Чуй всички приказки

Нивиаскиак, прочут ловец и най-големият художник сред ески-мосите, дълго размишлявал, за да прозре загадките на живота. Месеци наред прекарал сам на малък остров в мисли за живота, природата и животните. Мъдреците от неговото племе и индианските племена, които станували наоколо, го предупреждавали, че прекалено надълбоко изследва тези неща, като му обяснявали, че има загадки, за които човек не бива да се интересува. Но той не ги слушал.
Няколко години го владеела мисълта за голямата бяла мечка, която считал за звяр-загадка. Месеци наред дялкал и рисувал само образа на полярната мечка. Другарите му ловци, които по здрач се отбивали край покритата с кожа работилница, отминавали с бързи стъпки и заявявали, че полярните мечки на Ни¬виаскиак с цвят на слонова кост се полюляват леко, досущ като падащите нощни сенки.
Една зимна утрин Нивиаскиак, който бил майстор-водач, повел малка ловна група с лодка до един примитивен лагер, на около четиридесет мили северно от Кейп Дорсет. Същия следобед, когато групата се върнала на мястото, където слезли от кожената лодка, ловците установили, че тя е разкъсана. Нивиаскиак и един от ловците забелязали едри, пресни следи от мечи стъпки, които започвали от лодката,и тръгнали по тях. Изведнъж двамата ловци съзрели застрашително надвесена над тях огромна полярна мечка, застанала на задните си крака. Нивиаскиак, който бил отпред, вдигнал пушка, но не стрелял. Само извикал: „Тъмно е! Падам!" и се отпуснал в снега в краката на мечката. Другарят му побягнал. На следното утро ловната дружина се върнала на мястото, където Нивиаскиак срещнал голямата бяла мечка. Тялото на ловеца лежало непокътнато там, където бил паднал. Следите от мечката свършвали на същото място, където предния ден звяр и ловец застанали лице в лице.
Един бял лекар решил да открие причините за смъртта на Нивиаскиак, но старите мъдреци на ескимосите и ловецът, който избягал, знаели — Нивиаскиак бил стигнал твърде близко до житейските тайни на голямата бяла мечка. Ловецът бил поразен от духовете: едва тогава земният им инструмент изчезнал.
Забележка: По официални данни от 1966 г. Нивиаскиак, художник и ловец, е умрял по време на лов по неизвестна или неизвестни причини. (Бел. ав.)

Имал едно време един цар трима сина. Когато синовете израснали, царят ги събрал и им рекъл: 
— Мили мои синове, иска ми се да ви оженя, докато още не съм остарял, да погледам дечицата ви, да се порадвам на внучета. Синовете отвърнали на баща си:
— Щом си рекъл, тате, тъй да бъде. За кого искаш да ни ожениш?
— Вземете, чеда мои, по една стрела, излезте в широкото поле и стреляйте: където паднат стрелите ви, там ще ви е съдбата.
Поклонили се синовете на баща си, взели по една стрела, излезли в широкото поле, опънали лъковете и пуснали стрелите.
Стрелата на най-големия син паднала в болярски двор, вдигнала стрелата болярската дъщеря. Стрелата на средния син паднала в широкия двор на един търговец, вдигнала я търговската дъщеря.
А стрелата на най-малкия царски син Иван се вдигнала нависоко и отлетяла нанякъде. Той вървял, вървял, стигнал до едно блато и видял, че там стои една жаба и държи в устата си неговата стрела. Иван-царският син й рекъл:
— Жабке, жабке, дай ми стрелата. А жабата му отговорила:
— Ожени се за мене!
— Шегуваш ли се, как ще се оженя за жаба?
— Ожени се, значи съдбата ти е такава.
Натъжил се Иван-царският син. Но нямало какво да се прави, взел жабата и я занесъл в къщи. Отпразнувал царят три сватби: оженил най-големия син за болярската дъщеря, средния – за търговската, а бедния Иван – за жабата.
Извикал царят синовете си:
— Искам да видя коя от вашите жени е най-сръчна. Нека ми ушият за утре по една риза.
Синовете се поклонили на баща си и си тръгнали. Прибрал се Иван-царският син в къщи и седнал с наведена глава. Жабата си скачала по пода и го попитала:
— Какво си навел глава, Иване? Да не се е случило нещо лошо?
— Тате поръча да му ушиеш риза за утре.
Жабата му отговорила:
— Не тъжи, царски сине, лягай си по-добре да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал си Иван-царският син, а жабата изскочила в пруста, свалила си жабешката кожа и се превърнала на Василиса Премъдра – такава красавица, че с думи не може да се опише.
Василиса Премъдра плеснала с ръце и викнала:
— Събирайте се, майчици-бавачки! Ушийте ми до заранта такава риза, каквато съм виждала при родния ми татко!
Събудил се сутринта Иван-царският син, жабата все така си подскачала по пода, а ризата вече лежала на масата, загърната в кърпа. Зарадвал се Иван-царският син, взел ризата и я занесъл на баща си. През това време царят приемал подаръците от по-големите си синове. Най-големият разгърнал ризата, царят я приел и рекъл:
— Такава риза само в селска къща се носи.
Средният син разгърнал ризата, а царят рекъл:
— С такава само на баня се ходи.
Иван-царският син разгърнал ризата, извезана със злато, сребро и изкусни шевици. Царят само като я погледнал, рекъл:
— Е, това се казва риза — нея по празници ще обличам.
Тръгнали си двамата по-големи братя за в къщи и си заговорили помежду си:
— Ние, изглежда, напразно се присмивахме на жената на Иван: тя не ще да е жаба, а някаква магьосница…
Извикал пак царят своите синове:
— Нека вашите жени ми изпекат за утре по един хляб.
Искам да разбера коя от тях по-добре готви.
Навел глава Иван-царският син и се върнал в къщи. Жабата го попитала:
— Какво си се натъжил? Той отговорил:
—  До утре заран трябва да се изпече хляб за царя.
— Не тъжи, Иване, по-добре си лягай, утрото е по-мъдро от вечерта.
А ония снахи отначало се присмивали на жабата, а този път изпратили една бабичка да види как жабата ще пече хляб.
Но жабата била хитра и разбрала това. Замесила нощвите, счупила фурната отгоре и направо в тази дупка обърнала тестото. Бабичката хукнала при царските снахи, разказала им всичко и те започнали да правят така.
А жабата скокнала под навеса, превърнала се на Василиса Премъдра и плеснала с ръце:
— Събирайте се, майчици-бавачки! Изпечете ми до заранта
мек бял хляб, какъвто съм яла при родния ми татко. Събудил се сутринта Иван-царският син, а на масата вече лежал хляб, украсен с изкусни неща: отстрани с разни орнаменти, а отгоре — цели градове с крепостните стени.
Зарадвал се Иван, загърнал хляба в месал и го понесъл на баща си. През това време царят приемал хлябовете от големите си синове. Техните жени изпонасипвали тестото във фур¬ните, както им разказала бабичката, и се получила печена кал. Царят взел хляба от най-големия си син, погледнал го и го изпратил на слугите. Взел хляба от средния си син и го изпратил пак там. А като подал своя хляб Иван-царският син, царят рекъл:
— Ето това се казва хляб – само по празници да го ядеш.
И заповядал царят на тримата си сина да дойдат на другия ден заедно с жените си на пир при него.
Пак се върнал Иван-царският син в къщи с клюмнала глава. Жабата подскачала по пода:
— Ква-ква, Иване, царски сине, защо си така тъжен? Да не си чул от баща си лоша дума?
— Жабке, жабке, как да не тъжа. Баща ми поръча да отида с тебе на пир, а как да те покажа на хората?
Жабата му отговорила:
— Не тъжи, Иване, върви на пира сам, а аз ще дойда скоро след тебе. Като чуеш трополене и гръм, не се плаши. Ако те попитат, кажи: „Моята жабка пристига в сандъчето си".
Отишъл Иван-царският син сам на пира. Пристигнали по-големите братя с жените си, пременени, нагиздени, начервени, изписани. Стоят и се присмиват на Иван:
— Що си дошъл без жена си? В кърпичка поне да беше я донесъл. Къде намери такава красавица? Май че всички блата си обиколил.
Седнал царят да пирува със синовете си, със снахите и гостите на дъбови маси, застелени с покривки, отрупани с ястия. Изведнъж се вдигнал шум, нещо затрополяло и загърмяло, целият дворец се разлюлял. Изплашили се гостите, изпонаскачали от местата си, а Иван-царският син им рекъл:
— Не се бойте, гости честити: това е моята жабка, пристига в сандъчето си.
Приближила се до царския палат позлатена карета с шест бели коня и от нея излязла Василиса Премъдра: върху лазурната й рокля блестели гъсто обсипани звезди, на главата й ясен месец свети; такава красавица само в приказка се среща.
Хванала тя Иван-царския син за ръка и го повела към дъбовите маси, отрупани с ястия.
Започнали гостите да ядат, да пият и да се веселят. Василиса Премъдра отпила от чашата си, а остатъците изляла в левия си ръкав. Хапнала си от печения лебед, а кокалчетата пъхнала в десния си ръкав.
Видели всичко това жените на по-големите царски синове и направили същото.
Хапнали, пийнали, дошло време да се танцува. Хванала Василиса Премъдра Иван-царския син и се понесла. Танцувала тя, танцувала, въртяла се, въртяла се – всички й се чудели. Като махнала с левия ръкав,  се образувало езеро, като махнала с десния ръкав – заплавали по езерото бели лебеди. Царят и гостите не можели да се начудят.
А като започнали да танцуват по-големите снахи: махнали с единия ръкав – само дето гостите опръскали, като махнали с другия – кокали се разхвърчали, та един даже чукнал царя по окото. Царят се разсърдил и изгонил и двете снахи.
През това време Иван-царският син полекичка се измъкнал, дотичал в къщи, намерил там жабешката кожа и я хвърлил в печката, изгорил я в огъня.
Върнала се Василиса Премъдра в къщи и какво да види – няма я жабешката й кожа. Седнала тя на одъра, опечалена и натъжена и рекла на Иван-царския син:
— Иване, Иване, какво направи! Ако беше почакал още три дни, щях да бъда вечно твоя. А сега прощавай. Търси ме през девет земи в десета, при Кошчей Безсмъртни. . .
Превърнала се Василиса Премъдра на сива кукувица и излетяла през прозореца. Поплакал Иван-царският син, поклонил се на четирите страни и тръгнал, накъдето му виждат очите – да търси жена си, Василиса Премъдра. Вървял той, вървял – много ли, малко ли, близо ли, далече ли – изтъркал един чифт ботуши, скъсал един кафтан, а от дъждовете шапката му се пробила. Срещнал той един старец.
— Здравей, юначе! Какво търсиш и накъде си се запътил?
Разказал му Иван-царският син за нещастието си. Старият дядо му рекъл:
— Ех, Иване, Иване, защо си изгорил жабешката кожа? Не си я надянал ти, не ти е било работа ти да я снемаш. Василиса Премъдра се родила по-хитра и по-мъдра от своя баща. Той се ядосал на дъщеря си и заповядал три години като жаба да ходи. Но какво да те прави човек, на ти едно кълбо: накъдето се търкулне, смело тръгвай натам.
Поблагодарил Иван-царският син на дядото и тръгнал след кълбенцето. Кълбото се търкаля, а той върви след него. Срещнал по едно време в полето една мечка. Прицелил се Иван, поискал да убие звяра. А мечката му рекла с човешки глас:
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам някога.
Пожалил Иван-царският син мечката и не я застрелял,
тръгнал по-нататък. Видял, че над него се вие дива патица. Прицелил се той, но дивата патица му рекла с човешки глас:
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам някога. Пожалил той патицата и тръгнал по-нататък. Видял, че бяга един заек. Пак грабнал пушката Иван-царският син, поискал да го застреля, но заекът му проговорил с човешки глас.
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам.
Смилил се той над заека и тръгнал по-нататък. Приближил се до синьото море и видял, че на брега му, върху пясъка, лежи една щука, която едва дишала и му рекла:
— Ох, Иване, пожали ме, хвърли ме в синьото море!
Той хвърлил щуката в морето и тръгнал по-нататък по брега. Най-накрая кълбенцето стигнало до гората. Там имало една къщичка на кокоши крака, която се въртяла около себе си.
— Къщичке, къщичке, застани като преди, както те е майка поставила: с гръб към гората, с лице към мене.
Обърнала се къщичката с лице към него и с гръб към гората. Изкачил се в нея Иван-царският син и какво да види: на деветата тухла на печката лежи баба Яга с крак като тояга, зъбите й на полицата стърчат, а в тавана й е заврян носът.
— Защо, добри юначе, си дошъл при мене? — го попитала баба Яга. — Работа ли търсиш, или от работа бягаш?
Иван-царският син й отвърнал:
— Ах ти, бабо дърта, да беше ме напоила, да беше ме нахранила, да беше ме в банята изкъпала, пък след това да ме питаше.
Баба Яга го изкъпала, нахранила и напоила, в постелята го турила да легне и Иван-царският син й разказал, че търси жена си – Василиса Премъдра.
— Знам, знам – рекла му баба Яга, — твоята жена сега е при Кошчей Безсмъртни. Трудно ще я намериш, не е лесно да се справиш с Кошчей: неговата смърт се намира на върха на една игла, тази игла се намира в едно яйце, яйцето е в една патица, патицата е в един заек, този заек седи в един каменен сандък, а сандъкът се нами¬ра на върха на един висок дъб, а този дъб Кошчей Безсмъртни пази като окото си.
Пренощувал Иван-царският син при баба Яга, а на сутринта тя му казала къде расте високият дъб. Стигнал до него Иван и видял, че стои и шуми високият дъб, на него е качен каменният сандък, но е трудно да се свали.
Изневиделица изскочила една мечка и изтръгнала дъба с корените. Сандъкът паднал и се разбил. От сан¬дъка изскочил един заек и хукнал да бяга с всичка сила. А след него се спуснал друг заек, догонил го и го разкъсал на парчета. А от заека изскочила патица, която хвръкнала нависоко, под самото небе. Изведнъж върху нея се нахвърлила друга дива патица и я ударила с все сила. Първата изтървала едно яйце, което потънало в синьото море…
Заплакал Иван-царският син, заронил горчиви сълзи – къде ще намериш яйце в морето! Изведнъж изплувала на брега една щука с яйце в зъбите си. Иван-царският син разбил яйцето, извадил иглата и започнал да й чупи върха. Той чупи, а Кошчей Безсмъртни започнал да се извива и да се гърчи. Колкото и да се гърчил и извивал Кошчей, Иван-царският син счупил върха на иглата и Кошчей трябвало да умре.
Влязъл Иван-царският син в белокаменния палат на Кошчей, а насреща му изтичала Василиса Премъдра и го целунала по устата. Върнали се Иван-царският син и Василиса Премъдра в къщи и живели дълго и щастливо до дълбока старост.

Изгубили се братче и сестри-че в гъста гора. Вървели, вървели, братчето видяло изворче и рекло:
— Ще пия вода.
— Не бива! — спряло го сестричето. — От нея мечка е пила. Ако сръбнеш, ще, станеш мечка.
Като повървели още малко, братчето пак рекло:
— Много съм жаден. Ще сръб¬на от това изворче.
— Недей! — казало сестричето. — Вълк е пил от него. Ако сръбнеш, на вълк ще се превърнеш. Как¬во ще правя без тебе?
Вървели пак, какво вървели, съ¬гледали друго изворче. Момчето казало:
— Умирам за вода! Ще сръбна от това изворче.
— Недей — рекло сестричето, — рогач е пил от него! Ако пиеш, рогач ще станеш.
Момчето не се стърпяло, сръбнало и станало рогач.
Заплакало сестричето. Какво ще прави сам-самичко с рогача в гъстата гора.
Мръкнало се. Момичето се покачило на високо дърво край един извор, а рогачът легнал под дървото. На сутринта момичето останало на дървото, а рогачът отишъл да пасе из гората. Върнал се на обед и донесъл на сестричето си круши и къпини. То слязло, помилвало рогача, хапнало от плодовете и сръбнало от бистрия извор, що течал под дървото.
Един ден царският син отишъл на лов из гората. Той съгледал извора под дървото, дето седяло момичето, и рекъл да напои коня си. Но конят пръхнал и не искал да пие. Царският син погледнал във водата и видял образа на момичето. То било толкова хубаво, че тозчас го обикнал и рекъл:
– Слез, моме, и ела с мен в царския дворец!
Момичето не слязло. Не искало да остави братчето си в гората.
Царският син заповядал да отсекат дървото. Повикали дървари. Те сек¬ли, секли — не могли да го отсекат. Легнали да спят. През нощта рогачът дошъл под дървото, близнал една по една треските и ги залепил о стъблото. На сутринта дървото си било пак цяло-целеничко. Смаяли се дърварите и почнали пак да секат. Секли, секли — не могли да го отсекат до вечерта. През нощта рогачът пак залепил треските. На другата нощ направил същото. Дърварите не могли да отсекат дървото. Тогава царският син повикал хитра бабичка. Тя се наела да накара момичето да слезе. Престорила се на сляпа и отишла под дървото, а царският син и хората му се скрили навътре в гората. Бабичката почнала уж да сее брашно, за да меси хляб. Тя хванала ситото наопаки и взела да сее брашно над водата. Видяло я момичето и попитало:
— Защо държиш ситото наопаки, бабо, и защо сееш брашно над водата? А бабата отговорила:
Не виждам, не виждам, дъще. Де си ти? Ела ми помогни! Момичето слязло. Бабата го хванала. Дошъл царският син, качил моми чето на коня и препуснал към двореца. Рогачът тръгнал подир сестра си. Царските хора го подгонили. Тогава момичето казало на царския син:
— Кажи на твоите хора да не убиват рогача! Той ми е брат, но пи в гората омагьосана вода и стана рогач.
Царският син заповядал на своите хора да оставят на мира рогача, който тръгнал заедно със сестра си. Като стигнали в двореца, царският син се оженил за хубавото момиче, а рогачът ходел свободно из царските палати. Когато виждал царския син и сестра си, той лижел нежно ту ръката на зетя си, ту ръката на сестра си и думал: „Мила батьова ръчица, мила какина ръчица!"
Царската снаха ходела всяка вечер за вода на един кладенец. Рогачът вървял подире й. Веднъж тя заварила на кладенеца една хубава циганка, която много приличала на нея. Циганката съблякла царската снаха, облякла й своите дрехи и я хвърлила в кладенеца. После се пременила с царските дрехи, взела стомните и отишла в двореца. Никой не можал да я познае. Но когато царският син излязъл с нея в градината, рогачът се приближил, близнал ръката на батя си и казал: „Мила батьова ръчица! Кака плаче в кладенеца!
Циганката се уплашила, че рогачът ще я издаде. Затова се престорила на болна и рекла на царския син:
— Заколете рогача и ми дайте от месото му! Щом хапна, ще оздравея. Като чул това, царският син рекьл:
— Как ще го заколим! Нали ти е брат!
— Не ми е брат. Аз ви лъжех по-рано, за да не го заколите. Царският син повярвал и пратил хора да заколят рогача. Но той избягал при кладенеца и викнал:
— Како, циганката иска да ме заколят!
Сестра му се обадила:
— Не бой се, братко!
Царските ратаи, що гонели рогача, надзърнали в кладенеца и видели царската снаха. Те я извадили. Завели я при царския син. Тя му разказала всичко от край до край. Царският син заповядал да пропъдят циганката през девет царства в десето. А той и младата хубавица отишли при рогача. Сестра му го прегърнала и заплакала. Щом капнали сълзи на челото му, той се превърнал в хубав момък. И братът, и сестрата заживели весело и честито в царския дворец.

Младо овчарче пасло стадо край царския път. Хрупали овцете тревица. Овчарчето се подпряло на кривака. Мислело си нещо. Изведнъж скочило, ударило си калпака о земята и викнало:
— Отгатнах, отгатнах!
Тъкмо в туй време минал царят в златна колесница. Подплашили се конете от калпака на овчарчето. Втурнали се — не могат да ги удържат. Като укротили конете, царят дал знак да спрат. Пратил да повикат овчарчето. Довели го. Взели му калпака. А царят го попитал сърдито:
— Защо подплаши конете, момче?
— Не съм искал да ги подплаша,
царю. Аз отгатнах една гатанка. Зарадвах се. Ударих си калпака. Не помислих, че ще уплаша конете.
— Каква е тая гатанка?
— Ще я кажа, царю честити: „Кое е това нещо, дето е от човек по-високо, а от кокошка по-малко?"
Замислил се царят. Не можал да отгатне.
Попитал и царедворците, що били с него, И те не отгатнали. Обърнал се към момчето:
— Каж:и, момче, кое е това нещо, което е от човек по-високо, а от кокошка по-малко?
— Калпакът, царю честити. Нали е по-малък от кокошка, а като го нахлупим, става по-висок от човека.
— Така е — рекъл царят. — Ти си учено момче. Прощавам ти, дето подплаши конете. Вземи си сега калпака и си закарай стадото. А утре ще пратя да те доведат в двореца. Ще ти поръчам нещо. Ако го изпълниш, ще те наградя богато.
Завели на другия ден овчарчето в двореца. Царят му рекъл:
— Искам да ми намериш едно агне, но да не бъде бяло, нито черно, нито сиво, нито шарено, нито пък да има друг някакъв цвят.
— Добре, царю честити! — поклонило се овчарчето и си отишло при стадото.
На сутринта дошло пак. в двореца. Пуснали го при царя.
— Намери ли такова агне? — попитал го той.
— Намерих, царю честити! Затворих го в кошарата. Можеш да пратиш човек да го вземе. Но не го пращай в понеделник, нито във вторник, нито в сряда, нито в четвъртък, нито в петък, нито в събота, нито в неделя, а в друг някой ден.
Засмял се царят. Харесал му умният отговор. Повикал един царедворец. Рекъл му:
— Вземи на това момче калпака и го напълни с жълтици.
Напълнили на овчарчето калпака с жълтици.
Купило си то вакло стадо. И станало прочут овчар, най-прочутият в царството.

Живял някога на този свят един момък със своята майка. Веднъж май¬ка му се разболяла тежко. Момъкът я попитал:
— Мамо, яде ли ти се нещо?
— Ако заколиш вола, ще хапна малко месце. Иначе нищо не ще сложа в устата си — отговорила майка му.
Момъкът се уплашил:
— А по оран какво ще правим, мамо? А майката отвърнала:
— Сигурно съдбата ще ни изпрати нещо. . . Те си имали само един чифт волове.
Заклал момъкът единия вол, нахранил болната си майка. Дошло време за оран и той попитал майка си:
— Кажи, какво да правя сега, мамо?
А тя отговорила:
— Стегни ралото, синко, майка ти ще поеме, мъката върху себе си — няма какво, впрегни ме заедно с вола.
Стегнал ралото момъкът и впрегнал майка си наред с вола. А по същото време царят на тази страна бил дошъл из тези места на лов.
— Вземи този фазан, изпечи го на шиш, само че внимавай да не прегори! — заповядал той на слугата си.
Почнал да пече слугата фазана и изведнъж какво да види — жена тегли рало. . . Загледал се той, забравил фазана и го прегорил. Царят се ядосал:
— Защо прегори дивеча?
А слугата отговорил:
— Сто години да живееш, царю честити, я погледни там един син е впрегнал майка си в ралото. . . Загледах се и не забелязах как прегоря фазанът.
Тогава царят заповядал:
— Я извикайте тук този момък!
Затичали се слугите, извикали момъка и той се явил пред царя.
— Слушай, момко, как не те е срам? Къде се е чуло и видяло да впряга човек майка си в ралото? — попитал го царят.
А момъкът отговорил:
— Сто години да живееш, царю честити, изслушай ме. Ние имахме само два вола. Разболя се майка ми и рече да заколя вола. Аз се подчиних и заклах единия вол, за да си хапне тя месо. А през пролетта помислихме, че ще трябва да гладуваме през годината, ако не изорем нивите, и тогава майка ми каза да я впрегна в ралото. . .
— Какъв срам, а?! — поклатил глава царят. — Иди и разпрегни веднага майка си! Аз имам едно биче, още невпрягано. Ако успееш да го приучиш да върви под ярем, вземи го и го впрегни в ралото си.
Отишъл момъкът с царските слуги и какво да види: не било биче това, а огромен, неукротим бик и никой не се наемал да го обуздае. Отлъчили бика от стадото и го закарали в обора на момъка. А той го привързал за рогата и за шията към един стълб и три дни и три нощи го държал гладен и жаден. Бикът отслабнал, едва се държал на краката си. На четвъртия ден момъкът му дал паница вода и шепа сено, извел го и го впрегнал наред с вола в ралото. Добавял му по малко сено, давал му повечко вода и бикът свикнал с ярема — теглел ралото наравно с вола, зачерняла се нивата на момъка.
А царят заповядал:
— Я ми извикайте пак този момък!
Хукнали слугите, извикали го.
— Как успя да се справиш с неукротимия бик? — попитал царят момъка.
А той му отговорил:
— Ей така на, справих се, укротих го!
— Е, щом е така — рекъл царят, — я да ти дам аз своята единствена дъщеря. Сватбата ще бъде за моя сметка — вземи я за жена!
Върнал се момъкът в къщи и казал на майка си:
— Мамо, иди ми поискай за жена царската дъщеря!
Майка му се уплашила:
— Ох, синко, бедни хора сме ние, царят няма да ти даде дъщеря си. А момъкът си знае своето:
— Ще ми я даде! Тогава майката казала:
— С такива дрипи няма да отида да искам царската дъщеря!
Купил момъкът нови дрехи и обувки на майка си и я изпратил при царя.
Стигнала майката до двореца, но не се решавала да влезе и поседнала на една пейка пред вратата.
Доложили на царя, че някаква бабичка стои на пейката пред царските порти. Царят заповядал:
— Извикайте я!
Влязла бабичката в двореца и рекла на царя:
— Сто години да живееш, царю, голяма молба имам към тебе, само че не се решавам да ти я кажа. . .
А царят й отговорил:
— Не се стеснявай, бабо, говори!
И бабичката започнала:
— Сто години да живееш, царю, та ето какво: моят син харесал дъщеря ти и иска да се ожени за нея. . .
— Е, много хубаво. Нека дойде и да си я вземе.
Отишли майката и синът да вземат царската дъщеря и после я завели у дома си. Седнала девойката на миндера, седяла там по цял ден, не искала да пипне работа.
Майката се ядосвала:
— Каква снаха си ми довел ти, синко, в къщи?
А синът я успокоявал:
— Нищо, мамо, тя ще се оправи, ще поумнее. Не й давай вече нито хляб, нито вода дори!
Връщал се всеки ден синът от нивата и питал майка си:
— Кой е работил днес? А тя му отговаряла:
— Аз и ти, синко. И синът казвал:
— Тогава само аз и ти ще ядем!
Сядали майката и синът да ядат, а на девойката не давали нищо. Минали се така няколко дни. . . И ето че веднъж мързеливата девойка станала от постелята, помела боклука около себе си и отново седнала. Вечерта майката разказала това на сина си, а той рекъл:
— Поднеси й парче хляб и чашка вода.
На другия ден девойката станала, измела половината стая и пак седнала на леглото.
Вечерта синът казал на майка си:
— Мамо, дай на снаха си половин питка и половин паничка с вода.
Девойката си помислила:
— Ох, пусти да останат! В бащиния си дворец не вършех нищо и ядях колкото си искам, а у тях и сух хляб няма да получиш, докато не го отработиш!
На другата сутрин тя станала и измела грижливо и стаята, и двора. Зарадвала се майката и веднага разказала това на сина си. А той й рекъл:
— Е, сега ще й даваш да яде вече наравно с нас!
Оттогаз снахата всеки ден взела да става рано, премитала грижливо стаята и двора, ходела за вода, вършела цялата къщна работа, с една дума — станала добра домакиня.
Минало се, що се минало и царят казал на жена си:
— Омъжихме нашата мързелива дъщеря и престанахме да се интересуваме за нея. Я да отида аз и да видя как я кара тя там..
Заповядал царят да напълнят едни големи дисаги с подаръци и отишъл да навести дъщеря си и зет си. Изтичала царската дъщеря насреща му, поела бащиния си кон, помогнала на царя да слезе и го поканила в къщи. Свекървата отвела коня на царя в обора.
Него ден свекървата варила месо за вечеря. Царската дъщеря донесла паничка с няколко глави чесън, сложила я пред царя и му рекла:
— На, обели го, иначе вечерта няма да ти дадат да ядеш. В тази къща хранят само този, който работи. . .
Усмихнал се царят под мустак, взел глава чесън и почнал да го бели. В това време влязла свекървата, видяла, че царят бели чесън, и пошепнала на снаха си:
— Ах, какво виждам, дъще, защо караш свата да бели чесън?! А снахата взела, че попитала:
— А ще му дадеш ли да яде, ако не работи? Взела свекървата паничката с чесъна от свата си и сама седнала да бели скилидките.
Вечерта момъкът се върнал от нивата, всички седнали на трапезата и добре си хапнали и пийнали.
На сутринта царят тръгнал да си ходи, пристигнал доволен и радостен в двореца и казал на жена си:
— Радвай се, жено! Забравила е вече дъщеря ни своята леност!
Зарадвала се царицата, отишла и довела дъщеря си и зет си в двореца; устроили отново пир и се повеселили славно.
Нека и при вас дойде радостта, нека се сбъдне и вашето заветно желание!

Три дена Осман Пазвантооглу – владетелят на Видинския вилает, обикалял балканския край на вилаета – белоградчишкия.
Кукувицата известявала, че е пролет. Гората била в зелена премяна, а южнякът разнасял аромата на теменужки, зюмбюли и жълти лулички (нарциси). Срещали го людете от балканските селища и цъкали с уста доволно, че Пашата е решил да огледа беднотията и големите данъци. Растяла у тях надеждата, че ще опрости дълговете им. Тъй си мислили балканците и покорна радост озарявала измъчените им лица. Бейовете на каазите отрупвали владетеля с подаръци и правели поклон доземи на величието. Охранените лъскави коне носели файтона през равнини и балкански пътеки. Пашата поглъщал тази неземна хубост на вилаета и в гърдите му се разливала драгост. До него стояла единствената му деветнадесетгодишна дъщеря – Сабие. Двамата често се поглеждали и взаимно се радвали на тази разточителна пролетна хубост. Далече зад тях били останали и строгостта на града, и недоволството на хората от порядките във вилаета, и сребърната нишка на Дунав. От устата на Пазвантооглу се отронила лека турска мелодия.
Но пролетта с всичките си капризи носи и изненади. Скоро небето се покрило с черни облаци, завалял пороен дъжд, извила се буря. Придошла реката. А оттатък бреговете й минаретата на джамиите вече се виждали. Яките коне нагазили в придошлите пролетни води. файтонът се плъзнал и бавно потъвал. Страх и молба за помощ сграбчили доскоро безгрижните и щастливи лица на пътуващите. Недалеч от брода на реката се долавяли тъжните звуци на кавал. Овчар пасял стадото си. Тъй както си свирело, момчето съгледало файтона сред мътните води на реката, захвърлило кавала, грабнало овчарската си гега и се притекло на помощ. Якият чобанин дал знак на насъбралите се да се оттеглят и с жилавите си ръце, с помощта на овчарската си гега, най-добрия му другар, извлякъл файтона на брега.
Гледат двамата – пашата и дъщеря му с изписан ужас по лицата – и не вярват на очите си. Откъде се взе тази мъжка сила! Левент бил момъкът. Очите му дълбоки, топли, излъчват доброта. Широки плещи, буйна коса, мургаво обветрено лице. От него лъхало здраве, сила и самородна хубост.
– Кажи, юначе, с какво да те наградя за доброто, което ни стори? – ласкаво го попитал пашата. А Сабие не сваляла очи от чобанина. Трепнало сърцето й. Умиление и възторг обсебили женската й сетивност. Разбрало момчето с кого си има работа и нежно прегърнало гегата. Ясните му очи дяволито стрелнали владетеля и той отсякъл:
– Пари не ми трябват, владетелю. Направи ме паша на Видинския вилает за един месец.
– Това пък откъде ти дойде в ума? – Няма да стане, момко, откажи се. Кой те научи това да искаш!
– Тогава, нека бъда паша една седмица – казал чобанинът и отметнал перчем встрани.
– Празни приказки! Къде се е чуло и видяло, чобан паша да стане? Това не искай. Кажи колко пари да ти дам – смутено отвърнал пашата.
– Имане си имам, пашо. Не ти ги ща парите!
– Много обещания ти дадох аз – рекъл пашата, недоволен от дързостта на овчаря. – За тази награда забрави! Друго пожелай и ще ти се даде! Скланям, владетелю, един час паша да бъда. Добрини на раята да сторя.
– Не може, храбрецо! – рязко отвърнал Пазвантооглу. – Пожелай си друго, но за пашалък – забрави. Не е за тебе това.
– Последно желание ще ти кажа, пашо, ако и него не изпълниш, върви си по живо, по здраво, нищо няма да ти взема! – Аз ще застана ей тука, на брега. Овчарската си тояга ще хвърля към другия бряг. Да бъда паша искам, докато тоягата падне отвъд реката!
– Виж, това може да стане. Но какво ще направиш за толкова кратък пашалък? – иронично се усмихнал той. – Хей, мисли си, ако ме измамиш с нещо!
Момчето пъргаво метнало овчарската гега и се провикнало с пълен глас:
– Пашата заповяда на това място мост да се направи.
– Е, владетелю, моята власт свърши, но заповедта си е заповед. Тук трябва да се построи мост. Така заповяда пашата, властвал един хвърлей време.
Удивил се Пазвантооглу на момковия ум. Смаяла го добротата и обичта към хората и желанието да ги дари с мост, та леко да минават през реката. Това не му беше текнало в ума досега.
– Сполай ти, чобанино, за тези думи. От утре тук майстори ще градят мост. По него ще минават полянците към
Балкана, а балканците ще карат стоките си в равнината. – Жив да си за тия помисли! Умно го рече!
Кочияшът шибнал конете с камшика и файтонът се понесъл към Дунава. Сабие дълго гледала назад мястото, където снажната фигура на чобанина се смалявала, смалявала, докато изчезнала от погледа й. Сърцето на хубавата Девойка останало там на брега. Наредил пашата мост да се построи над реката и го нарекли „Чобан кюприя!“
И до днес се знае къде е бил мостът и се разказва за него.
Истината станала легенда!

В стародавни времена там на хълма се издигал величествен женски манастир. Високи каменни стени опасвали манастирските сгради и го правели недостъпен, като същинска крепост – с четири бойни кули.
Горе, току под римското кале, камбаните разбуждали утрините на монасите от мъжкия манастир. Старите монаси живеели отречени от светския живот и само когато трябвало да се произнесе тежка присъда над прегрешил монах, духовният съвет на двата манастира се събирал. Манастирският ред се славел сред населението със своята строгост и подчинение. Не можело пиле да прехвръкне зад стените. Само клепалото, манастирските камбани и ранобудните петли напомняли, че там има живот.
Всяко лято около петровденските горещини в манастирските ливади ставал голям панаир. Празникът продължавал три дни. Само в тези дни хората от Поломието и; селата между Тимок и Дунав можели да посетят манастирите. Те идвали тук да запалят свещица, да поднесат дар на манастира с надежда, че ще намерят изцеление за тялото и душата! Ливадите се изпъстряли с народ. Под вековните буки пищели гъдулки, думкали тъпани, виели се ситни хора.
Кипри моми с алени вълненици, свилени ризи и шарени.
престилки и буйни ергени с везани касачета въртели хорото, извивали го нагоре, после надолу. А между тях припкали децата, провирали се между редиците, понесли в ръцете си панаирджийски дрънкулки, свирки и захаросани ябълки.
Под набързо стъкмени чергила шаренеели чипровски килими. Сергиите на грънчарите крещели от разнообразие – грънци, стомни, паници, бъклици, свирки и бадурчета за деца. На друга сергия е царството на дървените изделия-копанки, вретена, совалки, хурки, лъжици… Тук човек забравя за времето. До тях, зад тъмен параван, подскачали кукли – царството, което пленява всеки малчуган.
Като истински слънца греели калайдисани сахани, тепсии с изписани и издълбани гравюри на птици, цветя, плетеници.
Под разперен чадър извивала глас физармоника. Певец редял песни и те все започвали с думите: „Какво е чудо станало". Той разнищвал тъжни случаи, как майка не познала сина си след дълга раздяла, сестра за брат се заженила, па на камък станала и какви ли не необичайни истории. Насъбралите се под чадъра току бършели сълзите си с престилките или с перата на забрадките си!
Пред манастирските врати седели знахари вражалци и самородни лечители. Те предлагали лековити треви за какви ли не страдания на тялото и душата!
Весело слънце играело, разхождало се из шумната навалица и правело празничното веселие още по-блестящо, още по-примамливо. Празникът си е празник, той отшумява. а човек отнася със себе си спомена за майсторлъците и си мисли, че не само работата си търси майстора, но и майсторът трябва да си знае работата!…
От едно малко решетъчно прозорче в женския манастир млада девица жадно поглъщала пъстрата навалица и сълзи обливали лицето й. Копнежът й за свобода, далеч от строгите правила на манастира не й давали покой. Празничната суетня върнала спомена й от детството, разчопли-ла за кой ли път душата й.
Насила попаднала тук като дете, подгонено от глада сираче, тя всеки ден изпращала Слънцето зад Балкана, а заран рано го посрещала с молитви и с искрица надежда, че ще дойде спасителния ден и ще напусне завинаги мрачната килия. Тук, между тези четири стени, момичето вградило завинаги сянката си и копнежа за свободен живот. Мъчителното време изтекло и момиченцето се превърнало в хубава, стройна и хрисима девойка с ясни зелени очи и дълги клепки. Дебели черни плитки обвивали два пъти бледото й лице и напомняли сватбено кръжило! Всички я наричали мадоната! Пред хубостта й се прекланяла дори строгата игуменка, пазителка на морала и доброчестието в манастира…
Било преди десет лета – спомня си девойката. Малкото момиченце припкало из навалицата, кокорело очи пред панаирните чудесии и дълго се задържало пред лакомствата.
– Как искам да зарадвам болната си майчица – мислело си детето, ала в джобчето му нямало ни петаче. Тъй както стояло пред сергията, то неволно посегнало към сусамените питки. В този момент търговецът ударил малките ръчички и ехидно закрещял:
– Искаш да крадеш, а? Разплакано от обида, детето се втурнало в тълпата да се скрие, но го следвал с дъжд от хули червендалестият търговец. Спрял го млад юноша, който бил видял всичко, което се случило. Той прегърнал нежно невръстното дете, пъхнал в ръцете на търговеца пари и отминал.
Топлите очи на момчето пронизали сърцето на разплаканото дете и то ги запомнило завинаги. Надиплена пелерина покривала плещите на юношата, та приличал на принц, като в детските приказки. Когато ласкаво попитал детето:
– Как се казваш? – тя усетила и дъха му.
– Иглика – отронило момиченцето и се сгушило под пелерината, за да се скрие от ужасното туловище на търговеца. Встрани пръхтял белият му кон.
Както била унесена в своя детски спомен, мадоната изтръпнала от изненада. Сред тълпата пред църквата тя съзряла момъка с белия кон. Онзи, чийто образ на благородник бил запечатан в съзнанието й и който често я спохождал на сън! Да, това бил нейният спасител от унижението!… Земята се разлюляла под нозете й. Завъртял се светът в странен калейдоскоп и в миг тя се озовала пред вратите на Божия храм. Очите й стрелнали изненадания момък. Той с умалели сили познал малкото момиченце от панаира. Бледото мраморно лице е същото, очите – зелените и те същите! Сън ли е това? Монахинята се олюляла, но яките мъжки ръце на младежа я подхванали. И…. след толкова години, с присъщата нежност, тя отново чула своето мирско име – Иглика!… Заредили се тайни срещи – мигове на откраднато щастие на двамата млади. Необяснима сила ги обвързвала все по-здраво. При усамотение в килията радостни тръпки разпръсквали на пух и прах жестокия режим, любопитните погледи на монахините, строгия тон на игуменката, „греха", който тегнел над манастирския ред.
Изнизало се лятото. Дошла златиста есен. После Балканът наметнал снежния си ямурлук…
Отново било пролет! Тя дошла с песента на славеите и с букналото зелено, с люляка по билата. Кукувицата предвещавала съдбовна пролет за Мадоната!
Скоро звънът на камбаните събрал монашеския съвет на двата манастира. Те трябвало да осъдят непозволената любов на девицата. Съдът бил жесток и отредил младата монахиня да бъде позорно изгонена от манастира. Това било най-тежкото наказание, защото според законите тя била отхвърлена и от светския живот. За нея нямало място на земята. Паднала на колене, тя молила прошка от монасите, но студените им сърца останали недостъпни за горещото разкаяние и молба за пощада. Долетял тропот от копитата на белия кон. Идел спасителят. Но в този миг над небето се извила страшна буря. Гръм и мълнии разтърсили земята. Светкавици пълзели по мрачните скали. Денят угаснал…
На другата сутрин, когато слънцето пръснало светлина над Балкана, като по чудо над малкото балканско градче застанали вкаменени – Мадоната със своята рожба на ръце, конникът с белия кон и монасите, запътени към манастира. Там са и до днес!

Тя била най-страшната болест. Дедите ни я наричали "Черна чума", защото, където минела, само черни забрадки оставяла, а често затривала цели села. Колкото и страшна да била, много песни и приказки са посветени на тази страшна неканена гостенка в онези времена. Хората я одухотворявали и разговаряли с нея като с равна! Тя пристигала със списък в ръка, преобразявала се като млада и питала, разпитвала, кой в коя къща живее, за да не отмине никого. За да я омилостивят, нашите баби и ирабаби й месели сладки питки, оставяли й гребен и хума, за да си окъпе чумничето – да й стане по-добре… тогава не била толкова жестока Макар и всесилна, чумата се плашела да влезе там, където са минали самовили, защото те помитали всичко след себе си, когато се появят.
Да чуем как в една народна песен разговарят майка и дъшеря: майката на Тодорка я пита – защо, откакто е сгодена, все тъжна ходи, тъжно говори и не се смее, както се е смеела преди годежа, не се весели с дружките си, както винаги се е веселила!…
Тодорка е сгодена за изгората си, това е дълго очаквано щастие за нея! Три години се минали, откакто Никола всяка вечер, всяка сутрин пресрещал Тодорка, когато тръгвала за извора, сръовал си глътка водица от менците й, а китката, която грабвал от косата й, все си забождал на еле-ка, та знак да й даде, че му е на сърцето и скоро ще изпрати годежари.
И… не закъснели сватовете, потропали на портата, както му е редът. Станал годежът! Тодорка дарила своя годеник с везана риза, годенишка кърпа и годежна китка с маниста. Свекърът – алтъни вързал на врата й. Радостни били всички и уговорили сватбата. Дружките на Тодорка помагали невестинския седмореди венец да оплетат. Много цветя ще трябват, много рубета трябва да се нанижат, много песни ще се изпеят.
Всички били радостни и честити – само Тодорка тъгу-вала. Когато била на извора за вода, узнала, че чума щяла да дойде, а тя е безмилостна към годениците, към младите невести, тя със завист ограбва щастието на младите и нея с Никола няма да отмине. Тя не задявала само сирачетата. Загнездили се в душата й лоши помисли и мира не й давали.
Тодорка тъжно нареждала на своята майка, когато умрат с Никола в един гроб да ги заровят. Заръчала й още да откупи две моми песнопойки и двама млади свирци – момите жално да пеят, а момците тъжно да свирят. Майчини сьлзи да не капят, че са много тежки и горчиви!
Свило се сърцето на майка й. Какви тежки думи изрича Тодорка! Как майка ще живее без чедото си, без радостта си? Нали е вече годеница – и тя, като всички майки, иска чедото си да задоми, тежка сватба да изпрати, внуци да види! Молила я майка й да не вярва на тези приказки. Чумата, дето е чума, и тя може милост да има. И тя дете чумниче воли. и тя знае, какво е майчина жалба за чедо! Обещала на щерка си, че ще стори всичко – добре да я срещне, сита и блага да си иде…
Нареждала тези думи Тодоркината майка и сърцето й се топяло от мъка. Тогава Тодорка се обърнала към нея с думите:
– Майно ле, стара майно ле, я върви в гора зелена, попитай сухо сухари, как трай сухар за листи! И ти тъй за мен ша траеш.
Не можела майката да приеме тези тежки думи на единствената си щерка. Защо е толкоз кахърна, защо за добро не мисли, че чумата носи списък на онези, дето са орисани да умрат. Тодорка не знае какво й е писано… Седнала тя до Тодорка и ласкаво и заразказвала:
– Помниш ли, чедо, Стояна, онзи джелепина (говедаря)? Тръгнал беше той за Влашко да откара голямото си стадо говеда. Вървял, колкото вървял и срещнал на пътя красива девойка с охранен кон и шарена каруца.
– Добра ти среща, девойко – рекъл й той.
– Дал ти бог добро, Стояне, но аз не съм девойка, а съм Черната чума. – И побързала да го попита – дали да тръшне него и другарите му или говедата да захване!
Чумо ле, черна Чумке ле, Недей ми фаща дружината: Дружината ми е събрана, се отбор момци отбрани, много ще майки да плачат, много ще бащи да тъжат, ами ми фани говедата, самичък Стоян да тъжи!
„Говеда той пак ще си развъди" – така си мислел Сто-ян и с блага дума й се молил. Чумата послушала молбата на Стоян. Морила, колкото морила – от триста говеда – три останали. Чудило се момчето какво да стори и подкарало трите добичета към манастира, там да ги хариже, та да помагат на манастирските земеделски работи. Оставил ги Стоян на монасите. Разделили се с воловците обичливо, погалил ги и си тръгнал обратно през гората. Извадил от шарената си торбичка тънката свирка и вървял, и свирил. Птичките спирали да го послушат.
Когато излязъл от гората – пред погледа му се ширнала зелена поляна, а сред нея висока ела. Стоян поседнал под дървото да си почине. Отпуснала се душата му от тая хубост и леко задрямал. Присънила му се красива девойка. Тя приседнала до него и тихо на ухо му прошепнала:
– Ставай, Стояне, че копай, колкото държи елхата и на елхата корена, та изкопай казан имане…
Стоян копнал около елхата и отдолу се показал казан с имане. То било толкова много, че нито кола може да го превози, нито кон да го пренесе! Взел си момъкът, колкото може да носи, а другото оставил – да го намерят сиромаси – дървари, овчари, копачи!
– Късмет имало момчето – като от сън събудена, продумала Тодорка. – Ала и добротата му била голяма.
– Ех, чедо Тодорке, доброто – добро води. Тъй знаем ние. Та за това ти думам да се не плашиш от чумата. И чума от добра дума разбира.
Казала това майката и прегърнала щерка си, а тя усмихната си помислила, че вече е годеница на Никола и скоро невеста ще бъде, скоро под венчило ще мине. А после – двамата, дом ще си стъкмят за чудо и приказ. Челяд ще отгледат! Литнали мечтите на Тодорка, а Чумата, е, какво¬то Бог е отредил!
Чумата така и не минала през селото. Живели си людете с труд и веселие по сватби и по кръщенета и пеели песни за Черната чума!
Народът ни е устроил и празник на чумата. Десети февруари са нарекли Чуминден! Свети Харалампи, който според християнския календар е великомъченик за христовата вяра, се смята за господар на чумата. Има икони, в които незнаен образописец го е изобразил, че бие чумата, мъчи я!
На този ден невестите месели питки, намазвали ги с мед, който предварително е носен в църквата за освещаване, и ги раздавали в чест на „Лелята"’. Тъй я наричали, за да не си чуе името, защото веднага идвала. Правели и оброк против Чумата! Толкова страшна била тя, че и самият Бог като я видял, се уплашил и я треснал, та не можела вече да си върти главата, а гледала само напред.

Живяла някога хубава мома Марина. Щастлива била със своята добра и ласкава майка. Тя грижливо пазела чедото си от всякакви злини. Всеки ден й заръчвала да не излиза навън, когато грее Слънцето, защото хубостта й ще плени светилото и то ще я поиска за невеста. Спазвала Марина майчините заръки и радвала сърцето й!
Но скоро майката се поминала. Останала Марина сираче. Тъжен станал животът й. Поплаквала си жално и все не забравяла заръката на обичаната си майка. Скоро вкъщи дошла мащеха. Тя сметнала, че Марина е мързелива и затова не излиза по двора. Натъжило се момичето, но нямало какво да стори.
Един хубав слънчев ден мащехата изпрала пелените на новата си рожба и ги простряла на стобора да съхнат. Задал се тъмен облак, заросил ситен дъжд.
– Излез, Марино, навън – пелените да събереш, че дъжд зароси – казала строго тя.
Отишла Марина на двора. Събирала, що е събирала, съгледало я Слънцето през тънката мрежа на облака. Спряло се то на небето и три дни стояло и гряло. Изпогорели орачи на нивите, моми по градините, косачи по ливадите. Слънчовата майка го сгълчала!
– Синко, ясно мое Слънчице, стига горя, върни се! Изгоряха и ниви, и ливади, и градини, и хората по тях. Смили се!
– Ах, мале, каква мома видях на долната земя, хубава, мале, гиздава. Невеста искам да ми стане. Иди ми я, мамо, поискай!
Казало това Слънцето и уморено заспало. Ни яденето му било ядене, ни пиенето му – пиене. Когато рано сутринта слънчовата майка, загрижена за детето си, го събудила да стане, тя го посъветвала:
– Почакай, сине, не се кахъри. Като дойде личен ден Великден, и още по-личен Гергьовден, по стар обичай, момите се люлеят за здраве. Ще спуснем златни люлки на кривата върба край реката. Ще дойдат да се люлеят моми и невести Ще дойде и Марина да се люлее. Кога седне на люлката, ти дигни в небесата и ще ти стане невеста! Послушало Слънцето майчините съвети и спуснало люлила на личен ден Великден и още по-личен Гергьовден. Вървяло мало и голямо, на люлки да се люлее. А Марина седяла вкъщи и с тъга долавяла като насън, моминското веселие. Домиляло й на мащехата като гледа момичето унило и тъжно и й рекла:
– Иди, Маринке, с твоите дружки да се полюлееш! Обичай е това, не може да се погази. Облечи нова премяна, бодни си китка дъхава и бъди, дъще, мома с момите – весела, честита. Зарадвала се Марина. Накиприла се с новата си премяна, китка си боднала в косата и като кошута прип-нала към дружките си – и тя като тях да се засмее, и тя като тях да се повесели на празника. Когато седнало момичето на люлката, Господ я дигнал в небесата. Маринината майка мащеха, тичала след люлката и викала, заръчала:
– Дъще, кога отидеш на слънчовите дворове, девет години да говееш на свекър и на свекърва, на девера Огняна и на зълвите. Послушала я Марина и никому не продумала – говеела и по обичай поклон правила.
Чакало Слънцето да проговори неговата невеста, но тя все мълчала.
Минала година и още девет месеца и Слънцето не издържало. Сгодило се то за Дена Деница, а Марина поканили кума да им стане – Слънчова сестра да бъде. Тежка мъка легнала на сърцето й, но нямало какво да се прави – съгласила се. Започнала венчавката. Марина държала свещите и когато догаряли, запалили й ръкавите на ризата, обгорили й пръстите. Съзряла я Деница и ядно й казала:
– Ако си глуха и няма, сляпа ли си, та те изгориха свещите, запалиха ти се ръкавите!
Тежките думи като камък падали в душата й. Миг-два и изведнъж тя проговорила.
– Прощавай, мой свекъре, и ти, моя свекърво, прощавайте моето говеене и често покланяне! Не съм ни глуха, ни няма а още повече – сляпа. Така ми мама заръча. Така повелява нашият обичай на земята – от уважение към вас да говея. Слънчо ме млада остави и за друга се жени. На мен и мъка домъчня и наруших обичая – проговорих, преди да са минали три години. Простете ми. Това не е моята воля.
Като чуло това Слънцето, провикнало се към майка си:
– Мале, дивна е моята невеста – Марина ще си взема, Марина, лична девойка, тя ми е лика прилика.
Засияло лицето на Марина. А Деница тъжно навела глава и тихо на Бога се помолила:
– Боже ле, вишни Господи, стори ме, Боже, престори на какво годе пиленце!
Чул молбата й Господ и я престорил на лястовица. Литнало пиленцето волно из слънчовите дворове. Като го видял Слънчо, много се зарадвал на хубавото пиле и се спуснал да си отскубне две перца от опашката му, да се знае и спомен да остане, че това е пиле от слънчовата невеста, дето е слезла от венчилото!
Оттогава, гласи приказката, лястовицата е с раздвоена опашка.

Конниците на ювиги хан Аспарух поели големия път -на юг към новата Родина.
Колко време пътували през реки и валове, колко набези на скитащи из степите разбойници преграждали пътя им, колко снежни виелици и знойни лета минали, колко гробове оставили зад себе си в степта – трудно можело да се изброят. Но юртите се изпълвали с жени и деца – растяло племето, възседнало гърбовете на яките коне. По дългия изнурителен път никнели капища на Великия Тангра, за да не предизвикват гнева му.
Когато умората надвиела, спирали пътниците и от време на време се разнасял глас – „Следваме те, ювиги, защото Тангра те е дарил с мъдрост и ни водиш към добро!"
Тангра бил влял безмерни сили и власт на хана, за да води ордата и да ветрее високо знамето с конската опашка!… Много вода изтекла, откакто мургавите мъже на ювиги хан Аспарух били напуснали аулите на стара България. Слънцето се било изкачило на върха на най-високата топола когато ханът дал знак да се спре. Брегът на голямата река Иструм – Дунав – светлеел пред погледа им. Реката приличала на метално платно от синьо-бяла коприна – тиха, спокойна и от време на време подплисвала водите си край тучна зеленина. Очите на жените и децата светели от удивление. Топлото слънце било сменило студения север. Сухите степи били останали далеч зад гърба им. Сега очите им се радвали на разточителна зеленина и цветост, на влага и благодатна земя. Всяка семка цвят ще цъфне, всяко дърво – плод ще върже – се четяло в бликналата радост. А мъжете предусещали големия дар на Тангра, че ще яздят бойните си коне по най-богатата и пищна земя на света.
Воините побили бойното знаме – конската опашка, и скоро гръмнали тъпани, заизвивали глас рогове. Жени, деца – млади и стари, целували висящите муски на вратовете си и молитвено отправяли взор към небето на всемогъщия Тангра.
Запленени от хубоста на земята, всички решили, че тук ще е последният им стан. Изчакал да се нарадват, а децата да се налудуват, хан Аспарух слязъл от своя кон, изтеглил меча си и посочил капището, където багатурите му вече били натрупали сухи клони и слама и полагали върху нея здраво завързано жертвено куче. Ювиги хан вдигнал гордо глава към небето, произнесъл молитвени слова и със страшна сила разсекъл кучето на две. Тълпите гръмнали. Кладата букнала и от опърлената козина се понесъл към небето черен дим. Боилите застинали в смътно очакване. Пушекът от жертвата щял да предскаже волята на Тангра – дали тук ще остане племето, или ще продължи на юг, където ги очаквал истинският рай.
Лек зефир полъхнал откъм север. Пушекът се залюлял и поел на юг – към отвъдния бряг. Напрегнатото лице на хана, прорязано от дълбока бръчка, изведнъж просияло. Той с плавен жест очертал с меча си дъга във въздуха, която сочела, като знамение, топлия юг.
– Братя – изревал с цяло гърло водителят. – Великият Тангра посочи пътя ни. Там ще пуска клони жилавият корен на българското племе…