Чуй всички приказки

Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отми­налото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата «плача».
Учениците от Утре прочели надписа, но не го раз­брали.
— Госпожо, какво значи това?
— Дали е древно украшение?
— Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил про­лял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
— Прилича на вода — казал един ученик.
— Но тази вода парела и горяла — казала учител­ката.
— Може би преди употреба са я възварявали?
Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2626″]

Един стар библиотечен мишок отишъл да навести братовчедите си, които живеели на тавана и слабо познавали снета.
— Не познавате света — казал той на своите срамеж­ливи роднини — и по всяка вероятност не знаете дори да четете.
— Ех, ти си учен — въздишали те.
— Например яли ли сте някога котка?
— Ех, ти знаеш толкова работи. При нас котките ядат мишките.
— Защото сте невежи. Аз съм изял няколко и уверявам ви, не казаха и «ай!».
— Какъв вкус имаха?
— На хартия и мастило, според мене. Но това нищо не е. Яли ли сте някога куче?
— Ах, никога!
— Аз изядох едно тъкмо вчера. Вълча порода. Какви зъби имаше… Да… остави се да го изям съвсем спо­койно и дори не каза «ай!».
— И какъв вкус имаше?
— На хартия, на хартия. А носорог яли ли сте?
— Ех, ти знаеш толкова работи. Ние никога не сме виждали носорог. На какво прилича: на сирене или на каш­кавал?
— Прилича на носорог, разбира се. А яли ли сте слон, монах, принцеса, коледно дърво?
Тъкмо в тоя миг котката, която слушала разговора иззад един сандък, се хвърлила със заплашително мяукане. Била истинска котка от плът и кръв, с мустаци и нокти. Мишлетата избягали в дупката, останал само мишокът от библиотеката, който от изненада застинал като закован на крачката си, сякаш бил паметник. Котаракът го сграб­чил и започнал да си играе с него.
— Ти ли си мишокът, който яде котки?
— Аз, ваше превъзходителство… Трябва да разбе­рете, че… Като седя винаги сред книгите…
— Разбирам, разбирам. Ядеш ги нарисувани. Напе­чатани в книгите.
— Да, понякога, но само с учебна цел.
— Сигурно. И аз почитам литературата. Но не ти ли се струва, че би трябвало да се поучиш малко и от действи­телността? Тогава би узнал, че не всички котки са напра­вени от хартия и не всички носорози се оставят да бъдат изгризани от мишките.
За щастие на бедния пленник котаракът се отвлякъл за миг, защото видял един паяк да лази по пода. Библио­течният мишок на два скока се върнал между своите книги, а котаракът трябвало да се задоволи да изяде паяка.

Когато светът бил още много млад, Гарванът и неговите роби били на риболов в голям залив на Северозападния бряг с надежда да хванат малко есетра. Успели да уловят само бикоглавки и затова Гарванът и неговите помощници загребали обратно към лагера в устието на потока. Скоро тяхното кану се обвило в гъста мъгла и станало невъзможно да видят дори греблата пред себе си си. Внезапно мъглата малко се вдигнала и Гарванът и неговите роби с изненада видели в средата на лодката си една жена. Тя помолила Гарвана да й даде своята шапка от хвойнови корени. Взела я с лявата си ръка и я задържала пред себе си. Тутакси цялата мъгла се вляла в шапката и тъй те успели без труд да стигнат до своя лагер.
Гарванът знаел, че жената има шаманска сила и затова се оженил за нея. Веднъж той тръгнал на риболов и оставил един от робите си в лагера заедно с Жената от мъгла, както нарекъл той своята жена. Гарванът доста се забавил и Жената от мъгла се ядосала и помолила роба да напълни на извора един кош с вода и да й го донесе. Той го сторил, тя потопила пръст във водата, а сетне казала на роба да излее водата по посока на океана. Направил той и това, а заедно с водата навън изпляскала голяма есетра. Жената казала на роба да убие с тояга рибата, за да не се мъчи дълго, и тутакси я сготвила, още преди да се върне мъжът й. След като се нагостили с есетрата, тя наредила на роба хубаво да почисти зъбите си, да не би Гарванът да разбере какво са яли. Предупредила роба да не споменава за есетрата.
Когато Гарванът се върнал, робът изтичал да го посрещне. Човекът изглеждал тъй доволен, че Гарванът поискал да разбере какво се е случило, докато бил далеч. Робът го уверил, че нищо не се е случило, но Гарванът го заплашил и той му разказал за есетрата, която се появила от никъде.
Гарванът отишъл при Жената от мъгла и я запитал откъде всъщност е дошла есетрата. Тъй като обичала мъжа си. Жената от мъгла му разказала тайната си. Накарала го да напълни шап-ката си с вода от извора и да й я донесе. Гарванът с радост го сторил, защото нямал късмет с риболова и бил много гладен. Щом Гарванът донесъл водата в шапката, жена му потопила четири пръста в нея и когато той я излял, четири превъзходни червеин есетри с плясък паднали на земята. Робът ги убил и сготвил, а Гарванът и жена му се нагостили и запели. Щом привършили гощавката, Гарванът попитал Жената от мъгла дали би могла да сътвори с магия още големи риби като онези, които току-що изяли, защото за първи път виждал червена есетра. Тя му отвърнала, че има сили да стори това, но най-напред той трябва да построи склад за опушване с много рафтове, преди тя да сътвори есетрата.
Скоро Гарванът построил един голям склад за пушене на риба и радост послушал Жената от мъгла, когато му наредила да й донесе голям кош, пълен с вода. Измила тя косата си в коша и казала на Гарвана да излее водата в извора, откъдето я бил звел. Той направил това и тутакси вирът загъмжал от прелестни червени есетри. Гарванът и робите му уловили и почистили много есетри, а после ги окачили по рафтовете в склада да се сушат. Във вира имало достатъчно риба да се напълнят три такива склада.
Щастлив бил Гарванът, като си помислил за чудесните запаси за зимата, но не след дълго се скарал на жена си за нещо. Заспорили те и сприхавият Гарван ударил Жената от мъгла. Тя му заявила, че веднага ще си отиде в дома на своя баща. Отначало той не й повярвал. Тя започнала да реши косата си и в същото време откъм склада за сушене на риба долетял звук, подобен на плющене на вятър и вода. Жената от мъгла тихо излязла от къщата и се отправила към
океана, а шумът от вихрени ветрове се усилил и сякаш я последвал. Когато тя наближила водата, Гарванът затичал след нея и я молил да остане, но тя не отговорила и продължила да върви към океана. Гарванът се опитал да я хване, но ръцете му преминали през нея, сякаш преминавали през мъгла.
Тогава Гарванът завил от мъка. Разбрал каква била при¬чината за странния, подобен на вятър шум. Цялата риба, дори опушената и изсушената по рафтовете, следвала Жената от мъгла по брега. Гарванът и двамата му роби направили опит да хванат няколко есетри, но не успели. Без да бързат, всички червени есетри изчезнали заедно с Жената от мъгла в океана. През цялата зима Грванът щял да има за ядене само неколцина бикоглавки. Дори и с най-мощната си магия Гарванът не можал да върне нито Жената от мъгла, нито есетрата.
Оттогава Жената-поток, дъщерята на Жената от мъгла, призовава рибата от океана нагоре по планинските потоци.

О
тдавна, много отдавна един млад селишки вожд имал жена, която силно обичал: един летен ден, когато навлезли навътре в гората от червени кедри, тя му казала:
— Днес ще се роди нашето дете.
Младият вожд много се зарадвал. После, според обичая сред хората им, двамата отишли да поплуват, за да се пречистят. Дълго плували заедно. След известно време излезли на брега, там, където сега се намира Стенли парк. Младият вожд повел жена си към близката горичка, където можела да остане сама. Тя му заръчала да дойде на сутринта, за да свари двама. Когато той си тръгнал, жената чула как той се гмурнал тихо във водата като видра и отплувал.
Съдбата взела също участие в живота на тези хора, както често прави днес. Сигали Тайи, Великият дух на индианците от Северозападния бряг, изпратил на този ден четиримата си мъже, посланици и магьосници, с определена мисия. Голямото им кану приближавало самотния плувец. Виделия младия вожд и завикали незабавно да се отстрани от пътя им. Знаели, че ако едно от веслата им или тяхното кану докосне човешко същество, или те ще загубят силата си, или човекът ще загине.
Младият мъж отказал да промени посоката си и продължил да плува право срещу огромната лодка. Не искал да се отклони, макар и да знаел, че четиримата били могъщи шамани. С мисълта за сина, който щял да му се роди, младежът чувствувал, че този ден е негов и никаква магия не би могла да му навреди. Искал и синът му да знае, че бащата не се бои от нищо.
Четиримата повели разговор. Били учудени и раздразнени от глупавата постъпка на младия вожд. И въпреки това се възхитили от смелостта му. Решили да му окажат специална почит: той, жена му и детето му да живеят винаги заедно като символ на силата на Сигали Тайи. Направили това, като превърнали младия мъж и семейството му в скали, които стоят там и до ден днешен. Скалата, известна под името Сийуош рок, се издига над водата на западния край на Стенли парк; а жената и синът са двете скали, едната по-голяма, а другата по-малка, които се намират в близката гора.

В едно малко японско селце живеел преди много години един старец със своята жена. Веднъж мъжът отишъл в планината за сухи съчки. Като се уморил да ги прави на вързопи, той седнал върху един дънер да похапне. Тогава едно мършаво бяло куче кротко се приближило до него.
— Горкото куче — рекъл той, — трябва да си гладно. Дръж, хапни това. Малко е, но нямам друго. В къщи ще се наядеш до насита.
Той дал на кучето каквото му било останало от яденето, после нарамил съчките и се върнал у дома си със своя нов приятел.
Когато жена му, която била много добра, видяла кучето, възкликнала:
— Горкото животно! Виж колко е умно! То вече се е привързало към нас.
Тя му направила набързо една чудесна баничка. После решили да го нарекат Сиро, заради цвета на козината му, защото на японски „сиро" значи „бяло". И тъй като нямали деца, те се грижели за кучето с много нежност. Давали му най-отбрани ястия и то за кратко време порасло и се охранило. Сиро, от своя страна, толкова обикнал своите стопани, че не се отделял нито на крачка от тях.
Един ден добрият старец отишъл да работи на своята нива. Сиро се забавлявал да тича насам-натам. Изненадан, той се спрял, наострил уши и започнал силно да лае.
— Сиро, какво ти стана? — попитал старецът. — Какво нередно нещо видя? Чакай, аз идвам — продължил той, приближавайки се.
А какво било неговото учудване, като чул Сиро да говори:
— Бау-бау! Копай тука! Бау-бау! Копай тука! — и в същото време ринел твърдата земя със задните си лапи.
Старецът копал, кучето ринало… докато накрая се появило на бял свят едно гърне, пълно със злато.
Малката нивица била отделена от нивата на съседа с плет. Онзи през една пролука на плета видял как стопанинът и кучето изровили гърнето. Позеленял от яд, той отишъл в къщата на добрите старци.
— Добър ден, съседе. Жена ми и аз Сме все сами. Може ли да ни отстъпите Сиро да поседи с нас няколко часа?
— Разбира се — отвърнал стопанинът. — Вземи го.
Но това не се харесало никак на Сиро, който лаел и се теглел така силно, че старият сребролюбец трябвало да му върже връв на врата и да го влачи чак до своята нива. Като стигнали там, той го попитал:
— Къде се намира съкровището? Бързо казвай!
И с грубите си ръце почнал да натиска главата на кучето надолу. Сиро, за да се освободи по-скоро, започнал да рине земята.
— Аха! Значи тук! — рекъл сребролюбецът. И като вързал кучето за едно дърво, почнал на свой ред да копае с всички сили, накрая успял да изрови нещо, но това ило купчинка стари кости, парчета желязо, глинени чирени. Разярен, алчният човек викнал:
— Лошо животно, ти се подиграваш с мене!
И като грабнал една копачка, почнал да бие бедното куче така, че жалният му лай разкъсвал сърцето. Добрият старец дотичал и Сиро, като видял да идва стопанинът му, скъсал връвта и се спуснал към него, като се люлеел на треперещите си лапи. Старецът задържал ръката на съседа си, който замахнал пак да удари кучето.
— Моля те да извиниш Сиро — рекъл той — и да му простиш.
Като казал това, взел внимателно кучето на ръце и си го занесъл в къщи. На другия ден двамата нещастни старци погребали Сиро с плач и посадили над гробчето му едно младо борче. Оттогава ходели всеки ден на гробчето на Сиро и го поливали със сълзите си.
И сигурно сълзите на старците имали вълшебна сила, защото борчето видимо растяло и за кратко време станало толкова голямо, че двама души, уловени за ръце, едва можели да обгърнат стеблото му. Всички хора от селото идвали да се дивят на това чудо. Но най-озадачен все пак бил старецът.
— Жено — рекъл той, — това чудо се дължи пак на нашия добър Сиро. Мисля, че не се лъжа, като казвам, че има частица от него в цялата тази работа.
— Аз също мисля така — отвърнала тя. — Спомняш ли си колко обичаше той оризена баница? Защо не направиш от това дърво чутура, в която да счукам достатъчно брашно за една голяма баница?
— Ще я сложим върху гроба му. 
Какво хубаво хрумване!
И добрият старец направил една чудесна чутура, в която почнали да чукат ориз. Но с всеки удар на чукалото, оризът се увеличавал, дори започнал да изскача навън. И вместо брашно по земята падали жълтици! Старият сребролюбец, като научил за новото чудо, дотичал при съседите си и им рекъл:
— Искам да направя оризена баница, та да я занеса на гроба на Сиро. Но нямам чутура. Ще ми заемете ли вашата?
— На драго сърце — отвърнал старецът.
Алчният човек останал много доволен, той занесъл чутурата у дома си и почнал да чука ориз. Извикал и жена си да му помага, но колкото повече чукали ориза, по-малко оставал. И ако случайно паднело малко брашно на пода, превръщало се в червеи. Старият сребролюбец побеснял от яд и като грабнал една брадва, насякъл на парчета чутурата и я изгорил в печката си.
На другия ден неговият услужлив съсед го навестил.
— Извинявай, че те безпокоя — казал той. — Но не би ли ми върнал чутурата.
— Твоята чутура се счупи й аз я изгорих. Ако искаш, вземи пепелта й: това е всичко, което мога да ти върна.
И той му обърнал гръб, за да скрие яда си. Добрият старец почнал да събира натъжен пепелта в един панер, като си мислел: „Сиро беше убит, чутурата унищожена. Защо има толкова лошевина на тоя свят?"
След като събрал пепелта в панера, старецът го вдигнал и си тръгнал бавно. Но едно внезапно подухване на вятъра отнесло няколко прашинки, които попадали по оголените клони. Пепелта в миг накарала клонките да цъфнат, като че ли не било през зимата, а през пролетта. Учудването на добрия старец било толкова голямо, че той се разтичал из селото, като викал колкото му глас държи:
— Аз накарах да цъфнат сухите клони!
Така той срещнал един принц, който яздел великолепен кон, съпровождан от свитата си. Като чули стареца, дворцовите хора му казали:
— Това е любопитно. Я да видим, накарай да цъфнат клоните на онази череша.
Старецът се покатерил на черешата и я поръсил с малко пепел, пошепвайки чудотворните думи:
„Арамбоши, парамбоши, акадиномото". И дървото в миг разцъфтяло.
— Това е чудесно! Ти накара черешата да цъфне посред зима — рекъл принцът и дал за награда на стария човек пълна торба с жълтици.
Ядът на стария сребролюбец, който узнал за новото чудо, бил безмерен. Той скочил, грабнал един панер, сложил в него малко пепел от печката си и тръгнал, като казал на жена си:
— Радвай се! Като се върна, ти ще бъдеш най- голямата богаташка в страната!
Отишъл на края на селото, покатерил се на едно дърво, което растяло край пътя, и зачакал принца да се върне от своята разходка. Когато зачул конски тропот, той се развикал из цяло гърло:
— Аз карам да цъфтят сухите клони!
Принцът рекъл:
— Виж ти, още един вълшебник!
И като се обърнал към него, казал:
— Щом като притежаваш тази сила, накарай това дърво да цъфне.
— Арамбоши, парамбоши, акадиномото — изрекъл сребролюбецът.
И като повтарял това заклинание, той пръскал пепелта по дървото.
Но този път нищо не станало. Той помислил, че не е хвърлил достатъчно пепел. Загребал с пълни шепи и я разпръснал във въздуха. И то така, че наместо да попада на клоните, влязла в очите, носа и устата на принца и на хората от неговата свита. Принцът, разбира се, много се разгневил и заповядал на войниците си да му доведат виновника.
Старият сребролюбец се хвърлил в краката на принца и се разплакал:
— Това е справедливо наказание за моята лошевина! Това е отмъщението на Сиро! Аз искам да се поправя. Няма да бъда вече алчен, скъперник и зъл. Накажи ме, принце, после ме остави да изкупя своите грешки. Милост, милост!
Принцът го смъмрал строго. Но после, трогнат от сълзите му, го пуснал да си върви, без да му наложи наказание.
Старият сребролюбец се разкаял и станал добър, като своите съседи, които му простили всичкото зло, което им бил причинил.
Така завършва и чудната приказка за Сиро.

Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си били такива, но си представяли, че кой знае какви са били. А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият път бил точно пред човечето сред сивите поляни и сивата гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е блато.
— Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче.
— Кой писука?
— Аз, пилето.
— Къде си ти?
— Тук съм! Шарено човече, дай ми мъничко кафявичко за крилцата. И мъничко червеничко за опашката. И съвсем, съвсем мъничко жълто за човката.
— Добре! Вземи си, колкото ти трябва.
Пилето си взело по мъничко от цветовете.
Полетяло нагоре, нагоре, много нагоре. Изведнъж се чуло „даннн!" и малкото пъстро пиленце паднало и записукало:
— Ох, шарено човече, виж каква цицина ми излезе на главата! Ударих се в слънцето. Моля ги се, дай малко синичко за небето и малко златничко за слънцето…
— Лесно е да се каже „малко синичко" — с толкова малко могат да се направят две сини очички, но цяло небе? — И шареното човече си дало всичкото синьо и всичкото златно. Небето се вдигнало високо, много високо. Блеснало слънцето.
Тогава дошла сърничката:
— Шарено човече, хайде, кажи ми — кое е трева и кое камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от глад.
— Това е много лошо! — казало доброто човече.
Погледнало се и си рекло:
— Дадох си синьото, дадох си златното, ноимам още много цветове. Ще дам зеленото на тревата.
И вече не чакало да го молят. Нашарило цветята с червено, жълто, виолетово. А някои и сами си взимали. Един папагал си взел от всичките цветове и другите папагали направили същото.
— Аз искам да съм чисто беличка — казала зебрата и си взела от бялото. — Не, черното ще ми отива повече. Бяла черна, бяла, черна — станала на черти.
Вървяло човечето по света и целият свят ставал пъстър и радостен. Когато го срещнало момиченцето, доброто човече имало съвсем малко от цветовете и само от розовото имало повече.
— Шарено човече, дай ми малко цветове! — помолило се момиченцето.
— Вземи ги всичките! — казало човечето. 
И изведнъж останало без цветове, изчезнало.
А розовото момиче затанцувало от радост. Поискало му се за благодарност да целуне човечето.
— Шарено човече! Хей, шарено човече, къде си?
Изтичало до цветята:
— Мили цветя, не видяхте ли едно шарено човече?
— Виолетово като мене ли? — попитала виолетката.
— Червено като мене ли? — попитала розата.
— То беше синьо! — казало небето.
— Не, то беше златно! — казало слънцето.
Натъжило се момиченцето. Уплашило се. Ами ако светът отново стане сив? …
Не тъжи и не се страхувай, розово момиченце Ако светът отново стане сив, пак ще дойде едно шарено човече, за да му даде всичките си цветове.

Свраката намери късче синьо стъкло и си рече: „Ще го отнеса в гнездото си вместо огледало".
Взе го в човката си и полетя. Над реката се изви ястреб. Свраката се уплаши, пусна стъклото във вира и се скри в клоните на една върба. Успокои се, но за стъклото й беше жал.
Зимата премина, ледовете по реката се стопиха и водният кос, Гурльо, прехвръкна от планинската река и кацна до вира под върбите.
Бързеят весело шумеше, водата се пенеше край камъните. Клоните на върбите висяха още голи, но техните пъпки вече набъбваха. Гурльо влезе в реката и тръгна по каменливото дъно като същински водолаз. Той оглеждаше всяко камъче, кълвеше там разпи личинки и водни бълхи. Излезе сух, кацна на едно камъче и тихичко запя: „Лей, водолей! Лей, водолей!"
Хитрата сврака видя всичко и се зачуди: що за птиче е това? Ходи под водата, нито се удавя, нито се измокря. Че и пее. Намисли да излъже Гурльо и ако може, да хапне риба.
— Ей, птиченце, добре дошло по нашите места — каза тя. — Видях те как ходиш под водата и рекох да те помоля за една голяма
услуга. Вчера си изтървах огледалото във вира. Гмурни се, моля те да го извадиш.
Гурльо се съгласи. Гмурна се във вира, започна да търси огледалото на свраката. Край брега видя голям подмол. В него висяха корени, сякаш брадати старци перяха брадите си. Из тях дремеха сребърни рибки.
— Няма го твоето огледало, сврако — рече той, щом излезе от водата.
Свраката зацвърча:
— Потърси, моля те, на друго място. Но що видя във вира?
— Видях риби — каза Гурльо.
— Ох, птиченце, да мога да се гмурвам като тебе, ще си намеря огледалото! Потърси го пак!
Съгласи се Гурльо. Гмурна се във вира, намери под водата нова дупка. Надникна в нея и що да види — в дупката сърдито примигва баба Видра и потупва с опашка.
Гурльо се уплаши и побърза да излезе на сухо:
— Няма, сврако, твоето огледало.
Свраката въздъхна:
— Ах, пролет идва, в какво ще се оглеждам? Ще си похабя хубостта. Гмурни се, мило птиченце, още веднъж потърси моето огледало!
— Да се гмурна, но ме е страх, сврако. Срещнах баба Видра във вира.
— Не бс|й се, тя не ще те види. Ти на друго място потърси — замоли се свраката.
Гмурна се Гурльо за трети път и видя друг подмол. В него лежеше мустакат сом. Дишаше тежко и пъхтеше, сякаш му беше жарко.
— Няма, сврако, твоето огледало — каза Гурльо, като излезе вън. — Търсих го, пък връхлетях на голям сом. Страх ме е да не ме лапне.
— Ех, аз да можех да ходя под водата, щях да си клъвна сомско месце. Ти потърси, мило птиченце, огледалото ми. Търси го на друго място.
Гурльо имаше добро сърце и пак се съгласи. Гмурна се под върбите. Там пак подмол — същинска пещера. В него се бяха събрали раци.
Сучеха дълги мустаци и подигаха към Гурльо страшните си щипци. Уплаши се Гурльо и побърза да излезе.
— Няма, сврако, твоето огледало.
— А що видя там, мило птиченце? — попита свраката.
— Раци с остри мустаци и със зъбати щипци.
— Ох, ох, ох! — заклати глава свраката. — Защо не мога да дойда с тебе, да си клъвна рачешко месце. Моля те, гмурни се, добро птиченце, потърси огледалцето ми!
И този път Гурльо се съгласи. Подири огледалото и като не го намери, каза на свраката:
— Не искам вече да диря огледалото ти, сврако. Няма го. Видях само жаби.
Свраката помисли, даде си вид, че е натъжена, и рече:
— Гмурни се, пиленце, иди при видрата.
Кажи й: „Край брега лежи голям сом". А на сома кажи: „В подмола има раци". А на раците кажи: „В тинята спят жаби". Иди, иди, все ще ти се отплатя някой ден.
Гурльо се гмурна при видрата. Дума й:
— Бабо Видро, голям сом лежи край брега.
Видрата опули очи, млясна и плувна да търси сома. А Гурльо бърза при сома и му дума:
— В подмола има раци и заспали риби.
Сомът се втурна да ги дири.
Тича Гурльо при раците:
— Ей, юнаци с дълги мустаци, там в тинята лежат жаби.
Размърдаха се раците, тръгнаха да дирят жабите. И що стана? Видрата потна сома. Сомът погна раците. Раците погнаха жабите.
— Ох, птиченце, каква голяма скръб ми
причини! — каза свраката, когато Гурльо й съобщи, що става под водата. — Раците ще изядат жабите, сомът ще изяде раците.
Видрата ще изяде сома и кой ще ми каже къде е моето огледало?
Синьото рибарче, което слушаше техния разговор, прилетя и реча на Гурльо:
— Стига те е лъгала свраката, Гурльо. Не е изтървала никакво огледало в реката, ами изтърва късче от лимонадена бутилка.
Свраката се закиска:
— Потрайте, глупачета. Ей сега видрата ще извади огледалото ми. — И тя се разкряка, вирна опашка, зацвърка:
— Елате тук, братя и сестри! Голям пир ни чака!
Гурльо погледна зад реката. Видрата беше извадила сома на брега. Сомът се мяташе и биеше с дългата си опашка.
Тая врява събуди гладната Лисана, която спеше в ракитака. Като разбра що става, Лисана се сби с видрата за сома. Пък той напъна сили и цамбурна във вира. Дори и сбогом не каза.
Тогава, щом видя, че сомът избяга, лисицата хвана хитрата сврака, отнесе я настрана и я излапа до перо.

Веднъж котката срещнала лисицата в гората. Тъй като мислела, че лисицата е много умна, много е живяла и патила и е на голяма почит в целия свят, спряла я и радушно я заговорила:
– Добър ден, Кумичке-Лисичке, как си, какво правиш? Как преживяваш в тия усилни години?
Лисицата, която била ужасно високомерна, огледала котката от главата до петите, придавала си дълго важност и мълчала. Все пак накрая рекла:
– О ти, жалка мустакано, пъстрокожа глупачке, гладнице и мишеловке, какво те е прихванало? Осмеляваш се да питаш как съм? Какво си учила ти? Какво умееш?
– Умея едно-единствено нещо отвърнала котката скромно.
– Какво е това едно умение? – попитала лисицата.
– Ако ме подгонят кучета, мога да се покатеря на някое дърво и така да се спася.
– Това ли е всичко? – рекла лисицата. – Аз пък умея сто неща и освен това имам торба, пълна с лъжи. Жал ми е за тебе, ела с мене и аз ще те науча как да се спасяваш от кучетата.
В тоя миг се задал ловец с четири кучета. Котката бързо-бързо се покатерила на едно дърво и седнала на самия връх, дето клоните и шумата напълно я скривали.
– Развържи торбата с лъжите, Кумичке-Лисичке, развържи торбата с лъжите! – викнала котката от дървото, но кучетата вече били хванали лисицата и я държали здраво. – Ай, Кумичке-Лисичке – обадила се пак котката, – загази ти с твоите сто умения. Ако можеше да се покатериш на дървото като мене, нямаше да се простиш сега с живота.

Тлинкитът разказва, че когато светът бил още млад, Бобърът и Таралежът били приятели. Таралежът пазел своя приятел от мечки и не губел търпение, когато се случело Бобърът да му изиграе някой номер. Бодливкото не бил особено умен и много от животните му се присмивали, но все пак гледали в такива моменти да стоят настрана от бързата му силна опашка. Един ден Бобърът изиграл много лош номер на своя приятел. Поканил на гости в дупката си Таралежа, макар да знаел, че Таралежът не може да се гмурка под водата. Но Таралежът не знаел това.
Бобърът казал на Таралежа да се покатери на гърба му и заедно тръгнали към дупката. Когато стигнали до дома му, Бобърът казал на своя приятел да го последва и се гмурнал към подводната врата. Таралежът не могъл да го последва, затова се покатерил на покрива на къщичката и почакал малко, докато Бобърът се появи на повърхността. Но Бобърът вече не се показал и когато започнало да се здрачава, бедният Таралеж се спуснал във водата и се опитал да доплува до брега. Леките му игли му помагали да се носи по водата, но той не можел да се придвижи към брега. Покатерил се отново на къщичката и извикал силно своя приятел Росомаха да му подари дъха на северния вятър. Когато Таралежът се сдобил с тази студена сила, замразил с твърд лед езерото. Спуснал се на леда и запълзял бавно по хлъзгавата покривка към брега. С радост стигнал до бърлогата си, под един голям камък, жив, но безкрайно ядосан на Бобъра.
Минали няколко слънца, преди Таралежът отново да види Бобъра. Бобърът седял на края на езерото и се преструвал, че е ядосан, защото Таралежът не го бил последвал. Таралежът заявил, че много съжалява, и поканил Бобъра на гости на върха на дървото. Бобърът не можел да се покатери на дървото, но си помислил колко хубаво би било да погледне езерото отвисоко и отвърнал, че ще отиде, стига приятелят му да му помогне. Таралежът наистина му помогнал да се изкачи на дървото, като използвал пътечките от полуповалени дървета, които образували удобен наклон нагоре и по големите кедрови клони, където Бобърът се чувствувал в безопасност. На края Таралежът отвел Бобъра на най-горните клони на едно високо дърво. Оставил го там. Тъмнината се спуснала веднъж, два пъти, преди Катерицата да чуе виковете на Бобъра за помощ.
Отначало Бобърът направил опит да се спусне по дървото, но Катерицата му показала, че е по-добре да тръгне с главата надолу. Рунтавелка обяснила на Бобъра къде да издялка стъпала с острите си зъби и след много дълго време той стигнал до земята. Оттогава Бобърът и Таралежът вече не са приятели.