Чуй всички приказки

Остаряло кучето, което вардело стадото на двама овчари в планината, двама братя. Отслабнали му очите, изпопадали му зъбите, запрели му краката.
— Туй куче — рекъл по-малкият брат — вече не е за нас. Не може да се опре на вълците. Някоя нощ зверовете ще се вмъкнат в кошарата и ще ни издушат овцете.
— Какво да го правим? — попитал по-големият брат.
— Ще му вържа аз утре заран един камък на шията — заканил се първият — и ще го бутна в дълбокия вир над воденицата. Сетне ще сляза в селото и ще намеря друго — по-младо и по-яко.
А кучето в туй време подслушвало. Като разбрало какво го чака, то изтръпнало, повъртяло се насам-натам като щуроглаво и решило да побегне. Изоставило стадото и хукнало към гората. В най-големия пущинак го срещнал сивият вълк.
— Къде бягаш, братовчеде? – спрял го вълкът.
Овчарското куче му разказало неволята си. Като го изслушал, вълкът поклатил глава:
— Неблагодарни хора са твоите стопани — рекъл той, — но аз ще ти помогна да останеш в кошарата. Чувай какво ще направим. Ти се върни пак при овчарите и легни под кърмилото. Довечера, като притъмнее, аз ще пристигна, ще прескоча оградата, ще грабна една овца, ще се спусна към гората, но няма да бягам презглава, а ще потичвам едвам- едвам. Ти пък почни да лаеш, колкото глас имаш, дигни олелия, додето изскочат навън овчарите. Сетне бягай подире ми. Накрай гората аз ще ти дам овцата непокътната. Ида видиш какво ще стане.
Вечерта, щом овчарите се прибрали и легнали да спят — вълкът грабнал виторогия овен на стадото и го помъкнал към гората. Бре, че като лавнало старото куче, всичко живо събудило и — беж подир вълка. Сивият горски звяр на два-три пъти се поспирал, додето го настигне немощното куче. По едно време овчарите чули давичкане, ръмжене, тракане на зъби и когато стигнали до гората, заварили своето старо куче — запъхтяно, овена — непокътнат, а вълка го нямало — побягнал.
По-големият брат помилвал кучето по главата и рекъл на по-малкия:
— Видя ли каква юначина излезе! А пък ти искаше да го давиш…
— Аз го гледах как се влачи и си мислех, че с него е свършено — замислено отвърнал по-малкият и подкарал напреде си овена.
Като стигнали в кошарата, овчарите дали на кучето за награда цяла копаня суроватка.
Минало лятото. Рукнали есенните дъждове, задухали зимните виелици. През една тъмна нощ кучето усетило, че някой драще по вратата. Отворило я с предния си крак и що да види? Напреде му седи клекнал сивият вълк — измършавял, грохнал, само кожа и кокали.
— Тука ли са овчарите? — попитал вълкът.
— Няма ги. Отидоха на сватба. Ще женят по-младия.
— Моля ти се, дай ми едно агне, защото умирам от глад.
— Дума да не става — отвърнало кучето. — Ако ти отнесеш тая нощ агне от стадото, знаеш утре какво ме чака: камък на шията. Но аз не съм забравило добрината, която ми стори, и за да ти се отплатя — казвам ти: иди в селото на сватбата. В готварницата има седем печени агнета. Тая вечер им теглиха ножа. Което щеш — него изяж!
— А как ще вляза? — попитал вълкът и сладко преглътнал.
— Лесна работа. Готварницата е затворена с дървено мандало. Натиснеш ли с крак дръжката му — вратата сама се отваря. Само че трябва да ти кажа още едно нещо: под полицата има две дървени ведра, пълни с вино. Не пий вино, защото може да те сполети беда. Хайде сега слизай в село!
Затекъл се гладният вълк надолу и — право в къщата на овчарите. Лесно я намерил, защото там свирели гайди и тумкали тъпани. Приближил се крадешком до готварницата, изправил се на задните си крака,. погледнал през прозорчето: вътре няма никой. Само печените агнета наредени в големи тави — едно до друго. Бутнал с крак мандалото, открехнал вратата, влязъл вътре и на бърза ръка опердашил две агнета. След като се засолил, сивият вълк наместо да бяга, клекнал над едното ведро — да опита виното. Смръкнал малко — усладило му се. Зах-ванал да лочи, додето направил главата. Станало му весело. Олюлял се назад-напред и надал силен вълчи вой.
Сватбарите, които били вътре в къщата, наскачали от трапезата, грабясали кой каквото намери и хубаво наложили гърба на опопения гостенин. Смазан от бой, сивият вълк едвам се завлякъл в планината при кучето и му рекъл:
— Аз те отървах от камъка, дето щяха да го нахлузят на шията ти, а ти ме проводи в село да ме пребият. Но аз няма да оставя тая работа току-тъй. Ще се бия с тебе. Отивам да повикам съюзниците си.
— Щом като не можем да се спогодим — ще се бием! — отвърнало кучето.
На другия ден вълкът събрал всичките си горски зверове: мечки, лисици, зайци, таралежи, и ги повел срещу противника си, а кучето из¬карало на бойното поле само една котка и една гъска, защото други домашни животни в кошарата нямало.
Вълчите съюзници се наредили в боен строй накрай гората и вперили очи. Вълкът поръчал на заека да се покатери на едно дърво и да гледа идат ли враговете. По едно време заекът се развикал от върха на дървото:
— Идат! Идат!
— Кой води войската им? — попитал вълкът.
— Най-напред крачи едно мустакато чудовище със светнали очи. То си размахва сабята и вика:
— Ей така ще ги сечем! Ей така! Ей така!
(То било котката, която си мяткала опашката наляво и надясно.)
— А подир чудовището? — попитала мечката.
— Подир него тича нещо по-страшно и само вика: така, така, така! (А то било гъската, която винаги си грачи: ка, ка, ка!)
— А най-подир? — извикала лисицата към заека.
— Най-подир тича един опитомен лъв.
— Бягайте, като е тъй, да бягаме, защото косъм няма да остане от нас! — ревнала мечката и се врътнала назад.
Подире й се навървили и другите горски зверове. А заекът се хвърлил от дървото, дигнал лапичките си и се предал.
Мечката навлязла в една нива с висока ръж, току-що изкласила. Както бягала, класовете я удряли отзад и горката мецана, додето излезе от нивата, изгубила ума и дума. Вълкът кривнал настрани и се сринал по един сипей, подгонен от съборените камъни, които го удряли по кълките. Прескундил се презглава. Насмалко щяло да му се пукне сърцето.
Най-сетне съюзниците спрели да отдъхнат на една тиха горска полянка.
— Страшна работа — рекла мецана. — Едвам отървах кожата. По едно време, като зачаткаха подире ми ония ми ти куршуми — същинска градушка. Добре че кожата ми е яка, не можаха да я пробият.
— Ами аз какво изпатих! — въздъхнал вълкът. — Кучето ме настигна на един сипей и почна да събаря цели канари отгоре ми. Изпотроши ми кокалите. Хей, братя, да знаете, че отсега нататък няма да мина край кошарата му!

Дядо, дядооо – рекла една вечер бабичката, – къде ще се денем отсега нататък – очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха.
Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!
Не знам отвърнал старецът и тежко въздъхнал.
Де да имахме една дъщеричка, друго щеше да е! оборила глава бабичката.
А в туй време месечинката подслушвала разговора им и голяма жалба изпълнила сърцето й. Сянка засенчила челото й.
– Хайде, старо, да опитаме и този път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия кош, с който ловиш риба. Каквото ни донесе водата – ще си го приберем в къщи и то ще ни бъде чедо.
Дигнал се дядото и отишъл на реката – там, където сребреела водата на големия брод. Заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал,и нагазил във водата да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види – в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го тичешком у дома си и викнал:
– Гледай, бабо, какво се е хванало нощес в нашия кош!
– Ох, на баба патенцето! – зарадвала се старицата и захванала да милва гостенчето по мокрите крила. – То не може нищо да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното!
Патето извило нагоре главата си, отворило човката си и рекло:
– Га!
– Да си ми живо и здраво! – рекла старицата. – Никой на света не може тъй хубаво да грачи.
И като смъкнала от тавана едно продънено кринче, тя наместила патето вътре и му казала:
– Тук ти е мястото!
– Га! – повторно гракнало гостенчето.
Щом станало видело, бабичката попа-рила трички, наляла вода ц, една паничка и поръчала тъй:
– Ние, патенце, отиваме за гъби в гората, а пък ти ще седиш тука, да ни вардиш къщата. Навън не бива да излизаш, защото под дръвника се е загнездила една байнювичка. Щом те зърне – ще те удуши. Варди се, патенце, нали занапред ти ще ни бъдеш дъщеричката.
И двамата старци нарамили по една торбичка, заключили вратата и куцук- куцук заминали към гората. Щом притихнали стъпките им, патето излязло от кринчето, разтворило крилата си, плеснало три пъти и гракнало четири пъти. Тогава мигом от него се смъкнала всичката перушина и то се превърнало на стройно момиче със златна коса и сребърни чехли на краката.
– Хайде сега на работа! – си рекло момичето и грабнало метлата.
Измело цялата къща, подредило дървения пад на старците, донесло вода с кобилицата и медниците, поляло цветята в градинката пред къщата, насякло дърва, подклало огъня, окачило черното менче на камината, смъкнало от тавана една връв с нанизани сушени гъби и ги сложило да врат. Додето стане гъбената: чорбица, работното момиче извадило от бабината ракла един топ бяло платно, скроило две ризи, на бърза ръка ги ушило и извезало пазвите им с чудни шевици. До късна вечер се трудило и готвило. Щом залязло слънцето, то размахало ръцете си три пъти като криле, гракнало четири пъти и пак се превърнало на пате. Всяко перце отишло на мястото си. Влязло пак в кринчето.
Върнали се старците. Като видели разтребената къща, топлата чорбица и новите ризи, те се слисали и смаяли. Захванали да питат патето:
– Кой беше тук?
– Кой накладе огъня?
– Кой уши ризите?
Но патето си лежало в кринчето и мълчало. Уморените старци се навечеряли сладко, наспали се и на другата сутрин пак отишли в гората – този път за дренки. След завръщането си вечерта заварили къщата още по-хубаво наредена, под камината къкрело гърненце с уврял боб, а на куките висели окачени два нови кожуха, тъкани от мека вълна, подплатени със заешки кожи.
– Такъв сладък бобец ям за пръв път в живота си! – рекъл старецът, щом глътнал първата лъжица.
През цялата нощ двамата старци не могли да мигнат. Въртели се в леглото и си шепнели:
– Тук има нещо. Някой влиза в къщи, когато ни няма!
– Трябва да узнаем кой шета, раз-требва и ни шие нови дрехи!
– Как?
– Как ли? – рекла хитрата бабичка. – Утре, наместо да идем в гората, ние ще се изкачим върху къщата и ще гледаме през комина.
Както намислили – тъй направили. На сутринта, щом завъртели ключа, старците тихомълком изправили стълбата върху стряхата зад къщата, изкачили се на покрива и се надвесили да гледат през комина. По едно време патето се дигнало, плеснало три пъти с криле, гракнало четири пъти, превърнало се на момиче и рекло:
– Сега на работа! Най-напред ще премета, сетне ще отсея брашно със струйката, ще замеся хляб, ще напаля пещта и ще го метна. Додето хлябът се изпече – ще ушия на дядото калцуни, а на бабичката – лапчуни, да им не мръзнат краката.
Запретнало ръкави и се заловило за работа, а старците седнали на покрива и сърцата им тупкали от радост.
– Ех, че късмет сме имали! На стари години ще добруваме! – си шепнели двамата.
Когато девойката напалила пещта и излязла навън да търси помет, за да измете жаравата, бабичката рекла:
– Не ща дъщеря ни да се превръща пак на пате. Искам да си остане момиче!
– Какво можем да направим? попитал дядото.
– Ако й изгорим патешките дрехи,тя ще си остане такава, каквато е сега!
– Хайде! – извикал старецът и се спуснал през комина по веригата.
Подире му скочила и бабата. Озърнала се, грабнала патешката перушина и без да му мисли много, я хвърлила в пламтящата пещ. Тъкмо в тоя миг влязла девойката.
– Какво сте направили? – извикала тя, като видяла своята патешка премяна в пещта. – Вие сте ми подпалили крилата. Отсега нататък аз не ще мога да ходя по небето, защото нямам крила.
– Че защо пък трябва да ходиш по небето? – попитала бабичката.
– Ох – зачупила ръце девойката, – вие нищо не знаете? Аз не съм пате, ами съм оная, дето грее нощем по небето. Аз съм месечината! Една вечер, когато надничах през отвореното прозорче на вашата къща, чух какво си приказвахте и жалба напълни сърцето ми. Тогава отидох при старата знахарка, която събира билки, за да лекува всяка жива душичка, и я попитах какво да направя, за да ви помогна. Знахарката ми каза, че нощем съм длъжна да грея на небето, а денем, ако искам, мога да слизам при вас и да ви помагам, но ще ми са потребни патешки крила. И като плесна три пъти с ръце, многознайницата събра всичките горски крилати гади н и и рече:
"Нашата виторога месечинка иска денем да слиза при двамина самотни старци. За да върши тая работа, тя трябва да сложи на раменете си патешки крила. Много ви се моля да отскубнете от крилата си по едно перце и по едно влакънце от гушките си, за да измайсторя от тях крила за месечинката."
Всичките крилати гадини дадоха на знахарката по едно перце и по едно пухено влакънце и тя само за една нощ ми измайстори патешките крила, които сега догарят в пещта! Като ми ги подаде, знахарката ми поръча:
"Виторожке, пази крилата като очите си; ако ги изгубиш, никога няма да можеш да се дигнеш на небето и нощем по цялата земя ще настъпи пълен мрак."
– Сега какво ще правим? – уплашено замигала бабичката.
– Ще тръгнете с дядото по гората да събирате пухени влакънца и перца от крилца. От всяка крилата гадинка ще искате по едничко. Когато съберете перушината, ще идете в Тилилейските усои и ще намерите знахарката в една сламена колиба. Ще й паднете на колене и ще я помолите да измайстори още две патешки крила. Като ги вземете, ще ми ги донесете в Старопланинската пещера. Аз ще се потуля вдън пещерата и додето не ми донесете крилата, няма да се покажа пред очите на хората.
Като изрекла тези думи, девойката изскочила навън, блъснала вратата зад себе си и изчезнала.
С клюмнали глави старците потеглили към гората. От птичка на птичка, от гнездо на гнездо те ходели в горските дебри и протягали ръце за перца и влакънца. От всички птици те измолили по едно перце и по едно влакънце, само стърчиопашката се опънала:
– Не си давам аз перцата – рекла, – на какво ще замяза опашката ми без едно перо?! Моята опашка е най-хубавата от всичките опашки на света. Вижте я само как стърчи!
И като я вирнала нагоре, тя захванала да я клати.
Три дни дядото и бабата стоели под гнездото на стърчиопашката с протегнати нагоре ръце. Най-сетне тя склонила да им отскубне едно влакънце от гушката си, ако бабата й даде една огърличка от бисер.
Като си нямала бисерни зърна, бабичката оборила глава и заплакала. От очите й закапали една след друга горещи сълзи. И всяка сълза, щом паднела на земята, мигом се превръщала на бисерно зърно. Събрала бабичката тия зърна, нанизала огърличка и я сложила върху шията на горделивата птичка. Тогава стърчиопашката отскубнала най-малкото влакънце от гушката си и го пуснала, вятърът го грабнал и понесъл. Цял ден тичали старците през трънаците, охкали, пъшкали, най-сетне хванали влакънцето и се упътили към Тилилейски-те усои. Намерили знахарката и всичко й разказали. Многознайницата се понамръщила, но взела перцата и влакънца-та. През нощта измайсторила още две патешки крила. От Тилилейските усои старците заминали към Старопланинската каменна пещера. Късно през нощта стигнали до входа на пещерата и почнали да викат:
– Излез, излез, месечинке!
Девойката изскочила, размахала ръце, гракнала, превърнала се на пате и литнала нагоре. Грейнала.
Всичките хора се показали навън да я гледат, защото по-хубава месечина никога не били виждали.

Имало едно момче, което искало да се жени. То било много даровито и способно, та смятало да си намери мома умна и досетлива. И тръгнало да я търси. Минало през една гора. Видяло една баба, която събирала дръвца.
– Добър ден, бабо – поздравилo я момчето.
– Дал ти Бог добро, синко. Къде отиваш?
– Отивам да си търся щастието.
– Почакай, синко, заедно да вървим.
– Е, добре, бабо, ще чакам.
Бабата събрала дръвца и се натоварила. Тръгнали към селото.
– Бабо, ти ли мен ще носиш, или аз тебе? Какво ще избереш?
– Ех, синко, дървата ли да нося на рамо или тебе?
Момчето казало:
– Хайде, тогава, аз ще те нося до село. Старата все очаквала момчето да я вземе на рамо, все очаквала, докато стигнали селото. Понеже през всичкото време били на приказка, бабата не усетила, че носи дърва.
Когато дошли край село, момчето запитало:
– Бабо, къде има хан, да пренощувам?
– Тук няма хан – рекла бабата, – ела у дома да пренощуваш. Аз имам само една мома – как да е, ще се пренощува.
– Добре, бабо, ще дойда.
Дошли до къщата на бабата. Момата излязла да ги посрещне:
– Добре дошъл, юначе – поздравила го момата и попитала майка си кой е този юнак и откъде иде.
– От гората – отговорила бабата. – Тамо ме намери, когато събирах дръвца. Почака ме да натоваря дървата, та да тръгнем заедно.
Момата продължавала да разпитва:
– Майко, а какво ти говори пътем?
– Дъще моя, когато тръгнахме за село, попита ме: „Бабо, ти ли мен ще носиш, или аз тебе“.
– А ти що му рече, майко?
– Аз, дъще, му рекох: „Дали дървата да нося, или тебе?“ А той ми каза: „Хайде, бабо, аз тебе ще нося“. И тръгнахме на път. Тук да ме вземе, там да ме вземе, подхвана ме с разговор и не усетих, че нося дърва, докато се намерихме край селото.
Тогава момата казала на майка си:
– Мамо, думите, дето ти е казал, че той ще те носи, значат, че в сладък разговор по пътя не ще усетиш товара на рамо.
Бабата едва сега ги разбрала. Момата влязла вкъщи и почнала да приготвя вечеря. Сготвила, що дал Господ, и казала на майка си:
– Мамо, покани госта да вечеряме.
Като похапнали, момата им дала по малко вино. Момчето, като вдигало чашата, погледнало нагоре и рекло:
– Много добра е тази къща, но много нарядко майсторът е турил гредите.
– Истина е, че са нарядко, но са със злато обковани, – отговорила момата.
При тези думи момчето не могло да се стърпи и казало на бабата:
– Бабо, ще ме вземеш ли за зет?
Бабата на драго сърце се съгласила:
– Ох, сине, ти ни хареса, а ние още повече тебе. Аз съм сиромашка жена и не съм приготвила нищичко за момата.
– Дай ми момата – аз ще приготвя всичко.
– Ето ти момата, синко! Целувай ръка!
Момчето станало, целунало ръка като на тъща и казало:
– Утре се връщам у дома си. Ще изпратя по човек известие за деня на сватбата.
Като отишло момчето у дома си, подредило си работите за сватбата и пратило по слугата си за бабата една погача с дванайсет жълтици в нея; един петел, опечен на фурна и пълен мех с вино, вързан за устето. Всичко това натоварили на една ослица.
Момчето поръчало на слугата си:
– Ще отидеш в еди кое си село, при еди коя си баба, па ще й кажеш: „Господарят ми ти праща много здраве. Месечината е пълна. Годината има дванайсет месеца. Този, който вика нощем и денем, е цял. Козата е вързана за гушата, а сватбата ще стане други ден, в неделя“.
Слугата, докато стигнал до сред пътя, много се изморил. Той легнал и заспал. Като си поотпочинал, прияло му се. Па си рекъл: „Хайде да си похапна малко хляб“. И сладко-сладко изял половината погача. Изял и целия петел. Изпил и половината от виното.
След това станал и отишъл в селото. Като влязъл в къщата на бабата, казал:
– Добър ден, бабо! Ида от господаря си. Кланя се на тебе и на момата. Господарят ми заръча да ти кажа, че месечината е пълна. Годината има дванайсет месеца. Този, който вика нощем и денем, е цял, а козата е вързана за гушата. Сватбата ще стане в други ден, в неделя.
Когато момата видяла армаганите, веднага разбрала, че не са точно колкото са изпратени. Тя нахранила слугата и когато го изпратила при господаря му, поръчала да му каже:
„Много здраве от майката и момата. Месечината е преполовена. Годината има шест месеца. Този, който вика нощем и денем, никак го няма. Козата е вързана за гърба, но за угода на яребицата не изваждай очите на гарвана. Готови сме за сватбата“. Върнал се слугата и предал на господаря си думите на момата.
Момъкът веднага се досетил в какво се е провинил слугата. Но, за да угоди на умната и схватлива мома, той простил на глупавия и лаком слуга.

Лястовицата си направила гнездо на една греда под стряхата и си излюпила лястовички.
Направило си гнездо под една керемидка и врабчето и си излюпило врабчета.
Но години наред врабчето все го сполитало нещастие – котката издебвала малките врабченца и ги изяждала, или пък счупвала яйцата.
Натъжено гледал врабецът как на близката слива лястовичката учи лястовичетата да хвърчат, да правят гнезда и да си помагат.
Завидял врабецът на лястовичката. Веднъж той й казал:
– Блазе ти, сестро лястовичке, че всяка година си отглеждаш пиленцата, пък моята домакинка само мъти, цвърка, вика, а не може да ги изгледа. Кой знае откого сме прокълнати.
– А бе, врабчо, отникого не сте прокълнати, ами гнездото ви не е добре направено. Затова и котката ви яде яйцата. Затова, съседе, не можете и да изгледате челяд като мене.
Като чул това, врабецът помолил лястовичката да го научи да си направи гнездо.
– Ела с мене, ще те науча – казала лястовичката.
Тя отвела врабеца край реката, в една тиня.
– Хайде сега, направи като мене, вземи с човката си кал за гнездото.
– А, виждам, сега знам, знам, дребна работа било това – рекло врабчето и литнало заедно с лястовичката, без да вземе в човката си малко кал. Като дошли до гнездото на лястовичката, тя лепнала калта на гредата.
– Ей така ще я залепиш – казала тя.
– Видях, видях, лесно било да се лепи кал на гредата – казало врабчето.
Много пъти ходила лястовичката на реката, много пъти носила кал и лепила по гредата. Ходило с нея и врабчето, но нищо не вземало, а само викало: "Знам, знам".
Когато лястовичката налепила ред кал, почнала да лепи и ред сламки. После пак – ред кал, пак – ред сламки. При всяко лепене на кал или сламка, лястовичката все учела врабчето как да лепи, за да го научи, как да си прави гнездото, но врабчето все казвало: "Знам де, знам".
– Ей, съседе, само с казване "знам" ти никога не ще си направиш здраво гнездо като моето, защото не ти се ще да потопиш човката си в калта. Без мъка няма наука, побратиме! Ето затова не можеш да изгледаш челяд като мене!

Веднъж Хитър Петър като орал, намерил една стара пара. Намислил да я занесе на царя. Тръгнал за царския палат, но вратарят го спрял и му казал:
– Ще те пусна, ако ми обещаеш половината от наградата, която ще ти даде царят.
Докривяло на Хитър Петър, но му обещал и вратарят го оставил да влезе.
Поднесъл той парата на царя. Владетелят го попитал, каква награда да му даде.
– Искам сто тояги бой!
Царят се сетил, че тука се крие някаква хитрина и заповядал да бият сто тояги полека. Като му наложили петдесет, Хитър Петър казал:
– Стойте, другите петдесет тояги са за вратаря ви – и разказал на царя каква е работата. Царят заповядал да ударят сто тояги силно на вратаря, а Хитър Петър възнаградил.

Имало един тепавичар, който ходел от село на село и събирал шаячните платове, които жените тъчели на становете си. Един ден вързал платовете на бали, метнал ги на коня и тръгнал към тепавицата, за да ги тепа.
Тя била много далече, докато иде, докато си свърши работата, докато тръгне, денят изминал. Вървял покрай реката, когато взело да се мръква. По едно време се обърнал и видял, че след него върви една невеста. Тепавичарят много се зачудил, къде е тръгнала по това късно време. Като се обърнал напред, не повярвал на очите си – невестата била вече пред него. Човекът затворил очи, разтърсил глава, да не би да е задрямал. Пак погледнал назад – видял жената – обърнал се напред – тя отново го изпреварила. Позапрял коня и се замислил. Досетил се той, че това е караконджулка и започнал да я следи. А тя се превърнала в мъж, походила малко и пак станала на жена. Уплашил се човекът, грабнал чула на коня и се увил с него. По едно време усетил, че жената го приближила и се метнала зад него на коня. На човека едва не се пукнало сърцето от страх, но не продумал думица. Невестата започнала да му говори – закачала го, питала го нещо – той мълчал и не отвръщал нищо.
Наближили вече селото. До реката наизлезли още караконджули и се насъбрали около коня. Най-старият казал:
– Ето го конят, ето го и чулът на коня, ама човекът го няма. Тепавичарят още повече се увил в чула, едва дишал от страх. Стигнали вече накрай селото и тогава се насъбрали всичките караконджули. Правили се, че има сватба пред него – имало булка, музиканти биели тъпани, сватбари викали „Иху!". Престрували се на цяла сватба, само и само да го прилъжат да се покаже. Човекът обаче не се отвил да погледне и не проговорил нито дума.
Вървяла караконджулската сватба чак до портата му. Тепавичарят спрял коня и седял така завит в чула – не искал да влезе вътре, че да вкара караканоджулите в двора си. Седял човекът отвън, докато запял петелът. Щом чули гласа му, те се изгубили като сенки във въздуха. Чак тогава човекът се отвил и си влязъл вкъщи, доволен, че е останал жив.

Ето ти, о, мое Безценно съкровище, още една приказка от Миналосвършените времена.
Имаше точно по средата на тези времена един Хоцкав-боцкав Таралеж и той живееше край бреговете на мътната Амазонка, като се хранеше с охлюви и тям по¬добни. И на същите брегове на мътната Амазонка живееше една Бавна-плавна Костенурка, която пък се хранеше с крехки марулки и тъй нататък. И те бяха големи приятели. И дотук всичко е добре, нали?
Да, но през същия този период на Миналосвършените времена имаше и един Пъстър ягуар и той също живееше край бреговете на мътната Амазонка, и то като се хранеше с всичко, което можеше да улови. Не успее да си улови сърничка — ще си хапне маймуна; не хване маймуна — яде жаби и бръмбари; а когато не успяваше да си хване дори жаба или бръмбар, той отиваше при своята Майка ягуарка — шарка до шарка – и тя го учеше как да яде таралежи и костенурки.
— Помни, синко — повтаряше му всеки път тя, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам, — щом уловиш Таралеж, трябва да го пуснеш във водата, за да се разгъне; а щом уловиш Костенурка, трябва да я изчоплиш от черупката й с лапа.
И дотук, мое Безценно съкровище, всичко вървеше отлично.
И ето че през една прекрасна нощ край бреговете на мътната Амазонка Пъстрият ягуар откри Хоцко-боцко и Бавна-плавна, които се бяха сгушили под едно паднало дърво. Те нямаха къде да избягат и затова Хоцко-боцко се сви на кълбо, защото беше Таралеж; а Бавна-плавна си скри главата и краката в черупката, защото беше Костенурка; и дотук още, мое Безценно съкровище, всичко е добре, нали?
— Внимавайте, вие, двете, защото това е много важно! — каза Пъстрият леопард. – Майка ми каза, щом срещна Таралеж, да го пусна във водата, за да се разгъне; а щом срещна Костенурка, да я изчопля от черупката й с лапа. Но кое от вас е Таралеж и кое Костенурка? Кълна се в петната си, не ми е ясно!
— А добре ли си запомнил какво е казала майка ти? — каза Хоцко-боцко. — Сигурен ли си, че ти е казала точно така? Може би тя ти е казала, щом разгънеш Костенурка, да я изчоплиш от водата, а щом срещнеш Таралеж, да го пуснеш върху черупката му?
— Да, добре ли си спомняш какво ти е казала? — каза Бавна-плавна. — Може би ти е казала, щом срещнеш Таралеж, да му пуснеш вода в черупката, а щом изчоплиш Костенурка, да си разгънеш лапата?
— Не беше така! — каза Пъстрият ягуар, но се чувствуваше малко объркан и каза: – Все пак повторете ми го по-ясно, моля!
— Щом пуснеш лапата си във водата, трябва да я разгънеш с Таралеж — каза Хоцко-боцко. — Това е главното, запомни го!
— А пък щом разгънеш Костенурка в лапата си — каза Бавна-плавна, — трябва да изчоплиш водата с черупка. Какво има за разбиране?
— Петната ме засърбяха от вас! — каза Пъстрият ягуар. — И после, никой не ви е искал съвет. Аз питах само кое от вас е Таралеж и кое Костенурка.
— Това няма да ти кажа — каза Хоцко-боцко. — Но ако настояваш, можеш да ме изчоплиш от черупката ми.
— Аха! — каза Пъстрият ягуар. — Сега знам — ти си Костенурка. Мислеше, че няма да те позная, а? Сега ще видиш!
И той я тупна със своята ноктеста цапа-лапа, но Хоцко-боцко се беше свил вече на кълбо и иглите му се забодоха в цапа-лапата на Ягуара. И не стига това, ами от удара Хоцко-боцко излетя в тъмния храсталак, където върви го намери! Пъстрият ягуар засмука лапата си и от това бодлите го забоцкаха още повече. Той дълго време не можеше да говори, а когато заговори, каза:
— Сега разбрах, че онова не е било Костенурка. Само че отде да зная — и той се почеса по тила със здравата си лапа, — отде да зная, че това е Костенурка?
— Костенурка съм, ако щеш, вярвай! — каза Бавна-плавна. — И майка ти е била права. Тя ти е казала да ме изчоплиш с лапа от черупката ми — хайде почвай!
— Но преди малко ти не казваше, че тя ми е казала така! — каза Пъстрият ягуар, като смучеше бодлите от цапа-лапата си, която ужасно го болеше. — Ти казваше, че тя ми била казала съвсем различно нещо!
— Добре, да кажем, че ти казваш, че аз съм била казала, че тя била казала нещо съвсем различно. Е, къде е толкоз разликата? Ако тя е казала това, което ти казваш, че аз съм казала, че тя била казала, все едно, че съм казала това, което тя е казала, че е казала. От друга страна, ако според теб тя е казала да ме изчоплиш от водата с лапата си, а не да ми разгънеш във водата черупката, тогава прави каквото щеш, твоя си работа!
— Но ти ей сега каза, че искаш да те изчопля с лапа от черупката ти! — каза Пъстрият ягуар.
— Ако напрегнеш паметта си, ще си спомниш, че не съм ти казала нищо подобно. Казах само. че майка ти е казала да ме изчоплиш от черупката ми — каза Бавна-плавна.
— А какво ще стане, ако го направя? — каза Пъстрият ягуар, като сумтеше от подозрителност.
— Това не знам, защото досега не са ме изчопляли; но мога да те уверя, че ако искаш да не ме видиш вече, трябва само да ме пуснеш във водата.
— Не ти вярвам — каза Пъстрият ягуар. — Ти преди смеси нещата, които майка ми беше казала, с другите неща. за които питаше дали съм сигурен, че не ми ги е казала, и аз сега не знам къде ми е главата, къде опашката. А сега ми казваш нещо съвсем ясно и от него ми става още по-мътно. Майка ми каза да пусна едно от вас двете във водата и понеже ти много настояваш да те пусна, аз мисля, че ти всъщност не искаш да те пусна. Скачай веднага в мътната Амазонка!
— Добре, но предупреждавам те, че майка ти няма да те похвали. Да не й кажеш после, че не съм ти казала, че… — каза Бавна-плавна.
— Ако кажеш още една дума за това, какво ми била казала майка ми… — започна Ягуарът; но преди да завърши, Бавна-плавна се беше вече гмурнала спокойно в мътната Амазонка.
Тя изплува грамадно разстояние под водата и излезе на суша там, където я чакаше Хоцко-боцко.
— На косъм бяхме! — каза Хоцко-боцко. — Никак не ми харесва този Пъстър ягуар. — Ти какво му каза, че си?
Казах му, че съм истинска Костенурка, както си е, но той не ми повярва и ме накара да скоча в реката, за да види дали наистина съм, и като видя, че съм, много се учуди. Сега търси Майка си, да й се оплаче. Чуваш ли го?
И те чуха как Пъстрият ягуар ревеше сред дърветата и храстите край брега на мътната Амазонка; и чуха как Майка му пристигна.
— Синко, синко! — каза Майка му, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Какво пак си направил, което не е трябвало да правиш?
— Майко, едно животно искаше да го изчопля от черупката му и аз се опитах, а то ми набоцка цапка-лапката със своите бодлиииии! — каза Пъстрият ягуар.
— Синко, синко! — каза Майка му, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — По бодлите в цапка-лапката ти разбирам, че това животно е било Таралеж. Трябваше да го пуснеш във водата.
— Аз пуснах във водата едно друго животно. То казваше, че е Костенурка, но аз не му повярвах, а то беше, и се гмурна във водата и не излезе вече, и аз не съм хапнал нищичко днес и нека да се преселим на друго място! Край тази мътна Амазонка всички животни са по-хитри от мен!
— Синко, синко! — каза Майка ягуарка — шарка до шарка. — като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Слушай и запомни какво ще ти кажа: Таралежът се свива на кълбо и бодлите му стърчат на всички страни. По това ще го познаеш, че е Таралеж.
– Тази Пъстрокожа госпожа съвсем не ми харесва — каза Хоцко-боцко, скрит в сянката на едно широко листо. — Кой я знае какво още знае!
– Костенурката не се свива на кълбо — продължи Майка ягуарка — шарка до шарка, — като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Тя си
скрива главата и краката в черупката. По това ще я познаеш, че е Костенурка.
— Тази Пъстрокожа госпожа и на мен съвсем-съвсем не ми харесва! — каза Бавна-плавна. — Уроците й са така ясни, че дори и Пъстрият ягуар ще ги запомни. Жалко, Хоцко-боцко, че не знаеш да плуваш!
— Ти мисли за себе си! — каза Хоцко-боцко. — Представи си само колко щеше да ти е добре, ако можеше да се свиваш на кълбо! Опасно става! Чувай, чувай го само!
И наистина Пъстрият ягуар седеше край брега на мътната Амазонка, смучеше си бодлите от лапата и повтаряше:
— Не се свива, а се гмурка — значи, че е Костенурка! Свива се. а пък не плава — Таралеж е то тогава!
— Това ще го забрави утре по това време! — каза Хоцко-боцко. — Помогни ми.
Бавна-плавна, да се науча да плувам!
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Горе главата!
И помогна на Хоцко-боцко да си държи горе главата, когато той скочи в мътната мазонка и почна да се учи да плува.
— От тебе ще стане отличен плувец — каза тя. — Сега, ако ми поразтегнеш задните плочки, аз пък ще упражня малко свиване на кълбо. Може да ми потрябва.
Хоцко-боцко й поразтегна плочките и Костенурката с мъки и усилия успя да се поизвие мъничко.
— Чудесно! — каза й той. — Но засега стига — лицето ти е посивяло. Помогни ми га да усъвършенствувам гръдното плуване, за което казваш, че било тъй лесно.
И Хоцко-боцко продължи да се упражнява, а Бавна-плавна плуваше до него.
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Още малко и ще плуваш като кит. А сега бъди й добър, отпусни ми задните и предните плочки с по още две дупки. Искам да там това очарователно „гръбно сгъване", за което казваш, че било тъй лесно, ъстрият ягуар ще има да се чуди!
— Чудесно! — каза Хоцко-боцко, още мокър от мътната Амазонка. — Уверявам те, че вече не бих могъл да те отлича от своите роднини! Още две дупки, казваш? Така!
Малко повечко изражение, моля, и недейте пъшка толкоз, че Пъстрият ягуар може да ни чуе! Като свършиш, бих искал да опитам плуването под вода, за което казваш, че било тъй лесно. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
И Хоцко-боцко се гмурна в мътната Амазонка, а Бавна-плавна заплува до него под водата.
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Повечко внимание при задържането на въздуха, и ти ще можеш да се заселиш на дъното на мътната Амазонка. А сега аз ще поупражня малко това йогийско увиване на задните крака зад ушите, за което казваш, че било извънредно удобно. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
— Чудесно! — каза Хоцко-боцко. — Но задните ти плочки са се поразместили и вече не седят една до друга, а се застъпват.
— Това е от упражненията — каза Бавна-плавна. — Аз пък забелязвам, че твоите бодли са почнали да се слепват помежду си; преди приличаше на бодлив кестен, а сега повече напомняш борова шишарка.
— Така ли? — каза Хоцко-боцко. — Това е от многото киснене във водата. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
И те продължиха да се упражняват до сутринта, като си помагаха взаимно; а когато слънцето се издигна високо, спряха да си починат и да се изсушат. И тогава видяха, че много са се изменили.
— Хоцко-боцко — каза Костенурката, след като закусиха. — Аз не съм, каквато бях вчера. Но мисля, че ще бъде много забавно, когато Пъстрият ягуар ме види!
— И аз съм съвсем друг — каза Хоцко-боцко, — но роговите люспи представляват голям напредък в сравнение с бодлите, без да споменавам, че вече умея да плувам. O, Пъстрият ягуар ще има да се звери! Хайде да го потърсим!
И скоро те съгледаха Пъстрия ягуар, който си лекуваше още цапа-лапата, пострадала предишния ден. Като ги видя, той толкова се смая, че тръгна заднишком и се търкулна три пъти поред върху шарената си опашка.
— Добро утро! — каза Хоцко-боцко. — Как е здравето на вашата изящна Госпожа майка?
— Благодаря, добре — каза Пъстрият ягуар. — Но извинявам се, че не мога в момента да си спомня с кого имам честта да разговарям.
— Това не е много любезно от ваша страна — каза Хоцко-боцко, — като се има предвид, че вчера по това време вие се опитахте да ме изчоплите от черупката ми.
— Но вие нямахте черупка, а само бодли! — каза Пъстрият ягуар. — Много добре си ги спомням. Погледнете ми лапата!
— Не се извинявайте. Вие ме накарахте да скоча в мътната Амазонка, за да се удавя! — каза Бавна-плавна. — Бързо забравяте и сте твърде невъзпитан!
— Не си ли спомняте поне какво ви научи вашата Майка — каза Хоцко-боцко.
Не се свива, а се гмурка — значи, че е Костенурка! Свива се, а пък не плава — Таралеж е то тогава!
И тогава двамата приятели се свиха на кълбета и се затъркаляха все по-бързо и по-бързо в кръг около Пъстрия ягуар, докато очите на Пъстрия ягуар започнаха да се въртят като колела на велосипед.
Тогава той изтича да извика майка си.
— Майко — каза й той, — в гората има две нови животни: едното, дето ти казваше, че не плувало, плува; а другото, дето ти казваше, че не се свивало, се свива: и, изглежда, че са си поделили по равно обвивките, защото вчера едното беше много бодливо, а другото — съвсем гладко, пък сега и двете носят еднакви люспести брони. И освен това, Майко, те се търкалят, търкалят в кръг и на мен ми се завива свят от тях!
— Синко, синко! — каза Майка ягуарка, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Таралежът си е Таралеж и не може да бъде друго освен Таралеж; и Костенурката също си е Костенурка и не може да стане друго.
— Но те са станали нещо, което не е Таралеж и не е Костенурка. Те имат от двете по-малко и аз не им знам името!
— Глупости! — каза Майка ягуарка. — Всяко нещо си има име и на твое място — понеже казваш, че носели броня — временно, докато узнаем истинското им име, бих ги нарекла „броненосци". И бих ги оставила на мира.
И Пъстрият ягуар направи, каквото каза майка му, особено що се отнася до оставянето на мира. Но странното е, о, мое Безценно съкровище, че временното им име остана за дълго и от този ден до днес всичко живо по бреговете на мътната Амазонка нарича Хоцко-боцко и Бавна-плавна с името „броненосци" или, както казват местните хора — „армадило". Другаде живеят Таралежи и Костенурки (в нашата градина също ги има, нали?), но онези, първите, хитрите, които приличат на борови шишарки заради техните люспи, наредени като керемидки една връз друга, и които се появиха в онези далечни Минало-свършени времена по бреговете на мътната Амазонка, и до днес се наричат „броненосци" заради голямата им хитрост.
И това, о, мое Безценно съкровище, е добре, нали?

Преминавайки през Сун, на изток от Чжу, Ян Дзи се отбил в една страноприемница. Стопанинът имал две наложници: красива и безобразна. Безобразната той ценял, а красивата пренебрегвал. На въпроса на Ян Дзи каква е причината за това, човекът отговорил:
– Красавицата сама се любува на себе си и аз не разбирам в какво се състои нейната красота. Безобразната сама се принизява и аз не мога да разбера в какво се състои нейната грозота.
– Запомнете това, ученици – казал Ян Дзи. – Действайте достойно, но гонете самодоволството от себе си и вас ще ви заобичат навсякъде, където отидете.

К- ога са добри отношенията между мъжа и жената? – попитали Настрадин Ходжа.
– Ако мъжът е глух, а жената сляпа, те могат да си живеят много добре заедно – отговорил той.

Попитали Андаки: "Разбирането и добротата са част от суфисткия път. Защо е необходимо там да има нещо друго освен любов и красота, защо например там трябва да има знания и течението на времето? И такива неща като съмнения и забележки?" ..— Той отговорил: "За съзряването на прасковата са необходими слънце и вода. Вие не сте ли виждали какво става, когато благодатното слънце свети твърде дълго прекалено силно? Това се превръща в разрушително бедствие. Поливайте растението правилно и водата ще бъде истинско благо за него. Поливайте го твърде често и растението неминуемо ще започне да загнива, и да изпитва остра болка, което ще го застави да приема водата не като благо, а като оръдие на разрушението.
Давайте на човека непрестанно това, което той нарича доброта, и ще го изтощите дотолкова, че той ще стане нещастен. Не направите ли забележката навреме, когато подобна критика може да окаже съответното въздействие – сте сбъркали.
Откажете се да поддържате тези положения като възможни, и в действителност няма да задавате въпросите, които, както ви се струва, поставяте."