Чуй всички приказки

Както си вървял по пътя, Настрадин Ходжа намерил магарешка подкова. Той й се зарадвал и казал: "Хубаво ще е да намеря още три подкови и едно магаре – и няма повече да вървя пеш."

Веднъж в Китай имало голям празник, на който се събрал много народ. Там имало един кладенец, който не бил заграден и в него паднал човек. Той викал силно, но празникът бил толкова голям, било толкова шумно, че никой не го чул. В това време един бхикша – будистки монах, се приближил до кладенеца, защото искал да пие. Монахът погледнал надолу и видял човек, който викал, плачел и нареждал: "Пожали ме, спаси ме по-скоро!"
Абхикшата отговорил: "Никой не може да спаси никого другиго. Това е казал Буда: бъди сам на себе си светлина! Никой не може да спаси никого – това е невъзможно. Не очаквай такова нещо! Нещо повече, Буда е казал, че всеки човек трябва да преживее своята карма. Ти трябва да си извършил някакви грехове в миналото и сега трябва да страдаш – така че страдай си спокойно. И няма какво да викаш и да Вдигаш толкова шум – като викаш и плачеш, ти заработваш нова карма."
Човекът му казал: "Първо ме спаси и след това аз с удоволствие ще изслушам твоята проповед. Сега просто не съм в състояние да те слушам!"
Но бхикшата продължил нататък, защото Буда е казал: "Не се намесвай в чуждата карма."
След това се приближил монах конфуцианец. Той надникнал в кладенеца и човекът отново завикал: "Спаси ме! Умирам, а изглежда, че никой не чува!" Монахът отговорил: "Конфуций е бил прав: той е казал, че всеки кладенец трябва да е обкръжен със стена. И не се вълнувай, моля, ние ще създадем огромно движение! Ние ще променим цялото общество, ние ще заставим правителството да построи стена около всеки кладенец! Не се безпокой!"
Човекът от кладенеца отговорил: "Дотогава ще съм ритнал камбаната. И каква полза ще имам от това, след като аз вече съм паднал!"
Конфуцианецът казал: "Това няма голямо значение, лич¬ността изобщо няма голямо значение. Личностите идват и си отиват – цялата работа е в обществото. Но ти можеш да умреш, утешавайки се, че това няма повече да се повтори с никого! О, Конфуций – той е велик Реформатор!"
След това към кладенеца се приближил християнски мисионер. Той също надникнал Вътре и още преди човекът да отвори уста да закрещи, той си отворил чантата и се оказало, че там има кофа и въже. Тъй като християнският мисионер е готов да служи на човека много преди да му бъде поискано, а нещастникът наистина вече се уморил и си мислел: "Край, това е краят ми; и това ми били религиозни хора!" Християнският мисионер му хвърлил въжето с кофата и извикал: "Дръж! Ще те извадя!"
О, колко благодарен бил човекът! Като се измъкнал, казал: "Ти наистина си единственият религиозен човек!"
А християнският мисионер отговорил: "Не се заблуждавай! При нас е казано: докато не станеш слуга на най-последния от нас, няма да постигнеш Божието царство! Затова запомни добре: отново и отново падай в кладенеца и научи и децата си да падат в кладенеца Тогава ние ще можем отново и отново да ви спасяваме, защото как иначе ще попаднем в рая, ако вие престанете да падате?"

Веднъж попитали Настрадин Ходжа:
– Ходжа, в какво се крият неподправените искрени човешки черти?
– Неподправените искрени човешките черти са две -отговорил Настрадин. – Първата: когато говорят знаещи хора, трябва добре да се слуша. Втората: когато говориш ти, претегли и осъзнай какво говориш.

Веднъж един баща изпратил сина си в гората по работа. А синът казал:
– Татко, как ще се справя сам там? Та аз нищо не знам.
– Нищо, иди – му казал баща му, – нуждата учи на всичко.
Тръгнал той. Но ето че шейната му се счупила в гората. Спомнил си той думите на баща си, че нуждата учи на всичко и започнал да вика:
-Нужда-а!
А тя му отговаряла:
-А-а!
Чакал той, чакал, викал, викал, но никой не му се притекъл на помощ. Тогава слязъл, криво-ляво сам поправил шейната, пристигнал при баща си и казал:
– Излъга ме ти, тате: нуждата не дойде да ми помогне.
-А как се справи тогава? -Ами така, криво-ляво.
– Именно това, че криво-ляво си се справил, показва, че нуждата ти е помогнала.

Веднъж Съвършеният се намирал в Магадха, в едно село. По това време петстотин плуга на брамина Казибхарадвага били впрегнати, тъй като било настъпило време за сеитба. Рано сутринта Съвършеният, като взел чашата си, тръгнал към мястото, където се трудел браминът Казибхарадвага. По това време той разделял храната. Съвършеният се приближил и застанал настрана. Браминът, като видял, че Съвършеният стои, сякаш проси подаяния, му казал:
– Аз, о, страннико, ора и сея. Като изора и посея, аз се храня. И ти, о страннико, би трябвало да ореш и се¬еш, и след като си изорал и посял, да се храниш.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора, и посея се храня.
– Само че не виждаме нито ярема, нито плуга на достопочтения Гаутама, не виждаме нито воловете му, нито сеялката.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора и посея се храня.
Тогава браминът се обърнал към Съвършения с думите:
-Ти се нарече орач, но никой не те е виждал да ореш. Кажи ни как и с какво ореш, разясни ни това.
И отговорил Съвършеният:
– Вярата е семето, покаянието – дъждът, разбирането – моят плуг и моят ярем, смирението – окът на моя плуг, разумът – юздите, дълбокото размишление – моята сеялка.
Аз пазя тялото си, внимавам за думите си, умерен съм в храната, аз знам истината и с нея плевя плевелите. Любовта е моето избавление, аскетизмът – моето Впрегатно животно. То ме носи към Нирвана, носи ме, без да се връща назад, без мъка по напуснатото място.
Когато е изорана моята нива, тя носи плодовете на безсмъртието. Като изореш тази нива, ще се избавиш от страданието.

Когато дзенучителката Есюн преминала шестдесетте и била близо до момента да напусне този свят, помолила няколко монаси да подредят дърва в двора.
Като седнала решително в центъра на погребалния огън, тя запалила края му.
– О, монахиньо – закрещял един монах, – горещо ли ти е там?
– Само такъв глупак като теб се интересува от това – отговорила Есюн.
Пламъците се издигнали нагоре – и тя умряла.

Живяла някога една жена, изоставила религията, в която била възпитана. Тя напуснала даже редиците на атеистите и се обърнала към друга религия. След това се обърнала към истината на още една.
Всеки път, сменяйки вярата си, тя си въобразявала че вече нещо е придобила, но то е недостатъчно. И всеки път, когато влизала в нов кръг, я приемали радушно встъпването й се разглеждало като нещо хубаво и като признак на нейната разумност и просветеност.
Независимо от това вътрешното й състояние било В пълен безпорядък. Тя чула за един известен учител и отишла при него. След като изслушал нейните твърдения и идеи, той й казал: "Вървете си вкъщи. Ще ви изпратя писмено решението си."
Скоро след това жената срещнала пред вратите на дома си ученик на този шейх. В ръцете си той държал пратка от него. Тя я отворила и видяла стъклена бутилка, наполовина запълнена с три плътни слоя пясък – черен, червен и бял, затапени отгоре с памук. На пакета пишело: "Извадете памука и разтърсете бутилката, за да видите на какво приличате."
Тя извадила памука и разтърсила пясъка в бутилката. Разноцветните песъчинки се разбъркали, в резултат на което се получила купчинка сивкав пясък.

Двама старци живеели заедно в една килия и никога за нищо не спорили. И ето че веднъж единият казал на другия:
-Хайде поне да поспорим като другите.
Събеседникът му отговорил:
– Не знам как да започна.
Първият казал:
– Ще сложа тази тухла между нас, а след това ще кажа: "Моя е." Тогава ти ще кажеш: "Не, тя принадлежи на мен." Ето така започват споровете и караниците.
И така, те сложили тухлата помежду си. Единият казал:
-Това е мое.
Другият:
– Не, сигурен съм, че това е мое.
Първият отговорил:
-Това не е твоята тухла, а моята. 
Тогава другият възкликнал:
– След като е твоя, вземи си я!

Веднъж в една страна императорът пожелал да узнае за живота, за смъртта и за живота след смъртта. Събрал той своите мъдреци и ги попитал. А те му отговорили: "Ако ние знаехме това, тук нямаше да е останал и помен от нас. Ние сме точно толкова невежи, както и ти, с тази разлика, че ти си богат властелин, а ние – мъдреци, които с това си вадят хляба. Ние не знаем. За да узнаеш това, трябва да напуснеш двореца и да търсиш Майстор. Майсторът никога няма да дойде тук при теб. Ти сам трябва да го намериш."
И императорът тръгнал да търси. Ходил при всички известни свети люде, но все не бил удовлетворен. Отново събрал мъдреците си и им казал: "Ето, обиколих всички, които могат да бъдат намерени в империята, а резултат няма!"
И отново чул в отговор: "Търсиш не където трябва. Така никога нищо няма да намериш. Ти ходиш при всички известни хора. А нима сред тях има Майстор? Истинският Майстор никога не става известен, това се случва твърде рядко. После истинският Майстор по всякакъв начин се стреми към скитания, затова могат да го намерят само истински търсещите, а не любопитните, които винаги питат между другото. Ти си търсил в неподходящите места. Ние знаем един такъв човек тук, в столицата, опитай се да отидеш при него."
Този човек бил просяк и заедно с други просяци живеел под един мост. Императорът не можел да повярва, че това е същият човек, когото търси, но нещо идвало откъм него, някакво особено излъчване – невидима светлина. И той усетил повей, който променил нещо у него. После, без да си дава сметка какво прави, императорът докоснал краката на просяка така, все едно че той е императорът. Самият бил поразен от това, което направил. А просякът му казал: "Приет си."

Буда станал просветен. Той ходел от село на село. Било горещо лято. Вървял по брега, следите му прониквали в пясъка, който ги пазел в мълчание.
Случило се така, че един велик астролог завършил обучението си в Каши – цитаделата на тайните знания на великото индуско изкуство, и се прибирал у дома. Той бил изкусен в предсказването. И ето че като се прибирал, видял следи в пясъка. Съгласно книгите и неговите познания те трябвало да принадлежат на Вселенския владика Чакравартин. „Но защо му е на Чакравартин да ходи в някакво си бедно селце, при това бос?!“ В пясъка обаче се били съхранили всички знаци, които все едно казвали: „Или твоята наука нищо не разбира, или ти си глупак: гледаш, но не виждаш!“
„Не, аз не мога просто така да си отида, аз непременно трябва да намеря този човек. Може би просто по волята на случая Господарят на случая е дошъл тук!“
Той тръгнал по следите. А Буда вече седял под едно дърво. Астрологът се приближил до Буда и бил озадачен, както никога преди! Видял цар, който изглеждал като просяк. С цялото си същество този човек бил цар! Но под дървото седял просяк в дрипави парцали.
Затова астрологът казал: „О, моля те най-преклонно, разсей съмненията ми. Ти пося смут в сърцето ми. Петнадесет години от живота си прекарах в Каши, петнадесет години изучавах тайните на предсказанията. Но сега, когато съм коронясай със званието „знаещ всички тайни“, ти разруши покоя ми, увереността ми в моята наука. Само ми отговори: ти просяк ли си, или си Чакравартин, царят на Вселената, владетел на всичко явно? В твоя отговор е моят живот. Ако си просяк, ще изхвърля Всичките си книги в реката, по брега на която си минал, а аз самият ще се наема като последен слуга на някого, тъй като съм пропилял живота си напразно. Но ако ти наистина си Чакравартин – не крий от мен, о Велики!“
Буда отворил очи и казал: „Твоето удивление и объркване е естествено, но просто ти си се натъкнал на един от десетки хиляди. Що се отнася до останалите девет хиляди деветстотин деветдесет и девет, твоите книги винаги ще бъдат верни и неоспорими. И само по отношение на последния, твоите книги са неприложими. Но ти не трябва да се разстройваш напразно: ти няма да срещнеш повече такъв, затова не хвърляй прибързано книгите си в реката.“
Астрологът попитал: „Но в какво се крие тайната ти? Как си станал непредсказуем?!“
Буда отговорил: „Просто бях внимателен. Никога не съм повтарял една грешка два пъти. Аз вече не съм машина – аз станах човек, затова не можеш да ме предскажеш. Следващия момент не е известен нито на теб, нито на мен – абсолютно неизвестен е. И никой не знае какво ще се случи.“