Чуй всички приказки

Конниците на ювиги хан Аспарух поели големия път -на юг към новата Родина.
Колко време пътували през реки и валове, колко набези на скитащи из степите разбойници преграждали пътя им, колко снежни виелици и знойни лета минали, колко гробове оставили зад себе си в степта – трудно можело да се изброят. Но юртите се изпълвали с жени и деца – растяло племето, възседнало гърбовете на яките коне. По дългия изнурителен път никнели капища на Великия Тангра, за да не предизвикват гнева му.
Когато умората надвиела, спирали пътниците и от време на време се разнасял глас – „Следваме те, ювиги, защото Тангра те е дарил с мъдрост и ни водиш към добро!"
Тангра бил влял безмерни сили и власт на хана, за да води ордата и да ветрее високо знамето с конската опашка!… Много вода изтекла, откакто мургавите мъже на ювиги хан Аспарух били напуснали аулите на стара България. Слънцето се било изкачило на върха на най-високата топола когато ханът дал знак да се спре. Брегът на голямата река Иструм – Дунав – светлеел пред погледа им. Реката приличала на метално платно от синьо-бяла коприна – тиха, спокойна и от време на време подплисвала водите си край тучна зеленина. Очите на жените и децата светели от удивление. Топлото слънце било сменило студения север. Сухите степи били останали далеч зад гърба им. Сега очите им се радвали на разточителна зеленина и цветост, на влага и благодатна земя. Всяка семка цвят ще цъфне, всяко дърво – плод ще върже – се четяло в бликналата радост. А мъжете предусещали големия дар на Тангра, че ще яздят бойните си коне по най-богатата и пищна земя на света.
Воините побили бойното знаме – конската опашка, и скоро гръмнали тъпани, заизвивали глас рогове. Жени, деца – млади и стари, целували висящите муски на вратовете си и молитвено отправяли взор към небето на всемогъщия Тангра.
Запленени от хубоста на земята, всички решили, че тук ще е последният им стан. Изчакал да се нарадват, а децата да се налудуват, хан Аспарух слязъл от своя кон, изтеглил меча си и посочил капището, където багатурите му вече били натрупали сухи клони и слама и полагали върху нея здраво завързано жертвено куче. Ювиги хан вдигнал гордо глава към небето, произнесъл молитвени слова и със страшна сила разсекъл кучето на две. Тълпите гръмнали. Кладата букнала и от опърлената козина се понесъл към небето черен дим. Боилите застинали в смътно очакване. Пушекът от жертвата щял да предскаже волята на Тангра – дали тук ще остане племето, или ще продължи на юг, където ги очаквал истинският рай.
Лек зефир полъхнал откъм север. Пушекът се залюлял и поел на юг – към отвъдния бряг. Напрегнатото лице на хана, прорязано от дълбока бръчка, изведнъж просияло. Той с плавен жест очертал с меча си дъга във въздуха, която сочела, като знамение, топлия юг.
– Братя – изревал с цяло гърло водителят. – Великият Тангра посочи пътя ни. Там ще пуска клони жилавият корен на българското племе…

Имало едно време един пощенски раздавач, който много обичал да разнася писма и колети. Но най-вече обичал да пъха много големи писма или колети през съвсем тесни отвори на пощенските кутии.
То се знае, много големите писма малко се попрегъвали и после трудно се разчитали, а снимките и нещата, сложени в тях, се поизмачквали и затова хората казвали на пощенския раздавач:
— Когато носиш нещо голямо, чукай на вратата и ще ти отваряме!
Ала пощенският раздавач не се съгласявал. Той просто обичал да пъха нещата в пощенските кутии.
Веднъж, като отишъл на пощата, намерил едно прасенце с панделка на шията, изпратено за фермера Браун, който живеел наблизо.
Ех, че се зарадвал пощенският раздавач!
„Ти си точно толкова голямо, колкото да влезеш в пощенската кутия!" — казал той, взел го подмишница и излязъл да разнася писмата, колетите и прасенцето.
Когато отишъл у фермера Браун, раздавачът пъхнал прасенцето през отвора на пощенската кутия. Останало да стърчи само мъничко, затова той го тупнал по завитата опашка, прасенцето се промушило и паднало право на изтривалката. После го чул как припка по коридора и търси фермера Браун.
Щом се върнал у дома, раздавачът разказал на жена си как пъхнал прасенцето през отвора на пощенската кутия. Жена му се изненадала много.
— Как можа да забравиш? — извикала тя. — Нали фермерът Браун замина вчера на почивка и няма да се върне скоро!
—Олеле! — завайкал се раздавачът. — Ами сега какво да правя? Прасенцето ще огладнее.
И той обиколил’магазините, накупил пълна чанта с дома ги, ряпа, мамули, после отишъл и ги пуснал в пощенската кутия на фермера Браун. А прасенцето, което стояло зад вратата, изяло всичко.
И оттогава всеки ден пощенският раздавач носел във фермерския дом разни вкусни неща, а прасенцето изяждало всичко и от ден на ден ставало по-голямо и по-голямо, по-дебело и по-дебело. И вече не било предишното прасенце, а едно хубаво, дебело, закръглено прасе, твърде голямо, за да влиза през пощенската кутия.
Когато фермерът Браун се върнал от почивка и отворил вратата, много се изненадал, като видял прасето. Той ту гледал кутията, ту гледал прасето.
„Как ли те е пуснал раздавачът през пощенската кутия?" — чудел се той и никак ме можел да разбере. Фермерът взел прасето, занесъл го в кухнята и му дал пълна чиния с мляко и препечена юфка. А сетне го прегърнал силно от радост.

Язон бил гръцки герой, отгледан от мъдрия кентавър Хирон. За да спечели бащиното си царство, заграбено от коварния му вуйчо, младият владетел трябвало да прекоси Черно море и да отнеме Златното руно от царя на Колхида. За пътуването корабостроителят Аргос построил с помощта на Орфей и богиня Хера огромна галера с петдесет весла.
Най-великите гръцки герои изявили желание да тръгнат с Язон. Между тях пръв по сила бил Херакъл, син на гръмовержеца Зевс. Дошъл също и Тезей, който убил страшния Минотавър в Крит.
От Тракия се спуснали крилатите синове на северния вятър Борей – близнаците Зет и Калаис. Събрали се общо петдесет герои – по един за всяко весло. Язон избрал Тифий за кормчия, защото нощем можел да определя курса на кораба по звездите.
Всички аргонавти се събрали при кораба и седнали на приготвената за голям пир трапеза. След като се наситили на вкусните ястия и виното те отишли до кораба, който се издигал върху мекия пясък. Всички отново се удивили на неговата големина и здравина. После наредили борови стволове пред носа на кораба, за да може да се плъзне по тях към водата.
Героите свалили тежките си доспехи и омотали около гърдите си здрави въжета. Напрегнал сили, всеки се стремял по-бързо да спус-нат „Арго" във водата. Корабът обаче бил толкова тежък, че задълбал в пясъка и заседнал на брега, омотан в корени и водорасли. Сърцето на Язон се свило от мъка. Нима походът щял да се провали така безславно. Язон вдигнал глава:
– Орфей, твоите песни вдъхват сила и бодрост. Нека чуем най-хубавата от тях.
Певецът взел в ръце лирата и прекарал пръсти по звънливите струни. Той си спомнил една песен, която бил слушал от майка си – музата Калиопа. Гласът му прозвучал нежен като лилия. С тази вълшебна песен Орфей омагьосал боровете в горските усои, от които бил построен кораба. Те сами се спуснали от планинта, а исполинските скали се отмествали, за да им сторят път.
Аргос подложил дънер под черния кораб и той мигом се повдигнал леко и по облите стволове се втурнал към морето. Разхвърчахи се настрани многобройните трупи, които подпирали кила и корабът се плъзнал в залива. Вдигнала се висока вълна, която плиснала върху пясъка.
Аргос скочил на кораба, последван от кормчията Тифис. Вдигнали мачтата, с въжета закрепили тежкото платно. След това наместили кормилното весло на кърмата и го привързали здраво със ремък. После прикачили греблата на двата борда и поканили героите да се качат на палубата.
„Арго" бил готов за плаване и спуснат на вода, благодарение вълшебната лира на Орфей.

Едно време имало някъде си един беден и добър човек. Той се трудил от сутрин до вечер да изкара прехраната си и да спечели някоя и друга пара. Но кой знае как, не му вървяло и той си останал беден, та беден. Като видял, че няма спасение, беднякът решил да иде в някоя друга земя, дето трудът се цени повече, дето човешката справедливост е по-голяма, та дано там сполучи.
Нарамил човекът торбичката с хлебец на гърба си, взел тояжката Е ръка, простил се с близки и приятели и тръгнал на път.
Вървял що вървял, дошъл до една чешма. Като бил вече уморен, той седнал да си почине. Тук го настигнал един пътник като него, с торба на рамо, с тояжка в ръка.
– Добра стига, побратиме!
– Дал Бог добро!
– Що чакаш тук, при чешмата?
– Уморих се от път, та почивам.
– Е, за къде пътуваш, ако Бог е рекъл?
– Тръгнах да ида в чужда земя на печалба. Тук е голяма сирома¬шия, голяма скъпотия. Хората са лоши, несправедливи, лъжат, не доплащат, от надницата отбиват, от труда ти недоволни. Ще ида в друга земя – там може да е по-добре.
– Бог да ти е на помощ – казал вторият пътник. – И мене гони същата неволя. Ако искаш, хайде да станем другари, заедно да оти¬дем в чуждата далечна земя, заедно да работим и заедно да печелим.
– Съгласен съм, приятелю! С другар е по-лесно и по-добре.
– Така, така, приятелю, и аз виждам, че си добър за другар, но едно нещо ще искам от тебе.
– Какво искаш, приятелю?
– Като вървиш с мене, ще видиш много работи, които страшно Ще те учудят. Искам от тебе едно нещо: каквото видиш и чуеш – нито да питаш, нито да разправяш! Съгласен ли си?
– Съгласен съм – казал първият пътник.
– Честна дума?
– Честна дума!
Двамата пътници си подали ръце – и другарството станало.
Тръгнали да пътуват. Вечерта стигнали в един голям град. Като нямало къде да нощуват, вторият пътник казал:
– Аз имам тук един стар приятел, добър човек. Да отидем у него. Те разпитали къде живее тоя човек, намерили дома му и почукали на портите. Домакинът излязъл. Като разбрал, че са странници които търсят подслон, още повече като познал приятеля си – много се зарадвал. Приел ги у дома си, нагостил ги, напоил ги, дал им чисти и бели постелки да преспят. На утрото им сложил закуска. Като си тръгнали, турнал им в торбите хляб, сирене и други работи за ядене. Изпратил ги като братя.
Но през нощта, докато били в къщата, вторият пътник отворил долапчето в стаята, дето спали, и откраднал оттам златна чаша.
Първият пътник видял това и много се учудил на неблагодарността на другаря си. Но бил дал дума да мълчи. Затова нищо не рекъл.
На втория ден пътниците стигнали в друг град. Било се стъмнило и трябвало пак да нощуват. Като нямали познати, те се спрели слу¬чайно на една голяма порта и почукали.
– Кого търсите? – попитал ги един минувач.
– Странници сме, търсим място да преспим – казал първият пътник.
– Зле сте случили, приятели – рекъл минувачът. – Тук живее най- лошият човек в града. Той никому милостиня не дава. Мъчи работниците си, жена си и децата си. Бие и гони просяците. Заробил е съгражданите си с лихварство…
– Е, нищо – казал вторият пътник, – каквото намерим, това ще е -и продължил да тропа на портите.
Стопанинът излязъл намръщен, мрачен, нахокал ги хубаво, но ги приел в къщата си, настанил ги да спят в един нечист килер и не им дал нито – вечеря, нито капка вода.
Пътниците кое-как преспали и рано сутринта станали да си ходят. Преди да си тръгнат, вторият пътник извадил из торбата откраднатата чаша и я оставил у дома на тоя лош човек. Това още повече учудило първия пътник.
„Виж, какъв чудноват човек намерих за другар! – помислил си той. – От добрите краде, на лошите подарява. Не ми харесва тоя човек."
Така си помислил той, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи. И тръгнали пак двамата приятели. Вървели що вървели, замръкнали в едно малко селце. И тук нямали познати. Въртели се насам-нататък, наи-после видели край селото един разграден сиромаш-ки двор. Сред двора имало къщичка, прилична на кокошарник – мъничка, изкривена, подпряна с два гнили дирека, за да не се сгромоляса. Вторият пътник рекъл:
– Да почукаме тук!
– Да почукаме – съгласил се първият. Спрели се и почукали. От къщичката излязла една бабичка – суха, жълта, цяла покрита с дрипи.
– Какво търсите, синко?
– Странници сме, бабо, търсим място да пренощуваме.
– Елате, синко, заповядайте, баба! В къта има място за двама. Аз с моята малка внучка ще спя при водника.
Рано сутринта бабата изпратила внучката си да пасе прасето, а тя отишла на селската чешма за вода.
Двамата пътници тръгнали да си ходят. Като излезли из вратата, вторият пътник взел брадвата от дръвника, ударил два-три пъти гнилите подпори – и бабината къщица се преметнала и рухнала.
Първият пътник се учудил още повече.
„Бре, какъв лош човек намерих за другар!" – помислил си той.
Помислил, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи.
И двамата приятели продължили пътя си. Вървели що вървели, замръкнали в едно друго село. Там попаднали в къщата на един добър човек, гостолюбив и харен. Напоил ги той, нагостил ги и им дал стая да преспят. Сутринта им дал ядене за из пътя и ги изпратил чак до пътната врата. Тук вторият пътник му казал:
– Приятелю, ние сме хора от далечни места. Не знаем пътя. Прати твоето момче да ни упъти донякъде.
Човекът се съгласил на драго сърце. Повикал петнадесетгодишния си единствен син. Казал му да покаже пътя на гостите и да ги изпроводи вън от селото.
Момчето тръгнало пред гостите, а те по него. Като стигнали вън от селото, то се спряло на моста на голямата река, която се мятала шумно отдолу, и казало:
– Като вземете оттук надясно, по правия път – не се бойте! Той ще ви изведе там, дето искате.
Като казало това, момчето се поклонило и рекло да се върне. В това време вторият пътник се приближил до него и го бутнал от моста. Момчето паднало в реката и се удавило.
Досега първият пътник гледал какви чудни работи върши неговият другар, чудел се и си мълчал. Но като видял това злодеяние той се обърнал към другаря си с негодувание и викнал:
– Кой си ти, проклети човече, та не можах да те разбера? В същия миг лицето на неговия другар се преобразило – станало чисто, светло и безкрайно хубаво. Една чудна светлина излязла от цялото негово тяло и го обгърнала като светъл облак. Той се усмих¬нал и казал:
– Поклони ми се, защото аз съм ангелът на справедливостта.
Учуден и уплашен, човекът паднал на колене, поклонил се и казал:
– Прости ми, ако греша, свети Божи пратенико, но през нашето другаруване аз не видях знак на справедливост нито в едно от твоите дела. Напротив, всичко, което ти извърши, беше дело на неблагодарност, несправедливост и зло.
Тогава ангелът го покрил с крилата си и небесният му глас прозвучал и казал:
– Не се чуди, човече. Онова нещо, което ти вземаш за зло, е всъщност добро, а онова, което ти мислиш за злодеяние, е само предпазване от зло. Чашата, която откраднах от добрия човек, бе отровна. Тя му бе подарена от негови завистници, за да го отровят. Аз я оставих в къщата на лошия. Нека се отрови той, защото много хора страдат от него и още много щяха да пострадат.
Под къщата на бабата имаше заровено голямо богатство. Ако аз не бях срутил тая нищо и никаква колиба – бабата нямаше да го намери. Тя щеше да умре бедна и щеше да остави в бедност добрата си внучка. Сега, като чисти развалините, тя ще намери богатството и ще умре доволна, че има какво да остави на внучката си.
Пък дето удавих единствения син на добрия човек, аз го направих, за да спася бащата от срам и позор.
Син му, ако беше живял, щеше да стане най-лош човек, най-голям разбойник – щеше да огорчи сърцето на добрия си баща и сам на себе си щеше да навлече позорна смърт заради позорния си живот.
И тъй, едно добро не се ражда, ако не се погуби едно зло. Така свършил думите си ангелът на справедливостта и хвръкнал на небето.

Едно време, когато дядо Ной пуснал от кораба си птиците, за да намерят суха земя, змията проводила комара да провери на кое животно кръвта е най-сладка.
Комарът послушал змията – кацнал на всички животни и се върнал. Тъкмо отворил уста да й каже, че човешката кръв е най-сладка лястовицата го клъвнала и му прекъснала езика. Змията се разгневила, че не чула отговора на въпроса си, спуснала се да налапа лястовицата, но тя политнала. Змията я уловила само за опашката и я отхапала по средата. Затова сега опашката на лястовицата прилича на разтворени ножици.
Дядо Ной много се ядосал на змията и посегнал да я хване, но тогава корабът ударил о земя. Всички изтичали да видят брега и змията се спасила от наказание.
Потопът отминал, водата спаднала и корабът заседнал на земята. Дядо Ной пуснал животните да си идат. Всички минали пред него и му се поклонили, а той се сбогувал с всяко от тях:
– Със здраве! – рекъл той на лъва. – Със здраве! – рекъл на мечката, на вълка, на елена, на коня, на вола, на овцата и на много, много други.
Дошъл ред да минат пред дядо Ной и тези животни, на които той не им знаел имената, дадени им от Адам. Първо минало магарето. Дядо Ной му рекъл:
– Хайде, иди си със здраве, магаре!
Като чули другите животни, че го кръстил с името магаре, започнали да му се присмиват и да му викат:
– Магаре, магаре, зър-р-р; магаре, магаре, зър-р-р, зър-р!
Магарето се засрамило и се разревало от обида. Животните се
умълчали, а като го видели да реве и да хвърля къчове, всички си тръгнали по своите работи. Плачейки и хлипайки, магарето обиколило кораба и пак дошло при Ной.
– Моля ти се, дядо Ной, смени ми името от магаре на заек, че сега всички ми се присмиват.
– Името заек вече е заето. Не го искай, защото ще ти пораснат ушите, та тогава ще видиш какво е срам.
– Но нали магарето е инат, запънало се и не отстъпвало. Не, искам името ми да е заек!
– Е, като не чуваш какво ти казвам – отвърнал му дядо Ной, – нека ушите ти станат заешки.
Още неизрекъл и на магарето му пораснали големи уши. То си тръгнало, но като го видели другите животни, пак започнали да му се присмиват и то повече отпреди. Магарето пак се разплакало и пак започнала да хвърля къчове.
Ето затова, оттогава досега, магарето реве, че дядо Ной го кръстил така, но от рева му полза няма. Магарето си остава магаре.

Когато Адам умрял, Ева го погребала в земята и в устата му сложила три семки от ябълката в рая, която двамата изяли. Искала с тях да се откупи пред Бога за извършения грях.
След много години от главата на Адам изникнали три големи дървета, но безплодни, дори листа нямали, които да хвърлят сянка. Всеки, който виждал тези три дървета, изричал нещо лошо за тях, защото не давали плод и сянка. Никой не знаел, че те са поникнали от Адамовата глава. За да се открие тази тайна, Господ заповядал да духнат силни ветрове, които повалили трите дървета на земята. Изтръгнатите им корени, пълни с пръст, били големи, колкото разперените клони.
Цяла пещера се отворила под коренищата. Всички се чудели как е възможно да рухнат такива стари дървета. Много хора, зарадвани, че бурята ги е изкоренила, дошли с брадви и насекли клоните. Но като хвърляли дървата в огъня, видели, че те не горят, сякаш били от камък. Казали си:
– Их, прокълнато дърво, когато беше клонка, плод не даваше и сянка не хвърляше, сега пък в огъня не гориш!
Изминало време, народът гледал с лошо око на повалените три дървета, дори и на мястото, където били пораснали. Всички вярвали, че това място е лошо, прокълнато от Бога, та затова е родило такива дървета.
Един ден завалял много силен дъжд. Един войник на кон с дълго копие на рамо минавал край мястото, където лежали трите дървета. Той видял дупката, над която стърчали коренищата и влязал с коня в нея, за да се заслони от големия дъжд. Като навлязал с коня в пещерата, започнал да разглежда наоколо и разбрал, че това не е пещера, а огромен човешки череп. Щом спрял дъждът, войникът излязал и отишъл при управителя на близкия град и му казал какво е видял. Дошли хора и когато разкопали наоколо, наистина се показал човешки череп. Събрали се свещеници, владици и всякакви учени хора, мислили и пресмятали на какъв човек може да е била тази глава. Най-после всички решили, че тя е била на дядо Адам.
Откакто се разбрало, че главата е на Адам, първо свещениците, а после всички хора хвърлили по камък срещу нея и я прокълнали.
Хората кълнели Адам, че съгрешил, та Бог го изгонил от рая и заради него всички хора живеят в труд и мъки на земята. Както всички били разгневени на Адам, един човек извикал:
– Ха, бре, хора, да грабнем тези прокълнати дървета и да ги хвърлим в тресавището.
И хората грабнали дърветата и ги отнесли в тресавището, което било наблизо, та ги хвърлили в него. Много години стояли там дърветата, всеки, който ги видел, все ги кълнял. Всяка година за един ден от тресавището извирала вода – тогава слизал ангел божи, та с водата миел дърветата от калта. Един болен сънувал, че ако отиде и се измие с тази вода, ще оздравее. Отишъл болният до тресавището, измил се и оздравял. Той разказал за това чудо на други болни, те разнесли новината по целия град и стотици хора се събрали на тресавището да се измият. От тях никой не оздравял. Само първият, който се измил, оздравял. Всички, които не оздравели, кълнели и казвали:
– Как може болен да оздравее от вода, в която има прокълнати дървета?
Всяка година ставало така: един оздравявал, а стотици си оставали болни и кълнели дърветата, които били потънали в калта и водата.
Така изминали много години. Христос дошъл на земята и го осъдили да бъде разпънат на кръст. Еврейските свещеници се сетили да извадят трите дървета, които лежали в тресавището, и от тях да нап¬равят три кръста: един за Хистос, а другите за двама разбойника, и да ги разпънат на тях.
– Точно така – рекли евреите, – на такъв човек се полага такъв кръст, направен от прокълнато дърво.
Извлекли дърветата и от тях направили три кръста. Мислили дълго къде да ги забият, че да разпънат на тях осъдените. Накрая решили да ги отнесат на лошото място, където била закопана главата на Адам. И там висял Христос разпънат, докато протекла кръвта му и покапала по земята. С христовата кръв Адам се покръстил и Бог му простил стария грях, който първият човек бил сторил в рая.

Един стар болярин повикал сина си и му рекъл:
— Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна, пък и годините минават. Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е почнало да се рони зърното.
— Ами каква мома да взема, тате? — попитал синът. — Не ще и дума, че трябва да бъде от знатен род, да е богата и по-хубава от всичките девойки на земята.
— Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито хубостта й, нито богатството й, ами гледай да бъде добра къщовница и разумна стопанка.
Повикал младият човек вуйча си за другар по пътя и двамата тръгнали по села и градове — невеста да дирят. Де когото срещнели, питали и разпитвали познават ли такова момиче, което да бъде и разумна домакиня, и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин в държавата. Но всички клатели глава.
— Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.
Като обходили навсякъде, най-сетне двамината пътници се отбили в едно село и спрели до голямата крайселска чешма, където вечерно време девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да гледат. Додето притъмнее, се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на сгледниците.
— Тези ли са всичките моми в селото ви? — обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който излязъл да посрещне чужденците.
— Има още една, но тя не е жена за тебе.
— Защо?
— Защото е говедарска дъщеря.
— Нищо че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.
Упътили се тримата мъже към сиромашката къщурка на селския говедар. Къщурката се намирала край селото. Щом надникнали вътре — младият човек и вуйчото се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил чисто преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага ги посрещнала говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но от цялото й същество лъхали чистота и скромност.
— Тази ще бъде моя жена! — прошепнал на вуйчо си младият човек, щом видял девойката и наредбата на къщата й.
Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят.
— Ние сме търговци на добитък — отвърнал вуйчото. — Чухме, че твоят баща има за продан една телица. За нея сме дошли.
— Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се върне — рекла девойката, поднесла възглавници на гостите й стъкнала огъня в огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта. Гостите не можели да й се нагледат.
По едно време пристигнал и старият говедар. Той се ръкувал с двамата сгледници; поканил ги на вечеря и също ги попитал по каква работа са тръгнали.
— Няма какво да крием — отвърнал вуйчото. — Ние сме тръг¬нали да търсим невеста за този млад човек. Обходихме, кажи-речи, цялата държава и не можахме да намерим мома, каквато търсим. Най-сетне допряхме до твоята дъщеря. Този момък, щом като я видя, очите му останаха в нея. Съгласен ли си да му я дадеш за жена?
— Да му я дам — отвърнал старият говедар, — защо да не му я дам, тя е вече ябълка за късане, но по-напред трябва да ми кажете какъв занаят има този човек.
— Никакъв занаят не зная — отговорил младият човек, — аз съм син на първия болярин в държавата. Защо ми е занаят?
— Аз не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш — повторил говедарят.
— Не ставай смешен — намесил се вуйчото, — защо му е занаят, когато неговият баща владее много села и градове, а ковчезите му пращят от злато и сребро. Твоята дъщеря ще живее като царица.
— Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят — отсякъл говедарят. — Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила дъщеря ми, а за женитба и дума да не става. Аз съм решил да оженя дъщеря си за човек със занаят.
Гостите почнали да сърбат от паницата, и отново се спогледали — никога не били яли такова сладко ядене.
След вечеря, когато легнали да спят, младият човек рекъл на вуйча си:
— Вуйчо, като се върнем в къщи, аз ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще взема девойката насила.
— Насила тая работа не става, защото после няма да имате с невестата си добър живот. По-харно ще бъде, ако се запретнеш и научиш някой занаят. Тогава старият говедар ще склони и ще ти я даде доброволно.
— Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! — рекъл младият човек, завил се презглава с мекия юрган и заспал.
На другия ден, след като се простили с говедаря и дъщеря му, сгледниците се упътили към града. Отишли право в златарницата на най-изкусния майстор златар.
— Какво ще поръчате? :— посрещнал ги златарят.
— Ние не сме дошли поръчки да правим — заговорил вуйчото.
— А какво искате?
— Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци, пафти от сребро да кове. Ще го вземеш ли?
— Ще го взема, стига да му иде отръки.
— Колко време ще трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? — попитал болярският син.
— Най-малко три години.
— Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да Остана цели три години в твоята работилница!
— Тогава златарски занаят няма да научиш! — рекъл златарят.
— Слушай — почнал да го придумва вуйчото, — този момък е син на най-богатия царски човек. Предай му занаята си за две-три недели. Няма да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари.
— Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.
— Да си вървим, вуйчо! — извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.
Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница. — да търсят лесен занаят. Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им отговаряли, че за всеки занаят трябва наука, време и търпение. Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял кошници от обелени върбови пръчки.
— Ето лесен занаят за мене! — извикал момъкът и се обърнал към кошничаря: — Хайде, дядо, за колко време ще ме научиш на твоя кошничарски занаят?
— А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три недели ще се научиш да плетеш кошници от върбови пръчки с лешникови уши.
Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил се здравата и седнал да учи занаята. Най-напред той белел корите на върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да заплита самите кошници. След като се потил и пъшкал не три, а седем недели време, момъкът най-сетне измайсторил една кошница, грабнал я и се затекъл към къщурката на селския говедар.
— Какво ми носиш в тая кошница? — посрещнал го старият говедар.
— Нищо не ти нося. Кошницата е празна, но аз дойдох да ти се похваля, че вече имам занаят. Тая кошница е моя работа.
Говедарят я разгледал и отсъдил:
— Не е лоша. Ти ще прощаваш, но аз искам да видя с очите си как плетеш кошниците. Тая нощ искам да ми измайсториш още една кошница.
— Добре — рекъл момъкът и отишъл към реката да насече върбови пръчки. Подир малко се върнал с цял наръч пръчки. Обелил им корите, наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят първите петли — кошницата била готова. Старият говедар се вдигнал в зори, разгледал новата кошница, останал много доволен и проводил дъщеря си на лозето — да я напълни с грозде. Когато момичето Излязло, говедарят се обърнал към момъка и казал:
— Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че владееш майсторски един занаят. Слушай сега да ти разкажа историята си, тогава ще разбереш защо исках от тебе занаят. Аз, сине, сега паса говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития, владеех безкрайни земи, заповядвах над милиони хора. А макар че моята царска съкровищница беше пълна със злато и скъпоценни ка¬мъни, окото ми не се насищаше на имане. Облагах народа си с големи данъци, мъчех хората и те се отвърнаха от мене. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници, моят народ не се дигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави да пропадна. Моят неприятел — север¬ният цар — навлезе в държавата ми, разби крепостите ми и превзе столицата ми. Той ме довърши. Всички смятаха, че съм загинал. Но аз съм още жив и сега стоя пред тебе. Ще попиташ как съм отървал кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски запалиха двореца ми, аз се измъкнах през един подземен изход, без да ме забележи никой, и търтих да бягам. Скрих се в едно тресавище и три дни и три нощи не мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра ножа в ножницата, аз излязох и тръгнах към границата. Много време бъхтах път, додето стигна тука, във вашата земя. Заселих се в туй село. Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри хора. Прибраха ме, нахраниха ме и склониха да им стана селски говедар, защото не знаех никакъв друг занаят. Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се задомих повторно, защото моят не¬приятел беше отвлякъл първата ми жена. Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам подир говедата, които щръклеят, не се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщата ми има едно незаменимо съкровище — моята дъщеричка. Разбра ли сега защо искам да оженя дъщеря си за човек със занаят? Занаятът, момко, тежи повече и от царската корона.
— Имал си право — рекъл младият кошничар и излязъл да посрещне годеницата си, която вече се връщала от близкото лозе и носела на рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.
На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там направил голяма сватба.

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
— Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
— Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните, уши не са научени да слушат лоши думи.
— Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.
Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук."
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта. На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
— Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата!
— Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
— Ще копаем царевица.
— С мотики ли? — попита мамината дъщеричка.
— То се знае, че с мотики — обади се свекървата.
— Аз няма да дойда.
— Защо? — запита младоженецът.
— Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да дигам тежки работи.
— Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана в къщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
— Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
— Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.
Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
— Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото — на сина си, а третото остави за себе си.
— А на невестата? — обърна се към него свекървата.
— Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
— Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея.
Оставиха я пак в къщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница краещник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
— Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекървата.
— Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата — очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
— Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Един селянин орал нивата си край гората. Изневиделица от гората излязла една мечка и се упътила към орача.
— Чичо — изръмжала мечката, — искаш ли да орем заедно?
— Защо да не искам — отвърнал селянинът, разпрегнал единия вол и на негово място зажеглил мечката. Почнал да я боде с остена, за да върви по-бързо. Цял ден орали. Набраздил нивата.
На другия ден мечката рекла:
— Хайде пък сега да посеем жито!
— Да посеем — отвърнал орачът и докарал от житницата си един чувал зърно. Почнали да сеят. Орачът пръскал житото, а мечката влачела трънената грапа.
Преминала зимата, настанала пролетта, пекнало лятото. Орачът отишъл в гората, намерил съдружницата си в мечата дупка и викнал:
— Бабо мецо, нашата нива узря, ела да си поделиме житото, нали сме съдружници.
— Ида — изскочила мечката и се навървила подире му.
Като стигнали на нивата, мечката се изправила, разгледала правите жълти стръкове, изкривените надолу натежали класове, дълго се чудила какво да вземе и Най-сетне отсякла:
— Аз ще взема долното, а пък ти — горното!
— Тъй да бъде! — зарадвал се селянинът и поженал храната. Навързал житото на снопи, овършал го, отвял го и направил от зърното една малка купчина, а от сламата изкамарил голяма купа.
— Малката купчинка е моя, а голямата купа .за тебе — рекъл той на мечката и пренесъл зърното в житницата си.
Мечката приближила до купата и захванала да рови сламата. Ровила, ровила и като не намерила нито едно зърно, тежко въздъхнала:
— Излъга ме ти, но до лято аз ще взема горното, а пък ти — долното!
— Тъй да бъде, няма да се караме, нали сме съдружници — усмихнал се селянинът и се прибрал в къщи.
Дошла втората пролет. Орачът впрегнал мечката, изорал нивата и посадил картофи. Щом заесенило, мечката се развикала:
— Горното е мое!
И почнала да скубе картофените стъбла. До едно ги изскубала. А орачът изровил картофите, прибрал ги в чували и ги натоварил на колата си.
— Пак ме излъга! — кипнала мечката, изправила се на задните си крака, разперила големите си лапи и посегнала да сграби съдружника си — ще го яде. Той се дръпнал уплашен.
Тъкмо в тоя миг измежду храстите подала муцунката си една лисица. Мечката съзряла лисицата и си помислила: „Защо да не изям и лисицата? Няма да ми дойде много."
— Повикай лисицата при нас! — заповядала тя на селянина. Селянинът се провикнал:
— Кумичке, кумичке, я ела насам!
— Не смея — отвърнала лисицата.
— Защо? — попитал селянинът.
— Защото ме е страх от мечката. Мечката се вдървила и тихичко проговорила:
— Кажи й, че не съм мечка, а чер пън. Селянинът повторно се провикнал:
— Ела, кумичке! Туй, дето го виждаш, не е мечка, а чер пън.
— Щом като е пън, мушни го в чувала! — казала лисицата. А мечката се обадила тихичко:
— Мушни ме в чувала!
Селянинът изтърсил картофите от единия чувал и наврял вътре мечката надолу с главата.
— Ха сега — добавила лисицата — завържи чувала с въжето.
Върза ли го здраво?
— Вързах го! — отвърнал селянинът.
— Ха сега пък вземи секирата и бухни мечката по главата!
Селянинът грабнал секирата и — тупа-лупа — утрепал мечката. След туй поканил лисицата да се качи на колата, откарал я в село и я пуснал в курника — да си избере най-тлъстата кокошчица за награда.

НЗаспало сивото врабче в гнездото си сред посърналата есенна шума на дърветата и сънувало чуден сън.
Пролетна градина. Високи тихи дървета ронят цвят. По белите клони на дърветата кацат дивни птички. Пъстрокрили. с жълти коремчета, с червени крачка, със зелени шийки, златни главици и очи, бистри като елмази. Въздъхнало сиромашкото врабче и си рекло насаме:
— Ех, колко е несправедлив този свят! Тия птички носят дивна премяна, да им се ненагледаш, а пък аз ходя в сива просяшка перушина. И аз искам да мязам на шарените птички. Нали съм като тях — и крилца си имам, и човка, и крачета.. .
Додето изрече тия думи, една невидима ръка нашарила и него.
Полетяло врабчето към кладенчето, кацнало на едно клонче и се огледало. Сърцето му трепнало от радост, като видяло, че и то е писано и шарено като хубавите птички в градината. Но додето се нарадва, над главата му надвиснала страшна беда. Една змия проточила глава и отворила уста да го налапа. Изтръпнало от ужас врабчето, подхвръкнало нагоре и кацнало на най-високото клонче. Додето се опомни, дошла друга напаст и писък огласил хубавата градина. Всичките птици се пръснали в гората. Врабчето погледнало надолу и видяло, че под дървото стои ловец с пушка и се гласи да гръмне.
— Майчице — изпищяло то, — защо ми беше тая шарена премяна!
Всеки враг ме вижда отдалеч. Що ми трябваше да се перча? Ако си бях с врабешкото кожухче, никой нямаше да ме забележи в шумака.
Вдигнало се да отлети и се стреснало. Като видяло, че всичко е било само сън, то подскокнало и разтворило крилца. Отишло в дола, окъпало се, кацнало на един лешник да се изсуши, и зачуруликало весело:
— Чик-чирик! Чик-чирик!