Чуй всички приказки

Дайдзю дошъл при китайския майстор Басо. Басо го попитал:
– Какво търсиш?
– Просветление – отговорил Дайдзю.
-Ти имаш своя съкровищница. Защо търсиш отвън? – попитал Басо.
– Къде е моята съкровищница? – попитал Дайдзю.
-Това, за което молиш, именно това е твоята съкровищница – отговорил Басо.

Една небрежна стопанка сложила на перваза на прозореца току-що изпечен хляб да изстива. В това време наблизо притичвали лакома котка и гладно куче. Й двете животинки скочили върху горещия кравай и го съборили на земята. Те застанали над него, вирнали опашки
– котката сърдито съскала, а кучето заплашително ръмжало.
– Това е моят кравай – казала котката, – аз първа го видях.
– Не, мой е – отговорило кучето, – аз го съборих на земята.
На клонката на бряста, надвиснал над къщата, седял стар и хитър бухал. Като видял как се карат котката и кучето, долетял долу при тях и казал:
– Не се карайте, та вие сте приятели. Всички ние сме приятели. Аз ще ви помогна да разрешите спора. Да поговорим спокойно. За какво се скарахте?
– Тази алчна котка твърди, че целият кравай е неин – казало кучето.
– Цяла сутрин дебнах, докато стопанката изпече хляба, и накрая дочаках да го сложи на перваза и скочих да го взема. А това лакомо куче го затисна и казва, че той е за него! – извикала котката.
– Ако сте разумни същества, отдръпнете се от хляба и аз ще оправя нещата по чест и по съвест – казал бухалът. – Доверявате ли ми се?
– Добре – съгласили се те, – ще те послушаме.
Бухалът взел един кантар, внимателно разделил кравая на две неравни части и го сложил на везните. Едната от тях естествено се спуснала под другата.
-Ти какво, не можеш да направиш парчетата еднакви? – ядосала се котката и извила гръб в дъга.
– Ей сегичка ще се опитам – казал бухалът.
Той откъснал голямо парче от по-ниската чаша на везните. Сега по-тежък се оказал другият край. Тогава бухалът отново откъснал голямо парче от другата страна. Отново първата страна натежала повече. И така едно след друго хитрият стар бухал късал парче след парче от вкусния кравай, докато на везните останали две мънички късчета от двете страни.
– Струва ли си приятели да се карат за такава дреболия? – казал той, изял и двете парченца и със смях отлетял към бряста.

След първите наставления за значението на дхарма получени от учителя Нангаку, у Ма Дзи се породило чувството, все едно че е изпил най-изискания нектар. Като се склонил пред учителя, той попитал:
– Какво трябва да прави човек, за да влезе в хармония без форма?
Учителят отговорил:
– Когато култивираш пътя на вътрешния покой, това наподобява посяването на семена. Когато излагам пред теб същността на дхарма, това наподобява небесен порой. Ако си възприемчив към учението, съдено ти е да видиш дао.
Ма Дзи отново попитал:
– Но ако дао е извън пределите на цвета и формата, как може да бъде видян?
Учителят отговорил:
– Окото на дхарма на твоя вътрешен дух е способно да възприема дао. Същото е с безформената хармония.
– Това все още ли е правене и неправене? – попитал Ма Дзи.
Но учителят отговорил:
-Ако някой вижда дао от гледна точка на правенето и неправенето и събирането и разпръскването, то не вижда дао истински.

К- огато бях в пустинята – казал веднъж Настрадин, – накарах цяло племе, всяващи ужас, кръвожадни бедуини да побягнат.
– А как постигнахте това?
– С лекота. Просто аз побягнах, а те хукнаха подире ми.

Един адепт в дзенбудизма стоял рано сутринта сам на върха на един хълм. Стоял неподвижно и сам като хълма. Наблизо минавали трима мъже, излезли на сутрешна разходка. Те го погледнали и стигнали до различни изводи по повод на това, какво прави той.
Единият казал: „Аз познавам този монах. Веднъж му се изгуби кравата. Затова стои и гледа от хълма къде е тя.“
Вторият казал: „Съдейки по това, как стои, той въобще не гледа. Изобщо не се движи, а очите му изглеждат почти затворени. Човек не търси нещо по този начин. Мисля, че е правел сутрешна разходка с приятел, който е изостанал, и сега той го изчаква да го настигне.“
Третият казал: „По всяка вероятност причината не е и тази, защото, когато някой чака някого, от време на време се оглежда, за да погледне не идва ли приятелят му. Той изобщо не се движи, не се оглежда. Той не чака, това не е позата на очакващ човек. Мисля, че той се моли или медитира.“
Те толкова се разминавали в мненията си и така спорили по този въпрос, че решили да се приближат до него и да го попитат.
Доближили го и първият попитал:“ Кравата ли търсиш? Знам аз, че веднъж я изгуби и сега гледаш да я зърнеш нейде.“
Човекът отворил очи и казал: „Аз не притежавам нищо и затова нищо не мога да загубя. Не търся нито крава, нито каквото и да било.“ След това затворил очи.
Вторият казал: „Тогава аз трябва да съм прав – ти чакаш приятел, който е изостанал.“
Човекът отворил очи и отговорил: „Аз нямам приятели и врагове, така че как бих могъл да чакам някого? Аз съм сам – никой не е изоставал от мен, тъй като никого не е имало. Аз съм съвършено сам.“
Тогава третият казал: „Тогава аз съм прав, защото няма други възможности. Аз мисля, че ти се молиш, медитираш.“
Човекът се засмял: „Ти си най-глупавият. Та аз не познавам някого, на когото да мога да се моля, и нямам никакъв обект на достигане, така че как бих могъл де медитирам?!“
Тогава и тримата едновременно попитали: „Какво правиш тогава?“ Аз просто стоя и нищо не правя“ – отгорил човекът.

Настрадин бил заобиколен от учениците си, когато един от тях попитал за взаимовръзката на нещата от този свят с нещата, отнасящи се до друго измерение. Настрадин казал: "Трябва да разбираш алегорията." Ученикът отговорил: "Покажи ми нещо на практика, например райска ябълка."
Настрадин вдигнал ябълката и я дал на този човек. Онзи казал: "Но тази ябълка е наполовина гнила, а небесната непременно би била съвършена."
"Небесната ябълка действително трябва да е съвър¬шена – отговорил Настрадин, – но отчитайки твоите настоящи способности като цяло и способността ти да съдиш за райската ябълка в частност, а също и това, че и ти, както всички ние, се намираш в това обиталище на разложението, можеш да смяташ, че ти така или иначе не би видял райската ябълка в друг вид."

Мокусен Хики живял в храма на провинция Амба. Един от привържениците му се оплакал от стиснатостта на жена си.
Мокусен навестил жената на привърженика си и й показал свита в юмрук ръка.
– Какво искаш да кажеш с това? – попитала учудено жената.
-Да предположим, че ръката ми през цялото време е свита в юмрук. Как ще наречеш това? – попитал Мокусен.
– Осакатяване – отговорила жената.
Тогава той разперил пръсти и отново попитал:
– Сега да предположим, че ръката ми е винаги в такова положение. Какво е това тогава?
-Друга форма на осакатяване – отговорила жената.
– Ако добре разбираш това – завършил Мокусен, – ти си добра жена.
И той си тръгнал.
След посещението му жената започнала да помага на мъжа си както в припечелването, така и в харченето.

Докато бил сред група хора, Настрадин Ходжа започнал да се хвали:
Всичката сила, която притежавах на млади години, напълно се съхрани в старостта.
– Как можеш да го докажеш? – попитали го.
– В двора ни има голям каменен хаван. Колкото и да се стараех като млад да го помръдна, нищо не се получаваше. И сега е така. Колкото и да се силя, не ми се удава да го обърна.

Един човек отишъл при лекаря и му казал, че жена му не ражда.
Лекарят прегледал жената, проверил пулса й и казал: "Не мога да лекувам от безплодие, защото установих, че по определени причини вие ще умрете след четиридесетдни."
Като чула това, жената така се развълнувала, че в останалите дни не могла нито да яде, нито да пие, нито да спи. Но денят настъпил, а тя не умряла и затова мъжът отново отишъл при лекаря и го попитал как ще обясни това? А лекарят казал: "Да, разбира се, знаех това.  Но сега тя може да има деца."
Мъжът помолил да му обясни по-подробно. "Вашата жена беше много дебела и безплодието й беше свързан с това – казал лекарят. – Разбрах, че има само едно нещо, което може да я откъсне от храната – това е страхът от смъртта. Сега раждайте със здраве."

Случило се веднъж Настрадин Ходжа да се обърне към каймакамина (областен управител).
Възмутен от самодоволството на тази чиновническа особа, Настрадин Ходжа не се стърпял:
-Откъде накъде, любезни, ти се самозабравяш така, кой си ти?
– Все едно не знаеш – аз съм областният управител!
-Добре, а после какъв ще станеш?
-Губернатор!
-Добре, а после? -Министър.
 -А още какъв? 
-Садразам (министър). 
-А после?
 -Никой.
– А аз вече съм никой. Струва ли си така да се самозабравя човек?