Чуй всички приказки

Когато Лао Дзъ умрял, се явил Цин И да го оплаква. Три пъти надал вопъл и излязъл.
– Нима вие не бяхте приятел на нашия учител? – попитал един ученик.
– Бях – отговорил Цин И.
– И толкова малко плакахте?
– Да. Отначало си мислех, че там са неговите ученици, но сега разбрах, че не са. Когато влязох да се простя с него, там имаше старци, които плачеха над него, все едно оплакват роден син, и млади хора, които го оплакваха, все едно оплакват родната си майка. Всички те са се събрали, за да говорят за това, за което думите са излишни, да плачат там, където сълзите са излишни. Това означава бягство от природата, насилие над чувствата, забрава за законите на природата. В стари времена това се е наричало възмездие за отстъпление от природата.
Когато му е дошло времето, Учителят се е родил; дошъл е моментът да си иде – Учителят се е подчинил. Този, който спокойно следва времето и обстоятелствата, е недостъпен за радост и печал. В стари времена това се е наричало независимост от природата.
За ръцете, подготвящи съчките, настъпва предел. Но огънят се разгаря и е неведомо дали той има предел.

Веднъж рано сутринта, когато Буда излязъл на утринната си разходка, един човек го попитал:
– Съществува ли Бог?
Буда погледал в очите на човека за секунда и казал:
– Не, Бог не съществува изобщо, никога не го е имало и никога няма да го има. Изхвърли всички тези простотии от главата си.
Човекът бил шокиран.
Буда бил в компанията на Ананда. Той винаги съпровождал Буда.
В средата на същия ден дошъл друг човек и попитал:
– Съществува ли Бог? Буда казал:
– Съществува, винаги го е имало и винаги ще го има. Ананда бил силно объркан, тъй като помнел отговора на Буда от сутринта, но нямал възможност да го попита, тъй като около тях имало много хора.
И преди да му се удаде възможност да попита, вечерта, по залез слънце, дошъл трети човек. Буда седял под едно дърво, наблюдавайки залеза на слънцето и прекрасните облаци, а човекът попитал:
– Съществува ли Бог?
Буда просто направил жест с ръка, приканвайки човека да седне, а той самият затворил очи. Човекът му се подчинил. Те седели мълчаливо няколко минути, след което гостът станал. Вече се стъмвало, слънцето било залязло. Той докоснал рамото на Буда и казал:
– Благодаря за отговора, много съм ти благодарен.
И си тръгнал. Тук Ананда не издържал. Когато останали сами, казал:
– Няма да успея да заспя тази нощ, ако не ми отговориш. В един ден на един и същи въпрос ти даваш три различни отговора. Какво става? Много ме объркваш така.
Буда казал:
-Аз не отговарях на теб. Защо се объркваш? Първият човек беше вярващ. Той вярваше в Бога и беше дошъл не с цел да изясни въпроса си, а за да получи потвърждение. Той беше учен, добре знаещ Светото Писание. Необходим му беше шок и аз го шокирах, защото не желая да поддържам ничии вярвания. Всички вярвания са погрешни. Знанието – това е съвсем друго нещо.
Вторият човек беше атеист, той не вярваше в Бога. Той също беше учен и беше натъпкан с всевъзможни идеи, но си беше просто противоположност на първия човек. Той искаше аз да подкрепя неверието му.
Третият човек беше истински търсещ. Той не иска¬ше отговор, той искаше да изпробва. Той беше човек с голямо доверие. Той искаше да му разкрия нещо. Затова аз не пожелах да му отговоря, а просто му предложих да седне до мен. И нещото се случи.

Живял някога един селянин, който заклал прасето си. Обичаят повелявал да изпрати парче месо, салам и дроб на всички съседи. Този селянин, който вече много пъти получавал подобни подаръци, решил, че ако следва обичая, може да си остане без нищо. Като посветил в това един съсед, казал:
-Аз заклах прасето и ако изпратя по парче месо на Всеки, от когото съм получавал преди, за мен няма да остане нищо. Затова сега те моля, посъветвай ме какво да правя.
На което съседът отговорил:
– На твое място бих увесил прасето пред отворения си прозорец за през нощта, а на следващия ден бих казал на всички, че са го откраднали. Тогава би било простено, ако не направиш подаръци.
Селянинът много се зарадвал на дружеския съвет на съседа, върнал се у дома и го направил на практика. А съседът, който го посъветвал, възползвайки се от тъмнината на нощта, свалил прасето и го отнесъл у дома си. Колко бил разтроен селянинът, когато рано сутринта не намерил прасето! Той ругаел съседската идея, от която бил възхитен предната вечер. Тръгнал да сподели мъката си и първия, когото срещнал, бил съседът съветник, на когото разказал за нещастието си с думите:
– Съседе, как мислиш? Откраднали са ми прасето! 
– Така, така – казал съседът, – точно така, продължавайтака. Разкажи тази история на всички, които срещнеш, и аз не се съмнявам, че те ще ти повярват.
Селянинът започнал да протестира и тържествено да се кълне, че прасето му наистина е откраднато. Но колкото по-силно изразявал мъката и досадата си, толкова по-високо се възхищавал съседът му: – Точно така, точно така, приятелю. Дръж твърдо на своето и тогава всички ще ти простят липсата на подаръци.

Дошъл Веднъж при великия суфи Баязид Бистами един човек и казал: "Заради твоето учение целият ми живот е разрушен. Преди двадесет години дойдох при теб и ти ми каза, че ако не молиш – богатствата сами ще дойдат при теб; ако не търсиш – всичко ще ти бъде дадено; ако не възжелаеш – ще дойде най-прекрасната жена. Пропилени са цели двадесет години! Поне някаква грозотия да беше дошла! А за богатството направо мълча! Разболях се, ти разруши целия ми живот. А сега какво ще ми кажеш?"
Баязид отговорил: "Да, Всичко това би се случило, но ти твърде много се оглеждаше, проверяваше отново и отново – идват ли, или не. Имаше желание. Ти изпусна всичко заради желанието, не заради мен. Ти все чакаше: "Ето сега ще дойде най-красивата жена, за да почука на моята врата! Сега при мен ще дойде богинята на богатството!" – ти не беше мълчалив. Ти не беше в състояние на нежелание!"

Веднъж управителят на областта посетил един дзенучител, наречен от народа Птиче гнездо заради това, че медитирал, седейки на дърво сред гъстия листак. Управителят огледал мястото за медитация и казал:
– Какво опасно място имаш там, на върха на дървото!
– Твоето е много по-лошо от моето – възразил учителят.
– Аз съм управител на тази област и не виждам каква опасност може да ме грози.
– Значи не познаваш себе си! Когато изживееш страстите си и съзнанието ти загуби устойчивост, какво може да бъде по-опасно от това?
Тогава управителят попитал:
– В какво се състои учението на будизма?
Учителят произнесъл следните известни думи:
Да не вършиш зло, а да използваш доброто.
И да съхраниш сърцето чисто – ето какво е учението на будите.
Управителят обаче възразил:
-Това го знае всяко тригодишно дете.
– Може и да го знае всяко тригодишно дете, но и дори на осемдесет годишния старец е трудно да го осъществи на практика – направил извод дзенучителят, седейки на своето дърво.

Веднъж Настрадин Ходжа се скарал с един човек и го завели при владетеля. Оказало се, че няколко дни по-рано били водили Настрадин при него по някакво друго дело.
Владетелят, като видял Настрадин, казал:
– Как не те е срам, Ходжа! Вече за втори път идваш тук – Че какво от тоВа? – попитал Настрадин.
– Как какво? Нима не знаеш, че честният човек не идва тук?
– Слушай – възразил Настрадин, – аз идвам едва за втори път, а ти през цялото време висиш тук.

Най-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето:
— Ах, колко е вкусно!
И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.
Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.
Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.
Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.
Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.
Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.
Веднъж валеше силен дъжд.
— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!
— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества: сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, репейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!
— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.
— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.
— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.
— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?
— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.
— Знаем, знаем, хем каква хубавица! — рекоха мравките. — Само че тя едва ли ще се съгласи да дойде при вас, защото е царица.
Толкова по-добре! — отвърнаха старите. — Ами има ли си тя къща?
— Не къща, а цял дворец! — казаха мравките. — Чудесен мравешки дворец със седемстотин входа.
— Благодарим покорно! — рече охлювицата. — Нашият син не е за мравуняк. Ако не знаете някоя по-добра булка, тогава ние ще заръчаме на комарите. Те летят и в дъжд, и в слънце и познават релейната гора надлъж и нашир.
— Ние знаем булка за вашия син! — казаха комарите. — На сто човешки крачки оттук върху един стрък коприва седи малка охлювка с къщичка. Тя е съвсем самичка и е точно на такава възраст, че може да се омъжи. Да, оттук дотам няма повече от сто човешки крачки.
— Тогава нека тя да дойде при него — рекоха старците. — Нашият син има цяла релейна гора, а тя има само едно стръкче.
И комарите отлетяха при охлювката. Минаха осем дена, докато тя направи това пътешествие. Ето какво значеше добра порода!
После отпразнуваха сватбата. Шест светулки светеха с всичка сила. Изобщо сватбата беше много тиха, защото старците не обичаха шума и веселбите. Затова пък старата охлювица каза чудесна реч. Бащата не можеше да говори — той беше твърде развълнуван. И тъй, те дадоха в наследство на младите цялата репейна гора, като казаха онова, което винаги повтаряха, а именно: че от релейната гора няма нищо по-хубаво на света и че ако те, младите, живеят честно и почтено и се размножават, рано или късно ще попаднат ведно с децата си в господарския замък, гдето ще ги варят, докато почернеят, и ще ги сложат в сребърно блюдо.
Като свършиха речта си, старците се прибраха в къщичките си и вече не се показаха навън. Те заспаха.
А младите охлюви започнаха да царуват в гората и оставиха след себе си голямо потомство. И понеже не им се удаде никога случай да бъдат сварени и сложени в сребърно блюдо, те дойдоха до заключение, че господарският замък е рухнал и че всички хора по света са измрели. И тъй като никой не се опита да им противоречи — това значи беше истина. И по листата на репея падаха дъждовни капки, за да веселят охлювите с музика на тъпани, а слънцето светеше, за да раззеленява релейната гора. И охлювите бяха щастливи, и цялото им семейство беше щастливо, много щастливо.

Веднъж раби Акива тръгнал на път, като взел със себе си магаре, петел и фенер. Надвечер той стигнал до едно село и помолил за подслон за през нощта, но тамошните жители го прогонили, при това с удари и ритници. Това грубо отношение не разколебало вярата му и като си казал: "Всичко, което Бог прави, е за добро", уморено се затътрил да нощува в гората. Устроил се удобно, изял парче хляб и изведнъж чува – петелът крещи на умряло. Скочил раби Акива, но успял само да види опашката на лисицата, която побягнала надалеч с петела в зъби.
Загубата на петела не разколебала вярата на раби Акива Отново с думите "Всичко, което Бог прави, го прави за добро", той седнал да учи Тора под светлината на фенера.
Изведнъж се надигнал вятър и изгасил огъня. Отново казал раби: "Всичко, което Бог прави, го прави за добро" – и забелязал, че в тъмнината магарето е избягало. Огорчил се раби Акива от загубата на магарето, съжалил, че на сутринта ще се наложи да измине дълъг път пеша, поохкал, повъздишал и все пак повторил: "Всичко, което прави Бог, е за добро."
На следващата сутрин, като извървял целия път пеша и си свършил работата, раби Акива си тръгнал за дома. Като стигнал до селото, в което с него се отнесли толкова лошо, за свое удивление установил, че в него няма жива душа. Същата нощ, когато той молил за подслон, дошли разбойници и безжалостно избили всички.
Тогава раби Акива си помислил: "Неведоми са пътищата Господни. Ако жителите на селото ми бяха разрешили да остана, разбойниците сигурно щяха да ме убият заедно с всички. А съдейки по следите, те са дошли от гората, значи са били в там, когато бях и аз. Ако бяха чули петела или магарето, или да бяха забелязали светлината на фенера, и аз вече нямаше да съм между живите. Наистина, човек винаги трябва да разчита на Бога!"

Хиляда години преди да стане широко известен на хората, Хидр ходел по земята, търсейки тези, които би могъл да учи. Когато намирал подходящи ученици, той им давал знание за истината и за различни полезни изкуства. Но колкото пъти въвеждал ново знание, толкова пъти то се изкривявало от неправилна употреба. Хората се интересували само от използването на способности и закони, а не от дълбоко разбиране. Затова знанието не можело да се развива като цяло.
Веднъж Хидр решил да използва съвсем други форми на обучение. Много от нещата той превърнал в противоположности. Така например това, което обикновено било мокро, той направил сухо, а сухото – мокро. Като преобразувал огромно количество предмети, Хидр веднъж ще се върне обратно от бъдещето, за да покаже кое какво е. Дотогава, докато не направи това, едва малцина ще имат възможността да получат полза от работата на Хидр. Неспособните да получат полза, са именно хората, които казват: "Това вече го знам", като в същото време всъщност нищо не знаят.

Настрадин Ходжа изгубил магарето си. Търси го той и възнася благодарност към Бога. Когато го попитали за какво благодари, той отговорил: "Благодаря на Бога, че не бях яхнал магарето. Иначе и аз щях да се загубя."