Чуй всички приказки

Тук някога е имало селище. От селището сега е останал само един геран с кобилица и изсъхнала дървена кофа.
Погледнеш ли дъното му, ще видиш да светлее колелце колкото стара пара. Иззидан е здраво с камъни, пристегнат с железни обръчи. Зидали са го майсторски ръце, щом е оцелял до днес. В знойните летни дни е утолявал жаждата на добитъка.
Винаги когато се връщахме с баба от лозето, минавахме през тази местност, която и до днес се нарича „Селище". Пълните кошници с грозде ни натежаваха и ние спирахме тук за отмора.
Щом наближехме герана, аз здраво стисках ръката на баба и потръпвах от необясним страх. Но все я молех отново, за кой ли път, да ми разкаже за „дяволския" геран със зеленясалите каменни корита от червен едрозърнест белоградчишки камък. А баба нежно мушкаше ръчичката ми под престилката си и разказваше преданието, което се помни открай време!
Някога на това място имало блато. Водата не се изтичала отникъде. В него буяли блатни треви и крякали жаби. По някое време хората забелязали, че водата изчезнала и само на едно място се появило бълбукащо изворче. Надошли и първите заселници. Заживели мирно и тихо. Прекопали земята, ширнала се в зелената люлка между двете реки -Лом и Дунав. Тръпнели ръцете от ударите по черните буци. Тогава нямало леснината на машините. Решили селяните на това място да изградят геран с каменни корита, та да има къде да се спира добитъкът да си пийне водица. Бистра и студена била водата, та и за пиене ставала, решили те.
Не си пожалили труда, та докарали камъни чак от белог-радчишкия Балкан! Повикали добри майстори и започнали строежа. За чудо, всяка нощ изворчето изхвърляло вода И сривало съграденото през деня. Чудели се всички каква сила руши здравите камъни и ги помита. Зашушукали си хората, че няма да мине без жертва. Знаели те, че сянка трябва да се зазида. Тъй е останал обичаят от памтивека! Душа трябва да се вгради, за да оцелее градежът. Трудно било на баш майстора да реши кого да избере. Малко били хората в селцето, свидно му било за всеки от тях!
Веднъж минала край майсторите Йона – млада и хубава девойка. Където и да ходела, тя била все с бодната хурка в пояса и все въртяла вретеното. Нали дари трябвало да тъкми за свекър и свекърва, за девери и зълви!…
– Добра среща, майстори – казала девойката и се спряла да погледа. Лицето й било озарено от топла усмивка.
– Дал Бог добро – й отвърнал главният майстор и се приближил до нея. Пораздумали се за това, за онова и майсторът успял да измери сянката й. Зер сама я изпратила съдбата!
На другия ден строежът продължил с нова сила. За чудо на всички- през нощта той не се сринал. Скоро геранът бил съграден и от радост хората от съседните махали все прииждали и се заселвали в „Селището".
А Йона? Тя заболяла, залиняла и се поминала сиротинката. Оттогава на този „дяволски" геран в късна доба, когато луната изгрее, излизала млада жена с хурка и вретено и все предяла. От време на време тя прикътквала пиленцата си и те кълвели зрънца около нея. А когато нямало месечина, се чувало само пилешкото цвъртене!
– А селцето, къде е селцето? – все питах баба учудено!
– Селцето ли? – прошепваше тайнствено тя.
Една вечер дошла страшна вест – Чипровец горял.
Чипровец гори, повтарял си поп Боно от селцето и без да се мае, бързал да стъкми това-онова и да потегли натам, към Балкана, където братята им гинели от вражите палежи. Дошло било време да се излее натрупаната мъка.
Нощта била черна и влажна. Нозете им затъвали в лепкавия чернозем. От време на време се обаждала нощна птица – Улавица и пак утихвала нощта. Не ще да е на добро – хортували си размирниците, щом се обажда прокобното пиле, и се вглеждали във всяка крайпътна сянка.
Но до мястото на въстаналия Чипровец те така и не стигнали. Турски обръч стегнал селцето, та не можело пиле да прехвръкне. Непокорните мъже погубили, а поп Боно изправили на клада сред селото жив да гори – та да помни мало и голямо какво постига оногова, който дръзне глава да вдигне.
Когато огнените езици облизвали къщиците на цялото село, поп Боно вече догарял като свещичка.
Баба попадия Боновица – смела и решителна жена, успяла да изведе зад огнения обръч оцелелите жени, деца, мъже. Колко вървели, не се знае, но ей там се спрели, където реката Лом сега се огъва и като сватбен пояс е опасала зашумената градина. Преместило се селцето там до реката, където малката черквица е привела гръб и като че ли още таи страха от онези размирни времена!
А Йониният геран, ей го и сега – стар престарял, но все напомня на потомците, че тук някога е кипял живот, че там, дето сълзи са капали – легенди са никнали! Как иначе Щяхме да знаем, че е живяла Йона мома хубава, работна и нощем излизала на герана, сядала на каменното корито и все въртяла вретеното!

Ой та тебе, боже, мили боже, що ми правиш чудо и нишани, да се чудит съта ристиянщина, да се славит твое свето име, да се слушат от века до века!…
Шетба шетат Марко Прилепчанин, шетба шетат земя по краина…
Конят Шарколия на юнака е толкова силен, че като върви – гората кърши! Кършигоро му думали. На самурения му калпак лестят три огледала, а под тях пера паунови; засукал е черни мустаци – единият е три черни руна; очите му игриви, соколови, а веждите, като лястовичи крила; опасал е сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти и сече дърва и камъни. Боздуганът му – шестотин оки. Черната му гуна кабаница се чернее като тъмен облак. Конят Шарколия – дето стъпи – камъни троши, а нозете му потъват в черната земя до колени…
Откъде се е взела тази сила у юнака, пита народният певец! Цялата земя, черната, ечала и се тресяла. Гръдта й вече не издържала тази сила! А земята е пуста, пустелия. Ограбена, опожарена, изсъхнала и повехнала!
Горе от небето звезда Вечерница гледала това чудо, което ставало на земята. Гледала и се чудела на Крали Марковата сила. Откъде се взела тя, та не може никой да Я надвие – нито ламя, нито Вила самовила, нито пък горска юда!
А земята – измъчената, жадно чакала юнаковата сила, за да я отърве от злото, дето е толкова голямо, че от него рукнали реки от хорски сълзи и неволи.
Препускал с коня Шарколия по ширинето Марко Крале вити и ядно си мислил, че няма кого да срещне, няма с кого дума да си продума, няма кой силата му да признае!
Както вървял юнакът със скършени вежди, отправил очи към небето и видял звезда Вечерница, че го гледа и звънко се смее. Спрял се Марко и любопитно я попитал:
А ей гиди, звездо Вечернице,
ке те прашам, право да ми кажиш.
Ти си грееш горе отвисоко
и се пулиш редом надалеко –
дали имат юнак спроти мене?
– Много съм шетал по земята – казал й високомерно той. – Никъде не съм срещал нито юнак, нито лошотия – димна юда, ламя или самовила. Никой силата ми не може да победи. Та кажи ми, звездо Вечернице, и ти ли това виждаш?
– Нали ме питаш, право ще ти кажа – рекла звездата. – Юнак като тебе не съм видяла, нито пък ще видя.
Чул тези думи Марко и сърцето му възсияло от гордост, погладил си мустака и самодоволно продължил хвалбата си:
– Звездо Вечернице, слушай какво ще ти кажа аз! И Бог да слезе от небето – и при него излизам. Цялата земя, безкрайната – с една ръка мога да повдигна!
Звезда Вечерница нищо не отвърнала. От тези думи потъмняло лицето й. Тъмен облак се задал и тя побързала да се скрие от срама и от жал заплакала. Сълзите й паднали на земята като роса и я охладили! А народният певец? О, гневът му бил голям. Ето как осъдил надменността на юнака:
Бог да биет Марко Прилепчанин що ми рече дума неразумна, що си стори пуста будалщина, та погуби своя юнащина!…
Да видим сбъднала ли се е народната присъда над юнака!
Продължил Марко пътя си по широката земя. Но добрият му кон Шарколия вече много се уморил. Той все по-трудно и по-трудно се движил. Препъвал се в камъни, в дървета. А конникът? Той удрял ядовито кончето си с то-пуза между черните му очи и го дърпал за юздата – да върви и да не спира, защото юнак над юнаците носи на гърба си! С такива помисли Марко юнак мира не давал на коня си Шарколия.
Но разиграл се конят, юначагата, та цялата земя се разтърсила. Завели силни ветрове, забучали езерата, разплискали се реките. И Черното море се разгневило. Даже кроткото Бяло море се разсърдило – заклокочило и забучало. Планината се разкършила, затрещяла… уплашили се хората по села и градове, зверовете с рев се скрили в пещерите, писнали птиците във висинето и гневно заплескали с криле. Настанала голяма врява и страхотия. Притъмняло небето и слязло чак до земята!
Като погледнал Господ към земята – сърцето му се свило от жал. Той видял как черната майка земя се огъвала, тресяла и все по-трудно понасяла тази сила на плещите си. Тогава Господ слязъл от небето! Престорил се той на стар дядо и нарамил на гърба си малка торбичка със земя. Бла- гословил я веднъж, два пъти и събрал в нея тежестта на цялата черна майка земя. Приседнал старецът на кръсто¬път, дето знаел, че ще мине Марко Кралевити, и зачакал.
Ето, че се задал със страшна сила юнакът. От планина на планина прескачал. След него мъгли от прах се вдигали и дъжд от камъни се търкаляли след Шарколия. От ноздрите на добрия му кон пламъци проблясвали, а от устата му – бяла пяна с кръв прошарена.
Съгледал Марко стареца на кръстопътя и отдалече се провикнал:
Добър вечер, дедо, стари дедо! Що те тебе нужда дотерало да ми одиш по ни една доба по пустава земя покраина со онаква торба малечкава?
Старецът кротко го поздравил с „Дал Бог добро" и му отговорил, че е решил да пообиколи широката земя, но малката му торбичка е тежка и претежка, та нямал сили да я качи отново на гърба си!
Моля те, незнайна делио – казал той, – повдигни торбичката и я сложи на гърба ми и да потегля, че дълъг път ме чака!
Марко Прилепчанин шумно се разсмял, като видял малката торба и със замах посегнал с войнското си копие да я повдигне. Но торбичката не помръднала. Тогава той прихванал копието си със двете ръце и го изправил нагоре. Копието с трясък се прекършило на две. Гледа юнакът и не вярва на очите си. Пришпорил коня, за да се доближи до торбичката, протегнал дясната си ръка и с малкия си пръст поел торбата. Конят се раздвижил с цялата си сила и костите му изпращели. Обърнал се той към своя господар с молба да не му отнема цялата конска сила и да не къса яките му жили. Като погледнал Марко добрия си Шарколия, голямо чудо видял. Конят бил потънал в земята до колени. А торбата не помръдвала.
Разсърдил се юначагата и слезъл от коня. Подритнал малката торба, но кракът много го заболял, а торбата все така не се помествала. Още повече се ядосал Марко и я подхванал с двете си ръце. С цялата си сила я повдигнал нагоре, а краката му потънали в земята до глезена. От челото му кървава пот се стичала, очите му се опулили – ще изскочат, а устатата му се напълнила с кръв. Едва тогава торбичката леко се помръднала. Когато повторил да я повдигне – изпращяли костите му и той се строполил на земята. Нещо в сърцето му се скъсало!… изпуснал торбата и се отпуснал безпомощно!
Тогава кроткият старец го попитал – знае ли каква тежест вдига!
Какво ще е това голямо чудо, дето тежи в малката торбичка – казал като на себе си юнакът.
Старецът отвърнал:
Ой та тебе, Марко Кралевики, ти подкрепа съта църна земя! Дали имаш сила юнащина Да излезеш сега да се бориш со Господа вишни от небеси?
Юнакът с разкаяние признал, че е било лудо неразумно, дето една малка торба не може да подмести, а камо ли с Господ мегдан да дели.
Старецът леко се усмихнал и обяснил на Марко Кралевити, че когато се е опитал да повдигне торбата с копието си – загубил е половината си сила, когато с пръст подава, нал торбата, тогава е загубил и другата половина, когато я похванал с двете си ръце е загубил цялата сила.
– Отсега нататък приеми моя благослов – казал му той, – пак да бъдеш юнак над юнаците, но ще има и по-юнаци от теб. Ти не ще можеш да ги побеждаваш само с юнашество, а с ум и хитрина!
Казал това Господ и изчезнал!
Крали Марко тръгнал по прашните пътища към Прилеп, но не ходил като хала, а кротко и полека. Стичали се едри сълзи по лицето му и жалел за силата си. Разкайвал се за глупостта си, дето му е погубила силата!
Народният певец изпроводил Марко до Прилеп града, оженил го и го оставил да си гледа кралството, а когато трябва да го защитава – с хитрина да се бори и побеждава, а не със сила!
Останало е песен да се пее и да се разказва, та да слуша цялата християнщина и да знае:
Дур не било, не би се пеяло, що слушало, все весело било.

Тя всявала ужас у людете, защото самовилата била много люта и каквото пожелаела, това ставало. Майките съветвали овчарите си да не се лъжат да се приближават до Стана Самовила, а на щерките си заръчали – да не ходят по тъмници и по самодивски кладенци, децата пазели – да не играят по самодивски поляни. Но веднъж дошла лоша вест отгоре, от планината. Стана Самовила заповядала на селяните да й дадат две дечица близначета, две момчета юнаци, две моми хубави. Девойките й се молили да почака малко – да играят Лазарица, да срещнат Великден, а после Гергьовден – на люлки да се полюлеят, а след Спасовден да дойде!
– Добре – рекла Самовилата и оставила селото малко на мира. А майките, те място не си намирали от мъка. Коя майка ще си даде чедото на Вила Самовила?
– Вило Самовило – провикнали се те – ще ти дадем две ягнета, две крави, две телета, само не ни вземай рожбите. -Ти рожби си нямаш и не знаеш каква е мъка голяма с чедото си да се разделиш.
Разлютила се Стана Самовила, развилняла се, заради тези думи на селските майки и взела сто дечица, сто невести, сто юнака, сто момчета, сто девойки… Откарала ги тя в нейното царство в планината и наредила строго какво да правят: невестите трябвало злато да вият, юнаците – камъни да хвърлят, момчетата – свирки да свирят, девойките -песни да пеят, дечицата – билки да берат, билки да й носят, венци да вият, челото да й кичат.
Но забелязала тя, че детето на Рада невеста беряло билки, но билки не носело. Обърнала се тя със строг укор към детето, защо не носи билки, като ги бере! А то й отвърнало:
– Тънка Стано Салювило! Недей да кълнеш Радиното, Радиното пусто дете, ами кълни моя майка, моя майка и баба ми, че не ме са опасали, та ми биле изпаднува, изпаднува от пазухи!
Казало тези думи детето и се замолило на Стана Самовила да му даде стрела и лък, та да иде в село и да стреля своята майка и баба, че не са го опасали със зунка и билките му изпадали от пазвата.
Излъгала се самовилата, дала лък и стрела на детето, а то хитричко насочило стрелата към тънка Стана и я устреляло… Така се спасили самовилските роби и се върнали при майките си!

Ведно с празника, народът пази и легендата за змея и неговата пещера – подземното му царство! За големи бъчви в змейовите подземия, пълни с чуден нектар, събран от най-узрели гроздови зърна. За мома, която отвлякъл в палата си…
Тази есен била натежала от плод. Гроздовите зърна пращели от сок. Гората намятала вече своя пропъстрен есенен шал. Като разперени длани листата се втурвали към земята и я застилали с алено, жълто, оранжево.
Лъчите на есенното слънце се промъквали в уличките, изпълнени с народ. Жени, деца – млади и стари, били празнично накипрени.
В този ден голям празник бил събрал людете на балканското селце. Мало и голямо се уловило на хорото. Свирели кавали, думкали тъпани. Селското сборище шаренеело от цветове всякакви. Моминските и невестинските носии сякаш се надвиквали с искрящата си многоцветност. Изведнъж тъмен облак се спуснал. Притъмняло небето. Страховита вихрушка връхлетяла хороиграчите и те се разпилели с писъци от уплаха. От облака подал главата си змеят от недалечната пещера и грабнал най-хубавата мома от селото. Дена й думали. Отнесъл я той в пещерата и отново светнало слънцето. Отново хорото се подновило, но всички забелязали, че Дена я няма – личната хубавица, сестра на близначката Катерина. Катерина горко плачела и се озъртала, да не би да изскочи отнякъде обичната й сестра. Но всички разбрали, че Дена е отвлечена от змея. Малко ли пакости правела халата. Обирала от лозята най-зрелите, най-сладките зърна и пълнела огромната си бъчва с гъст божествен нектар. Виното й било толкова гъсто, че можело в кърпи да се носи. Малко ли телета и друга стока била задигнала от трудолюбивите стопани! А пещерата била красива като дворец. По стените се спускали бистри водоскоци, обкичени с бръшлян и горски цветя, които благоухаели. Сводести зали блестели от злато и елмази, от сребърни сияния. Подовете били покрити с дебели папратови постилки, а над тях се виели диви лози. Стара магьосница се грижела за змея в подземния дворец. Тя поела в ръцете си и Дена. Обградена била с внимание и тънела в разкош, но по цели дни плачела неутешимо. Един ден змеят й поднесъл железни опинци и я успокоил, че щом ги скъса, по обичая, стария, ще я изпрати на повратки при майка й. Зарадвало се момичето и всеки ден се разхождало и тътрело нозете си по твърдите скали, та дано по-бързо да се протрият тези опинци. Но това все не се случвало. Отново заплакала от мъка. Смилила се магьосницата и тайно я посъветвала да ги нагрява нощем, а сутрин да ги охлажда в студения поток. Изпълнявала заръката Дена и все тъгувала, все плачела за своя дом, за грижовната си майка, за обичната си сестра, за любимия си драговник. И все не идел този ден. Замолила се тя отново змеят да я заведе при мама, а той с охота й отговорил, че ще спази обичая, обичай е това, но когато скъса железните опинци, които й поднесъл като сватбен дар. Всяка вечер обливала със сълзи железните опинци, нагрявала ги в жарта до червено и отново и отново ги мокрела с горчиви сълзи!
Дълго носила девойката мъката в сърцето си! Когато дошъл денят да отиде на повратки, Дена припнала радостно към бащиния дом. Когато стигнала, дворовете в пелин урасли, а на сухата череша пиле кукувало с човешки глас:
– Твоята майка не те дочака. От мъка изгасна…
Злото иде от змея – шушукали си тревожно хората! 
Щом Дена изчезна и чумата не закъсня. Изтръшка толкова хора, зачерни толкова къщи. Глад настана. Суша спече земята. А от памтивека хората мирно и тихо си живеели тук. Трудели се от ранна утрин до късна вечер. Прекопавали земята. Засаждали лозови пръчки, пълнели бъчвите с вино да има за сватби и кръщенета… не можело то така – бодни пръчка, пий вино, както обичали да казват те. Сговорчиви били и в труда, и в празника.
Преди четири есени, когато изчезнало момичето на Боно дюлгерина- Дена, помръкнала радостта им. Оплакали я жива. Людете й се радвали, че е работна и хубава. Скоро сватба щели да вдигнат. Тя стъкмила дарове за чудо и приказ – за свекър и свекърва, за девери, за зълви и етърви…
Тъй с добро си спомняли хората от балканското селце за Дена. И сега, когато тя се върнала по живо, по здраво, решили с хитрост да премахнат халата, да я убият, та да мирясат и да си гледат кърската работа. Заклали те най-тлъстото теле, напълнили го с прахан, събран от букови дънери. Запалили в единия край праханта и го зашили. Вечерта, когато всичко утихнало, оставили телето пред змейовата пещера. Като съгледал готовото ядене, змеят с радост нагълтал младото добиче. Разгоряла се праханта, пламнал огън в гърдите му и преди да изгаси жаждата си, се пръснал със страшна сила. Потреперили скалите, разлюлели се горите и в този час потекли буйни потоци, паднал напоителен дъжд. Развеселили се хората, вдигнали голяма сватба на Дена и сестра й…
И днес, ако минеш по планинските пътеки към змейо¬вата пещера, старите ще ти посочат къде Дена е стържела железните си опинци.

Имало едно време едно лъвче, което можело да надава само слаб рев. Наричало се Сем.
— Хайде, Сем — казала майка му, — иди в джунглата да поревеш с другите лъвове.
Сем отишъл в джунглата, където всички лъвове ревели много силно:
— РРРРРРРРРРР!
— Сега е твой ред да ревеш, Сем! — подканили го те. И Сем заревал:
— Ррррррррр!
Всички лъвове му се присмяли.
Тогав Сем се върнал у дома, пийнал малко сироп против кашлица, та да му помогне да реве по-добре. После отишъл в задната градинка и започнал да се упражнява да реве.
Но колкото и да се мъчел, ревът му излизал много слаб.
Ех, че се натъжил, Сем!
Той отишъл в джунглата и там срещнал своя приятел Джек, който бил най-добрият ревач в света.
Джек можел да реве толкова силно, че щом го чуели, дърветата потрепервали, облаците се пръсвали, а животните бягали и се криели. Дори кралят в своя замък се плашел.
— Джек пак реве! — казвал той на кралицата. — Слушай какъв шум вдига! Знаеш ли какво, мила, не смяташ ли, че той би станал много добър пазач на главните порти, така че никой няма да смее да влезе и да краде кралските скъпоценности? Сега ги пазят само една котка и една мишка.
— Това е добра идея! — рекла кралицата.
Тогава кралят казал на министър председателя да отиде и да помоли Джек да дойде в замъка, за да пази кралските скъпоценности.
— Помоли го да пази и бебето! — прибавила кралицата.
Министър председателят отишъл в джунглата. Щом зърнал Джек, така се изплашил, че се покатерил на едно дърво.
— Кралят пита дали си съгласен да дойдеш в замъка, за да пазиш кралските скъпоценности? — извикал му той. — А пък кралицата пита съгласен ли си понякога да пазиш и бебето?
Джек останал много поласкан и отишъл в замъка с министър председателя. Щом влезли вътре, кралят казал:
— Сега застани на предните порти и реви! И Джек заревал:
— РРРРРРРРР! РРРРРРРРРР!
— Това се казва добър рев! — обадил се кралят. Но кралицата не била доволна.
— Всеки път щом зареве, събужда бебето — оплакала се тя. — Не съм съгласна с това.
И тя погледнала през прозореца.
— Ти си много невъзпитан! — извикала кралицата — Толкова силно ревеш, че събуждаш бебето.
Джек се замислил. После отишъл в джунглата, срещнал там своя приятел Сем и му казал да дойде в замъка и той да реве.
Така Сем дошъл и започнал да надава слаб рев.
— Ррррррр! РРРРРРРР!
Кралицата останала много доволна.
— Така е добре! — извикала тя. — Когато бебето е будно,
Джек може да стои на пост и да реве колкото си иска силно.
А когато бебето спи, Сем ще стои на пост и ще надава слаб рев.
Сем и Джек били толкова доволни, че затанцували от радост. И понеже тъкмо тогава бебето спяло, Джек слязъл долу в кухнята и готвачът му дал да вечеря. А Сем стоял на и надавал слаб рев:
— Ррррррр! Ррррррр!
— Ти си добро лъвче, Сем! — похвалила го кралицата.

Един момък имал двойка вълшебни волове, които можели да говорят и то по-умно от най-мъдрия старец. На един празник те му рекли:
– Хайде да идем и ние в града!
Като стигнали, момъкът ги оставил отвън до вратите на крепостта а той влязъл вътре. На улицата един глашатай викал, колко глас имал:
– Царят има нива неорана. Който може за един ден да я изоре, да я посее, да я ожъне, да я овършее и да откара с волска кола в двореца овършаното жито, царят ще му даде дъщеря си за жена и ще му напълни колата с жълтици.
Върнал се момъкът при воловете и им казал, какво е чул. Те рекли:
– Иди и кажи на царя, че ние ще свършим тази работа. Ако не успеем, да ни вземе главите!
Върнал се момъкът назад и отишъл в двореца да каже на царя, че се наема да изоре, да посее, да ожъне, да овършее и да откара овършаното жито – всичко за един ден.
Царят го погледнал, видял, че е беден момък, но му дал един човек да го отведе на нивата. Като стигнали с воловете, момъкът веднага започнал да оре. По някое време ги оставил да почиват, а те се обърнали към него и му казали:
– След малко, като стане пладне, царската дъщеря ще ти донесе обяд. Ти ще си ядеш и ще гледаш пред себе си. Ако погледнеш към нея, не бива да се засмиваш, защото лошо ще стане.
После воловете доорали нивата. Щом я изорали, тя веднага сама се засяла, пшеницата поникнала и започнала да расте. Дошло пладне и ето че царската дъщеря донесла обяд. Орачът ял и гледал все пред себе си, но по едно време погледнал момата и се усмихнал. Добере, но тя била вещица, омагьосала момъка и като си отишла, той заспал. Слънцето се спуснало ниско и воловете взели да си говорят. Деснякът рекъл на левака:
– Ти, побратиме, какво ще направиш?
Левакът рекъл:
– Аз ще дръпна Слънцето назад с единия си рог и ще го върна в пладне. А ти какво ще направиш?
– Аз пък – рекъл Деснякът, – ще тропна по земята с крак, тя ще се разтърси и господарят ни ще се събуди.
Левакът дръпнал Слънцето си с рога назад по небето, а Деснякът ударил с крак и разтърсил земята. Момъкът скочил на крака и започнал да жъне. РЗече на залез слънце работата се свършила: той овършал, събрал житото в торби, натоварил го в колата и потеглил. Стигнал в двореца, тъкмо когато Слънцето залязвало. Нямало какво да прави царят, извел дъщеря си и му я дал за жена. После заповя¬дал да натоварят и колата с жълтици и момъкът си тръгнал.
На пътя, по който поели воловете и орачът с царската дъщеря, имало едно блато. Щом дошли до него и царската дъщеря рекла:
– Дано останете в блатото! Момъкът попитал воловете:
– Ще можете ли да го прегазите?
– Спокоен бъди – рекли те, – тя нека си кълне!
Воловете прегазили блатото и изтеглили волската кола на сухо! Като излезли отвъд, царската дъщеря пак ги проклела:
– Дано ви вълци изядат!
Воловете тогава рекли на стопанина:
– Е, тая клетва е лоша! Откарай ни на реката да пием вода. Ама отидем ли там, веднага ще ни изядат вълците. Ти да вземеш роговете ни и да ги посадиш в двора. От роговете ще пораснат високи дървета,
колкото тополи, и името им ще бъде Рангели. Ти ще се обзаложиш с един болярин – ако познае, че тези дървета са пораснали от рогове и името им е Рангели, ще ти вземе колата с жълтиците. Ако не познае, ти ще му вземеш богатството.
Откарал ги момъкът на реката и вълците ги изяли. Той взел роговете и ги посадил в двора. От тях пораснали две много високи дървета, колкото тополи. Селяните се чудили какви са тези дървета, защото никога не били виждали такива.
На един празник в града момъкът казал на насъбралите се хора, че който може да познае от какво са пораснали двете дървета и какво им е името, ще му даде всичко, което е накупил с жълтиците.
Царската дъщеря не можела да се примири, че живее е обикноен селянин, затова прошепнала отговора в ухото на един болярин. Той веднага извикал:
– Аз знам от какво са: дърветата са поникнали от рогата на воло-веи името им е Рангели!
И момъкът му дал цялото си имане, взел една тояжка и тръгнал по пътя. Царската дъщеря и боляринът заживели в къщата му.
Вървял момъкът, вървял, уморил се и седнал да си почине на един камък. Замислил се и решил: „Ще ида при Слънцето за помощ. Може би то ще ми каже как да си върна богатството."
И тръгнал отново на път. Вървял, вървял и стигнал до една висока планина. Край пътя растяло ябълково дърво, което го попитало къде отива.
– Отивам при Слънцето – отвърнал момъкът, – да го питам мога ли да си върна загубеното богатство.
– Моля ти се да питаш Слънцето и за мене: защо ябълките ми са червени и сладки, а никой не иска да ги яде.
Момъкът продължил пътя си и се изкачил в планината – там два овена се биели на голяма поляна. Те го попитали къде отива и като чули отговора, казали:
– Питай Слънцето и за нас: защо три години се бием и никой не може да надвие?
Момъкът тръгнал отново. Вървял, вървял, стигнал до една река.
Тя го запитала:
– Къде отиваш?
Той отвърнал, че отива при Слънцето да го пита може ли да си върне богатството. Реката го помолила:
– Питай го и за мен – защо водата ми е чиста и студена, а никой не иска да пие от нея.
И пак тръгнал момъкът – вървял, вървял, извървял много път. Най-после стигнал до двореца на Слънцето. Потропал на златните порти. Отворила му една стара жена.
– Добър вечер, майко – поздравил момъкът. – Дошъл съм при Слънцето за помощ.
– Няма го тук – отвърнала майката, – но ако те види, ще те глътне! Ела да те скрия зад вратата. Ще изчакаш Слънцето да вечеря, пък тогава ще излезнеш.
Тъкмо го скрила зад вратата и Слънцето си дошло. Още не влязло вътре, веднага запитало:
– Мамо, кой е вътре?
– Няма никой – отвърнала майка му.
Слънцето седнало да вечеря. Нахранило се и казало:
– Нека излезе човекът, няма да го изям.
Момъкът излязъл иззад вратата и Слънцето го запитало:
– Защо си дошъл при мене?
Момъкът му разказал всичко – за воловете, за вещицата, за загубения облог, разказал му и за ябълката, овните и реката. Слънцето го изслушало и рекло:
– Ще ти помогна. На връщане, чак когато преминеш реката, ще и кажеш: „Докато не отнесеш човек, няма никой да пие от теб!" Като
се отдалечиш от овните, им извикай: „Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!". Като отидеш при ябълката – да се наведеш и Да копаеш при корена. Там ще извадиш една торба пари. Вземи ги и изяж една ябълка: оттогава вече всеки ще яде от нея.
После иди в града и кажи на хората: „Който познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба с пари!" И боляринът, който ти е взел имота, ще рече: „Откъдето си изгрява всяко утро, оттам пак ще изгрее" Ама вие се обложете: ако не може да познае, да ти върне всичко, което ти е взел. Хайде, иди си със здраве!
И момъкът си тръгнал от слънчевия дворец. Целунал ръка на майка му, дали му малко хлебец и той се отправил по пътя. Вървял, вървял и дошъл най-напред при реката. Прегазил я, излязъл на отсрещния бряг и казал:
– Река, докато не отнесеш човек, никой не ще пие от тебе!
А реката започнала да бучи, да приижда, разливала се, разливала се да го стигне, но човекът избягал – не могла да го отнесе. Момъкът заварил овните да се бият, но продължил и едва когато се отдалечил през три планини, обърнал се и им викнал:
– Овни, докато не убиете човек, няма да се преборите!
И те като се затичали, гонели го да го убият, но не го стигнали. Накрая момъкът отишъл при ябълката. Изкопал торбата с парите при корена, изял един плод и тръгнал по-нататък.
Най-после стигнал в града. Имало, празник и улиците били пълни с народ. От дългия път момъкът бил окъсан и мръсен, та всички го съжалявали. Но той разтворил торба и като блеснали жълтиците, се насъбрала голяма тълпа. Дошъл боляринът. Момъкът го видял, че идва и извикал:
– Който може да познае откъде ще изгрее утре Слънцето, ще му дам тази торба жълтици.
А боляринът се разтреперал от алчност и нетърпеливо извикал:
– Откъдето си изгрява всеки път, оттам ще изгре и утре! А момъкът това и чакал:
– Искаш ли да се обзаложим?
– Защо да не искам – рекъл боляринът, – ще ти върна всичко, което съм ти взел, но ако спечеля, ще ми дадеш жълтичките!
Двамата се обзаложили и на другия ден преди изгрев слънце хората изпълнили площада. И боляринът дошъл с жена си и се подсмихвал доволен. Чакал, обърнат на изток, но изведнъж блеснала светлина откъм гърба му. Хората извикали смаяно – Слънцето изгря оттам, откъдето всеки ден залязвало.
Тогава момъкът си взел отново целия имот, взел и богатстово на болярина. Оставил му само вещицата – като разбрала, че ще жи-вее с бедняк, тя започнала да хули и кълне болярина. А момък развързал торбата с жълтици – всички в града яли и пили, чак докато Слънцето залязло на изток.

Живели някога мъж и жена. Всичките им деца били момичетал Бащата по цял ден сечал дърва в гората и съжалявал, че няма синове, за да му помагат. Един ден се върнал, уморен от работа, и жена му казала, че отново чакат дете.
– За какво ми е още едно момиче? – извикал дърварят и прогонил жена си от дома. Навред около къщата се простирала само гора -жената нямало къде да иде, но мъжът й бил непреклонен. Най-голямата дъщеря си събрала багажа в един вързоп и тръгнала с майка си. Заживели в хралупата на стар дъб – поне дъждът да не ги вали, за храна берели гъби и диви ягоди.
Дошло време и жената родила момченце. И тъй като нямала котел, в който да стопли вода и да окъпе детето, майката рекла на дъщеря си:
– Дъще, покачи се на дъба и виж дали някъде не свети огън, та да идеш и да вземеш каквото ни е нужно.
Момичето се качило на самия връх и видяло, че в една колиба гори огън. Слязла от дървото и тичешком отишла на това място. Като пристигнала, заварила три жени, които били орисниците. Те попитали момичето:
– Какво търсиш тук, момиче?
То им отговорило:
– Баща ми изпъди мама, защото раждала все момичета. Тя сега роди момче в гората и нямаме нито огън, нито котел, нито корито да окъпем детето. Дойдох при вас да ми дадете вие, ако имате.
Тогава орисниците казали помежду си: „Е, сега какво да го орисаме?"
Едната казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе камък, да хвърли, да се върне камъкът назад, да го удари!
Втората казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе лък, да пусне стрела, да се върне стрелата, да го улучи!
Третата казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да се ожени и като легне да спи, да падне една змия, да го ухапе – да умре!
След това рекли на момичето: – Да не казваш никому нито дума, защото ще станеш на мраморен камък!
Момичето им обещало, че няма да казва никому. След това орис-ниците му дали всичко, каквото искало от тях, и то ги отнесло на
майка си.
Майката дала на детето си необикновено име – Горороден. Детето пораснало и взело да си играе в гората. Сестра му, като знаела как било орисано, не му давала да вземе камък в ръцете си. Като станало голямо момче, сестра му не дала да си направи лък, за да ходи на лов в гората.
Пораснал Горороден, станал красив момък, построил си дървена къща и се оженил се за едно момиче-сираче. През нощта, когато си легнали да спят, сестра му стояла над главата му и ги пазела. Изведнъж от преплетените клони на покрива паднала една голяма змия върху завивката. Сестрата, като я видяла, събрала завивката заедно със змията и излязла навън.
После извикала:
– Братко, ела да видиш какво съм хванала!
Като станал брат й, тя започнала да му разказва всичко, което се било случило в нощта на неговото раждане. И докато говорела, започнала да се вкаменява – първо до колене, после до пояс, а когато свършила – до шията се била превърнала в мраморен камък. Сестрата казала:
– Братко, аз те пазих от малък и като порасна, пак те опазих. И ти сега трябва да ми помогнеш – да идеш при Слънцето, да му вземеш трохите, които падат на земята от ръцете му, и водата, с която си е мило ръцете!
Горороден веднага тръгнал на път, защото Слънцето живеело много далече. Вървял, вървял, видяла го една змия, която била под един камък и не можела нито навън да излиза, нито навътре да влиза. Тя попитало момчето:
– Къде отиваш?
Момчето отвърнало, че отива при Слънцето. Змията му казала:
– Като идеш, питай и за мене – защо не мога да изляза от този камък.
Момчето обещало да пита и продължило нататък. Вървяло, въряло и видяло един камък, издълбан като врата, но той не бил нито на земята, нито на небето, а висял над пътя. Като минал през него камъкът стиснал момчето и го попитал къде отива. И той помолил Горороден да пита Слънцето, защо не може да падне на земята. Момчето обещало и камъкът го пуснал да продължи.
Вървяло момчето, вървяло и видяло една река, която се удряла от бряг на бряг и не можела да тече надолу. Горороден я нагазил защото пътят минавал оттам. Като стигнал до средата, водата го стиснала и го попитала, каквото го попитали и другите, и той отговорил пак така, както и на другите. Тогава реката му казала да пита Слънцето – защо не може да тече надолу.
– Добре, ще питам – отговорило момчето. Като стигнало до слънчевия палат, то потропало на портите. Излязла Слънчевата майка и го попитала:
– Какво търсиш тука, момче?
То отговорило.
– Дойдох да ми дадете водата, с която се мие Слънцето, и трохите, които падат от ръцете му като яде.
Слънчевата майка пак го попитала:
– Какво ще правиш с тях, момче?
Момчето й разказало какво се случило със сестра му, как тя станала на мраморен камък. Слънчевата майка казала:
– Ела да те скрия, че да те не види Слънцето, защото ако те види, докато е гладно, може да те изяде!
Слънцето трептяло, залязвало и като влязло в къщата си, разгневено извикало:
– Мамо, на човек ми мирише! Майка му казала:
– Няма никой тук освен нас.
– Има, мамо, има! – отговорило Слънцето. Тогава тя му казала:
– Прав си, синко. Дойде едно бедно момче, което има сестра, превърната в мраморен камък. Та затова е дошло тук, да му дадеш
трохите, които падат от ръцете ти, и водата, с която си миеш ръцете.
– Да излезе да го видя! – отговорило Слънцето.
Горороден излязъл насреща му, поклонил се до пояс и започнал да му разказва за сестра си. Слънцето го прекъснало:
– Знам за какво си дошъл. Видях как се вкамени сестра ти. Ще ти помогна – и дало на Горороден, каквото поискал. Момчето го попитало:
– Като идвах насам, видях змия, която беше под един камък и не можеше ни навън да излиза, ни навътре да влиза. Помоли ме да те питам за нея.
Слънцето отговорило:
– Тя ще излезе, когато ухапе някого за петата.
Момчето пак попитало:
– Видях и един камък, който беше нито на небето, нито на земята и като минавах през него, той ми рече да питам и за него – защо не можел да падне на земята.
Слънцето отговорило:
– Той ще падне, когато смаже някой човек, но когато го минеш, тогава да му кажеш.
Момчето продължило:
– Видях и една река, която се биеше от бряг на бряг и не можеше да тече надолу; и тя ми каза да те питам за нея.
Слънцето му отговорило:
– Тя ще протече, когато удави някой човек, но ще й кажеш това, чак когато я отминеш; същото да направиш и със змията.
Тогава момчето благодарило и тръгнало да си върви. Наближило до реката, нагазило я и като дошло до средата, тя го стиснала и му рекла:
– Кажи ми какво каза Слънцето за мене?
Момчето й отвърнало да го остави да излезе, та тогава ще й каже. Водата го отпуснала и като излязло и отишло няколко крач¬ки далече от нея, казало й каквото му рекло Слънцето за нея. Водата се завтекла разгневена към него, но не могла да го стигне и викнала:
– Ах, че не можах тебе да удавя, защото тук човек не минава!
После момчето стигнало до камъка, който го стиснал и го попитал:
– Какво каза Слънцето за мене?
Момчето му казало да го пусне да мине, пък тогава ще му каже. Камъкът го пуснал и като се отдалечило, момчето рекло:
– Камък, Слънцето каза за тебе – когато смажеш някого, тогава ще паднеш на земята!
Камъкът отговорил:
– Ах, че не можах тебе да смажа, че оттука човек не минава!
После, като тръгнало да върви, момчето доближило до змията, и змията, като го видяла, запитала:
– Какво каза Слънцето за мене? Момчето отговорило:
– Чакай да повървя малко, докато ми дойде на ум, че забравих Момчето, като повървяло, казало на змията:
– Змия, ти ще излезеш от този камък, когато ухапеш някой човек за петата!
Змията рекла:
– Ах, че не можах тебе да ухапя, че оттук човек не минава!
Като си отишло при колибата, момчето поляло сестра си и тя веднага станала както преди. И двамата се поклонили на Слънцето, за да му благодарят за добрината.

Най-хубавата мома в цялото село била Стана. Тя имала деветима братя, все здрави момци; къщата им била каменна като крепост, но майка й все се страхувала. Преди да умре, я заклела да не излиза денем на двора, за да не я грабне някой змей.
Веднъж на Великден всички моми се пременили и повикали Стана на хорото. Тя не искала да ходи, но я излъгали, че на Великден змейовете не излизат от пещерите си. Събрали се всички моми и момци, засвирила гайда и задумкал тъпан. Стана повела пъстрото хоро.
По обед заросила ситна роса, подухнал студен вятър, по него се спуснала гъста мъгла, а над мъглата долетял змей. Спуснал се, грабнал Стана и я отнесъл в пещерата си.
Събрали се деветимата братя в каменната къща – трима опънали тетивата на лъкове, трима наточили мечове, трима наострили копия. Оседлали конете си и тръгнали да търсят сестра си. Пребродили всички гори наоколо, спускали се в най-усойните долове, катерили се по върхове и скали. Три години търсили сестра си, но не могли да я намерят.
Върнали се на село, но все за нея мислели. Веднъж най-малкият брат чул от стар овчар, че на разцепената Змейската скала, точно в цепнатината между двата върха има пещера. Само там не били търсили братята. Пак грабнали оръжията, качили се на конете и скоро стигнали до скалата. Този път се изкачили до самия връх и намерили пещерата. В нея имало всичко като в болярска къща. Чашите и чиниите били от злато, а едно детенце си играело със скъпоценни камъчета на земята. Момченцето ги видяло и повикало майка си. Показала се една млада жена и братята познали сестра си Стана. Прегърнали се, целунали се, започнали да си приказват.
– Аз много добре си живея със змея – казала Стана. – Ето, роди ни се момче. Само за вас и татко ми е мъчно. Сега като сте ми дошли на гости, ще ви нагостя богато.
После влязла навътре в пещерата. След малко оттам се показал един хубавец мъж – крилата му били под ризата, та не можело да се познае, че е змей. Той донесъл три чувала брашно, една делва сирене и по гърне мед и масло за всеки. Жена му опекла хляб. Всички насядали на трапезата. Змеят изнесъл и бъчва вино, гъсто и сладко, защото било правено само от най-зрелите зърна на гроздовете. След като хапнали и пийнали, братята си отишли весели, а сестра им останала при змея.
Минали няколко години. В едно ясно лятно утро Стана и змеят седнали пред Змейската скала. Слънцето се вдигнало, напекло и змеят казал на Стана:
– Как сладко ми се приспа! Аз ще дремна малко, ама ти внимавай! Сега небето е ясно, но подаде ли се и най-малкото облаче, веднага да ме събудиш!
Змеят сложил глава на скута на Стана и заспал. Жена му поглеждала към небето и по едно време забелязала, че едно облаче се подало над планината. То било толкова малко, че тя не му обърнала внимание. Ама по-сетне като погледнала, облачето се надуло и припълзяло нагоре по небето. Стана погледнала към мъжа си, но й дожаляло да го събуди. Скоро облакът потъмнял и надвиснал право върху тях. Тогава Стана събудила змея, но докато той изтича в пещерата да си вземе боздугана, халата, скрита в облака, връхлетяла върху змея. Ударила го с шипестата си опашка и го убила.
Стана останала сама с малкото си дете. Тя погребала мъжа си в пещерата, взела малко от съкровищата на змея и се прибрала при баща си.
Детето раснало все покрай дядо си и гледало да му помага във всичко. Дядото често ходел до планинските кошари да нагледа как овчарите пасат стадата. Когато момчето станало на петнайсет години, взело да се спира край дълбокото планинско езеро и да се взира в дълбините му.
Веднъж дядо му го попитал:
– Бе, синко, защо толкова често гледаш в езерото?
– Виждам нещо на дъното – отговорило момчето и продължило. – Дядо, искам да ти кажа нещо, ама не знам дали ще ми повярваш?
– Кажи! Защо да не ти повярвам?
– В това езеро влиза халата, която уби баща ми. Аз ще вляза да се бия с нея, но ти трябва да ми помогнеш. Ще заколиш един овен и от лойта ще направиш малки топчета. Аз ще вляза в езерото да се боря с халата. Ама ти ще внимаваш хубаво! Когато се подаде син пламък над водата, ще хвърляш по едно топче лой. Когато се подаде червен пламък, няма да хвърляш. Гледай да не сбъркаш!
Дядото направил точно така, както казал внукът му. Приготвил топчетата и момчето се хвърлило в езерото. Потънало като черна сянка и се загубило в дълбокото. След малко водата се развълнувала плиснали вълни, езерото забучало. Подал се син пламък и дядото хвърлил топче лой, а като взели да излизат червени пламъци, не хвърлял. Минало време, водата се укротила и изведнъж момчето изплувало отгоре. В ръцете си носело сърцето на халата.
– Благодаря ти, дядо, за помощта. Ето сърцето на халата. Аз много се уморих и ще легна да спя. Ти вземи и изпечи на огън сърцето, но внимавай да не хапнеш от него.
– Е, синко, защо ще ям сърце от хала? – отговорил дядото.
Момчето легнало и заспало. Дядото наклал огън, издялал един шиш и започнал да пече на него сърцето. Като посегнал да го обърне, се опарил и си близнал пръста да му мине. Изпекъл сърцето и го оставил в топлата пепел.
Момчето се събудило и попитало:
– Е, дядо, изпече ли сърцето?
– Изпекох го, синко.
– Ама виждам, че ти си го опитал – казало момчето.
– Не съм го опитвал – отвърнал ядосано дядото. – И да ме караш, няма да го ям това сърце.
– Я, иди и бутни с ръце онзи бор да видим.
Отишъл старецът при огромното дърво, бутнал го на шега, а то рухнало като отсечено.
– Е, дядо, видя ли, че си опитал. Не е добра за тебе толкова сила.
Сетил се тогава дядото, че си бил облизал пръста, като пипнал сърцето и казал на момчето.
– Добре, иди и плюни в пепелта!
Дядото така и направил и се избавил от силата на халата.
– Е, дядо – казало момчето, – време е да се сбогуваме. Аз съм
вече голям змей. Повече не мога да живея на село. Отивам в бащината пещера. Ще прелитам понякога над селото да ви виждам и ще ви пазя от хали и други змейове. Сбогом, дядо!
И младият змей разперил криле и отлетял към Змейската скала.

Р
азровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта – няма я.
– Бабо, дай ни питката, бабо! – замоли се Ваньо.
– Бабке, молим ти се, дай ни я! – изправи се пред нея сестричето му.
– Мирувайте, че видите ли хурката! – сопна се баба им.
– Бабичко, много сме гладни, ба! – с нажален глас пееше Кунето.
– Я зяпни да видя!
Пуста баба все не вярва. Кунето разтвори като риба малката си устица.
– Пъй, че огладняло момичето ми – рече бабата, – ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тейко ви с шейната.
– Де е питката, ба? – дръпна сукмана й Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи.
– Де я! Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка.
Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг – един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
– Бабо… – обърна се умислен Ваньо. 
-Ей?
– Право ще кажеш – вярно ли е?
-Кое?
– Онуй, дето ни го разправи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
– Вярно е, чедо. Баба никога не лъже.
– Ами далеч ли е нивката?
– Много е далеч.
– Чак до голямата гора, че зад нея – показа с пръст Кунето.
– Там.
Двете деца опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът едвам им излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
– Бабо, хайде пак ни разправи за питката! – обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
– Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
– Още един път искаме.
– Хубаво! Слушайте! Тя, питката – започна баба им, – като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг.
Подир нея се втурнал Черньо. Гони я до моста, но не я достигнал, защото тя летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората, и насреща й, насред пътя, изневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
– Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
– Недей, Вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене баба ми е заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета – право на нивката. Гледа – голяма, широка нива. Насред нивата – круша-самосянка, стои като самодива в бялата си премяна.
А под синура – кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студа питка и попитала:
– Тук ли е житцето?
– Тук е – рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
– Ами будно ли е, или спи?
– Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се през глава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило – нищичко не ще да знае.
– Гладно ли е? – попитала питката.
– Не е.
– Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета – всичките ще станат
питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Май го лъжела питката. Как може то да стане питка. Глупавичко е, защото е много мъничко – само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минава през гората, ами заобикаля по долината, през ливадето, поела дълбокия път – иде си.
– Ами вълкът, бабо?
– Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
– Ваньо-о-о-о, тичай – шейната!
– Иде си татьо – у-у-у-у, какъв е побелял!
– Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

Един хитрец отворил кръчма в някакъв град отвъд морето. От всички страни пристигали морни пътници и се отбивали в кръчмата да отпочинат и да сръбнат по едно вино. Отначало кръчмарят поднасял на своите гости вино, разредено с малко вода, а по-късно, когато разбрал, че пътниците не са много придирчиви, започнал да им поднася вода, зачервена с малко вино. За една-две години той събрал цяла торбичка жълтици, затворил кръчмата и тръгнал да си ходи. В близкия пристанищен град богатият кръчмар си купил една маймунка — да му весели децата, качил се на кораба и потеглил. На обед той се разположил в корабната гостилница и се нахранил хубаво, а на маймунката хвърлил два-три лешника. След като свършил яденето, ситият човек се изтегнал на палубата да подремне малко. Преди да заспи, той си спомнил за жълтиците, извадил торбичката от пазвата си и я мушнал под главата си — на сигурно място. Маймунката стояла клекнала край него и го следяла с умните си очи. Тя била гладна и щом видяла, че господарят й скрил торбичката под главата си, с нетърпение зачакала, додето заспи.
Щом кръчмарят заспал, маймунката посегнала тихичко, измъкнала торбичката изпод главата му, бръкнала вътре и изкарала една жълтица. Почнала да я разглежда, захапала я, но като разбрала, че не е за ядене, ядосала се, грабнала торбичката, завъртяла я над главата си и я хвърлила в морето.
Заспалият кръчмар се стреснал, скочил на крака и погледнал втрещен торбичката, която бавно потъвала във водата. Захванал да се удря с юмруци по главата.
— Защо ми трябваше тая проклета маймуна! — Приятелю, не се съкрушавай — обадил се зад гърба му един селянин, който често пъти се отбивал в кръчмата на хитреца, — тия жълтици водата ги донесе и пак водата ги отнесе.