Чуй всички приказки

В една вълча дупка младият овчар намерил три вълчета без зъби и отнесъл в кошарата си. Постлал им мекичко, настанил ги край огнището и започнал да ги храни с овче мляко. Всяка събота ги къпел, за да ги отърве от бълхи.
Веднъж в кошарата пристигнал старият баща на овчаря. Като видял вълчетата, старецът извикал:
— По-скоро да махнеш тия зверове, защото пораснат ли — ще издушат стадото!
— Не бой се, тате — усмихнал се младият овчар, — аз тия вълчета ще ги направя верни кучета. Те ще ми бъдат много признателни и за доброто, което им правя, не само няма да посегнат на овцете ми, но ще ги вардят по-добре, отколкото ги вардят сегашните ми кучета.
— Сине мой, вълкът си е вълк! — поклатил глава бащата.
Минала една година. Малките вълчета станали големи вълци. Зъбите им наедрели, вратовете им надебелели.
— Те ще ми вардят занапред стадото! — си рекъл овчарят и за да не дава хляб на кучетата си, замахнал с тоягата и прогонил вън от кошарата верните пазачи на стадото.
Но през една тъмна нощ, когато овчарят, заспал дълбоко, трите опитомени вълци нападнали стадото, издушили всичките овце, метнали на гърбовете си по един овен и побягнали в гората.
На сутринта овчарят, като видял какво се е случило, горко заплакал.
— Тъй ми се пада — рекъл той, — защото не послушах мъдрия съвет на баща си.

Хитър Петър имал един овен и много си го обичал. На съседите си той казвал:
— Този овен съм го обрекъл на вас. Когато склопя очи, вие ще се съберете у дома, ще го изпечете, ще си похапнете и ще кажете две- три хубави думи за мене.
Но Хитър Петровите съседи — кръчмаринът и селският чорбаджия, искали час по-скоро да изядат овена. Те отишли при попа и го попитали как да склонят хитреца, че да тегли ножа на овена.
— Тази работа оставете на мене! — рекъл попът, наложил си калимавката и отишъл при Хитър Петра.
— Какво има, дядо попе? — попитал Хитър Петър.
— Лошо, Петре, лошо! — въздъхнал попът. — Вече е дошъл свършекът на света. Утре не, а в други ден ще настъпи краят. Остава ни само един ден живот.
Хитър Петър се почесал по врата и попитал:
— Ти откъде научи тази грозна новина?
— В книгите пише. Нали вярваш в книгите?
— Вярвам — отговорил Хитър Петър — Ами сега какво ще правим?
— Нищо — отвърнал попът. — Ще се съберем утре на приятелско угощение, за да прекараме весело последния ден от живота си. От нас виното, а от тебе овена, може ли?
— Може, дядо попе, само че тая работа трябва да стане на някое затулено и тихо място. Хайде да направим веселбата долу в ливадите, където тече бистрата река. И още едно: утре всички трябва да си облечем най-новите дрехи, за да ни бъде още по-весело.
— Винаги съм те смятал за умен човек! — похвалил попът Хитър Петра и си тръгнал.
На другата сутрин рано четиримата веселбари — пременени като за сватба — нагазили в ливадите край реката. Наклали на бърза ръка огън и свършили с овена. Разгорещили се, докато го одерат и набучат на шиш. Попът рекъл:
— Ти, Петре, ще останеш тука и ще въртиш шиша над огъня, докато се изпече хубаво овенът, а пък ние с приятелите ще се изкъпем в реката, преди да почнем угощението.
И като се разсъблекли, попът, кръчмаринът и селският чорбаджия се бухнали в прохладната вода. А Хитър Петър най-напред завъртял набучения овен над огъня, сетне сграбил дрехите на тримата и ги хвърлил в пламъците. По едно време пристигнали окъпаните и потърсили дрехите си.
— Петре — започнали да викат — къде си дянал дрехите?
— Изгорих ги — отвърнал спокойно Хитър Петър.
— А бе, ти луд ли си? Утре как ще се покажем голи пред хората.
— Не съм луд — отвърнал Хитър Петър. — Но аз си помислих тъй: утре настъпва свършекът на света. Щом като няма да живеят, защо им са дрехи на моите приятели? А и дядо поп често казва в проповедите си, че на този свят всички са дошли голи и голи трябва да го напуснат.

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала.
Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно,
търкаляла се.
Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:
— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?
— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало
сърце на място.
— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът
учудено.
— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш.
Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.
— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.
— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.
Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама.
Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина.
По едно време рекла:
— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!
— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.
— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.
Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:
— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!
— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.
Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка.
Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.
Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:
— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?
Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко.
Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха?
И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи
и да нарежда:
— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.
Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:
— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.
— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.
Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:
— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл.
Ти съвсем си съсипана.
Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва
пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.
— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.
Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!
А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:
— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея…
Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога.
Тя приплакала от болка, но завикала високо:
— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!
И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:
— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!
Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.
Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници.
А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Едно време всички животни шетали по земята свободно. Човекът не ги преследвал, те ходели на воля и си живеели добре.
Веднъж човекът отишъл да оре. Орал що орал, станало пладне и той пуснал воловете да починат и попасат трева, па легнал да дремне малко. Докато спал орачът, минал вълкът, изял единия вол и се излегнал сит и щастлив на ливадата. Орачът се събудил, видял каква беда го сполетяла, отишъл и хванал вълка, та го впрегнал в ралото. Така орал орачът през целия ден — с един вол и с един вълк. Волът, понеже си знаел работата, ходел кротко в браздата и теглил ралото. А вълкът, научен да живее на свобода и безгрижно, искал да се измъкне из ярема, та се дърпал насам-натам, спирал се без време и орачът го биел с остена и бол с железен бод. Поорал така човекът докъм залез слънце, мушил с копралята си вълка и тоя най-после паднал обезсилен в браздата.
— Видя ли — рекъл орачът — колко си по-слаб от вола и не можеш да теглиш ралото? Отсега нататък волът винаги ще те муши с роговете си, а ти да бягаш от него и отдалеч да му правиш поклон!
След това орачът изпрегнал вълка, изгърбил го силно още два-три пъти с остена и си отишъл.
Оттогава, та и до днес вълкът никога не напада на вол. Той удавя кон, овца, агнета, магарета, но вол — никога! Щом види вол, бяга далеч от него, защото го е страх да не го впрегнат пак да оре.

Имало един мъж и една жена, на които все им умирали децата. Най-после им се родило едно мъжко дете. Когато детето било само на три дни, същата вечер замръкнал в селото един стар човек. Като нямало къде да нощува, отишъл в къщата на човека, на когото се родило детето. Попитал го: „Ще ме пуснеш ли да пренощувам тая вечер у вас?“ И домакинът му казал: „Добре си ми дошъл! Имам рожба вече трета вечер. Господ те пратил“.
След като вечеряли, всички легнали и заспали. Само старецът не спал, а чакал да чуе наречниците (орисниците) какво ще нарекат на детето. По едно време те дошли. Първата казала: „Хайде и това нека им умре!“ Втората казала: „Нека поживее; нека се порадват татко му и майка му!“ Третата казала: „Аз каквото река, моето ще бъде! Нека расте, нека порасте до двадесет и две години, та да стане за женене и никъде мома да не найде, освен през вода. Когато се върне назад, да се удави във водата и невестата да я върнат назад“. Свети Илия – той бил старецът – всичко изслушал. Утрината, когато да си тръгва, заръчал на майката и на бащата на детето: „Когато ще го жените, мене да ме викате: „Дядо Илия! Дядо Илия!“ И аз ще дойда.
Расло детето, станало на двадесет и две години, намерили му мома през вода. Тъкмо били изпратили сватовете, дошло им на ум за дядо Илия и бързо пратили да го викат. Той дошъл и заварил сватовете. След това отишли и взели невестата. На връщане Свети Илия вървял край момчето и го крепял от едната страна. Така минали реката. Обаче, щом дошли до края на реката, един кон пръснал вода с опашката си и една капка влязла в устата на момчето и го удавила. Тогава свети Илия отишъл право при Господа и започнал да му се моли: „Господи, така и така стана работата; дай на момчето душа“. А Господ казал: „Аз душа давам, но дни не давам. Иди и попитай бащата и майката на момчето, ако искат да му дадат от техните“.
Бързо-бързо дотичал свети Илия до мястото на сватбата и запитал родителите на момчето, дали ще му отделят от своите дни. Но те не давали. Отишъл свети Илия при Господа и му казал: „Господи, Господи! Не дават от дните си нито татко му, нито майка му“. Господ тогава му казал: „Иди питай невестата – тя има триста години да живее – нека му отдели от своите дни“.
Пак дотичал свети Илия, този път при невестата и я запитал дали е съгласна да даде на мъжа си част от своите дни. „Колко години имам да живея?“ – попитала невестата. Свети Илия й казал. Тогава косата на невестата покрила цялото й лице. Тя хванала с две ръце косата си, разделила я по средата и казала: „Половината дни нека бъдат мои, половината негови“.
И момъкът веднага оживял.

Хитър Петър си имал един едър, охранен овен. Той се гордеел с него пред приятелите си и много му се радвал. Някои от приятелите му, които търсели само къде ще падне ядене и пиене за чужда сметка, надумвали Хитър Петър да им заколи овена, за да ги нагости и да се повеселят. Хитър Петър не се съгласявал и казвал, че го държи за погребението си. Нека, когато умре, да го заколят и го изядат за "Бог да прости".
Лакомите приятели се сговорили с дядо поп, комуто също му се искало да си похапне от овена, да скроят една лъжа, с която да заблудят Хитър Петър и да го принудят да пожертва любимия си овен.
– Ех, Петре, ти не знаеш – подхванал дядо поп с престорено умиление, – в свещените книги пише, че наскоро, а може това да стане и утре, светът ще се свърши. Затова, добре е, докато сме още живи, да си хапнем и пийнем, та да се поразвеселим. Хайде, нека се съберем приятелите, ти имаш един овен – заколи го, пък от нас – хляба и виното.
– Е, щом ще се свърши светът няма защо да държа овена – съгласил се Хитър Петър. – Нека излезнем на гощавка вън от село, на полето и там да се разположим на широко. И понеже тази веселба ще бъде последна за нас, добре ще е всички да облечем най-хубавите си дрехи, така ще прилича на празник – хем ще се понахраним хубаво, хем ще се повеселим, хем ще се наносим на новите си дрехи.
– Браво, Петре, хубав ти е умът, аз одобрявам това – рекъл дядо поп и зарадван забързал при другите приятели да им се похвали, че сполучил да излъже Хитър Петър.
На следния ден всички – облекли най-хубавите си дрехи – излезли вън от селото да дирят хубаво място. Хитър Петър повел овена. Настанили се до една река, където хитрите другари смятали да се поокъпят, та след това сладко да си похапнат.
– Аз сам ще заколя овена и ще го опека – казал Хитър Петър на дружината. – Докато стане готово, вие идете, та се поразходете.
Другарите това и чакали. Начаса те съблекли новите си дрехи и наскачали в реката да се къпят.
Хитър Петър заклал овена. Наклал голям огън. Погледнал към реката – приятелите се къпели надалече. Мислил, мислил, пък току събрал всичките дрехи на дружината си и ги хвърлил в огъня. След това турил овена да се пече.
Окъпали се приятелите, огладнели и побързали с охота да ядат печен овен. Преди да седнат на трапезата, потърсили дрехите си.
– Защо си губите времето и търсите напразно – рекъл им Хитър Петър, – дрехите ги няма – аз ги изгорих.
– Какво? Ти луд ли си, или ще полудееш? – извикали ужасените готовановци.
– Нито съм луд, нито ще полудея – спокойно отвърнал Хитър Петър. – Нали дядо поп каза, че утре светът ще се свърши? Защо ви са тогава дрехите? Яжте сега и пийте, пък за дрехите никак да ви се не свиди – в гроба няма да ги носите…

Веднъж един беден човек отишъл за риба. Хвърлил въдицата и на нея се хванала рибка. Тя проговорила с човешки глас и помолила рибаря да я пусне на свобода. Човекът се смилил над нея и я хвърлил във водата. Хвърлил пак въдицата, но всичко се повторило отново. Но третия път, когато рибарят уловил същата рибка, тя му рекла:
– Чичо, сега вече не ме пускай в реката, а ме занеси у вас и ме изяжте с жена си. Костите ми заровете под яслата на кобилата.
Мъжът изпълнил желанието на вълшебната риба. Като измина¬ли девет месеца, неговата жена родила две момчета-близначета, а кобилата се ожребила с две кончета – също близначета – бяло и червено. Първото момче кръстили Димитър, а второто – Георги. Когато децата пораснали и станали силни момци, те яхнали двете жребчета и тръгнали да обикалят света. Уговорили се, че ако от копието на единия покапе кръв, значи другият брат е в беда.
Пръв тръгнал Георги, а Димитър половин година след него. Един ден Димитър забелязал, че от копието му прокапала кръв. Тръгнал той да търси брат си, за да му помогне в бедата. Изминал дълъг път, докато накрая срещнал коня му, който започнал да цвили радостно, щом познал жребеца-близнак. Димитър видял, че брат му бил нападнат от голяма люспеста ламя. Той призовал Бога на помощ, убил с копието си ламята и освободил Георги от отровната й прегръдка. След тази битка те решили да се посветят на християнството, извършили много подвизи и станали светци. Затова хората ги почитат – първо свети Георги, а половин година по-късно и свети Димитър.

Едно време имало самодивско игралище олизо до голямата река в Рила планина. Там никога не растяла трева, защото от хората на самодивите не можела да поникне.
Веднъж една жена тръгнала с детето си да се поклони на свети Иван, който живеел в голям дъб в планината. Като стигнала до река¬та, тя толкова се уморила, че седнала да си почине близо до самодивското игралище. Като седнала, оставила детето до себе си и неусетно заспала. В просъница чула да говори някой, но тя не можела да си отвори очите. Само слушала – толкова дълбок бил сънят, който я налегнал. Една жена държала детето й и говорела:
– Поседи, рожбинко, при мене. Аз не съм лоша жена, аз съм юдинка. Когато бях девойка, бях самодива, ама такава, че ни се е видяло, ни се е чуло за по-хубава от мене. Сестрите ми не ме обичаха, защото бях много хубава, много сладкогласна и много играех нашето самодивско хоро. Когато станах на осемнадесет години, ме открадна един овчар, много добър беше, голям домовник, но аз не го обикнах. Кога¬то родих дете, аз много ядосах моята майка. И веднъж тя дойде, та ми открадна детето, а после задуши мъжа ми. Като останах вдовица и без дете, майка ме прокле да стана юдинка, да взимам другите деца и да им се радвам, а майките им да тъгуват. Когато аз се радвам на децата, майките им да плачат и със сълзите им да къпя децата им. Аз много деца съм събрала вече, ала мойто дете никъде не намерих. Кажи ми сега, рожбинко, тебе дали да те взема или да те оставя на майка ти, защото тя е като мене – няма други деца и няма мъж.
Като чула тези думи, жената се сепнала, та се разбудила и видяла детето си в ръцете на чужда жена, облечена цялата в черно и със зачервени от плач очи. Жената много се уплашила, но нищо не рекла. Юдинката й оставила детето и го благословила да стане хубава и Умна девойка

Някога в едно езеро живеели три риби. Първата била най-умната, втората – по-проста, а третата-съвсем глупава. Живеели си те както всички риби на света, докато веднъж не дошъл човекът.
Той носел със себе си мрежа и умната риба го видяла
през водата. Прехвърляйки жизнения си опит, историите, Които била чувала, тя призовала на помощ целия си ум и решила да действа. "В това езеро има малко такива миста, където може да се скриеш – помислила си тя. – Затова по-добре да се престоря на умряла."
Като събрала всичките си сили, тя за голямо учудване на рибаря изскочила направо пред краката му. Тъй като хитрата риба задържала дъха си, той помислил, че е издъхнала и я хвърлил обратно във водата. Тя веднага се завряла в оврага над брега.
Втората риба, тази дето била по-проста, не разбрала съвсем какво се случва и доплувала до умната риба за обяснение.
– Просто се направих на умряла и той ме хвърли обратно във Водата – й казала тя.
Простодушната риба, без да се бави, изскочила от водата и също се проснала право пред краката на рибаря. "Странно – помислил си рибарят, – рибите тук сами изскачат от водата." Но тъй като тя забравила за задържи дъха си, рибарят видял, че е още жива и я пъхнал в чантата си.
Той отново се обърнал към водата, но зрелището на изскачащи на сушата риби малко го смутило и дори не се сетил да затвори чантата. Втората риба, като разбрала това, изскочила навън и се устремила към водата. Тя намерила първата и дишайки тежко, легнала до нея.
Третата, глупавата риба, не могла да разбере нищо даже след като изслушала обяснението на първите две. Тогава те й изброили всички обстоятелства, обръщайки й внимание на това, колко е важно да задържи дишането си, за да изглежда мъртва.
– Благодаря ви, сега всичко разбрах – радостно отговорила глупавата риба.
С тези думи тя със сила изскочила от водата и падала право до рибаря.
Рибарят, вече изтървал две риби, пъхнал тази в чантата даже без да си направи труда да провери диша ли тя или не. Този път затворил добре чантата. Отново и отново хвърлял рибарят своята мрежа, но първите две риби не напускали своето укритие.
Накрая решил, че трябва да приключва и започнал да се готви да си тръгва обратно. Като отворил чантата и се уверил, че рибата не диша, той я отнесъл вкъщи и я дал на котарака.

Живяла на света една много приказлива жена. Когато боледувала, тя ставала абсолютно непоносима. Веднъж мъжът й извикал лекар. Желаейки да й измери температурата, лекарят извадил термометър от чантата си и го пъхнал В устата на болната. Така тя лежала пет минути.
-Скъпи докторе – казал мъжът, като го изпращал до братата, – за колко можеш да ми отстъпиш този инструмент?