Чуй всички приказки

Един суфистки майстор веднъж обявил, че той възражда церемонията на дароподнасянето, съгласно която, всяка година се поднасят дарове в гробницата на един от прославилите се учители.
Хора от всички съсловия надошли от далечни места, за да дадат своите дарове и да чуят, ако е Възможно, нещо от учението на майстора.
Суфият заповядал даровете да бъдат положени на пода, в центъра на залата за приеми, а всички, които ги донесли, да се разположат в кръг. След това той застанал в центъра на кръга.
Вдигал даровете един след друг. Тези, на които било написано име, ги връщал на собственика. "Останалите са приети – казал той. – Вие всички сте дошли, за да получите урок. Ето го и него. Сега имате възможност да разберете разликата между нисшето и висшето поведение.
Нисшето поведение – това е онова, на което учат децата, и то представлява част от тяхната подготовка. То се състои в получаването на удоволствие от даването и приемането. Но висшето поведение е да се дава, без човек да се привързва с думи или с мисли към някаква отплата за това. И така, издигнете се до такова повеление, от малкото към голямото.
Този, който продължава да се задоволява с малкото, няма да се издигне. Не трябва да се получава възнаграждение под формата на удовлетворение на по-ниско ниво. Това е самият смисъл на учението за сдържаността. Освободете се от удоволствията от нисш произход – да си мислите, че сте направили нещо добро и осъзнайте великото постижение – да правите нещо действително полезно."

Мохамед казал веднъж на Вабишах: "Не е ли истина, че ти си дошъл, за да ме попиташ какво е добро и какво – зло?" "Да – отговорил той. – Аз дойдох именно за това." Тогава Мохамед потопил пръстите си в миро, докоснал с тях ръката му, като направил знак по посока на сърцето, и казал: "Доброто е това, което придава на сърцето ти твърдост и спокойствие, а злото – това, което те хвърля в съмнение даже когато другите хора те оправдават."

Живял някога един човек, който бил предан на Буда с цялото си сърце. Имал той прекрасна старинна дървена статуя на Учителя, истински шедьовър. Отношени – ето му към нея, било като към най-голямото съкровище. Веднъж, през една студена зимна нощ, човекът останал сам в сламената си колиба. Било много студено и той отчаяно треперел от студ. Изглеждало, че е настанал сетният му час. Нямало и съчка, за да си запали огън. В полунощ, когато почти се бил вкочанил, му се явил Буда и го попитал: "Защо не изгориш мен?" Дървената статуя все така си стояла до стената. Човекът много се изплашил. ТоВа трябвало да е демон. "Какво каза? Да изгоря статуята на Буда? Никога! За нищо на света!"
Буда се разсмял и казал: "Ако Виждаш мен В статуята, то ти ме изпускаш. Аз съм в теб, не В статуята. Аз не съм в предмета на молитвата ти, аз съм в молещия се. И това е, което ценя в теб! Изгори статуята!"

Веднъж Ананда попитал Буда… Той живеел с него десет години и бил много учуден от това, че Буда стоял в едно и също положение през цялата нощ. Ръцете му оставали на същото място, където ги поставял, когато лягал да спи. Ананда бил удивен и поразен от това, че Буда бил в една и съща поза в продължение на цялата нощ. Веднъж той казал:
– Не е хубаво, че ставам да те наблюдавам, не трябва да правя това. Но на мен ми е любопитно всичко, свързано с теб, и аз съм объркан: ти остаВаш в една и съща поза цялата нощ. Спиш ли, или си съзнателен?
Буда отговорил:
– Сънят се случВа на тялото, аз оставам бдителен по отношение на него. Ето, сънят идва, ето че дойде, ето че се задълбочи, ето – цялото тяло се отпусна, но моята съзнателност си остава.

Настрадин Ходжа се обзаложил, че може да прекара нощта в близките планини и да оцелее независимо от снеговете и ледовете. Няколко приятели от компанията се съгласили да станат свидетели на това.
Настрадин взел книга и свещ и прекарал най-студената нощ в живота си. На сутринта, полумъртъв, той поискал парите си.
– Нали нямаше със себе си нищо, с което да се сгрееш? – попитали съгражданите му.
-Нищо. -Даже свещ?
– Не, свещ имах.
-Тогава облогът е загубен.
Настрадин не казал нищо.
Няколко месеца по-късно, той поканил същите хора на гости. В очакване на храната те седнали в стаята, където Настрадин приемал гости. Минавали часове, гостите започнали да си шепнат по повод на храната.
-Дайте да идем и да видим как стоят нещата там – казал Настрадин.
Всички бързо се изсипали в кухнята. Там намерили огромна тенджера, под която горяла свещ. Водата не била даже топла.
– Не е готово още – казал Настрадин. – Не знам защо.
Свещта гори от вчера.

Млад жизнерадостен човек дошъл при баща си и казал:
– Татко, радвай се с мен, аз се записах в университета. Ще стана юрист! Най-накрая открих своето щастие!
– Много добре, сине мой – отговорил бащата, – значи искаш сега да се учиш усърдно. А нататък какво?
– След четири години ще защитя отлична диплома и ще напусна университета.
– И после какво? – не отстъпвал бащата.
– После ще работя с всичка сила, за да мога колкото се може по-скоро да стана самостоятелен адвокат.
-А после?
– После ще се оженя, ще създам свое семейство, ще отглеждам и възпитавам деца, ще им помогна да се изучат и да получат добра професия.
-А после?
– А след това ще изляза в заслужена почивка – ще се радвам на щастието на своите деца и на спокойни старини.
– А какво ще стане после?
После? – юношата се замислил за миг. – Да, никой не живее вечно на тази земя. Затова вероятно ще ми се наложи, както всички хора, да умра. – А после какво? – попитал старият баща. – Скъпи синко, какво ще стане после? – с треперещ глас промълвил бащата.
Синът още повече се замислил и казал неуверено:
– Благодаря ти, татко. Разбрах. Забравил съм най-важното…

Уродът Безустен с изкривени крака служел като съветник при владетеля на Вей Лин Гун. Господарят толкова харесвал този съветник, че когато гледал обикновените хора, му се струвало, че те са с твърде дълги крака.
Гърбавият, с огромна буца на шията, служел като съветник при Хуан Гун, владетел на царство Ци. Хуан Гун така харесвал съветника си, че когато виждал пред себе си обикновени хора, му се струвало, че те имат твърде дълга шия.
Колкото у хората прозира пълнотата на свойствата, толкова се забравя телесният им облик. Когато хората не забравят това, което обикновено се забравя, и забравят това, което обикновено не се забравя, това се нарича истинско забвение. Ето защо, където и да е бил един мъдрец, за него знанието е беда, обещанието – лепило, добродетелта – като раздаване на милостиня, занаята – като пазарлък. Доколкото мъдрият не прави планове, за какво му е знание? Доколкото мъдрият не прави бележки, за какво му е да залепва записки? Доколкото той от нищо не се лишава, за какво му е да изисква изплащане на дълга? Доколкото той нищо не продава, за какво са му доходи?

Живял в едно село старец. Той бил много беден, но всички императори му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Никой никога не бил виждал подобен кон, отличаващ се с такава красота, грациозност, сила… Ах, какво чудо бил този кон! Императорите предлагали в замяна всичко, което старецът можел да си пожелае! Но той отговарял: "Този кон за мен не е кон, той е личност, а как може да се продаде личност, бихте ли ми обяснили? Той е мой приятел, а не собственост. Как може да бъде продаден приятел?! Невъзможно е!" И въпреки че бедността му била безпределна, а съблазни да продаде коня – безброй много, той не го правел.
И ето че една сутрин, като влязъл в конюшнята, открил, че е празна. Събрало се цялото село и всички в един глас казали: "Ти си глупак! Ние Всички знаехме предварително, че този кон ще го откраднат в един прекрасен ден! При твоята бедност да пазиш такава скъпоценност!… По-добре да го беше продал! Щеше да получиш всяка сума, която би назовал – затова са императори¬те, за да платят всяка цена! А сега къде е конят ти? Какво нещастие!"
Старецът казал: "Стига-стига, не се увличайте! Кажете просто, че коня го няма в конюшнята. Това е факт, всичко останало са съждения. Щастие, нещастие… Откъде можете да знаете? Как можете да съдите?"
Хората казали: "Не лъжи! Ние, разбира се, не сме философи. Но не сме и такива глупаци, за да не виждаме очевидното. Откраднали са коня ти, което, разбира се, е нещастие!"
Старецът отговорил: "Аз ще се придържам към Факта, че щом конюшнята е празна, значи конят го няма там, а вие – както искате. Не знам нищо друго – щастие ли е това, или нещастие, защото това е всичко на всич¬ко малък епизод. А кой знае какво следва после?"
Хората се смеели. Те решили, че старецът просто се е побъркал от нещастие. Подозирали го, че не е съвсем наред: друг отдавна би продал коня. А той и на стари години си оставал дървар: ходел в гората, сечал дърва, събирал съчки, продавал ги и едва-едва свързвал двата края, живеейки в бедност и нищета. Но сега вече било очевидно,че е луд.
След петнадесет дни обаче конят неочаквано се върнал. Той не бил откраднат, а избягал в гората. И не се Върнал сам, а довел със себе си дузина диви коне. И отново се събрали всички хора и казали: "Да, старче, ти беше прав! Ние сме глупаци! Той наистина е щастие! Прости ни милосърдно глупостта!"
Старецът отговорил: "Какво ви става, ей богу! Върнал се е конят, и коне е довел. И какво от това? Не съдете! Щастие, нещастие – кой знае?! Това е само малък епизод. Вие сте прочели само една страница от книгата, нима можете да съдите за цялата книга? Ако човек прочете само едно изречение от страницата, как може да знае какво е написано на нея? Та вие даже една дума нямате! Животът е безбрежен океан! – буква от думата, да! А вие съдите за всичко, за цялото. Щастие, нещастие – струва ли си да се съди, никой не знае това. И аз съм щастлив в моето неосъждане. А сега вървете и не ми пречете, за Бога!"
И този път хората не могли да възразят на стареца. Ако изведнъж се окаже, че е прав и този път? Затова запазили мълчание, независимо че дълбоко в душата си Разбирали, че това е най-прекрасното и приказно щастие – дванадесет коня се върнали заедно с неговия! Стига само да поиска, и те могат да се превърнат в несметни богатства!
Старецът имал един-единствен млад син. Той започнал да обяздва дивите коне. Не минало и седмица, той паднал и си счупил крака. И отново се събрали хората. А Рагпа навсякъде са еднакви – отново започнали да съдят. Казали: "Да, старче, ти отново се оказа прав. Това е нещастие. Единственият ти син си счупи крака! Поне една опора имаше на стари години, а сега? Сега още по¬вече ще обеднееш!"
А старецът отговорил: "Ето на! Пак осъждане! Защо бързате? Защо бързате толкова? Кажете просто – синът ти си счупи крака! Щастие, нещастие – кой знае?! Животът върви на откъси, а да се съди, може за цялото."
И така се случило, че само след няколко дни страната била нападната от враг, започнала война и всички млади хора били призовани в армията. Само синът на стареца не бил повикан: той не можел да ходи, бедният осакатен. И отново хората се събрали, викали и плачели. От всеки дом тръгнал син или няколко мъже и нямало никаква надежда, че ще се върнат, защото нападналата ги страна била огромна и битката била загубена предварително – те няма да се върнат по домовете си!
…Цялото село стенело и плачело. Дошли хората при стареца и му казали: "Прости ни, старче! Бог вижда, че ти си прав – благословено беше падането на сина ти от коня. Макар и сакат, твоят син е с теб! Нашите деца си отидоха завинаги! А той е жив, даже може да започне и да ходи по малко. По-добре да си куц, но жив!"
Отговорът на стареца бил: "Не, с вас е невъзможно! Хора! Какво правите? Та вие продължавате отново и отново-съдите, съдите, съдите! Кой знае?! Вашите деца насила бяха взети в армията, а моят син остана при мен. Но никой не знае – благословия ли е това, или нещастие. И никой никога няма да е в състояние да узнае. Един Бог знае!"

Веднъж при Буда дошъл един юноша. Той все плачел, плачел и не можел да се успокои. Буда го попитал:
– Какво има, младежо?
– Господарю, вчера умря баща ми.
– Какво да се прави? След като е умрял, от оплакване няма да възкръсне.
-Да, разбирам това, господарю. С оплакване не може да се помогне. Но аз дойдох при вас, господарю, с особена молба: моля ви направете нещо за моя покоен баща!
– Така ли? А какво мога да направя за покойния ти баща?
– Господарю, направете нещо. Вие сте толкова могъщ. Разбира се, че можете. Вижте, жреците, опрощаващи грехове, живеещи от милостиня, изпълняват всякакви обреди в помощ на умрелите. И в момента, в който на земята бъде изпълнен такъв обред, се отваря вратата на небесното царство и на покойника се позволява да влезе там: дават му пропуск. Вие, господарю, сте толкова могъщ! Ако изпълните ритуал за баща ми, той не само ще получи пропуск, но ще му бъде разрешено да остане там постоянно; ще получи свободен достъп за небесния свят! Моля ви, господарю, направете нещо за него!
Бедният юноша бил толкова смазан от мъка, че не чувал никакви разумни доводи. На Буда се наложило да използва други способи, за да му помогне да разбере, И така, той му казал:
– Добре, иди на пазара и купи две глинени гърнета.
Младежът се зарадвал. Той си помислил, че Буда се е съгласил да извърши обред за баща му. На бегом изтичал до пазара и се върнал с две гърнета.
-Прекрасно – казал Буда. – Напълни едното гърне с Разтопено масло.
Юношата така и направил.
– А другото го напълни с чакъл.
– Той изпълнил и това Сега затвори отворите и ги запечатай добре. Юношата го послушал.
– Сега ги пусни в езерото.
Речено – сторено: двете гърнета се оказали под Водата.
– Сега донеси дълъг прът, удари гърнетата и ги разбий! -казал Буда.
Юношата се зарадвал, мислейки си, че Буда извършва някакъв особен обред за баща му.
По много древен индийски обичай, когато умира мъж, синът му отнася мъртвото тяло до кладата, стъква погребален огън и пали дървата. Когато тялото изгори наполовина, синът взема дебела сопа и с нея разбива черепа. Съгласно древното поверие в момента, в който черепът се отвори в този свят, горе се отваря вратата на Небесното царство. Така че сега юношата си помислил: "Вчера тялото на баща ми беше изгорено и се превърна в пепел. Сега Буда желае аз да разбия тези гърнета като символ." Той бил много доволен от този ритуал. Като взел пръта, както заръчал Буда, силно ударил по гърнетата и ги счупил. Маслото от едното гърне веднага изплувало и се понесло по повърхността, а чакълът се изсипал на дъното. Тогава Буда казал:
– Ето, младежо, направих каквото можах. Сега викай твоите жреци и чудотворци и ги помоли да започнат пес-нопения и молитви: "О, чакъл, вдигни се! О, масло, потъвай!" Да видим какво ще излезе!
– О, господарю, какви са тези шеги! Нима това е възможно? Чакълът е по тежък от водата, той така си и остана на дъното. Той не може да изплува, господарю, това е закон на природата. Маслото е по-леко от водата – то непременно ще остане на повърхността, то не може да потъне, господарю, това е закон на природата!
-Ти, младежо, толкова много знаеш за законите на природата, но така и не си разбрал природния закон. Ако баща ти цял живот е вършил дела, тежки като чакъла, той непременно ще потъне на дъното и кой би могъл да го вдигне? А ако постъпките му са били леки като масло, той непременно ще се вдигне нагоре и кой тогава ще е в състояние да го издърпа надолу?
Колкото по-рано разберем този закон на природата започнем да живеем в съответствие с него, толкова по-рано ще излезем от състоянието си на печал.

Веднъж шахът тръгнал на лов. При градските врати срещнал човек и мимоходом му хвърлил един поглед.В този ден шахът се върнал от лов с празни ръце и заповядал на везира си да намери и да доведе в двореца този човек, когото срещнал сутринта на път за лов. Когато го намерили и го довели, шахът заповядал да му отсекат главата. Човекът започнал да умолява шаха да му обясни защо иска да му отреже главата.Шахът казал: „Защото ти си човек, който носи нещастие. Срещнах те тази сутрин, и през целия ден не ми вървеше ловът.“Човекът възкликнал: „Ти си срещнал мен и си се върнал с празни ръце от лов, а аз след срещата с теб губя своя сладък живот. Кой от нас двамата носи повече нещастие?“