Listen to this article

Чуй всички приказки

[jwplayer config=“Widget“ playlistid=“168″]

Човекът, който искал да открадне Колизея

aНякога един човек решил да открадне римския Коли-зей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, на­пълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл в къщи. На следния ден направил същото и всички утрини без неделята правел поне по два рейса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя под­реждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.
Когато зимникът се напълнил, човекът започнал да ги складира на тавана, а когато и той се напълнил, взел да крие камъните под канапетата, зад гардеробите и в панера за непрано бельо. Всеки път, като се връщал в Колизея, го оглеждал добре от всички страни и заключавал на ум: «Изглежда същият, но все се забелязва някаква разлика. В онзи край вече е понамалял.» И като си избърсвал потта от челото, откъртвал парче тухла от някоя стълба, измъквал камъче от някой свод и пълнел торбата. Отново и отново минавали край него възхитени туристи, зяпнали от учудване, а той се подсмивал, макар и тайничко:
— Ах, как ще се пулите в деня, когато няма да виж­дате вече Колизея.
Когато отивал на будката за цигари, цветните картич­ки с изгледи из големия амфитеатър го развеселявали, трябвало да се
преструва, че се секне в носната си кърпичка, за да не го видят, че се смее:
— Хи, хи! Илюстровани картички. Скоро, ако искате да гледате Колизея, ще трябва да се задоволите само с илюстровани картички.
Минавали месеците и годините. Крадените камъни вече били заели цялото място под леглото, изпълвали кухнята, като оставяли само тесен проход между газовата печка и мивката, били препълнили ваната в банята, били превър­нали коридора в окоп. А Колизея си бил все на мястото, не му липсвала нито една арка: сякаш комар се бил трудил да го разруши с краченцата си. Бедният крадец, остаря­вайки, бил обзет от отчаяние. Мислел си: «Дали не съм сбър­кал в изчисленията си? Може би щеше да е по-хубаво да открадна купола на Свети Петър? Смелост, смелост! Ко­гато човек вземе решение, трябва да го изпълнява докрай.»
Всяко излизане вече му струвало все по-голяма умора и болки. Торбата му прекършвала ръцете и разкървавявала дланите му. Когато усетил, че ще мре, за последен път се домъкнал до Колизея и уморено се изкачил от стъпало на стъпало чак до най-високата тераса. Слънчевият залез оц­ветявал в златно, пурпурно и виолетово древните разва­лини, но бедният старик не можел нищо да види, защото сълзите и умората замъглявали очите му. Надявал се да остане сам, но туристите се трупали на терасата, изразя­вали на разни езици учудването си. И ето, че сред многото гласове старият крадец различил сребърното гласче на едно дете, което викало:
— Мое! Мое!
Как дразнела, колко била лоша тази дума там горе сред толкова красота. Старецът сега вече го разбирал и желаел да го каже на детето желаел да го научи да казва «наше» вместо «мое», но не му достигнали силите.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2619″]

Магьосникът с кометите

aВеднъж един магьосник открил машина за правене на комети. Приличала малко на машина за рязане на бульон, но не била точно такава и служела за правене на комети по желание: големи или малки, с проста или с двойна опашка, с жълта или червена светлина и прочие.
Магьосникът обикалял села и градове, не изпускал панаир или пазар, представил се и на Миланския панаир, и на Конския панаир във Верона. Навсякъде показвал ма­шината си, обяснявал колко лесно е да се работи с нея. Кометите, като излизали, били дребни, вързани за ка­напче, за да ги държи човек, после малко по малко, като се изкачвали, добивали желаната големина и дори и най-големите не се управлявали по-трудно от едно хвърчило. Хората се натрупвали около магьосника, както се събират винаги около продавачите, които показват как работи някоя машина на пазара: за правене на хубави макарони или за белене на картофи. Но никой никога не купил дори съвсем мъничка комета.
— Да беше балонче — разбирам — казвала една добра жена. — Но ако на моето момченце купя комета, кой знае какви пакости ще направи.
А магьосникът казвал:
— По-смело, по-смело! Децата ви ще отидат на звездите, привиквайте ги от малки.
— Не, не, благодаря. На звездите ще отиде някой друг, сигурно не моят син.
— Комети! Комети! Кой иска комети?
Но никой не ги искал.
Бедният магьосник, който си спестявал закуски и обеди, защото не успявал да спечели пукната лира,, бил станал само кожа и кости. Една вечер, когато бил гладен повече от обикновено, превърнал своята машина за правене на комети в буца тосканско сирене и си я излапал. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2650″]

Гарванът и хората-сенки

Гарванът летял над бурните води на пролива Хекат стрейтс, когато забелязал далече под себе си селце на племето хайда. Видял удобен случай за нова пакост, той кацнал на брега. Вълшебникът приел формата на човек, веднага щом се приземил близо до неколцина други гарвана, които търсели малки парченца за ядене по пясъка. Гарванът се мислел за толкова умен, че въобще не подозирал как откъм селото го наблюдават зорки очи. Макар все още да не ги познавал, той се готвел да премери ум с хората-сенки.
Без да бърза, Гарванът закрачил по широкия скалист бряг. Краката му, несвикнали с такава груба земя, се изподраскали от множеството мидени черупки и се наранили от скалите и камъните. Помислил за миг отново да се превърне в гарван, да литне и се приземи по-близко до селото, но решил, че няма да е много разумно, тъй като някой можел да види или преобразяването му от човек в гарван, или обратното. Запътил се към голямата къща от червени кедрови трупи. Приличала на къща на вожд. В жилището зашепнали гласове: „Оня пакостник, Гарванът, пристига. Пазете се от лукавите му номера.“
Гарванът влязъл в просторната къща и останал изненадан, като видял колко е подредено. Гредите на покрива били тъй преплетени, че слънчевите лъчи огрявали всяко кътче на дома. Още повече се учудил, като не намерил никой вътре в къщата. А какви ли не храни имало там! Корени за ядене, кори и дребни плодове, наредени в строен ред по лавиците, сушена есетра и камбала висели по куките, готови да бъдат свалени и изядени. „Прилича ми на място, където дори един вълшебник би се чувствувал щастлив, особено ако го оставят да се наяде до насита с хубава храна!“ — помислил си Гарванът.
Макар да не бил гладен, след като задоволил любопитството си и разгледал хубаво всичко в тази къща, Гарванът решил да се нагости. Докато обикалял от едно място на друго, озадачила го някаква сянка, която го следвала по петите. Забързал колкото може с наранените си крака, после пак тръгнал тъй бавно, че едва помръдвал, но сянката не го изоставяла. Замахнал с ръка по нея. Тъмната форма не помръдвала и той чул наблизо кикот.
Гарванът се върнал до мястото с окачената риба и взел една червена есетра. Огледал се за място, където да изяде рибата на спокойствие. Открил един красиво гравиран червен кедров сандък, покрит с меки кожи от морски видри, поставен върху една площадка, обичайното място за почивка на вожд. Поставил есетрата до себе си и заразглеждал издраните си крака. Сетне посегнал за рибата. Но там нямало нищо!
Гарванът доста често използвал ума си за вълшебства и за¬това не можел да реши дали си представя нещата, или е станал обект на измама от страна на някаква неизвестна, силна магия. Отишъл отново до мястото с окачената риба и взел друга хубава есетра. Този път я оставил наблизо и решил да я държи под око за миг-два, преди да започне гощавката. Предишната нощ тъкмо се чудел дали умът му слабее,или волята му намалява. Затворил очи за момент, за да може по-лесно да се съсредоточи по този въпрос, който му създава големи грижи. Когато отворил очите си, есетрата я нямало.
Още веднъж Гарванът се върнал при рибата. Още веднъж си избрал хубава есетра. Още веднъж се върнал на мястото за вожда, за да си хапне от рибата, удобно настанен. Поставил я между краката си и я хванал с ръка, като се оглеждал предпазливо. Тъмна сянка се движела по пода пред него. С див вик на ярост Гарванът вдигнал ръка от рибата и разгневен подскочил към сянката. Ритниците и подскоците не донесли нищо добро на изнурените му нозе, но поне сянката изчезнала. Въздъхнал и се отправил към есетрата. Ала тя не била вече там! Отново закуцукал Гарванът към окачалката за риба, където висели вкусните съкровища. Този път не си взел есетра, защото, за негово изумление, трите чудесни парчета, които преди си избрал, отново висели на куките, откъдето ги бил откачил.
Гарванът усещал, когато е победен. Поел, накуцвайки към вратата, сянката плътно зад него и тутакси се превърнал в птица. Отлетял и оставил сянката зад себе си. Да, размишлявал Гарванът, неговата магия не била тъй силна, колкото предполагал преди приключението му в селото на хората-сенки.

Ловец на орли

aН
— икога да не постъпвате като Ловеца на орли от далечното минало — предупреди разказвачът от Източните тундри, когато започна своята приказка.
Животните и птиците са приятели на хората от тундрата и затова ловците никога не бива да са жестоки с тях, нито да ги изтребват, когато не им е нужна храна. Ловецът на орли правел точно това, докато не научил от един свой сън, че неговите тотемни духове не одобряват отношението му към дивите същества.
Ето как постъпвал той. От дядо си наследил дарбата да вика зверовете и птиците в скривалището си и там без труд да ги убива със своя лък и стрели. Това, разказвали ловците и хората от тундрата, било много лошо, освен по време на тежък глад. Предупреждавали го, че Великият дух сигурно ще го накаже за злината му, ако не промени своя начин на живот.
Той не обърнал внимание на тези предупреждения и продължил да вика орлите от висините, като им обещавал повече месо, което да занесат в гнездата си, където се излюпвали техните малки. Лошо било да се убиват орлите по това време, но Ловецът на орли постоянно ги примамвал от небето и ги убивал заради разкошните им пера.
Един ден голямата майка-орлица се спуснала от небето надолу, за да защити малките на всички орлици. Ловецът на орли я видял да се приближава и едва успял да се скрие пълзешком в една хралупа, когато чул плясъка на мощните орлови крила досами дървото. Огромната орлица сграбчила дървото със здравите си нокти и отлетяла към чукарите, където било гнездото й. Макар да летяла много бързо, множество стършели, мравки и други хапещи насекоми в хралупата нападнали ловеца и изпожилили цялото му тяло. Майката орлица пуснала дървото на просторната площадка, където се намирало гнездото й, и отлетяла да търси храна за трите си малки. Ловецът бързо излязъл от хралупата и видял, че е невъзможно да избяга от високата скала. Наложило се бързо да измисли как да се отърве от смър-тоносните нокти и свирепия клюн на орлицата.
Здравият му лък и стрели останали долу, но той носел със себе си тънък, здрав кожен сноп ремъци, с които връзвал малките животни и птици, убити от него. Бързо разделил снопчето и вързал поотделно клюновете на всяко орле. Скоро орлицата се върнала, понесла един заек. Като видяла какво е направил ловецът, понечила да го убие, но решила най-напред да развърже клюновете на своите малки. Не успяла да го стори, въпреки че дълго и упорито се борила с нокти и клюн. Два пъти настъпвала нощта, докато се опитвала да освободи децата си, но нищо не могла да направи. Тогава се зарадвала, че не убила веднага ловеца, защото се надявала, че ще го принуди да махне ремъците. С помощта на магическата си сила тя заговорила. Обещала му да не го разкъсва, стига той да се закълне в три неща: първо, да развърже клюновете на малките й; второ, никога вече да не убива повече елени, отколкото са му нужни за храна; и трето, най-главната клетва, никога да не убива орел, преди да е взел съгласието на своите тотемни духове.
Орлицата му казала също, че ще го отведе невредим там, откъдето го била взела. Изнемогващ от глад и удивен от добротата на огромната птица, той тържествено обещал да направи всичко, за което го помолила. След като нахранила орлетата си с храната, която донесла, тя взела внимателно Ловеца на орли в своите нокти и като полетяла стремително надолу към земята, го оставила почти на същото място, където го била грабнала, скрит в хралупата.
Ловецът изпълнил трите си обещания и както елените, така и орлите били доволни. Той така се променил след премеждието си с орлицата-майка, че помолил всички ловци от племето да щадят елените и орлите, когато им се удаде такава възможност, и дори да им дават храна, когато задухат зимните ветрове и сняг покрие земята като огромно яло одеяло. Потомците му също спазвали неговите обещания и когато храната станела оскъдна и племето едвам смогвало да се изхрани, семейството на Ловеца на орли винаги викало елените и орлите, за да похапнат от храната, отделена за тези зверове и птици.

Шоколаденият път

aТрима братя от Барлета веднаж, вървейки през полето, открили един много гладък път, и целия кафяв.
— Какво ли ще е това? — попитал първият. — Не е дърво — казал вторият. — Не е въглища — обадил се третият. За да разберат по-добре, и тримата коленичили и близнали.
Било шоколад, просто целият път бил от шоколад. Започнали да ядат едно парченце, после друго парченце, дошли вечерта и тримата братя продължавали да ядат шоколадения път, докато от него не останало нито едно квадрадче. И нямало вече нито шоколад, нито път.
— Къде сме? — попитал първият.
— Не сме в Бари — казал вторият.
— Не сме в Молфета — обадил се третият.
Не знаели просто какво да правят. За щастие ето че се задал на връщане от полето селянин със своята каручка.
— Аз ще ви закарам у вас — казал селянинът.
Той ги закарал до Барлета, до вратата на тяхната къща. Като слизали от каручката, забелязали, че тя е от бисквити. Без да кажат каквото и да е, почнали да я гризат и не оста­вили пито колела, нито стръки.
Трима братя чак такива късметлии не било имало иикога преди тях в Барлета и кой знае кога ще има пак.
 

Тримата щастливци

aЕдин баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.
– Аз съм вече стар – рекъл той – и смъртта ми наближава, затова реших, докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам сега, явно няма голяма цена. Важното е да го употребите разумно. Ако намерите страна, дето подобни неща още не са известни, те ще ви донесат щастие.
След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече известен. В градовете го виждал още отдалеко по кулите, дето се въртял наспротив вятъра, а по селата го чувал да кукурига във всеки двор и никой не се дивял на неговата птица. Ето защо той не можел да се надява, че петелът ще му донесе щастие.
Но най-сетне се случило да попадне на един остров, дето хората никога не били виждали петел, а също така не умеели да разпределят времето си. Знаели наистина кога било сутрин и кога вечер, но през нощта, ако не спели, никой не можел да се оправи в тъмното за времето.
– Вижте – рекъл им той – каква горда птица! Носи рубиненочервена коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще ви повиква три пъти през нощта в точно определено време и като ви повика за последен път, да знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се пък посред ясен ден, времето сигурно ще се развали.
Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с голяма радост как петелът обаждал високо и ясно времето в два, в четири и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска за нея.
– Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре – рекъл той.
– Нищо пара за такава скъпа птица – викнали всички и на драго сърце му дали исканата цена.
Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:
– Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.
Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един остров, дето хората не знаели какво е коса. Когато там житото узрявало, те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но тази работа била много несигурна: един стрелял високо над класовете, друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал на вятъра, пък и на всичко отгоре стрелбата дигала нетърпим шум.
Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй бързо житото, че хората зяпнали от почуда. Съгласни били да му дадат за косата всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.
Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С него се случило същото: докато стоял на сушата, не постигнал нищо, защото навсякъде имало толкова много котки, че хората обикновено давели новородените котенца в реките. Накрая заминал с кораб за един остров и там за щастие никой още не бил виждал котка. Мишките били се наплодили тъй, че просто танцували по масите и столовете, все едно дали стопанинът си бил в къщи, или не. Хората пищели страшно от тая напаст, но и сам царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките цвъртели на всички страни и изгризвали всичко, каквото успявали да докопат.
Но ето че котката тръгнала на лов, скоро очистила няколко зали от мишките, и хората помолили царя да купи чудотворното животно за царството. Царят на драго сърце дал на момъка каквото поискал: един катър, натоварен със злато. Така и третият брат се завърнал у дома с голямо съкровище.
Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец и изподавила толкова много от тях, че хората вече не могли да ги броят. Но след толкова работа накрая се сгорещила и ожадняла. Спряла се, дигнала глава и измяукала:
– Мяу, мяу!
Царят и цялата му придворна свита чули тоя странен звук и толкова се изплашили, че побягнали от двореца навън. На двора се състоял коронен съвет: какво най-разумно би могло да се направи. Накрая взели решение да изпратят при котката вестител, който да я покани да напусне доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насилствено. Съветниците рекли:
– Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали, отколкото да търпим тоя звяр, който застрашава живота ни.
Един паж се изкачил горе и попитал котката ще напусне ли доброволно двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:
– Мяу, мяу!
Пажът разбрал "не, не" и предал отговора й на царя.
– Добре – рекли съветниците, – тогава ще употребим сила.
Докарали топове и почнали да стрелят по двореца, докато го подпалили. Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила благополучно през прозореца навън, но обсадителите не спрели стрелбата, докато не изравнили двореца със земята.

Сиводрешко и Бързобежко

aВ една гора сред буки стари две зайчета — добри другари — живеели дружно и честито и в дъжд, и в слънце на открито. Под клонест бук спрял Сиводрешко, под млада шипка — Бързобежко. За тях от всички на земята най-хубава била гората — гората, дето са родени, гората с клоните зелени, с дъха на ягодите пресни и с веселите птичи песни.
Но ето че дошла тъдява лисица — хитра и лукава. Пристъпвала безшумно,леко и в тъмно виждала далеко. Тя дупка скрита и дълбока изровила си край потока. Изтръпнали в гората всички, замлъкнали щурци и птички и бързокрю като вятър разпръснала се новината:
— Пазете се, щом падне мрак! В гората се е вмъкнал враг!
— Какво да правим, Сиводрешко?
— Къде да идем, Бързобежко? От всеки шум сега се плаша.
— И аз! Гората си е наша, знам всяко долче и пътечка, а някъде да шумне клечка, и сърчицето ми се свива… Не, тъй не може, тъй
не бива! Сега, когато слънце грее, по-малко ме е страх от нея. Но вечер! … Ах, кажи ми, братко, ще спим ли пак спокойно, сладко?
Чак в тъмно зайците решили, че още утре с дружни сили, в най-хубавия горски кът къщурка ще си построят. Подпорки ще намерят прави, ще мреплетат клонаци здрави — да няма нежелани гости, здрав пън вратата ще залости. Па нека дебне, нека слуша отвънка старата хитруша.
— Строежът почва утре,… но… ще спим ли тая нощ? … Дано!
Изгряла ясна месечинка и всяка горска животинка се спотаила в тъмнината. Но всички тая нощ в гората останали до късно будни. И само два фенера чудни блестели в клоните на бука: на бухала очите. Тука като същински часовой на пост в нощта останал той. Най-после светнала зорницата. На лов не ходила лисицата. Сред шипковите храсти скрита, запяла птичка гласовита. Подскочил Бързобежко:
„Ах, дали таз сутрин се успах? А днес започваме строежа!… Не, още е росата свежа! И как е хубаво в зори — едно, две, три… едно, две, три — гимнастика да се направи. Сега бегом! Живот и здраве, довечера ще е готова и нашата къщурка нова!"
Ще почваме ли? Съмна вече! — извикал още отдалече засмян и весел Бързобежко.
Приятелят му Сиводрешко, огрян от първите лъчи, разтьркал сънено очи.
— Дойде ли? Ех, че си припрян! Я чуй — съседът ми Мецан пухти и хърка тъй, че аз не съм поспал дори и час. Все буден съм лежал нощес. Да почнем утре вместо днес!…
Отново румена зора огряла старата гора. И Бързобежко втори път дошъл къщурка да строят. Но Сиводрешко рекъл пак:
— Не мога днес! Ей в този крак ми влезе трънче и боли, като че има сто игли! Повярвай, иде ми да плача. Да дирим доктора — Кълвача, че млад съм и не ми се мре. Строежът утре.
— Е, добре!
И пъргавият Бързобежко за трети път при Сиводрешко дошъл с любезната покана да почна работа отрано.
А Сиводрешко пак не става.
— Виж — рекъл, — облак се задава и нищо чудно изведнъж да рукне над гората дъжд. А в дъжд не ходи Кума Лиса. Затуй спокойно прибери се, легни си в мекичката шума. Ще почнем утре — честна дума!
Дошъл очакваният ден. Но Бързобежко спрял смутен, полазили го хладни тръпки: видял наблизо пресни стъпки, усетил лоша миризма. Разбрал — била е тук сама наскоро хитрата лисица!… И паднала една сълзица по бузката на Бързобежко. Навел уши, въздъхнал тежко:
— Ах, братко мой, останах сам, изяла те е Лиса знам…
— Хей, тук съм, тук съм, стига плака! — извикал някой от шумака. Проскубан, с дрешка изподрана от злите нокти на Лисана и с нос, червен като черешка, след миг изскочил Сиводрешко.
— Е, утре ще строим, нали? Пък, ако ще, и да нали! — замолил Бързобежко пак.
А Сиводрешко викнал:
— Как? От „утре", братко, полза няма; днес почваме строежа двама!
Намерили си здрави клони и остри трънчета-пирони, събрали камъчета чисти, донесли паиратови листи и зайчета с дружни сили къщурка чудна построили — къщурка с покрив и вратичка, посред гората сам-самичка. А щом се мръкнало навън, вратичката подпрели с Пън, мъх зайчетата си постлали, прегърнали се и заспали.
А Лиса — гладна и сърдита — излязла в тъмното да скита. Върви и мисли: „По погрешка изпуснах снощи Сиводрешко, но тази вечер ще го хвана!"
И до къщурката Лисана по прясна заешка следа дошла безшумно. Но беда! Ни дупка има, ни пролука, как да се вмькне Лиса тука? Сумтяла, близала мустак и гладна отишла си пак.
Лисана тръгнала наслуки през три бърда, през десет чуки. На лов не отишла в гората до днес кумата опашата. Но там, сред ягодите пресни, там, дето птички пеят песни, все още като костенурка се гуши заешка къщурка.
Там гости — разни животинки, и бръмбарчета и калинки — са винаги добре дошли: на завет — в дъжд и бури зли, на сладки приказки — през май, в студа — на чашка горски чай.

Вълшебната гривна

aВ един град, недалеч оттук, живяло чернокосо момиченце. То много обичало скъпите и красиви неща. Имало си шкафче, в което били подредени гипсови котенца, порцеланови кученца, мъхести маймунки, кожени зайчета, джудженца с островърхи калпачета и какво ли не още. Момиченцето по цял ден си играело с тях и можело с часове да милва изкуственото кученце или да разговаря с гипсовите джуджета. Но когато срещнело на улицата истинско куче или котенце, то ги замеряло с камъни, гонело ги с пръчка, биело ги. Също и с другите деца често се биело и страшно им завиждало, ако видело в техните ръце някоя хубава играчка или украшение.
Момичето често се разхождало по главните улици на града, където по витрините на големите магазини били изложени безброй красиви и скъпи неща. То стояло захласнато пред тях и тъгувало, че не са негови. Мислело си, че само ако притежава всичките, ще бъде истинско щастливо.
Веднъж по време на една такава разходка, то се спряло пред златарския магазин.
Там току-що била изложена тежка златна грипна, обсипана с едри скъпоценни камъни. Момичето застанало като вкаменено пред витрината и не можело да откъсне поглед от сияйния блясък на чудното украшение. Хората минавали покрай магазина, поспирали се, възхитени от майсторската ръка, която създала тая гривна, и отминавали. А момиченцето все стояло и стояло.
По едно време то забелязало в отражението на витринното стъкло, че някой от дълго време стои зад него. Това бил грамаден мъж с буйна червеникава брада и очи, в които припламвали студени зеленикави пламъци.
— Харесва ли ти гривната? — попитал червенобрадият.
— Много! — възкликнало момичето.
— Аз мога да ти я подаря, но трябва да знаеш, че скъпите украшения са опасни. Те…
— Ах! — прекъснало го момичето. — Те правят човека богат и щастлив.
Човекът се засмял:
— Щом мислиш така, ще те направя богата и щастлива.
Той влязъл в магазина. Нечия бяла ръка се протегнала отвътре към гривната. Момичето притиснало гърдите си, защото се задъхвало от вълнение. И ето, човекът с червената брада излязъл на улицата и му поднесъл една кадифена кутийка, в която блестяла гривната с благородното сияние на тежкото си злато и ослепителните скъпоценни камъни. Момичето не знаело как да му се отблагодари.
— Аз съм толкова богат, че това не ми струва нищо — успокоил го червенобрадият. — Но ако искаш да се покажеш признателна, то единственият начин е — никога да не съжаляваш, че си приела от мене този подарък.
Казал го, усмихнал се загадъчно и си тръгнал. Момичето го изгледало и си помислило: „Какъв чудак! Кой може да съжалява за такова нещо!" И побързало да надене гривната на ръката си. Как чудно прилепнала тя на китката му! Как замайваш светели брилянтите, смарагдите и рубините със своите кристални светлини!
— Колко съм щастливо! — извикало момичето и поискало да хукне към къщи, за да се похвали. Но от гривната по ръката му
запълзели някакви невидими нишки, които бързо обвили сърцето му в студена, лепкава мрежа. То усетило в гърдите си сковаващ
студ, а не можело да откъсне очи от скъпия подарък и да се освободи от неговото очарование. Забравило, че трябва да се върне при родителите си, настигнало човека с брадата и като кученце тръгнало покорно след него.
Дълго вървели така и червенобрадият не продумал нито дума. Излезли извън града. Една безкрайна гъста гора ги скрила в мрачната си прегръдка. Изведнъж в средата на гората блеснали очертанията на огромен замък. Той се здигал на двадесет етажа и целият бил изграден от най-редкия мрамор — бял със златни жилчици. Кулите му, които опирали чак в облаците, били от прозрачен планински кристал.
Влезли в замъка. Изкачили се до най-горния етаж и там човекът отключил пред момичето вратата на една стая. Тя била пълна с неизброими богатства: дрехи, пръстени, огърлици, статуетки, картини. Момичето онемяло от възхищение.
— Всичко туй е за тебе — рекъл той. — Влизай и бъди щастлива!
Момичето се втурнало и заровило ръце в купищата скъпоценни камъни. Червенобрадият заключил тежката врата след него, а отвън долетял ехидният му смях.
Ала момичето не го чуло. То коленичило, замаяно пред вълшебните богатства, и било сляпо и глухо за всичко друго. Дълго стояло така, а после се заело да се любува на всеки предмет поотделно. Изтривало го с мека кърпа, търсело му най-подходящо място в стаята, обличало скъпите дрехи, кичело се с украшенията…
Така минали седмици, месеци, година. Момичето отдавна изгледало всички скъпоценности, отдавна им се налюбувало, отдавна те му били омръзнали, но то продължавало да ги чисти и подрежда. А среброто, златото и редките камъни неотменно излъчвали своята пъстра, но студена светлина, която изпълвала стаята е гробовен студ. Този студ сковавал сърцето на момичето и то тъгувало за слънцето, за печката в скромната родителска кухничка, за топлата майчина прегръдка. Лицето му станало печално и измъчено и то почнало да мисли как да се избави от студеното вълшебство на този замък. Но вратата била здраво заключена, а прозорецът се намирал толкова високо, че не можел да се достигне. И нито веднъж през тези дълги години човешка ръка не отворили вратата, пито слънчев лъч влязъл през Кристалния прозорец. Момичето разбрало, че е погребано за цял живот сред тия бездушни ледени скъпоценности и от очите му потекли горчиви сълзи. То подлагало вдървените си ръце, за да капят сълзите по тях, защото те били топли и това било единственото топло нещо в цялата стая. Но сълзите се търкулвали по пръстите му, падали на мраморния под и мигновено се превръщали в дребни студени бисерчета, които заблестявали като хищните очички на зверче.
Момичето плачело и тъгувало. Мечтаело, макар само отдалеч, да зърне нещо живо — някое цветенце, полюшвано от вятъра, някоя тревица, мравчица, която пълзи по нея, някой човек…
Един ден, когато тъгата му станала непоносима, то събрало на куп всички скъпи вещи и като се покачило върху тях, могло да подаде глава през прозореца. Но колко страшно било разочарованието му! Гората около замъка била мъртва, с вкаменени дървета и нито едно живо същество не се мяркало в нейните безплодни каменни дебри. Ала момичето продължило да гледа навън от сутрин до вечер с надеждата, че все някога ще се чини пред очите му нещо живо.
Тъй минавали години. То пораснало, станало жена. Тъмните му очи започнали да избеляват, в косите се появили снежни влакънца. Старостта не била далеч, а избавление нямало. И съвсем неочаквано, когато жената вече се била примирила с безрадостната си участ, тя видяла от прозореца човека с червената брада: той водел със себе си едно също такова момиченце, каквото била тя някога. Гняв и жалост се надигнали на бурни вълни в изстиващото й сърце. Напълнили се отново очите й със сълзи. Но това били вече други сълзи — сълзи на състрадание към това момиче, което също като нея обричало себе си на един ужасен живот. Рукнали те към земята и две от капките капнали върху главата на момичето. А жената искала да се хвърли долу, да умре, но да предупреди момичето да не влиза в замъка.
Ала не станало нужда от това. Щом сълзите докоснали косите на момичето, то потреперало, сякаш се събуждало от кошмарен сън, и хукнало назад.
Червенобрадият се опитал да го настигне, но то се било изтръгнало от неговата власт. Той се върнал в замъка и отключил вратата на стаята. Бил мрачен и зъл като градоносен облак. Извикал с гневен глас:
— Излизай! Ти си свободна!
— Свободна? — не можела да повярва жената.
— Да! Ти пророни сълзи за друг човек и това те освобождава от студената магия. Сега можеш да се върнеш при хората…
Жената изтичала навън и топлият пролетен ден я грабнал в своите прегръдки. Когато се обърнала да види още веднъж замъка, той бил изчезнал.. Наоколо се разстилала чудно хубава в своята нова премяна оживялата гора.
Катерички подскачали игриво от клон на клон, зайчета се шмугвали в храсталаците, птици пеели с целия възторг на своите обичливи сърчица за слънцето и за свободата, а вятърът нашепвал на младите гранки на старата гора приказката, която ви разказах.

Звездното дете

aПреди много години двама бедни дървари се връщаха в къщи през голяма борова гора. Беше зима и тая нощ цареше лют студ. Дебел сняг покриваше земята и клоните на дърветата; мразът току прекършваше малки вейчици от двете страни на дърварите, а когато дойдоха до планинския поток, той висеше неподвижен във въздуха, защото Леденият цар го беше целунал.
Бе толкова студено, че дори животните и птиците не знаеха какво да мислят.
– Уф! – изръмжа вълкът и закуцука през храсталака с опашка, подвита между краката. – Това време е ужасно. Защо правителството не вземе мерки?
– Сип-сип, сип-сип! – цвърчаха зелените сипки. – Старата земя е умряла и сега са й сложили белия саван.
– Земята ще се жени и това е венчалната й рокля – шепнеха си гургулиците. Розовите им крачета бяха съвсем премръзнали, но те се смятаха за длъжни да гледат на положението романтично.
– Глупости! – изръмжа вълкът. – Казвам ви, че всичко това е по вина на правителството и ако не вярвате, ще ви изям. – Вълкът имаше крайно практичен ум и винаги можеше да изтъкне основателен довод.
– Колкото пък до мене – каза кълвачът, който беше по рождение философ, – можете, ако щете, да ми развиете и цяла атомна теория за обяснение. Ако едно нещо е еди-как си, то е еди-как си. А сега е ужасно студено.
Ужасно студено беше наистина. Малките катерички, които живееха вътре във високата ела, непрекъснато се търкаха с муцунките, за да се стоплят, а зайците се свиваха на кълбо в дупките си и не смееха дори да погледнат навън., Единствените, които сякаш се радваха на студа, бяха големите качулати бухали. Перата им бяха съвсем вкочанени, но те нямаха нищо против това, въртяха кръглите си жълти очи и си подвикваха през гората: "Бу-ху! Бу-ху! Бу-ху! Какво чудесно време!"
Двамата дървари вървяха все напред, духаха силно на пръстите си и тупаха с огромните си подковани ботуши по замръзналия сняг. Веднъж затънаха в дълбока пряспа и излязоха бели като мелничари, когато камъните мелят брашно; веднъж се подхлъзнаха върху коравия гладък лед, където беше замръзнала водата на мочурите, съчките от вързопите им се разпиляха и трябваше да ги събират и връзват отново; а веднъж им се стори, че са загубили пътя, и голям ужас ги обзе, защото знаеха, че снегът е жесток към тия, които заспят в прегръдките му. Но те повериха съдбата си на добрия свети Мартин, който бди над всички пътници, върнаха се по собствените си стъпки, продължиха предпазливо нататък, най-после стигнаха края на гората и видяха далече в долината под тях светлините на тяхното село.
Те така се зарадваха на избавлението си, че се засмяха на глас и им се стори, че земята е цвете от сребро, а месецът – цвете от злато.
Но след като се посмяха, пак се натъжиха, понеже си спомниха, че са бедни, и единият каза на другия:
– Смеем се, а знаем, че животът е за богатите, а не за такива като нас! По-добре да бяхме умрели от студ в гората или някой звяр да ни беше нападнал и убил.
– Вярно – отговори неговият другар, – някои имат много, а други малко. Несправедливостта е разпокъсала света и нищо не е разделено по равно освен скръбта.
Но както се оплакваха един пред друг от немотията си, случи се нещо странно. От небето падна много ярка и красива звезда. Тя се плъзна по небесния свод, отмина другите звезди по пътя си и както я наблюдаваха в почуда, стори им се, че потъна отвъд върбалака, който се издигаше съвсем близо до малка кошара на един хвърлей място от тях.
– Хей, който я намери, ще има гърне злато! – извикаха те и се втурнаха да тичат, толкова голяма бе жаждата им за злато.
Но единият от тях тичаше по-бързо от другаря си, изпревари го, промъкна се през върбалака, излезе от другата страна и – , какво да види! – на белия сняг наистина лежеше нещо златно. Тогава той забърза към него, наведе се и го хвана, а то беше наметка от златоткан плат, чудновато изпъстрена със звезди и надиплена на много гънки. И той извика на другаря си, че е намерил съкровището, паднало от небето, а когато другарят го стигна, двамата седнаха на снега и разгърнаха диплите на наметката, за да си поделят жълтиците. Уви, в нея нямаше нито злато, нито сребро, нямаше никакво съкровище, а само едно заспало детенце. И единият каза на другия:
– Това слага горчив край на надеждата ни: нямаме късмет. Каква полза може да има човек от едно дете? Хайде да го оставим тука и да си вървим из пътя, понеже сме бедни хора, имаме си свои деца и не можем да делим техния хляб с чужди.
Но другарят му възрази:
– Не, много лошо ще постъпим, ако оставим детето да загине тука на снега. Макар да не съм по-богат от тебе и трябва да храня много гърла, а храната е съвсем малко, все пак ще го занеса в къщи и жена ми ще се погрижи за него.
Той вдигна нежно детето, загърна го с наметката, за да го запази от суровия студ, и заслиза по нанадолнището към селото, а неговият другар се чудеше на глупостта и мекосърдечието му.
А когато стигнаха в селото, неговият другар му каза:
– Ти взе детето, тогава дай на мен наметката, защото е правилно да делим.
Но той му отговори:
– Не, наметката не е нито моя, нито твоя, а е само на детето.
И му пожела добър път и отиде у дома си и почука.
Жена му отвори вратата и видя, че мъжът й се е върнал читав, прегърна го и го целуна и свали връзката съчки от гърба му, и помете снега от ботушите му, и го покани да влезе.
Но той й рече:
– Намерих нещо в гората и ти го донесох да се погрижиш за него. – И не се мръдна от прага.
– Какво е то? – възкликна жената. – Покажи ми го, защото къщата ни е празна и имаме нужда от много неща.
А той отгърна наметката и показа спящото дете.
– Боже мой, мъжо! – промърмори тя. – Не ни ли стигат собствените деца, та трябваше да ми донесеш дете, подхвърлено от феите, да го сложим до огнището си? И кой знае дали няма да ни докара лош късмет? Ами как ще го гледаме? – И му се ядоса.
– Недей, това е звездно дете – отговори й мъжът и разказа по какъв чуден начин го беше намерил.
Но тя не искаше да се помири, а го подиграваше, говореше му сърдито и викаше:
– Хлябът не стига за нашите деца, как ще храним чуждото? Има ли някой да се грижи за нас? И кой ни дава храна?
– Мълчи, Бог се грижи дори за врабчетата и ги храни – отговори той.
– Не умират ли врабчетата от глад през зимата? – попита жената. – И не е ли зима сега?
А мъжът нищо не й отговори, но не се мръдна от прага.
И остър вятър от гората нахлу през отворената врата и я накара да потрепери; тя потръпна и му рече:
– Няма ли да затвориш вратата? Остър вятър нахлува в къщата и ми е студено.
– Нима в къща, където има кораво сърце, не нахлува винаги остър вятър? – попита той.
И жената нищо не му отговори, а само се примъкна по-близо до огъня. След малко се обърна и го погледна, и очите й бяха пълни със сълзи. И той влезе бързо и сложи детето в прегръдките й, а тя го целуна и го сложи в креватчето, където лежеше най-малкото от собствените й деца. На другия ден дърварят взе чудноватата златна наметка и я сложи в голям сандък, а жена му взе кехлибарената огърлица, която беше на врата на детето, и също я сложи в сандъка.
Така звездното дете растеше с децата на дърваря и седеше на една трапеза с тях, и беше техен другар по игра. И всяка година ставаше по-хубаво наглед, така че всички, които живееха в селото, не можеха да се начудят, защото те бяха мургави и чернокоси, а то беше бяло и нежно като резба от слонова кост и къдриците му напомняха кръгчетата на жълтия нарцис. Устните му също приличаха на листенца от червено цвете, очите бяха като теменужки край бистра река, а снагата – като нарцис от поляна, където не стъпва косач.
Но тая хубост му влияеше зле. Защото стана горделиво и жестоко, и себелюбиво. То презираше децата на дърваря и другите деца от селото и казваше, че били от долно потекло, а то било благородно, понеже произлизало от звезда, и се обявяваше за техен господар, а тях наричаше свои слуги. Нямаше милост към бедните, към слепите, сакатите и недъгавите и ги замерваше с камъни, и пъдеше на пътя, и ги пращаше да просят хляб другаде, тъй че за втори път само изгнаници идваха в това село да просят милостиня. Наистина то беше влюбено в красотата и се присмиваше на хилавите и грозните и ги подиграваше; а себе си обичаше и през лятото, когато ветровете стихваха, лягаше до кладенеца в градината на свещеника и се любуваше на красивото си лице долу във водата и се смееше от удоволствието, което му доставяше собствената хубост.
Често дърварят и жена му го мъмреха и казваха:
– Ние не се отнесохме с тебе, както ти се отнасяш с изоставените и безпомощните. Защо си тъй жесток към всички, които имат нужда от съжаление?
Често старият свещеник изпращаше да го повикат, мъчеше се да го научи да обича живите твари и му казваше:
– Мухата е твоя сестра. Не й причинявай зло. Дивите птици, които летят из горите, се радват на свобода. Не им слагай примки за свое удоволствие. Бог е създал слепока и къртицата й всеки от тях си има свое място. Кой си ти, та да причиняваш болка в божия свят? Дори добичетата по полето възхваляват творението.
Но звездното дете не обръщаше внимание на думите им, а се мръщеше и ги подмяташе, и се връщаше при другарчетата си, за да ги води. А другарчетата го слушаха, защото беше хубаво и бързоного и знаеше да танцува, да свири и да пее. Където и да ги поведеше звездното дете, тръгваха подире му; каквото да им кажеше звездното дете, подчиняваха се. И когато то пробождаше с остра тръстика слепите очи на къртицата, те се смееха, и когато замерваше с камъни прокажения, също се смееха. Във всичко им заповядваше и те станаха коравосърдечни като него.
Един ден през селото мина просякиня. Дрехите й бяха окъсани и парцаливи, а краката разкървавени от неравния път, по който беше вървяла; личеше, че е зле. И понеже беше уморена, седна под един кестен да си почине.
Но звездното дете я видя и каза на другарчетата си:
– Вижте! Една мръсна просякиня е седнала под онова хубаво зелено дърво. Елате да я изпъдим оттам, защото е грозна и отвратителна.
Тогава се приближи и взе да хвърля камъни по нея и да я подиграва, а тя го гледаше с ужас в очите и не отместваше погледа си от него. Дърварят, който сечеше дървета наблизо в гората, видя какво вършеше звездното дете, притече се и го укори, и рече:
– Ти наистина имаш кораво сърце и не познаваш милост, защото какво зло ти е сторила тая нещастница, та да се държиш така с нея?
А звездното дете се изчерви от яд, тупна с крак и каза:
– Кой си ти, че да ме питаш какво правя? Не съм ти син, та да правя каквото ми кажеш.
– Вярно е – отговори дърварят, – но нали аз те съжалих, когато те намерих в гората.
При тия думи просякинята високо извика и загуби свяст. Дърварят я занесе в къщата си и жена му се погрижи за нея, а когато дойде на себе си, те й сложиха да яде и да пие и я помолиха да се успокои.
Но тя не пожела нито да яде, нито да пие и попита дърваря:
– Нали ти каза, че детето било намерено в гората? Не е ли станало това десет години преди днешния ден?
А дърварят отговори:
– Да, аз наистина го намерих в гората и оттогава има десет години.
– А какви белези намери по него? – извика тя. – Не носеше ли кехлибарена огърлица на врата си? Не беше ли увито с наметка от златоткан плат, извезан със звезди?
– Всичко беше, както го казваш – отговори дърварят.
И извади наметката и кехлибарената огърлица от сандъка, където бяха сложени, и ги показа.
А щом ги видя, тя заплака от радост и рече:
– Той е малкият ми син, когото загубих в гората. Моля ти се, изпрати да го повикат по-бързо, защото съм обиколила целия свят да го търся.
Тогава дърварят и жена му излязоха, извикаха звездното дете и му казаха:
– Влез в къщи и там ще намериш майка си, която те чака.
То се втурна вътре, учудено и зарадвано. Но видя кой го чака, изсмя се с презрение и рече:
– Че къде е майка ми? Тук виждам само тая отвратителна просякиня.
А жената му отговори:
– Аз съм майка ти.
– Ти си луда, да говориш такива неща! – извика ядно звездното дете. – Не съм твой син, понеже си просякиня, и грозна, и облечена в дрипи. Махай се оттука и да не съм видял повече омразното ти лице.
– Недей така! Ти си наистина малкият ми син, когото носех в гората! – извика тя, падна на колене и протегна ръце към него. – Разбойници те откраднаха от мене и те оставиха да умреш – зашепна тя, – но аз те познах, познах и белезите, наметката от златоткан плат и кехлибарената огърлица. Моля ти се, ела с мен, защото съм обиколила целия свят да те търся. Ела с мен, синко, защото имам нужда от твоята обич.
Ала звездното дете не се помръдна от място и затвори вратите на сърцето си за нея. Вътре се чуваше само горестният плач на жената.
И най-после то й заговори и гласът му бе груб и рязък.
– Ако си наистина моя майка – каза, – по-добре щеше да е да си стоиш в къщи, а не да идваш тука и да ме посрамваш. Аз мислех, че съм дете на звезда, а не на просякиня, както ми казваш. Махай се оттука и да не съм те видял повече!
– Тежко ми, сине! – изплака тя. – Няма ли да ме целунеш, преди да си отида? Толкова съм страдала, докато те намеря!
– Не – рече звездното дете, – ти си гадна на вид и по-скоро бих целунал пепелянка или жаба, отколкото теб.
Тогава жената се вдигна и си отиде в гората с горчиво ридание, а звездното дете се увери, че си е отишла, зарадва се и изтича обратно при другарчетата си, за да играе с тях.
Но когато го видяха да идва, те му се присмяха и рекоха:
– Ами че ти си гадно като жаба и гнусно като пепелянка. Махай се оттука, не искаме да играеш с нас! – И го изпъдиха от градината.
А звездното дете се навъси и си каза:
"Какво ми разправят те? Ще отида при кладенеца и ще погледна в него и той ще ми каже колко съм хубав."
То отиде при кладенеца и погледна в него, но – какво да види! – лицето му бе жабешко лице, а снагата му бе люспеста като на пепелянка. И то се хвърли на тревата, зарида и си каза:
"Сигурно това ме е сполетяло заради греха ми.
Защото се отрекох от майка си и я пропъдих, и бях горделив и жесток с нея. Ще тръгна да я търся из целия свят и няма да се спра, докато не я намеря."
А при него дойде малката дъщеричка на дърваря, сложи ръка на рамото му и каза:
– Какво значение има, че си загубил хубостта си? Остани при нас и аз няма да ти се подигравам.
Но момчето й каза:
– Не, аз бях жесток към майка си и това нещастие ме сполетя за наказание. Трябва да се махна оттука и да обикалям света, докато я намеря, и тя ми даде прошката си.
Тогава то се втурна в гората и завика майка си да дойде при него, но отговор нямаше. Цял ден я вика то, а когато слънцето залезе, легна да спи на ложе от листа и птичките, и животните бягаха от него, понеже помпеха жестокостта му. То беше съвсем само, ако не броим жабата, която го гледаше, и бавната пепелянка, която пропълзя край него.
А сутринта стана, набра малко горчиви плодове от дърветата, изяде ги и с горчиви сълзи пое по пътя си из безкрайната гора. И всички, които срещаше, разпитваше дали не са видели майка му.
То каза на къртицата:
– Ти можеш да се провираш под земята. Кажи ми, там ли е майка ми?
А къртицата отговори:
– Ти ми избоде очите. Откъде да знам?
То каза на сипката:
– Ти можеш да летиш над върховете на високите дървета и да гледаш целия свят. Кажи ми, можеш ли да видиш майка ми?
А сипката отговори:
– Ти ми подряза крилата за свое удоволствие. Как мога да летя?
На малката катеричка, която живееше в елата и беше самотна, то каза:
– Къде е майка ми?
А катеричката отговори:
– Ти уби моята майка. Да не би сега да търсиш своята, за да я убиеш и нея?
И звездното дете заплака и обори глава, и поиска прошка от божите твари, и се запъти нататък през гората да търси просякинята. И на третия ден стигна до другия й край и слезе в равнината.
Когато минаваше през селата, децата му се присмиваха и го замерваха с камъни, а селяните не му даваха да спи дори в хамбарите, за да не замърси натрупаното там зърно, толкова гнусно беше то наглед, и ратаите го пъдеха и никой нямаше милост към него. Никъде не можа да чуе за просякинята, която му беше майка, макар цели три години да обикаля света и често му се сторваше, че я вижда на пътя пред себе си, и тогава я викаше и тичаше подире й, докато острите кремъци разкървавяха краката му. Но все не можеше да я настигне, а тия, които живееха край пътя, казваха, че не са виждали жена като нея, и се присмиваха на скръбта му.
Цели три години скита то и нямаше по света нито обич, нито нежност, нито милост за него, и светът беше такъв, какъвто го беше направило за себе си в дните на своето голямо възгордяване.
И една вечер стигна пред портата на силно укрепен град на речен бряг и както беше уморено, с набити нозе, запъти се да влезе в него. Но войниците, които стояха на стража преградиха входа с алебардите си и грубо го запитаха:
– Каква работа имаш в града?
– Търся майка си – отговори детето – и ви моля да ме пуснете да мина, защото може да е в тоя град.
Но те му се присмяха, един от тях заклати черната си брада, сложи щита си на земята и извика:
– Майка ти няма да се зарадва, ако те види, защото си по-гадно от блатната жаба и от пепелянката, която пълзи в мочура. Махни се! Махни се! Майка ти не живее в тоя град.
А друг, който държеше жълт пряпорец в ръка, му каза:
– Коя е майка ти и защо я търсиш?
И то отговори:
– Майка ми е просякиня също като мене; аз се държах лошо към нея и ви моля да ме пуснете, та ако живее в тоя град, да ми даде прошка.
Но те не го пускаха и го мушкаха с копията си.
И когато се обърна разплакано да си върви, един човек, чиято броня бе украсена с позлатени цветя, а на шлема имаше легнал лъв с криле, се приближи и попита войниците кой е тоя, дето иска да влезе. А те му казаха:
– Едно просяче, дете на просякиня, и ние го пропъдихме.
– Оставете го – извика той със смях, – ще го продадем като роб и ще вземем за него колкото струва една паница сладко вино.
А един старец със злобно лице, който минаваше наблизо се обади и каза:
– Аз ще ви платя толкова.
И когато плати парите, хвана звездното дете за ръка и го въведе в града.
И след като минаха през много улици, стигнаха до една стена с вратичка, закрита от нарово дърво. И старецът допря вратата с пръстен, изрязан от яспис, и тя се отвори, и те слязоха по пет стъпала от пиринч в градина, пълна с черни макове и зелени гърнета от печена глина. И тогава старецът извади от чалмата си шарена копринена кърпа, върза с нея очите на звездното дете и го подкара пред себе си. А когато свали кърпата от очите му, звездното дете се видя в тъмница, осветена с фенер от рог.
И старецът сложи пред него малко мухлясал хляб на дъсчица и каза: "Яж!", и малко възсолена вода и каза: "Пий!", и когато то се наяде и напи, старецът излезе, заключи вратата подире си и сложи желязна верига.
А на другото утро старецът, който бе най-изкусният магьосник в Либия и беше изучил изкуството си от друг магьосник, който живял в гробниците край Нил, влезе при него, намръщи му се и каза:
– В една гора близо до портата на тоя град от неверници има три жълтици. Едната е от бяло злато, другата е от жълто злато, а златото на третата е червено. Днес ще ми донесеш жълтицата от бяло злато, а ако не я донесеш, ще ти ударя сто камшика. Махай се по-бързо и по залез слънце ще те чакам пред вратата на градината. Гледай да донесеш бялото злато, иначе зло ще те сполети, защото си мой роб и съм платил за тебе колкото струва една паница сладко вино.
И върза очите на звездното дете с шарената копринена кърпа, преведе го през къщата и през градината с маковете и нагоре по петте пиринчени стъпала. И след като отвори вратичката с пръстена си, пусна го на улицата.
И звездното дете излезе през портата на града и стигна до гората, за която му беше казал магьосникът.
Тая гора изглеждаше много хубава отстрани и сякаш беше пълна с пеещи птички и дъхави цветя, и звездното дете навлезе в нея с радост. Ала в красотата й имаше малко изгода за него, защото където и да отиваше, остри шипки и бодили израстваха от земята и го заобикаляха и люта коприва го жилеше, и тръни го бодяха с иглите си, тъй че се видя в тежка беда. Никъде не можа да намери и жълтицата от бяло злато, за която му беше говорил магьосникът, макар да я търси от сутрин до пладне и от пладне до залез слънце. А по залез слънце се запъти към дома, горчиво разплакано, понеже знаеше какво го очаква.
Но когато стигна края на гората, чу от един гъстак някой да вика от болка. Детето забрави собствената си мъка, изтича обратно и видя едно зайче, хванало се в капан.
Звездното дете се съжали над него, освободи го и му каза:
– Самият аз съм само роб, но въпреки това мога да ти върна свободата.
А зайчето му отговори и каза:
– Вярно е, че ми върна свободата, но какво ще ти дам аз в замяна?
А звездното дете му каза:
Аз търся жълтица от бяло злато и никъде не мога да я намеря, а ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие.
– Ела с мене – каза зайчето – и аз ще те заведа при нея, защото зная къде е скрита и с каква цел.
Тогава звездното дете отиде със зайчето и – о, чудо! – в цепнатината на голям дъб блестеше жълтицата от бяло злато, която търсеше. И то се изпълни с радост, и я грабна, и каза на зайчето:
– За услугата, която ти сторих, ти ме възнагради многократно, а за моята добрина се отплащаш със сто пъти по-голяма добрина.
– Не е тъй – отговори зайчето, – както ти постъпи спрямо мене, така и аз постъпих спрямо тебе. – И бързо избяга, а звездното дете се запъти към града.
Пред портата на града седеше прокажен. На лицето му беше дръпната качулка от сиво платно и през два прореза очите блестяха като червени въглени. И когато видя приближаващото се звездно дете, зачука по дървената си паница и задрънка звънчето си, и го повика и му каза:
– Дай ми някоя пара, иначе ще умра от глад. Изхвърлиха ме от града и няма кой да ме съжали.
– Уви! – възкликна звездното дете. – Аз имам само една пара и ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие, защото съм негов роб.
Но прокаженият му се моли и го предумва, докато звездното дете го съжали и му даде жълтицата от бяло злато.
А когато се върна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
– Носиш ли жълтицата от бяло злато? Звездното дете отговори:
– Не я нося.
Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби и сложи пред него празна дъсчица за хляб и рече: "Яж!", и празна чаша и рече "Пий!" и го хвърли пак в тъмницата.
И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
– Ако днес не ми донесеш жълтицата от жълто злато, ще те задържа завинаги като мой роб и ще ти ударя триста камшика.
Звездното дете отиде в гората и цял ден търси жълтицата от жълто злато, но никъде не можа да я намери. И по залез слънце седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето, което бе освободил от капана.
И зайчето му каза:
– Защо плачеш! И какво търсиш в гората?
А звездното дете отговори:
– Търся жълтица от жълто злато, която е скрита тука, и ако не я намеря, моят господар ще ме бие и ще ме задържи завинаги за свой роб.
– Върви след мене – извика зайчето и се втурна тичешком през гората, докато стигна до един вир. И на дъното на вира лежеше жълтицата от жълто злато.
– Как да ти се отблагодаря? – каза звездното дете. – За втори път вече ми се притичваш на помощ.
– Не е така, защото ти пръв ме съжали – каза зайчето и бързо избяга.
А звездното дете взе жълтицата от жълто злато, сложи я в кесията си и забърза към града. Но прокаженият го видя да идва, изтича да го пресрещне, коленичи и завика:
– Дай ми някоя пара или ще умра от глад! А звездното дете му каза:
– Аз имам само една жълтица от жълто злато и ако не я занеса на господаря си, ще ме бие и ще ме задържи за свой роб.
Но прокаженият го умоляваше така горещо, че звездното дете го съжали и му даде жълтицата от жълто злато.
А когато стигна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
– Носиш ли жълтицата от жълто злато?
Звездното дете му каза:
– Не я нося.
Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби, и го окова с верига, и го хвърли пак в тъмницата.
И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
– Ако днес ми донесеш жълтицата от червено злато, ще те пусна на свобода, но ако не я донесеш, ще те убия.
Звездното дете отиде в гората и търси цял ден жълтицата от червено злато, но никъде не можа да я намери. И привечер седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето.
И зайчето му каза:
– Жълтицата от червено злато, която търсиш, е в пещерата зад гърба ти. Не плачи повече, а се радвай.
– Как да те възнаградя? – извика звездното дете. – Вече трети път ми се притичваш на помощ.
– Не е така, защото ти пръв ме съжали – каза зайчето и бързо избяга.
А звездното дете влезе в пещерата и в най-отдалечения й ъгъл намери жълтицата от червено злато. Тогава то я сложи в кесията си и забърза към града. А прокаженият, като го видя да идва, застана посред пътя, завика и му каза:
– Дай ми жълтицата от червено злато или ще умра!
И звездното дете го съжали пак, даде му жълтицата от червено злато и каза:
– Твоята нужда е по-голяма от моята.
Въпреки това сърцето му се сви, защото знаеше каква зла съдба го чака.
Но – о, чудо! – когато мина през градската порта, стражите се прекланяха доземи с думите: "Колко хубав е нашият господар!", а тълпа градски жители вървеше подире му и викаше: "Няма по-хубав в целия свят!" Звездното дете се разплака и си каза: "Те ме подиграват и се смеят на нещастието ми." А навалицата около него бе толкова голяма, че то се обърка из улиците и най-сетне се намери сред голям площад, където беше дворецът на царя.
И портата на двореца се отвори, и свещениците и висшите сановници на града изтичаха да го посрещнат, и паднаха по лице пред него и казаха:
– Ти си нашият господар, когото чакахме, и син на нашия цар.
А звездното дете им отговори и каза:
– Не съм никакъв син на цар, а дете на бедна просякиня. И защо казвате, че съм хубав, когато зная, че съм отвратителен.
Тогава тоя, чиято броня беше украсена с позлатени цветя, а на шлема си имаше легнал лъв с криле, вдигна един щит и извика:
– Защо, господарю, казваш, че не си хубав?
Звездното дете погледна и – о, чудо! – лицето му беше пак такова, както преди, и хубостта му се беше възвърнала, а в очите си видя нещо, което по-рано не беше виждало.
А свещениците и висшите сановници, коленичили, казаха:
– Било е предречено в стари времена, че на днешния ден трябва да дойде тоя, който ще ни управлява. Нека нашият господар вземе тая корона и тоя скиптър и стане наш справедлив и милосърден цар.
Но то им отвърна.
– Аз не съм достоен за това, защото се отрекох от майка си, която ме е родила. Не мога да намеря покой, докато не я открия и не получа прошката й. Пуснете ме да си отида, аз трябва да скитам по света, не мога да се бавя тука, макар да ми поднасяте корона и скиптър.
Както говореше, то извърна лице към улицата, която водеше за градската порта, и – о, чудо! – сред тълпата, зашумяла около войниците, видя просякинята, която бе негова майка, а до нея стоеше прокаженият, който беше седял край пътя.
Вик на радост се изтръгна от устата му и то изтича натам, коленичи, зацелува раните по краката на майка си и ги обля със сълзи, сведе глава в праха и с ридания на човек, чието сърце ще се пръсне, каза:
– Майко, аз се отрекох от тебе в часа на моето възгордяване. Ти ме приеми в часа на моето смирение. Майко, аз те посрещнах с омраза. Ти ме посрещни с обич! Майко, аз те отблъснах. Вземи детето си сега!
Но просякинята не промълви нито дума. Момчето протегна ръце, прегърна белите нозе на прокажения и му каза:
– Три пъти ти дарих милосърдието си. Помоли майка ми да проговори!
Но прокаженият не промълви нито дума. И то зарида отново и каза:
– Майко, мъката ми е по-голяма, отколкото мога да понеса! Дай ми прошката си и ме пусни да се върна в гората.
Тогава просякинята сложи ръка на главата му и каза:
– Стани!
И прокаженият сложи ръка на главата му и каза:
– Стани!
И то се изправи на крака и ги погледна, и – о, чудо! – те бяха царят и царицата! И царицата каза:
– Това е баща ти, комуто се притече на помощ.
А царят каза:
– Това е майка ти, чиито крака уми със сълзите си.
И те го прегърнаха и целунаха и го заведоха в двореца, и го облякоха с хубави дрехи, и му сложиха корона на главата и скиптър в ръката, и в града до брега на реката то царува и бе негов господар. С голямо правосъдие и милост се отнасяше към всички, злия магьосник пропъди, на дърваря и жена му изпрати богати дарове, а на децата им въздаде почести. Не допускаше никой да бъде жесток към птица или звяр, а учеше на обич, нежност и милосърдие, на бедните даваше хляб, на голите даваше дрехи и в страната имаше мир и благоденствие.
И въпреки всичко не царува дълго. Толкова голяма е била мъката му и толкова жесток огънят на неговото изпитание, че само след три години умря. А тоя, който дойде след него, бе безсърдечен властелин.

Първият тотемен стълб

aМладата видра се разхождал натъжен по брега на бистра река Било лято, слънцето греело, младежът трябвало да е щастлив ала в душата на младия боец било мрачно. Тъжен бил, защото славата, която веднъж един могъщ жрец му предрекъл, все не го спохождала. Преди много, много лета шаманът казал на майката на младежа, че синът й ще стане прочут сред индианците от Северозападния бряг, докато е още млад. Щял да извърши подвиг, казал жрецът, който да остави спомен у северозападните племена дълго след като всички военни подвизи на най-големите бойци бъдат вече забравени. Във войните, в които Младата видра и двамата му братя се борили храбро, той все се надявал да му се удаде случай да се прояви пред своите вождове. Но до този момент такъв случай не му се бил удал.
Пътеката го извела на вечно бълбукащия извор. Там той заварил братята си да седят на брега на димящото езеро, което заобикаляло горещия извор. Спрял той да погледа в дълбините на трептящата вода и изведнъж отскочил назад с вик на учудване и страх, защото видял една гигантска фигура да се издига бавно и безшумно от средата на бълбукащия извор. Бавно, бавно,все по-нагоре и нагоре се издигала човекообразната форма, докато на края се изправила над главата на Младата видра. Забелязал той, че фигурата прилича на седнал човек, издялан от камък Ръцете на фигурата се спускали от двете й страни. Най-изненадан останал момъкът от седемте гарванчета, наредени като корона на главата на фигурата.
Братята на Младата видра скочили на крака и застинали в почуда, ала Младата видра бързо изтичал до селото да повика вождовете и мъдреците да дойдат и видят загадъчната фигура, изплашил се да не би тя изведнъж да реши да изчезне в сърцевината на дълбокия извор, откъдето се била появила. Когато Младата видра успял да накара вождовете и селяните да повярват, че това, което току-що бил видял, не е сън, те се завтекли след него към езерото. Онова, което съгледали, ги удивило и изплашило. Дори вождовете не се осмелили да приближават до загадъчната фигура. За учудване обаче страхът като че избягал от Младата видра. Той пристъпил съвсем близо до фигурата и помолил приятелите си да му помогнат да я изтегли от извора.
Те се страхували, но на края, като им раздал подаръци и им обещал още, той успял да склони неколцина по-млади мъже и по-стари воини да му помогнат да изтегли фигурата на брега. Когато хората видели, че фигурата не се движи и не прави никаква магия против тях, те помогнали на Младата видра да я придвижи с количка от трупи до неговата къща нагоре по склона. Скоро все повече и повече хора започнали да бутат и дърпат, момичета запели песни в такт, докато на края фигурата застанала точно пред къщата на Младата видра, обърната към брега на океана.
— Виж, майко — прошепнал й Младата видра, докато жената недоумявала на прага на къщата от кедрови трупи, — това навярно е началото на доброто предсказание на жреца.
Изморени и изтощени от тежката задача, Младата видра и неговите помощници спали дълбоко, докато слънцето не се изкачило високо в небето на следващия ден. Тогава те отново се събрали в недоумение около огромната фигура, която още била там. където я оставили.
— Трябва да изправим този човек-загадка — казал Младата видра. — Не е хубаво да лежи на земята.
Старейшините заявили, че трябва да се изкопае дупка в земята, за да се изправи човекът.
— Дупката трябва да е дълбока и за да го изправим в нея, ще ни бъдат нужни много хора и здрави въжета от кедрови влакна — казал един вожд на клан.
— Сигурен съм, че човекът ще остане прав, стига да го из¬правим нагоре — възкликнал Младата видра. Сам се учудил на думите си. Най-вероятно било голямата фигура да падне, ако я оставели без подпора.
Тъй като Младата видра обещал да даде потлач и да подари много одеяла и други предмети на празника, който щял да последва издигането на стълба със загадъчната фигура, нетърпеливи помощници се завтекли да носят дълги пръти и въжета, за да започнат работа.
След като се трудили усилено и дълго време, най на края високата фигура-стълб застанала стабилно пред къщата на Младата видра. За най-голяма изненада на всички тя не паднала.
Когато я побутнали, дори не се поклатила. Един вожд заявил, че фигурата дори не е наклонена към морето, макар и застанала на най-горната част на наклона към брега.
Зарадван, Младата видра изпратил вестители до съседните племена да им съобщят за огромния човек-загадка и да ги поканят на потлач в нощта, когато луната бъде кръгла, което щяло да стане само след четири слънца.
На следния ден, преди да тръгне на риболов, за да се подготви за празника, Младата видра застанал с двамата си братя пред прага на своя дом. Тримата загледали с неугасващо удив-ление грамадната фигура пред тях. Изведнъж Младата видра извикал силно, защото човекът-загадка внезапно мръднал, Сигурно и бавно фигурата се запътила към океана.
За миг, забравили страх в желанието си да задържат фигурата, Младата видра и братята му опитали да я хванат. Усилията. им били безполезни дори с помощта на много техни хора, които също, загубили страх от изумление, не могли да спрат бавното движение на тайнствения човек надолу към океана.
Бавно, сигурно, спокойно фигурата стигнала до брега. Младата видра се надявал, че тя ще спре на мекия пясък, но не станало тъй. Разбутвайки големите дървени канута сякаш били клонки, фигурата преминала през широката плажна ивица и влязла в океана. След миг била до колене във водата, а сетне кръстът и раменете й се изгубили от погледа. Само главата, накичена с гарвани, останала за момент над водата — после и тя изчезнала.
Вождовете и хората се натъжили и ядосали. Обвинили Младата видра, че не оставил помощниците си да закопаят тайнствения човек в дълбока яма.
— Ако беше сторил тъй, още щеше да е тук — казал един ядосан вожд на Младата видра. — Когато пристигнат гостите и не им покажем човека-загадка, ще се посрамим завинаги.
Най-много се измъчвали хората заради това, че когато съседните племена дойдат да видят чудото, няма да го има. И гостите щели да им се подиграват и да твърдят, че чудо не е имало. Можело и война да обявят, затова че са ги измамили.
Тази нощ Младата видра се скрил навътре в гората и се молил усърдно чак до изгрев слънце. После се върнал в селото, защото знаел вече какво да направи. Взел инструменти и помощ-ници, които все още не се надявали на потлача, и тръгнал отново към гората. Там отсекли задружно голям кедър, като използвали огън и секира, за да го повалят, както правели когато сечели кедрови дървета за канута. Веднага щом горският гигант паднал на земята, Младата видра захванал да дялка една фигура по ствола му. Помощниците изрязали останалата част, като оформили един дълъг стълб.
Когато слънцето си тръгнало, за да пусне мрака, Младата видра продължил да реже и дялка. Работил и през целия следващ ден. Вождовете и хората от селото изненадани забелязали колко
много прилича фигурата, върху която работи Младата видра, на загубения човек-загадка. Младежът не усещал умора и като че няои насочвал ръцете му. Дори гарваните на главата на фигурата започнали да приличат на истински, докато луната изгряла на края на втория ден. През цялата следваща сутрин Младата видра работил и слънцето греело право отгоре, когато фигурата била завършена. Дори вождовете и мъдреците не могли да открият разликата между фигурата и човека-загадка, който бил изчезнал. Радостни от това, всички хора захванали да търкалят и теглят огромния издялан кедров стълб към мястото пред къщата на Младата видра. Изкопали голяма дупка, едната й страна била наклонена надолу, така че долната част на стълба да може да влезе в нея. Част от хората дърпали въжетата, вързани за стълба, докато другите бутали. Трети пък трупали камъни и хвърляли земя около основата на големия кедров стълб, докато най на края той застанал изправен. Никой не можел да каже, че това не е същият стълб, стоял там преди три слънца. Когато племената дошли на потлача на Младата видра, те остананали силно изненадани и удивени пред величествената фигура с колона от гарвани. Никога дотогава не били чували, нито виждали подобно нещо. Помислили, че това е някаква силна магия, и похвалили Младата видра за неговото мъжество пръв да я докосне, без да се изплаши. Младата видра скоро се прочул и племето му го надарило с уважение. И днес индианците от Северозападния бряг секат и изрязват фигури по големи кедрови стълбове. От стари времена те се стараят да повторят магията и чудото на първия тотемен стълб.