Чуй всички приказки

Веднъж веселият Дионис с шумна тълпа менади и сатири скитал по обраслите с дървета скали на планината Тмол във Фригия. От свитата му липсвал само Силен. Той останал назад и препъвайки се на всяка стъпка, понеже бил доста пийнал, се лутал по фригийските полета. Видели го селяните, вързали го с гирлянди от цветя и го отвели при цар Мидас. Мидас веднага познал учителя на Дионис, с уважение го приел в двореца си и девет дни наред го чествал с разкошни пиршества. На десетия ден Мидас лично завел Силен при бог Дионис. Зарадвал се Дионис, като видял Силен, и позволил на Мидас като награда за уважението, което оказал на учителя му, да си избере дар, какъвто иска. Тогава Мидас се провикнал:
– О, велики боже Дионисе, нареди така, че всичко, до което се допра, да се превръща в чисто, блестящо злато!
Дионис изпълнил Мидасовото желание, той съжалил само, че Мидас не е избрал по-добър подарък.
Ликувайки, Мидас се отдалечил. Зарадван от получения дар, той откъснал зелено клонче от един дъб и клончето се превърнало в ръцете му на злато. Откъснал той от една нива класове – те станали златни и зърната в тях – златни. Откъснал ябълка, ябълката се превърнала в златна, като че ли е ябълка от градините на Хесперидите. Всичко, до което се допирал Мидас, тозчас се превръщало в злато. Когато миел ръцете си, водата се стичала от тях на златни капки. Мидас тържествувал. Но ето че стигнал в двореца си. Слугите му приготвили богат прием и щастливият Мидас се излегнал при трапезата. Едва тук той разбрал какъв ужасен дар е поискал от Дионис. Само от докосването на Мидас всичко се обръщало в злато. Златни ставали в устата му и хлябът, и всички ястия, и виното. Чак сега разбрал Мидас, че ще трябва да умре от глад. Той протегнал ръце към небето и извикал:
– Смили се, смили се, о, Дионисе! Прости ми! Моля те за милост.
Вземи си обратно този дар!
Дионис се явил и казал на Мидас:
– Иди при изворите на Пактол, там, в неговите води, измий от тялото си тоя дар и своята вина.
Отишъл Мидас по повелята на Дионис до изворите на Пактол и се потопил там в чистите му води. Като злато потекли водите на Пактол и умили от тялото на Мидас дара, получен от Дионис. Оттогава в пясъка на река Пактол има златни зрънца.

И може би последните, които се опитали да сторят на бога някакво зло, били едни тиренски моряци, чийто кораб той наел, за да обиколи островите в Егейско море. Без да го познават, моряците решили да продадат хубавия младеж на някой робски пазар и да разде¬лят парите, затова вместо да гребат към остров Наксос, както била уговорката, се отправили към азиатските градове на изток. Дионис дремел на палубата, по едно време се огледал:
– Ей, моряци, това не са бреговете, към които трябваше да се насочим! – извикал той. – Не ви ли е срам да мамите един нещастен момък? – Но те само се изсмели и продължили да гребат. И тогава корабът сякаш замръзнал – колкото и да натискали греблата, той стоял на едно място. Изведнъж по греблата се извили диви лози и бръшлян, запълзели нагоре по мачтата, отрупали я с едри гроздове. После греблата се превърнали в змии, а целият кораб се изпълнил с диви зверове – пантери, тигри, рисове заскачали между моряците. Те ужасени се хвърлили в морето – и в следния миг гърбовете им се извили – вместо с крака, запляскали с опашки. Дионис ги преобразил в делфини.
И вече никой не посмял да спре неговата радостна армия. Тя продължила с кораба из Егейските острови, докато най-сетне стигнала Наксос. И тук, на брега, те видели красиво момиче да лежи и горчиво да ридае. Това била Ариадна, дъщеря на критския цар Минос и внучка на Европа. Ариадна току-що била станала жертва на черна неблагодарност – влюбена в героя Тезей, тя му помогнала да убие страшния Минотавър, за което той предварително се заклел да й стане съпруг. Тя му дала кълбото с вълшебната нишка – Ариаднината нишка – и благодарение на нея Тезей се оправил в Лабиринта, намерил скривалището на Минотавъра, убил го и излязъл обратно. Заради Тезей Ариадна предала семейството и родината си – двамата побягнали с една лодка, по пътя стигнали Наксос, спрели тук да си починат, но през нощта Тезей тайно отпътувал и я оставил сама, измамена и разплакана на острова. И тъкмо в най-черния час на нейното отчаяние на брега се изсипала вакханалната армия. Дионис зърнал Ариадна, харесал я и тутакси я взел за жена – обърсал сълзите й прегърнал я. След горчивината и скръбта тя намерила ново щастие, дионисиевският празник се превърнал в ликуваща сватба.

Веднъж дядо Господ тръгнал по земята със свети Петър и свети Илия да се поразходят. Влезли в една кръчма. Там Герман си пиел вино.
– Добър ден, Германе.
– Дал ви Бог добро.
– Какво правиш?
– Винце пия – Бога славя!
Свети Петър побутнал дядо Господ с лакът, намигнал му и му прошепнал:
– Наумил е да става светец, затова толкова те слави.
– Така ли? Той има една голяма нива с ечемик, ще изпратя облак с градушка. Да видим дали ще ме слави, като му скълцам нивата.
Дядо Господ изпратил Свети Илия да пусне град над нивата на Герман и да съсипе реколтата. На свети Илия му дожаляло за човека и му казал какво е решил Господ. Герман изтичал при дядо поп.
– Дядо попе, трябват ми пари, хайде да ти продам нивата заедно с ечемика. Евтино ще ти я дам.
Попът купил нивата.
След като паднал град, дядо Господ и двамата светци пак отишли при Герман.
– Какво правиш, Германе? Добре ли си?
– Добре съм. Продадох си нивата с ечемика – и пари си имам. Винце пия – Бога славя.
Свети Петър побутнал Господа с лакът и рекъл:
– Господи, надхитри ни този приятел.
– Хайде да идем и да посадим отново ечемика – рекъл Господ. – Ще го направим по-хубав, та да се пукне човекът от яд, че си е продал нивата..
Тръгнали да садят отново ечемика. Свети Илия пак казал на Герман какво са намислили. Герман отишъл при попа:
– Дядо попе, аз ти продадох нивата, ама се случи, че я удари град.
Грях ми е да ми теглиш щетите. Ще ти върна парите, та пак нивата да си е моя.
Попът се съгласил на драго сърце. Господ влязъл в нивата, прекръстил я – тя се раззеленила и станала по-гъста и по-хубава отпреди. Родила много ечемик. Той бързо узрял, Герман го ожънал, още недозрял, да не би пак да падне град и да го скълца.
Дядо Господ и светците наминали при Герман.
– Германе, как си? Добре ли си?
– Сполай на Бога – добре съм. Върнах си нивата. Ожънах хубав ечемик. Още не съм го овършал и продал, ама кръчмарят ми има вяра… Винце пия – Бога славя.
– Господи, и този път ни надхитри Герман – рекъл свети Петър.
– Ще го прокълна да напълни само една главина ечемик – рекъл Господ.
Свети Илия и това казал на Герман и го научил да вземе една главина от колело, да я сложи високо и да изсипва ечемика през нея, докато отдолу стане куп и главината се напълни.
Герман побил две високи греди, сложил отгоре трета и на нея окачил главината. Сипвал през нея, сипвал, докато се издигнала го¬ляма купчина, та ечемикът допрял до главината и я изпълнил.
След известно време дядо Господ отишъл при Герман.
– Е, Германе, сега как си?
– Сполай на Бога, добре съм. Напълних си двора с ечемик. Даде ми го Господ. Винце пия – Бога славя.
– Бре, Петре – казал Господ, – този човек е много умен, и сега ни надхитри. Хайде да го направим светец, може да ни потрябва някога!
И Господ направил Герман светец.
Понеже свети Герман патил от град, хората го нарекли Градуш-кар и му се молят да им помогне, когато над нивите им се зададе тъмен облак.

Веднъж дядо Господ тръгнал на дълъг път. Времето било горещо, той се уморил и ожаднял. Близо до пътя, на сянка под дърветата, пладнувало стадо крави, а до тях лежал на тревата един говедар. Дядо Господ го помолил за глътка вода, но говедарят не само че не му дал, ами дори не станал от мястото си. Протегнал крак, както си лежал и казал:
– Ей там има извор, ходи, щом си жаден и пий!
Дядо Господ отминал по-нататък и намерил едно овчарче, на което овцете му се били разбягали. То тичало насам натам да ги съ¬бере, ама не можело, защото ги хапели големи мухи – щръклици. Дядо Господ го наближил и му рекъл.
– Добро утро, синко!
– Дал Бог добро, дядо!
– Имаш ли вода да се напия?
– Не, дядо, свърши – отвърнало овчарчето. – И аз съм жаден, ама не мога да оставя овцете, да отида и да налея. Пък и днес ми е ден да гощавам вълка.
По онова време овчарите не пъдели вълка, ами всеки ден по ред му давали да си избере по едно агне. Дядо Господ му рекъл:
– Иди, синко, иди да налееш вода, аз ще гледам овцете. Ти ми кажи кое агне да му дам.
Овчарчето му показало едно охранено агне и отишло за вода, а Господ направил овчарски кавал и започнал да свири. Овцете ведна¬га се събрали при него и се умирили, а щръклиците литнали при кравите. Те веднага се разбягали по поляната. Говедарят скокнал да тича подире им, но повече не успял да ги събере. Оттогава те все щръклеят, та да се мъчи говедарят.
По едно време дошъл вълкът, но дядо Господ не му дал хубавото агне, а отделил едно болно и проскубано. Вълкът се ядосал и се втурнал в стадото, сам да си улови най-хубавото агне. Тогава дядо Господ го ударил с кавала през кръста. Вълкът побягнал, а дядо Господ взел Два кремъка и ги хвърлил по него.
– Хванете го! – извикал той.
Те се превърнали на кучета и подгонили вълка. Затова кучешките зъби са остри и здрави като кремъци, а вълкът е най-слаб в кръста.
Върнало се момчето и донесло вода. Дядо Господ пил и от благодарност му дал кавала. Оттогава е останало овчарите да свирят на кавал пред овцете. Кавалът е дар от Бога.
– Отсега нищо да не давате даром на вълка – казал Господ, – а да го гоните от стадото. Кучетата ще са все с тебе да те пазят от зло и от лоши животни.
– От животните ще се опазя, но как ще познавам злото? – попитал овчарят.
Господ рекъл:
– Запомни, синко, че злото се крие в лошите хора. Кучетата усещат кой човек е лош и кой е добър. Тях гледай, а лека-полека и ти ще се научиш да ги познаваш.
Оттогава кучето станало най-добрия другар на човека.

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:
— Ти, момче, имаш ли други братя?
— Нямам — отвърнало бръснарчето, — едничък съм на мама.
— Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому — загубен си!
Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се в къщи живо и здраво, но оттогава насетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:
— Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.
— Не мога, майко, ти каза, ‘защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли — свършено е с мене.
Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изко¬пае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.
Както го научила майката — тъй сторило бръснарчето. Като изко¬пало трапа, то коленичило и до три пъти извикало:
— Цар Троян има магарешки уши! — Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух! И заринало трапа.
Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.
Минало, що минало и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:
— Цар Троян има магарешки уши!
— Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух!
Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:
— Няма вече полза от криене.
И си открил магарешките уши.

През цялото лято Хитър Петър водил кравата си по най-сочните пасища. Охранило се онова добиче, загладило косъма, станало като мрянка. Дигнал се една сутрин Хитър Петър и подкарал охранената крава към пазара да я продава. Трима негови съселяни — кръчмарят, бакалинът и попът, — които му завиждали за хубавото име, решили да го надхитрят и направят за смях. Още през нощта те се измъкнали от село, сговорили се кой какво ще приказва и се пръснали по пътя за пазара. Най-напред срещу Хитър Петър се упътил кръчмарят.
— Добра ти среща, бай Петре — рекъл той, — къде си подкарал кравата ?
— На пазар я карам. Има ли добър пазар?
— Задръстено. Купувачите се надпреварят кой да даде повече. Добра ти е кравата, оправена и загладена, но не вярвам да я купи някой.
— Защо? — попитал Хитър Петър.
— Защото има дълга опашка, а на пазара се търсят крави без опашки. Хайде на добър час!
И кръчмарят отминал.
Хитър Петър се почесал по тила.
— Чудно нещо — си рекъл той, — не мога да разбера защо им са крави без опашки, но щом се търсят такива крави, ще отрежа опашката и на моята. Не е голяма работа.
И като се отбил в едно крайпътно ханче, Хитър Петър поискал ножици от ханджията и отрязал опашката на кравата си. Потеглил по-нататък. Ето че насреща му се задал бакалинът.
— Как мислиш — попитал го Хитър Петър, — дали ще намеря ку¬пувач с по-тежка кесия за тази крава?
— Ще намериш? Твоята крава е без опашка. Тъкмо такива крави се търсят на пазара. Но рогата й ще смъкнат цената.
— Защо?
— Защото купувачите, щом видят добиче с рога, почват да се дърпат назад и да намаляват цената. Хайде прощавай!
Повторно се почесал по тила Хитър Петър и без да му мисли много, се отбил на друго ханче, поискал трион, отрязал рогата на кравата и си продължил пътя.
Най-сетне до самия пазар го срещнал третият заговорник — попът.
— Бързай, Хитър Петре, защото пазаряните почват вече да се разотиват. Ти си човек с късмет. Днес на пазара купувачите дерат земята за крави без опашки и без рога, само че по-добре ще сториш, ако отрежеш и ушите на кравата.
— Че какви й са ушите? — попитал Хитър Петър.
— Не ги ли виждаш — магарешки.
Когато и попът отминал, Хитър Петър погледнал кравата и рекъл:
— Май че мязат на магарешки! — изкарал ножа си и отрязал ушите на клетото добиче.
Когато стигнал на пазара, всички се сринали и заобиколили Хитър Петра. Почнали да му се смеят:
— Гледайте нашия хитрец каква крава за продан е докарал! Ще се намери ли луд човек, който да даде пари за такова окастрено добиче?
Кой те научи, Петре, да отрежеш опашката, рогата и ушите на кравата? Да му целунеш ръката, когато се върнеш в село.
Хитър Петър потънал в земята от срам. Измъкнал кравата си от навалицата, отвел я в кланицата и я продал на месарите почти без пари. Туй за туй отишла хубавата крава.
Върнал се Хитър Петър в село. Ония тримата вече разказали на цялото село за окастрената крава, но Хитър Петър нищо не им рекъл. Когато го попитали доволен ли е от пазара, той снел калпака си, поздравил завистниците и си потупал джоба.
— Много съм доволен. Напълниха ми кесията с пари. Вие ми сторихте голяма добрина, защото ме научихте, как да подредя кравата си, за да получа двойно повече пари. Разбрах, че сте ми истински приятели, затуй ви каня утре на вечеря. Жената ще заколи един пуяк. Ще дойдете ли?
— Идваме — отвърнали кръчмарят, бакалинът и попът, — утре вечер сме у вас!
Хитър Петър имал две диви зайчета. На другия ден, щом мръкнало, той рекъл на жена си:
— Жено, аз ще се потуля в градинката, а ти посрещни гостите и им кажи, че съм на нивата. Когато пуякът се изпече хубаво, ти изкарай едното зайче от коша, поръчай му да дойде при мене на нивата и го пусни на улицата. Останалото остави на мене.
Гостите пристигнали рано-рано в Хитър Петровия дом. Насядали по възглавниците и втренчили очи към пещта. Там се печал един голям пуяк. По едно време Хитър Петровица грабнала лопатата и измъкнала изпечения пуяк. Тримата заговорници почнали да се облизват.
— Пуякът е вече готов — рекла невестата, — но Петър се забави.
— Къде е той? — попитал кръчмарят.
— Отиде на нивата. Уж каза, че ще се върне рано, а го няма никакъв. Чакай да изпратя зайчето да го извика.
И като извадила от коша едното от зайчетата, тя застанала на прага и почнала да му поръчва с висок глас:
— Слушай, зайче, по-скоро да идеш на нивата и да кажеш на батя си Петра, че гостите пристигнаха, а пуякът е изпечен. Веднага да дойде!
И тя пуснала зайчето. Дивото зайче подскокнало към отворената пътна врата, изскочило на улицата и като стрела се втурнало към полето.
Не се минало много време и Хитър Петър пристигнал.
— Прощавайте — рекъл той, — аз позакъснях, защото имах много работа на нивата и бях се улисал. Щях да се забавя още, ако не беше зайчето. То, миличкото, дойде запъхтяно и почна да ме дърпа за крачола:
„Бате Петре — вика, — ела си веднага, защото гостите пристигнаха, а пуякът е вече изпечен."
Гостите се спогледали:
— За пръв път виждаме такова чудо: зайче-ратайче.
— Голяма работа ми върши. Вчера го пратих в града да ми купи часовник. За два часа време отиде, върна се и донесе часовника — нов-новеничък. Хайде сега сядайте да ядем, докато не е изстинал пуякът.
Гостите почнали да ядат. Като се нахранили хубаво, попът се обърнал към Хитър Петра:
— Слушай, Петре, я ни продай зайчето си! Много ни е потребно в къщи едно такова бързоного ратайче.
— Но вие сте трима, как ще си го поделите?
— Лесна работа. Днес ще помага на мене, утре — на другия, а в други ден — на третия. Продай ни го.
— Да ви го продам — отвърнал Хитър Петър, — само че е скъпичко.
— Колко искаш за него?
— Колкото струва една добре охранена крава. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме! — викнали и тримата, изкарали кесиите си и наброили на Хитър Петра цяла купчина пари.
Прибрал парите Хитър Петър, извадил от коша второто зайче, предал го на гостите и им поръчал хубаво да го гледат, защото такова зайче нямало никъде по света.
Попът поел зайчето и си го скрил в пазвата.
— Утре ще бъде мое! — рекъл той. Хитър Петър изпратил гостите си ухилен.
— Хубаво ги наредих! — обърнал се той към жена си.
На другия ден попът станал рано, нахранил зайчето със зелев лист и му рекъл:
— Слушай, зайче, ще идеш при моите приятели, с които снощи бяхме на гости у Хитър Петра, ще им кажеш да ми дойдат надвечер на гости. Жената ще приготви тутманик. Хайде, дядовото, бягай по-скоро, защото днес имаме и друга работа. И той пуснал зайчето на улицата.
Зайчето запрашило по пътя и се загубило. Попът седнал на един стол до пътната врата да почака зайчето. Минало пладне, почнало да се мръква, а зайчето все още го нямало. Дигнал се тогава попът, отишъл и намерил другите двама. Попитал ги защо не връщат зайчето.
— Никакво зайче не е идвало при нас! — отвърнали кръчмарят и бакалинът.
— Ами къде може да е отишло? — попитал попът учуден.
— Къде ли? Момчето на съседа ми каза, че снощи видяло едно зайче, което бягало към гората, а днес видяло още едно.
Тогава и тримата се досетили каква е работата и се развикали:
— Измами ни Хитър Петър. Какво да го правим?
— Ще го закараме утре при съдията. Нека той му тегли присъдата.
На другия ден съдията, който имал зъб на Хитър Петра, отсъдил: натикайте го в един чувал, отнесете го на морския бряг и го хвърлете в морето — да го изядат рибите.
— Няма що, Хитър Петре, такава ти била съдбата — рекли тримата и разтворили чувала, — влизай вътре!
Хитър Петър влязъл в чувала и почнал да вика:
— Не ща! Не ща, бе!
— Какво не щеш? — попитали го тримата.
— Не ща в морето!
— Щеш, не щеш — там ще цамбурнеш, защото такава е присъдата.
Нарамил чувала бакалинът и викнал към другарите си:
— Най-напред ще го понося аз. Като се уморя, ще го поемете вие. Брей, че тежи!
И той закрачил към морския бряг. Попът и кръчмарят тръгнали след него и щом чули, че почнал да пъшка, поели чувала от ръцете му. Вървели, вървели, наближили морския бряг. На едно място видели овчар — лежи под стар клонест дъб, подпладнил стадото си на сянка.
— Хей, побратиме — викнал бакалинът, — има ли тука наблизо кладенче да сръбнем малко водица, че изгоряхме от жажда.
— Има — отвърнал овчарят, — слезте в долчинката. Там ще намерите едно ледено кладенче.
Носачите оставили вързания чувал на тревата и се спуснали в долчинката. А Хитър Петър все си повтарял:
— Не ща, бе! Не ща!
Като го чул, овчарят се надигнал, отишъл при чувала и попитал учудено:
— Какво не щеш?
— Не ща да ставам цар! — отвърнал Хитър Петър.
— Защо не щеш?
— Защото не съм научен да нося корона на главата си, нито да ям печени агнета и да спя на пухени възглавници. Не ща и туйто!
— Ами що щеш в чувала? — попитал овчарят.
— Тия трима са ония, дето колят кучето. Те дойдоха в село да ме поканят за цар и като разбраха, че не искам, хванаха ме и ме натикаха в чувала. Насила искат да ме правят цар.
— Стани, бе! — посъветвал го овчарят.
— Ами ти защо не станеш? — обадил се Хитър Петър от чувала.
— Защото не канят мене, ами тебе.
— Ако си съгласен, влез в чувала на моето място, а пък аз ще стана овчар.
Развързал глупавият овчар чувала и се намъкнал на Хитър Петровото място, а Хитър Петър легнал и се изтегнал на сянката под дъба.
Тримата носачи, след като се напили със студена вода, излезли от долчинката. Попът грабнал чувала.
— Искам, бе! Искам! — обадил се отвътре овчарят.
— Какво искаш? — попитал го попът.
— Искам да стана цар!
— Горкият Хитър Петър, той е полудял от страх! — рекъл дядо поп, затекъл се към брега и цамбурнал чувала в морето.
Чувалът потънал.
— Отървахме се от него — рекли тримата и си тръгнали към село.
Надвечер Хитър Петър подбрал стадото на удавения овчар и го подкарал към къщи. Като го видели, тримата негови носачи си глътнали езиците:
— А бе, Хитър Петре, ние нали те хвърлихме в морето! Що щеш тука сега и какви са тия овце?
— Прибирам се в къщи — отвърнал Хитър Петър, — а овцете са мои.
— Къде ги намери?
— На морското дъно.
— Че там има ли овце?
— Милиони овце пасат водорасли под водата. Аз си отлъчих само стотина, като ги продам, пак ще ида да си докарам още стотина.
— Дядо попе, да вървим! — викнал бакалинът.
— Къде ще вървим? — попитал попът.
— В морето за овце!
— Хайде — рекъл лакомият поп и си грабнал калимавката.
Хукнали пак към морето.
— Когато стигнали на брега, най-напред се хвърлил попът и мигом потънал. Само калимавката му плувнала над вълните.
— Гледайте, гледайте! — викнал кръчмарят. — Попът изкара една овца! Хайде по-скоро да се хвърлим и ние, защото попът ще наемете всичките овце.
— И се хвърлили в морето. Издавили се до един. Тъй си отплатил Хитър Петър на своите съселяни, които искали да го хвърлят в морето.

Един сиромах човек се заловил на работа в една ковачница и се трудил цели двайсет години. Най-сетне решил да си ходи и рекъл на ковача:
— Дай ми сметката, защото трябва да си ида у дома и да видя какво е станало.
Ковачът го помолил:
— Аз свикнах с тебе, както бащата свиква с чедото си. Постой още някоя и друга година! Ти ми беше дясната ръка в ковачницата.
— Не мога -— отвърнал работникът, — когато тръгнах от село, оставих младата си невеста. Тя ми се закле да ме чака двайсет години. Ще си ходя вече, защото ако и тая година не се върна, моята невеста ще напусне къщата ми.
— Тръгвай, щом като е тъй — рекъл ковачът, — но ела по-напред да ти броя парите.
Отвел ковачът работника в една потайна стая, отключил едно сандъче и изкарал отвътре три жълтици.
— Ти ми беше верен човек, затуй искам да ти платя добре. Но аз не съм богат, С чука и наковалнята човек не може много пари да спечели. Тук съм скътал три жълтици. Вземи ги и трите. Те не са много, но знай, че ти ги давам от сърце. Ако донякога ти потрябвам, пак ела.
Готов съм да ти отстъпя и ковачницата си.
Работникът се навел и прибрал трите жълтици. Простил се е ковача и тръгнал към село. Като вървял по пътя, настигнали го трима пътници — двама по-млади с цървули, а третият, старец с побеляла глава, щъпукал по чехли. Младите запитали работника откъде иде, каква работа е вършил и колко е спечелил. Работникът почнал да разговаря с тях, а старецът мълчал, нищичко не продумвал, само от време на време, като слушал какво си приказват птичките покрай пътните клончета, се усмихвал под мустак.
— Какъв е този мълчалив старец? — попитал ковашкият работник.
— Баща ни е — отвърнали двамата млади мъже.
— Ами защо се усмихва под мустак?
— Той разбира езика на птиците и навярно чува какви смешни работи си хортуват ония пилци, дето са кацнали по клоните над пътя.
— Ами защо мълчи? — повторно попитал работникът.
— Защото за всяко отваряне на устата трябва да му се плаща.
— Колко взема?
— За две-три думи иска жълтица.
Работникът с трите жълтици в джоба си помислил: „Аз съм беден човек, няма да осиромашея повече, ако дам на този брадат човек една жълтица. Поне ще го чуя какво приказва." Извадил от джоба си една от трите жълтици и я подал на стареца. Тогава старецът си отворил устата и продумал:
— Мътна вода да не газиш!
И пак млъкнал.
Продължили пътя си. Работникът вървял подир стареца, гледал как се подпира на една чепата тояга и си мислел:
„Чуден старец! Гласовете на птиците разбира и за всяко отваряне на устата взема жълтица. Какво ли ще каже, ако му дам и втората жълтица?"
И пак бръкнал в джоба си.
Старецът поел втората жълтица и проговорил:
— Видиш ли някъде да се вият орли, иди да разбереш какво има!
И пак млъкнал. Работникът се почесал по врата и си рекъл на ум:
„Гледай какви думи казва! Колко пъти съм гледал орли да се
вият, но никога не съм се отбивал от път да видя какво има. Я да дам и третата жълтица — каквото с една жълтица, такова и без нея."
За трети път бръкнал в джоба си и подал последната златна пара.
Старецът я поел и продумал:
— Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет.
Повървели още малко четиримата заедно, спрели на един кръстопът и се разделили. Бащата и синовете поели нагоре, а ковашкият работник надолу към своето село. Стигнал до една река. Тя била дълбока
и мътна. Влачела горска шума, дървета и грозно бучала. Работникът си спомнил първите думи на мълчаливия старец и не посмял да нагази мътната вода. Седнал на брега, измъкнал от торбата си хляб да похапне.
— Сетне — рекъл си — ще диря мост или брод.
По едно време по пътя затрополял конник. Пристигнал един търговец на бял кон.
— Хей, побратиме — викнал търговецът, — защо не минаваш отвъд?
— Не смея да газя мътна вода.
„Ей че дивак!"—помислил си търговецът и смушкал коня.
Конят се хвърлил в дълбоката вода. Силното течение повлякло и добичето, и търговеца надолу. В един въртоп търговецът изведнъж потънал и се удавил. Конят, като усетил, че му олекнало, се обърнал назад и се измъкнал на брега, мокър вир вода. Работникът отишъл, хванал коня, яхнал го, слязъл надолу край реката, намерил мост, минал отвъд и препуснал към село. Като минавал край една зашумена долчинка, видял, че над долчинката се вият три големи орли.
— Чакай да видя какво има в тая долчинка — рекъл си конникът, слязъл от коня и се мушнал в шумака. На едно потулно място заварил двама мустакати хора — мъртви. До тях видял кожена торба с жълтици. Мъртвите били разбойници. През нощта те обрали някого, дошли в долчинката да си поделят плячката, но не могли да се спогодят, измъкнали пищовите и се изпотрепали.
Нашият пътник прибрал торбата, мушнал в пояса си един от пищовите и продължил пътя си. Надвечер стигнал пред своята къща. Бутнал пътната врата, влязъл, скочил от коня, вързал го под стряхата и тръгнал към къщи. Преди да пристъпи вътре, рекъл си:
— Я да надзърна през прозореца какво прави моята жена.
Прозорецът бил отворен. Вътре било светло. Насред къщи имало
наредена трапеза. На трапезата седели двама души: жена му и един мъж — гърбом към прозореца. Като видял мъжа, ковашкият работник изтръпнал. Помислил си: „Каква невярна жена! Клетва даде да не се жени, додето се върна, а е прибрала чужд мъж в къщата ми!"
Измъкнал пищова и го насочил да гръмне и двамата. Но тъкмо в туй време му минали през ум думите на стареца, купени с последната жълтица: „Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет".
— Ще броя до двайсет и пет — рекъл си, — сетне ще гръмна, те няма да побягнат.
Почнал да чете. Докато броял, мъжът, дето бил вътре, се обърнал към жената и рекъл:
— Мале, утре тръгвам да диря татя по света. Домъчня ми за него. Колко години минаха, откак е излязъл?
— Станаха вече двайсет години, сине. Когато баща ти замина, ти беше детенце на три месеца.
— Брей, какво щях да направя, ако не бях почнал да броя до двайсет и пет! — прехапал устни гостенинът и викнал през прозореца: — Сине, жено, ставайте да ме посрещнете!

Един шоп с бял кожух и свински цървули отивал в града на пазар. На рамо той носел тояга, а на тоягата кошница с яйца. Вървял по пътя и си приказвал високо:
— В кошницата има сто яйца. Ако ги продам по лев, ще получа сто лева. Ако ги продам по два лева, ще ми се съберат двеста. От пазара за тези пари ще си купя едно женско прасе. Ще го храня, ще си го гледам като писано яйце. То ще ми опраси дванайсет прасета. Като пораснат и те, ще почнат да се прасят, додето дворът ми се напълни с големи-големи свине. Ще ги откарам на пазара и ще ги продам. С получените пари ще си купя един хранен кон и нови дрехи — не ти е работа. Ще се пременя, ще яхна коня и все край къщата на Гана хубавицата ще се разхождам. Ще ме види Гана хубавица и ще рече:
„Искам оня, дето е на коня“. Ще се оженим и тя ще ми роди едно момче — Богданчо. Ще отида на пазар, ще му купя ябълки и като се върна в къщи, Богданчо ще се затече да ме посрещне: „Тате, какво ми носиш?“
Аз ще протегна ръка да го прегърна: „Ела ми, сине, ела, Богданчо, тате да ти даде една ябълка!“
И както бил много занесен, шопът протегнал ръце,“ изпуснал тоягата и кошницата с яйцата паднала на земята. Яйцата се строшили до едно. Навел се злочестият шоп над кошницата и почнал да търси здрави яйца. Край него минал един пътник.
— Побратиме — попитал шопът — откога вървиш подире ми?
— Откакто почна да печелиш, додето загуби всичко, все подире ти съм вървял — отвърнал пътникът.

Влязла овцата в една кръчма и като обърсала очите си, рекла на кръчмарина:
— Дай ми една паница вино!
Кръчмаринът наточил тригодишно вино. Вдигнала овцата паницата, изпила виното и си поръчала пак:
— Още една паница!
— Защо пиеш толкова много? — попитал я старият кръчмарин.
— Тежко ми е на душата — отвърнала овцата.
— Какво има?
— Нощес вълкът се вмъкнал в кошарата и кзял баща ми — стария овен. Няма го вече виторогия ми баща. Само звънецът му остана.
— Пий тогава, ще ти олекне — посъветвал кръчмаринът овцата.
Цял ден пила овцата и като се натаралянкала, излязла навън и почнала да блее с пресипнал глас.
— Защо блееш? — попитала я козата.
— Пияна съм.
— Недей пи много, защото не е хубаво.
— Как да не пия — отговорила овцата, — мъка ме дави, нощес вълкът изяде добрия ми баща.
— Ами къде отиваш сега?
— В гората.
— Какво ще правиш там?
— Ще се боря с вълка. Ако го надвия, ще му смъкна кожата от гърба и ще я дам на цигуларите Да си направят тъпан. Тъпанът ще тумка, пък аз ще играя хоро.
Очите на овцата светели от гняв.
— Да дойда и аз, моите рога са остри! — рекла козата.
— Не ми трябваш — отвърнала овцата, — аз сама ще се разправя с вълка.
Излязла пияната овца от село, поела към гората. Срещнала овчарското куче.
— Нека дойда и аз с тебе — помолило се кучето. — Лятос вълкът изяде двамата ми братя. Аз му имам зъб. Додето се бориш с него, аз ще се хвърля на гърба му и ще го захапя за гърлото.
— Гледай си работата — казала овцата, — моят гняв е толкова голям, че с един удар ще го поваля на земята!
Отишла овцата сама да се бори с вълка и той я одрънкал.
Отишла подире й козата, за да отмъсти за другарката си, и вълкът закусил с козе месо.
Дигнало се овчарското куче, навлязло в гората да дири вълка и да го пита защо е изял братята му, но вече не се върнало.
А вълкът се разхождал из гората, гледал към селото, което димяло в снега, и си думал:
— Дано не се сетят някога да излязат срещу мене всичките овце, всичките рогати кози и всичките зъбати овчарски кучета. Тогава гората ще ми стане тясна!

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата вече времето минавало. Царицата все казвала на мъжа си:
– Хайде да оженим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее – минава й вече времето за женитба.
А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:
– Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома – все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.
Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли, що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:
– Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.
Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:
– Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.
Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:
– Тя пък е зелена – прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.
Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, проводил скороходци и до околните царства с поръка – навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.
Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци – да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг – другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А третата никой не поискал: всички казвали, че е още малка и не е за женитба.
Но най-сетне се намерил и за нея момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца и много се чудели, а някои дори се и уплашили – никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още по-чуден бил човекът, който излязъл от колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, коприна и кадифе; половината му лице било бяло, а половината черно; едната му ръка била бяла, а другата черна. Слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, качил по стълбите и отишъл право в залата, където било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.
Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:
– Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, където половината година е ден, а половината – нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината – бяло; че едната ми ръка е черна, а другата – бяла; че едното ми око е черно, а другото – бяло. С черното око аз виждам всичко, което става денем, а с бялото – нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.
Всички се смутили от тайнствения княз и неговити думи. Царят и царицата се спогледали, царицата пошепнала на дъщеря си:
– Дъще, недей го взема, виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!
Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не искат такъв зет. Той почакал и рекъл:
– Аз идвам от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!
Царят казал:
– Ще трябва, светли княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я, попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.
Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.
– Почакай малко, светли княже – рекъл той, докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.
– Добре – казал сватовникът. – Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако не се съгласите, нека изсвирят с абаносови рогове. Ако чуя сребърни тръби подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята; чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.
Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:
– Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе по царството мълва, че никой не ме иска. Това ще бъде срам за мене. Лош, добър – него ще взема. Вижда се, че той ми е бил на късмет.
Колкото и да убеждавали родителите дъщеря си да не взема тайнствения княз, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнал тъй тихо, както бил и пристигнал. Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз – половината бял, половината черен, – който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били на война в далечни страни; чули и двете й сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът и да си отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, на вратите се почукало силно. Стражите отворили да видят кой иде.
Пред вратите стояла голяма колесница с бели прилепи, изписани по нея. Тя приличала на първата, но била по-голяма. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирма души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно кривогледо женско джудже с жълто лице; то носело голямо сандъче със скъпоценни накити – дар от княза; един дявол в шарени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл. Тогава мъжът с нашареното лице казал:
– За булката идем, царю честити. При нас има обичай – бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака в къщи. Аз съм бащата на оня княз, за когото са свирили сребърни тръби преди седмица, а тя му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.
Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил на угощения и поръчал на слугите да ги нагостят добре, а сам отишъл да съобщи на дъщеря си. Тя пък казала на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще да е това страшно царство, където ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат на гости на сестра си. Тогава братята и сестрите отишли при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, където половината година е ден, а половината – нощ.
– Има само едно средство – рекъл магьосникът, – да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта (тъй се нарича онова царство), не трябва никъде да кацвате, защото ще се вкамените и само един ще може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.
Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри – в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и колесницата потеглила като вихър, но се не чувал никакъв шум, сякаш и коне и колесница летят по въздуха. Летяла колесницата дълго – ден, два три, не можело да се разбере ни откъде минава, ни накъде отива. На зазоряване конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички излезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се изгубили. Всички тръгнали из гробищата. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове – дървени и каменни, – високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис, с някакви твърди листа – сякаш вкаменени. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи. Те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи; змии се били увили около стъблата – пак неподвижни, лъскави, сякаш направени от желязо. По земята расли гъби с особен мирис, който упоил царската дъщеря. Прилепите – преобразените братя на княгинята – усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който където кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпаднали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете й залепват и не може вече да се отдели от цветето: там си и останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята и си починала.
Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата, отключил и се видяла червена светла стълба, която водела някъде надолу, в скалите и блестяла като пламтяща жарава. Всички влезли и почнали да слизат по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата й се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието – и скалата отново се затворила.
Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил вампир, княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекървата й, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я и й дала да яде тежко, мазно ястие, което миришело на кръв. Сетне й дала да пие някакво вино. Булката изпила виното, налегнала я умора и заспала. Събудила се сутринта, без да помни нещо. Около нея стояли само черни слугини. Тя ги запитала къде е мъж й, те не отговорили нищо: слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в една широка зала, където били наредени дълги трапези. На трапезите седнали свекърът, свекървата, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица: все страшни и зловещи сътрапезници. Булката попитала къде е мъж й; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Сложили на трапезата кървави човешки глави. Булката не яла. Сложили вино, тя не пила. Попитали я защо не яде и пие, тя рекла, че я стяга сърцето и иска да се поразходи малко отвън. Свекърва й казала тогава:
– У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дена ще почакаш. Сега си хапни и пийни. Не ни ли харесваш гозбите?
Тя казала, че не била още свикнала с техните гозби, та й били тежки.
– Ще свикнеш булка, ще свикнеш – утешила я свекървата.
Вечерта пак я изкъпали, дали й от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже й отворило вратата на скалата – да излезе на разходка. Тя излязла в гробищата. При нея прилетяла една пеперуда, кацнала на рамото й и казала с човешки глас:
– Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук – дано срещна или тебе, или някой от братята си, или другата си сестра, но никого не срещнах освен черни хора, които носят торби, пълни с човешки глави. Ти трябва да си се омъжила за вампир. Как живееш там долу?
Вампировата булка й разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото денем той ходел по работа, а вечер й давали някакво упойващо вино, от което я удряло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза от двореца. Сестра й я посъветвала да си скрие в дрехата под врата си една гъба и в нея да излива вечер виното. Тя й казала още, че братята й и другата й сестра са се сигурно вкаменили, като са кацнали на проклетите дървета в гробищата; ако може, да попита как да се съживят отново. Докато сестрите си говорели тъй, дошло джуджето и казало на княгинята да влезе в подземието, че вече ще затваря вратите. Тя се прибрала и то затворило, а пеперудата литнала далеч от злокобните места, починала си на една поляна, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, където живеел магьосникът. Той я преобразил на жена, тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее дъщеря им в подземното царство на вампира.
А вампировата булка влязла в двореца. Вечерта я изкъпали, дали й да вечеря, но тя яла само хляб. Хлябът бил безсолен. Дали й вино и тя го изляла в гъбата, която закачила на врата си. Сетне се престорила, че й се спи. Черните слугини я отнесли на леглото и си излезли. Посред нощ дошъл мъж й, вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда по гробищата и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат. После си влязъл в стаята и затворил вратата. Жена му се преструвала на заспала, но си била само преклопила очите и гледала през миглите. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнал да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Съблякъл си кожата, под нея се показала втора – като на риба, с дребни лъскави люспи. Съблякъл и нея, лъснала трета кожа – като на гущер. И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи – и булката видяла един хубав момък – на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите си на една лавица в стената, легнал на пода, а не на леглото, завил се в дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка до го види отблизо. Сега той й се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала отдалече със зажумели очи. Тя се толкова унесла, като го гледала, че не забелязала как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото. Вампирът скочил отведнъж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя се готви да му изгори съблечените кожи, много се разгневил и с ядосан глас я запитал какво прави със свещта. Но княгинята била толкова слисана и уплашена, че не могла дума да каже Тогава мъж й плеснал с ръце. Дошъл един едър черен човек, гол, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:
– Отнеси тая мома през три царства надолу!
И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара, бездетна жена и я оставил там, като рекъл:
– Праща ме князът от страната, където е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома – да я гледаш като своя.
И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:
– Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.
И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеца, година. В това царство, където живяла бабата, дъщерята на царя се разболяла от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми – да ги разкъсва. Царска дъщеря била – нямало що да правят, угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити беса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се хванат здраво за ръцете, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, откъдето се излизало на покрива. Там почакали, докато мръкне, и като се стъмнило наставили поясите си, спуснали се по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, които висят от покрива.
Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тази, която намотавала, била Денят, а онази, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.
Едната бабичка думала:
– Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаела – да му изгори седемте му кожи, които съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.
– Ех – рекла другата, – тя да е знаела, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, докато се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка сутрин. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.
– Ами как да се излекува раната? – запитала я първата баба.
– Лесно е – отвърнала втората, – но трябва де се отиде още през четири царства надолу, където живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.
Помълчали бабите, помълчали и започнали отново да си говорят.
– На тукашния цар – казала едната – дъщерята беснее от магия.
– Ами може ли да се излекува? – попитала я другата.
– Може – отговорила оная, – хей там, в оная гора, където е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.
– А как ще я убие? – попитала пак първата баба. – Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.
– И това е лесно – отвърнала й другата. – Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се ържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре и всички магии ще се развалят.
Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:
– Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тук, накрай гората. После ще ида да излекувам царската дъщеря.
А царят бил разгласил навсякъде по царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя. Казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:
– Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!…
А момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да й даде двеста-триста войници и един водач. Той отредил войници и водач и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, която се намира отвъд три реки. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, вързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили – гледат: голям котел с катран на огъня, но край огъня нямало никого. А бабата, която варяла катрана, като видяла хора, покатерила се на едно дърво. Тогава момата лиснала в огъня едно ведро вода и почнала да го гаси. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:
– Махнете се, проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, за това че ми гасите огъня!
Но не слизала от дървото. Момата тогава обърнала котела и разсипала катрана. Бабата побесняла от яд и се развикала още по-силно от дървото:
– Мира да не видите, обесници! Като катран да почернеете – вие, които ми разсипахте катрана!
И слязла от дървто: Тогава момата я пернала с кръстата тояга и бабата умряла.
– Хайде да си вървим! – рекла на водача. – Царската дъщеря е вече оздравяла, защото магията беше в огъня, катрана и бабата. Щом угасихме огъня, разсипахме катрана и убихме бабата, магията се развали и царкинята ще да е оздравяла.
Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила пред царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той не давал: казвал й, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла и застанала до вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем здрава. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет – да повика родителите си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома – как ще се жени за царската дъщеря? Той казал на царя:
– Нека за дъщеря ти, царю честити, се ожени някой момък от царски род. Аз съм от бедно и долно потекло.
– Тогава – рекъл царят – какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?
– Само едно искам – отвърнал юнакът, – да намериш някой човек да ме изнесе през три царства нагоре.
– Добре – казал царят, – и това ще стане. Само почакай три дена.
Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора от столицата си и ги запитал кой от тях ще се заеме да изнесе през три царства нагоре един юнак. Никой от мъдреците не знаел как може да стане това, споглеждали се един друг и мълчали. Най-сетне един се обадил:
– Има, царю честити, един постник. Той живее в пещера край морето; там се сбират орлите на съвет, той знае езика на птиците и може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.
– Добре – казал царят, – идете питайте постника! Довечера искам от вас да ми намерите средство.
Мъдреците отишли при постника и му разказали как ги събрал царят и какво им рекъл.
– Да почакаме орлите! – казал праведникът. – А дотогава един от вас нека се затече до двореца да поиска от царя четиридесет волски глави.
Отишъл един. Донесли волските глави и ги нахвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги запитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се един голям орел.
– Аз се наемам – рекъл, – само нека юнакът ми приготви месо и вода за четиридесет дена и да се качи на гърба ми – ще го изнеса.
Постникът казал това на мъдреците, а те на царя. Царят приготвил месо и вода за четиридесет дена, дал ги на юнака и му пожелал добър път. Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал месо, юнакът му дал. Поискал вода, и вода му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дена, а юнакът й давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали в подземното царство. Оттам до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде Той си отрязал от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.
Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната й зарасла, сетне й дала да яде, дала й да пие вино, но тя пак изляла виното в гъбата. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира – да види дали му е заздравяла раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката й; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.
Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядал да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство – в осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, докато си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.
Тая баба била магьосница. През деня тя живеела с храненицата си и я учела на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробуди ли се през нощта, намирала се сама в къщи: бабата никъде не се виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:
– Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне наземи, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща – и като се вдигне нагоре, притиска все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу премазва все що има змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река, която не тече ни нагоре, ни надолу: колкото риби влязат в нея, все се вкаменяват. През нощта, когато камъкът се раздвижи, и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек. Дъщерята на тукашния цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че потече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне ще отидеш в двореца и ще поискаш царската дъщеря. Ще й дадеш да пийне от водата – и тогава целувката й няма да те вкамени. Ще полееш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да вземеш награда, ако ще дори и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка – нея да пита каква награда иска.
Вампировата булка се облякла в мъжка премяна и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям черен камък – ни на небе, ни на земя. Той бил неподвижен – като че ли някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да махне камъка. Те й рекли да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил, вдигнал се пак нагоре и се спрял, където си стоял по-рано. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия с корона на главата и с рогче на челото, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я дала на булката.
– Вземи това – рекла й тя, – то ще ти трябва. Ако сложиш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени!
Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си и й рекъл:
– Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.
Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко, което става по земята, дори и накрай света. Царят на рибите пък й дал една раковина, с която се чувало всичко, що се говори, на който край на земята и да е. А царят на слепоците й подарил една копринена връв, която, като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.
В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не й показала подаръците, получени от животните. Магьосницата й дала една позлатена кана – да налее в нея водата и да отиде в двореца. Бабината храненица взела каната и – право при царя. В това време царят, царицата и дъщеря им били тъкмо седнали на трапезата да обядват. Царедворците съобщили на царя, че един момък иска да се яви при него. Царят станал от трапезата и казал да пуснат момъка. Влязла бабината храненица, преоблечена като мъж.
– Царю честити – рекъл момъкът, – чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците й не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.
– Хубаво – рекъл царят. – Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом – да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.
– Аз ще разсипя клетвата – казал момъкът. – Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода, която ще прогони от нея беса, който вкаменява момците.
Направили сватбата – никой да не види и да не чуе, защото царят се боял, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачните покои, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когато го целунала, той се не вкаменил. Невястата много се зарадвала и рекла:
– Слава богу, че се намери мъж и за мене. Само сватбари нямаме: толкова глуха сватба никой не е празнувал.
– И сватбари ще дойдат – утешил я младоженецът. – Недей скърби!
Тогава той полял с благословена вода един по един вкаменените момци, които се били наредили на дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Момците се пробуждали като от сън и не можели да се опомнят къде са. Младоженецът им разказвал за чудното преображение и те почнали един по един да му честитят невеста и да му благодарят, че ги е съживил. Вдигнала голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка, и отишли да видят що става. Но дваж по-голяма била почудата им, като видели чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:
– Царю честити, недей се чуди, като гледаш оживели ония, които бяха доскоро камък! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако обвържа със сватбена дума някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе за зет: омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.
Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да му дават най-скъпи подаръци от благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още по-щедър бил царят: той му предлагал дори половината си царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:
– Царю честити, аз съм сирак. Отгледала ме е една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, ще се зарадва на твоите подаръци: нея повикай и я попитай какво иска да й дадеш. А мене ме пусни да си вървя!
– Добре – казал царят. – Нека дойде майка ти още утре в двореца. Ще я надаря с каквото иска.
Върнала се вампировата булка при бабата и всичко й разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядал да я въведат.
– Добър ден, царю честити – рекла магьосницата. – Да ти е жива челядта, да ти са дълги дните! Защо си ме викал?
– Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?
– Аз съм, царю честити.
– Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които стояха вкаменени в двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови в нея беса, който вкаменяваше момците.
– Не може да бъде – рекла учудена бабичката. – Де се е чуло и видяло – вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?
– Как да не може? – казал царя. – Колкото момци се бяха вкаменили, всичките оживяха. Повиках те да те наградя, че си отгледала такъв син, който ми направи толкова голяма добрина. Какво искаш да ти дам?
– Царю честити – рекла магьосницата, – това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.
– Кажи да видим! – казал царят. – Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.
– Има – рекла бабата – в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.
Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казал за него.
– Как може – рекъл той – птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!
– Нали ти казах, царю честити – рекла бабата, – че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.
– Може ли такова нещо? – престорил се на учуден царят. – Мигар се е чуло и видяло – птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?
– Как да не може? – рекла бабата. – Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако синът ми наистина е съживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!
Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, сложила го в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, която й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.
– Защо ти трябвам? – запитал я той.
– Искам да ми донесеш разсънно биле – рекла бабината храненица.
Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Когато се мръкнало булката хапнала малко от тревата и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, където я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.
– Кажи ми, птиченце – попитала го тя – къде е сега мъжът ми и какво прави?
– Мъжът ти – рекло птичето – е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.
– Къде е сега синът ми, птиченце? – запитала отново бабата. – В коя земя е?
– Ти имаш двама сина – отвърнала птичката, – но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.
– Ами кажи ми птиченце – рекла пак магьосницата, – как мога да прогоня арапката от царството на Смъртта да се върна там, където живеех преди години?
– Не знам – рекло птичето. – Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.
Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница, поръсила храненицата с някаква омагьосана вода и рекла:
– Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.
След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си сложила под езика люспата, подарена от змийския цар, станала невидима и излязла подир бабата. Магьосницата с завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото – и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала, прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали – да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види никой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:
– Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.
И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от коприна, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята, половината му лице било бяло, а половината – черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Попитал бабата защо го е повикала.
– Виках те, синко – рекла тя, – да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при браа ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш – било на баща си, било на брата си – кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.
– Добре – казал вампирът. – Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, които са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.
– Ще му кажа – рекла бабата. – А на баща ти какво да кажа?
– На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види къде е царицата и какво трябва да стори, за да си върне отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.
– Хубаво – рекла бабата.
В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца – от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата; бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клон и тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала в къщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата, легнала и се престорила на заспала.
Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.
– Кажи ми, птиченце – запитала го магьосницата, – къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите?
– Ще го намериш при камъка, който стои ни на небе, ни на земя – отвърнала птичката.
Бабата се изгубила. Ходила, що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.
– Ти ме излъга, птиченце – рекла му тя, – и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той и ми кажи.
Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:
– Аз не издадох на бабичката къде е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й царят – я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.
Като чула това, булката погледнала през елмаза и си сложила на ухото раковината – да види какво става на най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, където е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златната кана, в която имало малко от благословената вода, и хвърлила копринената връв, подарена от слепока. После почнала бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото; там си сложила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Среднощ стигнала в царството на Смъртта, минала през скалите и влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:
– Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми съобщи. Защо я криете?
– Никой не е дохождал, синко – заговорила вампировата майка. – Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.
– Лъжеш, криеш! – развикал се вампирът. – Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!
– Не сме я скрили никъде – почнала да се оправдава арапката. – Не сме я виждали дори.
Вампирът се разгневил и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото и си влязъл в стаята. Съблякъл си дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един листо на едната му рана и на главата му олеква, болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце – да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:
– Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, откъде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!
Ала булката не се обадила. След малко вампирът пак заспал. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом.Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Станал бързо и викнал:
– Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!
Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън и напръскала накръст гробищата с чудотворната вода. Целият зловещ дворец в миг се преобразил – светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и коприна. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги с благородни лица. Булката влязла в залата на двореца. там вместо вампировия баща седял на престола бледолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата – същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство – а между тях стоял царският син, който бил до преди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак от двореца да види къде са братята и сестра й. Където били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с разлистени дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: това било царството, което омагьосала прокудената царица-магьосница.
Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила змийската люспа от устата си и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, където ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, където половината година било ден, а половината – нощ.