Чуй всички приказки

З
наеш ли колко са месеците в годината? – Дванайсет.
А как се казват? – януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември.
Щом свърши единият месец, веднага започва другият. И нито веднъж не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срешат.
Но хората разправят, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванайсет месеца заедно.
Как се случило това?
А ето как.
В едно малко селце живеела зла и свадлива жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената й дъщеря с нищо не могла да й угоди. Каквото и да направи завареницата – все не е така, накъдето и да се обърне – все не е към оная страна, където трябва.
Дъщерята по цели дни се въргаляла на дюшека и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не могла да подвие крак: ту вода донасяй, ту вършини мъкни от гората, ту прането плакни на реката, ту плеви лехите в зеленчуковата градина.
Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се случило веднъж да види всичките дванайсет месеца заедно.
Била зима. Настъпил бил месец януари. Толкова сняг навеяло, че от вратите трябвало да го изгребват с лопата, а в гората дърветата били до пояс в преспи и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятър. Хората седели в къщите си и палели печките.
В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, а после се върнала при топлата печка и казала на заварената си дъщеря:
– Иди в гората да набереш кокичета. Утре сестричката ти има имен ден. Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се тя или наистина я праща в гората? Страшно е в гората сега! Пък и какви кокичета може да има посред зима? Преди март месец те няма да се покажат навън, колкото и да ги търсиш. Ще загинеш само в гората, ще затънеш в преспите.
А сестра й казала:
– Ако загинеш, никой няма да плаче за тебе! Върви и не се Връщай без цветята! Ето ти
кошница.
Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипва очите й със сняг, дърпа шала от раменете й. Върби тя, едва измъква краката си от преспите.
Все по-тъмно става наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледа към земята, а земята е мъничко по-светла. Това е от снега. Ето и гората. Тук Вече е съвсем тъмно – не можеш да си Видиш ръцете.
Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно е, мисли си, къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка – сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към тази светлинка. Потъва в преспите, промъква се през повалените от бурята дървета. „Само – мисли си -да не угасне светлинката!" А тя не гасне, тя все по-рядко свети. Ето замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило крачка и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката е светло, сякаш грее слънце. Насред полянката гори голям огън, достига едва ли не до самото небе. А около огъня седят хора – кой по-близо до огъня, кой по-далеч. Седят и тихо разговарят. Гледа ги момичето и си мисли: кои ли са тези? Не приличат на ловци, на дървари още по-малко: я ги Виж колко са променени – кой е облечен В сребро, кой В злато, кой В зелено кадифе.
Взела да ги брои, наброила дванайсет: трима стари, трима Възрастни, трима млади, а последните трима – още съвсем момчета.
Младите седят до огъня, а старците – по-надалеч.
И изведнъж един от старите – най-високият, брадат, с дебели вежди – се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът го запитал високо:
– От къде си дошло? Какво търсиш тук?
Момичето му показало своята празна кошница и му казало:
– Трябва да набера в тази кошница кокичета. Засмял се старецът.
– Кокичета през януари ли? Я гледай какво си намислило?
– Не съм го намислила аз – отговорило момичето – тук ме прати моята мащеха за
кокичета и ми заповяда да не се Връщам Вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стои момичето, слуша, а не разбира думите – сякаш не хора разговарят, а шумят дървета. А високият старец пак се обърнал и попитал:
– Какво ще правиш ти, ако не намериш кокичета? Те преди месец март не се и показват навън.
– В гората ще остана – казало момичето. – Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало. И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, със шуба през рамо, станал и се приближил до стареца:
– Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място.
Старецът погладил дългата си брада и казал:
– Бих ти отстъпил, но Март не дохожда преди февруари.
– Хубаво – промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада. – Отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички ме¬сеци. Трябва да му помогнем.
– Хайде, нека бъде както казвате. – казал Януари.
Той ударил в земята с ледената си гега и заговорил:
„Замлъкнете в гората вий, виелици зли, не гризете кората на брези и ели! Стига враните сте заледявали и къщята ноще изстудявали!"
Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали.
– Сега е твоят ред, братко – казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия февруари.
Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал:
„Зимни ветрове и хали, вейте с цялата си мощ. Вихри и фъртуни бяли, завилнейте тази нощ. В облаците затръбете, бийте снежната земя: сняг да бяга по полето като сребърна змия!"
И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал:
– Сега е твоят ред, братко Март.
По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Гледа момичето, а това вече не е гега , а голям клон, покрит целият с пъпки.
Усмихнал се Март и запял звънливо, с целия си момчешки глас:
„Разтопи се, зимен сняг, ручеи, течете, мравчици, излезте пак: слънце вече свети! Меца буди се от сън, екват песни птичи и подава се навън първото кокиче."
Момичето даже пляснало с ръце. Къде са се скрили високите преспи, къде са отишли ледените висулки, които висели на всеки клон? Под краката му – мека пролетна земя. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните са се надули и вече поглеждат изпод тъм¬ната им обвивка първите зелени листенца. Гледа момичето – не може да се нагледа.
– Какво стоиш? – каза му Март. – Бързай, на нас с теб братята ни подариха само един
час.
Момичето се опомнило и хукнало да търси кокичета в гъсталака. А те чет нямат. Под храстите и под камъните, по буците пръст и изпод буците – където и да се обърнеш. Набрала тя пълна кошница, пълна престилка – и отново на полянката, където огънят горял, където седели дванадесетте братя.
Но там вече нямало ни огън, ни братя – светло е на полянката, но не както преди. Светлинката идва не от огъня, а от пълната луна, която изгряла над гората. Дожаляло на момичето, че няма кому да благодари и се затекло към къщи, а луната тръгнала след него. Без да усеща краката си, дотичало то до къщната врата – и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците.
– Е, какво, – попитали мащехата и сестрата – върна ли се вече вкъщи? А къде са
кокичетата?
Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на пей¬ката и турило до нея кошницата. Мащехата и сестрата ахнали от учудване.
– Че откъде ги взе?
Момичето им разказало всичко, както било. Слушат двете, клатят глави – вярват и не вярват. Мъчно е да се повярва, ама ето на пейката цяла купчина с кокичета – свежи, белички. Така и дъха от тях на месец март. Спогледали се мащехата и дъщерята и питат:
– А друго не ти ли дадоха месеците?
– Та аз нищо друго не им поисках.
– Ама че глупачка с глупачка! – казала сестрата. – кога друг път през живота си си се срещала с всичките дванайсет месеца, та нищо освен кокичета не си поискала. Аз на твое място бих знаела какво да искам. От един – сладки ябълки и круши, от друг – зрели горски ягоди, от трети – бели гъбки, от четвърти – свежи краставички!
– Умница си ми ти, дъще! – казала мащехата. – През зимата ягодите и крушите нямат цена. Ние бихме ги продали и колко пари бихме спечелили! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Те тебе няма да излъжат, макар да са дванайсет, а ти една.
– Къде ще ме излъжат! – отговоря дъщерята и пъхва ръце в ръкавите, покрива с шал главата си.
Майка й подире вика:
– Тури си ръкавичките, закопчей си шубката!
Но момичето е вече вън от вратата – тича към гората! Върви по стъпките на сестра си, бърза. „По-скоро – мисли – да стигна до полянката!" Гората става все по-гъста, все по-тъмна, преспите са по-високи, повалените от бурята дървета се издигат като стена.
„Ох – мисли си дъщерята на мащехата – защо дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега иди и мръзни! Пък и ще загина отгоре на това тук!"
И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка – сякаш Звездица се била заплела в клоните на дърветата.
Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката гори голям огън, а около огъня седят дванадесетте братя, дванайсетте месеца. Седят и тихо разговарят. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, не казала приветлива дума, а избрала по-топло място и почнала да се грее.
Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж месец Януари ударил с гегата в земята.
– Коя си ти? – пита. – Откъде дойде?
– От къщи – отговаря дъщерята на мащехата. – Вие преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. Ето и аз дойдох по нейните следи.
– Ние познаваме твоята сестра, – казва месец Януари – а на тебе и очите на сме ти виждали. Защо си дошла при нас?
Да ми дадете подаръци. Нека месец Юни ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А месец Юли – свежи краставички и бели гъби, а месец Август сладки ябълки и круши. А месец Септември узрели орехи. А октомври…
Почакай казва месец Януари – не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господарят на гората, тридесет и един ден ще царувам тук.
– Гледай го ти колко е сърдит! – казва дъщерята на мащехата. – Пък аз не съм дошла
при тебе – от тебе освен сняг и скреж нищо не може да се чака. Аз търся летните месеци. Намръщил се месец Януари.
– Търси лятото през зимата! – казва.
Замахнал той широкия си ръкав и в гората се извила виелица от земята до небето -забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. Не се виждало от снега и огъня, а се чувало само как съска някъде огъня, припращява и пламти.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – вика. – Стига!
Но къде ти там! Върти я виелицата, слепи й очите, прекъсва дишането й. Паднала тя в пряспата и снегът я затрупал.
А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, изтичвала вън от вратата – няма я, и това си е. Тя се загърнала по-добре и тръгнала към гората. Но ми¬гар можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрачина. Ходила тя, ходила, търсила, търсила, докато и сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото.
А заварената дъщеря дълго живяла на света, порасла голяма, омъжила се и отгледала деца.
И имала, разправят, около къщата си градина – ама такава чудесна, каквато светът не е виждал. По-рано, отколкото на всички други разцъфтявали в тази градина цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В жега там било прохладно, а когато виела виелица – тихо.
– При тази стопанка и дванайсетте месеца гостуват в едно и също време. – казвали
хората.
Кой знае, може и така да е било!

По горския път се задала една кола, натоварена с нови секири, току-що излезли от ковачницата. Младите дръвчета, които растели покрай коловозите, се разтревожили, зашумели с листа, захванали да си шепнат.
— Какво има? — попитал един стар бук, който се бил разположил навътре в гората.
— Свършено е с нас! — отвърнали дръвчетата.
— Защо?
— Защото в гората пристигнаха секирите.
— Я вижте — поръчал букът, — има ли при тях от нашите? 
Дръвчетата се взрели към колата и отвърнали:
— Няма.
— Не бойте се, като е тъй — рекъл букът. — Клонче няма да падне от вас, докато дървото не стане съюзник на желязото. Страшно щеше да бъде, ако гората беше дала на секирите топоришки!

Било късна есен. Пожълтели тревите по поляните, листата по дърветата. Жеравите, поели път на юг, писукали високо над нивите…
— Мъжо, тръгвай да сееш, че зима иде! — подканила една чевръста жена своя ленив мъж.
— Натовари ралото, донеси на колата чувала със семето и впрегни воловете, тогава ще тръгна.
Жената наринала от житницата пет кринчета жито в един чувал, натоварила чувала и ралото на колата и повела воловете към вратнята. Мъжът се качил на колата и потеглил към нивата. Когато стигнал, спрял под крушата, що била сред нивата, разпрегнал, похапнал си и тогава захванал да оре. Изорал една брезна и изсипал всичкото жито в брезната, изкарал втора – заринал го с пръст.
— Свърших си работата — рекъл, — сега пък ще си полегна на сянка, защото слънцето напече много силно.
Изтегнал се под крушата. Една муха забръмчала над главата му и не му давала да заспи.
„Добре е тука — помислил си ленивецът, — ама да имаше кой да ме варди от мухите, много сладко щях да си почивам.“
Прозял се два-три пъти и заспал. Спал до залез. Кога се прибрал вечерта, жена му го попитала колко лехи е изорал.
— Две брезни изкарах — отвърнал той, — но утре ще стигна до крушата.
На другия ден се повторила същата история, на третия ден пак. Ядосала се жената. На четвъртия ден сама отишла да сее, а мъжът останал да шъта в къщи. На тръгване му поръчала да изпере дрехите на реката, да набере една кошница узрял плод от харманската круша и да варди пиленцата и квачката от сокола, който се виел цял ден над селото. И заминала.
„Сега е време да покажа на жената какъв съм къщовник“ — помислил си мъжът и се заловил с шетнята.
Най-напред изловил всичките пиленца, взел здрав конец, навързал ги за крачетата, а края на конеца вързал за крака на квачката.
— Де го сега сокола? Никакво пиле не може да открадне, защото са вързани! — рекъл той и сам се почудил на ума си. След туй нарамил на една кобилица дрехите и отишъл на реката да пере. Щом спрял на брега, дошло му на ума, че е забравил да набере кошница круши, пуснал дрехите във водата и се затекъл към къщи. Щом ленивият кривнал към улицата, към реката се спуснал един скитник да пои магарето си. Той видял дрехите, които плавали над водата, и си рекъл:
— Я какъв армаган ми е донесла реката!
Озърнал се наоколо, видял, че няма никой, грабнал прането и побягнал. Хитроумният мъж, като стигнал в къщи, най-напред взел паница просо да нахрани пилетата. Помамил квачката. Тук квачка, там квачка – няма квачка. Погледнал към небето и що да види — един голям со¬кол лети към планината, в ноктите си държи квачката, а под него ви¬сят и се полюшват навързаните пилета. Същинско детско хвърчило с опашка.
— Ама че я свърших! — затюхкал се мъжът и мръднал към хармана да набере круши. Крушата не била висока, но твърде бодлива, затуй къщовникът, като дигнал очи нагоре, почнал да се чеше по врата: „Наместо да се кача горе и да се бода, я да взема, че да отсека туй дърво и да обера всичките круши!“
Речено — сторено. Грабнал брадвата, сякъл до пладне, отсякъл крушата. С трясък тя се строполила насред хармана. Къщовникът грабнал една кошница и почнал да бере. Но преди да напълни кошницата до половина, текнало му в главата, че е забравил дрехите на реката, оставил крушите и хукнал към брега. Ала там не заварил нищо.
— След толкова труд и тичане не е зле да си подремна — рекъл къщовникът и легнал под сянката на една върба. Спал, що спал — заварила го месечината. Станал, потъркал очи, прозял се и тръгнал към къщи.
Жена му го посрещнала с кобилицата:
— Къде са дрехите?
— Откраднал ги е някой.
— Къде са пилците с квачката?
— Аз навързах пилетата с връв за крака на квачката, но соколът ги дигна всичките.
— Ами крушата?
— Отсякох я.
— Ах, проклетнико, що си направил? Да се махаш от къщата — подгонила го жената с кобилицата — и да не се мяркаш хич пред очите ми, хич, хич, хич!
Изгонила го навън и заключила вратата. Цяла нощ вървял умни¬кът по пътя, блъскал се в тъмнината и все си приказвал:
— Хич, хич, хич!
На разсъмване стигнал един мост. Тъкмо в туй време под моста имало двама рибари. Те ловели риба с мрежи. Когато нашият пътник се навел над реката, те вдигнали мрежите си и видели, че няма нито една рибка. Наведеният над реката мъж продължавал да си мърмори:
— Хич, хич, хич!
Рибарите кипнали, изскочили на моста и почнали да го бият.
— Защо ме биете? — попитал ги той.
— Защото викаш: хич! Друг път, когато срещнеш хора като нас, няма да викаш хич, а викай: „По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!“
И го пуснали да си върви. Тръгнал по-нататък къщовникът и си приказвал:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Не щеш ли, откъм близкото село се задали двайсетина души, облечени в черно. Те вървели мълчаливо подир една кола, в която имало ковчег. Карали мъртвец към гробището.
Умникът се спрял настрана и почнал да вика:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Като го чули опечалените хора, избухнали, дръпнали му един бой и му поръчали:
— Друг път тъй да не правиш! Когато видиш хора като нас, снеми си калпака и почни да викаш: „Вечна му памет!“
Заминали опечалените към гробището, а нашият пътник слязъл още по-долу и стигнал второ село. Щом влязъл в селото, чул, че свирят гайди и бият тъпани. Задали се сватбари. Най-напред вървели гайдарите, подире им невестата и младоженецът.
Пътникът отдалеч почнал да вика:
— Вечна памет! Вечна памет!
— На кого викаш вечна памет, хей, глупако? — ядосал се младоженецът и почнал да го бие. — На мене ли или на невестата? Друг път, като срещнеш хора като нас, хвани калпака си, удари го о земята, почни да играеш ръченица и викай, колкото ти глас държи: „Уха-ха! Иха-ха!“
Измъкнал се пътникът от селото и поел по-нататък. Навлязъл в една долчина и видял, че насреща му иде кола с чергило. Пред колата вървели две неуки буйни волчета, а под чергилото имало стотина паници, гърнета и стомни. Щом видял колата, нашият пътник се затекъл срещу волчетата, ударил калпака си о земята, почнал да играе ръченица и се развикал:
— Уха-ха ! Иха-ха !
— Младите добичета се подплашили, кривнали от пътя, обърнали колата и тя се прекатурила в един дол. Всичките грънци се потрошили. Грънчарите пипнали виновника за злополуката, цял час го налагали и му поръчали:
— Слушай, друг път, когато срещнеш хора като нас, не играй
ръченица, ами отскубни малко тревица, иди към добичетата и думай:
„Биче, биче, на! Биче, биче, на!“
— Наложеният отминал, откъснал хапка трева от една ливада и видял пред едно лозе две бабички. Седят на припек, приказват си и дремят. Пътникът протегнал ръка и поднесъл тревата към устата им:
— Биче, биче, на! Биче, биче, на!
Едната бабичка дигнала тоягата си и го ударила по ръката:
— Ние да не сме добичета, че ни подаваш трева, бре проклетнико! — викнала гневно тя. — Не те ли е срам? Друг път тъй да не правиш, ами като видиш две бабички като нас, наведи се, снеми калпака си и дай да те попощят.
— Добре — рекъл пътникът и продължил по-нататък. Надвечер стигнал в трето село. Накрай село видял, че се давичкат две кучета. Боричкат се, лаят, ръмжат и се хапят. Цялата им свада била за един кокал.
Без да мисли много, пътникът снел калпака си, навел се и мушнал главата си между настървените кучета. Едното куче му отхапало ухото. Запищял нещастникът, побягнал настрана и седнал. Откъснал един парцал от ризата си и превързал болното си ухо.
— Зашо ти е вързано ухото? — попитал го един селянин, който минавал с коса на рамо.
Злополучникът му разказал всичко. Косачът прихнал да се смее.
— Не трябваше да си тикаш главата в устата на кучетата! Друг път видиш ли такова нещо, дигай тоягата и удряй! Не си тикай главата!
— Тъй ще направя! — рекъл си пътникът, станал и отминал по-нататък. Пред една вратня видял две деца играят с копчета.
— Ей сега ще ви дам да разберете! — заканил се той на децата, па измъкнал един кол от съседния плет и замахнал да ги удари. Но тъкмо когато вдигнал кола, от къщи изскочил бащата на децата, грабнал кола ог ръцете му и му залепил една плесница.
— Ти луд ли си? — извикал бащата. Какво са ти сторили децата, че си дигнал кол над главите им! Друг път, видиш ли две деца, наместо да ги биеш, бръкни в джоба си, извади някоя пара, ако имаш, и кажи:
— На, рожби, да си купите по едно кравайче!
Прекосил селото злополучникът, излязъл вън. Край пътя видял една свиня — рови торището и грухти:
— Гру. гру, гру! Гро, гро, гро!
— Какво! — извикал умникът. — Грош ли? Грош ли искаш? Аз нямам в джоба си пукнато петаче, а ти искаш грош. На! — ритнал той свинята и отминал.
Когато се уморил да броди по света, скитникът се досетил, че жена му вече е забравила сторената пакост, прибрал се в къщи и започнал да работи, както му е редът – разумно и упорито.

Веднъж Хитър Петър подгонил с тоягата си един заек. Заекът бягал към поляната и Хитър Петър хвърчал подире му. Гонитбата трая¬ла цял ден. Най-сетне пред дългоухия бегач се изпречила река Вит. Заекът, без да мисли много, се хвърлил да я прескочи. Но река Вит прескача ли се? Заекът паднал сред реката и се удавил. Хитър Петър спрял запъхтян на брега, посъвзел се и се почесал по врата.
— Брей — рекъл си той, — ама че дълъг път изминах! Замрък¬нах по чужди краища.
Тръгнал край брега, слязъл надолу и влязъл в едно село. Спря пред вратнята на една хубава къща и си рекъл:
— Тук навярно живеят заможни хора.
Почукал. Показала се млада жена със запретнати ръкави.
— Какво дириш, чичо?
— Диря подслон за нощуване.
— Влез — поканила го жената, — у нас ще спиш.
Хитър Петър влязъл. Невестата му изнесла стол да седне пред къщи, додето се върне мъжът й от нивата. Хитър Петър седнал. По едно време усетил миризма на варена птица. Надникнал да види какво готви невестата и се ухилил: над огъня в една тенджера чукуркала го¬ляма патка.
— Ех, че вечеря ще падне —рекъл си Хитър Петър и често-често обръщал очи към вратнята да види дали не си иде стопанинът.
В туй време невестата, която шътала край огъня, си помислила : Дози чужденец ми се вижда много гладен и морен. Ако му сложа напреде патката, ще я излапа, додето са усетим. Я да я скрия с тендже¬рата, че утре, като си замине, ще я изядем двама с мъжа ми."
Дигнала сварената патка с тенджерата и я захлупила с една паница на полицата.
— Захлупи я с паничка, за да бъде топличка —- си рекъл Хитър
Петър и се облизал като котарак, когато види прясна риба.
Затрополяла кола. Дошъл си орачът. Разпрегнал воловете, влязъл в къщи.
— Гостенин си имаме! — викнала жената.
— Да е жив — отвърнал мъжът, — хайде по-бърже слагай да ядем, че умирам от глад.
— Ох — въздъхнала жената, — ами като не съм готвила нищо!
— Давай, каквото има!
Невестата сложила на трапезата малко сух хляб и три глави лук. Орачът, нали бил гладен и не знаел, че има варена патка, гълтал лакомо. Хитър Петър ронел трошици, колкото да залъже глада си, чакал домакинята да сложи патката и се чудел на ума й: защо почва с лук и разваля хубавата вечеря!
Но ето че орачът се нахранил и рекъл:
— Благодаря ти, жено, и тая вечер се нахранихме!
— Ние май че те прегостихме — обърнала се домакинята към Хитър Петра, — какво да правим, когато дойде късно и аз нищо не сварих да приготвя.
Тогава Хитър Петър разбрал, че тая жена б скрила патката от него, и рекъл:
— Стига ми. Добра беше вечерята.
— Хайде сега да спим, че утре рано ще ставаме! — казал орачът и влязъл във вътрешната стаичка. Домакинята постлала една черга край огъня за Хитър Петра, рекла му „леканощ"и се прибрала при мъжа си.
Хитър Петър туй чакал. Бърже измъкнал4 патката от тенджерата, излапал половината, скрил другата половина в торбата си, напил се със студена вода и легнал да спи. На другата сутрин той станал рано, ви¬дял край огъня цървулите на орача, мушнал ги в тенджерата, похлупил ги с една паница и седнал до огъня да стегне своите. В туй време от¬вътре се показал и домакинът.
— Добро утро! — рекъл той. — Къде тъй рано, побратиме?
— Ще си ходя — отвърнал Хитър Петър, — дълъг път ме чака. Аз съм ловец, трябва да ударя нещо и да го отнеса на чедата си.
— Че какъв си ловец, кога нямаш пушка?
— Аз гоня зайци с тояга.
Орачът се усмихнал под мустак.
— Има ги всякакви — рекъл той. — Ами как живее народът по вас ?
— Добре е сега. Ние си имаме един град — Тенджерград го каз¬ват. Додето този Тенджерград управляваше Пат-патаран, на някои беше добре, а на други зле — смесена работа. Но откак в Тенджерграда се настани цар Цървулан — много добре стана за сиромасите и за глад¬ните. Хайде прощавай!
Селянинът не разбрал какви са тия управници на Тенджерграда.
Хитър Петър щом излязъл, кривнал из върбалака край Вит и се загубил.
Станала подир малко и домакинята. Като видяла, че гостенинът си е отишъл, бърже се затекла към полицата, отхлупила тенджерата и що да види: наместо обиварената патка вътре се мъдрели мъжовите й цървули. Разказала всичко на мъжа си. Той чак сега разбрал приказката на гостенина за двамата управници на Тенджерграда и рекъл:
— Пада ти се! От гостенин ядене никога да не криеш.

През един горещ летен ден кума лиса подгонила дългоухия заек и го преследвала до градинския кладенец. Щом стигнал кладенеца, заекът се засилил и прехвърчал като птица над него. Кума лиса решила мигом да направи и тя заешки скок, но наместо отвъд — тупнала в кладенеца. Кладенецът бил дълбок и лисицата не смогнала да се измъкне. Затънала до шия в студената вода и затреперала. По едно време откъм гората се задал брадатият козел, умната глава. Върви към кладенеца, брадата си поклаща, рогата си мотае.
— Какво правиш там? — надникнал козелът в кладенеца.
— Къпя се в прохладната вода. Градинарят ми е приятел, а пък слънцето пече много — отвърнала лисицата.
— А водата става ли за къпане? — попитал козелът. — Не е ли мокра?
— Чудо! — извикала лисицата и си потопила главата.
— И аз ще скоча при тебе — рекъл козелът.
— Скочи, но внимателно, да не размътиш кладенеца!
Брадатият козел се строполил надолу с главата и цамбурнал в кладенеца. Кума лиса заврещяла:
— Ай, ай, ай! Цяла ме изцапа! Напръска ми кожухчето с кал! Тъй ли се скача?
— Ами как? — попитал козелът.
— Ще ти покажа, ако ми помогнеш да изляза от кладенеца.
Изправи се на задните си крака!
Козелът се изправил, а кума лиса започнала да се катери по гърба по рогата му, докато се измъкнала вън от кладенеца.
— Сбогом, глупчо! — размахала лапичката си лисицата.
— Как тъй, аз съм умна глава! — оскърбил се козелът.
— Ако беше умна глава, нямаше да бъдеш сега в кладенеца! — извикала лисана и побягнала.
Козелът останал в кладенеца и стоял три дни. На четвъртия пристигнал градинарят, вързал го за рогата с едно въже и го измъкнал навън.

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана.
Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:
– Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам.
Какво мислиш – добре ли съм решил?
– Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.
Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.
–Добро утро, тате! – викнало момчето.
– Кое си ти? – попитал старецът.
– Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!
Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл.
Бабичката, като го видяла, много се зарадвала:
– Ох, на мама – викнала тя, – то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.
Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:
– Дий!
Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда.
права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.
– Тате – викнал той на стареца, – ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.
Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!
– Хей – викнал той, – какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:
– Какво има?
– Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! – отвърнал търговецът.
– Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.
– Де го? – още повече се смаял търговецът.
– Ей го там в ухото на вола.
Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:
– Продай ми го!
– Колко даваш? – попитал старецът.
– Сто жълтици.
– Дай парите.
Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал.
По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
– Тая нощ – рекъл първият – ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?
– Съгласни сме! – отговорили другите двама.
– Вземете и мене, братя! – обадил се Педя човек в тъмнината.
– Кой си ти? – трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:
– Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.
Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:
– Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?
– Мълчи, дребосъче мустакато – зашепнали разбойниците, – изведи черния!
Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал.
Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихоприближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:
– Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!
Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:
– Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!
Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:
– Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?
– Аз съм Педя човек.
– Какво искаш от мене?
– Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.
– Къде живеят те?
– Хе там, в долното село.
Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:
– Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!
Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.
– Как сте? – попитал Педя човек и си засукал мустака.
– Добре сме – отвърнали старците. – Тебе чакахме.
– Вие сте добре – рекъл Педя човек, – но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.
– Лесна работа! – рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила
хубаво меко кожухче.

Един казанджия, като гледал бакърите, че са червени, не му ставало особено приятно и си казвал: „Ех, да можех да калайдисвам, че да направя тиганите бели, да блестят! Не е зле да стана калайджия“.
И така, казанджията нагрял един казан добре и поставил калай, за да го калайдиса. Тъй въртял разтопения калай в казана, инак въртял, а той, като живо сребро, все бягал по бакъра и нито капка не се залепвала. Мъчел се казанджията, ядосвал се – нищо не помагало. Дошли приятели да гледат какво ще стане. И почнали да го учат – един едно, друг друго да смеси с калая, та дано хване. Всичко добре, но при тях се бил промъкнал и дяволът, та кой каквото кажел, все му се надсмивал.
– А бре, нищо не липсва, но майсторлъкът е да намериш колко драма калай трябва да се постави, там е тайната. Пък то изведнаж такава работа не става – трябва човек да се мъчи, докато сполучи.
Така разправял дяволът. Всички се съгласили с него, съгласил се и казанджията. Той се мъчил три дена и три нощи да улучи мярката. Пот обливала челото на казанджията, много въглища изгорил, много калай изхабил, но всичко било напразно. Голяма мъка налегнала казанджията, не само затова, че не можел да намери мярката, но още защото дяволът всеки ден идвал в дюкяна му и нищо не харесвал: че калфата държал казана така, а не иначе; че огънят бил силен, че други път бил слаб; че калаят бил малко, а после пък много. Той все измислял такива дяволщини, които страшно сърдели казанджията и винаги грешал. Най-после толкова много дотегнало на казанджията, че сърдито му казал:
– А бе, ти съдия ли ми си, че си застанал над главата ми, да ме съдиш? Това не било, онова не трябвало! Като че съм те викал да ме учиш как да калайдисвам казани. Я си върви по работата и не ми влизай вече в дюкяна, че иначе ще те изхвърля.
При все че дяволът нямал срама, престорил се пред хората, че уж се докачил. Той застанал до чешмата да чака там калфата и да му се присмива. Не минало много време и ето, калфата дошъл на чешмата да налее вода. Дяволът се разкискал:
– Е, казанджията можа ли да калайдиса без мене казана?
– Не, не го калайдиса. Да го вземе дявола и казана, и майстора! – рекъл калфата.
– Ха-ха-ха! Нека се помъчи още някой ден и я го калайдиса, я не – едно от двете!
По два-три пъти на ден все така се надсмивал дявола на калфата, когато дохаждал на чешмата за вода и го надумвал да се скара с майстора и да побегне от него.
Една привечер калфата отишел пак за вода, а дяволът го запитал:
– Е, калфа, калайдисахте ли казана?
Калфата, който и без това бил ядосан, казал сърдито:
– Е, пукна дявола, калайдисахме го.
Дяволът помислил, че казанджията е сполучил, затова му идело да се пукне от мъка и без да се усети, се издал:
– Ами кой ви каза да турите нишадър, за да се хване калаят?
– Който ни го каза – каза ни го; твоя работа ли е да знаеш?
Хитър излязъл калфата, той веднага се досетил, че нишадър трябва да се прибави. Отърчал в дюкана и обадил на майстора, какво чул от дявола. Купили нишадър. Щом посолили казана с него, калаят веднага се хванал, като че ли с туткал са го лепили.
Калайдисали казана и го поставили на показ пред дюкяна да го гледа цял свят.
Всички, които гледали калайдисания казан, се чудели и възхищавали. Приятелите на казанджията, който вече минавал за калайджия, рекли:
– Е, майсторе, пукна вече дявола, щом успя да калайдисаш казана!
Дяволът, като чувал тия думи и от приятелите, и от майстора, а най-вече от калфата, пред когото се изпуснал да каже: „Кой ви каза да турите нишадър в калая“, от голяма мъка се пукнал и осмърдял цялата махала. Така той си отмъстил. Затова и до ден-днешен, когато се калайдисва, засмърдява наоколо. Който не вярва, нека помирише – когато калайдисват – и ще се увери.

Едно момче тръгнало по печалба. Вървяло, вървяло из една гора и дошло до една долинка. В долинката чуло нещо да шумоли. Надзърнало да види що шумоли и видяло една мърша, а над мършата се карали една мравка, един сокол и една змия. То ги запитало:
– Защо се карате?
– Караме се, защото не можем да си разделим месото – отвърнали те.
Момчето им разделило месото.
– Много ти благодаря, момче – казала змията. – За награда, те благословям, когато поискаш, да ставаш на змия и пак да се превръщаш на човек.
Мравката също го благословила да се преобразява на мравка и пак – на човек.
Соколът – също.
Момчето тръгнало да си върви. Като си вървяло по пътя, хрумнало му да стане змия. „Искам да стана змия!“ – казало си то и начаса се превърнало на змия. После се превърнало на мравка, на сокол, и пак на човек.
Като вървяло по пътя си, видяло една колесница, а в нея – царевата дъщеря. Момчето се престорило на сокол и застанало насред пътя. Щом видяла соколчето, царската дъщеря заповядала да спрат колесницата. Тя слязла и поискала да улови птичето. Тя допряла ръката си до опашката му и то подскочило. Току посегнала да го хване – то пак подскочило. Най-после го хванала. Взела соколчето и го отвела в палата. Направила му клетка и го турила в нея. Като се мръкнало, донесли на царската дъщеря да вечеря. Тя се нахранила и си легнала. През нощта соколът се престорил на мравка и изял остатъка от вечерята. На заранта, когато царската дъщеря се събудила, видяла, че й няма яденето.
На втората вечер соколът направил същото. Тогава царската дъщеря почнала да се сърди на своите прислужници.
На третата вечер, след като се навечеряла, легнала си, ала останала будна, за да пази и види кой ще вземе остатъка от яденето. Пазила, пазила, докато задрямала. Като се пробудила, що да види – един хубав момък – да му се ненагледаш – седнал до масата и сладко, сладко вечеря. Тя тихичко станала, отишла до него, хванала го за дрехата и му рекла:
– Какво търсиш тук, юначе, и откъде влезе? Момъкът се смутил и най-после признал:
– Аз съм соколът, който ти хвана, но се преобразявам. Аз съм, наистина, човек.
Тя много го харесала и на другия ден казала на баща си:
– Искам да се омъжа. Поръчай гайди и тъпани – царска сватба да направим!
– Как ще се омъжиш, като не сме ти намерили още другар?
– Ти поръчай свирки и тъпани, повикай и сватове, аз ще си намеря момче – рекла дъщерята.
И царят я послушал.
Направили голяма царска сватба.
На следната година царят тръгнал на война. Сам той водил войската на бой. Но неприятелят излязъл по-силен и царят едва спасил половината си войска.
Тогава зетят му казал:
– Пусни ме, дядо, аз да се бия.
И владетелят го пуснал.
Струпал зетят войската на закрито. Когато се стъмнило, казал си: „Искам да стана сокол, че да литна“. Начаса се превърнал на сокол и литнал в неприятелския стан. Когато вражеските войници спели дълбок сън – той се превърнал на човек и взел да сече наред със сабята си враговете. Наскачали изплашени войниците в тъмнината и почнали едни други да се избиват. Така той ги победил. Превърнал се пак на сокол и литнал към войската си. Пратил тогава вестители до царя да му съобщят за победата, и да го зарадват, че нито един негов войник не е загинал.
На сутринта повел войската си към морето, за да се изкъпе. Когато се къпел, една голяма риба се спуснала и го глътнала. Всички войници се изплашили – как да се явят пред царя без победителя? Мислили, кроили и най-после решили да изпратят едного при царя – уж че е неговият зет.
– Не е този моят зет! – казал царят.
– Не е този моят мъж! – казала дъщеря му.
А проводеният настоявал:
– Аз съм, но вие не можете да ме познаете – от битката съм се изменил.
– Добре – казала царската дъщеря, – превърни се тогава на змия.
– Как може човек да стане змия?
– Е, щом е така, превърни се на сокол.
– Та от човек сокол става ли?
– Ти не си моят мъж. Ако не кажеш какво е станало с мъжа ми, ще те погубим.
Онзи най-после признал:
– При вас лъжа не бива. Твоя мъж го глътна една риба в морето.
Царската дъщеря имала три златни ябълки. Взела тя ябълките и накарала войника да я заведе на мястото, където рибата погълнала мъжа й. Тя застанала на брега на морето и почнала да подхвърля ябълките. Рибата, като я видяла, се примолила:
– Дай ми тези ябълки, царкиньо – ти други ще си набереш.
– Ще ти дам – отговорила тя, ако ми върнеш човека, когото вчера си глътнала.
– Добре – съгласила се рибата. Царкинята хвърлила на рибата една златна ябълка и тя освободила царския зет.
Юнакът, щом излязъл, превърнал се на сокол и литнал нагоре. Той се върнал в палата, където всички го посрещнали с толяма радост и почести. И царската дъщеря отново заживяла радостно и щастливо със своя мил съпруг.

В едно село живеел сиромах Тодор. Нямал си той ниви и добитък, а работел чорбаджийските имоти. Криво-ляво прехранвал себе си, жена си и трите си деца.
Чорбаджията имал само един син за чудо и приказ. Нищо не работел, нищо не учел, а денем киснел по кафенета и кръчми, пък вечер скитал край плетищата да лъже моми. Нямал нито страх, нито срам от хората. На баща си отвръщал, майка си ругаел, ратаите подигравал и понякога за нищо и никакво стоварвал по гърба им юмруци. Нали бил чорбаджийски син, никой не смеел да му каже нещо. Селото било пропищяло от проклетията му, но какво да се прави?
Един ден сиромах Тодор дялкал в чорбаджийския двор да поправи колата, че трябвало да пренесе тор на нивите. Навел глава, той си работел и мислел за своето сиромашко тегло. В това време от къщи излязъл чорбаджийският син. Бил доволен и ухилен. Той се спрял до сиромах Тодор да погледа какво работи. И както стоял с ръце в пояса си и само мислел с каква пакост да си направи кефа, видял на слънцето да лъщи голият потен врат на бедняка. И плюл чорбаджийският син на ръката си, после я вдигнал и стоварил една плесница по врата на сиромах Тодор. Брадвата изхвръкнала от ръката му. Сиромахът вдигнал изненадан глава.
– Защо ме биеш, чорбаджи? – попитал той.
Но чорбаджийският син се захилил още повече.
– Да видя дали ти е здрав вратът…
И той заминал нататък.
Сиромах Тодор нищо не рекъл. Станало му мъчно, че за нищо и никакво му се подиграват. Не можел да се бие с чорбаджийския син, затова решил да иде при дядо поп, за да му се оплаче. Станал той, взел от прахта скъсания си калпак и право в дядовата попова къща.
Дядо поп седял на чардака върху един миндер. От време на време той дърпал блажено от чибука си и сърбал горещо кафе от голяма турска чаша. Сиромах Тодор се изправил пред него смирено.
– Дядо попе – почнал той. – Идвам да се пооплача от чорбаджийския син…
Дядо поп го погледнал и направил кисело лице. И той се страхувал от този непрокопсаник, та не искал да има с него вземане-даване.
– Като поправях колата в двора – продължил сиромахът, – лепна ми една плесница, да си направи кефа. Е, справедливо ли е това?
– Ха, затуй ли идваш при мене? – отвърнал дядо поп. – Голяма работа, брей!… Като го срещна, ще му кажа да те почерпи половин ока вино заради плесницата, та да го простиш.
И както си седял, дядо поп се обърнал гърбом, сякаш да покаже, че работата е свършена и сиромах Тодор може да си върви.
Сиромах Тодор замигал и се почесал, дето не го сърби. Тази присъда на дядо поп никак не му се харесала. И изведнъж вдигнал ръка и лепнал една здрава плесница на оголения врат на дядо поп.
– Ти луд ли си, бе? – изревал дядо поп и вдигнал чибука си да го стовари върху сиромаха.
– Чакай, дядо попе… Аз имам право – спрял го сиромах Тодор. – Ти казваш, че една плесница струва половин ока вино? Значи и аз сега ти дължа половин ока. Като видиш чорбаджийския син, нека той тебе почерпи с моето вино. При него твоята дума повече минава. Тъй и двама ще се наплатим.
И Сиромах Тодор нахлупил доволен калпака си и си отишъл.

Едно бедно момче пасяло стадо чужди овце по поляните над селото си. Веднъж, по обед, то ги закарало до едно изворче с голямо корито да се напият с вода. После овцете се събрали да пладнуват в една дъбрава.
Овчарчето също пило вода направо от чучура, постлало си ямурлука и заспало. Присънил му се чуден сън. Явил му се един белобрад старец и му казал:
– Момче, под дървото до извора е закопано голямо имане.
Събудило се момчето. Огледало се, дървета много – прибрало
вечерта овцете в селото и не казало на никого за съня си. На другия ден се повторило същото. Явил се в съня му белобрадият старец и казал:
– Под дървото до извора е закопано голямо имане – казан с жълтици. Деветима братя трябва да се съберете и да го извадите.
Вечерта момчето казало на баба си за странния сън.
– Жалко, че съм сам и нямам братя. Заедно бихме могли да потърсим съкровището.
– Ти имаш осем братя – отвърнала бабата. – Те, братовчедите, са като братя. С тях ставате точно деветима.
На другия ден момчето пак закарало овцете при извора. Но от вълнение не можело да заспи. По едно време се унесло за миг. Тогава пак му се явил старецът и рекъл:
– Съкровището се пази от таласъм. Насипете пепел около дърветата. Каквито стъпки видите по пепелта, такова животно трябва да принесете в жертва. Иначе таласъмът на съкровището ще ви разкъса.
Прибрало се момчето в селото. Събрало братовчедите си и им разказало всичко. Те много се зарадвали, че ще станат богати. Изнесли девет крини пепел, та поръсили навред около извора. На сутринта като отишли, видели стъпки, които водели до едно дърво. Само че не били на животно, ами човешки.
– Имането иска да принесем в жертва човек – рекло овчарчето.
– Ти луд ли си? – извикал най-големият братовчед.- Ние да не сме кръвопийци?
– И аз не искам такъв грях на душата си – отвърнало момчето. – Ние сме деветима момци с дрянови криваци. Какво ще ни стори един таласъм?
Всички се съгласили с него. Отишли до дървото през нощта и мълчаливо започнали да копаят. Копали, копали, по едно време изг-рял Месецът – тънък като сърп. Изкряскала кукумявка, полъхнал студен вятър и изведнъж от земята изскочила една голяма мечка. Козината й – черна като катран, очите й – червени като въглени. Лапите й били толкова големи, че можела да убие вол с един удар. Това бил таласъмът на съкровището.
Братовчедите хвърлили криваците и се пръснали кой накъдето види. Овчарчето останало само, но не се уплашило, а се спуснало върху звяра. Започнали да се борят. Момчето било много силно, но мечката още повече. Зинала насреща му да го изяде. Овчарчето я хзанало за ушите, за да държи раззинатата паст по-далеч от лицето си.
В това време изкукуригал петел в селото и момчето се озовало изведнъж на дъното на ямата. Вместо мечи уши, стискало здраво в ръцете си дръжките на голям казан, пълен с жълтици.
Така овчарчето преборило таласъма и с намереното съкровище станало най-богатия човек в цялата планина.