Чуй всички приказки

Преди много години двама бедни дървари се връщаха в къщи през голяма борова гора. Беше зима и тая нощ цареше лют студ. Дебел сняг покриваше земята и клоните на дърветата; мразът току прекършваше малки вейчици от двете страни на дърварите, а когато дойдоха до планинския поток, той висеше неподвижен във въздуха, защото Леденият цар го беше целунал.
Бе толкова студено, че дори животните и птиците не знаеха какво да мислят.
– Уф! – изръмжа вълкът и закуцука през храсталака с опашка, подвита между краката. – Това време е ужасно. Защо правителството не вземе мерки?
– Сип-сип, сип-сип! – цвърчаха зелените сипки. – Старата земя е умряла и сега са й сложили белия саван.
– Земята ще се жени и това е венчалната й рокля – шепнеха си гургулиците. Розовите им крачета бяха съвсем премръзнали, но те се смятаха за длъжни да гледат на положението романтично.
– Глупости! – изръмжа вълкът. – Казвам ви, че всичко това е по вина на правителството и ако не вярвате, ще ви изям. – Вълкът имаше крайно практичен ум и винаги можеше да изтъкне основателен довод.
– Колкото пък до мене – каза кълвачът, който беше по рождение философ, – можете, ако щете, да ми развиете и цяла атомна теория за обяснение. Ако едно нещо е еди-как си, то е еди-как си. А сега е ужасно студено.
Ужасно студено беше наистина. Малките катерички, които живееха вътре във високата ела, непрекъснато се търкаха с муцунките, за да се стоплят, а зайците се свиваха на кълбо в дупките си и не смееха дори да погледнат навън., Единствените, които сякаш се радваха на студа, бяха големите качулати бухали. Перата им бяха съвсем вкочанени, но те нямаха нищо против това, въртяха кръглите си жълти очи и си подвикваха през гората: "Бу-ху! Бу-ху! Бу-ху! Какво чудесно време!"
Двамата дървари вървяха все напред, духаха силно на пръстите си и тупаха с огромните си подковани ботуши по замръзналия сняг. Веднъж затънаха в дълбока пряспа и излязоха бели като мелничари, когато камъните мелят брашно; веднъж се подхлъзнаха върху коравия гладък лед, където беше замръзнала водата на мочурите, съчките от вързопите им се разпиляха и трябваше да ги събират и връзват отново; а веднъж им се стори, че са загубили пътя, и голям ужас ги обзе, защото знаеха, че снегът е жесток към тия, които заспят в прегръдките му. Но те повериха съдбата си на добрия свети Мартин, който бди над всички пътници, върнаха се по собствените си стъпки, продължиха предпазливо нататък, най-после стигнаха края на гората и видяха далече в долината под тях светлините на тяхното село.
Те така се зарадваха на избавлението си, че се засмяха на глас и им се стори, че земята е цвете от сребро, а месецът – цвете от злато.
Но след като се посмяха, пак се натъжиха, понеже си спомниха, че са бедни, и единият каза на другия:
– Смеем се, а знаем, че животът е за богатите, а не за такива като нас! По-добре да бяхме умрели от студ в гората или някой звяр да ни беше нападнал и убил.
– Вярно – отговори неговият другар, – някои имат много, а други малко. Несправедливостта е разпокъсала света и нищо не е разделено по равно освен скръбта.
Но както се оплакваха един пред друг от немотията си, случи се нещо странно. От небето падна много ярка и красива звезда. Тя се плъзна по небесния свод, отмина другите звезди по пътя си и както я наблюдаваха в почуда, стори им се, че потъна отвъд върбалака, който се издигаше съвсем близо до малка кошара на един хвърлей място от тях.
– Хей, който я намери, ще има гърне злато! – извикаха те и се втурнаха да тичат, толкова голяма бе жаждата им за злато.
Но единият от тях тичаше по-бързо от другаря си, изпревари го, промъкна се през върбалака, излезе от другата страна и – , какво да види! – на белия сняг наистина лежеше нещо златно. Тогава той забърза към него, наведе се и го хвана, а то беше наметка от златоткан плат, чудновато изпъстрена със звезди и надиплена на много гънки. И той извика на другаря си, че е намерил съкровището, паднало от небето, а когато другарят го стигна, двамата седнаха на снега и разгърнаха диплите на наметката, за да си поделят жълтиците. Уви, в нея нямаше нито злато, нито сребро, нямаше никакво съкровище, а само едно заспало детенце. И единият каза на другия:
– Това слага горчив край на надеждата ни: нямаме късмет. Каква полза може да има човек от едно дете? Хайде да го оставим тука и да си вървим из пътя, понеже сме бедни хора, имаме си свои деца и не можем да делим техния хляб с чужди.
Но другарят му възрази:
– Не, много лошо ще постъпим, ако оставим детето да загине тука на снега. Макар да не съм по-богат от тебе и трябва да храня много гърла, а храната е съвсем малко, все пак ще го занеса в къщи и жена ми ще се погрижи за него.
Той вдигна нежно детето, загърна го с наметката, за да го запази от суровия студ, и заслиза по нанадолнището към селото, а неговият другар се чудеше на глупостта и мекосърдечието му.
А когато стигнаха в селото, неговият другар му каза:
– Ти взе детето, тогава дай на мен наметката, защото е правилно да делим.
Но той му отговори:
– Не, наметката не е нито моя, нито твоя, а е само на детето.
И му пожела добър път и отиде у дома си и почука.
Жена му отвори вратата и видя, че мъжът й се е върнал читав, прегърна го и го целуна и свали връзката съчки от гърба му, и помете снега от ботушите му, и го покани да влезе.
Но той й рече:
– Намерих нещо в гората и ти го донесох да се погрижиш за него. – И не се мръдна от прага.
– Какво е то? – възкликна жената. – Покажи ми го, защото къщата ни е празна и имаме нужда от много неща.
А той отгърна наметката и показа спящото дете.
– Боже мой, мъжо! – промърмори тя. – Не ни ли стигат собствените деца, та трябваше да ми донесеш дете, подхвърлено от феите, да го сложим до огнището си? И кой знае дали няма да ни докара лош късмет? Ами как ще го гледаме? – И му се ядоса.
– Недей, това е звездно дете – отговори й мъжът и разказа по какъв чуден начин го беше намерил.
Но тя не искаше да се помири, а го подиграваше, говореше му сърдито и викаше:
– Хлябът не стига за нашите деца, как ще храним чуждото? Има ли някой да се грижи за нас? И кой ни дава храна?
– Мълчи, Бог се грижи дори за врабчетата и ги храни – отговори той.
– Не умират ли врабчетата от глад през зимата? – попита жената. – И не е ли зима сега?
А мъжът нищо не й отговори, но не се мръдна от прага.
И остър вятър от гората нахлу през отворената врата и я накара да потрепери; тя потръпна и му рече:
– Няма ли да затвориш вратата? Остър вятър нахлува в къщата и ми е студено.
– Нима в къща, където има кораво сърце, не нахлува винаги остър вятър? – попита той.
И жената нищо не му отговори, а само се примъкна по-близо до огъня. След малко се обърна и го погледна, и очите й бяха пълни със сълзи. И той влезе бързо и сложи детето в прегръдките й, а тя го целуна и го сложи в креватчето, където лежеше най-малкото от собствените й деца. На другия ден дърварят взе чудноватата златна наметка и я сложи в голям сандък, а жена му взе кехлибарената огърлица, която беше на врата на детето, и също я сложи в сандъка.
Така звездното дете растеше с децата на дърваря и седеше на една трапеза с тях, и беше техен другар по игра. И всяка година ставаше по-хубаво наглед, така че всички, които живееха в селото, не можеха да се начудят, защото те бяха мургави и чернокоси, а то беше бяло и нежно като резба от слонова кост и къдриците му напомняха кръгчетата на жълтия нарцис. Устните му също приличаха на листенца от червено цвете, очите бяха като теменужки край бистра река, а снагата – като нарцис от поляна, където не стъпва косач.
Но тая хубост му влияеше зле. Защото стана горделиво и жестоко, и себелюбиво. То презираше децата на дърваря и другите деца от селото и казваше, че били от долно потекло, а то било благородно, понеже произлизало от звезда, и се обявяваше за техен господар, а тях наричаше свои слуги. Нямаше милост към бедните, към слепите, сакатите и недъгавите и ги замерваше с камъни, и пъдеше на пътя, и ги пращаше да просят хляб другаде, тъй че за втори път само изгнаници идваха в това село да просят милостиня. Наистина то беше влюбено в красотата и се присмиваше на хилавите и грозните и ги подиграваше; а себе си обичаше и през лятото, когато ветровете стихваха, лягаше до кладенеца в градината на свещеника и се любуваше на красивото си лице долу във водата и се смееше от удоволствието, което му доставяше собствената хубост.
Често дърварят и жена му го мъмреха и казваха:
– Ние не се отнесохме с тебе, както ти се отнасяш с изоставените и безпомощните. Защо си тъй жесток към всички, които имат нужда от съжаление?
Често старият свещеник изпращаше да го повикат, мъчеше се да го научи да обича живите твари и му казваше:
– Мухата е твоя сестра. Не й причинявай зло. Дивите птици, които летят из горите, се радват на свобода. Не им слагай примки за свое удоволствие. Бог е създал слепока и къртицата й всеки от тях си има свое място. Кой си ти, та да причиняваш болка в божия свят? Дори добичетата по полето възхваляват творението.
Но звездното дете не обръщаше внимание на думите им, а се мръщеше и ги подмяташе, и се връщаше при другарчетата си, за да ги води. А другарчетата го слушаха, защото беше хубаво и бързоного и знаеше да танцува, да свири и да пее. Където и да ги поведеше звездното дете, тръгваха подире му; каквото да им кажеше звездното дете, подчиняваха се. И когато то пробождаше с остра тръстика слепите очи на къртицата, те се смееха, и когато замерваше с камъни прокажения, също се смееха. Във всичко им заповядваше и те станаха коравосърдечни като него.
Един ден през селото мина просякиня. Дрехите й бяха окъсани и парцаливи, а краката разкървавени от неравния път, по който беше вървяла; личеше, че е зле. И понеже беше уморена, седна под един кестен да си почине.
Но звездното дете я видя и каза на другарчетата си:
– Вижте! Една мръсна просякиня е седнала под онова хубаво зелено дърво. Елате да я изпъдим оттам, защото е грозна и отвратителна.
Тогава се приближи и взе да хвърля камъни по нея и да я подиграва, а тя го гледаше с ужас в очите и не отместваше погледа си от него. Дърварят, който сечеше дървета наблизо в гората, видя какво вършеше звездното дете, притече се и го укори, и рече:
– Ти наистина имаш кораво сърце и не познаваш милост, защото какво зло ти е сторила тая нещастница, та да се държиш така с нея?
А звездното дете се изчерви от яд, тупна с крак и каза:
– Кой си ти, че да ме питаш какво правя? Не съм ти син, та да правя каквото ми кажеш.
– Вярно е – отговори дърварят, – но нали аз те съжалих, когато те намерих в гората.
При тия думи просякинята високо извика и загуби свяст. Дърварят я занесе в къщата си и жена му се погрижи за нея, а когато дойде на себе си, те й сложиха да яде и да пие и я помолиха да се успокои.
Но тя не пожела нито да яде, нито да пие и попита дърваря:
– Нали ти каза, че детето било намерено в гората? Не е ли станало това десет години преди днешния ден?
А дърварят отговори:
– Да, аз наистина го намерих в гората и оттогава има десет години.
– А какви белези намери по него? – извика тя. – Не носеше ли кехлибарена огърлица на врата си? Не беше ли увито с наметка от златоткан плат, извезан със звезди?
– Всичко беше, както го казваш – отговори дърварят.
И извади наметката и кехлибарената огърлица от сандъка, където бяха сложени, и ги показа.
А щом ги видя, тя заплака от радост и рече:
– Той е малкият ми син, когото загубих в гората. Моля ти се, изпрати да го повикат по-бързо, защото съм обиколила целия свят да го търся.
Тогава дърварят и жена му излязоха, извикаха звездното дете и му казаха:
– Влез в къщи и там ще намериш майка си, която те чака.
То се втурна вътре, учудено и зарадвано. Но видя кой го чака, изсмя се с презрение и рече:
– Че къде е майка ми? Тук виждам само тая отвратителна просякиня.
А жената му отговори:
– Аз съм майка ти.
– Ти си луда, да говориш такива неща! – извика ядно звездното дете. – Не съм твой син, понеже си просякиня, и грозна, и облечена в дрипи. Махай се оттука и да не съм видял повече омразното ти лице.
– Недей така! Ти си наистина малкият ми син, когото носех в гората! – извика тя, падна на колене и протегна ръце към него. – Разбойници те откраднаха от мене и те оставиха да умреш – зашепна тя, – но аз те познах, познах и белезите, наметката от златоткан плат и кехлибарената огърлица. Моля ти се, ела с мен, защото съм обиколила целия свят да те търся. Ела с мен, синко, защото имам нужда от твоята обич.
Ала звездното дете не се помръдна от място и затвори вратите на сърцето си за нея. Вътре се чуваше само горестният плач на жената.
И най-после то й заговори и гласът му бе груб и рязък.
– Ако си наистина моя майка – каза, – по-добре щеше да е да си стоиш в къщи, а не да идваш тука и да ме посрамваш. Аз мислех, че съм дете на звезда, а не на просякиня, както ми казваш. Махай се оттука и да не съм те видял повече!
– Тежко ми, сине! – изплака тя. – Няма ли да ме целунеш, преди да си отида? Толкова съм страдала, докато те намеря!
– Не – рече звездното дете, – ти си гадна на вид и по-скоро бих целунал пепелянка или жаба, отколкото теб.
Тогава жената се вдигна и си отиде в гората с горчиво ридание, а звездното дете се увери, че си е отишла, зарадва се и изтича обратно при другарчетата си, за да играе с тях.
Но когато го видяха да идва, те му се присмяха и рекоха:
– Ами че ти си гадно като жаба и гнусно като пепелянка. Махай се оттука, не искаме да играеш с нас! – И го изпъдиха от градината.
А звездното дете се навъси и си каза:
"Какво ми разправят те? Ще отида при кладенеца и ще погледна в него и той ще ми каже колко съм хубав."
То отиде при кладенеца и погледна в него, но – какво да види! – лицето му бе жабешко лице, а снагата му бе люспеста като на пепелянка. И то се хвърли на тревата, зарида и си каза:
"Сигурно това ме е сполетяло заради греха ми.
Защото се отрекох от майка си и я пропъдих, и бях горделив и жесток с нея. Ще тръгна да я търся из целия свят и няма да се спра, докато не я намеря."
А при него дойде малката дъщеричка на дърваря, сложи ръка на рамото му и каза:
– Какво значение има, че си загубил хубостта си? Остани при нас и аз няма да ти се подигравам.
Но момчето й каза:
– Не, аз бях жесток към майка си и това нещастие ме сполетя за наказание. Трябва да се махна оттука и да обикалям света, докато я намеря, и тя ми даде прошката си.
Тогава то се втурна в гората и завика майка си да дойде при него, но отговор нямаше. Цял ден я вика то, а когато слънцето залезе, легна да спи на ложе от листа и птичките, и животните бягаха от него, понеже помпеха жестокостта му. То беше съвсем само, ако не броим жабата, която го гледаше, и бавната пепелянка, която пропълзя край него.
А сутринта стана, набра малко горчиви плодове от дърветата, изяде ги и с горчиви сълзи пое по пътя си из безкрайната гора. И всички, които срещаше, разпитваше дали не са видели майка му.
То каза на къртицата:
– Ти можеш да се провираш под земята. Кажи ми, там ли е майка ми?
А къртицата отговори:
– Ти ми избоде очите. Откъде да знам?
То каза на сипката:
– Ти можеш да летиш над върховете на високите дървета и да гледаш целия свят. Кажи ми, можеш ли да видиш майка ми?
А сипката отговори:
– Ти ми подряза крилата за свое удоволствие. Как мога да летя?
На малката катеричка, която живееше в елата и беше самотна, то каза:
– Къде е майка ми?
А катеричката отговори:
– Ти уби моята майка. Да не би сега да търсиш своята, за да я убиеш и нея?
И звездното дете заплака и обори глава, и поиска прошка от божите твари, и се запъти нататък през гората да търси просякинята. И на третия ден стигна до другия й край и слезе в равнината.
Когато минаваше през селата, децата му се присмиваха и го замерваха с камъни, а селяните не му даваха да спи дори в хамбарите, за да не замърси натрупаното там зърно, толкова гнусно беше то наглед, и ратаите го пъдеха и никой нямаше милост към него. Никъде не можа да чуе за просякинята, която му беше майка, макар цели три години да обикаля света и често му се сторваше, че я вижда на пътя пред себе си, и тогава я викаше и тичаше подире й, докато острите кремъци разкървавяха краката му. Но все не можеше да я настигне, а тия, които живееха край пътя, казваха, че не са виждали жена като нея, и се присмиваха на скръбта му.
Цели три години скита то и нямаше по света нито обич, нито нежност, нито милост за него, и светът беше такъв, какъвто го беше направило за себе си в дните на своето голямо възгордяване.
И една вечер стигна пред портата на силно укрепен град на речен бряг и както беше уморено, с набити нозе, запъти се да влезе в него. Но войниците, които стояха на стража преградиха входа с алебардите си и грубо го запитаха:
– Каква работа имаш в града?
– Търся майка си – отговори детето – и ви моля да ме пуснете да мина, защото може да е в тоя град.
Но те му се присмяха, един от тях заклати черната си брада, сложи щита си на земята и извика:
– Майка ти няма да се зарадва, ако те види, защото си по-гадно от блатната жаба и от пепелянката, която пълзи в мочура. Махни се! Махни се! Майка ти не живее в тоя град.
А друг, който държеше жълт пряпорец в ръка, му каза:
– Коя е майка ти и защо я търсиш?
И то отговори:
– Майка ми е просякиня също като мене; аз се държах лошо към нея и ви моля да ме пуснете, та ако живее в тоя град, да ми даде прошка.
Но те не го пускаха и го мушкаха с копията си.
И когато се обърна разплакано да си върви, един човек, чиято броня бе украсена с позлатени цветя, а на шлема имаше легнал лъв с криле, се приближи и попита войниците кой е тоя, дето иска да влезе. А те му казаха:
– Едно просяче, дете на просякиня, и ние го пропъдихме.
– Оставете го – извика той със смях, – ще го продадем като роб и ще вземем за него колкото струва една паница сладко вино.
А един старец със злобно лице, който минаваше наблизо се обади и каза:
– Аз ще ви платя толкова.
И когато плати парите, хвана звездното дете за ръка и го въведе в града.
И след като минаха през много улици, стигнаха до една стена с вратичка, закрита от нарово дърво. И старецът допря вратата с пръстен, изрязан от яспис, и тя се отвори, и те слязоха по пет стъпала от пиринч в градина, пълна с черни макове и зелени гърнета от печена глина. И тогава старецът извади от чалмата си шарена копринена кърпа, върза с нея очите на звездното дете и го подкара пред себе си. А когато свали кърпата от очите му, звездното дете се видя в тъмница, осветена с фенер от рог.
И старецът сложи пред него малко мухлясал хляб на дъсчица и каза: "Яж!", и малко възсолена вода и каза: "Пий!", и когато то се наяде и напи, старецът излезе, заключи вратата подире си и сложи желязна верига.
А на другото утро старецът, който бе най-изкусният магьосник в Либия и беше изучил изкуството си от друг магьосник, който живял в гробниците край Нил, влезе при него, намръщи му се и каза:
– В една гора близо до портата на тоя град от неверници има три жълтици. Едната е от бяло злато, другата е от жълто злато, а златото на третата е червено. Днес ще ми донесеш жълтицата от бяло злато, а ако не я донесеш, ще ти ударя сто камшика. Махай се по-бързо и по залез слънце ще те чакам пред вратата на градината. Гледай да донесеш бялото злато, иначе зло ще те сполети, защото си мой роб и съм платил за тебе колкото струва една паница сладко вино.
И върза очите на звездното дете с шарената копринена кърпа, преведе го през къщата и през градината с маковете и нагоре по петте пиринчени стъпала. И след като отвори вратичката с пръстена си, пусна го на улицата.
И звездното дете излезе през портата на града и стигна до гората, за която му беше казал магьосникът.
Тая гора изглеждаше много хубава отстрани и сякаш беше пълна с пеещи птички и дъхави цветя, и звездното дете навлезе в нея с радост. Ала в красотата й имаше малко изгода за него, защото където и да отиваше, остри шипки и бодили израстваха от земята и го заобикаляха и люта коприва го жилеше, и тръни го бодяха с иглите си, тъй че се видя в тежка беда. Никъде не можа да намери и жълтицата от бяло злато, за която му беше говорил магьосникът, макар да я търси от сутрин до пладне и от пладне до залез слънце. А по залез слънце се запъти към дома, горчиво разплакано, понеже знаеше какво го очаква.
Но когато стигна края на гората, чу от един гъстак някой да вика от болка. Детето забрави собствената си мъка, изтича обратно и видя едно зайче, хванало се в капан.
Звездното дете се съжали над него, освободи го и му каза:
– Самият аз съм само роб, но въпреки това мога да ти върна свободата.
А зайчето му отговори и каза:
– Вярно е, че ми върна свободата, но какво ще ти дам аз в замяна?
А звездното дете му каза:
Аз търся жълтица от бяло злато и никъде не мога да я намеря, а ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие.
– Ела с мене – каза зайчето – и аз ще те заведа при нея, защото зная къде е скрита и с каква цел.
Тогава звездното дете отиде със зайчето и – о, чудо! – в цепнатината на голям дъб блестеше жълтицата от бяло злато, която търсеше. И то се изпълни с радост, и я грабна, и каза на зайчето:
– За услугата, която ти сторих, ти ме възнагради многократно, а за моята добрина се отплащаш със сто пъти по-голяма добрина.
– Не е тъй – отговори зайчето, – както ти постъпи спрямо мене, така и аз постъпих спрямо тебе. – И бързо избяга, а звездното дете се запъти към града.
Пред портата на града седеше прокажен. На лицето му беше дръпната качулка от сиво платно и през два прореза очите блестяха като червени въглени. И когато видя приближаващото се звездно дете, зачука по дървената си паница и задрънка звънчето си, и го повика и му каза:
– Дай ми някоя пара, иначе ще умра от глад. Изхвърлиха ме от града и няма кой да ме съжали.
– Уви! – възкликна звездното дете. – Аз имам само една пара и ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие, защото съм негов роб.
Но прокаженият му се моли и го предумва, докато звездното дете го съжали и му даде жълтицата от бяло злато.
А когато се върна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
– Носиш ли жълтицата от бяло злато? Звездното дете отговори:
– Не я нося.
Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби и сложи пред него празна дъсчица за хляб и рече: "Яж!", и празна чаша и рече "Пий!" и го хвърли пак в тъмницата.
И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
– Ако днес не ми донесеш жълтицата от жълто злато, ще те задържа завинаги като мой роб и ще ти ударя триста камшика.
Звездното дете отиде в гората и цял ден търси жълтицата от жълто злато, но никъде не можа да я намери. И по залез слънце седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето, което бе освободил от капана.
И зайчето му каза:
– Защо плачеш! И какво търсиш в гората?
А звездното дете отговори:
– Търся жълтица от жълто злато, която е скрита тука, и ако не я намеря, моят господар ще ме бие и ще ме задържи завинаги за свой роб.
– Върви след мене – извика зайчето и се втурна тичешком през гората, докато стигна до един вир. И на дъното на вира лежеше жълтицата от жълто злато.
– Как да ти се отблагодаря? – каза звездното дете. – За втори път вече ми се притичваш на помощ.
– Не е така, защото ти пръв ме съжали – каза зайчето и бързо избяга.
А звездното дете взе жълтицата от жълто злато, сложи я в кесията си и забърза към града. Но прокаженият го видя да идва, изтича да го пресрещне, коленичи и завика:
– Дай ми някоя пара или ще умра от глад! А звездното дете му каза:
– Аз имам само една жълтица от жълто злато и ако не я занеса на господаря си, ще ме бие и ще ме задържи за свой роб.
Но прокаженият го умоляваше така горещо, че звездното дете го съжали и му даде жълтицата от жълто злато.
А когато стигна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
– Носиш ли жълтицата от жълто злато?
Звездното дете му каза:
– Не я нося.
Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби, и го окова с верига, и го хвърли пак в тъмницата.
И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
– Ако днес ми донесеш жълтицата от червено злато, ще те пусна на свобода, но ако не я донесеш, ще те убия.
Звездното дете отиде в гората и търси цял ден жълтицата от червено злато, но никъде не можа да я намери. И привечер седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето.
И зайчето му каза:
– Жълтицата от червено злато, която търсиш, е в пещерата зад гърба ти. Не плачи повече, а се радвай.
– Как да те възнаградя? – извика звездното дете. – Вече трети път ми се притичваш на помощ.
– Не е така, защото ти пръв ме съжали – каза зайчето и бързо избяга.
А звездното дете влезе в пещерата и в най-отдалечения й ъгъл намери жълтицата от червено злато. Тогава то я сложи в кесията си и забърза към града. А прокаженият, като го видя да идва, застана посред пътя, завика и му каза:
– Дай ми жълтицата от червено злато или ще умра!
И звездното дете го съжали пак, даде му жълтицата от червено злато и каза:
– Твоята нужда е по-голяма от моята.
Въпреки това сърцето му се сви, защото знаеше каква зла съдба го чака.
Но – о, чудо! – когато мина през градската порта, стражите се прекланяха доземи с думите: "Колко хубав е нашият господар!", а тълпа градски жители вървеше подире му и викаше: "Няма по-хубав в целия свят!" Звездното дете се разплака и си каза: "Те ме подиграват и се смеят на нещастието ми." А навалицата около него бе толкова голяма, че то се обърка из улиците и най-сетне се намери сред голям площад, където беше дворецът на царя.
И портата на двореца се отвори, и свещениците и висшите сановници на града изтичаха да го посрещнат, и паднаха по лице пред него и казаха:
– Ти си нашият господар, когото чакахме, и син на нашия цар.
А звездното дете им отговори и каза:
– Не съм никакъв син на цар, а дете на бедна просякиня. И защо казвате, че съм хубав, когато зная, че съм отвратителен.
Тогава тоя, чиято броня беше украсена с позлатени цветя, а на шлема си имаше легнал лъв с криле, вдигна един щит и извика:
– Защо, господарю, казваш, че не си хубав?
Звездното дете погледна и – о, чудо! – лицето му беше пак такова, както преди, и хубостта му се беше възвърнала, а в очите си видя нещо, което по-рано не беше виждало.
А свещениците и висшите сановници, коленичили, казаха:
– Било е предречено в стари времена, че на днешния ден трябва да дойде тоя, който ще ни управлява. Нека нашият господар вземе тая корона и тоя скиптър и стане наш справедлив и милосърден цар.
Но то им отвърна.
– Аз не съм достоен за това, защото се отрекох от майка си, която ме е родила. Не мога да намеря покой, докато не я открия и не получа прошката й. Пуснете ме да си отида, аз трябва да скитам по света, не мога да се бавя тука, макар да ми поднасяте корона и скиптър.
Както говореше, то извърна лице към улицата, която водеше за градската порта, и – о, чудо! – сред тълпата, зашумяла около войниците, видя просякинята, която бе негова майка, а до нея стоеше прокаженият, който беше седял край пътя.
Вик на радост се изтръгна от устата му и то изтича натам, коленичи, зацелува раните по краката на майка си и ги обля със сълзи, сведе глава в праха и с ридания на човек, чието сърце ще се пръсне, каза:
– Майко, аз се отрекох от тебе в часа на моето възгордяване. Ти ме приеми в часа на моето смирение. Майко, аз те посрещнах с омраза. Ти ме посрещни с обич! Майко, аз те отблъснах. Вземи детето си сега!
Но просякинята не промълви нито дума. Момчето протегна ръце, прегърна белите нозе на прокажения и му каза:
– Три пъти ти дарих милосърдието си. Помоли майка ми да проговори!
Но прокаженият не промълви нито дума. И то зарида отново и каза:
– Майко, мъката ми е по-голяма, отколкото мога да понеса! Дай ми прошката си и ме пусни да се върна в гората.
Тогава просякинята сложи ръка на главата му и каза:
– Стани!
И прокаженият сложи ръка на главата му и каза:
– Стани!
И то се изправи на крака и ги погледна, и – о, чудо! – те бяха царят и царицата! И царицата каза:
– Това е баща ти, комуто се притече на помощ.
А царят каза:
– Това е майка ти, чиито крака уми със сълзите си.
И те го прегърнаха и целунаха и го заведоха в двореца, и го облякоха с хубави дрехи, и му сложиха корона на главата и скиптър в ръката, и в града до брега на реката то царува и бе негов господар. С голямо правосъдие и милост се отнасяше към всички, злия магьосник пропъди, на дърваря и жена му изпрати богати дарове, а на децата им въздаде почести. Не допускаше никой да бъде жесток към птица или звяр, а учеше на обич, нежност и милосърдие, на бедните даваше хляб, на голите даваше дрехи и в страната имаше мир и благоденствие.
И въпреки всичко не царува дълго. Толкова голяма е била мъката му и толкова жесток огънят на неговото изпитание, че само след три години умря. А тоя, който дойде след него, бе безсърдечен властелин.

Младата видра се разхождал натъжен по брега на бистра река Било лято, слънцето греело, младежът трябвало да е щастлив ала в душата на младия боец било мрачно. Тъжен бил, защото славата, която веднъж един могъщ жрец му предрекъл, все не го спохождала. Преди много, много лета шаманът казал на майката на младежа, че синът й ще стане прочут сред индианците от Северозападния бряг, докато е още млад. Щял да извърши подвиг, казал жрецът, който да остави спомен у северозападните племена дълго след като всички военни подвизи на най-големите бойци бъдат вече забравени. Във войните, в които Младата видра и двамата му братя се борили храбро, той все се надявал да му се удаде случай да се прояви пред своите вождове. Но до този момент такъв случай не му се бил удал.
Пътеката го извела на вечно бълбукащия извор. Там той заварил братята си да седят на брега на димящото езеро, което заобикаляло горещия извор. Спрял той да погледа в дълбините на трептящата вода и изведнъж отскочил назад с вик на учудване и страх, защото видял една гигантска фигура да се издига бавно и безшумно от средата на бълбукащия извор. Бавно, бавно,все по-нагоре и нагоре се издигала човекообразната форма, докато на края се изправила над главата на Младата видра. Забелязал той, че фигурата прилича на седнал човек, издялан от камък Ръцете на фигурата се спускали от двете й страни. Най-изненадан останал момъкът от седемте гарванчета, наредени като корона на главата на фигурата.
Братята на Младата видра скочили на крака и застинали в почуда, ала Младата видра бързо изтичал до селото да повика вождовете и мъдреците да дойдат и видят загадъчната фигура, изплашил се да не би тя изведнъж да реши да изчезне в сърцевината на дълбокия извор, откъдето се била появила. Когато Младата видра успял да накара вождовете и селяните да повярват, че това, което току-що бил видял, не е сън, те се завтекли след него към езерото. Онова, което съгледали, ги удивило и изплашило. Дори вождовете не се осмелили да приближават до загадъчната фигура. За учудване обаче страхът като че избягал от Младата видра. Той пристъпил съвсем близо до фигурата и помолил приятелите си да му помогнат да я изтегли от извора.
Те се страхували, но на края, като им раздал подаръци и им обещал още, той успял да склони неколцина по-млади мъже и по-стари воини да му помогнат да изтегли фигурата на брега. Когато хората видели, че фигурата не се движи и не прави никаква магия против тях, те помогнали на Младата видра да я придвижи с количка от трупи до неговата къща нагоре по склона. Скоро все повече и повече хора започнали да бутат и дърпат, момичета запели песни в такт, докато на края фигурата застанала точно пред къщата на Младата видра, обърната към брега на океана.
— Виж, майко — прошепнал й Младата видра, докато жената недоумявала на прага на къщата от кедрови трупи, — това навярно е началото на доброто предсказание на жреца.
Изморени и изтощени от тежката задача, Младата видра и неговите помощници спали дълбоко, докато слънцето не се изкачило високо в небето на следващия ден. Тогава те отново се събрали в недоумение около огромната фигура, която още била там. където я оставили.
— Трябва да изправим този човек-загадка — казал Младата видра. — Не е хубаво да лежи на земята.
Старейшините заявили, че трябва да се изкопае дупка в земята, за да се изправи човекът.
— Дупката трябва да е дълбока и за да го изправим в нея, ще ни бъдат нужни много хора и здрави въжета от кедрови влакна — казал един вожд на клан.
— Сигурен съм, че човекът ще остане прав, стига да го из¬правим нагоре — възкликнал Младата видра. Сам се учудил на думите си. Най-вероятно било голямата фигура да падне, ако я оставели без подпора.
Тъй като Младата видра обещал да даде потлач и да подари много одеяла и други предмети на празника, който щял да последва издигането на стълба със загадъчната фигура, нетърпеливи помощници се завтекли да носят дълги пръти и въжета, за да започнат работа.
След като се трудили усилено и дълго време, най на края високата фигура-стълб застанала стабилно пред къщата на Младата видра. За най-голяма изненада на всички тя не паднала.
Когато я побутнали, дори не се поклатила. Един вожд заявил, че фигурата дори не е наклонена към морето, макар и застанала на най-горната част на наклона към брега.
Зарадван, Младата видра изпратил вестители до съседните племена да им съобщят за огромния човек-загадка и да ги поканят на потлач в нощта, когато луната бъде кръгла, което щяло да стане само след четири слънца.
На следния ден, преди да тръгне на риболов, за да се подготви за празника, Младата видра застанал с двамата си братя пред прага на своя дом. Тримата загледали с неугасващо удив-ление грамадната фигура пред тях. Изведнъж Младата видра извикал силно, защото човекът-загадка внезапно мръднал, Сигурно и бавно фигурата се запътила към океана.
За миг, забравили страх в желанието си да задържат фигурата, Младата видра и братята му опитали да я хванат. Усилията. им били безполезни дори с помощта на много техни хора, които също, загубили страх от изумление, не могли да спрат бавното движение на тайнствения човек надолу към океана.
Бавно, сигурно, спокойно фигурата стигнала до брега. Младата видра се надявал, че тя ще спре на мекия пясък, но не станало тъй. Разбутвайки големите дървени канута сякаш били клонки, фигурата преминала през широката плажна ивица и влязла в океана. След миг била до колене във водата, а сетне кръстът и раменете й се изгубили от погледа. Само главата, накичена с гарвани, останала за момент над водата — после и тя изчезнала.
Вождовете и хората се натъжили и ядосали. Обвинили Младата видра, че не оставил помощниците си да закопаят тайнствения човек в дълбока яма.
— Ако беше сторил тъй, още щеше да е тук — казал един ядосан вожд на Младата видра. — Когато пристигнат гостите и не им покажем човека-загадка, ще се посрамим завинаги.
Най-много се измъчвали хората заради това, че когато съседните племена дойдат да видят чудото, няма да го има. И гостите щели да им се подиграват и да твърдят, че чудо не е имало. Можело и война да обявят, затова че са ги измамили.
Тази нощ Младата видра се скрил навътре в гората и се молил усърдно чак до изгрев слънце. После се върнал в селото, защото знаел вече какво да направи. Взел инструменти и помощ-ници, които все още не се надявали на потлача, и тръгнал отново към гората. Там отсекли задружно голям кедър, като използвали огън и секира, за да го повалят, както правели когато сечели кедрови дървета за канута. Веднага щом горският гигант паднал на земята, Младата видра захванал да дялка една фигура по ствола му. Помощниците изрязали останалата част, като оформили един дълъг стълб.
Когато слънцето си тръгнало, за да пусне мрака, Младата видра продължил да реже и дялка. Работил и през целия следващ ден. Вождовете и хората от селото изненадани забелязали колко
много прилича фигурата, върху която работи Младата видра, на загубения човек-загадка. Младежът не усещал умора и като че няои насочвал ръцете му. Дори гарваните на главата на фигурата започнали да приличат на истински, докато луната изгряла на края на втория ден. През цялата следваща сутрин Младата видра работил и слънцето греело право отгоре, когато фигурата била завършена. Дори вождовете и мъдреците не могли да открият разликата между фигурата и човека-загадка, който бил изчезнал. Радостни от това, всички хора захванали да търкалят и теглят огромния издялан кедров стълб към мястото пред къщата на Младата видра. Изкопали голяма дупка, едната й страна била наклонена надолу, така че долната част на стълба да може да влезе в нея. Част от хората дърпали въжетата, вързани за стълба, докато другите бутали. Трети пък трупали камъни и хвърляли земя около основата на големия кедров стълб, докато най на края той застанал изправен. Никой не можел да каже, че това не е същият стълб, стоял там преди три слънца. Когато племената дошли на потлача на Младата видра, те остананали силно изненадани и удивени пред величествената фигура с колона от гарвани. Никога дотогава не били чували, нито виждали подобно нещо. Помислили, че това е някаква силна магия, и похвалили Младата видра за неговото мъжество пръв да я докосне, без да се изплаши. Младата видра скоро се прочул и племето му го надарило с уважение. И днес индианците от Северозападния бряг секат и изрязват фигури по големи кедрови стълбове. От стари времена те се стараят да повторят магията и чудото на първия тотемен стълб.

Стенли парк, в днешния град Ванкувър, едно време бил мястото на главното село на могъщ скуемишки народ и на тяхната конфедерация. От това централно село тръгвали мощни бойни канута с множество въоръжени воини на борда и се запътвали на бой през океана и устията към заобикалящите ги острови. Това село било родното място на прославени вождове и могъщи жреци, от които никой не бил по-посветен в тайните на медицината и магията както Цак. Той бил приятел на могъщия вожд Капалана и имал силно въздействие в съветите на скуемишите.
Едно голямо нападение по море, замислено от скуемишите: цел набавяне на припаси и пленяване на роби, било проведено от брата на вожда Капалана. Атаката имала успех и водачът пленил красива девойка от квакиутлите. Племенният закон повелявал и тя, като всички останали пленници, мъже и жени, да бъде превърната в робиня.
Когато победоносните скуемиши се върнали в своето село, започнало обичайното пиршество и веселие. Хората много се изненадали, като видели, че вождът, който водел нападението и трябвало да ръководи и веселието, не проявява интерес към церемониите. Бил мълчалив, мрачен и замислен.
След голямо угощение пленниците били отведени пред вожда Капалана и неговите съветници. Буйният огън, който осветявал красиво гравирания и изрисуван церемониален салон, проблясвал по лицата на множеството пленници. Мъже, жени и деца били доведени един по един пред могъщия вожд. Дългите им коси били късо подстригани като знак, че вече са роби на скуемишите.
Когато красивата девойка от квакиутлите била доведена пред вожда Капалана, се случило нещо нечувано дотогава в спомените на най-старите скуемиши.
Братът на вожда Капалана пристъпил до мястото, където седял вождът на скуемишите.
— Могъщи вожде, благородници и вождове на скуемишкия народ, вие отдавна ме съветвате, че като вожд аз трябва да се оженя. Много луни мислих върху вашите мъдри думи. Сега ще им се подчиня. Желая тази млада жена, която плених в битката с нейното мощно племе да стане моя съпруга.
Думите му предизвикали викове на изумление и силен протест у смутеното събрание от благородници и жители. Всички били възмутени, че един вожд, принц на скуемишите, трябва да нарушава племенните обичаи и да избере за жена една робиня. Вождът Капалана вдигнал ръка за тишина.
— Макар че никога досега в историята на нашия народ не се е случвало това, което моят брат желае, то може би е добро.
Давам на брат си девойката и им желая всичко най-хубаво.
Никой не се осмелил да оспори решението на вожда Капалана и така робинята станала жена на воин-вожд.
За вожда и неговата невеста настъпили щастливи дни. Тя му помагала във всичко и го дарявала с радост. Едва когато четиримата им сина пораснали и станали младежи, скритата ревност на скуемишите излязла наяве. Четиримата сина били по-добри майстори в спорта и войната от всички останали младежи в селото.
„Защо — казвали си хората тайно — трябва синовете на една робиня да са по-добри ловци, рибари и воини от синовете на свободните жени?"
Лошото чувство у хората растяло, докато един ден жрецът Цак научил, че животът на четиримата младежи е застрашен. Един ден, като се движел безшумно из гората, той дочул голяма група младежи от племето да уреждат клопка, за да убият четиримата сина на робинята.
— Не трябва да правите това — казал шаманът, като излязъл от прикритието си. — Техният баща е храбър вожд, който заслужава хората да му отвръщат с добро. Скуемишка кръв тече в жилите на тези млади хора, които вие имате намерение да убиете, а освен това те са племенници на моя приятел, великия
вожд Капалана. Моята магия ще намери начин да отървете се¬лото от младежите, които засрамиха всички ви със своето майсторство. Не правете нищо, преди аз да ви наредя. Аз казах.
Младежите, които много се боели от магическата сила на шамана, се съгласили да изчакат заповедите му.
Когато слънцето заляло запада с кървавочервена светлина, Цак изтеглил кануто си на брега на скуемишите. Тръгнал из гората и стигнал до малко езеро, заливче от океан, заобиколено от огромни кедрови дървета. Избрал най-голямото от тези могъщи дървета, което стояло близо до водата, и с една каменна брадва и малко огън се захванал да го сече. Когато слънцето за трети път си отишло, снажният ствол се сгромолясал на земята. А когато слънцето отново дошло, видяло как жрецът дялка и гравира дървото с каменните си сечива.
След още три слънца шаманът с помощта на огън оформил огромния кедров ствол така, че той вече не приличал на дърво. На мястото на кедъра сега лежал огромен тюлен. Цак направил силно лекарство от някакви непознати билки, рибено масло и змийски глави. Разтъркал това масло по главата, перките и опашката на големия тюлен. После се помолил, попял и потанцувал около него. Задрънкал с хлопката1 си по дължината на тюленовата глава. И животното се раздвижило! Изпял отново една силна заклинателна песен и тюленът се заклатил и гмурнал във водата.
Шаманът останал на бивак край заливчето в продължение на седем слънца, като обучавал големия тюлен каква трябва да бъде неговата роля в цялостния план.
Когато Цак се завърнал в селото, свикал тайно събрание в гората с онези, които кроели планове да убият синовете на робинята.
— Утре, когато започне отливът, един голям тюлен ще доплува близко до брега точно пред нашето село. Внимавайте да не го изпуснете. Щом го видите, тичайте за харпуните и копията си и започнете да викате и да сочите към тюлена. Не хуквайте към лодките и кажете на останалите младежи от селото и те да не правят това. След тюлена трябва да тръгнат само четиримата сина на робинята. Аз казах.
Жрецът казал истината. На следващия ден, в момента на отлива, един голям тюлен заподскачал и заиграл в океана току пред селото. Младежите се развикали и хукнали към домовете си уж да вземат оръжието си, но първи се въоръжили за пре¬следването четиримата сина на робинята. Сетне бързо се покачили в голямото си кану. Без да чакат останалите, те загребали незабавно към тюлена. Когато го наближили достатъчно, за да стрелят, най-големият брат се изправил на носа на кануто и се прицелил с харпуна си. Острата стрела се впила дълбоко в рамото на тюлена. Острието на харпуна било завързано за китката на младежа с дълга, здрава връв от сплетена китова жила. Миг след това един от останалите братя също изпратил своя харпун в хълбока на животното. Сега то заплувало с всички сили към протока и отвъд, във водите на необятния залив. За да намалят скоростта на тюлена, другите двама братя също забили харпуните си дълбоко в тялото му.
Когато кануто било повлечено със скорост, която означавала смърт, далеч от сушата, най-старият извикал на братята си да прережат връвта и да пуснат тюлена. Той опитал да пререже примката около своята китка, ала острият каменен нож дори не оставил белег върху жилата. Нито той, нито братята му успели да разхлабят примките около китките си и скоро разбрали, че вече са пленници на вълшебния тюлен.
Понесли се все по-нататък и по-нататък, към Валдезките острови. Когато слънцето започнало да клони към залез, изумените братя видели как огромният тюлен се превръща в кедров дънер. Харпуните пропаднали в океана и докато братята ги изтегляли обратно в кануто, внезапно се извила буря и лодката се разтърсила. Младежите се хванали за греблата, но една необикновено голяма вълна подела кануто и го отнесла високо на брега на далечен остров. Те харесали земята и решили да останат да живеят там.
Когато братята се прочули като изкусни рибари и ловци, те се оженили за дъщерите на вождовете на съседните острови. Скоро младежите станали водачи в съветите на островните племена.

Имало едно време седем братя, седем Симеона – седем работника.
Излезли те веднъж на нивата дълбока оран да орат, зърно да сеят. По това време минал покрай тях царят с воеводите си, погледнал нивата, видял седемте работника и се учудил:
– Какво е това? – рекъл. – На една нива – седем орача на един ръст и всички си приличат. Разберете що за работници са това.
Припнали царските слуги и довели при царя седемте Симеона – седемте работника.
Царят им рекъл:
– Я ми отговорете: кои сте вие и с какво се занимавате?
Юнаците му отговорили:
– Ние сме седем братя, седем Симеона – седем работника.
Орем бащината и дядовата си земя и всеки- от нас си има свой занаят. – Я ми кажете – попитал ги царят – кой какъв занаят знае?
Най-големият казал:
– Аз мога да построя железен стълб от земята до небето.
Вторият казал:
– Аз мога да се изкача по този стълб, да се огледам на всички страни и да видя къде какво става.
– Аз съм – казал третият – Симеон-мореплавателят.
Раз-два и ще направя кораб, по морето ще го подкарам и под водата ще го закарам.
– Аз съм – казал четвъртият – Симеон-стрелецът. С лъка си летяща муха улучвам.
– Аз съм Симеон-звездоброецът. Звездите броя и нито една не изтървавам.
– Аз съм Симеон-земеделецът. За един ден и ще изора, и ще засея, и реколтата ще прибера.
– А ти какъв си? – попитал царят най-малкия Симеон.
– А аз, царю честити, танцувам, пея, с дудуче свиря.
Като чул това, царският воевода се обърнал към царя:
– О, царю честити! Работниците са ни нужни. Заповядай да изгонят оттук този тропчо-свирчо. На нас такива не ни трябват. Само напразно хляб ядат и квас пият.
– Прав си – рекъл царят.
А най-малкият Симеон се поклонил на царя и казал:
– Разреши ми, царю честити, да ти покажа моя занаят.
нека ти изсвиря една песничка.
– Добре – рекъл царят, – изсвири нещо на прощаване и след това да те няма в моето царство.
Взел малкият Симеон едно рогче от брезова кора и засвирил с него руски танц. Че като заподскачал онзи ми ти народ, като заситнил с краката! И царят играе, и болярите играят, и стражата играе. Заиграли и конете в конюшните. В оборите кравите заподскачали. Петлите и кокошките заприклякали. А най-силно от всички скачал воеводата. От него пот се лее, брадата му се тресе, вече и сълзи му потекли по бузите. Царят се развикал:
– Престани да свириш, нямам сили повече да играя.
Най-малкият Симеон рекъл:
– Починете си, добри хора, а ти, воеводо, заради злия си
език, заради лошото си око поскачай още малко.
Народът се успокоил веднага, само воеводата още играел. Толкова играл, че капнал. Легнал на земята като риба на сухо. Хвърлил малкият Симеон рогчето от брезова кора.
– Ето го – рекъл, – моят занаят.
Царят се разсмял, а воеводата затаил злобата си. Царят рекъл:
– Я, най-големи Симеоне, да ни покажеш майсторството си!
Грабнал най-големият Симеон един чук, тежък петнадесет пуда (руска мярка за тегло =16,3 кг) и изковал железен стълб от земята до синьото небе. Вторият Симеон се покатерил на този стълб и се заоглеждал на всички страни. Царят му викнал:
– Говори какво виждаш!
Вторият Симеон му отговорил:
– Виждам, че в морето плават кораби; виждам, че на нивите зърното зрее.
– А какво още?
– Виждам в морето-океан, на острова Буян, че в един
златен дворец седи край прозореца Елена Прекрасна и тъче
копринен килим.
-А тя каква е?
– Такава красавица, че ни с думи ще я разкажеш, нито с перо ще я опишеш. Под плитката й месечина грее, на всеки косъм по един бисер сияе.
Царят веднага поискал да получи Елена Прекрасна за жена, решил да изпрати сватове да я вземат. А злият воевода подучил царя:
– Изпрати, царю честити, за Елена Прекрасна седемте Симеона. Те са големи майстори. А ако не доведат прекрасната царкиня, заповядай да им отсекат главите.
– Че защо да не ги пратя! – рекъл царят.
И заповядал той на седемте Симеона да му доведат Елена Прекрасна.
– Ако не ми я доведете – рекъл, – с моя меч ще ви отсека главите!
Какво да се прави? Взел Симеон-мореплавателят една остра секира, раз-два и направил кораб, сложил му платна и въжета и го пуснал на вода. Натоварил кораба с различни товари, скъпоценни подаръци, а царят заповядал на злия воевода да тръгне с братята, за да ги наблюдава. Побледнял воеводата, но нямало какво да се прави. Ако не копаеш другиму яма, няма да попаднеш сам в нея.
Качили се братята на кораба, платната заплющяли, вдигнали се вълни и те се отправили по морето-океан към острова Буян.
Колко плавали така никой не знае, но стигнали до чуждото царство. Отишли при Елена Прекрасна, занесли й скъпоценни подаръци, започнали да я сватосват за царя.
Приела Елена Прекрасна подаръците, започнала да ги разглежда. А злият воевода й зашепнал на ухото:
– Не се съгласявай, Елено Прекрасна, царят е стар и немощен. В неговото царство вълци вият и мечки бродят.
Разгневила се Елена Прекрасна й изгонила сватовете. Какво да правят?
– Братя – рекъл най-малкият Симеон, – вие отивайте на кораба, вдигнете платната и се стягайте за далечен път, запасете се с хляб, а моята работа ще е да докарам царкинята.
Симеон-земеделецът за един час изорал морския пясък, засял ръж, събрал реколтата и изпекъл хляб за целия път. Приготвили кораба и зачакали най-малкия Симеон.
А най-малкият Симеон тръгнал към двореца. Елена Прекрасна си седяла край прозореца и си тъчала копринения килим. Седнал най-малкият Симеон на една пейчица под прозорчето и започнал такъв разговор: – Хубаво е при вас в морето-океан, на острова Буян, но майчица Русия е сто пъти по-хубава! У нас ливадите се зеленеят, а реките се синеят! Нашите поля са безкрайни, край
тихите заливчета бели брези растат, из ливадите лазурносини цветя цъфтят. У нас зората със зора се среща, месечината по небето звездите пасе. У нас росата е медена, а ручеите ни са сребърни. Като излезе сутрин овчарят на зелената ливада, па като засвири с рогчето си от брезова кора, и да не ти се играе, играеш…
Че като засвирил най-малкият Симеон с брезовото си рогче! Излязла Елена Прекрасна на златния праг. Симеон свири, по градината върви, а Елена Прекрасна след него. Симеон през градината – и тя през градината. Симеон през ливадата – и тя през ливадата. Симеон по пясъка – и тя по пясъка. Симеон на кораба – и тя на кораба.
Братята бързо прибрали стълбичката, обърнали кораба и заплавали в синьото море.
Престанал Симеон да свири с рогчето. Усетила се Елена Прекрасна, огледала се, наоколо се разстила море-океан, далече е островът Буян. Ударила се Елена Прекрасна в чамовия под, полетяла в небето като светлосиня звезда, загубила се сред другите звезди. Дотърчал веднага Симеон-звездоброецът, преброил ясните звезди в небето, намерил новата звезда. Дотичал Симеон-стрелецът и запратил в звездата златна стрела. Търкулнала се звездата на чамовия под и отново се превърнала на Елена Прекрасна.
Най-малкият Симеон й рекъл:
– Недей да бягаш от нас, царкиньо, от нас никъде не можеш да се скриеш. Ако ти е толкова тежко да плуваш с нас, по-добре да те закараме обратно в къщи – пък нека царят да ни отсече главите. Пожалила Елена Прекрасна най-малкия Симеон.
– Няма да дам, Симеоне-певецо, заради мене главата ти да отсекат. По-добре да отида при стария цар.
Ден плували, втори настъпил. Най-малкият Симеон не се отделя от царкинята, а Елена Прекрасна не откъсва очите си от него.
А злият воевода всичко забелязва и за нещо лошо се готви. Ето вече и родният дом се приближава, и бреговете се виждат. Извикал воеводата братята на палубата, налял им по чаша сладко вино.
– Да пием, братя, за родната страна!
Пийнали братята от сладкото вино, изпоналягали по палубата кой където могъл и заспали непробудно. Сега вече не можели да ги събудят нито гръм, нито буря, нито майчина сълза: в това вино имало примесено омайно биле.
Само Елена Прекрасна и най-малкият Симеон не пили от това вино.
Стигнали те до родната страна. По-големите братя спели непробуден сън. Най-малкият Симеон започнал да стяга Елена Прекрасна за царя. И двамата плачат и ридаят, не искат да се разделят. Но какво да се прави? Ако не си дал дума – крепи се, а ако дума си дал – дръж се!
А злият воевода пръв дотърчал при царя и паднал в краката му:
– Царю честити, най-малкият Симеон ти мисли злото – иска да те убие, а царкинята да вземе за себе си. Заповядай да му отсекат главата.
Едва дошли при царя Симеон и царкинята, царят изпратил царкинята с почести в палата, а Симеон заповядал да хвърлят в затвора. Викнал най-малкият Симеон:
– Братя мои, братя, шест Симеона, спасете най-малкия си брат!
Но братята спели непробудно.
Хвърлили малкия Симеон в затвора, приковали го с железни вериги.
Рано сутринта повели най-малкия Симеон на люта смърт. Царкинята плаче, бисерни сълзи рони. Злият воевода потривал доволно ръце.
Най-малкият Симеон рекъл:
– Царю немилостиви, изпълни по стар обичай моята предсмъртна молба: разреши ми за последен път да посвиря с рогчето си.
Злият воевода ревнал с цяло гърло:
– Не давай, царю честити, не давай!
А царят рекъл:
– Не мога да наруша обичаите на дедите ми. Свири, Симеоне, свири, но по-бързо, че палачите ми много чакат вече, ще им се затъпят острите мечове.
Засвирил малкият брат с рогчето си от брезова кора.
През планини, през долове се чувала свирката, долетели звуците й до кораба. Чули я големите братя. Събудили се, раздвижили се и рекли:
– Май че беда е сполетяла нашето братче!
Хукнали те към царския двор. Едва палачите посегнали към острите си мечове, за да отсекат главата на Симеон, изневиделица изскочили големите му братя: Симеон-дърводелецът, Симеон-звездоброецът, Симеон-земеделецът, Симеон-мореплавателят, Симеон-стрелецът, Симеон-ковачът.
Изправили се те със заплашителна сила пред стария цар:
– Пусни на свобода най-малкия ни брат и му дай Елена Прекрасна Царят се изплашил и рекъл:
– Вземете си малкия брат, пък и царкинята заберете, тя и така не ми харесва. Вземете я по-бързо.
Започнала голяма веселба. Хапнали, пийнали, песни запели. Най-малкият Симеон взел брезовото си рогче и засвирил.
И царят заиграл, и царкинята заиграла, и болярите заиграли, и болярките. В конюшните конете затанцували, в оборите кравите заподскачали. Петлите и кокошките заприклякали.
А най-много воеводата подскачал. Толкова скачал, че паднал и се отправил на оня свят.
Отпразнували сватбата и се хванали за работа. Симеон-дърводелецът къщи вдига; Симеон-земеделецът жито сее; Симеон-мореплавателят по моретата плава; Симеон-звездоброецът звездите брои; Симеон-стрелецът Русия пази… За всички ще се намери работа в майка-Русия.
А най-малкият Симеон песни пее, на рог свири, душата весели, за да спори работата.

Имало едно време двама братя. И двамата били богати. Веднъж по-малкият брат рекъл на батя си:
— Бате, парите държат света. Без пари няма сполука.
— Не — казал другият брат. — Сполуката докарва парите.
— Пари ми дай ти, пари! Спо¬луката сама ще дойде!
— Не е така. Ако не дойде Сполуката, ще има дълго време да чакаш парите.
Тоя казва тъй, оня инак — най-сетне братята решили да изпитат кой е прав. Взели пари и тръгнали на път. Вървели, вървели, стигнали в едно село. Изпитали кой е най-бедният селянин. Повикали го, дали му петдесет жълтици и рекли:
— Вземи тези пари и подкупи Сполуката, да ти тръгне на добре.
Сиромахът се зарадвал. Тръгнал си към къщи. Срещнала го русокоса жена. Попитала го:
— Къде отиваш, човече?
— Отивам да подкупя Сполуката — отговорил бедният селянин. — Ето нося петдесет жълтици.
— Сполука с жълтици не се подкупва — рекла жената, — ами купи нещо за децата. А жълтиците скрий в калпака.
Сиромахът купил един дроб да занесе вкъщи, а другите пари скрил в калпака.
Като вървял по пътя, един гарван захвърчал над главата му.
— Га-га-га! — грачел гарванът.
— Не е за тебе дробаа! — отговорил сиромахът и скрил дроба под дрехата си.
Но гарванът се спуснал, грабнал му калпака и отлетял, та се не видял…
Минало се, какво се минало, двамата братя пак дошли в селото. Искали да видят що е направил сиромахът с парите. Той им разказал как му грабнал гарванът калпака. Братята му дали сто жълтици и рекли:
— Вземи тия пари и подкупи Сполуката.
Сиромахът взел жълтиците в ръка и си тръгнал за дома. Срещнала го пак русокосата жена и го запитала:
— Какво стискаш в ръката си?
Жълтици — отговорил сиромахът.
— Защо ти са тези жълтици?
— Дадоха ми ги едни хора да подкупя Сполуката.
— Ех, човече! Не разбра ли? Сполука с пари не се подкупва. Скрий парите вкъщи! После ще те науча как ще намериш Сполуката.
Сиромахът взел парите, отнесъл ги вкъщи и ги скрил в едно гърне с трици.
Веднъж сиромахът отишъл на пазар. В това време край къщата му минал ябълкар.
— А ябълки, а! — викал ябълкарят.
Чули го децата на сиромаха. Поискали от майка си да им купи ябълки. Тя дала триците с гърнето и взела ябълки.
Дошъл си сиромахът, потърсил гърнето — няма го.
— Де е. жено, гърнето?
— Дадох го на ябълкаря. Взех на децата ябълки.
— Де е ябълкарят?
— Отиде си.
Ахнал, викнал сиромахът, хукнал да стигне ябълкаря. Тук ябълкар, там ябълкар — няма го. Сякаш в земята потънал…
Дошли пак братята. Разказал им сиромахът какво направил с парите. Те му дали два куршума и му рекли:
— На ти тия два куршума: единият за тебе, другият за Сполуката.
Сиромахът взел куршумите. Тръгнал си. Срещнала го русокосата жена.
Попитала го:
— Какво носиш в ръка, човече?
— Куршуми.
— Защо ти са?
— Дадоха ми ги едни хора. Един куршум за мене, другият за Сполуката.
— Сполуката куршум не я хваща! — рекла жената. — Пък и ти не си луд да се убиваш. Слушай сега как ще намериш Сполуката! Ще излееш още сто куршума. Ще оплетеш дълга мрежа. Ще вържеш куршумите о мрежата и ще хвърляш девет дена наред в морето. На десетия ден ще хванеш Сполуката.
Работил сиромахът. Мъчил се. Спечелил малко пари. Купил олово. Излял куршуми. Пак работил сиромахът, мъчил се. Спечелил още малко пари. Купил конци — изплел мрежа. Вързал куршумите о мрежата. Отишъл край брега. Девет дена хвърлял мрежата в морето. Нищичко не хванал. На десетия ден вечерта хвърлил за последен път. Извадил мрежата. Що да види! Златна рибка.
Занесъл я на жена си. Тя я разпрала да я сготви. Но от рибата извадила безценен камък, който греел като слънце. Погледнал го сиромахът и подскочил. В безценния камък видял образа на русокосата жена, дето го бе научила как да хване Сполуката.
— Не се плаши, човече! — продумал с човешки глас безценният камък. — Сполуката ти е в ръцете. Занеси ме на царя.
Сиромахът занесъл безценния камък на царя и рекъл:
— Царю честити, на ти тоя безценен камък. Девет дена хвърлях мрежата в морето. На десетия ден хванах една златна рибка. А в рибката намерих тоя камък.
Царят взел камъка и попитал сиромаха:
— Какво искаш за тоя камък?
— Каквото ми дадеш, царю честити.
Тогава царят му рекъл:
— Девет дена ще вървиш и колкото земя изходиш, все твоя ще бъде.
На тая земя цар ще станеш.
Както казал царят, така сторил сиромахът. Станал цар.
Тръгнали пак двамата братя да видят какво е направил сиромахът. Като минали край двореца на новия цар, той ги видял от прозореца. Пратил да ги повикат.
Братята, като видели, че сиромахът станал цар, смаяли се. А той се усмихнал и казал:
— Какво? Чудите се как съм станал цар, нали? Сполуката ме направи.
— Видиш ли? — рекъл големият брат на по-малкия. — Сполуката всичко може.
— А как подкупи Сполуката? — попитал малкият брат. — С пари, нали?
С работа и мъка! — отговорил царят.

Живели някога на този свят един мъж и една жена. Те имали три дъщери. Веднъж мъжът отишъл да работи на нивата си, а жена му се заловила да меси хляб. Но водата й била малко и тя изпратила най-голямата си дъщеря да й донесе. Тръгнала девойката към извора, който се намирал в дола под едно дърво, наляла половин стомна вода, погледнала дървото, погледнала и големия камък под него и изведнаж помислила: «Когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос; той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? Какво ще правя тогава, как да не плаче човек?» И тя заплакала и занареждала:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че най-голямата й дъщеря не се връща, и изпратила средната да я търси.
— Я иди да видиш къде се е запиляла тази непрокопсаница. Време е да замеся тестото.
Слязла средната дъщеря при извора, гледа — сестра й седи под дървото, плаче и си скубе косите.
— Защо плачеш, сестрице? — попитала я по-малката сестра.
— Ах, каква безсърдечна леля си ти — отвърнала тя, — защо не пролееш поне една сълза?
— Но какво се е случило?
— Ето какво: когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос, той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? . . . Ах, какви лоши трябва да сме ние, за да не плачем и скърбим!..
Средната дъщеря седнала до по-голямата си сестра и двете почнали да си скубят косите и да нареждат:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че и средната й дъщеря не се връща, и изпратила най-малката да ги търси. Отишла най-малката сестра на извора, седнала при по-големите си сестри и трите почнали да плачат и да нареждат.
Чакала майка им, чакала — нито една от дъщерите й не се връщала. Този път тя сама се запътила към извора.
Приближила се тя до девойките и креснала:
— Защо не се връщате вие в къщи, мързелани такива? Тестото ми няма да втаса!
А сестрите отговорили в един глас:
— Ах, мамо, мамо, каква баба си ти, що за немилостиво сърце имаш, та не заплакваш дори над гроба на внука си!
— Какви са тия глупости, дето ги дрънкате, мили щерки? — смаяла се майката.
Най-голямата дъщеря продължавала да си скубе косите и да се облива в сълзи, а по-малките отговорили вместо нея:
— Мила майко, нашата по-голяма сестра ще се омъжи, ще ни роди племенник хубавец, ще го наречем Кикос, той ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Коя баба няма да заплаче тогава и да занарежда?
И след тези думи отново заридали.
Седнала майка им до тях, разплела си косите, заплакала, занареждала и тя:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
А в това време край извора минавал един човек. Видял той жените и попитал:
— Защо плачете толкова, добри хора?
— Как може майката, лелите и бабата да не плачат над детето си? — отвърнали му те.
— Не разбирам какво казвате — рекъл пътникът.
— Ето, чуй що, добри човече: ако най-голямата ми дъщеря се омъжи, тя ще ми роди внук хубавец на име Кикос. Той ще порасне, ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Как тогава искаш да не плачат и да не скърбят майка му, лелите му и баба му?
И след тези думи четирите жени отново почнали да плачат и да нареждат. Присмял им се на ума си пътникът, но на глас казал:
— Та нали още не се е случило и помен от това, вървете си у дома и не плачете!
Но те не чували и заплакали още по-високо.
Разбрал пътникът, че няма да може да успокои тези жени, и им рекъл:
— Със сълзи и рев няма да съживите Кикос. Я по-добре си идете в къщи, заколете нещо от добитъка, изпечете хляб и направете помен за покойника. Веднага ще ви олекне.
Послушали те пътника и си отишли. Имали си един-единствен вол. Заклали го и изпекли хляб. Направили помен, нахранили чуждите хора и с това се успокоили.
Върнал се вечерта мъжът в къщи, видял на плета волската глава и попитал:
— Ей, жено, какво се е случило с нашия вол?
— Ами какво — направихме помен за Кикос — и му разказала всичко. Мъжът се разярил:
— Вие ум имате ли, или не? Ама че глупачки такива, ама че луди же¬ни! Какъв е този Кикос, откъде се взе той, че да му правите помен?
Нахокал ги мъжът както трябва, но нищо не можел вече да оправи. Тогава си помислил:
«Я да тръгна аз по света и да видя има ли някъде такива глупачки като тях!»
И той тръгнал на път. Минал край една река, а там някаква жена си миела краката.
Видяла го жената и попитала:
— Къде отиваш, братко?
Но той бил още много ядосан и не отговорил нищо. Жената отново попитала:
— Къде отиваш, братко? Тогава мъжът отвърнал сърдито:
— В пъкъла отивам, ето къде!
— В пъкъла ли? — зарадвала се жената. — Вземи тогава тези пари и ги дай на майка ми, тя е точно там.
Мъжът хич не я и чул, а продължил пътя си. Но жената се затичала след него, пъхнала му парите в ръката и казала:
— Много ти се моля, майка ми е в пъкъла, дай й тези пари!
Тогава човекът си помислил: «Не току-така казват хората: глупаци по света колкото щеш! Какво ще я съжалявам, я да взема парите аз и да си купя друг вол!»
А тя била жената на онзи пътник, който дал съвет да се направи помен за Кикос. Върнала се в къщи и казала на мъжа си:
— Знаеш ли, мъжо, аз изпратих на майка си пари.
— Ах ти, глупачко, та нали майка ти е умряла, как си могла да й изпратиш пари?
— Да, ама един човек отиваше в пъкъла при мама и аз му дадох пари да й ги предаде.
Ядосал се мъжът, набил я както трябва, после се метнал на коня и тръгнал да догони човека — бащата на трите дъщери, за да си вземе обратно парите.
А бащата на трите дъщери забелязал, че някой препуска на кон след него. Сетил се той, че това сигурно е мъжът на онази жена, отбил се в една воденица и се скрил там. В това време и мъжът на глупавата жена стигнал до воденицата, завързал пред нея коня си и влязъл вътре. А бащата на трите дъщери изтичал навън, отвързал коня, метнал се на него и — дим да го няма!
Излязъл от воденицата стопанинът на коня и що да види — коня го няма! Така се и върнал в къщи — без кон и без пари.
А онзи човек си дошъл в къщи на кон и казал на жена си и на дъщерите си:
— Мислех, че само вие сте такива глупачки, но излезе, че имало и от вас по-глупави!

Живели някога в един град трима кьосета. Те всеки ден излизали пътя и мамели, както им падне, срещнатите селяни. Но ето че веднъж един селянин на име Яро изпратил сина си в града да продаде кравата им..
— Внимавай, синко, по-малко от три жълтици не взимай за крава? — нашата крава е хубава, млечна!
Синът подкарал кравата за града. Като излязъл от селото, срещнало го първото кьосе.
— Добър ден, братко — казало кьосето, — продаваш ли телето?
— Дал ти бог добро! — отвърнал синът на Яро. — Та това теле ли е? Това е нашата хубава, млечна крава.
— Крава ли? — засмяло се кьосето. — Това е теле, а не крава. Ако искаш да го продадеш, от мене да мине, давам ти тридесет куруша.
— Ти какво, да не се подиграваш с мене? — казало момчето и подкарало кравата по-нататък.
Не щеш ли — насреща му второто кьосе.
— Продай ми телето — казало кьосето.
— Това е крава, а не теле — отвърнало момчето.
— Я не разсмивай хората — рекло кьосето. — Аз ще ти дам десет куруша повече от другите. Не ги ли вземеш, ще съжаляваш. Изглежда, че си бедно момче, жал ми е за тебе.
— Не — казало момчето и подкарало кравата по-нататък. А после се замислило: «Възможно ли е баща ми да ми е бутнал в ръцете теле вместо крава?»
Най-после момчето стигнало до града. Там го спряло третото кьосе.
— Продай ми телето!
— Това е крава — отговорило неуверено момчето.
— Това е теле! — почнало да го уверява кьосето. — Няма да взема те лъжа я! Дай ми телето, ще ти платя за него петнадесет куруша повечеот другите. «Какво е това чудо? — смаяло се момчето. — Всички, които ме срещнат, един глас твърдят, че карам теле, а ие крава. Да не би наистина да е така?»
И казало:
— Така да бъде, дай парите!
Взело момчето парите и се върнало в къщи.
— Татко, ти защо каза за телето, че било крава? Когото и да срещнех, всеки ми повтаряше, че това е теле. И аз го продадох на хубава цена — за четиридесет и пет куруша!
— Ти какво, да не си сляп? — ядосал се баща му. — Казвай кой те измами!
— Не зная, татко, те бяха трима и всички кьосета!
— Кьосета ли! Сега зная — рекъл бащата. — Аз ще им отмъстя!
Яро бил умен и добър човек, но си нямал пари. Отишъл той при съседа си и рекъл:
— Дай ми назаем три жълтици!
Съседът му дал три жълтици. Върнал се Яро в къщи, взел магарето и го подкарал към града. Като видял на пътя едното от кьосетата, сложил жълтиците под опашката на магарето. А щом се изравнил с кьосето, смушил магарето. Магарето махнало с опашка и едната жълтица паднала на земята. Яро спокойно я вдигнал и я сложил в джоба си. Кьосето видяло това и се зарадвало.
— Братко, продай ми магарето!
— Не, брате, това магаре цена няма. Дори и седемте колена на бащите я дедите ти да се съберат, пак не могат плати за него!
Тръгнал Яро по-нататък. А когато срещнал второто кьосе, смушкал отново магарето и изпод опашката му пак се търколила жълтица, която Яро сложил в джоба си. Същото сторил той и пред третото кьосе. Така и трите кьосета се убедили, че магарето на Яро изхвърля жълтици, и почнали да го убеждават:
— Продай, братко, магарето! Продай, братко, магарето!
— Вие да не сте луди? Нямате толкова пари, за да го купите. Едно само кога да направя — ще ви го отстъпя срещу една малка сума за двадесет и четири часа, но не за повече!
— Е, добре, дай ни го поне за едно денонощие!
И почнали да се пазарят. Най-после Яро дал магарето на кьосетата за осем хиляди куруша.
Едно от кьосетата взело магарето със себе си. Подържало го в къщи известно време, но магарето не изхвърляло нищо освен тор. Кьосето не казало нито дума на другарите си и им предало магарето. Как ли не се въртели те около магарето, но също не постигнали нищо.
— Ах, този мошеник! — усетили се те. — Яро ни изигра и ни прибра всичките пари.
А след като се върнал в къщи, Яро почнал да мисли какво да прави по-нататък. Той знаел, че няма да се отърве така лесно от кьосетата. Отишъл и купил два заека за пет жълтици. Пари — колкото щеш имал! Пъхне ръка в единия си джоб — жълтици, пъхне я в другия — сребро!
Донесъл Яро зайците в къщи и казал на жена си:
— Жено, аз ще отида на нивата, а ти скрий единия заек тук, другия аз ще взема със себе си. Ако дойдат кьосетата, изпрати ги при мене, но не забравяй да приготвиш двайсет различни ястия. Искам да им изиграя една шега! — и се запътил към нивата.
Щом се разсъмнало, кьосетата дотичали запъхтени.
— Къде е този разбойник, дето ни опропасти?
— Отиде на нивата — отговорила жена му.
Кьосетата с все сила се затичали към нивата. Там те намерили Яро и за малко щели да го разкъсат на парчета от яд.
— Братчета — рекъл им Яро, — напразно се ядосвате! Аз ще ви върна парите, те са у дома. Почакайте да свърша работата си и ще отидем заедно в къщи. Там ще хапнем и аз ще ви дам парите. Не съм ги изял я?
Извадил Яро заека от торбата и рекъл:
— Бягай в къщи, зайче, и кажи на жена ми да приготви обяд за мене и за гостите! — и го пуснал.
Заекът, разбира се, хукнал по полето, колкото му крака държат. Но кьосетата повярвали, че той се е затичал право към къщи. А Яро се обърнал към кьосетата:
— Хайде, братчета, да отидем у нас. Там ще похапнем и аз ще ви върна парите. Аз не съм от тези, които обичат да си присвояват чуждото.
Когато наближили къщата, Яро извикал:
— Ей, жено, слагай бързо да ядем!
Жената на Яро почнала да нарежда двадесетте ястия. Кьосетата се смаяли. «Какъв умен заек има Яро!» — помислили си те. А Яро казал:
— Стига сте мислили, братчета! Яжте, наздраве! Ей сега ще стана и ще ви върна парите!
След като се нахранили, Яро извикал:
— Жено, дай по-скоро ключа да им върна парите!
Жената се позабавила малко. Яро се престорил на ядосан, грабнал тоягата и си дал вид, че ако не са гостите, ще набие жена си.
— Е де, успокой се — казали кьосетата, — не ни трябват парите, по-добре ни продай заека.
— Не, дума да не става, няма да ви го продам! Каква полза имах от това, че ви продадох магарето? А сега искате и заека.
Но кьосетата били алчни хора. Те си помислили: «Опитоменият заек не само ще ни върне загубата, но ще ни донесе и печалба». Платили за заека толкова, колкото дали за магарето, и си отишли с покупката. Когато наближили града, кьосетата извадили заека от торбата и му рекли:
— Иди кажи на жените ни да приготвят обяд! — и го пуснали.
Заекът, разбира се, не чакал да го молят много-много и полетял.
В къщи кьосетата видели, че не е направено нищо, и набили жените си. Но жените се кълнели и ги уверявали, че не са виждали никакъв заек. Едва сега кьосетата се досетили, че Яро пак ги е надхитрил, и се върнали отново при него. Но Яро се бил приготвил вече за тази среща. Той напълнил с кръв един волски мехур и казал на жена си:
— Кьосетата, разбира се, пак ще дойдат скоро. Ти закачи този мехур на шията си. Когато дойдат, аз ще ти кажа: «Донеси по-скоро парите!» А ти не се и помръдвай, сякаш не говорят на тебе. Аз ще се ядосам и ще се развикам. Но ти пак не обръщай внимание. Тогава ще грабна един остър нож и ще се спусна, уж да те заколя. Ти не се бой, аз ще пробия само ме¬хура. А като бликне кръвта, престори се на умряла.
— Добре — съгласила се жена му и взела мехура.
Още не влезли кьосетата в къщи, и Яро изкрещял на жена си:
— Бързо извади и донеси парите!
А тя не му обърнала никакво внимание.
— Какво е това, не ме ли чуваш? Казват ти, донеси парите!
— Я ме остави на мира, не зная къде са ключовете!
— На тебе говорят, никаквице такава, мръдни се по-скоро!
— Какво си се развикал? Казвам ти, че у мене няма никакви ключове.
— Веднага намери ключовете, иначе ще те заколя като кокошка!
— Къси ти са ръцете, разбойнико!
При тези й думи, уж побеснял от гняв, Яро сграбчил жена си за косите, повлякъл я към ъгъла, съборил я на земята и забил ножа си във волския мехур. Бликнала кръв. Жената затворила очи и останала да лежи като мъртва.
Кьосетата се изплашили. Помислили си, че отгоре на всичко могат да ги обвинят и в убийство.
Хукнали кьосетата да бягат, но от страх не можели да намерят вратата.
— Измамници! — изкрещял към тях Яро. — Заради вас убих за нищo жена си! Сега е ваш ред, няма да избягате от моя нож!
От страх душите на кьосетата се свили като просени зърна. Най-после те едва намерили вратата и се спуснали да бягат колкото може по-далеч от страшния Яро, без да посмеят да се обърнат назад.
А Яро и жена му се прегърнали и почнали да пеят, да играят да се веселят.

Живял в старо време един голям богаташ. Той водел такъв живот, че малко по малко прахосвал богатството си и един прекрасен ден останал гол като сокол.
Навел той поглед, обронил глава надолу и само охкал и ахкал, когато си спомнял за миналите дни.
Веднъж му дошли на гости приятели и един от тях — човек видял и патил — рекъл:
— Изглежда, че нещо си сбъркал, затова щастието те е напуснало.
Моят съвет е да тръгнеш да си търсиш изгубеното щастие — може да го намериш и тогава ще забогатееш както преди.
Обеднелият богаташ послушал тези думи и тръгнал през поля и гори да си търси щастието. Веднъж сънувал, че щастието му виси на една скала. Събудил се на сутринта и веднага се упътил да търси скалата. Вървял, вървял и срещнал по пътя един лъв.
— Накъде си тръгнал? — попитал го лъвът.
— Отивам да търся щастието си.
— Аз го зная — рекъл лъвът. — То е много мъдро, може би ще го попиташ как да се изцеря. Ето вече от седем години съм немощен. На връщане ще ми кажеш какво е отговорило и аз ще направя за тебе всичко, каквото мога.
Човекът обещал да изпълни молбата му и си продължил пътя.
По-нататък той влязъл в една овощна градина, отрупана с изобилен плод. Но като късал плодовете и ги опитвал, разбрал, че те всички са горчиви. Стопанинът на градината го видял и най-напред му се скарал, но после, когато човекът му разправил своето нещастие и му казал накъде е тръгнал, почнал да го моли:
— Попитай тогава, братко, какво да направя, та плодовете на моята градина да не бъдат горчиви. Колко труд положих, садих нови дървета, присаждах — нищо не помогна. Ако на връщане ми донесеш отговор, ще направя за тебе всичко, което ми е по силите!
Човекът обещал да изпълни молбата на градинаря, продължил пътя си и стигнал до един замък, разположен край висока планина. Той влязъл в двора и видял една красива девойка. Тя го запитала какво търси по тези места и човекът й разказал всичко, което се случило с него.
— Аз имам и имот, и богатство — рекла девойката, — но страдам от силно главоболие, което ме мъчи денонощно. Ако попиташ своето щастие как да се изцеря, ще направя всичко, каквото поискаш!
— Добре, ще го попитам — обещал човекът и продължил нататък.
Вървял той колкото вървял, стигнал най-после до скалата и намерил своето щастие, което висяло с главата надолу.
Човекът го поздравил и му разказал какво го е сполетяло. После предал молбите на лъва, градинаря и на девойката и като изслушал отговорите на щастието, предложил му да се върнат заедно.
— Ти тръгни напред, аз ще дойда след тебе — рекло щастието. На връщане човекът видял пак красивата девойка и й казал:
— Ще се изцериш от своята болест, ако се омъжиш за някой добър юнак. На стопанина на градината казал:
— Водата, която напоява градината ти, тече по златоносна земя. Златният прах, който се намира във водата, се всмуква в дърветата и затова плодовете им стават горчиви. За да дава градината ти сладки плодове, трябва да изместиш коритото на реката или да извадиш златото от водата.
Като стигнал при лъва, човекът му разказал всичко, което видял по пътя, и отговорите на щастието.
— Какво ти предложи прекрасната девойка? — попитал лъвът.
— Предложи ми да се оженя за нея и заедно да добруваме, но аз не се съгласих.
— А какво ти предложи стопанинът на градината?
— Стопанинът на градината извади от реката всичкото злато, а то излезе много. Предложи ми да го взема за себе си, но аз му отказах и рекох: «Какво ще го мъкна толкова далече до къщи!»
— Е, добре, а сега ми кажи какъв съвет получи за моята болест — попитал лъвът.
— А за тебе щастието ми каза, че лъвът ще се изцери, щом изяде главата на глупав човек.
Лъвът хубавичко се позамислил над тези думи, после протегнал полекичка лапата си към главата на човека, сграбчил я и я излапал.
— Кълна се — рекъл лъвът, — че едва ли ще намеря на земята по-глупав човек от тебе!

Току в подножието на връх Мусала във величествената Рила планина е най-високото езеро от всички рилски езера – Леденото. Преди милиони години невидимата ръка на природата шлифовала ледени езици с едрозърнест лед, които се спускали надолу като запокитени. Спускали се ледените езици, спускали се и се разположили стъпаловидно по билото и родили езерата. „Очите на Рила" ги е нарекъл народът, добрал се до тези висини. А най-високото от тях на Балканите – 2700 метра надморска височина – Леденото, и до днес таи една легенда, която се разказва от всеки, който реши да покори гордото чело на Рила!
Обичали се двама млади. Голяма била обичта им, но както се случва, неверието винаги хвърля сянка върху съвършенството. Девойката, може би влюбена в себе си повече отколкото е приличието, поискала от своя любим да й покаже колко много я обича. Мярката за тази обич била той да се хвърли в езерото и да го преплува. Тогава тя ще бъде сигурна в силата на неговата преданост. Без да мисли, момъкът се хвърлил в езерото и то дружелюбно го прегърнало в ледените си води. Потънало в бездната безразсъдството на младостта! Момъкът така и не се видял повече. Останало само да се разказва, че леденото езеро не крие живот. То е просто едно от очите на Рила.
Не случайно великият поет Иван Вазов я нарече „Великата рилска пустиня"! От върха надолу се спуска голямата рилска река. Местните хора казват, че край реката никога не е имало трева, защото самодивите там въртели самодивските си хора и все я тъпчели.
Веднъж една жена решила да отнесе детето си при свети Иван Рилски, за да се поклони. Когато стигнала до реката, тя седнала да си почине и заспала близо до самодивското игрище. Детето седяло до нея и не смеело да гукне. В съня си майката дочула някой да говори, но не можела да си отвори очите от дълбокия сън. Една жена говорила на детето:
– Постой, рожбо, при мен. Не се плаши, аз не съм лоша, зло няма да ти сторя. Аз съм Юдинка – казала дългокосата руса жена. – Когато бях девойка, бях самовила и хубостта ми нямаше равна на себе си. Сестрите ми завиждаха и на хубостта, и на пеенето, и на самовилските хора, които въртях, та на земята не стъпвах. Когато бях на осемнадесет години – продължавала разказа си самовилата – открадна ме вакъл овчар, дивен свирец на кавал. Потръпваха рилските гори от неговото свирене, но аз не го залюбих. Добих лете. Моята майка не можа да ми прости, че съм нарушила самовилските повели и ми открадна детето, а мъжа ми устреля и той се раздели с душата си. Останах сиротна вдовица и без дете. Клетвата на моята майка беше – да стана юдинка и да се радвам на чужди деца. Да остават майките им подир мен да леят сълзи за рожбите си, а аз с тези сълзи да ги къпя. – Кажи ми, мило детенце, дали да те взема, или да те върна на майка ти, че и тя е сиротинка като мене, никого си няма.
Като се събудила майката, видяла детето си в ръцете на чужда жена – облечена в черно и ронела горчиви сълзи, и занемяла. Юдинката я съжалила, оставила й детето и го благословила да бъде най-хубавата и умна девойка на света!

В тази  приказка се разказва за туй, как Камилата получи своята голяма гърбица.
В началото на времето, когато светът беше още съвсем нов-неготов и Животните тъкмо започнаха да работят за Човека, имаше една Камила, която живееше сред Ужасно унилата пустиня, защото сама беше Ужасно унила камила и не искаше да работи. Тя се хранеше със сухи клечки, тръни и бодли и когато някое животно я заговореше, тя продължаваше да си хрупа и хрупа трънаците и треволяците и отговаряше само с едно презрително „Хръп!". С едно „Хръп!" и толкова.
Понеделник сутринта пръв пристигна при нея Конят, със седло на гърба и юздечка между зъбите.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да носиш ездач на гърба си като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Конят си отиде и разправи на Човека. След него пристигна Кучето, с пръчка в устата.
— Камило, ей, Камило! — каза то. — Ела да ходиш на лов като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Кучето си отиде и разправи на Човека. Трети пристигна Волът, с хомот на врата.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да теглиш ралото като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Волът си отиде и разправи на Човека. Като свърши работният ден, Човекът събра Коня, Кучето и Вола и каза:
— О, вие Трима, от които полза има, знам, няма да ви е лесно (още повече че светът е съвсем нов-неготов), но това хръпало в пустинята, изглежда, не е способно за никаква работа, инак досега щеше да е тук; затова ще го оставя да си седи, където е, а
вие ще трябва да работите извънредно и заради него.
Това ядоса много Тримата (понеже в такъв съвсем нов-неготов свят имаше много нещо за вършене) и те се събраха там, дето почваше Пустинята, на съвещание, или както казват африканците, на „индаба"; или както казват индусите, на „панчайет"; или както казват индианците, на „пау-пау". Камилата се довлече и тя, по-ужасно мързелива от всякога, като дъвчеше някакъв сух трън. Щом видя Тримата, тя се усмихна презрително, каза: „Хръп!", и си отиде.
Но след малко наблизо мина един дух, или по арабски — Джин, който беше Джин — Отговорник за всички пустини.
Той се движеше във вихрушка от прах. (Джиновете винаги се придвижват тъй, защото такава е магията.)
Като видя Тримата, той се спря за малко да поиндаби и попанчайети с тях.
— О, Велики джине на всички пустини — каза Конят, — справедливо ли е някой да мързелува, когато светът е още съвсем нов-неготов?
— Не, разбира се — каза Джинът.
— А така! — каза Конят. — А пък има едно същество — дългокрако и дълговрато — сред твоята Ужасно унила пустиня, което е ужасно мързеливо и досега — от понеделник сутрин! — не е мръднало крак да поработи! То не ще да носи ездач на гърба си!
Фюююю! — подсвирна Джинът. — Залагам всичкото злато на Арабия, че това е моята Камила! И какво казва тя?
— Казва „Хръп!" — отговори* Кучето. — И не ще да ходи на лов!
— А нещо друго да е казвала?
— Не, само „Хръп!" И не ще да тегли ралото! — каза Волът.
— Добре — каза Джинът. — Сега ще я нахръпам аз нея, само миг почакайте!
Той се уви в своята дреха от прах, понесе се над Пустинята и откри Камилата, която ужасно мързеливо се любуваше на отражението си в една локва.
— Моя стара жвакаща и плюеща приятелко — каза Джинът, — чувам, че си била отказала да работиш, и то в този свят, който е още съвсем нов-неготов?
— Хръп! — отговори му Камилата.
Тогава Джинът седна на пясъка, подпря брадичката си с ръка и започна да мисли една Голяма магия; а Камилата продължи да се любува на отражението си в локвата.
— Другите Трима са работили извънредно от понеделник сутрин досега само за¬ради твоя ужасен мързел — каза Джинът. И продължи да мисли Голямата магия, подпрял брадичката си с ръка.
— Хръп! — каза Камилата.
— На твое място бих се въздържал от потретяне, за да не съжалявам после — каза Джинът. — Слушай, лигло, заповядвам ти да се хванеш на работа!
Камилата и този път каза: „Хръп!", но едва изхръпка, и видя в локвата как линията между плешките и опашката й, с която тя много се гордееше, започна да се издува, да се издува, докато се превърна в една голяма клатушкаща се могила.
— Виждаш ли тази могила, приятелко мила? — каза Джинът. — Това е „Хръп"-ът,
който си спестила, като си хръпала, без да си се потила. Днеска сме четвъртък, а ти не си мръднала крак от понеделник сутрин, когато другите животни почнаха да се трудят. Тръгвай веднага на работа!
— Как ще работя, като този „Хръп" ми пречи? — каза Камилата.
— Той е нарочно — каза Джинът, — защото си пропуснала три дни. Отсега ще можеш да работиш три дни, без да ядеш, за сметка на своя „Хръп". И само да кажеш, че не съм ти сторил добро! Хайде, измъквай се от пустинята ми, върви при другите Трима, че и от теб полза да има, и се дръж прилично!
И Камилата понесе своя „Хръп" през пустинята и отиде при Коня, Кучето и Вола. И оттогава до днес, о, мое Безценно съкровище, тя още го носи (само че за да не я засягаме, ние не го наричаме „хръп", а „гръб" или „гърбица"). Но и досега не си е отработила трите дена, които беше пропуснала в началото на света. И не се е научила да се държи прилично.
* * *
На гърба си могила
има всяка камила —
ако щеш, провери в зоопарка —
но аз зная двамина
мързеливци с гърбина,
надвишаваща нейната мярка отдалеч, 
моя драга, проличава веднага
 как могила унила, пълна с грозни инати,
 като гръб на камила на гърба му се клати.
А със тебе ний двама
се въртим по пижама,
грозно хленчим, не щем да закусим,
бродим чорлави в къщи
като дяволи същи
и на своите играчки се мусим.
Но доколкото зная, по закона в страната
 със лице към стената се наказват лицата,
 щом такава могила, пълна с грозни инати, 
като гръб на камила на гърба им се клати.
Затова, моя драга,
човек трябва веднага
да престане дома да се шляе
и да грабне в ръката
търнокоп и лопата,
и да иде навън да копае.
И ще види как Джина — дух на нашта градина 
ще издуха от него като дим от комина
 всяка грозна могила от камилски инати!… 
Тоз съвет, моя мила, е към теб и баща ти.