Чуй всички приказки

Една овца лежала край плета на кошарата. През нощта дошъл вълкът да я изяде. Тя му казала, че не си заслужава сега да бъде изядена – много била мършава. След това му се помолила да я остави да се напасе през лятото и да се угои. Наесен тя сама ще се върне и ще чака на същото място да дойде вълкът и да я изяде.
Вълкът й повярвал. Той я питал за името й, а тя отвърнала, че се казва Пата.
Пуснал я той и си отишъл. Оттогава Пата никога вече не оставала край плета, а лягала всред кошарата, между другите овце. Когато дошла есента, вълкът се приближил до плета и почнал да я вика:
– Пато, Пато!
А овцата се обадила от кошарата и му рекла:
– Напати се Пата, та не ляга вече край плèта.

Веднаж, в света неделя, свекърът, свекървата и мъжът на една булка отишли на черква, а снахата останала вкъщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрямка и тя заспала. След малко се събудила и много се засрамила. "Добре, че нямаше никой от нашите да ме види", си рекла, но се сетила, че я видяло кученцето. "Брей, това пукниче ще им каже! Чакай да му вържа герданче да не казва." И му вързала гердана си.
Дошъл свекърът.
– Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето гердан?
– Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седях до огъня, па бях позадрямала. А кучето беше при мен. Рекох си, то ще каже, та му вързах герданче да не казва.
– Много добре си се сетила, дъще. Чакай пък аз да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата. – Сложил му капата: ама да не кажеш! – рекъл и му завъртял с глава.
Дошла свекървата и щом видяла кучето, развикала се:
– Какво е това от вас? Защо сте пременили кучето тъй? Гердан, че още и капа! – и взела да се кръсти.
Разказали и на бабата.
– Добре, добре сте направили. Чакай пък аз да му сложа обици, да не каже на сина.
Дошъл синът и им се присмял:
– Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кум?
– Не, мъжо – отговорила булката. – Няма да ходи на сватба, ами аз като седях отзарана до огнището, па тъй и тъй… – разказала му всичко.
– Господ да ви пази – рекъл той и на тримата, – но не вярвам да има толкова глупави хора като вас по света. Ще обиколя малко по други места да видя какви хора живеят.
И тръгнал. В едно село видял, че няколко души се качили на една къща и хвърлят керемидите на земята.
– Какво правите, братя?
– Искаме да вкараме в къщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покрием пак.
– Не може тъй, добри хора – рекъл, и ги научил как да си направят прозорци.
Отишъл в друго село. Един човек бил се качил на една стряха, а долу друг му държал гащите, за да скочи в тях.
– Чакай, приятелю, ще се убиеш! – извикал му пътникът и му показал как да си обува сам гащите.
По-нататък видял, че един човек се мъчи да хвърля орехи на тавана с вила: гребе, хвърля, а орехите си стоят до един на двора. Показал и на него какво да прави. Оттам отишъл в друго село. Стъмвало се вече. Пет-шест жени предели на пътя пред една врата.
– Защо стоите още на пътя – попитал ги, – нямате ли си къщна работа?
-Имаме работа, как да нямаме, брате. Мъжете и децата ни откога ни чакат, но не можем да станем: размесили сме си краката и не знаем, кой на кого е.
А той взел една тояга, па като ги ударил два-три пъти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видял. След туй си отишъл вкъщи.
– Имало и по-диви от вас хора на света – рекъл. – Живейте с този ум, както знаете.

Свети Касиян бил светец чорбаджия – с лисичев кюрк (дълга горна дреха, подплътена с кожи) и с чибук. Той седял на миндер; ни вятър го веел, ни слънце го печало, ни дъжд го мокрел. Веднъж много му домъчняло, че хората не го уважават като свети Никола. Станал със своя чибук, наметнал си кюрка и оти¬шъл при Бога, та му се оплакал:
– Право ли е това. Боже? – рекъл свети Касиян. – И аз съм светец, и Никола е светец. Моят празник се празнува на четири години веднъж, само във високосна година, а пък празникът на св. Никола е два пъти в годината, и то с курбани, песни и тържества.
Господ му казал да почака малко, докато дойде и свети Никола. Повикал един ангел и му поръчал да намери светеца и да му каже по-скоро да дойде по една много важна работа.
Ангелът отлетял. Долу под небето се виждала земята и морето, което било потъмняло от вълни и мъгли и страшно бучало. Не се минало много време и ангелът се върнал.
– Намерих го в морето – казал той. – Бори се с бурята, та спасява кораби и хора. Сега ще дойде.
Изминало доста време и ето че свети Никола долетял с мокри крила.
– Прости ми, Господи – рекъл свети Никола, – че позакъснях. Борих се с морската юда и с вихрите, които бяха разлюлели морето и искаха да потопят корабите. Успях да ги победя и да спася корабите и пътниците. Не бива да се явявам пред теб така кален и мокър, но ангелът ми каза, че трябва да дойда веднага. Господ се обърнал към свети Касиян:
– Виждаш ли какъв е мокър св. Никола? Тези битки с ветровете и бурите, за да спасява корабите и хората, са му създали празниците, курбаните, песните и тържествата, а не аз. Докато ти седиш на дюшеци и миндери, с лисичев кюрк и с чибук в ръце, и един празник на четири години ти е много.
Свети Касиян си отишъл посрамен, а свети Никола отлетял пак към морето, където го чакала нова битка с морска юда и нейните вихри и ветрища.

Живееше някога в много ранните времена един човек от Неолита, което значи от Каменния век. Той не беше нито от Ютите, нито от Англите, нито от Дравидите, макар че би могъл да принадлежи към някое от тези древни племена; но това за нас няма значение. Той беше просто един Първобитен човек, живееше пещерно в една пещера, ходеше почти гол, не знаеше да чете и да пише и беше напълно щастлив, освен когато усещаше глад. Името му беше Тегумай Бопсулай, което значеше „Мъжът-който-не-прави-прибързана-крачка“; но ние, о, мое Безценно съкровище, ще го наричаме само Тегумай за по-късо. Жена му пък се казваше Тешумай Тевиндро, което значеше „Жената-която-задава-голям-брой-въпроси“; но ние, о, мое Безценно съкровище, за по-късо ще я наричаме само Тешумай. А името на малкото им дете-дъщеря беше Тефимай Металумай, което означаваше „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често“; но аз ще я наричам Тефи. И Тя беше Безценното съкровище на татко си и Безценното съкровище на майка си и затова те я тупаха много по-рядко, отколкото би било полезно за нея. И тъй тримата си живееха щастливо. Веднага щом се научи да ходи, Тефи започна да върви по петите на татко си Тегумай, където и да идеше той, и понякога двамата се връщаха в пещерата чак когато огладняваха; и тогава Тешумай Тевиндро казваше:
— Къде пак сте скитосвали, та сте се омърляли така до ушите? Наистина, о мой, Тегумай, ти не си по-добър от моята Тефи! А сега слушай и внимавай!
Един ден Тегумай Бопсулай се отправи през бобровото блато към реката Вагай, за да убие с копието си някой и друг шаран за обяд; и Тефи тръгна с него. Копието на Тегумай беше дървено, с острие от зъби на акула; беше хубаво копие, но при едно хвърляне се удари силно о каменистото речно дъно и се счупи през средата. Те бяха на много километри от дома си (разбира се, бяха си сложили закуска в една торбичка), а пък Тегумай беше забравил да си вземе запасното копие.
— Добре се наредихме — каза той. — Не съм ударил още ни една риба, а това ще ми вземе половината ден да го поправям!
— Черното ти копие е в къщи, Татко — каза Тефи. — Ще изтичам до Пещерата и ще го взема от Мама.
— Далече е за твоите къси краченца — каза Тегумай. — И освен това можеш да паднеш в бобровото блато и да се удавиш. Не, ще трябва тук да се оправяме някак си.
Той седна, измъкна своята кожена ремонтна торбичка (в нея имаше жили от северен елен, разни ремъчета, бучки от борова смола и парченце пчелен восък) и почна да поправя копието си. Тефи седна до него с крачета във водата, подпряла брадичка, и почна усилено да мисли. После каза:
— А, Татко? Не е ли много гадно, дето ти и аз не знаем да пишем? Ако знаехме, щяхме да напишем да ни пратят другото копие.
— Тефи — каза Тегумай, — колко пъти съм ти повтарял да не говориш на уличен език? „Гадно“ не е хубава дума. А по принцип си права: би било удобно, да можехме да пратим по някого бележка до в къщи.
Докато си говореха така. на реката излезе един Чужд човек, който беше от далечното племе на Теварците и не разбираше нито дума от езика на Тетумайците. Той
застана край брега и се усмихна на Тефи, защото Теварците са изобщо учтиви и защото и той си имаше в къщи едно дете-дъщеря. Тегумай в това време беше измъкнал кълбенце еленови жили от торбичката си и започваше да присяга едно към друго двете парчета на копието.
— Ела насам! — каза Тефи на Чуждия човек. — Знаеш ли къде живее Мама?
Но Чуждият човек каза само: „А?“, защото — както ти казах — беше Теварец.
— Какъв шаран! — каза Тефи и тропна ядосано с краче; но това всъщност се отнасяше до един истински голям шаран, който се беше мярнал в реката тъкмо когато Татко й не можеше да използува копието си.
— Не досаждай на големите! — каза Тегумай, така зает с поправката, че не можеше да се обърне.
— Аз не му досаждам — каза Тефи. — Само искам той да направи каквото му казвам, а пък той не иска да разбере.
— Тогава не досаждай на мен! — каза Тегумай, с уста, пълна с краища на еленови жили, като продължаваше да омотава и затяга двете парчета на копието.
Чуждият човек (той беше истински Теварец) седна на тревата и Тефи му показа какво правеше Татко й. Чуждият човек си помисли: „Това дете е много чудно дете. То ми се мръщи и тропа с краче. Навярно е дете-дъщеря на този Голям вожд, който трябва да е много знаменит, щом не ми обръща никакво внимание.“ И той се усмихна още по-любезно.
— Разбираш ли? — каза Тефи. — Аз искам ти да отидеш при Мама — защото краката ти са по-дълги от моите и защото няма да паднеш в бобровото блато — и да поискаш от нея другото копие на Татко, онова черното, дето виси над огнището!
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) си помисли: „Това дете е много, много чудно дете. То маха с ръчички и ми вика, но аз не разбирам нищо от това, което иска да ми каже. Все пак, ако не направя онова, което иска, страх ме е, че този надменен Вожд този „Мъж-който-обръща-гръб-на-госта-си“, ще се разгневи.“ И той стана, откъсна голямо парче кора от близката бреза и го подаде на Тефи. С това искаше да й каже, че сърцето му е бяло като брезова кора и че не мисли зло никому. Но Тефи го разбра малко иначе.
— А! — каза тя. — Ти искаш маминия адрес? Разбира се, аз не знам да пиша, но мога да рисувам, когато имам нещо остро, за да драскам с него. Дай ми, моля ти се, този зъб от акула, който виси на огърлицата ти!
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) не отговори нищо и затова Тефи посегна с мъничката си ръчичка и дръпна огърлицата от мъниста, семена и зъби на акула, която висеше на врата му.
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) си помисли: „Това дете е много, много чудно дете. Зъбът от акула, който виси на огърлицата ми, е омагьосан и много пъти са ми казвали, че ако някой го пипне без мое разрешение, веднага ще се подуе и дори ще се пукне. Но това дете нито се пукна, нито се поду. А този важен Вожд, този „мъж-който-си-гледа-усърдно-работата“, не ми обръща никакво внимание и не изглежда уплашен от това, че дъщеря му може да се подуе и дори да се пукне. Ще трябва да бъда още по-любезен.“
И той даде на Тефи своя акулов зъб и тя легна по коремче с крачета във въздуха, както някои други дечица лягат на пода в гостната, когато искат да рисуват картинки, и каза:
— Сега ще ти нарисувам всичко съвсем ясно. Можеш да гледаш през рамото ми.
само внимавай да не ме бутнеш. Първо ще нарисувам как Татко лови риба. Не си прилича много, но Мама ще го познае, че е той, защото съм нарисувала копието му счупено. А сега ще нарисувам другото копие, черното, което му трябва. Излезе, като че ли се забожда в гърба на Татко, но то е, защото зъбът се хлъзна и кората е мъничка. Това е копието, което искам ти да донесеш; затова ще нарисувам себе си как ти обяснявам. Косата ми не е такава щръкнала, но тъй по-лесно се рисува. А тука ще те нарисувам тебе. Аз те намирам много красив, но не мога хубаво да рисувам и затова, моля те. да не се обиждаш. Не си обижден. нали?
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) се усмихна. Той си мислеше: „Някъде се готви голяма битка и това необикновено дете, което пипа моя омагьосан зъб от акула, без да се пукне и дори без да се подуе, ми казва да извикам на помощ племето на Великия вожд. Той сто на сто е Велик вожд, иначе досега да ме е забелязал.“
— Ето виж — каза Тефи, като натискаше по кората и от това зъбът скриптеше не твърде приятно, — тук съм нарисувала теб как държиш копието, което трябва на Татко, за да не забравиш да го донесеш. Сега ще ти начертая как да намериш маминия адрес.
Ще вървиш по равното, докато стигнеш две дървета (ето ги), после ще се изкачиш по един хълм (ето го и хълма) и след това ще преминеш едно боброво блато, пълно с бобри. Не ги нарисувах целите, а само до шиите, защото не мога да рисувам бобри; и без това, като минеш, ще им видиш само главите. И внимавай да не паднеш в блатото.
Нашата пещера е веднага след него. Тя не е толкоз висока като хълма, но аз не мога да рисувам нещата мънички. Това е Мама пред нея. Тя е много красива, по-красива от всички други майки, но няма да се сърди, че съм я нарисувала такава грозна. Защото тя се радва, че мога да рисувам. А тук — за да помниш все пак — нарисувах копието, което трябва на Татко. Направила съм го вън от пещерата, макар че то е вътре. Но ти ще покажеш тази рисунка на Мама и тя ще ти го даде. Нарисувала съм я с вдигнати ръце, защото знам, че ще се зарадва, като те види. Нали е хубава рисунката ми? И разбра ли я цялата, или да ти я разкажа пак?
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) погледна рисунката и закима бързо-бързо с глава. Той си мислеше: „Ако не доведа на помощ племето на този Велик вожд, той ще бъде убит от своите врагове, които пълзят към него с копията си от всички страни. Сега разбрах защо Великият вожд се преструва, че не ме забелязва: бои се, че враговете му го следят от храстите и ще видят как ми предава своето съобщение. Затова ми е обърнал гръб и оставя това необикновено дете да ми рисува на картинка неговите затруднения. Ще изтичам да извикам на помощ племето му!“ И без дори да попита Тефи за пътя, той изхвърча като вятър през храстите, с брезовата кора в ръка. А Тефи си седна пак, доволна от стореното.
А това тука е рисунката й.
— Какво направи, Тефи? — каза Тегумай. Той беше завършил поправката на копието си и внимателно го размахваше насам-натам.
— Това е тайна, Татенце. Ще ти кажа само, че навредих нещо — каза Тефи (разбира се, тя искаше да каже „наредих“). — Ако не ме питаш, след малко ще узнаеш сам и много ще се изнинадаш. Само да знаеш колко ще се изнинадаш, Татенце! Обещай ми, че ще се изнинадаш!
— Обещавам ти — каза Тегумай и започна да лови риба.
Чуждият човек (надявам се, ти помниш, че той беше Теварец) пробяга доста километри с рисунката и случайно срещна точно Тешумай Тевиндро, когато тя разговаряше пред входа на Пещерата си с няколко Предисторически госпожи, които беше поканила на малка първобитна закуска. Тефи приличаше много на Тешумай, особено в горната част на лицето и в очите, и затова Чуждият човек — като истински Теварец — се усмихна любезно и й подаде брезовата кора. Той едва дишаше от многото бързане, а краката му бяха изподраскани от къпините; и все пак се стараеше да бъде учтив.
Но щом зърна рисунката, Тешумай изпищя до небето и се хвърли върху Чуждия човек. Другите Предисторически госпожи, сякаш това чакаха, веднага го повалиха на земята и седнаха върху му в редица, една до друга (те бяха шест на брой), докато Тешумай му скубеше косата.
— Всичко е ясно! — плачеше тя. — Този Чужд човек е пробол моя Тегумай с няколко копия и е уплашил бедната ми Тефи, тъй че косите й са се изправили! И това не му стига, ами е донесъл тази ужасна рисунка, за да ми покаже как е извършил злодейство! Вижте! – И тя показа рисунката на шестте Предисторически госпожи,
които търпеливо седяха върху Чуждия човек. — Ето го моя Тегумай със счупена ръка! А това е едно копие, което го е проболо откъм гърба! А този мъж се готви да хвърли копието си върху него! А тук още един се цели в него от една Пещера! А тука цяла шайка от врагове (това бяха всъщност бобрите на Тефи, но те приличаха повече на човеци) — се готвят да го нападнат откъм гърба! Ах, не е ли ужасно?
— Невероятно ужасно! — казаха Предисторическите госпожи и намазаха косата на Чуждия човек с кал (от което той остана много учуден), а след това удариха Ехтящия племенен барабан и събраха всички вождове от племето на Тегумайците, и всеки водеше с него си своите хетмани и негуси, наместници и заместници, без да смятаме разните магьосници, баячи, шамани, жреци, жрици и жиу-жици. И всички те се събраха и решиха, че преди да му отсекат главата, Чуждият човек трябва да ги заведе до реката и да им покаже къде е скрил нещастната Тефи.
Междувременно Чуждият човек (макар и Теварец) беше започнал да се ядосва на Госпожите. Те му бяха намазали косата с кал; бяха го влачили по грапави камъни; бяха сядали (на брой шест) върху него; бяха го пухали и тупали, така че дъх не му беше останал; и макар да не разбираше езика им, той беше почти сигурен, че думите, които му отправяха, не бяха уместни в устата на истински госпожи от елита на Неолита, тоест от Горния обществен слой на Каменния век. Но въпреки това той не каза нищо и когато цялото Тегумайско племе се събра, той го заведе до брега на реката Вагай и там те видяха как Тефи си плетеше венчета от маргаритки, а баша й нанизваше малки шарани с поправеното си копие.
— Бързо се върна — каза Тефи. — Но защо си довел толкоз хора? Татенце, това е моята изнинада. Изнинадан ли си, Татенце?
— Много — каза Тегумай. — Но твоята изнинада ми развали целия риболов за деня. Виж, цялото ни мило, спокойно, тихо, кротко племе е тук, Тефи!
И това беше самата истина. Най-отпред вървяха Тешумай Тевиндро и Предисторическите госпожи, хванали здраво Чуждия човек, чиято коса беше натъпкана с кал (въпреки че беше Теварец). Зад тях крачеха Върховният вожд, Заместник-вождът и Помощник-вождът (въоръжени до горните зъби), после Хетманите, Негусите и Главатарите, водещи съответните отряди с ремъци и кремъци, патрули със зъби от акули и полкове с мазурки и стрели. Следваха обозите с бонзите (и те въоръжени до кът-ниците), а след тях по йерархически ред цялото Племе: като почнеш от най-висшите собственици на четири пещери (по една за всяко годишно време), на частен еленов впряг и на два рибника за сьомга, и стигнеш до простите дебелочелюстни феодали, ползуващи половин меча кожа и спално място на седем метра от общия огън; следвани от техните крепостни, с доживотно право на един индивидуален непрехвърляем вър-ху наследниците остърган кокал. (Хубави възрастни думи. Hали, о, мое Безценно съкровище?) И всичко това скачаше и крещеше и изплаши всяка рибка на двадесет километра нагоре и надолу по реката. Тегумай благодари на всички тях с едно гладко предисторическо приветствие.
Тогава Тешумай Тевиндро изтича напред, прегърна силно своята Тефи и я обсипа с целувки и милувки. Но Върховният вожд на Тегумайското племе сграбчи Тегумай за украсата му от пера и здравата разклати главата му:
— Казвай! Казвай! Казвай! — извика цялото Племе на Тегумайците.
О, божествени сили! — каза Тегумай. — Върховни вожде, остави перата ми на мира! Не може ли човек да си счупи копието за шарани, без целият окръг да му се из-сипе на помощ? Не съм виждал друго Племе така да си тика носа в чуждите работи! И пак не сте донесли татковото черно копие! — каза Тефи. — А какво правите на моя Чужд човек?
Те го бъхтаха на смени от по двама, трима и дори десетина, тъй че очите му се въртяха на всички страни. Той само пъшкаше и сочеше към Тефи.
— Къде са лошите хора, които са ви нападнали с копията си, скъпи мои? — каза Тешумай Тевиндро.
— Никой не ни е нападал — каза Тегумай. — От тази сутрин тук не се е мяркал друг освен този нещастник, когото вие се опитвате да пребиете. Болни ли сте, или не сте здрави, о, хора от Племето на Тегумайците?
— Той ни донесе една ужасна рисунка — каза Върховният вожд — Една рисунка, в която ти се виждаш целият набоден с копия.
— Аз… тя… сигурно това е рисунката, която аз му дадох — каза Тефи, като се чувствуваше малко неловко.
— Тииии? — изрева Племето на Тегумайците в един глас. — Ти ли, „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа често“? Ти ли?
— Тефенце мило, боя се, че ни чакат неприятности — каза Тегумай и прегърна своето дете-дъщеря, тъй че тя веднага престана да се плаши.
— Казвай! Казвай! Казвай! — извика Върховният вожд на Племето на Тегумайците и подскочи на един крак.
— Аз исках Чуждия човек да донесе копието на Татко и затова го нарисувах — каза Тефи. — Те не са много копия, а само едно; аз го нарисувах три пъти, за да не го забрави. Нямаше място на брезовата кора и затова заприлича, като че ли е ударило Татко. А тези, дето Мама казва, че са лоши хора, са моите бобри. Аз ги нарисувах, за да покажа на Чуждия човек къде да мине през блатото. Направих Мама пред нашата Пещера да се радва, защото Чуждият човек беше много мил, а пък вие сте най-глупавите хора на света! Защо сте му намазали косата с кал? Веднага да му я измиете!
Дълго време никой не продума дума. Всички стояха като занемели, докато най-сетне Върховният вожд прихна да се смее. Тогава се разсмя и Чуждият човек (нали беше Теварец). След това се разсмя и Тегумай, и то така. че падна по гръб на брега. А след него се разсмя шумно и гръмко цялото Племе. Не се разсмяха само Тешумай Тевиндро и Предисторическите госпожи. Всяка от тях беше много любезна към своя съпруг и само му каза: „Идиот!“
Тогава Върховният вожд на Племето на Тегумайците извика, каза и запя:
— О, „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често“, ти си направило велико откритие!
— Аз без да искам! — каза Тефи. — Аз само заради черното татково копие!
— Няма значение! — каза Върховният вожд. — Това е велико откритие и някой ден човеците ще го назоват „Писмо“. Сега засега ние ще си изпращаме само рисунки, а — както сами имахме възможност да се убедим — рисунките понякога се разбират неправилно; но ще дойде време, о, дъще на Тегумайското племе, когато ние ще измислим буквите и ще можем с тях да четем и пишем, тоест да си изпращаме мисли без опасност от недоразумения. Нека Предисторическите госпожи измият косата на Чуждия човек от калта!
— Поне това направете! — каза Тефи. — Защото виждам, че макар да сте донесли всички копия на Племето, точно запасното на Татко ми сте забравили!
Тогава Върховният вожд извика, каза и запя:
— Мила Тефи, следващия път, когато ще ни пишеш писморисунка, по-добре ще е да ни го пращаш по човек, който говори езика ни, за да може да ни обясни какво означава. Аз самият не ти се сърдя, защото съм Върховен вожд, но както виждаш, една грешка обърква живота на Племето и се отразява неблагоприятно върху чужденците. Тогава те приеха в Тегумайското племе Чуждия човек (макар да беше истински Теварец), защото, като човек с добро възпитание, не беше направил голям въпрос от това, че Предисторическите госпожи му бяха намазали косата с кал. Но от този ден до днес (и мисля, че това е все по вина на Тефи) много малко деца обичат да се учат да четат и пишат. Повечето предпочитат да рисуват картинки и да си играят там, дето татковците им работят — точно като Тефи.
* * *
Където струите на Уей край хълма Мероу шумолят, ветрец тревата щом развей, следи личат от древен път.
Тук нашите деди преди посрещали се отдалеч търговци с къдрави бради и странна финикийска реч; и тук са сбирали съвет по древния си обичай и сменяли янтар за мед и пъстри гривни за калай.
Но много, много преди тях из тези същите места звънял е Тефиният смях сред папрати и сред листа.
Тогава в днешен Бродстонбрук
строели бобри язовир
и мечки идели дотук
от главния площад на Шийр.
Навярно Уей (преди Вагай) по-буйна е била тогаз… но и родът на Тегумай май по-красив е бил от нас!

МИШЕЛ, 1 глава

— Фа-рао-нът съ-нува сън — сричаше Оливие. — Стори му се, че е на брега на Нил… Се-дем тлъ-сти крави из-ля-зо-ха от ре-ка-та…
— Оливие, млъкни! — скара му се Мишел. — Уча баснята си и не разбирам какво чета, като говориш.
И за десети път подхвана: „Бай Гарван на клона седи, захапал къс сирене в клюна."
— Пу-сти-ня-та — зачете на глас Жералд — е огромна площ безплодна земя… Вулканът е пла-ни-на, която бълва пламъци и стопена лава от отвор, наречен кра-тер.
— Жералд, чети наум! Уча баснята си! „.. Захапал къс сирене в клюна."
— Не, тя няма да знае баснята си на другия ден в клас и госпожица Попивателна ще се вбеси. Тези две момчета са непоносими. Между другото и на нея никак не й се искаше да учи басня. Имаше желание да подрежда чекмеджетата си. Много обичаше да сгъва разни парченца плат, да се рови из стари джунджурии, програми. Хайде да си лягате, деца — каза гувернантката.
— Фа-рао-нът — продължи Оливие — съ-ну-ва сън. Стори му се, че е на бре-га на Нил…
— Пусти-нята — повтори Жералд — е огромна площ…
— … Захапал къс сирене в клюна — произнесе Мишел.
— Лягайте си и тримата — каза гувернантката и плясна с ръце. — И по-чевръсто!
— Госпожице — обади се Мишел, — не ми се спи и хич не ми се ляга.
— Децата не правят, каквото си щат — отсече гувернантката. — Хайде, лягайте си!
Мишел се съблече натъжена. Денят бе преминал скучно. Преди вечеря, вместо да скрои рокля за куклата си, трябваше да напише благодарствено писмо до една стара леля. По време на вечерята така й се искаше да разкаже една случ-ка, която й се струваше страшно забавна, но татко, който бе поканил някакъв приятел, я смъмри и заговори за изборите. След вечеря се бе опитала да научи баснята; нейните братя й попречиха. А сега я пращаха в леглото. Възрастните май доста биха се разгневили, ако някой ги командуваше така.
„Ах — каза си момиченцето, лягайки си, — как ми се иска да узная дали съществува страна, където човек може да прави каквото си ще."
Приятно й стана, когато сложи глава на хладната възглавница, после със страх се сети за утрешните часове. Не ще и дума, че Ивон Льофевр ще си знае баснята и няма да има нито една грешка в диктовката! Все пак беше доста досадно, че Ивон е винаги първа. Мишел се учеше добре, но беше разсеяна и най-вече тъй много й се искаше понякога да играе или да подрежда чекмеджетата си, че забравяше уроците.
Тя дълго лежа с отворени очи, може би десет минути. После й се стори, че светлата ивица под вратата на спалнята на родителите й се уголемява и се превръща в слънце.
В същото време белият чаршаф на леглото й се покри с пясък и ето че Мишел се озова съвсем сама, изправена сред огромна безплодна площ. „Я виж ти! — рече си тя. — Ами че това е пустиня!" Огледа се. Докъдето поглед стигаше, не откри нищо друго освен високи пясъчни планини. Все едно плаж под жарко слънце, само дето нямаше море. Пясъкът беше бял и блестящ, но премного сух, за да си направи формички, пък и нямаше кофичка и лопатка.
„Да се махам час по-скоро оттук — помисли си Мишел. — Иначе бързо бързо ще огладнея и ожаднея. Може би ще видя по-нататък някоя табела за пътя.
Като повървя около четвърт час, тя видя в далечината пясъчен хълм, който сякаш беше пробит на върха и димеше.
— Я гледай! — каза тя. — Вулкан! … И с отвор, наречен кратер.
Мишел се приближи и видя, че горещата лава беше очер¬тала някакъв надпис по склона на вулкана. Тя разчете буква по буква: "Страната на сбъднатите желания",
"Вълшебна градина 2448 кил."
— Кил? — учуди се Мишел. — Дали километри или килограми? Не се знае… Ако можех поне да срещна някой полицай. ..
Винаги й заръчваха да се обърне към полицай, ако случайно се изгуби. Едва що бе произнесла тия думи, Мишел чу шум и видя, че към нея се запътва странен човек. Той вървеше, протегнал напред ръце с обърнати нагоре длани.
На главата си имаше много висока шапка, която като че ли беше от камък, и час по час се обръщаше така, че се виждаше само в профил. Когато се приближи малко повече до него, Мишел го чу да мърмори: „Три бели кокошки, три черни кокошки. Ах, този сън! Ах, този сън!"
— Господине, — извика му тя.
— Наричайте ме Фараоне — поправи я строго старият господин.
— Фараоне — каза тя, — загубих се.
— На пет минути оттук има спирка за камили — вдигна той рамене. — Седем тлъсти камили, седем мършави камили. .. Сам ще ви заведа дотам, ако успеете да ми разтълкувате един сън.
— Какъв сън? — попита Мишел примирено и седна в подножието на вулкана.
— Ето какъв: най-напред видях парадните стълби от розов гранит на своя дворец…
— Гранит ли? Това пък какво е?
— Камък — отвърна Фараонът с досада. — Само че не ми задавайте въпроси, нали вие ще обяснявате… На стълбата видях три бели кокошки, после три черни кокошки. Скачайки от стъпало на стъпало, те стигнаха до горе и влязоха в двореца… Това бе сънят ми. Какво ли означава?
Доста озадачена, Мишел помисли малко. Според нея, сънят не означаваше абсолютно нищо, но тя не смееше да го каже, защото се боеше да не разсърди Фараона. Мъчеше се да измисли нещо, което да му достави удоволствие.
— Това означава, струва ми се, че най-напред ще имате три бели дечица, а след това три черни.
— А така ли? Благодаря — зарадва се Фараонът, сякаш се отърси от голяма грижа.
Заобиколиха една пясъчна планина и свиха по пътеката вляво. По пътя той я попита:
— Сънуваме ли в този миг?
О, не зная. Ако знаех, щях да съм будна и тогава нямаше да сънувам.
— А, така ли? Благодаря.
Скоро Мишел зърна дълга редица коленичили една зад друга камили.
— Колко стари и мръсни камили! — възкликна момиченцето. — А къде са водачите?
— Водач ли? Ами че вие самата.
— А ако не бях дошла?
— Тогава нямаше да има нужда от водач. Вземете първата от редицата, камилите са много ревниви, и когато я яхнете, обърнете надолу дясното й ухо в знак, че сте я наели. Кажете: „Във Вълшебната градина!"
— Предпочитам да се върна у дома.
— Не, не, най-искрено ви съветвам да отидете… — каза Фараонът. — Това е дивна страна, където всеки прави каквото си ще.
— Каквото си ще? — повтори Мишел. — Може ли да си играя по цял ден? Да изям няколко захаросани кестена едно след друго? Да си легна в полунощ?
— Да, бъдете спокойна, всичко, каквото поискате. Той добави полугласно с известна тъга:
— И там никой не сънува!
— Ще се опитам да отида — заяви Мишел.
Тя се качи на първата камила, наведе се напред, обърна надолу дясното й ухо, което съвсем не беше лесно, защото ухото бе ръждясало. После извика: „Във Вълшебната градина!" и камилата, надигайки се с мъка, потегли в лек тръс. Тъкмо като тръгваха, Мишел чу, че Фараонът си мърмори: „Четири зелени тигъра, четири сини тигъра" и много се уплаши да не би да трябва и това да тълкува. Но камилата закрачи по-бързо и тя загуби от поглед Фараона. А и нямаше време да мисли, защото едва-едва се крепеше на седлото. Вървейки, камилата силно се клатеше и момиченцето се издигаше и спускаше на гърба й, както лодката танцува върху морските вълни. Прекосяваха безрадостна местност и белият пясък блестеше, докъдето поглед стига. 

СМУТЕНЗАСРАМЕН, 2 ГЛАВА

След разходка, която се стори на Мишел доста дълга — проточи се може би два-три часа – всред пясъка се появиха няколко дървета. После тя видя тъмно петно в далечината и камилата спря край някаква гора. Мишел слезе и забеляза табелка, закована на един бор. Прочете:" Вълшебна градина,
надясно. Потърсете г-н Смутензасрамен -дежурен гарван"
Когато се приближи до дървото, тя забеляза, че в кората му е изрязано малко гише като тия на гарите или театралните каси. Потропа по стъклото; никой не отговори. Потропа по-силно и чу:
— Га-га! Ей сега, ей сега.
Гишето се отвори и тя видя стар гарван с очила на клюна и черно вълнено таке на главата. Облечен беше в мъничък черен фрак.
— Вие ли сте господин Смутензасрамен? — попита Мишел.
— Гага, така ми се струва — отвърна той.
Мишел бе страшно изкушена да му каже:
„Повярвайте, ако гласът ви е хубав тъй както видът ви…" но се уплаши да не би да го засегне и затова просто каза:
— Господин Гарване, не разбирам какво става с мен. Бях при родителите си, в леглото си, и внезапно се озовах в пустинята. .. И тогава срещнах един стар господин от камък, който ми каза, че бил Фараон и ме посъветва да отида във Вълшебната градина… И тогава се качих на една камила… И тогава дойдох тук и вече не знам какво трябва да правя… Ще ме пуснете ли да вляза?
Гарванът нагласи очилата върху клюна си, изгледа внимателно Мишел и й каза:
— Но… вие фея ли сте?
— Аз ли? Не, господин Гарване.
— Много неприятно — каза Смутензасрамен. — Само феите могат да влизат във Вълшебната гора. Искате ли да станете фея?
— Разбира се — отвърна Мишел, — но мога ли?
— Гага, така ми се струва — отвърна Гарванът, като енергично размърда криле. — Така ми се струва… Но трябва да се явите на един малък изпит при мен.
— Как! — учуди се Мишел. — Трябва да се явя на изпит, за да стана фея?
— Гага, така ми се струва. Трябва да отговорите на трите въпроса, които ще ви задам… Ако отговорите и ми харесат, ще ви впиша в книгата на феите; ако не ми харесат, ще яхнете пак камилата си и ще ви подканя да се върнете в пустинята. .. Готова ли сте?
Мишел много се разтревожи. Опита се да си припомни всичко, което знае, но мислите й се изплъзваха и се гонеха в главата й. „Ех, да ще да ме попита за Фараона или за пустинята, ще бъде чудесно, но ако ми зададе въпрос от историята на Франция…" И тя започна да преповтаря мислено:
Галите били езичници… Те обожавали огъня, слънцето и гръмотевицата."
Смутензасрамен бе отворил една малка книжка. Свали очилата си, избърса ги, изтрака три пъти, за да си проясни гласа и изрече:
— Аритметика: колко прави осем по шест?
— Петдесет и четири — отвърна Мишел.
— Сигурна ли сте?
— Почти… — промълви детето. — Така ли е? Га-га, така ми се струва.
— Как — изненада се Мишел, — така ви се струва? Извинете… не знаете ли със сигурност?
— Госпожице — отвърна Гарванът с достойнство, — вие изглежда забравяте, че аз съм тук, за да задавам въпроси, а не за да отговарям.
После измърмори на себе си: „Впрочем във Вълшебната страна осем по шест е колкото щеш!" След малко той попита:
— Правопис: как ще напишете думата кокошарник?
— О, това ли? Много лесно! — зарадва се Мишел. — Ку-ку-шар-ниг.
Тя беше много горда, че се сети, че се пише „г", а се чу¬ва „к". — Така ли е?
— Га-га, така ми се струва.
— Би било все пак по-добре, ако знаехте със сигурност.
— Това с нищо не би изменило резултата от изпита — заяви строго Смутензасрамен. — А сега, ще благоволите ли да ми кажете наизуст една басня?
— Да, разбира се — отвърна Мишел с готовност. — Зная "Гарван и лисица".
— Не обичам тази басня — отвърна сухо Смутензасрамен
— Зная също „Щурец и мравка".
— Кажете я.
Мишел я беше учила доста отдавна. Тя започна: Щурчо лятос от зори пя, свири.
Без провизии той остана зимна хала, щом захвана. Цяло лято що прави, ти гадинко мързелива? Пееше, тогава моля, потанцувай пък сега!
— Струва ми се, че я обърках малко към края — смънка тя.
— Не забелязах — каза Гарванът. — Аз обичам тази басня.
— И аз я обичам, защото е къса.
— И имате добър вкус — забеляза Смутензасрамен… — Също като мен… Ще ви впиша в книгата на феите. Име, фамилно име, качества?
— Какво значи това? — смути се Мишел.
— Това значи как се казвате.
— А защо не го кажете така?
— Та нали го казвам! Как ви е името?
— Казвам се Мишел.
— Каква възраст?
— Седем години.
— Имате ли братя и сестри?
— Двама братя и една сестра.
— На кое място сте по успех в класа? Случва ли се някога да сте първа?
— Никога! — отвърна Мишел.
— В такъв случай — заключи Гарванът, като че ли напълно успокоен, — ще ви впиша в книгата на момиченцата-феи.
Той взе едно картонче, закрепи очилата на клюна си и започна да пише с явно усилие. После подаде картончето на Мишел. Смутензасрамен имаше много красив почерк, изписаше буквите просто като печатни и тя можа да прочете без никакво затруднение: "Госпожице Мишел, фея от втори клас, има право да се движи из цялото вълшебно кралство и да прави там всичко, което й се ще.
Подписал вместо кралицата – Смутензасрамен, дежурен гарван.

ГОСПОЖИЦА НЕБЕСНА, 3 ГЛАВА

—  А сега — каза Смутензасрамен на Мишел — трябва да си вземете роклята, крилете и пръчицата.
— Ще имам криле и вълшебна пръчица? — възхити се Мишел.
— Разбира се… Поздравявам ви — добави той, като по¬даде краче на Мишел.
— Защо?
— Защото сте избрана за фея… Това е голяма чест.
— Но нали вие ме избрахте? — изненада се Мишел.
— Точно затова — каза Гарванът. — Поздравявам ви, задето бяхте избрана от мен. Това е най-голямата чест.
— Тогава защо и вие самият не се изберете?
— Защото предпочитам да съм си гарван! — заяви Смутензасрамен.
Той изхвръкна из прозорчето, скокна на земята, свали очилата, пъхна ги под крилото и кимна на Мишел да го последва. Те повървяха известно време безмълвно сред дърветата, после стигнаха до огромен дъб, на който пишеше:
СТРАНА НА ХИЛЯДИТЕ ЖЕЛАНИЯ – склад:
пръчици……………..1етаж, врата В
авиация……………..2 етаж, врата Л
небесен шев………….3 етаж, врата Х
Г-н Смутензасрамен натисна бутонче, скрито в кората на дъба и една врата се отвори.
— О! — възкликна Мишел. — Какъв чуден асансьор! Колко би се радвал брат ми Оливие! Той обожава асансьорите.
— А вие? — попита я Смутензасрамен.
— Аз ли? Аз обичам гарваните — отвърна Мишел, която беше започнала да го опознава.
Черният гарван се изчерви от удоволствие и погали краката на Мишел с крилото си.
— Вие сте славна феичка — каза й той. — А сега, чуйте: ще влезете в асансьора, ще затворите грижливо вратата и ще натиснете бутона ШЕВ. Щом асансьорът спре, ще излезете…
— И ще върна асансьора — каза Мишел.
— Ако искате — забеляза Гарванът. — Вие сте фея, правите каквото си искате… Вдясно ще видите врата и на нея надпис: Госпожица Небесна. Ще почукате… Госпожица Небесна е гардеробиерката на феите.
— Мила ли е? — попита Мишел.
— Гардеробиерка е — отвърна Смутензасрамен.
И той бутна Мишел в асансьора.
Всичко мина много добре. Когато се качваше с асансьор, Мишел винаги се страхуваше да не би той да отмине последния етаж и да пробие покрива на къщата. Но асансьорът на големия дъб спря на третия етаж. Мишел излезе. Видя вратата на госпожица Небесна и почука.
— Влезте — обади се треперлив глас.
Момиченцето влезе и видя стара дама, облечена в черна копринена рокля, с бяла шапчица върху сребристите и къдрици.
— Добър ден, госпожице — каза старата дама. — Коя сте вие?
Мишел й подаде картончето, което й бе дал Гарванът. – Аз съм феята Мишел.
— Много добре — каза госпожица Небесна. — Ей сега ще
се занимаем с вас Мишел тръгна след госпожица Небесна по вита стълба. Старата дама отвори една врата и тутакси двете се озоваха на широка площадка на върха на дъба. Около площадката се виждаха само листа, а отгоре — само небе.
— Къде са платовете? — попита изненадана Мишел.
— Ей тук — отвърна госпожица Небесна, като посочи небето. — Роклите на феите могат да бъдат направени от пет различни материи: чисто небе, синьо небе с бял облак, залез слънце (във всички нюанси), изгрев слънце и звездно небе.
— Как ги отрязвате?
— Ще видите. Искате ли чисто синьо небе?
— Да… Не искам облаци. Гопожица Небесна извика:
— Юпитер!
Един голям орел, когото Мишел не беше забелязала, кацна в краката им.
— Юпитер, отрежете къс чисто небе за рокля на феята Мишел… Веднага, моля ви се!
Орелът литна, вдигна се нагоре, изчезна и само след пет минути се върна, като държеше в клюна си сгънато парче небе.
— О! Колко е красиво! — възкликна Мишел.
Никога не бе виждала нещо по-хубаво от този небесен
плат: той беше син, но много бледосин; не се виждаше бяло и все пак се отгатваше, че лек облак се бе плъзнал по небето в момента, когато Юпитер беше отрязвал парчето; не се виждаха звезди и все пак се отгатваше, че в него има невидими звезди.
— Като го пипате, все едно докосвате прохладен въздух, ще видите — каза госпожица Небесна.
Тя разгъна парчето небе, което се развя около нея, и го надипли така чевръсто по тялото на Мишел, че само за минутка момичето бе облечено в най-скъпата рокля на фея, прикрепена встрани с лунен сърп, а на рамото със звезда.
— Вие сте сръчна — каза Мишел на госпожица Небесна, — сръчна като…
Щеше да каже сръчна като фея, но си помисли, че може би ще прозвучи нескромно и млъкна.
— Ами крилете ми?
— Сега ще се занимаем и с тях. Крилете са на втория етаж… Но най-напред трябва да се претеглите.
— Защо?
— Защото размерите на крилете зависят от теглото на феята. За някоя дебеличка фея трябват много по-големи криле, отколкото за лекичка като вас.
В залата, където беше кантарът, Мишел видя голяма таблица:
тегло криле
15 кг 0,55
16 кг 0,56
17 кг 0,57
18 кг 0,58
……… …….
Стрелката показа, че Мишел тежи двадесет и пет кило-грама, а таблицата — че й са нужни криле, дълги шестдесет и пет сантиметра.
— Да отидем в склада за криле — предложи госпожица Небесна. — Какви криле предпочитате? Имаме стар модел от щраусови пера и нов модел от коприна, опъната на алуминиева рамка.
— Кои са по-хубави? — попита Мишел.
— С новите се лети по-бързо, но старите са по-изящни.
— По-добре е да се лети по-бързо.
Госпожица Небесна въздъхна.
— Ах — промълви тя, — така мислят почти всички нови
феи… Щраусовите ми пера започват да мухлясват… Няма що, ето… Криле 65 см, моноплан. Имаме и феи-биплан, но не ви съветвам. За вашата възраст е тежко. Чакайте, сама ще ви ги прикача.
Тя прикрепи крилете към раменцата на Мишел, а после й обясни как да си служи с тях, за да се издига, спуска и каца.
— Главно много внимавайте — заръча й тя, — при приземяването.
— Какво значи „приземяване"? — попита Мишел.
— Кацане на земята — обясни госпожица Небесна.
— А когато кацнеш върху морето?
— Тогава се казва „приморяване."
— Ами ако кацнеш върху езеро?
Госпожица Небесна се озадачи.
— А, не зная. Правете го, но без да го назовавате… Във всеки случай в такъв момент крилете трябва да бъдат полуприбрани, госпожице, и никаква скорост… В началото с всички наши феи се случват злополуки, защото искат да се приземяват много бързо. А когато летите над градове, пазете се от телеграфните жици… Сега, пръчицата ви!
Вълшебните пръчици бяха дървени, също като онези, с които децата играят на обръч в градинките по Шан-з-Елизе. Госпожица Небесна взе една от тях и се приближи до огромна стъкленица — Мишел не я бе забелязала, — върху която имаше етикет: АКВА ИМАЖИНАТИВА – вода с въображение.
Старата дама потопи в нея пръчицата, която мигом стана прозрачна като стъкло и придоби златист отблясък.
— Ето — каза тя, като подаде пръчицата на Мишел, — докоснете ли с нея земята, в същия миг пред вас ще се появи всеки предмет, който пожелаете.
— Може ли да се счупи? — попита Мишел.
— О, никога!
— Да опитам ли?
— Разбира се!
— Ние с братята ми много искаме да имаме автомобилче, което върви като истинска кола, нали знаете, голяма, с мотор…
— Много добре — насърчи я госпожица Небесна. — Допрете пръчицата до земята и опишете каква кола искате.
И тя ще излезе от земята?
— Няма да излезе отникъде. Просто ще се появи и толкова.
— Не е възможно — усъмни се Мишел.
— Опитайте.
Момиченцето допря вълшебната пръчица до земята и изведнъж пред очите й изплува чудесна червена количка. Тя наистина не излезе от земята, а просто се образува във въздуха.
— Ах, колко съм доволна! — извика радостно Мишел. — Мога ли да я взема със себе си във Вълшебната градина?
— Дума да не става — възрази госпожица Небесна. — Нали ще отидете във Вълшебната градина по въздуха… Няма да можете да пренесете толкова обемист предмет. Но това няма значение, тъй като щом стигнете там, с пръчицата си ще можете да създадете едно, две, три, десет автомобилчета като това.
— Ах, така ли? — промълви Мишел, леко натъжена. — Само че няма да бъде вече същото. Кога ще тръгна за там?
Ей сега. Ще ви заведа до пистата за отлитане.

ПЪТЕШЕСТВИЕ ПО ВЪЗДУХА, 4 ГЛАВА

Пистата беше широка морава, заобиколена от няколко дървета. При входа имаше малка табела: Феерична авиация.
Писта за тренировки.
От двете страни на табелата Мишел забеляза две стари липи. В тази отляво беше пробито малко прозорче, над което пишеше: за пробни полети – обърнете се към г-н Нежна любов (дежурен гълъб)
Госпожица Небесна потропа на гишето. Отвътре се чу: – Гу-гу-гу. . .
— Господин Нежналюбов, аз съм, госпожица Небесна.
Гишето се отвори и един гълъб изгука, като се поклони много любезно:
— Гу-гу, какво мога да направя за вас, мила и прелестна госпожице Небесна?
— Господин Нежналюбов, водя ви малката фея Мишел, която ще отлети за Вълшебната градина. Поверявам ви я. Би трябвало да я поупражнявате няколко минути. Никога не е летяла… Е, довиждане, феичке Мишел. Приятни желания!
— Защо казвате „приятни желания"? — удиви се Мишел.
— Във Вълшебната градина не се казва „желая ви щастие", защото щастието зависи от самата вас.
— Ах, вярно! Приятни желания и на вас.
След като г-ца Небесна си отиде, Мишел се обърна към гълъба.
— Гу-гу — обади се той. — Очарователна, небесносиня феичке, летели ли сте някога?
— Никога.
— Добре тогава — каза гълъбът много любезно, — ще ви дам първия урок, миличка.
Той изхвръкна от липата и се повъртя над раменете на Мишел, за да провери как са прикрепени крилете.
— Много добре — каза той, — много добре… Имате прелестни крилца и сте създадена да летите…. Само че трябва да внимавате, миличка. Всички злополуки стават от невнимание. .. Вие, хората, мъже и жени, казвате: „Лети, лети гълъб!", като че ли това е естествено, а нищо не е естествено. Гълъбът лети, защото се научава да лети.
И той й обясни как летят птиците. На пистата имаше много бели чайки, специално за обучението на малките феи. Господин Нежналюбов, който беше техен началник, показа на Мишел как някои умеят да летят, без да движат крилете си. — Но как постигат това? — учуди се Мишел.
— О! — отвърна господин Нежналюбов. — Те умеят да използуват въздушните течения. Нали знаете… във водата са ви показали, че има силни течения, които могат да ви отнесат много далеч, без да плувате… Същото е и във въздуха.
Повикана от господин Нежналюбов, една лястовица показа на Мишел как се каца върху дърво, как се влиза в дупка в стената или в гнездо.
— Искам и аз да опитам — каза Мишел.
— Точно затова сте тук — каза гълъбът. — Размахайте няколко пъти криле и прелетете няколко метра… Не отивайте много далеч още първия път.
Мишел раздвижи криле, както бе видяла да правят птиците и изведнъж страшно се изненада, че се озова на десет метра над земята. Тогава престана да лети, но почувствува, че така рязко пада, че се уплаши.
— Един мах с криле, преди да се приземите! — извика й отдалеч гълъбът.
Мишел замахна веднъж с криле и лекичко кацна на земята.
— Никак не е лошо… — похвали я господин Нежналюбов. — Имате големи заложби и летите много грациозно. Ще направим още няколко упражнения и можете да отлетите за Вълшебната градина.
— А как ще я намеря? — попита Мишел.
— Много лесно. Вълшебната градина се пада точно на юг. Сега е пладне, ще летите значи към слънцето. Учили ли сте за четирите посоки на света?
— Да — отвърна Мишел, — когато гледам слънцето, изток е надясно, а запад — наляво.
Точно така — съгласи се гълъбът, — само че е обратното. Но не може да се объркате, защото Вълшебната градина е цялата в цъфнали ябълкови дървета. Ще летите към слънцето, над голяма гора, а когато видите в далечината бяло петно, това ще бъде Вълшебната градина. Не се опитвай те да кацате по дърветата: ако си счупите крилото, няма кой да ви помогне… Следвайте големия въздушен път на Вълшебната градина: той е набелязан по върховете на дърветата с ивици в багрите на есента. Така са оцветени и гълъбите, които носят посланията на кралицата.
— Каква кралица? — смая се Мишел.
— Кралицата на феите — поясни господин Нежналюбов. — Нашата прелестна и безумна кралица… Гу-гу…
Той даде на Мишел дълъг урок по летене и й разреши да тръгне.
Щом се вдигна над пистата, а после над гората, Мишел видя, че около нея летят други малки феи. Някои правеха това много добре. Кацаха по дърветата, подскачаха, после пак хвръкваха. Вероятно отдавна бяха феи. Други, напротив, съ¬що като Мишел, летяха доста несръчно. Понякога стояха на едно място, срещнали противоположно течение. Понякога пък падаха рязко десет метра надолу, като че ли внезапно потъваха в кладенец: всъщност бяха се натъкнали на въздушна яма.
Мишел беше пропаднала във въздуха като тях и с мъка се опитваше да си възвърне равновесието и дишането, кога¬то й се стори, че някой вика подире й:
— Мишел, спри се, почакай ни!
„Ето че в ушите ми взе да бръмчи вече, толкова съм уморена — помисли си тя. — Току виж, че изгубя способността си да летя и се удавя…"
Защото тя имаше много повече чувството, че плува, отколкото, че лети. Но отново чу:
— Мишел, Мишел! …
Обърна се и много се изненада, като видя две свои приятелки от училище, Одет Трепетликова и Елиан Дърдоркова. Бяха най-слабите ученички в класа, но Мишел много ги обичаше. Тя започна да лети по-бавно, за да я настигнат, и вед-нага ги попита:
— Но как попаднахте тук?
— Като теб! — отвърна Одет.
— Минахте ли изпита при господин Смутензасрамен?
— Естествено.
— И знаехте ли?
— Гага! Така ми се струва — отвърна Елиан смеешком. — Ако знаехме, нямаше да сме тук. Най-странното е, че Ивон се провали. Представяш ли си? Ивон! А уж все е първа!
— Не може да бъде!.. Какво я попита? — каза Мишел.
— Попита я: „Колко прави осем по шест?"
— И тя какво отговори?
— Отговори: „Четирийсет и осем."
— Ах! — възкликна Мишел. — Вярно, на мен пък ми се струваше, че прави петдесет и четири… Но все пак Ивон сигурно знае таблицата за умножение.
— Изглежда, че не я знае — заяви Одет, — защото господин Смутензасрамен я отпрати много строго. Не можеш да си представиш колко отчаяна беше!
— Не е много забавно да се лети — забеляза Елиан.
— Не е — съгласи се Мишел. — И освен това ще бъде неудобно ако играем на „Лети, лети". Ще трябва да вдигаме ръка за „Одет лети", „Елиан лети", все ще бъркаме.
— Каква е тази огромна птица над нас? — смая се Елиан.
— Мисля, че е орел — обади се Мишел. — Не видяхте ли Юпитер?
— Ох, вярно — сети се Елиан. — Видяхме също и господин Нежналюбов. Много е мил!
— Каза ми, че съм прелестна…
— А на мен, че съм възхитителна… — припомни си Мишел.
— Превъзходен учител — заявиха другите две.
Дълго разговаряха така за необикновеното си приключение и забравиха за скучното си пътуване. След около час и четвърт летене забелязаха в далечината бялото петно, за което им бе споменал господин Нежналюбов. — Вълшебната градина! — извикаха и трите едновременно.
Когато се приближиха малко повече, видяха много красива гледка. Градината беше пълна с цъфнали ябълкови дървета, които образуваха огромно бяло море, набраздено от вълни.
— Няма да бъде лесно да се приземим! — забеляза Елиан.
— Погледнете! — провикна се Мишел. — Ей там в центъра има голямо свободно място.
— Вярно — каза Елиан, — но е задръстено от хора. Ще им викнем да се отстранят. И не забравяйте уроците на господин Нежналюбов: прибрани криле и един замах преди кацане. Гу-гу!
Те се плъзнаха бавно и леко към центъра на градината и когато бяха на пет метра от земята, видяха множество момиченца и момченца, притиснати едно до друго точно на поляната, където искаха да кацнат.
— Дръпнете се! — извика Мишел.
Никой обаче не помръдна. Всички деца като че ли се биеха: крещяха, ръкомахаха и не чуваха.
— Моля ви се! — извика Елиан. — Дръпнете се или ще кацнем върху главите ви!
Но децата не обърнаха никакво внимание на трите нови феи, сякаш те изобщо не съществуваха.
— Ах, колко са лоши! — възмути се Одет.
Тя кацна върху главата на едно момиченце, което изпищя, замахна с ръка и я събори. При падането Одет счупи едното си крило. Мишел намери начин да се „пригърби" на гърба на едно момченце, а Елиан се „придърви" криво-ляво върху едно ябълково дърво. Когато Мишел се смъкна от ра¬менете на момченцето, тя го погледна с напълно разбираемо удивление, защото то се оказа брат й Жералд.
— Я? И ти ли си тука?
Ами че разбира се! И Оливие също… Но знаеш ли как ме заболяха раменете, Мишел! — добави той, търкайки се ожесточено.
— Откога сте тук?
— От снощи.
— И минахте изпита? Това е невъзможно! Та вие нищичко не знаете и двамата! Освен ако са ви питали дали галите са били езичници.
— Съвсем не. Гарванът ме попита колко прави осем по шест.
— И ти какво му отговори?
— Четирийсет и пет.
— Не ме учудва.Ти винаги си знаел да умножаваш само с пет… И той ти каза, че е толкова?
— Да, така ми каза.
— Ама че смешен гарван — извика Мишел. — А на мен каза, че петдесет и четири е вярно… Както и да е, надявам се, че тук сте по-добрички, отколкото в къщи.
— Тук никой не е добричък, Мишел, а всеки прави как¬вото си ще.
— Точно така. Значи, ако искаш да си добър, можеш — каза Мишел строго.
— Да, само че не искам — обади се Оливие. — Никой не желае да бъде добър.
— И какво правят тогава всички?
— Бият се — отвърна Жералд и се изплези.
Мишел неспокойно погледна развълнуваната детска тълпа.
— Ще ми счупят крилете — уплаши се тя.
— Няма — успокои я Жералд. — Ще оставиш крилете в гардероба. Ей там, в дъното, до къщата на кралицата на феите.
— Вярно, кралицата на феите е тук. Може ли да й отида на гости?
— Стига да поискаш.
— Но може да не е прието?
Тук няма прието-неприето. Всеки прави каквото си ще. В този миг Елиан видя, че към групичката им се приближава един много висок мъж. Лицето му беше гладко и розово, а косите бели като сметана. Носеше дреха от груб плат с цвят на изтравниче, къси панталони и чорапи на го¬леми червени квадрати. Изглеждаше добродушен, но при¬съствието му учудваше, защото в градината имаше само де¬ца.
— Боже мой! — прошепна Елиан на Жералд. — Кой пък е този?
— О! — отвърна Жералд, предпазвайки главата си с ръце. — Този ли? Господин Точенудар, той е шотландец. Мно¬го е симпатичен, но и доста опасен. Преди малко счупи три зъба на феята Франсоаз.
— Как така?
— Той си играе с една топка: удря я с дълга тояга и тя понякога отскача на сто метра. Случиш ли се на пътя й, тежко ти.
— А какво направиха с трите зъба на Франсоаз? — попита Мишел. — При зъболекаря ли я заведоха?
— Ами! Поправиха ги с вълшебната пръчица… Доближаваш пръчицата до венеца си и казваш: „Да се появи зъб!" И зъбът се появява. Проста работа…. Франсоаз даже се забавляваше да си прави много нови зъби и сега има четирийсет.
В същия миг Мишел погледна братята си и забеляза, че и те държаха в ръка вълшебни пръчици.
— Използвахте ли ги вече?
— Че как не!… Направихме си цял гараж колички, а тази сутрин си сервирахме прекрасна закуска — шоколад, кейк с ягоди, хляб и масло, портокалово сладко… Само че на два пъти правих шоколад, защото господин Точенудар счупи с топката си чашата ми.
Елате с мен — предложи им Мишел. — Ще оставя крилете си в гардероба и ще отидем на гости на кралицата.

НАШАТА БЕЗУМНА И ОЧАРОВАТЕЛНА КРАЛИЦА, 5 ГЛАВА

Дворецът на кралицата на феите беше голяма стъклена къща с кристални колони, цялата обвита с рози.
— Я гледай ти! — удиви се Мишел. — В тази страна и розите, и ябълките цъфтят по едно и също време.
— Всичко цъфти, както си ще — отвърна Оливие. —Кралицата на феите променя къщата си по два пъти на ден. Тази сутрин тя приличаше на къщата на чичо Пиер. Вчера наподобяваше замък, а днес на нищо не прилича.
— Може ли да се влезе? — попита Мишел.
— Щом искаш… — отвърна Оливие.
Никой не пазеше входа на двореца. Във вестибюла имаше цели планини от неразпечатани писма.
Макар да беше съвсем светло, всички лампи бяха запалени. Децата прекосиха библиотеката, където хиляди книги бяха нахвърляни наслуки, така че образуваха нещо като свод, под който можеше да се мине.
— Също като при татко — забеляза Мишел.
— Дори още по-разхвърляно — добави Жералд.
— А не, такова нещо не е възможно!
После влязоха в салона, където стоеше кралицата. Беше много красива. На главата си носеше малка корона и държеше в ръка вълшебна пръчица, по-блестяща от всички други. В момента преобразяваше с нея мебелите. Правеше го толкова бързо, че беше забавно да я наблюдаваш. Погледът й се спираше например на картина, която представляваше град с много коли по улиците. Кралицата протягаше лръчи-цата и картината се превръщаше в женски портрет.
Тя се любуваше десетина секунди на портрета, после отново протягаше пръчицата си: жената изчезваше и на нейно място се появяваше индийски дворец, пред който се къпеха червени и черни слонове.
Жералд избухна в смях. Кралицата се обърна.
— Я виж ти! — възкликна тя, като ги видя. — Довели сте сестра си. Добър ден, феичке Мишел! Чаках ви. И майка ви дойде някога тук, когато беше малка. Остана с нас известно време, но после се наложи да ни напусне, разбира се.
— Защо да се разбира? — изненада се Мишел.
— О — отвърна кралицата, като насочи пръчицата си към малка масичка, която мигом се превърна в лампа. — Защото никой не може да остане дълго тук. С изключение на господин Точенудар, във Вълшебната градина не може да остане никой, който е навършил дванадесет години.
— Освен ваше величество — каза Мишел.
Беше много горда, че се сети да каже „ваше величество".
— О, аз ли? За мен е друго. Аз съм безумна.
— Как така? — попита Мишел.
— Ами да — и кралицата протегна пръчицата си към един стол, който мигом стана скрин.
Децата се спогледаха.
— Госпожо кралице — плахо промълви Елиан, — какво трябва да правим сега?
— Какво искате да кажете? — не я разбра кралицата.
— Искам да кажа, къде трябва да отидем, какъв е редът?
Кралицата вдигна пръчицата си към тавана и там незабавно се образува прекрасен кристален полилей. Тя затананика някаква много приятна мелодия:
Не се учудвай, не се май, прищевките тук се зачитат. Умът за лудост смятат, знай, а грубият — за най-възпитан.
Момиченцата се спогледаха.
— Това пък какво е? — попита Елиан.
— Трябва да е басня — реши Одет.
— От кого е тази басня? — попита Мишел кралицата.
— От когото искате — каза кралицата и добави: — Яде ли ви се шоколад?
Тя докосна с пръчицата си една кръгла масичка и върху нея се появи огромна кутия троен лешник. Но едва видяла я, кралицата отново замахна с пръчицата си, превърна шоколадовите бонбони във фондани, но забрави да ги предложи на децата. После запя, отпращайки групичката им към вратата:
Бъбри, крещи, ако речеш и удряй, бий със всичка сила, прави това, каквото щеш, тогаз си, феичке, най-мила!
Преди да излязат, тя им напомни:
— Днес следобед в двореца има празненство. Надявам се, че ще дойдете.
Докато те се покланяха, тя добави:
— Ако искате.
Мишел отвърна любезно:
— Приятни желания!

МЕЛАНИ, 6 ГЛАВА

Когато децата излязоха навън, те размениха озадачени погледи. Какво да правят сега? Не знаеха дори колко е часът.
— Дали да не си сервираме следобедна закуска с вълшебните пръчици? — предложи Оливие.
— Защо не — каза Мишел. — Само че имам една идея. Ще си поръчаме съвсем ниска маса, за да можем да седнем на тревата.
— А, не — възрази Жералд. — Много по-забавно ще бъ¬де да си направим истинска маса и да измайсторим също столове и кресла.
Мишел и брат й почнаха да се карат. Жералд докосна земята с пръчицата си с думите: „Да се появи една висока маса!" И тъкмо когато масата почна да се очертава, Мишел замахна със своята и заповяда: „Не, искам ниска маса!" И тогава не се появи нищо. Двете деца се спогледаха.
— Гледай ти! Вълшебните пръчици загубиха силата си!
Едно момиченце, което ги наблюдаваше, докато се препираха, запя през смях:
+на+прави+,
-на-прави-,
но
+на-е-,
а
-на+не е+!
То имаше червени коси и злобно изражение.
— Що за стихотворение каза? — попита Жералд.
— Не знам — отвърна Мишел. — Май че беше нещо за математика. Слушай, Жералд. Остави ме да направя масата, пък аз ще те оставя да направиш приборите.
И те заработиха в разбирателство. Мишел поиска красива дъбова маса, защото не искаше да слага покривка, а малки цветни салфетки, които получи веднага, дори с нейните инициали, избродирани върху тях. Това предизвика шумни протести от страна на другите. После Жералд направи чиниите и чашите и тъй като салфетките бяха бледовиолетови, той поръча чашите в жълто-оранжево. Оливие се зае със закуската. Той поиска оранжада, айс-кафе, горещ шоколад. Елиан отговаряше за сладкишите и конфитюра, а Одет, за която оставиха сандвичите, направи сандвичи с пилешко, шунка, домати и един вълшебен пастет от аншуа и сирене.
Децата заскачаха около масата, пляскайки с ръце от удоволствие. После Жералд направи столовете и те седнаха. В мига, в който Мишел протегна ръка да налее шоколад на приятелите си, червенокосото момиче, което не бе престанало да ги наблюдава, вдигна вълшебната си пръчица и заповяда:
— Нека всичко да изчезне!
Петте деца тутакси тупнаха на земята, и то доста силно, а когато се опомниха от изненадата си, столовете и масата вече ги нямаше. Всички се обърнаха разярени към червенокосото момиче:
— Коя сте вие? — попитаха я те.
— Аз съм феята Мелани.
— Защо махнахте закуската ни?
— Защото искам.
— Но ние нищо не сме ви направили! — каза Мишел.
— Не казвам, че сте ми направили нещо.
— Но тогава защо сте против нас?
Защото искам — повтори Мелани.
— Аз пък не искам — възрази Мишел.
— Права сте напълно да не искате, аз пък имам право да искам — заяви Мелани.
Тя издекламира:
Не се учудвай, не се май!
Прищевките тук се зачитат,
умът за лудост смятат, знай,
а грубият — за най възпитан.
— Тази басня ми омръзна — кипна Мишел. Тя насочи пръчицата си към земята и каза:
— Масата да се върне!
— Масата да не се връща — извика Мелани и протегна своята пръчица.
Никаква маса не се появи.
— Но това е ужасно несправедливо — възмути се Мишел, като се обърна към своите приятели. — Би трябвало да се появи поне половин маса.
Но Мелани започна да танцува и да си пее своето:
Плюс на плюс прави плюс, минус на минус е минус, но плюс на минус е плюс, а минус на плюс не е плюс.
Положението почна да става сериозно. Петте деца свикаха малък военен съвет.
— Какво да правим? — попита Жералд.
— Трябва да я набием — предложи Одет.
— Добре, ами ако и тя ни набие? — възрази Жералд.
— Пък и не можем хем да се бием, хем да ядем — каза Мишел.
— Разбира се, тя ще си отмъсти — обади се Елиан.
— Трябва да я изгоним — каза Одет.
— Или да я поканим — реши Жералд. Другите го изгледаха учудено.
Понякога ти хрумват хубави идеи — каза Мишел. — Това не е глупаво… Дали пък да не я поканим? … Няма друго средство, за да я укротим.
— Но тя не ни е приятелка — каза Елиан.
— Ще ни стане приятелка, щом я поканим — възрази Жералд.
Мишел се приближи до Мелани, която я гледаше отдалеч и яростно въртеше очи.
— Искате ли да закусите с нас? — покани я Мишел.
— Не! — сопна се Мелани.
— Защо?
— Защото не искам!
— Я да се махаме! — обади се Оливие. — Тя е много лоша.
Децата се отдалечиха, следвани на разстояние от Мелани. Когато изминаха двеста-триста метра под ябълковите дървета, те се натъкнаха на гоподин Точенудар, който, изправен сред поляната, се прицелваше внимателно, преди да удари топката, лежаща пред краката му. Мишел и приятелите й се отдръпнаха. Господин Точенудар се засили и удари топката. Чу се писък. Топката прасна право по корема червенокосата фея Мелани.
— Тя е повалена на земята! — извика победоносно Оливие.
— Може би е мъртва? — разтревожи се Мишел.
— Спря топката ми — оплака се господин Точенудар. — Този терен е много лош за игра.
За да се утеши, той направи с железния връх на бастуна си, (който му служеше за вълшебна пръчка) красив бордюр от незабравки и червени лалета край ябълките. Седна на моравата и се прозя.
— Досадното в тази страна е, че цветята растат много бързо! — заяви той.
— Хайде да отидем при кралицата — предложи Елиан. — Тя е луда, но е хубава.
— Да, хайде да отидем при кралицата — съгласи се Мишел.
— Да вървим при кралицата — повтори господин Точен удар.
И тръгна след тях, размахвайки бастуна си с метален край, под който в тревата се раждаха зюмбюли.

УВЕСЕЛЕНИЕ ПРИ КРАЛИЦАТА, 7 ГЛАВА

Кралицата беше облечена в рокля от електрически жички. Бързи светлинки пробягваха по жичките и оформяха рисунки, които непрестанно се меняха. Върху кралицата се четеше ту прави каквото щеш, написано с огнени букви, ту тя заприличваше на фонтан със светещи струи или на буря в полето.
— Сега прилича на Айфеловата кула — прошепна Оливие.
— Забавно приема гостите си — удиви се Мишел.
И наистина кралицата сновеше наляво-надясно, подхващаше разговор, не го довършваше и всяка минута организираше някоя игра, така че в крайна сметка никой не играеше. Стотици деца се блъскаха и биеха. Имаше оркестър, но той бе съставен от дванадесет музиканти и всеки свиреше, каквото му хрумне, така че нищо не можеше да се разбере. Все пак Мишел разпозна началото на песента „Под лунната светлина" и част от „Марсилезата".
— Ужасно е! — прошепна Мишел на Елиан.
— Да — потвърди Жералд, — нашата гувернантка би трябвало да дойде тук и да въдвори малко ред.
В един ъгъл те попаднаха на няколко момиченца, които играеха на портрети и се опитваха да отгатнат.
— Мъж ли е? — попита Мишел.
— Да — отвърна едно момиченце.
— Жив ли е?
— Да — отговори друго.
— В Париж ли живее?
— Да — обади се трето.
— Важна личност ли е?
— Много важна – кимна четвърто.
— Сигурно е президентът на републиката – предположи Мишел.
Нищо подобно, това е Жана д’Арк – заяви пето.
— Как така? – изуми се Мишел. – Нали ми казахте, че е мъж?
— Може да е каквото си ще! – отвърна същото момиченце.
Мишел прошепна на Елиан:
— По-добре да отидем да си играем само петимата.
Петте деца изкачиха много стъпала и на третия етаж намериха една празна стая. Седнаха в креслата и Оливие попита:
— Какво ще правим?
— Имам една идея – каза Мишел. – Искате ли да играем на училище? …
— О, да! — извика Оливие и запляска с ръце.
И той тутакси започна: „На фараона му се присънил сън… Сторило му се, че е на брега на Нил…
— Млъкни, Оливие! — прекъсна го Мишел.
— Вулканът — поде Жералд — е планина, която бълва пламъци и стопена лава през отвор, наречен кратер.
— Млъкни, Жералд! — възмути се Мишел. — Аз ще ви задавам въпроси. Аз съм учителката.
— Не, аз! — възрази Одет.
— Защо?
— Защото искам.
Но четирите деца се развикаха:
— Стига вече! Сами ще си въведем ред! Мишел е учителката. После пък ще бъдеш ти. Мишел, задавай ни въпро¬си!
— Първо си ти, Жералд — каза Мишел. — Кой е защитил Галия от римляните?
— Цезар — отговори Жералд.
— Отлично — каза кралицата на феите, която се оказа зад тях.
— Сега е твой ред, Елиан — продължи Мишел. — Кой е бащата на Луи ХIII?
— Луи ХIV.
— Точно така — заяви кралицата на феите.
В този момент в стаята влезе господин Точенудар.
— Задайте му един въпрос — предложи кралицата.
Но господин Точенудар извади от джоба една топка и я тури пред краката си.
— А, не! — запротестираха децата, закривайки уплашено очи с ръце.
— Защо? — попита кралицата. — Оставете го да прави каквото иска, той е мой гостенин.
— Но не и наш — каза Мишел.
Тя взе топката и отказа да я върне.
— Задайте ми тогава един въпрос — каза примирено господин Точендар.
Мишел дълго мисли. Най-сетне го попита:
— Коя е столицата на Великобритания?
— Единбург — отвърна господин Точенудар.
— Много добре — заключи кралицата на феите.
Когато един час по-късно децата казаха на сбогуване
„Приятни желания" на кралицата, Мишел я попита:
— А къде, ваше величество, ще ни посъветва да отидем да спим сега?
Където искате — отговори кралицата.

ЗАВРЪЩАНЕ, 8 ГЛАВА

Щом излязоха от двореца, Мишел каза на приятелите си:
— Нямам вече хиляди желания, а само едно.
— И аз! — обади се Елиан.
— И аз! — заяви Одет.
— И ние също! — извикаха в един глас Жералд и Оливие.
— Единственото ми желание е да се върна у дома — каза Мишел.
— А пък аз у нас — каза Елиан.
— И аз у нас! — каза Одет.
— И ние у нас! — заявиха Жералд и Оливие.
Петте деца се спогледаха и избухнаха в смях.
— Само че — сети се Жералд, — за да се приберем, трябва да си вземем отново крилете, а аз загубих номера от гардероба.
— Нямаме нужда от криле — каза Мишел. — Нали си имаме вълшебни пръчици? Достатъчно е да кажем: „Искам да се намеря отново в леглото си" и ще се озовем в креватчетата си.
— Да се опитаме…
— Най-напред Оливие, той е най малък. Оливие протегна пръчицата си, каза:
Искам да бъда в леглото си! И тозчас изчезна.
— Виждате ли, че стана! — каза Елиан.
И Мишел на свой ред протегна пръчицата си, затвори очи и произнесе:
— Искам да бъда в леглото си!
Тогава много бързо, като че ли някой въртеше с пълна скорост филмова лента, но отзад напред, тя видя отново широкия въздушен път с багрите на есента върху зелените вълни на гората, после белия пясък на пустинята. Зърна в далечината червения пламък на малкия вулкан. Пламъкът нарасна, Мишел отвори очи.
Беше в стаята си. Някой бе отворил вече капаците на прозорците и един слънчев лъч весело огряваше чаршафа й. Нищо не се беше променило. На креслото лежеше голямата й кукла, облечена с бледосиня копринена рокля. Върху камината — лодката от червено и бяло стъкло, която бе спечелила на панаира. По стените — снимките на родителите й и на братчетата й. Гувернантката, изправена до вратата, казваше:
— Хайде, ставай, моето момиче. Ще закъснееш за училище.
Мишел разтърка очи и стана. Беше много доволна, че отново намира дома си и дори училището. Само че напразно се опитваше да повтори мислено уроците си за тази сутрин. Мислеше за Смутензасрамен, за госпожица Небесна, за кралицата и й се дощя да отиде на училище, като литне над къщите.
— Къде са крилете ми? — попита тя.
— Криле ли? Имаш здрави крака, можеш да вървиш.
В училище Мишел срещна Елиан и Одет. Но тъй като не седеше до тях, не можа да ги заговори за Вълшебната градина.
— Мишел — прозвуча строго гласът на госпожица По¬пивателна. — За какво мислите?
— За нищо, госпожице.
Станете и кажете наизуст баснята. Мишел стана и се заклати леко, мъчейки се да си припомни първия стих. Най-после се сети.
Бай Гарван, седнал зад свойто гише, държеше очила във клюна…
— Полудяхте ли, Мишел? — скара й се госпожица Попивателна. — Седнете, пиша ви единица. Не обичам да се подиграват с мен.
Мишел си седна много смутена. Как беше тази пуста басня? Имаше все пак: „Бай Гарван… А по-нататък имаше и „смутен и засрамен"… Но къде ли беше виждала този господин Смутензасрамен? Всичко бе станало така смътно, смътно.. . Само след час тя вече нищо не си спомняше.
Минаха няколко дълги дни. Мишел напълно забрави Вълшебната градина. Тя ставаше голяма. Опитваше се да бъде по-мила с братята си, куклите й омръзнаха и тя започна да предпочита книгите. Така тя навърши осем, после девет години.
Деветият й рожден ден мина доста тъжно. Тя се беше радвала толкова време преди това, анищо не стана така,как-то бе очаквала. Братята й направиха хубав подарък, но после взеха да я дразнят, тя им отговори в същия тон и целия ден вече не й проговориха. Беше поканила Елиан и Одет да си играят следобеда, но и двете се разболяха от шарка. Дори вечерта се провали.
— Госпожице — бе казала Мишел, — днес е рожденият ми ден, ще си легна чак в десет часа.
— В никакъв случай. Уморена си — бе заявила гувернантката. — Очите ти се затварят. Тъкмо днес ще си легнеш по-рано.
„Ах, колко досадно е всичко! — помисли си Мишел, слагайки глава на възглавницата. — Как бих искала да се върна в Страната на хилядите желания!"
Припомни си пътешествието, крилете, каза си, че би било страшно приятно да полети отново над големите зелени вълни на гората и изведнъж пред нея пак се ширна бялата пустиня и тя зърна Фараона с каменната шапка.
— Добър ден, Фараоне — каза му тя. — Познахте ли ме?
— Да. Вие сте малкото момиченце, което ми изтълкува съня за трите бели и трите черни кокошки.
— И сбъдна ли се онова, което ви предсказах?
— Не — отвърна Фараонът. — Съвсем не, но търпеливо чакам. Седнете.
Мишел седна в подножието на малкия вулкан, а Фараонът се наведе тайнствено над нея.
— Тазк нощ сънувах друг сън — сподели той. — Бихте ли ми го изтълкували?
— Какъв беше? — попита Мишел и въздъхна.
— Ето. Стори ми се, че съм на брега на Нил. Изведнъж видях да излизат от реката шест оранжеви и шест виолетови костенурки. Какво ли означава това?
Нищо не означава — каза Мишел и повдигна рамене,
— Как така? — учуди се Фараонът.
— Ей така. Нищо — повтори Мишел. Най-напред сънищата изобщо никога нищо не значат. Те не съществуват. Така например в този миг аз сънувам, че ви виждам… но вие не съществувате.
— Как да не съществувам!? — извика Фараонът. — Ами че аз съм повелител на Горен и Среден Египет! …
— И древният Египет не съществува — заяви Мишел.
Тогава Фараонът вдигна каменните си ръце. Мишел
страшно се уплаши и побягна. Фараонът се затича след нея, но за щастие каменната му роба така силно притискаше краката му, че той не можеше да върви много бързо. Фараонът заобиколи няколко пясъчни планини и загуби Мишел от погледа си. Скоро тя забеляза станцията на камилите. Първа в редицата беше добрата стара камила, която някога я бе отвела във Вълшебната градина. Тя я яхна, наведе надолу ухото й, което беше още по-ръждясало, каза: „Във Вълшебната градина!" и камилата се заклати. Едва бе изминала и двеста метра, когато Мишел забеляза в началото на пустинята Фараона, който, обърнат в профил, викаше подире й:
— Ах, не съществувам ли? Ще ви дам да разберете! .. .
Скоро той се скри от погледа й.
След три часа Мишел пристигна пред гишето на господин Смутензасрамен. Приближи се и каза:
— Мога ли да вляза?
— Коя сте вие? — попита Смутензасрамен, чийто глас беше станал още по-дрезгав.
— Но аз съм феята Мишел.
— Феята ли? … Феята? … Съвсем нямате вид на фея!
— Как? Не ме ли помните?
Тя подаде на гарвана старото картонче, което по чудо бе намерила в джоба на престилката си:
Г-ца Мишел,
фея от 2 клас, има право има право да се движи из цялото
вълшебно кралство и да прави там всичко, каквото й се ще.
Подписал вместо кралицата Смутензасрамен, дежурен гарван Смутензасрамен погледна Мишел много недоверчиво.
— Картата ви не е валидна.
— Невалидна ли? Какво пък значи това?
— Не зная — отвърна Гарванът, — зная само, че така се казва… Не, не, госпожице, няма да влезете с тази карта. Трябва да се явите на изпит.
Добре — каза Мишел храбро.
Защото сега тя се учеше много по-добре. Два пъти беше първа и един път втора по успех в класа. Чувствуваше се сигурна в себе си.
— Аритметика — обяви Гарванът. — Колко прави дванадесет по дванадесет?
— Сто четиридесет и четири — отговори Мишел.
Но Гарванът поклати глава, без да каже, както тя се надяваше: „Гага, така ми се струва".
— История… Кой е бащата на Луи ХIII?
— Анри IV — каза Мишел. — Така е, нали?
Но Смутензасрамен изглеждаше все по-натъжен и нищо не отговори.
— Излишно е да продължаваме — каза най-сетне той. — Струва ми се, че Вълшебната градина е затворена вече за вас, Мишел. Вие не сте вече дете.
За щастие камилата още чакаше и Мишел можа да се върне у дома си през нощта.

В Бенгалия живеел един много учен човек. Наричали го Бхаттоджи. Той бил много известен граматик, но никога не ходел в храма. Вече се състарил, прехвърлил шестдесет, когато баща му казал: "Това вече е прекалено!" Бащата бил на деветдесет години. "Аз ходя в храма и се моля всеки ден! И нищо не съм казвал за теб, мислейки, че ти сам ще достигнеш до разбирателство със себе си! Но ти вече си на шестдесет! Време е да отидеш и да се подготвиш за онзи свят! Кога ще отидеш в храма да се помолиш и да отправиш възхвала към Всевишния?" Бхаттоджи казал в отговор: "Виждайки те многократно да ходиш в храма и да се връщаш все същия, аз се усъмних дали въпросът е в това, колко години и колко пъти се молиш. Струва ми се, че въпросът е в това, как се молиш, въпросът е само в качеството. Аз те наблюдавам толкова години! По два пъти на ден ти отиваш в храма и се връщаш абсолютно същия. Така че какво става, молитвата ли не действа? Не, тук нещо не е наред! Утре е рожденият ми ден. Аз ще отида в храма и ще направя всичко, което е по силите ми. Ще се постарая да вложа цялата си душа, цялото си сърце. Ще се помоля само веднъж, но нищо няма да оставя вътре. Ще се постарая напълно да вляза в това, но само веднъж. Ако нещо трябва да стане, то ще стане. Ако нищо не се случи, с това и ще приключа. Защо да ходя тогава отново, след като няма никаква полза? Значи е безсмислено!" Баща му се разсмял и казал: "Господи, ама че глупак! А на всичко¬то отгоре се слави като умен човек! Трябва да се молиш цял живот, за да се случи нещо! Бог да е с теб, да просвети той ума ти. Давай, давай! Да видим какво ще излезе!"
Бхаттоджи отишъл в храма и повече не се върнал. Той умрял. Само веднъж молейки се пред божеството на храма, той умрял. Той наистина целият влязъл в това – и нищо не останало.

На селска улица се събрали четирима: перс, турчин, арабин и грък. Те пътешествали заедно, стремейки се да достигнат някакво далечно място, но веднъж сред тях се разгорял спор за това, как да похарчат единствената монета, която им била останала.
– Аз искам да купим анзур, – казал персът.
– Аз искам изюм, – казал турчинът.
– Аз искам инаб, – казал арабинът.
– Не! – заявил гъркът. – Ще купим стафил. Наблизо минавал пътешественик, който знаел много езици. Той казал:
– Дайте ми тази монета и аз ще се постарая да удовлетворя желанието на всеки един от вас.
Първоначално те не искали да му вярват, но в края на краищата му дали монетата. Човекът отишъл до една сергия и купил четири чепки грозде.
– Ето го моят ангур, – казал персът.
-Точно на това аз казвам изюм, – казал турчинът.
– Донесли сте ми инаб, – казал арабинът.
– Не! – възкликнал гъркът. – На моят език това се нарича стафил.
Те си поделили гроздето и всеки от тях разбрал, че разногласията били възникнали единствено поради това, че не можели да се разберат.

Когато тибетските ученици на Атиша ( един от първите реформатори) му доложили, че В Тибет при наличието на много съзерцаващи няма нито един, който да е овладял йогистката сила на добрите качества, Атиша отговорил:
– Зараждането на каквото и да е число добри качества на Махаяна изцяло зависи от почитането на Учителя. При вашите тибетски лами съществува само обикновена теоретична идея за почитане, но не и практическото му приложение. Затова как биха могли да се появят добрите качества?
И когато на висок глас го молили:
– О, Атиша, молим за наставления!
Той отговарял:
– Ха-ха, моите уши са добре. Наставлението – това е благоговение. Благоговейте! Благоговейте!

Живял някога един брамин, който служел в една домашна кумирна*. Веднъж той заминал по работа и оставил сина си да се грижи за кумирната. Браминът казал на момчето всеки ден да слага храна пред Бога и да гледа как той се храни. Момчето, следвайки наставленията на баща си, поставил приношенията пред изображението на Бога и мълчаливо зачакало. Но Бог нищо не му казвал и не се хранел. Момчето дълго чакало. То твърдо вярвало, че Бог ще слезе от пиедестала си, ще седне пред приношенията и ще ви изяде. И се молело с думите: Господи, моят баща ми заповяда да гледам как ще изядеш приношенията. Защо не искаш да слезеш? Нали слизаш пред баща ми и ядеш неговите приношения. Какво съм сторил, че не искаш да слезеш и да изядеш моите?"
Момчето дълго и горчиво плакало. Когато вдигнало очи и погледнало приношенията, видяло, че Бог приел човешки образ, седял и се хранел.
Когато службата завършила и момчето излязло от кумирната, стопаните на дома му казали: "Сега, след като службата свърши, донеси тук приношенията." "Но Бог изяде всичко" – отговорило момчето. "Какво говориш?" – го попитали с изумление. С абсолютна невинност момчето повторило: "Бог изяде всичко, което занесох, там няма нищо повече." И когато хората влезли в кумирната, те се вкаменили при вида на празните блюда. Това е силата на истинската вяра и на истинското желание.

В едно царство принцът полудял и си въобразил, че е петел. Съблякъл се гол, скрил се под масата и живеел там, отказвайки се от царските ястия, сервирани в златни блюда. Той ядял само зърно, приготвено за кокошките. Царят бил отчаян. Той изпращал при сина си най-добрите лекари, най-знаменитите учени – всичко без резултат. Напразни останали и старанията на заклинателите, на монасите, на отшелниците и чудотворците. Й ето че веднъж пред царя се явил неизвестен мъдрец.
– Струва ми се, че мога да изцеря принца – промълвил той. – Позволи ми да опитам.
Царят се съгласил. В този момент за всеобщо удивление мъдрецът захвърлил дрехите, заврял се под масата при принца и започнал да кукурига.
– Кой си ти и какво правиш тук? – възкликнал юношата.
– А ти? – попитал мъдрецът. Ти кой си и какви ги вършиш тук?
– Нима не виждаш? Аз съм петел.
– Хм – учудил се мъдрецът, – странно!
– Какво странно има?
– Нима не виждаш, че и аз съм същият такъв петел като теб?
Те се сприятелили и се заклели никога да не се разделят.
След това мъдрецът се захванал да лекува принца. Той започнал от това, че облякъл риза. Принцът бил изумен:
-Да не си полудял! Забрави ли кой си? Да не си решил да ставаш човек?
– Виж сега – меко възразил мъдрецът, – не бива да се мисли, че петел, облечен като човек, престава да бъде петел.
На принца се наложило да се съгласи. На следващия ден и двамата били облечени. Мъдрецът изпратил да донесат храна от царската кухня.
– Нещастник! Какво правиш? – възкликнал изплашеният принц. – Да не се каниш да ядеш като човек?
Приятелят му разсеял съмненията му:
– Никога недей да мислиш, че докато седи на една маса с човек и разделя трапезата му, петелът престава да бъде петел. Нима на петела е достатъчно да се държи като човек, за да стане човек? В този свят можеш да се държиш като истински човек и въпреки това да останеш себе си, т.е. петел.