Чуй всички приказки

В едно село живеела много глупава мома. За подигравка я наричали Умницата Гана. Всички я подигравали и се смеели на нейната глупост.
Но имала късмет жената.
Веднаж в селото дошъл по работа един умен и работлив мъж на име Стоян. Той харесал Умницата Гана и без още да знае за нейната глупост, поискал да се ожени за нея. Нейните родители се зарадвали и побързали да я дадат. Скоро станала сватбата и Стоян завел булката си вкъщи.
Още първите дни той разбрал колко е глупава жена му. Но нямало вече какво да прави. Само се ядосвал, че гледал хубостта й, а не се досетил да разбере какъв ум има…
Умницата Гана знаела криво-ляво да готви и да върши още някои дребни домакински работи, но нищо не отбирала от шиене.
Минали няколко месеца. Ризите на мъжа й се съдрали. Той й поръчал да ги закърпи.
– А-ха, ще ги закърпя, зер! – рекла Умницата Гана.
Взела иглата, намерила парчета платно и се заловила да кърпи. Работата й не вървяла. Кръпката се събрала, конците се оплели. Умницата Гана охкала, пъшкала, а до обяд нищо не закърпила. Понеже станало време да занесе храна на мъжа си, който орял на нивата, оставила всичко и с бохча в ръка тръгнала. Като вървяла из полето, гледа, край пътя имало шипки с много бодли.
Умницата Гана си рекла:
– Брей, защо ли й са тези игли на шипката? Сигурно с тях може да шие!
Минало това през ума на глупавата жена и веднага решила да донесе ризите, за да ги закърпи шипката.
Бързо оставила храната на мъжа си и се върнала вкъщи. Грабнала ризите и парчетата платно за кърпене. Отишла бързо при шипката. Поставила ризите върху бодлите й.
– Шипке ма, ще ми закърпиш ли ризите? – попитала тя.
Имало лек ветрец. Шипката се клатела, навеждала се и жената помислила, че се съгласява.
– Ха така те искам! Хубаво да ги закърпиш, че аз ще дойда привечер да си взема ризите.
Като казала това, отишла си. След малко минал един скитник, видял ризите, ухилил се и ги прибрал в торбата си.
Надвечер Умницата Гана отишла при шипката. Гледа – дрехите ги няма. Глупавата жена започнала да й се кара.
– Къде са ризите ми, ма шипке? Какво направи с тях?
То се знае, шипката мълчала.
– Казвай къде са, че сега ще те изскубна от корена.
Хич ти – шипка може ли да говори?
Още повече се ядосала глупавата жена, бързо отишла вкъщи, взела една мотичка и се запретнала да копае около шипката, за да я изскубе. Копала, блъскала, дърпала вейките и най-после я изтръгнала. Но не щеш ли, под корените се подала една тава с жълтици.
– Брей! – засмяла се доволна глупавата жена. – Видя ли какво направи от зор?
Тя не разбрала, че това са жълтици. Захвърлила шипката върху тях и си отишла у дома. В това време пристигнал и мъжът й. Тя почнала да му разказва:
– Ох, мъжо, да видиш какво патих днес с една крадлива шипка! Занесох й аз твоите ризи да ги шие – нали има игли – пък тя ги откраднала и скрила. Че като се разсърдих, че като почнах да я бия, бия, разкопах й около корените и я изскубнах. От зор тя пусна жълто.
Хванал се Стоян за главата и се затюхкал, че навремето не е гледал ума на жена си.
– Че де се е чуло и видяло шипка да кърпи ризи, бе жено? Толкова ли пък нямаш ум за пара?
– Ами че защо й са тогава бодлите? Те са също като игли и аз помислих, че може да шие с тях.
Идело на мъжа да набие хубаво глупавата си невяста, но нали били отскоро женени, въздържал се. После си помислил:
– Какво ли е онова жълто, дето уж шипката пуснала от зор! Каква ще е тази работа?
И той решил да отиде да види.
Сутринта рано-рано отишъл. Махнал изкоренената шипка и гледа – това са жълтици. Позаровил ги бързо, хукнал вкъщи, впрегнал воловете и се върнал. Натоварил ги в колата и ги закарал вкъщи. Но сега – нова беля. Ако жена му разбере, че това са жълтици, ще раздрънка из цялото село. Ще дойдат заптиета и ще му ги вземат. Решил да ги скрие от жена си. Но тя можела да види като ги крие и затова намислил с хитрост да я излъже.
– Жено! – казал той. – Днес ще завали голяма градушка и ще избие много свят. Трябва да се скриеш. Влез в онзи трап, дето е сред двора. Аз ще го покрия с рогозка, та да не те убие градушката.
Умницата Гана повярвала. Влязла в трапа. Стоян сложил две греди, а върху тях рогозка. Пръснал по нея просо и пуснал квачката с пилетата да кълват, та жена му да помисли, че наистина валяла градушка. Свивала се вътре Умницата Гана и треперела от страх да не падне някоя буца и да я убие. По едно време се престрашила и поискала да погледне през една дупка колко е голяма градушката, но квачката я клъвнала по челото. Потекла кръв и глупавата жена се свила още повече в дъното на трапа.
А в това време Стоян скрил в избата жълтиците. Върнал се при жена си, махнал рогозката и й казал, че вече градушката е минала.
– Я виж, мъжо – казала тя, като посочила раната на челото си. – Каква голяма градушка! Едно зърно ме удари тъй силно, че главата ми щеше да счупи…
– Нали ти казах! – рекъл мъжът й и се зарадвал, че глупавата му жена нищо не е разбрала.
Минали няколко дни. Умницата Гана колкото била глупава, толкова била и приказлива. Каквото й дойдело на устата, говорела, без да мисли. И разказала на съседките си за шипката, за жълтото под нейните корени и че мъжът й докарал това жълто вкъщи. Досетили се хората, че тук става дума за жълтици. Тези приказки дошли и до ушите на селския кадия, който пратил едно заптие да извика Стоян. Като излизал от къщи, той поръчал на жена си:
– Гано, аз скоро ще се върна. Ти пази добре вратата на къщата, разбра ли?
– Тъй зер – отвърнала глупавата жена.
Стоян отишъл със заптието, а Умницата Гана седнала до прага да пази вратата.
Трябвало да мине много време, докато Стоян се разбере с кадията и докато го убеди, че не е намерил никакви жълтици, а жена му говори от глупост каквото й дойде на устата. Но кадията бил хитър и все изпитвал Стоян, дано някак си го хване в лъжа. Така минало доста време. Умницата Гана се закахърила какво ли става с мъжа й. Решила да отиде в конака, за да разбере. Но нали Стоян бил поръчал да пази вратата, откъртила я, вдигнала я на гърба си и така, през селото, отишла в конака. Като я видял, мъжът й започнал да се вайка и пак да си бие главата.
– Защо си понесла тази врата, мари жено? – попитал я той.
– Че нали ми заръча да я пазя? Като се забави, аз си рекох, че може да се е случило нещо с тебе. Намислих да дойда да видя какво става. И изкъртих вратата, та я взех със себе си да я пазя, за да не ме гълчиш.
Мъжът се обърнал към кадията:
– Кажи ефенди, виждаш ли каква е умница моята жена? Гледай ти, какви щуротии прави. Акъллия човек може ли да върши такива работи? С глупавия си ум тя е казала, че уж съм намерил пари.
Цъкнал с език кадията, засмял се под мустак, но все пак попитал:
– Кога мъжът ти донесе онова жълтото вкъщи, мари?
– Че кога валя голямата градушка и една буца ме удари по челото. Гледай, още раната не е зараснала…
Замислил се кадията. От две години в тяхното село градушка не била валяла.
– Виждаш ли? – обадил се Стоян. – Виждаш ли, кади ефенди, какви ги дрънка неврели-некипели? Хич ти, на приказките на такава жена може ли да им се хваща вяра?
– Право е – съгласил се кадията и ги пуснал да си вървят.
Но от този ден Стоян станал още по-угрижен. Замаяла му се главата какво да прави със своята глупава жена. Тя щяла съвсем да развали живота му.
Най-после намислил да се отърве от нея, пък каквото ще да става. Ще каже на хората, че е избягала от къщи.
И една вечер я натоварил на колата и подкарал воловете. Като стигнал в гората, намазал й очите с някакъв мехлем да не вижда, за да не може да се върне назад. След това си заминал.
Викала го отначало Умницата Гана, викала го, но като не се обадил, завряла се тя под едни шубраци. Там заспала. Сред нощ наблизо, на една полянка, дошли разбойници. Те оставили на земята торбите си, пушките си и две кожени чанти с жълтици. Седнали да ядат. Но един от тях първо намислил да си измие ръцете. Взел една бъклица и спрял над храста, дето лежала глупавата жена. В тъмнината разбойникът започнал да се мие. Водата пръскала лицето на Умницата Гана. Тя се пробудила и с радост разбрала, че едното й око се е отворило.
– У-ха! – извкала тя. – Едното ми око се отвори.
Разбойникът се уплашил, затреперал, почнал да се озърта и избягал при другарите си.
– Ох, едва не примрях от страх! – пошушнал той. – При онзи шубрак, дето се тъмнее, има я някой караконджол, я някой вампир, я някоя вещица…
И той разказал какво е чул.
– Брей, че си бил страхлив! – извикал друг разбойник. – Чакай да видя аз каква е тази работа.
И той отшъл при шубрака. В това време се отворило от водата и другото око на жената.
– У-ха! – извикала тя още по-радостно. Отвори ми се и другото око.
Като чул тези думи разбойникът, уплашил се не на шега и хукнал към другарите си.
– Нещо страшно има там! – извикал той, примрял от страх. – Бягайте да бягаме!…
И хайдутите оставили всичко на тревата, плюли на петите си и нито се видели, нито се чули…
А в това време Умницата Гана пак заспала. Тя се пробудила сутринта рано. Станала. Гледа – на поляната храна, пушки, торби и две чанти, пълни с жълтици. Наяла се добре и после си тръгнала за вкъщи.
Още щом стигнала, почнала да вика от вратата на мъжа си:
– Да видиш, мъжо, на едно място в гората, дето снощи ме остави, колко жълто има като онова, дето изскочи под шипката!… И пушки има, и торби…
Стоян се канел пак да се тюхка, че жена му се връща, но като чул тези нейни думи, казал:
– Хайде да ме заведеш там, та да видим каква е тази работа.
Впрегнал колата, качили се и тръгнали. Като стигнали, гледа Стоян, наистина има пушки и чанти с жълтици. Той ги прибрал, натоварил на колата и занесъл у тях, като ги скрил на тавана. Умницата Гана го попитала:
– Мъжо, как му казват на това жълтото, дето го криеш?
– "Жълт боб" му казват. Ха сега, мълчи и на никого нищо не казвай, че да имаме да ядем през зимата.
Жената замълчала. Тя повярвала, че това е жълт боб.
Минали още няколко дни.
Веднаж в селото пристигнал един продавач на гърнета. Той обикалял с колата си и викал:
– А, грънци, ха… Хубави грънци, ха!
Чула го Умницата Гана и излязла на пътя.
– Чичо, бе – попитала го тя. – Даваш ли гърнета за "жълт боб"?
– Че защо да не ти дам? Напълни едно гърне с боб и ще ти го дам.
Тогава глупавата жена взела едно гърне, отишла на тавана и го напълнила с жълтици. После ги занесла на продавача, като ги изсипала в калпака му.
– Ето ти "жълт боб" – рекла тя.
Потреперал и се замаял човекът като видял толкова жълтици. Отначало той дума не могъл да продума. Сетне казал:
– Имате ли вкъщи още от този "жълт боб"?
– У-у-у-у!… Колкото искаш!
– Я, булка, иди ми донеси още някоя друга шепа, че ще ти дам много гърнета.
Зарадвала се Умницата Гана, отишла, грабнала още две шепи жълтици и ги занесла на продавача.
Той ги грабнал, огледал се да не го видят другите селяни и да разберат, че тази глупава жена му дава жълтици, та да ги вземат, оставил колата с биволите и грънците и хукнал през девет села в десето…
Глупавата жена го чакала да се върне, чакала го, но като не дошъл, повела биволите в двора и ги разпрегнала.
Минало още време. Продавачът го нямало никакъв. Чудила се глупавата жена защо той избягал като луд, чудила се и най-после се спряла пред колата и попитала гърнетата:
– Гърнета, къде отиде стопанинът ви?
Гърнетата си мълчали. Умницата Гана пак попитала сърдито:
– Кажете къде отиде господарят ви? На вас думам, говорете, че сега ви изпочупвам, ха!…
Ядосала се дето гърнетата не отговаряли, грабнала една тояга и прас, прас, прас – изпочупила ги всичките.
После седнала до вратата на прага уморена и потна. Биволите в това време кротичко си лежали на двора и преживяли. Единият бил се обърнал към глупавата жена, гледал я в очите и дъвкал бялата пяна в устата си. Глупавата жена помислила, че биволът й се присмива. Тя свила вежди и крeснала:
– Хей, биволе, не ми се смей, че те закалям…
Разбира ли ти бивол от говор? Той продължавал да я гледа, да си преживя и да маха опашката си. Умницата Гана скочила.
– Чуваш ли, бре? Не ми се присмивай, че сега ще те заколя!
И, като видяла, че биволът не й обръща внимание, влязла вкъщи, грабнала един голям нож и се хвърлила да коли бивола. Той се дърпал, ритал, пръхтял, но нали бил легнал, а ножът остър, криво-ляво, жената прерязала гръкляна му и алена кръв зашуртяла по земята.
Сега глупавата жена се заловила да дере и да сече бивола, че да го внесе вътре. Цялата се изцапала с кръв, охкала, пъшкала, но не могла да одере животното. В това време кучето се навъртало наоколо и се хвърлило да къса от топлите меса. Видяла го жената, вързала го с едно въже и взела да се чуди къде да завърже кучето. Най-после намислила. Влязла в избата и вързала кучето за канелата на бъчвата с вино. След това отишла на двора да продължи работата си. В това време кучето се дръпнало силно, повлякло канелата и излязло навън. Всичкото вино от бъчвата изтекло. Видяла глупавата жена, че кучето пак се навърта с въже на врата и с канелата на другия край и се зачудила каква е тази работа. Отишла в избата и що да види: виното изтекло и избата заприличала на блато. Какво да прави сега? Мъжът й обичал виното и тя се уплашила той да не я бие, като го види изтекло. Мислила, мислила какво да прави и най-после намислила: върху хамбаря имало два чувала с брашно. Тя решила да ги изсипе, за да попие с брашното виното и после пак да го събере в чувалите. Така мъжът й нямало да забележи, че виното е разлято. Запретнала се и изсипала брашното. То се знае, станала една мътна каша, здраве му кажи. Ами сега, какво да прави? В чувала не можело да се събере тази каша. Най-после си казала:
– Брей, че хубава каша стана! Я да я разбъркам добре, че ще има цял месец да варим и да ядем!…
И тя нагазила боса да бърка с крака кашата…
В това време Стоян пристигнал. Видял той счупените гърнета, видял заклания бивол и пак се хванал за главата. А от избата Умницата Гана му извикала:
– Ела, мъжо, да видиш каква каша съм приготвила… Пръстите да си оближеш!
Надникнал Стоян, видял какво е направила жена му, причерняло му пред очите, че като взел една тояга, та бой, бой… докато Умницата Гана примряла…
След три дни тя умряла от раните си.
А Стоян затворили в тъмница. Там той изкупвал греха си, че се оженил за такава глупава жена…

Когато бог Перун живеел още в Пирин планина, дошъл един християнски поп да го гони с кръст в ръка. Свещеникът пръв открил голямото езеро и разказал на хората за него, затова го нарекли Попово езеро. То си имало дух-стопанин, който не допускал никоя живинка в него. И въпреки, че водата му била много вкусна за пиене нищо не се въдело в нея – даже жаби нямало. Хората пускали в езерото риби, за да ги развъдят, но после ги намирали мъртви, изхвърлени на брега. Стопанинът прогонвал и дивите животни, които идвали да пият вода.
Веднъж един овчар пасял наблизо стадото си. Той вървял бавно подир овцете и свирел на кавал, унесен в сладки мисли. Долу, в селото, си имал годеница – двамата си дали дума скоро да се оженят. Овчарят бил събрал и пари да си построят къщичка край реката. Той си носел жълтиците в овчарската гега, която отвътре била издълбана.
Същата нощ в кошарата му се присънил един старец, който му казал да заколи курбан на езерото. На сутринта овчарят си припомнил съня, ала не го послушал. Три-четири пъти му се присънвал този старец, но овчарят не му обръщал внимание и отвеждал стадото си край езерото.
Един ден, както овцете си пасли кротко, от водата изскочил един черен овен, втурнал се сред стадото, разпръснал го и после се върнал, та се хвърлил в езерото. Това бил стопанинът, превърнат в черен овен. Всички овце го последвали и наскачали след него. Овчарят се смаял какво да прави. Затичал се подир овцете и като се чудил как да ги спре, хвърлил пред тях овчарската си гега. Тя обаче паднала във водата и веднага потънала.
Прибрал се овчарят в селото – ни жив, ни умрял – в един ден изгубил и стадото, и парите си. Отишъл право при годеницата си и й разказал какво се е случило. Тя го изслушала мълчаливо и се прибрала в къщата си. След малко изнесла отвътре една овчарска гега и попитала:
– Я виж дали това не е твоята гега.
Овчарят веднага я познал, отворил я отгоре и извадил жълтиците. Оказало се, че същия ден годеницата му отишла на селския извор Скоро младите вдигнали сватба, Овчарят накупил нови овце и развъдил голямо стадо, но вече никога не приближил до Поповото езеро, защото се страхувал от неговия стопанин.

Двама младоженци тръгнали да идат с каруца на гости в друго село. Мъжът обаче бил върколак. Между селата той спрял в една гора да се напасат воловете. Мъжът навлязъл между дърветата и изчезнал. След малко от гората изскочил един вълк, който се спуснал върху жената. С бясно ръмжене той скачал по нея и късал дрехите й със зъби. Жената пищяла, викала мъжа си, но никой не й се притекъл на помощ. След като я изпохапал, вълкът я оставил и се върнал отново в гората.
Жената събрала сили и въпреки раните с бяг се завърнала вкъщи. След нея у дома се прибрал и мъжът й с каруцата. Жената го посрещнала с радост, защото си мислела, че вълкът го е убил. И както била още разчорлена и раздърпана, му разказала през плач за ужасната случка.
Мъжът не отговорил нищо, а само се засмял. Между зъбите му се показало закачено едно парцалче от дрехата на жената. Тя веднага разбрала, че той е върколак и че вълкът, нападнал я на пътя, е бил нейният мъж.
Отишла жената при братята си и им казала:
– Моят мъж е върколак, не е човек.
Братята й не повярвали.
– Кажи му да дойде в събота у нас. Ние ще заколим една овца и ще го накараме да я държи. Ако близне от кръвта, значи е върколак.
Жената се прибрала вкъщи и казала на мъжа си:
– Иди при моите братя да им помогнеш нещо.
Върколакът не искал, но жена му го придумала. Братята го наобиколили и му казали за какво го викат. Върколакът не се стърпял като видял кръвта, навел се, близнал от нея. Тогава един от братята го порязал с нож и той се пръснал като надут мях.

Един човек, който имал намерение да стане ученик, казал на Зун-н-Нун Мисри Египтянина:
– Най-много от всичко на този свят искам да бъда приет в Пътя на истината.
Зун-н-Нун му отговорил:
– Вие можете да се присъедините към нашия керван само в случай че съумеете преди това да приемете две условия. Първото – ще ви се наложи да правите това, което не ви се иска да праВите. Второ – няма да Ви бъде позволено да праВите тоВа, което Ви се иска да праВите. Именно "искането" стои между чоВека и Пътя на истината.

Веднъж един дервиш се качил на кораб, за да тръгне на морско пътешествие. Като го видели на борда на кораба, другите пасажери започнали един след друг да се приближават към него за напътствия. На всички той казвал едно и също: "Помни за смъртта, докато не разбереш какво е това смърт."
Почти никой от пътешествениците не обърнал особено внимание на този съвет.
Скоро се надигнала свирепа буря. Матросите, а заедно с тях и останалите люде, паднали на колене и умолявали Бога да спаси кораба. Всички стенели от ужас, смятайки се вече за загинали, и в изстъпление очаквали помощ свише.
През цялото време дервишът стоял спокойно, замислено, по никакъв начин не реагирайки на суетнята и на случващото се наоколо.
Накрая вълните утихнали, морето и небето се успокоили. Като дошли на себе си, пасажерите осъзнали колко безметежен е бил дервишът сред всеобщия ужас. "Нима не осъзнахте по време на бурята, че само дъските ви делят от смъртта?" – попитал един от тях.
"О да, разбира се – отговорил дервишът, – аз знаех, че в открито море винаги е така, но още на сушата често размишлявах за това, че в обикновения живот сред най-злободневните събития преградата, която ни отделя от смъртта, е още по-несигурна."

Учителят Ле Дзи на път за царство Вей решил да хапне нещо. Спътниците му забелязали столетен череп и му го показали.
Ле Дзи погледнал черепа и казал на ученика Бо фин: – Само ние с него разбираме, че няма нито раждана нито смърт. Колко грешно е да се опечаляваме от смъртта! Колко грешно е да се радваме на живота!

Веднъж Тандзан и Екидо вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до брега на една река, те срещнали момиче в копринено кимоно с пояс, което не можело да премине разбушувалата се река. Момичето било много красиво.
– Я да видим сега – казал Тандзан и като я взел на ръце, я пренесъл през реката.
Екидо не възобновил беседата и мълчал до вечерта, докато не стигнали храма, в който се спрели да пренощуват. Там той вече не издържал и казал:
– Ние, монасите, не трябва да се приближаваме до жени, особено до такива млади и красиви, това е опасно. Защо ти направи това?
Аз оставих момичето там, на брега – отговорил Тандзан, – а ти все още я носиш!

Един боец бил под покровителството на уважаван отшелник. След победа той дошъл при отшелника и му благодарил за две чудесни спасявания. Но отшелникът казал: "Непризнателни боецо, ти беше спасен не два пъти, а дванадесет пъти. Ти не си разпознал най-важните избавления."
Обикновено хората забелязват малкото, но не голямото.

Четирима пътешественици открили неизвестно място, обкръжено от висока стена, в която нямало дори пролука. Пътешествениците много искали да видят какво има зад нея и един от тях се покатерил на стената. В момента, в който се качил обаче и погледнал отвъд, изкрещял изумено и радостно и без да каже дума на приятелите си, скочил от другата страна. Другите също решили да се качат на стената. Те скачали оттатък, без да проронят и думичка. И всеки, който се изкачвал горе, с необикновена радост скачал от другата страна и никога не се връщал оттам, за да разкаже какво е намерил.
Това е царството на Абсолюта.

Когато Сейсецу бил настоятел на манастира, потрябвала му нова учебна сграда, защото там, където учел, вече било твърде тясно. Търговецът от Едо на име Умедзу Сейбей решил да пожертва за постройката на новото учебно здание петстотин златни монети, наречени рю, и ги донесъл на учителя.
– Добре, ще ги взема – казал Сейсецу.
Като подал на учителя чувал със злато, Умедзу останал недоволен от безразличното му отношение. За три рю можело цяла година да се живее, а тук не му благодарят за петстотин.
– В чувала има петстотин рю – намекнал той.
-Ти вече спомена това – отговорил Сейсецу.
– Но даже за такъв богат търговец като мен това е огромна сума – казал Умедзу.
-Ти искаш да ти благодаря за тях, така ли? – попитал Сейсецу.
– Вие сте длъжен да направите това – отговорил търговецът.
– Защо? – удивил се Сейсецу. – Даряващият трябва да благодари!