Чуй всички приказки

Един папагал умеел да вика "Благ учител!" – но с това не подобрил своите възможности. Една мечка случайно оставила своята плячка на прага на гладуващ, но не престанала да бъде звяр. Пчела случайно пробила абсцес на болен, но не заработила блаженство за себе си. Даже змията веднъж с отровата си спасила живот. Само съзнателността и неотменността дават последствия.

На един ловък негодник била доверена група сирачета. Като забелязал, че децата имат определени силни и слаби страни, той решил да извлекат полза от това знание. Вместо да ги учи на изкуството на ученето, той ги уверявал, че те вече го притежават. След това ги заставял да правят определени неща и да се въздържат от други, като по този начин държал повечето от тях сляпо подчинение. Той никога не разкривал, че първоначално му било заръчано да ги научи да се учат.
Когато децата поотраснали, забелязал, че независимо от усилията му някои се освободили от влиянието му, докато други не излезли от рамките на подчинението.
След това му била доверена втора школа сираци. От тях той не изисквал директно послушание и подчинение. Вместо това ги подчинил на волята си, като им говорел, че културата на ума е единствената цел на образованието, поощрявайки самомнението им. "Умът – казвал той – ще ви даде универсално разбиране."
"Това трябва да е истина – си мислели децата. – В края на краищата защо да не можем да разрешим всички проблеми самостоятелно?"
Той подкрепял това положение с демонстрации. "Този човек – казвал той – е поробен от своите емоции. А този човек се ръководи от интелекта си. Колко по-щастлив е той, че е свободен от емоционалното безумие!"
Но никога не позволявал на децата да предположат, че има алтернатива на избора между емоциите и интелекта, а именно – интуицията, която обаче може да бъде потисната или заглушена от едното или от другото и чиято проява винаги се отхвърля като случайно съвпа-дение и безпочвена догадка.
Има два типа обичайно поведение: единият произлиза от простото подражание, другият е основан на интуицията, обуздаваща и емоциите, и интелекта. Но тъй като интуитивното поведение е свързано с истинската реалност, този зловреден старец просто го премахнал в полза на подражателното поведение.
Независимо от това някои деца подозирали, че определени удивителни страни на живота не се вместват в неговата фрагментарна схема и го питали има ли още нещонеразкрито, някаква тайна сила. На една група питащи той отговарял: "Разбира се, че няма! Такава суеверна представа произлиза от погрешна работа на ума.
Не придавайте значение на съвпадението. Съвпадението не е нищо повече от случайност, която независимо от емоционалната привлекателност е лишена от каквото и да е интелектуално звучене." На друга група казвал: "Да, в живота има повече от това, което някога ще успеете да узнаете, защото това не Може да бъде постигнато с пряко разпространение на научна информация, която съм ви давал и която ще успеете да съберете под мое ръководство."
Но той се погрижил за това, тези две групи да не могат да обменят мнения и да разберат, че той е дал два противоречиви отговора. Сега, когато децата му съобщавали за необясними явления, той ги предавал на забрава като несъотносими с науката.
Той знаел, че без опората на интуицията децата никога няма да се отскубнат от невидимата мрежа, в която ги е оплел, и че интуитивното знание на тайни, изключено от тяхното образование, можело да бъде постигнато само при определена хармония на ума и емоциите. Затова той ги учел да не обръщат внимание на измененията в състоянията на ума, защото, ако откриели, че силата на възприятието се променя всеки час, те биха били в състояние да се досетят колко много е затаил той от тях. Неговото обучение ги лишило от способността да помнят тези прояви на интуицията, с които са надарени, и те били склонни да се придържат към подготвените от негодника логични схеми.
Децата, които обучавал неправилно от първата школа, вече били пораснали и тъй като той им позволил да се доближат до разбирането на истинската природа на живота, някои случайни забележки, направени от тях на членовете на втората школа, разколебали у тях вярата в научната истина. Затова той спешно събрал тези ученици, които му били верни, и ги изпратил да проповядват невразумителните доктрини, претендиращи, че обясняват скрития механизъм на живота. След това той насочил вниманието на учениците от втората школа на тези учители с думите: "Слушайте внимателно, но не забравяйте да обмисляте."
Някои от учениците от първата школа, скъсали с учението на стария негодник, му възразили така: "Ние също отричаме тези учения. Но това, че те са неспособни да обяснят тайния механизъм на живота, който вие търси те, не отрича неговото съществуване." Те отговорили: "Можете ли тогава вие да изложите тайната с логични термини?" Но на тях било казано, че да правят таКа, значи да отрекат истината. Тогава те отговорили: "Неистинско е това, което не може да издържи студената светлина на разума." Някои, независимо от това, възкликнали: "Ние сме готови да вярваме на всичко, което ни казвате! Смятаме ви за забележителни!" Само че те били също толкова безнадеждно загубени като интелектуалните деца и учителите на неизразителните доктрини, тъй като разчитали само на робската доверчивост, а не на интуицията.
Системата на образованието стигнала до състояние на хаос. Наплодили се толкова много направления на мисълта, че често се казвало: "Не мога да се доверя на никого. Трябва да се оправя сам, използвайки висшата воля."
Старият негодник, забъркал цялата тази каша, процъфтявал, подобно на безумец, радващ се на действието на разрушителна сила. Култът му към интелекта бил поощряван, особено егоцентризмът и разногласията. А на тези, които усещали вътрешна неувереност, чувство за непълнота и тяга към нещо цялостно, истинско, той казвал: "Отвлечете своето внимание с честолюбие!" Той ги учел да се домогват до почести, пари, имущество, сексуални успехи, да се състезават с околните, да се отдават на любими занятия и развлечения.
Казват, че когато конят не може да намери трева, яде сено. Поради липса на зелената трева на истината, те се хранели със сухото сено, с което той пълнел техните хранилки.
Старецът изобретявал за тях все повече и повече отвличащи средства: мода, всякакви увлечения, различни течения в изкуството, музиката и литературата, спортни състезания и всякакви видове постижения, които им давали временно облекчение от чувството на липса. Те били подобни на болен, който пие болкоуспокояващи, предписани от неговия лекар, доколкото последният го убеждава, че болестта му е излечима. Или ситуа¬цията им е била подобна на ситуацията на маймуната с дивата ябълка: тя хванала ябълката, намираща се в бу-тилката, но гърлото на бутилката е твърде тясно, за да може да измъкне ябълката от бутилката. Заради бутилката тя не може да избяга – скоро я хващат и слагат в чувал. Тя обаче гордо вика: "Независимо от това аз имам ябълка!"
Фрагментарното гледане на живота, налагано на човечеството от стария негодник, станало общоприето а онези малцина, които се опитвали да покажат действителното местопребиваване на истината, се смятали за безумни и се опровергавали с лекота с помощта на стария аргумент: "Ако това, което казвате, е истина, докажете ни го логично!"
фалшивата монета се взима само защото съществува истинска и много хора дълбоко в душата си са знаели това. Но те са били като децата, родени в дом, от който не им се разрешава да излизат, и обречени да бродят от една стая в друга, без да знаят, че някъде може да има и друг дом, с друга обстановка и друга гледка от прозорците.

Една стара жена постоянно плачела. Причината за това била, че по-голямата й дъщеря била омъжена за търговец на чадъри, а по малката – за търговец на юфка. Когато старицата видяла, че Времето е хубаво и денят ще бъде слънчев, тя започвала да плаче и мислела:
„Ужасно! Слънцето е толкова огромно и времето е толкова хубаво. В дюкянчето на дъщеря ми няма да влезе никой, за да си купи чадър! Какво да се прави?“ Така мислела и по неволя започвала да стене, съкрушена. Ако времето било лошо и валял дъжд, тя отново плачела, този път заради малката дъщеря: „Дъщеря ми търгува с юфка ако тази юфка не изсъхне на слънце, никой няма да я купи. Какво да се прави?“
Така тя тъгувала всеки ден, каквото и да е времето навън: ту заради голямата дъщеря, ту заради малката. Съседите така и не успели да я успокоят и иронично я нарекли Сълзливата старица.
Веднъж тя срещнала монах, който я попитал защо плаче. Тогава жената му разказала за мъката си, а монахът гръмко се разсмял и казал:
– Госпожа, не се убивай така! Ще ти преподам пътя на освобождението и ти няма да плачеш повече.
Сълзливата старица много се зарадвала и започнала да пита що за път е това. Монахът казал:
– Всичко е много просто. Ти само промени начина си на мислене. Когато времето е хубаво, не мисли за чадърите на голямата дъщеря, а мисли за юфката на малката: „Как свети слънцето! Юфката на малката ми щерка ще изсъхне добре и търговията ще потръгне.“ Когато Вали дъжд, мисли за чадърите на голямата дъщеря: „Ето че заваля! Чадърите на голямата ми щерка вероятно ще се продават много добре.“
Като изслушала монаха, старицата изведнъж прозряла и започнала да постъпва така, както й казал той. Оттогава тя не само спряла да плаче, но и винаги била весела, така че от Сълзливата се превърнала във Веселата старица.

Живял един дервиш, който вярвал, че задачата му е да се сближава с хората, вършещи злини и да вселява в тях духовни мисли, за да могат те да намерят праведния път. Само че това, което дервишът не знаел, е, че учител е не този, който казва на другите да правят това или онова, изхождайки при това от закостенели принципи. Ако учителят не знае точно каква е вътрешната ситуация на всеки ученик, то може да изпита върху себе си обратното на това, което желае. Независимо от всичко благочестивият намерил веднъж човек, който бил обзет от страстта да играе хазарт и не знаел как да се избави от този навик. Дервишът първоначално се настанил близо до дома му. Всеки път, когато той отивал в игралната зала, дервишът слагал по един камък в една постепенно нарастваща купчина, така че по този начин да отбелязва всеки грях, който натрупвал този човек, като видимо напомняне за злото.
Всеки път, когато този човек излизал от дома си, се чувствал виновен. Всеки път, когато се прибирал, той Виждал нов камък в купчината. Всеки път, когато доба¬вял в купчината нов камък, благочестивият чувствал гне¬ва на играча и лично удовлетворение (което той наричал божественост), от това, че е регистрирал този грях.
Така продължавало в течение на двадесет години. Всеки път, когато играчът виждал благочестивия, си казвал: "Ако можех да разбера доброто! Как този светец се труди за моето спасение! Ако можех да се поправя, да не говорим – да стана такъв като него, защото той сигурно ще заеме своето място сред избраните, когато дойде възкресението!"
Случило се така, че в резултат на стихийно бедствие и двамата умрели по едно и също време. Ангелът долетял, за да вземе душата на играча и меко казал:
-Трябва да ме последваш в рая.
– Но как е възможно това? – казал грешният играч. – Аз съм грешник и трябва да отида в ада. Ти вероятно търсиш онзи, благочестивия, който стоеше срещу дома ми и в продължение на две десетилетия се опитваше да ме промени? 
– Благочестив? – казал ангелът. Не, него го повлякоха в долните сфери, защото нему се полага да се пържи в пъкъла.
– Що за справедливост е това? – закрещял играчът, забравяйки за положението си. Ти сигурно си сбъркал инструкциите!
– Това не е така – казал ангелът- и аз ще ти обясня. – Ето как стоят нещата. Благочестивият се е задоволявал в продължение на двадесет години с чувство за собствено превъзходство и значимост. Сега е неговият
ред да възстанови равновесието. В действителност той слагаше камъните в купчината заради себе си, не заради теб.
– А как стоят нещата по повод моята награда? Аз пък какво съм заслужил? – попитал играчът.
– Ти трябВа да бъдеш награден, защото Всеки път когато минаваше покрай дервиша, първо си мислеше за добротата, а след това за дерВиша. Именно добротата, а не човекът, те награждава за твоята вярност.

Някой, като минавал покрай гробището, видял разкошен надгробен камък. Надписът на него гласял: "Тук лежи велик юрист и велик любовник." "Това е невъзможно – казал минувачът. – Как могат да се окажат двамата в една могила? Любовник? Велик съдия? Това е невъзможно!"

На един човек му се струвало, че живее много тежко. И отишъл той веднъж при Бога, разказал за нещастията си и го помолил: "Може ли да си избера друг кръст?" Погледнал Бог човека с усмивка, завел го в хранилището, където се пазели кръстовете, и казал: "Избирай."
Влязъл човекът в хранилището, погледнал и се учудил: "Какви само кръстове има тук – и малки, и големи, и средни, и тежки, и леки." Дълго ходил той из хранилището, като търсел най-малкия и лек кръст, и накрая намерил едно мъничко-мъничко и леко кръстче, приближил се до Бога и казал: "Боже, може ли да взема този?" "Може – отговорил Бог. – То това си е твоят."

Млад самурай стоял с лък и няколко стрели в ръце и с поглед премервал разстоянието до мишената. Преминаващ наблизо монах му казал:
– Няма да се научиш да стреляш точно, ако се надяваш на поправяне на грешките. В боя едва ли ще имаш такава възможност. Учи се да поразяваш целта от първия път, винаги помни, че имаш само една стрела. И в живота всяко нещо го прави веднага, не се надявай, че после ще можеш да поправиш нещо!

Веднъж, докато вървял по тясна уличка, от покрива на една къща право върху главата на Настрадин Ходжа паднал някакъв човек. Човекът се отървал без нищо, но Ходжа бил настанен в болница.
Един от учениците му го попитал:
– Какъв урок извлякохте вие от станалото, учителю?
Откажи се от вярата в неизбежното даже ако причината и следствието ти изглеждат неизбежни! Избягвай теоретични въпроси, подобни на този: ще си счупи ли човек врата, ако падне от покрива? Падна той, а врата си счупих аз!

Един цар, прекосявайки царството си със своите придворни, срещнал двама бедняци, облечени в парцали. Той веднага се спрял, слязъл от колесницата, поклонил им се доземи и ги разцелувал.
Придворните били оскърбени от тази постъпка на царя, унижаваща според тях царското достойнство. Те обаче не се решили да изразят своето недоволство. Тежестта, да обясни на царя неприличието на постъпката му, поел върху себе си неговият брат. Царят го изслушал и обещал да му отговори.
В този град имало такъв обичай. При гражданин, осъден на смърт, предния ден изпращали глашатай с тръба, който започвал да тръби под прозорците на дома му.
Същата вечер, когато царят се обяснявал с брат си, изпратил тръбач под прозорците на дома му. Той естествено се опечалил и цяла нощ не спал.
На сутринта заедно с жена си отишъл в царския дворец. Царят го приел във вътрешните си покои и казал: "Неразумни! Ти се изплаши от проповедника на моята воля, макар че не си направил нищо срещу мен, което да е достойно за смъртно наказание. Как можеш да ме учиш, когато аз отдадох предпочитание на бедните – проповедниците Божии, които по-гръмогласни от всяка тръба ми проповядват за смъртта и за страшното пришествие на моя владика, пред който аз греша безкрайно?"
Така сега, разобличавайки своето безумие – заключил царят, – по този начин ти се уплаши."
Но тъй като брат му изказал своето неудоволствие по съвета на придворните велможи, той не оставил и тях без разобличаване. Заповядал да направят четири сандъка, два от тях да позлатят отвън, а вътре да сложат смърдящи кости; а другите да намажат със смола, а вътре да сложат скъпоценни камъни.
Като приготвил това, царят извикал велможите и посочвайки сандъците, ги попитал: "Кои сандъци са подобри – позлатените или намазаните със смола?"
Велможите посочили първите. Царят заповядал да отворят и едните, и другите. Нещата станали ясни. Тогава Царят казал на велможите: "Знайте, че трябва да се обръща внимание на вътрешното и съкровеното, а не на външното. Вие се обидихте, когато се поклоних на зле облечените бедняци. А аз гледах с очите на разума, че те са честни и благородни по душа."

Някога, много отдавна, живял един глупав богаташ.
Той бил прост, за нищо нямал ясна представа. Отишъл той при друг богаташ, видял, че онзи има триетажна кула-висока, просторна, величествена. От висотата й се виждала необятна далечина.
лупакът бил обхванат от завист и си помислил: "Аз му отстъпвам по богатство. Защо и аз да не си напея такава кула? Това трябва да се направи без отлагане. Той на минутата повикал дърводелец и го попитал: "Можеш ли да ми построиш същата красива кула като на онзи богаташ?" Дърводелецът отговорил: "Та нали аз съм я строил тази." "Тогава – казал глупакът – същата построй сега и за мен."
Дърводелецът веднага измерил земята и започнал да поставя фундамента за постройката. Глупакът, като видял, че той прави тухлена зидария, за да издигне строежа, се усъмнил в нещо и започнал да се безпокои. Тъй като не било по силите му да разбере кое за какво е, той попитал дърводелеца какво намерение има. "Да строя триетажно здание"- отговорил дърводелецът. Но глупакът продължавал: "На мен не ми трябват два етажа. Ти отначало ми построй най-горния!" "Но къде се е чуло и видяло – отговорил дърводелецът. – Нима е възможно, без да е заложен фундамент, да бъде построен първи етаж? А без да е построен втори, как може да се вдигне трети?" Но глупакът упорито си знаел своето: "Ама на мен не ми трябват долните два етажа. Построй ми най-горния!"