Чуй всички приказки

Някога, преди много години, на брега на морето живял беден рибар.
Той прехранвал семейството си с това, което ловял през деня. Но така се случило, че осем дни той не хванал нито рибка. Гладът го дебнел от всички ъгли.
И на деветия ден уловът не бил подобър от предишните.
Натъжил се рибарят, възвил лодката и се отправил към брега.
Изведнъж гледа лодка, а в нея — девет човека. Приближила се лодката и той видял, че това не са девет човека, а един с девет глави.
— Богат ли е уловът? — попитал го деветоглавият.
— Ето вече девет дена напразно хвърлям мрежата — отговорил рибарят. — Гладен съм като куче. С какво ли ще се нахраниш, щом няма риба!
— Може съвсем да умреш от глад — отговорил му деветоглавият. — Риба няма да хванеш дотогава, докато твоят син не ми стане
слуга. Не се плаши, при мене няма да му е зле. Ще му плащам добре, а и хубаво жилище ще му дам. Ако си съгласен, доведи го утре по това време тук. А за рибата, честна дума, веднага ще почнеш да я ловиш.
Върнал се в къщи рибарят, разказал какво му се случило и заплакал. Синът му взел да го утешава.
— Не плачи, татко, аз не се струхувам от деветоглавия, ще отида да му слугувам, пък и на вас да помогна.
Плакал, плакал рибарят, но няма как, трябвало да даде сина си.
Взел деветоглавият момчето и отплавал, а бащата гледал след тях и сърцето му се късало от мъка, но нямало какво да се прави. И така лошо, но ако не даде сина си на деветоглавия, тогава всички ще умрат от глад.
Плавали, плавали момчето и деветоглавият и накрая стигнали до една висока планина.
Деветоглавият скочил от лодката на брега и се скрил зад планината. Синът на рибаря чакал, чакал в лодката до вечерта, но никой не идвал. Той слязъл от лодката и тръгнал из планината да търси своя господар. Вървял що вървял, стигнал до една пещера. Влязъл вътре. Повървял малко и видял голяма медна врата. Почукал. На вратата се показала красива девойка.
— Ах, момко, как си попаднал тук?
— Наеха ме за слуга, но никой не ме потърси, никаква работа не ми дадоха. Трябва да намеря господаря. Няма ли го в къщи?
— Тука е, в къщи, само че сега спи. Но ти ми кажи: ще можеш ли да извършиш всичко, каквото ти заповяда?
— Дали ще мога или не — не знам. Но ще опитам.
— Да, виждам, че си смел момък. Трябва да ти помогна. Слушай какво трябва да правиш: като се събуди деветоглавият, веднага ще те повика при себе си и ще те изпрати на работа. Но ти трябва да му отговориш смело: „Господарю, аз съм се наел да ти работя през деня. Аз имам пилешки очи и през нощта не виждам". След тези думи той ще започне жестоко да те бие, но ти търпи и не искай милост. Тогава всичко ще бъде добре.
Както казала девойката, така и станало. Момъкът търпял колкото можел — нито дума не казал.
Накрая деветоглавият го оставил:
— Ех, ти !… И звук не пророни!
Щом деветоглавият заспал, дошла девойката. С целебни билки намазала раните и ги излекувала.
Усетил момъкът, че силите отново му се възвърнали и дори сякаш пораснал.
Девойката му рекла:
— Не се учудвай, момко! Колкото сили изхаби, докато те би деветоглавият, с толкова повече ти се сдоби. Потърпи още една нощ и
отговаряй, както съм те научила.
На следващата нощ деветоглавият накарал момъка пак на работа. А той му отговорил:
— Господарю, наел съм се да ти работя само през деня, а не през нощта. Аз имам пилешки очи, през нощта не виждам.
Като чул това, деветоглавият се нахвърлил върху момъка и започнал да го бие. Бил го, докато имал сили. Но момъкът стиснал зъби и не казал нито дума.
Уморил се деветоглавият и го оставил.
— Ех,ти!… И звук не отрони.
Той легнал да спи. Девойката пак дошла при момъка и пак му излекувала раните. И той пораснал, силите му се удвоили повече от предишната нощ.
На третата вечер се случило същото.
Изтрил потта си деветоглавият и избоботил:
— Ех, ти! … И една дума за милост не чух от тебе.
Дошла пак девойката да му излекува раните, а силите на момъка се утроили.
— Това е вече добре! — зарадвала се тя. — Ето ти този меч и това вълшебно биле. Отрежи главите на деветоглавия, докато не се е сдобил с нова сила. Той ще започне да бълва огън, но ти хвърли билето в огъня и размахвай меча колкото можеш по-силно. Огънят ще угасне.
Взел момъкът меча и с един замах отрязал трите глави. Завил от болка деветоглавият. Започнал да бълва огън. Но момъкът хвърлил от вълшебното биле и угасил огъня. Рязал, сякъл момъкът, отрязал и деветте глави. Когато отрязал деветата глава, планината се разтър¬сила, разпаднала се на парчета. Изведнъж на нейното място се появил дивен град.
Девойката казала:
— Деветоглавият държеше целия наш град и мене в неволя. Но сега всичко е добре. Можем и сватба да направим. Ти ще бъдеш цар, а аз — Царица. Аз съм единствената дъщеря на покойния морски цар, владетел на този град.
— Всичко това е чудесно — зарадвал се момъкът. — Ти си ми по сърце, добра девойко, но на сватбата аз трябва да поканя моите родители, роднини и приятели. Ще отида с лодката, ще ги поканя и ще ги доведа.
— Добре, покани ги, но вземи този мой пръстен. Като го завъртиш три пъти на пръста си, ще се намериш там, където поискаш. В къщи на никого не бива да казваш, че твоята годеница е хубава.
Завъртял момъкът пръстена и изведнъж се намерил в къщи. Поканил майка си и баща си за сватбата.
След това той поканил роднините, но пътят му минавал през господарския двор.
Господарят се разхождал из двора. Видял той момъка и го попитал:
— Момко, ти откъде си и къде отиваш? Разказал му всичко рибарският син.
— А как ще отидеш при царската дъщеря? — попитал богаташът. Синът на рибаря разказал за вълшебния пръстен.
— А красива ли е тази царска дъщеря?
— Не, господарю, не е красива.
— Значи, не е така красива, както моята по-голяма дъщеря?
— Не, господарю, не, в никакъв случай!
— Може би не така красива и като моята средна дъщеря?
— Не, господарю, не е така красива!
— Тогава моята най-малка дъщеря е по-красива от нея!
— Остави ме на мира с тези твои дъщери. Моята годеница е десет пъти по-красива от тях.
Последните думи той казал, без да иска. Но казана дума връща ли се назад? Момъкът погледнал пръстена, но той веднага изчезнал. Как ще отиде сега при годеницата си?
Тръгнал момъкът и едва не заплакал. Насреща си той видял една много стара жена. Тя носела на плещите си голям вързоп с дърва. От тежкия товар съвсем се била прегърбила. Съжалил я момъкът.
— Дай да ти помогна, бабо!
Бабата била най-мъдрата вълшебница, Лайма. Тя поблагодари-ла на момъка и попитала:
— Защо си така тъжен, момко?
Момъкът й разказал всичко.
А защо си пренебрегнал добрия съвет на годеницата, синко?
— Не съм го пренебрегнал, аз, без да искам, го казах. Стана ми обидно за нея.
— Е, добре, синко. Обуй ето тези обувки и бягай при луната, разпитай я за пътя към островната планина.
Отишъл момъкът при луната, но тя не могла да му помогне и го изпратила при слънцето.
— То — казала луната — ходи денем и повече неща е видяло. Отишъл момъкът при слънцето. Слънцето го изпратило при вятъра.
— Той — казало слънцето — навсякъде духа и всичко чува. Отишъл момъкът при вятъра. Поздравил го и го разпитал.
— Добре — казал вятърът, — ще се опитаме да намерим тази островна планина.
Взел вятърът дванадесет свирки, излязъл на големия път и започнал да духа. Веднага пристигнали неговите синове, единадесетте вятъра, а дванадесетият — северният, го нямало. Тогава неговият баща толкова високо го повикал, че всички планини забучали, а дърветата в горите се свели до земята.
Не минала и една минута и северният вятър пристигнал.
— Какво ще заповядаш, татко?
— Къде се бави толкова дълго време? — попитал го баща му.
— По далечни места бях, в самата островна планина.
— Отведи този човек там, на острова.
— Какво приказваш, татко, той не може да тича заедно с мене. Ще загине.
— Не говори празни приказки, не виждаш ли, че на краката си той носи обувките на добрата вълшебница Лайма.
Спуснал се вятърът да тича, а момчето — след него.
През цялото време северният вятър тичал на пети, за да може момъкът да го догонва.
Раз-два, раз-два, и се намерили на планината.
Тук момъкът се срещнал със своята годеница. Оженили се те и заживели щастливо.

Ето как започва една приказка за вълшебства и магии, разказвана в днешно време от изкусните разказвачи от индианското племе стоуни в Алберта, Канада. Мнозина от тях вярват, че в основата й лежи достоверна история.
Много отдавна и все пак не чак толкова отдавна голямо стадо бизони — или бъфълоу, както по-често наричат тези едри животни — пасяло кротко в прерията, недалеч от днешната Бау ривър. В далечината се извисявали Скалистите планини. Голям бял вълк обикалял стадото, но нито тромавите мъжкари-пазачи, нито женските, много от които с малки бизончета-сукалчета, проявявали неспокойствие от близостта му.
Нещо друго изглеждало странно тази нощ в прерията, докато стадото пасяло и дремело под лъчистите звезди. Някакво необикновено, дребно същество, далече по-малко от тях, се движело несигурно сред стадото. Мъничето пълзяло, после неуверено се изправило под търбуха на един женски бизон. Със слабо сумтене и непознати звуци, хванало за опора косматия заден крак на женската, то се приближило до едно малко бизонче и захванало шумно като него да сучи мляко от майката. В далечината виели койоти, а от време на време големият бял вълк вдигал глава, надавайки проточен, треперлив вой.
Късно следобед в лагера на индианците стоуни настанала суматоха. Бойците, жените от племето и децата търсели нещо.
Прегледали навсякъде и всичко: в палатките типи, под кожите и в храсталаците, сред високата трева наоколо. Не намерили нищо.
Един вожд разпитал жена, която ридаела безутешно пред шарена палатка, заобиколено от други жени от племето. Сред риданията жената и другарките й разказали какво се било случило. Малко преди това загубеното момченце, с дрешка от еленова кожа и мокасини, се търкаляло по тревата и се боричкало с овчарските кучета току пред палатката на баба си. После изведнъж изчезнало! Било съвсем малко, току-що проходило и се придвижвало главно пълзешком; затова и хората от племето се питали: как е могло да изчезне тъй внезапно от центъра на големия стан?
Че в това имало мистерия, а навярно и магия, били убедени както вождовете, така и всички останали, след като на другия ден претърсили цялата гориста местност край лагера.
През нощта вождовете и един жрец се събрали край огъня на съвет, а индианците от племето образували широк кръг около тях. Жрецът, облечен за церемонии и с накит от врани крила на главата, дал знак за тишина. Простирайки напред ръце за молитва, той заповядал всички да отправят песен към Великия дух с молба да се върне загубеното момченце. Казал на вождовете и старейшините от племето да запушат лулите си, за да могат молитвите за спасяването и завръщането на загубеното дете да стигнат до Великия дух. След това жрецът извикал високо, питайки дали момчето е живо и ако е тъй, къде е сега.
Чувало се единствено лекото пукане на искрите в огъня, докато жрецът чакал отговор. В гората, отвъд огъня на съвета, нежно въздишал ветрец. Внезапно той се усилил с бесен вой. който прозвучал като човешки глас. Жрецът се навел ниско и за момент започнал да се гърчи, а сетне подскочил във въздуха.
— Великият дух проговори — извикал той. — Гласът каза:
„Момчето ще бъде намерено живо в стадото на бизоните".
Тъй като много стада се движели без посока по необятните равнини, жрецът се помолил за знак, който да поведе спасителната група към вярното стадо. Жрецът почакал с наведена глава. Внезапно той отправил взор към звездното небе, оглеждайки го с жадни очи.
— Стадото бизони, което търсим, пасе на изток — заяви, той. — Така ми казва една синя звезда.
На другата сутрин, тъкмо след като тъмнината си тръгнал за да стори място на слънцето, голяма група индианци стоуни на коне излезли от лагера и се запътили на изток. Пътували целия ден и част от нощта, без да видят бизони. На следващата сутрин и на по-следващата все още пътували, преди зорките очи на разузнавачите да съгледат бизони. Но тези стада пасели на север и на юг от индианската група; и тъй, предвождани от жреца, те продължили да яздят на изток. Всеки нов ден ги отвеждал все по-навътре в неприятелската територия на племето блекфути. Нощните сенки вече забулвали земята в мрак, когато стоуните забелязали многобройно стадо бизони бавно да се движи на изток. Вождът на групата решил, че вече е много тъмно, за да опитват да обградят стадото с надежда да намерят момченцето. затова останали на лагер през нощта, като изпратили четирима души да не изпускат стадото от поглед, но и да не го плашат.
Стоуните знаели, че в тъмното бизоните няма да отидат далеч.
Когато първите бледи зари на утрото просветнали откъм изток. разузнавачите се върнали. С по един разузнавач отпред и отзад на дългата редица конници стоуните препуснали в галоп плътно един до друг. Знаели, че бизоните не се плашат от хора на коне, стига конниците да се движат безшумно и на известно разстояние от тях. Скоро редицата от конници заобиколила леко разлюляното стадо, а ездачите, излезли начело на напредващите бизони, задържали конете си, за да спрат бавния ход.
Когато ловните вождове видели колко е голямо стадото, удвоили старанието си да не подплашат бизоните. Постепенно, като затваряли все повече кръга около стадото, един от вождовете, близко до бащата на момченцето, съзрял детето да си играе с телетата. Обладан от радост, забравил, че трябва да внимава, щастливият баща извикал сина си. Гласът му стреснал животните и те с вдигнати опашки полетели в галоп. Останала само една женска. Близо до нея стояло малко бизонче и детето, което вместо да запълзи към своите, се опитало да последва бизонското стадо.
Женската, която никак не се изплашила от индианците, затичала в тръс към тях и им препречвала пътя, но бащата вдигнал детето и го притиснал здраво към гърдите си. После тя побързала да се присъедини към отминаващото в галоп стадо. Детето пръхтяло и се опитвало да се освободи от своя баща и да тръгне след стадото, което като че ли считало за родно семейство. Жрецът знаел, че детето е прекарало няколко дена в компанията на бебето-бизон и че дори за това кратко време може да е започнало да мисли като бизон и затова веднага свикал съвет край лагерния огън. Когато индианците насядали около огъня на жреца, запален със сладка трева и с магическа билки, пламъци нагоре, жрецът заговорил на детето и му изпял вълшебна песен, притискайки го здраво в прегръдките си. Поднесли димящи билки под носа на детето, а сетне изгорили тържествено в огъня протегнало ръчички към своя баща.
Групата разузнавачи се върнали триумфално в селцето на стоуните, вдигнал се голям празник в чест на намереното сред бизоните момченце.
По-късно на това дете, когато пораснало, се присънил сън: той говорел с голям бизон-мъжкар, който му дал съвет. Още по-нататък, когато станал юноша, той изпълнил съвета на тотемното животно на своя дух и осъществил видението от съня си. Направил си палатка типи от бизонова кожа, боядисал я в охра, после нарисувал на покрива й планинска верига с една редица от палатки пред хълмовете, които ги заслонявали и били обърнати на запад. Един кръг, който описал по покрива, представлявал слънцето. На края на палатката било изобразено името му, Двукракия бизон (роден през 1871г., умира през 1967г), във формата на двукрак бизон. Този тотем му давал сила и дарбата да предвожда и лекува.

Господин Мързелан бил много чувствителен, но тол­кова чувствителен, че ако една стоножка ходела по сте­ната, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!
Разбира се, не можел да понася децата, бурите, мото­циклетите, но повече от всичко го дразнел прахът под краката му, затова не вървял никога дори у дома си, а карал много здрав слуга да го носи на ръце. Този слуга се наричал Гулиелмо и от сутрин до вечер господин Мързелан викал по него:
— Полека, Гулиелмо, по-полека, ще се счупя!
Понеже никога не вървял, ставал все по-дебел и колкото по-дебел ставал, толкова повече се увеличавала и чувстви­телността му. Дори мазолите по ръцете на Гулиелмо го дразнели.
— Но, Гулиелмо, колко Пъти трябва да ти повтарям, че е нужно да си слагаш ръкавички.
Гулиелмо пухтял и си слагал с мъка големи ръкавици, които щели да бъдат широки дори и на хипопотам.
Господин Мързелан всеки ден ставал все по-тежък, бедният Гулиелмо се потял и зиме и лете и веднаж му дошло на ума:
— Какво ще стане, ако хвърля от балкона господин Мързелан?
Случило се, че тъкмо тоя ден господин Мързелан си бил сложил костюм от бял лен и когато Гулиелмо го хвър­лил от балкона, господин Мързелан паднал върху плочника, наплют от муха, и му останало петънце на панталоните.
Петънцето можело да се забележи само с лупа, но Мързелан бил толкова деликатен, че умрял от неудоволствие. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2634″]

Господин Цезар бил човек с навици. Всяка неделна утрин ставал късно, въртял се из къщи по пижама и към единадесет се бръснел, като оставял отворена вратата на банята.
Това бил мигът, който Франческо очаквал. Той бил само на шест години, но показвал вече наклонност към медицината и хирургията. Франческо вземал пакетчето с хидрофилен памук, шишенцето сденатуриран спирт, пликче­то с лепенки, влизал в банята и сядал на едно столче да чака.
— Какво има? — питал господин Цезар, като си са­пунисвал лицето. Другите дни през седмицата се бръснел с електрическа самобръсначка, но в неделя още употребявал както някога сапун и ножчета.
— Какво има?
Франческо се въртял на столчето съвсем сериозен, без да отговаря.
— Е?
— Е — казвал Франческо, — може да се порежеш. Аз ще те лекувам тогава.
— А, вярно — казвал господин Цезар.
— Но да не се порежеш нарочно както миналата не­деля — казвал строго Франческо, — иначе не играя.
— Разбира се — казвал господин Цезар.
Но не успявал да се пореже, без да е нарочно. Мъчел се да се пореже, без да иска, но то е трудно, почти невъз­можно. Правел всичко възможно, за да бъде невнимателен, но не можел. Най-после тук или там се появявала драско­тина и Франческо можел да влезе в действие. Подсушавал капката кръв, дезинфекцирал, залепвал лепенка.
Така всяка неделя господин Цезар подарявал капка кръв на сина си и Франческо все повече се убеждавал, че има разсеян баща.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2658″]

Племенникът на един цимшиански вожд се отдал на пост. Много слънца постил той, защото било зима; снегът стигал човешки бой и момъкът тръгнал на лов. Наложило се да приложи цялото си майсторство на ловец, за да намери животни и да занесе храна и кожи в своето село. Взел капани и примки, защото се надявал да улови норки, белки, зайци и други малки животинки, стига да имал късмет. Дълго бродил момъкът и най-сетне видял следи и други знаци, оставени от животни; поставил примки и стъкмил клопки по една тясна пътека, която се виела покрай малък поток в края на гората. Една нощ, както спял в снежната си колиба, го събудила силна светкавица. Излязъл на поляната край колибата си и видял голямо огнено цвете, което греело с ален пламък. Гигантското стебло се извисявало яркочервено чак до небето. Младежът разбрал, че това е видение. Тъй като слънцето скоро щяло да изгрее, тръгнал да огледа заредените капани. Преди да се отдалечи, той се обърнал отново да погледне огромното алено цвете. Но то било изчезнало.
Този ден момъкът имал голям късмет с лова: в капаните намерил много животни. Когато се върнал в далечното си село, разказал на своя чичо за видението. Събрали клана на съвет, на който било решено от този момент нататък огненото цвете да стане крест на клана. Днес самотното огнено цвете може да се види по говорящите стълбове на техните потомци.

Разказвачът от племето микмак вдигна ръка за тишина и започна своя разказ за момчето, което преди много години било спасено от смърт с помощта на мислите. Мислите имат голяма сила, обясни разказвачът, трябва да се вярва в тях, в тяхната сила, иначе магията на мисълта няма да ви помогне.
Живяла бедна вдовица край морето, на брега, където днес се намира Източна Канада. Мъжът й бил рибар, но се удавил, когато в една страхотна буря лодката му се разбила; така жената останала да живее сама със своя син. Макар и малко, момчето се опитвало да запълни мястото на баща си и се научило май¬сторски да лови риба и дивеч. Научило се също да не се бои от дивите зверове, от природните стихии и зимния студ. Единственс Великият орел, страшилище за всички хора по тези земи, всявал страх у момчето. Огромната птица била известна с магическа сила — да създава вятърни вихри. От време на време, когато се разгневявала, тя опустошавала земите с бурни ветрове, предизвиквани от плясъка на мощните й крила.
Една година страната била сполетяна от глад и хората нямали нищо за ядене. И най-добрите ловци трудно намирали дивеч. Момчето знаело навиците на животните по-добре от всеки друг ловец и успявало да намира достатъчно месо за майка си и за себе си. Един студен ден то уловило в капана хубав, тлъст бобър на самия вход на бърлогата му. Понесло то бобъра на рамо, но тъкмо наближило дома си, когато го нападнали и отвели при Великия орел. От този момент започнало неговото голямо приключение. Момчето се опитало да рани огромната птица с ножа, който носело в пояса си, но орловите нокти така се забил в раменете му, че то не успяло да прониже плътните пера, а само леко одраскало птицата.
Великият орел се издигнал нависоко, чак до гнездото си върху висока скала, обърната към морето. Малки орлета писукали от глад в гнездото и момчето разбрало, че то ще им послужи за храна веднага след като изядат едрия бобър, който майката орли ца носела за тях. Момчето видяло, че е невъзможно да избяга от високата скална площадка. Не можело да се спусне надолу по скалата, а и брегът бил далеч. Великият орел знаел, че момчето няма как да избяга, и затова тръгнал да лови риба и дивеч; но уловът бил много слаб.
Когато се върнала във вигвама (колиба), майката на момчето помислила, че синът й или е убит, или се е удавил, и заплакала. Тя плакала през целия ден и продължила да плаче и през нощта. Била гладна, но мъката й била далеч по-силна от глада. Не след дълго при нея дошла една много дребна жена и попитала:
— Защо плачеш? Майката, която знаела, че женицата е от племето на Малките хора от хълмистите места, й разказала за момчето. Обяснила й как мъжете от нейното племе напразно претърсили местността за момчето, но не могли да го намерят. Вярвайки като остана-лите, че Малките хора притежават магически сили, които при-зовават в помощ на индианци, изпаднали в беда, нещастната майка разказала всичко на женицата.
— В такъв случай ние не можем да направим нищо, за да помогнем на момчето да се върне — казала женицата. — Ще помогнат само мислите ни. Мисли единствено за сина си; той ще те види и ти ще го видиш; после ще ти кажа какво да правиш, за да го спасиш, стига още да е жив.
Старицата обяснила, че мислите са нещо истинско, и майката започнала да мисли колкото може по-силно; мислила през целия ден, а също и когато слънцето си тръгнало, за да стори място на луната.
Когато се стъмнило, момчето видяло майка си съвсем ясно в съня си. То й разказало за голямата опасност, в която се намира, а дребната старица подсказала на майката какви мисли да му изпрати… Тя заръчала на момчето, като види орела да се връща в гнездото си, да закрещи и здраво да стисне ножа с острието нагоре, та когато птицата се спусне от въздуха към него, сама да се убие.
Момчето, което не знаело за силата на мисълта, два дена и две нощи не предприело нищо, дори не се опитало чрез мислене да стигне до майка си. Поради това тя все не успявала да изпрати по вятъра своите мисли до него. На края то трябвало да се вслуша в съвета на майка си, защото с падането на здрача на втория ден орлетата вече били изяли бобъра и няколкото риби и зайци, донесени от орлицата, и така момчето било вече сигурно, че когато орлицата се върне в гнездото, ще го разкъса и ще нахрани с него малките си. Момчето се приготвило за завръщането на Великия орел и легнало до гнездото. Скоро видяло малка топчица в тъмнеещото небе и малко след това орлицата се спуснала надолу. Момчето силно закрещяло, а птицата връхлетяла върху него. Когато се блъснала в тялото на младия ловец, ножът потънал в гърдите й и тя умряла почти незабавно.
И все пак момчето не знаело какво да направи, защото още било в плен върху високата скална площадка. Изяло едно орле, за да добие сила, полегнало върху Великия орел, където било по-меко, отколкото върху твърдия камък, и се замислило за своя-та майка толкова силно, та мислите му да стигнат до нея. Така и станало: тя го сгълчала, защото била много ядосана и се бояла да не би мислите, които се канела да му изпрати с помощта на малката старица, да закъснеят за спасението му.
— Слушай какво — заповядала тя и момчето наистина се заслушало. После майката му предала магическо послание от старицата от племето на Малките хора, живеещи по хълмовете. Обяснила как да одере орлицата, без да повреди кожата и перата. Краката и главата също трябвало да останат непокътнати.
Момчето направило както му казали мислите-заповеди на майката и не след дълго орловата кожа била готова пред него, простряна като голямо наметало от пера. После той научил, че с идването на слънцето трябва да облече наметалото, което ще му даде сила да полети от върха на скалата към брега. Когато настъпил този момент, момчето влязло в орловата кожа, провряло ръцете си в крилата и като някаква гигантска птица се спуснало плавно на края на брега, където нежно се плискал океанът и докосвал ноктите на орловите крака. Като стигнало там, момчето се опитало да полети, но крилата не поискали да го носят. Натъжило се много. Така му се щяло да полети към дома, за да го посрещнат с възторжени възгласи в селото. Вместо това се наложило да си пробива път по една дълга и трудно проходима местност, докато най на края стигнало до вигвама и щастливата си майка.
Известно време момчето стояло тъй зашеметено от голямото премеждие, че малко говорело за него; но после захванало да се хвали за чудноватото, макар и тайнствено приключение. И както се хвалело за своята храброст и остър ум, качествата му на добър ловец сякаш постепенно изчезнали. На края то започнало да носи у дома си толкова малко дивеч, че се принудило да моли другите ловци в селото да отделят за него и майка му от дивеча, който носели след лов, защото в палатката не останало никакво месо. Бедната майка, на която не се нравели хвалбите на сина й и която не искала да приема храната от другите ловци, изпратила мисловно послание до малката старица, която тутакси се притекла на помощ и в тази беда. Сгълчала тя момчето и го нарекла „фукльо“ и „глупав мързеливец“. Обърнала се гневно към него с думите:
— Твоята сила и ловно майсторство не биха ти помогнали, ако не бяха нашите мисли. — А после го предупредила, че ако не промени лошите си привички, ще загуби цялото си умение да сече и да ходи на лов, а хората от селото ще му се присмиват и няма да му помагат.
Внезапно малката старица изчезнала и както я гледало, момчето се изплашило от магията й и решило да промени живота си точно както тя му заръчала. Престанал да се хвали и скоро станал отново прочут ловец.

Живяла някога една бедна вдовица в уединена колибка, пред колибката пък имало градина, дето растели два розови храста и на единия цъфтели бели, а на другия червени рози. Имала вдовицата и две дъщери, които много приличали на розовите храсти, затова едната се наричала Белоснежка, а другата Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и ведри, че нямало равни на тях в целия свят. Само че Белоснежка била по-тиха и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да припка по поляните и край нивите, беряла цветя и ловяла птички; Белоснежка пък оставала у дома край майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, ако нямало какво повече да вършат.
Двете деца толкова се обичали, че всеки път, колчем излезели заедно, се улавяли за ръка.
Белоснежка думала:
– Няма да се разделяме.
Червенорозка отвръщала:
– Докато сме живи.
А майката добавяла:
– Каквото има едната, да го дели с другата.
Често отивали сами в гората да берат червени ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях. Зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната пасяла трева край тях, еленът припкал весело наоколо, а птиците оставали спокойно по клоните и пеели, каквито песни знаели.
Беда не сполетявала сестричките. Ако закъснеели в гората и нощта ги сварела там, те лягали на мъха една до друга и спели чак до заранта. Майката знаела, че не може да им се случи нищо лошо и не се тревожела.
Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в майчината си колиба, че ставало драго на човек, като надникнел вътре. Лете шетала Червенорозка. Всяка заран, докато майката още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. Зиме Белоснежка наклаждала огъня и окачвала котела на веригата на огнището. Котелът бил меден, но лъщял като златен – така хубаво бил изтъркан винаги. Вечер, щом завалявало сняг, майката думала:
– Бутни резето на вратата, Белоснежке!
После сядали край огнището, майката слагала очилата си и четяла от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало едно агънце, а отзад на една пръчка седяло бяло гълъбче, мушнало главицата си под крилото.
Една вечер, както седели край огнището, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:
– Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой друмник търси подслон.
Станала Червенорозка и дръпнала резето. Мислела, че е някой сиромах, но не бил човек. Показал се един мечок, който подал едрата си черна глава през вратата. Червенорозка изпищяла и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Белоснежка се скрила зад майчиното си легло.
Ала мечокът проговорил и рекъл:
– Не се плашете, няма да ви сторя никакво зло! Ами съм премръзнал комай цял, та искам да се посгрея у вас.
– Легни край огъня, клети Мечо – рекла майката, – само внимавай да не си подпалиш кожуха! – После викнала: Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма нищо лошо наум и не ще ви стори никакво зло.
Излезли двете от скривалищата си, а лека-полека минал страхът и на агънцето, и на гълъбчето и те също се приближили.
Мечокът рекъл:
– Деца, поотупайте снега от кожуха ми! Донесли двете метлата и омели снега от кожуха на мечока, а той се изтегнал край огъня и заръмжал кротко и весело от удоволствие.
Не минало дълго и момичетата се сприятелили с мечока. Почнали дори да се закачат с тромавия гостенин: дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята или вземали някоя лескова пръчка, удряли го и се смеели, щом почнел да ръмжи.
Търпял Мечо на драго сърце закачките им, но случвало се момичетата да попрекалят и тогава той надавал вик:
– Белоснежке, Червенорозке, оставете ме жив!
Ох, съвсем, съвсем пребиха тези две моми жениха.
Дошло време за спане, легнали си децата, а майката рекла на Мечо:
– Най-добре ще бъде да си останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.
Щом се сипнала зората, децата пуснали Мечо навън, той затърчал тежко през снега и се загубил в гората. Ала от този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да се забавляват на воля с него. Те сами толкова свикнали с него, че не бутвали резето на вратата, докато не дойдел черният им приятел.
Ала пукнала пролет, раззеленило се всичко навън и Мечо рекъл една заран на Белоснежка:
– Сега ще си отида и не бива да ви навестявам цяло лято.
– Къде ще отидеш, драги Мечо? – – попитала Белоснежка.
– Трябва да се прибера в гората и да пазя съкровищата си от пакостливите джуджета. Зиме, когато земята е скована от мраза, те, щат не щат, кротуват под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те я разравят отдолу, излизат на повърхността и крадат, де що намерят. Падне ли им веднъж нещо в ръцете и отиде ли в пещерите им, мъчно вече може да излезе на бял свят.
Натъжила се много Белоснежка от раздялата, дръпнала резето и отворила вратата. Проврял се Мечо, но се закачил за куката на вратата и поразпрал козината си. На Белоснежка се сторило, че отдолу лъснало злато, но не била напълно уверена в това., Тръгнал Мечо бързо-бързо и скоро се загубил сред дърветата.
Изпратила след известно време майката децата в гората да съберат вършинак. Като стигнали там, двете минали край едно голямо дърво, което лежало повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със старешко, съсухрено лице и снежнобяла брада, дълга цял лакът. Краят на брадата бил прищипнат в една цепнатина на дървото и мъничкото човече подскачало насам-натам като кученце на връвчица и не знаело как да се отърве от тая беда. Облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:
– Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?
– Какво те е сполетяло, дребосъче? попитала Червенорозка.
– Брей, че любопитни глупачки! – отвърнало джуджето. – – Исках да разцепя дървото, да си насека трески за кухнята. Ако сложим дебели цепеници, ще ни прегори гозбицата. Ние си готвим по мъничко, не лапаме по много като вас, простаци и лакомници такива! Бях забил вече клина и работата щеше да свърши благополучно, но проклетият клин беше много хлъзгав и ненадейно изскочи, а цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. Стои сега прищипната и не мога да си отида. А вие, глупави загладени сукалчета, се смеете. Не ви е срам! Какви сте гадни!
Потрудили се здравата момичетата, но не могли да измъкнат брадата – толкова здраво била прищипната.
– Ще изтичам да доведа хора – – рекла Червенорозка.
– Нямате мозък в кратуните! – – сгълчало ги джуджето. – Сега пък ще викате хора! Вие двете сте ми вече много; не ви ли иде нещо по-свястно на ума?
– Имай малко търпение – – рекла Белоснежка, – ще измислим нещо!
Извадила от джоба си ножичката и отрязала края на брадата.
Щом се видяло избавено, джуджето издърпало една торба злато, скрита между корените на дървото, и замърморило под носа си:
– Недодялани моми такива! Взеха, че отрязаха края на брадата ми, с която толкова се гордеех! Ще ви се отплатя на Кукувден!
Метнало торбата на гръб и хукнало, без дори да погледне момичетата.
След няколко дни Белоснежка и Червенорозка тръгнали да ловят риба с въдица. Като наближили потока, видели нещо подобно на голям скакалец да подскача на брега, като че имало намерение да се гмурне във водата. Стигнали тичешком там и познали джуджето.
– Къде си тръгнал? – – попитала го Червенорозка. – Да не си намислил да се хвърлиш във водата?
– Не съм толкова глупав – креснало джуджето. – Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!
Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, но клетото създание нямало сили да я изтегли на брега, – – рибата надвила и задърпала джуджето към себе си. Наистина то се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било комай напусто – – ще не ще, следвало движенията на рибата и непрекъснато го заплашвала опасността да цамбурне във водата.
Дошли момичетата навреме, задържали го и напразно се мъчили да освободят брадата от връвта – те били сплетени здраво. Нямало що – – момичетата извадили ножичката и прерязали брадата, но мъничко от нея пак се загубило. Като видяло това, джуджето им креснало:
– На какво прилича това, жаби такива, да обезобразявате човека? Не стига, че ми подкастрихте брадата долу, ами взехте сега, та отрязахте най-хубавата част от нея! Не ще посмея да се мярна пред близките си. Как не си изгубихте обувките, докато тичахте насам!
После измъкнало една торба бисери, скрита в тръстиката, и без дума да продума, повлякло я и изчезнало зад един камък.
Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят водел през едно пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Внезапно момичетата видели във въздуха една голяма птица, която се виела бавно, спускала се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнала до една скала недалеко от тях. Веднага след това чули пронизителен, жален писък. Завтекли се и ужасени видели, че орелът е сграбчил техният стар познайник джуджето и се гласи да го отнесе. Състрадателните момичета незабавно хванали здраво мъничкото човече и се боричкали тъй дълго с орела, че той накрая пуснал плячката си.
След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се сопнало с кресливия си глас:
Не можахте ли да се отнесете малко по-внимателно към мене? Дърпахте тъй силно тънката ми дрешка, че я съдрахте цялата. Ама че сте непохватни и нескопосани!
Дигнало после една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си под скалата.
Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност, продължили пътя си и свършили работата си в града. Но на връщане, като минавали пак през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало торбата с драгоценните камъни на едно чистичко местенце и не помисляло, че някой може да мине тъй късно оттам. Вечерното слънце озарявало блестящите камъни и те искрели и сияели тъй дивно в най-различни багри, че момичетата се спрели да им се полюбуват.
– Какво стоите и зяпате? – – креснало джуджето и от гняв пепелявосивото му лице станало червено като божур.
Щяло да ги хока още, но в тоя миг се чуло страшно ръмжене и от гората към тях затърчал едър черен мечок. Джуджето скокнало уплашено от земята, но нямало вече време да побегне и да се прибере в скривалището си, защото мечокът го наближил. И в безмерния си страх то викнало:
– Драги господин Мечок, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища! Виж тия прекрасни скъпоценни камъни на земята! Подари ми живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече? Няма дори да ме усетиш между зъбите си! На, грабни тези две лоши момичета, те са за тебе крехки мръвки, тлъсти като млади пъдпъдъци, изяж тях.
Мечокът не слушал какво говори това злобно създание, ами го цапнал само веднъж с лапата си и то се проснало мъртво на земята. Момичетата били побягнали, но мечокът викнал подире им:
– Белоснежке и Червенорозке, не се плашете, почакайте, аз ще дойда с вас!
Познали те по гласа своя стар приятел Мечо и се спрели. Но щом дошъл при тях, из един път мечата козина паднала от него и той се изправил като хубав момък, облечен целия в злато.
– Аз съм царски син – – рекъл той – – и бях омагьосан от злобното джудже, което открадна и съкровищата ми, да бродя като свирепа мечка, докато най-сетне смъртта му ме избави. Сега то получи заслуженото наказание.
Белоснежка се омъжила за момъка, а Червенорозка за брат му и двете семейства си поделили големите съкровища, които джуджето било струпало в пещерата си. Старата майка живяла още дълги години спокойно и честито край децата си. Ала извадила от земята двата розови храста, посадила ги тук под прозореца си и на тях всяка година цъфтели прекрасни бели и червени рози.

Тих ветрец повя и рече:
— Ясна пролет иде вече!
Чу го ранното кокиче — мило белокрило птиче, щом го чу — и кукуряка разцъфтя из храсталака. Чу го още минзухара и зашепна на овчаря:
— Иде пролет разцъфтяла, посрещни я ти с кавала!
И по пъстрите баири старият овчар засвири.
Скача бистрото поточе, скача, пее и клокочи, а кавалът му приглася — кръшна песен се разнася.
Веселушката лисица ситно ситни ръченица, гледа рунтавата мечка и подрусва се полечка. Па се хвана за играта Зайо Байо от гората. Рипа, скача като булка пъргавата невестулка. Катеричката юнашка вири дългата опашка.
Еква горската поляна от играта разлюляна…
Надойдоха китни дружки — тъмнооки теменужки, надойдоха минзухари, техни весели другари.
Радостна от веселбата пъпчици разви гората и от всеки клон надвесен се разнесе птича песен.
Както с трепет някой гледа сватба в двора на съседа, тъй и Слънчо се навежда и зад хребета поглежда тая веселба в гората — ръченицата, хората. Веселбата му хареса, та отиде да калеса по обичаите хорски гости от страни задморски.
В тоя край така познат щърк пристигна като сват, а под родните стрехи лястовиците-снахи долетяха неусетно, зачирикаха приветно. Кацнала на млада бука, кукувицата закука, сойка се разшета първа като весела свекърва.
Славеят — певец чудесен, пък закърши звънка песен и разцъфналата круша го унесено заслуша.
Нивата си бодна пак китки алени от мак и на слънце за орача почна да пече погача.

Петгодишната Румяна бързо от леглото стана. Колко дрехи в двете стаи трупат майка й, баща й! Стягат куфари за път — надалече ще вървят. На Румяна й се плаче:
— Ачо, гумено човече, мое мъничко паляче, на море ще ходим вече… Искам да отидем двама! Но какво ще каже мама. Много, Ачо, си надут, място в куфарите няма…
Ачо, фокусник прочут, каза с хитрина голяма:
— Майка ти обувки слага, я ме скрий в една веднага!
И нали си е добра, тя в обувка го прибра… Таен пътник в куфар стар, на Румяна пръв другар, Ачо — гумено човече – ще пътува надалече. Никой го не забеляза.
Но бащата чичо Влади от обувки се отказа… Майка й ги вън извади… Ачо свит в обувка дреме и за път очаква време…
Скоро влязоха в трамвая. Радваха се, а Румяна бе от всичка най-засмяна.
— В куфара си, Ачо, зная!
Щом дойдоха при морето, куфарите тя отвори, в мъка сви й се сърцето и през сълзи заговори:
— Паднал е по пътя Ачо! Ах, какво ли с него става?
Викна майка й тогава:
— Стига! За един палячо! Както се не губи котка, тъй и Ачо ще се върне…
Ах, кога ще го прегърне!…
Спи си Ачо непробудно, с него става нещо чудно… С кърпа чисти баба Фанка, стара, пъргава стопанка… „Я, обувки свити тука… Прашни са!" — и с две ръце от балкона ги изтупа и засмя се от сърце. Що изхвръкна — не усети…
— Помощ! — викна Ачо клети. — Помощ! Падам, помогнете, ще си счупя коленете…
Никой, никой го не чува, че минава цирк оттам, с мечка и със слон голям. И маймунка си лудува — по хоботчето на слона се премята и катери… Ачо тупна в камиона. Тя засмяна го намери.
— Как попадна тук, човече?
— Отвисоко… Отдалече…
— Чукна ли се по главата?
— Не, маймунке опашата, аз съм Ачо, цял от гума и донесен съм от ЦУМ-а! Мойта дружка е Румяна, но моряче днеска стана… Затова ще дойда с вас и ще я намеря аз!
— познаваш ли я ти? Със сандалки на краката, с пеперуда на косата… 
Камионът си лети, Ачо — гумено човече, има си другарче вече… 
С камиони — дълъг ред — циркът бърза все напред. Стигнаха една река. Спряха. С тежките крака слонът тръгна към водата, важно стъпва по тревата.
— Варда!— викна крокодилът, — слонът има страшна сила!
Всеки настрана застава, чест на чичо Слон отдава. Само Ачо го не чува, той от слон се не страхува:
— Слоне, ти си много лек! Аз съм мъничък човек, но от теб не ме е страх! 
Слонът разядосан рече:
— Тъй ли, глупаво човече, я стани на пух и прах! 
Дигна крак, с хобот замаха и, разклатил тежко тяло, го притисна със стъпало. А маймунката в уплаха писва за другаря свой.
— Ачо! Ох, загива той! Колко жален му е стонът!
Щом крака си вдигна слонът, Ачо весел се изправи на крачетата си здрави.
— Нищо, нищичко ми няма,мойта сила е голяма! Аз човек съм, но от гума и ме купиха от ЦУМ- а! Чух, че бил си тежък слон, но за мен си лек балон!
— Тъй ли? — Слонът се ядоса, вдигна си ногата боса, но не го настъпи пак, а го ритна силно с крак. Ачо цопна сред водата.
— Ах, сега ще се удави!…
Той след миг глава изправи.
— Здрасти, рибке опашата! Сбогом, животинки мои, сбогом, циркови герои! Моят път е към морето, тегли ме натам сърцето!
Златна рибка опашата го предвожда по реката. Накъде ли той върви край цветенца и треви? Стигна тиха водна шир…
— Туй какво е?
— Язовир!
Но един шаран зъбат приближи се изотзад.
— Ще те глътна, че без виза тук не може да се влиза…
Той го стисна… Ачо свирна и крачета тъжно вирна. Пусна го след туй шарана. Ачо пак човече стана и усмихнат му шепти:
— Аз човече съм от гума и съм купено от ЦУМ-а! Ех, че прост шаран си ти! — И надолу пак заплува.
А шаранът се шегува:
— Плувай, плувай, но след малко ще загинеш много жалко. Ще те глътне страшна хала — електрическа централа. Ачо весел се обърна.
— Тъй ли! Тъй ли? — той отвърна. — Сбогом аз ще се отбия по страничния канал, че защо от теб да крия, много ще ми бъде жал, ако с моята гърбина счупя някоя машина и тогава в нощ дълбока спре, изгасне в село тока… Сбогом! Чака ме Румяна… — и побягна от шарана.
Плувна Ачо по водата, дето слиза към полята. В зеленчукови градини вижда чушки, вижда дини… Ненадейно се заплете в дълга жилава тръстика.
— Помогнете, помогнете! Щърк се спусна.
— Кой ме вика? Ей че смешна пъстра жаба Чакай с човка да я сграбя!…
Стиска щъркът. Що да стори,Ачо свири И говори… За Румяна му разказва… И внезапно забелязва, че летят покрай морето. Тъжно сви му се сърцето… В миг измисли хитрина…
— Щърко, сигур ни една жабка ти не си изял.
Не, изял съм точно… пе-е-т! — викна самохвално щърка, клюн отворил, както хвърка
Ачо скочи с вик напред… — Пет ли? Четири са? Сбърка! Аз съм петият жабок, но направих вече скок. Четири са те без мен. .. Петият е днес спасен… Спущам се без парашут, че съм фокусник прочут. Целият съм аз от гума, купили са ме от ЦУМ-а.
Беше топъл летен ден. Чичо Владо бе на плажа, до жена си уморен се припича…
— Ще ти кажа, че Румянка този път край морето не лудува, другите деца крещят, тя тъгува ли, тъгува… Уж се къпе във водата,
уж на пясъка играе, а стои сама горката.
Много тъжна, тъжна тя е…
А Румянка все така с две-три мидички в ръка гледа, гледа към безкрая…
— Ачо, где си ти, не зная… — Трепна изведнъж горката и нагази във водата, че пред нея ненадейно сред пенливата вълна вижда кукличка една. Туй човече си е нейно!
Ей вълната се протяга и на пясъка го слага…
— Ачо, Ачо, откъде ти при мене пак дойде?
И Румянка с две ръце пак притиска до сърце своя най-любим другар — Ачо, фокустника стар.
— Казах ли ти — мама рече, — Ачо бил е на разходка… Както се не губи котка, тъй и той се върна вече.
И Румянка се засмя, вече тя не е сама, радостно минават дните… Хвъркат чайки над вълните… Ачо, весел и надут, шепне в топлия й скут как се спусна от балкона, как надви дори и слона…