Чуй всички приказки

Настрадин Ходжа си купил от пазара сливи, донесъл ги вкъщи и започнал да ги яде с жена си. Жената изведнъж забелязала, че той гълта и костилките.
– Защо гълташ костилките? – попитала тя.
– А защо да не ги гълтам! – възразил Ходжа. – Ако те са негодни, защо тогава ги продават? Нима може да се продава това, което е за изхвърляне?

Един велик хасидски майстор винаги държал книга до себе си и не разрешавал на никого да се докосва до нея. Когато наоколо нямало никой, затварял прозорците и вратите и хората си мислели: "Ето, сега той чете." А когато имало някой, оставял книгата настрани. И забранявал да я пипат. Естествено, всички се заинтригували.
Когато умрял, първото нещо, което направили учениците му, е да се нахвърлят на книгата, забравили за стария майстор. Той бил мъртъв и никой вече не можел да им забрани да я разгледат. А книгата трябвало да съдържа нещо значително. Учениците обаче много се разстроили. Само една страница била изписана, а всички останали – празни. И на тази страница имало само едно
изречение, което гласяло: "Когато успеете да направи¬те разлика между обвивката и съдържанието – вие ставате мъдри."

Настрадин Ходжа започнал да лъже всички, като ги уверявал, че може да отгатва чужди мисли. Хванали го и го довели в съда.
Разказват, че можеш да отгатваш мисли. Я ми кажи за какво мисля сега.
Ти мислиш – отговорил Настрадин, – че пред теб стои лъжец.

Един човек имал парче земя, цялото с купчини боклук, и решил да го продаде. Този, който купил земята, я изчистил от боклука и там намерил извор с превъзходна вода. Той посадил грозде и нар, а останалото място разделил на лехи за ароматни растения. Завързал посадените растения за колци, построил кула и назначил на мястото надежден пазач.
Минувачите не могли да се налюбуват на това място. Случило се оттам да мине старият собственик. Като видял в какво се е превърнала някогашната пустош, възкликнал: "Горкият аз! Такова място съм продал! От такава благодат съм се лишил!"

На дервиша Ладжавард, който се учел при велик суфистки учител, било казано да усъвършенства своето знание с упражнения за чувствителност. След това трябвало да се върне при своя майстор за по-нататъшни инструкции. Той се усамотил в гората и започнал да се концентрира върху вътрешното съзерцание с огромна сила и прилежност дотогава, докато вече нищо не можело да го обезпокои.
Само че той не се концентрирал еднакво силно върху необходимостта да удържа всички обекти в сърцето си и жаждата му да постигне успех била малко по-силна от решението му да се върне в школата, от която бил изпратен да медитира.
Веднъж, когато се концентрирал върху вътрешното си аз, слаб звук достигнал до слуха му. Раздразнен от това, дервишът погледнал нагоре към клонката на дървото, от която явно идвал звукът, и видял птичка. През главата му преминала мисъл, че тази птичка няма право да пречи на упражненията на толкова предан на делото си човек. Щом осъзнал тази мисъл, птичката паднала мъртва в краката му. Тук следва да се каже, че дервишът не бил достатъчно напреднал, за да знае, че по целия Път има изпитания. Всичко, което можел да види в този момент, било, че постигнал такава сила, която никога не е имал по-рано. Той успял да убие жива твар или тя е била убита от някаква друга сила извън него за това, че е попречила на неговото самовглъбяване.
"Трябва наистина да съм велик суфи" – помислил си дервишът. Надигнал се и тръгнал към най-близкия град. Като стигнал до него, намерил хубава къщичка и решил да поиска там нещичко за хапване. Когато на почукването му вратата отворила някаква жена, дервишът казал:
-Жено, донеси ми храна, защото аз съм напреднал дервиш, а да се нахрани този, който се намира по Пътя, е заслуга.
– Веднага, щом успея, почтени – отговорила жената и изчезнала във вътрешността на къщата.
Минало много време, но тя все не се връщала. С всяка изминала минута дервишът ставал все по-нетърпелив. Когато жената се върнала, той й казал:
-Смятай се за щастлива, защото не насочих към теб яростта на дервиша. Не всеки знае, че нещастието може да дойде заради непослушание на избрания.
– Нещастието наистина може да дойде, ако човек не е способен да го възпрепятства със собствения си опит – казала жената.
~ Как смееш да ми отговаряш по този начин? – викнал дервишът. – И какво искаш да кажеш с това?
~ Искам само да кажа – казала жената, – че аз не съм птичка, кацнала на клонка в гората.
При тези думи дервишът изтръпнал.
~ Моят гняв не ти причинява вреда и ти даже четеш мислите ми – промълвил той. И помолил жената да стане негов учител.
– След като не си послушал своя собствен пръв учител, то и при мен ще претърпиш неуспех – казала жената.
– Но най-малкото кажи ми по какъв начин си постигнала по-високо ниво на разбиране от мен? – попитал дервишът.
– Слушайки своя учител. Той ми казваше да се отнасям внимателно към неговите лекции и упражнения, когато ме извикаше. През цялото останало време трябваше да разглеждам светските си задачи като упражнения. По този начин, макар и да не съм чувала нищо за него вече много години, моят вътрешен живот постоянно се разширяваше, давайки ми тези сили, които ти видя, и още много други.
Дервишът се върнал в текията при своя учител, за да го ръководи нататък. Майсторът отказал да обсъжда с него каквото и да било, но когато той се явил, просто казал:
– Иди да служиш под ръководството на този и този боклукчия, който чисти улиците в еди-кой си град.
Тъй като дервишът гледал на учителя си като на човек, стоящ много високо, той заминал за този град, Но когато пристигнал на мястото, където работел боклукчията, и видял, че стои покрит с мръсотия, той не поискал да се приближи до него и не можел даже да си се представи като негов слуга. Докато стоял там в нерешителност, боклукчията, като се обърнал към него по име, казал:
– Ладжавард, каква птичка ще убиеш днес? Ладжавард, коя жена може да прочете мислите ти днес? Ладжавард, какво неприятно задължение може да ти възложи учителят ти утре?
Ладжавард го попитал:
– Как можеш да четеш ставащото в ума ми? Как може един боклукчия да прави такива неща, на които не е способен благочестивият отшелник?
Боклукчията казал:
– Някои благочестиви отшелници могат да правят такива неща, но те не ги правят за теб, защото си имат други дела. За теб изглеждам като боклукчия, защото това е занятието ми. Тъй като на теб не ти хареса работата, не ти се понрави и човекът. Тъй като си въобразяваш, че светостта се състои в очистване, поклони и медитации, ти никога няма да я достигнеш. Аз достигнах тези способности, които имам сега, защото никога не мислех за светостта – мислех за дълга. Когато хората те учат на дълг пред майстора ти или на дълг пред
нещо свято, те те учат на дълг, глупако! Всичко, което можеш да видиш, е дълг пред човека или дълг пред храма. Тъй като не можеш да се концентрираш върху дълга, то ти все едно че си загубен.

При Настрадин, изпълняващ задълженията на съдия, дошли двама души. Единият казал:
– Този човек ме ухапа по ухото и аз настоявам за компенсация.
Другият казал:
-Той сам се ухапа.
Настрадин отложил делото и се оттеглил в покоите си, където прекарал половин час, опитвайки се да се ухапе по ухото. Усилията му го довели до това, че той паднал и си ударил челото. След това се върнал в съдебната зала.
– Проверете човека с ухапаното ухо – заповядал Настрадин. – Ако му е ударено челото, значи сам се е ухапал и с това делото приключва. Ако това не е така, значи другият го е ухапал, а на пострадалия трябва да бъдат изплатени три кюлчета сребро.

Животът на отделния индивид и животът на човешките общности много се отличават от образа, който изглежда, че имат. Фактически животът е построен по образец, очевиден за едни и скрит за други. Нещо повече, развивайки се във времето, той следва даже не един образец, а няколко. Хората обаче обикновено знаят някаква част на един от моделите и се опитват да я свържат с другите. Те неизменно намират това, което очакват, а не това, което наистина съществува.
Да разгледаме като пример три неща: пшеницата в полето, водата в извора и солта в шахтата. Такова е естественото (природното) състояние на човека. Той представлява същество, завършено, от една страна, а от друга – притежаващо способности и възможности за по-нататъшен прогрес.
Всеки от трите гореспоменати елемента (пшеницата, водата и солта) представляват една от трите субстанции с техните възможности. Те могат да останат такива, каквито са, или при известни обстоятелства (а ако говорим за човека – при наличие на усилия) могат да се променят. Това е първата област или състояние на човека.
Втората област обаче се проявява като стадий, в който може да става нещо повече. Пшеницата чрез определено усилие и знания се събира и се съхранява във Вид на брашно. Водата я вземат от извора и я съхраняват за по-нататъшна употреба. Солта я добиват от шахтата и я очистват. Тази област се отличава от първата област на активност: предходният стадий съдържаше в себе си само възможност за изменение. Във втората област притежаваното знание е на практика.
В третата област може да се навлезе само след като трите съставляващи елемента в съответните количества и в точни пропорции се обединят в определено място и в определено време. Солта, водата и брашното се съединяват и се превръщат В тесто. С добавянето а Мая в тестото в нашата смес е внесен жизнен елемент, и тогава печката се подготвя за изпичане на хляб.
Този процес е толкова зависим от "докосването", колкото и от собственото знание. Всички неща се държат според собствената си ситуция и тази ситуация съответства на областта, в която те са разположени в настоящия момент. Ако целта е да се изпече хляб, то какъв е смисълът се говори за производството на сол?

Веднъж Настрадин Ходжа срещнал на пазара един чо¬век, който продавал папагал и попитал:
– Какво е това?
– Папагал – бил отговорът. – Колко струва?
– Петдесет монети.
Ходжа, без да промълви и дума, се върнал у дома, хва¬нал една пуйка и я донесъл на пазара.
– Ходжа – попитали го, – колко искаш за пуйката?
– Петстотин монети.
– Ей, Ходжа – започнали да го вразумяват, – ти да не си полудял? Нима една пуйка може да струва толкова?
Настрадин посочил продавача на папагала: -Той продава такава малка птичка за петдесет, вие нищо не му казвате, а аз оцених за петстотин пуйка, голяма колкото цял овен, а вие ме упреквате. Нима моята пуйка не е тридесет пъти по-голяма от този папагал?
– Но това е папагал, Ходжа – казал един от присъстващите.
– Е, и какво? А това е пуйка.
– Да, но папагалът може да говори като проповедник.
– Е, и какво! Пуйката винаги е потънала в мисли като учен. Кое според вас е по-добре?

Някога, много отдавна, един човек, като разсъждавал съсредоточено и упорито над тайните на природата, разкрил как се добива огънят.
Този човек наричали Нур. Той решил да сподели с хората откритието си и заради това започнал да пътешества от общност на общност.
Предавал секрета на много групи хора. Някои се възползвали от това знание, други, без да си дадат време помислят колко полезно може да е то за тях, разбрани само, че Нур представлява опасност за тях и го прогонили. В края на краищата хора от някакво племе, пред които той представил изкуството си, изпаднали в дива паника и зо убили, виждайки в него изчадие на ада.
Минали векове. В първата общност, където Нур някога обучавал хората да добиват огън, това знание се съхранило само сред особени жреци, които се ползвали с власт, богатство и топлина, докато в същото време останалите хора замръзвали от студ. Втората общност изцяло забравила изкуството на огъня. Хората от третата общност се покланяли на образа на Нур, тъй като именно той бил техният учител. В четвъртата се съхранила историята за откриването на огъня в легенди и предания – едни вярвали в тях, други не. В петата общност действително използвали огъня и това позволява¬ло на хората да се топлят, да си приготвят храна и да произвеждат разни полезни предмети.
И ето че след много години един мъдрец с неголяма група ученици пътешествал из земите на тези племена. Учениците били изумени от множеството различни ри¬туали, с които се сблъскали тук.
– Но нали тези действия се отнасят само до добива на огън и до нищо друго – казали те на учителя. – Наш дълг е да разкрием истината на хората.
– Какво пък, съгласен съм – отговорил учителят. -Тогава ние ще повторим пътешествието си във връзка с тази нова цел и тези от вас, които оцелеят до края му, ще Узнаят какви са реалните проблеми и как да ги разрешат.
И така, мъдрецът и учениците му стигнали до първото племе, където им оказали радушен прием. Жреците поканили пътешествениците на церемония "сътворяване на огъня."
Когато церемонията завършила и тълпата възбудено преживявала видяното "чудо", мъдрецът се обърнал към учениците:
– Желае ли някой от вас да разкрие истината на хората?
Първият ученик казал:
– В името на истината се смятам за длъжен да пого-воря с тези хора.
– Ако се каниш да направиш това на свой риск, започ¬вай – казал учителят.
Ученикът излязъл отпред, застанал пред вожда на племето и обкръжаващите го жреци и казал:
– Аз мога да сътворя чудо, което вие ще сметнете за особена проява на Бога. Ако направя това, ще признаете ли, че вече много векове сте били в заблуда?
– Дръжте го! – извикали жреците.
Хванали този човек и го отвели. Повече никой не го видял.
Пътешествениците тръгнали на път и след известно време стигнали до територията на втората общност, където се покланяли на оръдията за разпалване на огън. Още един ученик се наел да вразумява тези хора.
С позволението на учителя той казал:
– Искам да поговоря с вас като с разумни хора. Вие се кланяте даже не на самата вещ, а само на средствата, с помощта на които тя може да бъде произведена. По този начин вие сте лишени от възможността да използвате тази вещ. Аз познавам реалността, която лежи в основата на вашия обред.
Тази общност се състояла от по-разумни хора, но те казали на ученика:
-Тъй като си наш гост, ние те почитаме с гостопри¬емство. Но като пришелец, който не е запознат с нашата история и обичаи, ти не можеш да разбереш това, което ние правим. Ти се заблуждаваш, дори е възможно да се опитваш да ни лишиш от религията ни или да я промениш, затова не искаме повече да те слушаме.
Пътешествениците продължили нататък. Като стигнали земите на третата общност, пред всеки дом те видели идол, изобразяващ Нур – откривателя на огъня. Трети ученик се обърнал към ръководителя на общността така:
-Този идол изобразява човек, олицетворяващ възможност, която той е бил в състояние да използва, не е ли така?
– Може би е така – отговорили почитателите на Нур, – но да проникнат в тази тайна е дадено на малцина.
– Само на тази шепа хора, които ще разберат, а не на тези, които отказват да видят определени факти – казал третият ученик.
– Всичко това е ерес, при това изказана от човек, който даже не умее да говори правилно на нашия език и не принадлежи към свещениците, посветени в нашата Вяра – замърморили жреците.
И този ученик не постигнал успех.
Групата продължила пътешествието си и пристигнала на територията на четвъртата общност. Този път пред събралите се хора излязъл четвърти ученик. Той заявил:
– Историята за създаването на огъня е правдива. Аз знам как може да се добива огън.
В тълпата настанало объркване и били чути различни мнения. Някои казвали: "Възможно е това да е истина и ако е така, то ние непременно искаме да узнаем как да добиваме огън."
Но когато мъдрецът и последователите им ги изпитали, се изяснило, че повечето се стремят да използ¬ват огъня за своя лична изгода. Те не разбирали, че огънят е необходим за човешкия прогрес. Умовете на преобладаващата част от хората от това племе били дотолкова пропити с извратени легенди, че тези, които си въобразявали, че са способни да си представят истината като такава, се оказали неуравновесени хора, които не умеели да получават огън даже ако им покажели как се прави това.
Имало и други, които заявили: "Разбира се, в легендите няма нищо правдиво. Този човек просто иска да ни направи на глупаци, за да заеме висок пост в нашата общност."
Трета партия казвала: "Нашите легенди трябва да си останат такива, каквито са, тъй като те са нашето наследство, което обединява всички ни в едно цяло. Ако ние сега се откажем от тях, а след това установим, че новото тълкуване е негодно, какво ще стане тогава с нашето общество?"
Имало и други гледни точки.
И така, групата продължила нататък и най-сетне стигнала територията на петата общност, където паленето на огън било нещо обикновено и общодостъпно Там пътешествениците се сблъскали с други изпитания.
Мъдрецът казал на своите ученици:
– Вие трябва да се научите на това, как да учите, защото човек не желае да го учат. Първо, трябва да научите хората как да се учат. А преди това да им обясните, че съществува нещо, на което следва да се научат.
Хората си въобразяват, че Вече всичко знаят и винаги искат да изучат това, което си мислят, че трябва да научат, а не това, което наистина е необходимо да бъде научено преди всичко. И едва когато разберете всичко това, ние ще можем да изобретим метод за обучение.
Знанието без специална способност за обучение е нищо.

Ян Хой казал:
-Аз постигнах някои неща.
– Какво именно? – попитал Конфуций.
– Забравих ритуалите и музиката.
– Това е добре, но още си далеч от съвършенството. На другия ден Ян Хой отново се срещнал с Конфуций.
– Аз отново постигнах нещо – казал Ян Хой.
– Какво? – попитал Конфуций.
– Забравих човечността и справедливостта.
– Това е добре, но все още не е достатъчно.
След известно време Ян Хой и Конфуций отново се срещнали.
– Аз пак постигнах нещо – казал Ян Хой.
– И какво постигна този път?
– Просто седя в забрава. Конфуций се изумил и попитал:
– Какво искаш да кажеш с това "Седя в забрава"?
– Тялото ми сякаш отпадна от мен, а разумът все
едно угасна. Аз сякаш излязох от собствената си тленна обвивка, отхвърлих знанието и станах подобен на всепроницаемото. Ето какво означава "седя в забрава."
-Ако си едно с всичко същностно, значи в теб няма пристрастия. Ако живееш с превръщанията, не се ограничаваш с правила. Видно е, че ти наистина си по-мъдър от мен! Аз, Конфуций, моля за разрешението ти да те следвам!