Чуй всички приказки

Веднъж Франциск Асизки седял сред приятелите си и като въздъхнал, казал:
– Едва ли в целия свят може да бъде намерен монах, който да се подчинява съвършено на тези над него.
Учудени, приятелите му попитали:
– Обясни ни, отче, какво е съвършеното и висшето послушание.
И той представил истински подчиняващия се във вид на мъртво тяло:
– Вземи бездиханно тяло и го сложи, където поискаш.
Ще видиш, че то няма да възразява, ако започнат да го местят, няма да роптае, където и да го сложат, няма да се развика, ако го отнесат. Ако го сложиш на катедрата, той ще гледа не нагоре, а надолу. Ако го облечеш в пурпур, то ще изглежда два пъти по-бледо. Това е истински подчиняващ се. Този, който не разсъждава защо го местят, не го е грижа къде го слагат, не настоява да
го местят. Възвисен до някаква длъжност, той съхранява привичното си смирение. Колкото повече го почитат, толкова за по-недостоен се смята. Брат попитал един старец:
– Какво ли добро дело да върша и да живея с него.
Старецът отговорил:
– Бог знае що е добро. Чувал съм някой от старците да пита ава Нистерий: "Какво добро дело да извърша?"
Ава му отговори: "Не са ли равни всички дела?" Писанието казва: "Авраам бил страннолюб – и Бог бил с него; Илия обичал безмълвието – и Бог бил с него; Давид бил кротък – и Бог бил с него." И така, виж какво желае по Бога твоята душа, прави това и пази сърцето си.

Когато Лин Лей бил на около сто години, една пролет облякъл роба и тръгнал да събира зърната, изтървани от жътварите. Като се носел през полето, той пеел.
Конфуций, който тогава отивал към Вей, го видял отдалеч. Като се обърнал към учениците си, казал: "С този старец явно си струва да се поговори. Някой трябва да отиде да разбере какво може да каже той."
Дзи Гун пожелал да отиде. На края на браздата изчакал Лин Лей. Гледайки го в лицето, въздъхнал: "Нима за нищо не съжаляваш? И въпреки всичко пееш, събирайки зърна." Лин Лей не спрял и не прекъснал песните си. Дзи Гун не го оставил на мира. Накрая Лин Лей го погледнал и отговорил: "За какво трябва да съжалявам?"
-Учителю, какво е това щастие, което ти позволява да пееш, събирайки зърна?
– Основания за щастие всички имат – отговорил Лин Лей с усмивка, – но вместо това тъгуват по него. Заради това, че не съм изпитвал болка като млад, учейки се как да се държа, а като пораснах, никога не се опитвах да оставя следа в живота, ми се удаде да живея толкова дълго. Заради това, че на стари години нямам нито жена, нито синове и е близък моментът на моята смърт,
аз мога да бъда толкова щастлив. – Но нали на човек е прикъщо да желае да живее дълго и да се бои от смъртта. Защо ти си щастлив да умреш?
– Смъртта е връщане там, откъдето излизаме, като се раждаме. Така че откъде бих могъл да знам, че като умирам тук, не се раждам някъде другаде? Как мога да знам дали животът и смъртта си струват един друг? Откъде мога да знам не е ли заблуда така страхливо да се безпокоя за живота? Откъде мога да знам няма ли близката смърт да е по-добра от изминалия ми живот?

Взел веднъж Настрадин Ходжа в ръце кирка и започнал да копае яма в градината. Минал съседът му и го попитал какво прави. Ходжа отговорил: "Съседите все мърморят как да постъпят със земята, натрупана след ремонта по средата на улицата. Е, аз искам да заровя тук целия този боклук." "Добре – казал съседът, – а какво ще правиш с тази маса, която изкопаваш от ямата?" Ходжа се разсърдил: "Е, братко, в такива тънкости не мога да навлизам."

Монах, дошъл да моли за наставничество, казал на Бодхидхарма:
– Моето съзнание е неспокойно. Моля ви, успокойте съзнанието ми.
-Донеси тук съзнанието си – отговорил Бодхидхарма – и аз ще го успокоя!
– Но когато търся съзнанието си – казал монахът, – не мога да го намеря.
– Ето! – плеснал с ръце Бодхидхарма. – Аз успокоих твоето съзнание!

Веднъж към дзенучителя Иккю се обърнал човек от народа:
-Учителю, напишете ми, моля, няколко изречения велика мъдрост.
Иккю веднага взел четката и написал думата „внимание“.
– Това ли е всичко? – попитал човекът. – Няма ли да добавите нещо?
Иккю тогава написал два пъти по ред: „внимание, внимание, внимание!“
– Ей богу! – произнесъл тогава човекът със забележимо раздразнение – Аз не виждам особена дълбочина или острота в написаното.
Тогава Иккю написал същата дума три пъти по ред – „Внимание! Внимание! Внимание!“
Почти в гняв човекът поискал да му бъде обяснено:
– Какво все пак означава думата „внимание“?
На което Иккю меко отговорил:
– Внимание означава внимание.

Непознат влязъл в магазина на Настрадин Ходжа за стока. На стената имало надпис: "Този магазин ще бъде затворен на двадесет и осми август заради времето." Тъй като било само петнадесети август, човекът попитал Ходжа как може да знае какво ще бъде времето след толкова дни.
– Е – казал Настрадин, – ако вали слаб дъжд, ще отида за риба. Ако вали силен дъжд, ще си остана у дома и ще работя с инструментите си.
– Но откъде знаете дали ще вали дъжд, или не? – попитал човекът.
– Няма значение ще вали ли, или не – отговорил Настрадин. – Ако пече слънце, ще отида за риба или ще работя с инструментите си. Така или иначе всичко зависи от времето.

Цжуан Дзи лежал на смъртния си одър и учениците му канели да му организират пищно погребение. Чжуан Дзи казал:
– Небето и земята ще ми бъдат вътрешен и Външен гроб, слънцето и луната – двойка нефритови дискове, звездите – перли, а цялото множество на вещите – посмъртни дарове. Нима нещо не достига за моето погребение? Какво може да бъде добавено към то¬ва?
– Страхуваме се, учителю – отговорили учениците, – че ще ви накълват врани и лешояди.
Чжуан Дзи казал:
– На земята ще съм плячка за браните и лешоядите, под земята ще стана храна за мравките. Защо такова предпочитание към мравките?

Попитали един суфистки шейх защо не е приел да ръководи група ученици, желаещи да се прехвърлят при него от предишния си наставник.
Той казал:
-Тази ситуация прилича на ситуацията на живота на растението или на друго растящо същество. Да си вка¬раш в главата нещо, принадлежащо на процеса на  умиране, означава да вземеш участие в този процес. Отделните части могат да продължат да процъфтяват, особено ако вложената в тях енергия е била голяма. Но самото растение, носейки у себе си признаците на смъртта, ще пренася тази тенденция върху всичко, което се докосне до него като цяло.
Някой попитал:
– Но каква е ситуацията в тези исторически примери, когато реформатори и различни деятели фактически са поемали от други ръководството на дейността и тя е продължавала с още по-голям размах?
Той отговорил:
– Това се отнася не към школите на обучение, а към светската дейност, която е имала реален смисъл само във въображението на повърхностните хора и на тези, които виждат външната страна.

Веднъж един човек бил поканен в дома на свой приятел. Когато той се канел да изпие предложената му чаша вино, му се сторило, че вътре в чашата вижда змийче. Тъй като не желаел да обиди домакина, като привлече вниманието към това обстоятелство, той мъжествено пресушил чашата.
Като се върнал у дома, почувствал страшни болки в стомаха. Били изпробвани множество лекарства, но всичко се оказало напразно и човекът, вече сериозно болен, чувствал, че умира. Приятелят му, като чул за състоянието на болния, още веднъж го поканил у дома си. Като го сложил да седне на същото място, той отново му предложил чаша вино, като казал, че в нея има лекарство. Когато страдащият надигнал чашата, отново видял в нея змийче. Този път казал на домакина за това. Без нито една дума домакинът посочил тавана над главата на госта, където висял лък. Болният веднага разбрал, че змийчето е било просто отражението на висящия лък. И двамата се погледнали един друг и се разсмели. Болката на госта мигновено си отишла и той се оправил.

Имаше някога една дебела игла за кърпене. Тя се мислеше за много тънка и си въобразяваше, че е игла за шиене.
— Внимавайте, дръжте ме здраво! — каза дебелата игла на пръстите, които посегнаха да я вземат. — Гледайте да не ме изпуснете, защото ако падна на земята, никога вече не ще ме намерите. Аз съм тъй тънка!
— Не се страхувай, няма да те изпуснем! — отвърнаха пръстите и я стиснаха здраво.
— Виждате ли, аз имам и опашка! — рече дебелата игла, като влачеше подире си дълъг конец. Само че конецът беше без възел.
Пръстите насочиха иглата към пантофа на готвачката. Каишката на пантофа беше скъсана, та трябваше да се закърпи.
— Колко груба работа! — каза дебелата игла. — Аз никога не ще пробия кожата. Ще се счупя!
И тя наистина се счупи.
— Нали ви казах! — извика с въздишка тя. — Ах, аз съм тъй тънка, тъй тънка!
— Сега тя нищо не струва — рекоха пръстите, но все пак продължаваха да я стискат здраво.
Готвачката капна на счупения й край восъчна главица и забоде иглата на шала си.
— Ето че станах и брошка — каза дебелата игла. — Знаех си аз, че ще достигна големи почести. Такива като мен не пропадат. 
И при тая мисъл иглата се усмихна самодоволно. Гордо седеше тя на шала като в колесница и се оглеждаше на всички страни.
— Позволете ми да ви запитам, вие златна ли сте? — попита тя съседката си, която беше истинска карфица. — Вие имате прекрасна външност, само че главата ви е твърде малка. Погрижете се да ви порасне по-голяма, защото не е дадено всекиму да има глава от восък!
И като каза това, горделивата игла се изтегна тъй силно, че се измъкна от шала и падна във водата, където тъкмо в това време готвачката изливаше помията.
— Сега ще тръгна да пътувам — рече дебелата игла. — Дано само не се загубя някъде.
Но всъщност тя се загуби.
„Аз съм твърде тънка за тоя свят — мислеше тя, като лежеше във вадата. — Но аз си зная цената и туй ми е предостатъчно."
И дебелата игла запази предишната си гордост и не губеше доброто си настроение. Край нея плуваха всякакви неща: и клечки, и сламки, и късчета от стари вестници.
– Я ги виж как плуват! — каза тя. — Те дори не знаят, че аз лежа на дъното. Тук съм!
Тук съм! Ето, тая проста клечица мисли само за себе си. А пък оная сламчица се върти и се обръща. По-внимателно, миличка, да не се блъснеш о някой камък. Ами тоя къс от вестник… Отдавна вече е забравено това, що е писано в него, а той все още се надува. Само аз си седя търпеливо и спокойно. Зная коя съм и туй ми е предостатъчно!
В тоя миг до нея изскочи нещо блестящо. Дебелата игла си помисли, че туй е брилянт. А то беше само късче от счупена бутилка. И понеже стъкълцето блестеше силно, иглата заговори с него и се препоръча за скъпоценна карфица.
— Вие навярно сте брилянт?
— Да, нещо подобно.
Така всеки от тях помисли другия за много по-ценен, отколкото бе всъщност, и раз¬говорът им започна да се върти около гордостта, която царува в света.
— Аз живеех в кутийка при една госпожица — каза дебелата игла. — Тая госпожица беше готвачка и на всяка ръка имаше по пет пръста. Никога през живота си не съм виждала нещо по-горделиво от тия пръсти. А при това те бяха създадени само за да ме изваждат от кутийката и после пак да ме слагат в нея.
— Е, а те блестяха ли? — попита стъкълцето.
— Да блестят ли? — отвърна иглата. — Не, те бяха само горделиви. Бяха петима братя, родени като най-обикновени пръсти. А как се надуваха един до друг, макар да имаха различна дължина. Най-крайният, палецът, беше късичък и дебел. Той имаше на гърба си всичко на всичко едно коленце и затова можеше да се свива само на едно място. Но въпреки туй разправяше, че ако човек го загуби, става вече негоден за военна служба. Показалецът бъркаше ту в сладкото, ту в туршията, сочеше слънцето и месечината и натискаше перото, когато готвачката пишеше. Средният пръст беше най-висок и гледаше горделиво на всички страни. Четвъртият носеше на кръста си златен пръстен, а най-малкият, кутрето, не вършеше нищо, само се перчеше. Дотегна ми най-сетне тяхното самохвалство. Затова ги и оставих и дойдох във вадата.
— А сега ние седим тук и светим! — каза стъкълцето от бутилката.
В тоя миг някой плисна вода във вадата. Водата се разля и отнесе стъкълцето.
— Ето, и той замина по пътя си! — рече дебелата игла. — А аз останах, защото съм много тънка и туй ми дава право да бъда горда. Такава гордост заслужава уважение.
И тя остана да лежи във вадата както по-рано, унесена в своите мисли.
— Наистина аз съм готова да повярвам, че съм родена от слънчевия лъч — толкова тънка! Ненапразно ми се струва винаги, че слънчевите лъчи ме търсят под водата. Ах, аз съм тъй тънка, че дори моята майка не може да ме намери. Ако имах още окото си, което загубих, сигурно щях да заплача. Но не — аз не бих направила това, защото е неприлично!
Един ден дойдоха деца и започнаха да газят из вадата. Те търсеха стари гвоздеи, пари и други такива богатства. Тая работа не беше много чиста, но на децата доставяше удоволствие.
— Оле-ле! — извика едно от тях, като се убоде на иглата. — Ах ти, проклетнице!
— Аз не съм проклетница. Аз съм госпожица! — рече иглата.
Но никой не чу това. Восъчната главица беше паднала, пък и иглата беше съвсем почерняла. Но чернотата скриваше дебелината й и тя си въобразяваше, че е станала още по-тънка.
— Ето, иде една черупка от яйце! — извикаха децата и забодоха в нея дебелата игла.
— Колко хубаво изпъква черното върху бяло поле! Да, туй е великолепно! — каза иглата. — Сега вече всички ще ме видят! Дано само не ме хване морска болест, защото иначе ще ме измъкнат навън и аз ще загубя черупката си.
Но тя не заболя и остана в черупката.
— Добре е, като плуваш по море, да имаш стоманен стомах и да помниш, че стоиш по-горе от човека.Сега опасността мина. Колкото си по-тънка, толкова си и по-издръжлива!
— Прас! — изпращя черупката. Една натоварена кола мина отгоре й.
— Ах, какво стана? — извика дебелата игла. — Дали не ме хвана морската болест? Ще загина, сигурно ще загина!
Но тя не загина, макар че колата мина през нея. Тя остана да лежи във вадата както по-рано, простряна надлъж в тинята, и си остана там завинаги.