Чуй всички приказки

Нацилеин от племето на тлинкитите бил добър ловец. Поради това по-старият му зет много го ревнувал. По-младият зет на Нацилеин го обичал, затова един ден, когато двамата братя се готвели да тръгват на лов, младият помолил да вземат и Нацилеин. Това било тъкмо според намеренията на стария зет. След като пътували дълго с кану до един далечен остров, те слезли на брега, разделили се и тръгнали на лов в различни посоки. Когато Нацилеин се върнал на мястото, където оставили кануто, той видял как зетьовете му вече гребат далече от брега.
— Върнете се! — завикал Нацилеин, като захвърлил на брега елена, който бил убил и носел на раменете си. Видял как младият зет в кануто се опитва да гребе назад към острова, но старият се оказал по-силен и кануто изчезнало в далечината. Нацилеин се натъжил и започнал да се чуди как да избяга от този остров, тъй като нямал сечива, с които да си направи кану. На края заспал край огъня на брега и сънувал, че чува необикновен глас да му казва: „Събуди се. Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук."
Събудил се той, но нищо не видял. Помислил, че гласът само му се е присънил и отново заспал. Гласът отново проговорил и отново той се стреснал. Този път видял голям гларус и недорасъл тюлен на брега недалеч от него. Нацилейн отново легнал и се престорил, че спи, но започнал да гледа внимателно изпод покривалото си. Видял как гларусът приближил до него и го чул да му мълви.
Тлинкитът скочил и извикал:
— Чух те как говориш!
— Така е — отвърнал гларусът. — Казах: Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук. Последвай ме.
Отишли до брега на океана и той видял тюлена във водата. Тюленът му казал:
— Дойдох за теб. Вождът на тюлените иска да те види.
Покачи се на гърба ми, но си дръж очите затворени, докато не ти кажа отново да ги отвориш.
Нацилейн се подчинил, защото усещал, че в този миг става нещо вълшебно. След като тюленът плувал дълго време, Нацилейн почувствувал как излиза над водата.
— Отвори си очите — казал тюленът. Тлинкитът ги отворил и видял, че се намира на голям камък до една висока скала.
Камъкът се разтворил и тлинкитът се озовал в просторна къща.
Макар че хората вътре приличали на него, имал чувството, че са тюлени.
Вождът на тюлените седял на висок стол, украсен с резба.
— Ако ти помогнеш на сина ми, ние ще ти помогнем в твоята беда — казал той.
Вождът посочил зад гърба си и Нацилейн видял един тюлен проснат на пода и един шаман, който размахвал над него своята хлопка. Тлинкитът, който често можел да прави магии само като призове подходящ дух, видял, че от хълбока на тюлена изпод кожата стърчи остър костен харпун.
— Ще излекувам сина ти, ако ми помогнеш да стигна до моя дом, на голямата земя, о, вожде — казал тлинкитът.
— Да бъде, както желаеш — заявил вождът.
Нацилейн повярвал, че старият вожд говори истината, и скоро извадил острието на харпуна от ранения тюлен.
Вождът благодарил на тлинкита, щедро го нагостил и заповядал на робите си да напълнят изсушения стомах от тюлен с въздух. Те сторили това, а после сложили вътре малко храна и прясна вода. Преди да поставят тлинкита в стомаха, вождът казал:
— Мислите са силна магия само когато се използват както трябва. Помисли силно за брега край твоето село. Не оставяй мислите си да се отклонят по други пътища и в никакъв случай не мисли за тази къща.
Робите хвърлили стомаха на тюлена в океана и той започнал бързо да се носи напред. Вътре Нацилейн започнал да мисли за вожда на тюлените, който му станал приятел. Внезапно, като някой гмурец, когато се гмурка във водата, той се върнал назад и започнал да подскача пред самата врата на къщата на вожда.
Отново робите го хвърлили навътре в океана. Този път той задържал мислите си към брега, близо до дома му. Скоро след това водата го изхвърлила на брега. Разкъсал той стомаха на тюлена с ножа си, излязъл от необикновения плавателен съд и се скрил в гората.
Решил да не се връща у дома си, докато не измисли начин как да отмъсти на злия си зет. Някакъв вътрешен глас му заговорил. Отрязъл няколко клона от различни дървета и захванал да ги дялка. Измайсторил осем големи риби от клони на хвойна и ги оцветил с линии от глина, която намерил наблизо. Наредил ги на редичка върху брега близо до океана. Изрекъл няколко заклинателни думи и после им заповядал да скочат във водата. При неговите думи те подскочили към океана, но останали безжизнени на повърхността. После издялкал още осем риби от червен кедър, наредил ги на пясъка, изпял няколко магически песни над тях и им наредил да влязат в океана. Те сторили това, поплували малко, ала приливът ги изхвърлил на брега. Направил риби и от канадска ела, но и те не се съживили.
„Ще опитам още веднъж", зарекъл се той. Работил, докато изгряла луната, и издялкал осем риби от жълт кедър. Този път се потрудил хубаво и боядисал всяка риба с по една бяла линия напреко през главата и по една кръгче на тръбната перка. Никога до този момент не бил виждал такива риби, но ги подредил в редица като останалите, затанцувал и им изпял най-чудотворните си песни. И тогава, щом гарванът изграчил своя поздрав към утрото, тлинкитът заповядал на рибите да скочат във водата, да заплуват и да оживеят. Така и станало. Скоро приливът бликнал в пенлива струя, която изскачала от носовете им, защото те бързо пораснали и се превърнали в черни китове. Донесли риба на Нацилейн и се подчинили на заповедите му.
Когато най на края той видял в далечината кануто на св зет, повикал при себе си черните риби.
— Отплувайте нататък и разбийте онова кану; погрижете се всички да се удавят, освен най-малкия. Доведете ми го невредим.
Бързи като есетри, осемте риби се спуснали към далечното кану. Скоро Нацилейн видял как го заобиколили и как то изчезнало. Тлинкитът малко се поизплашил за живота на най-младия зет, но скоро го видял да се носи в безопасност на гърбовете на две от черните риби. Извикал им да излязат от водата и те отново се подредили на брега.
— Накарах ви да отмъстите — казал им той. — Отмъщението е лошо нещо. Никога не бива да вършите зло на хората.
И като им казал това, пуснал ги да си вървят и те заплували навътре в океана, а после се изгубили. Това били първите черни риби, които населили моретата.

Р
азказвачите от племето пони често разказват тази приказка, но ще я чуете и от други разказвачи на други племена от Великата долина.
Преди много години индианците нямали понита и ходели на лов за бизони пеша, като бродели в продължение на много луни. Когато местели лагера си, за да следват стадото бизони, жените от племето имали за помощници големи, силни кучета. Тези ку¬чета влачели тежките палатки типи и всичко останало, което трябвало да се пренесе, на травойси (носилка). А около огъня тази приказка се разказва ей така.
В голям лагер на поните живеело бедно момче-сираче. За да се прехранва, то трябвало да проси от палатка на палатка. Някои от хората били добри с него, а най-добър бил вождът. Той давал на момчето храна, мокасини, а понякога и гамаши.
Вождът казвал на хората си така:
— Тирауа, Великият дух, знае за това малко момче. Когато то порасне, Тирауа сигурно ще се погрижи за него и един ден то може да стане велик вожд.
Хората се смеели, когато оставали сами, тъй като не вярвали на думите на вожда.
Една нощ момчето видяло в съня си две необикновени, го¬леми фигури, подобни на едри елени; ала животните, които сънувало, имали дълга грива вместо рога и опашките им били дълги и бухлати. Момчето не знаело какви животни вижда в съня си. Направило малки фигурки от глина точно като фигурите, които сънувало. Но не казало на хората за тях.
Скоро през една нощ му се присънил друг сън: било дарено и с вълшебна песен, която според него идвала от Тирауа. На момчето било казано, че фигурите, които е видяло в съня си, са животни и те трябва да ядат трева и да пият вода също като елените. Така момчето поставило двете си глинени фигурки в една скрита долина, където имало езеро и трева в изобилие.
Много луни ходило момчето при фигурите, които измайсторило. И една нощ, също на сън, тайнствен глас му съобщил да отиде в долината, където е скрил глинените същества. „Вземи със себе си дълго въже от кожа" — казал му гласът.
Момчето взело кожено въже от вожда, който му ставал все по-голям приятел. И макар че се страхувало, момчето отишло в долината и видяло, че двете глинени животни са оживели и са станали много красиви и кротки. Без да се страхуват, те приближили до момчето. То поставило краищата на коженото въже около красивите им шии и ги повело към селото. Момчето вярвало, че двете магически същества, които по-късно нарекли понита, са дошли от небето.
Отначало хората се боели и се отнасяли с необикновените нови животни като с вълшебни предмети. Момчето завело жи¬вотните при вожда, който по-късно осиновил момчето.
Скоро хората от племето открили колко прекрасни и полезни са двете животни.
Както предсказал вождът, когато пораснало, момчето станало велик воин и основало великото Дружество на вождовете, в което били приемани като членове само най-храбрите и изкусни воини-вождове.

Имало едно време един мъж и една жена, те си имали дъщеричка Альонка и синче Иванчо.
Но не щеш ли, майката и бащата умрели и останали Альонка и Иванчо сам-саминки. Тръгнали те по белия свят да скитат. Вървели по един далечен път, през едно широко поле и на Иванчо му се допило.
– Альонке, сестричке, искам да пия!
– Почакай, братче, да стигнем до кладенеца.
Вървели, вървели – слънцето припича, кладенецът далече, жегата не им дава покой, целите вир-вода. Не щеш ли, гледат – краве копитце, пълно с водица.
– Альонке, сестричке, ще пийна аз от копитцето!
– Не пий, братче, ще станеш теленце! Братчето послушало и те тръгнали по-нататък. Слънцето припича, кладенецът далече, жегата не дава покой, целите вир-вода станали. Не щеш ли, гледат – конско копитце, пълно с водица.
– Альонке, сестричке, ще се напия аз от копитцето!
– Не пий, братче, ще станеш конче! Въздъхнал Иванчо и тръгнали по-нататък.
Вървят, вървят – слънцето припича, кладенецът далече, жегата не дава покой, целите вир-вода станали. Не щеш ли, гледат – козе копитце, пълно с водица.
Иванчо казал:
– Альонке, сестричке, не мога повече, ще се напия от козето копитце!
– Не пий, братче, ще станеш козле!
Не послушал Иванчо и се напил от козето копитце.
Напил се и станал козле…
Вика Альонка братчето, но вместо Иванчо след нея тича бяло козленце.
Седнала Альонка до една купа и горчиво заплакала, тя плаче, а козленцето скача около нея.
Точно тогава минал покрай тях един търговец.
– Защо плачеш, хубава девойко?
Разказала му Альонка за своето нещастие.
Търговецът й рекъл:
– Омъжи се за мен. Аз ще те облека цялата в злато и сребро и козленцето ще живее с нас.
Альонка си помислила, помислила и се омъжила за търговеца.
Заживели те от хубаво по-хубаво, и козлето с тях живяло, яло и пило от една – паничка с Альонка.
Веднъж търговецът не бил в къщи. Не щеш ли, като изневиделица дошла една вещица: застанала под прозорчето на Альонка и много миличко я повикала да се окъпе в реката.
Довела вещицата Альонка до реката. Спуснала се върху нея, вързала камък на вратлето на Альонка и я хвърлила във водата.
А тя самата се превърнала в Альонка, облякла нейната рокля и отишла в палатите й. Никой не познал вещицата. Търговецът се върнал и той също не я познал.
Само козленцето знаело всичко. Клюмнало то глава, не пие, не яде. Сутрин и вечер ходи около водата по брягчето и вика:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега… Разбрала за това вещицата и започнала да моли мъжа си – заколи, та заколи козлето…
На търговеца му било жалко за козлето, свикнал той с него. Но вещицата така му додявала, така го молила – нямало какво да се прави, съгласил се търговецът:
– Заколи го, щом ти се прииска…
Заповядала вещицата да запалят големи огньове, да кипят котли чугунени, да точат ножове стоманени…
Козленцето разбрало, че малко му е останало да живее, и казало на побащима си:
– Пусни ме преди смъртта да отида на реката, водица да пийна, чревцата си да изплакна.
Е, иди.
Дотичало козленцето до реката, застанало на брега и жално заблеяло:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега!
Огньове горят горещи, котли кипят кипящи, ножове стоманени острят, искат да ме заколят!
Альонка му отговаря от реката:
– Ох, братче мое, Иванчо! Тежък камък към дъното ме тегли, копринена трева ми е краката оплела, жълти пясъци на гърдите ми лежат…
А вещицата търсила козлето, не могла да го намери и взела та изпратила слугата:
– Иди намери козлето, доведи го при мен.
Отишъл слугата до реката и гледа: козлето бяга по брега и жално моли:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега! Огньове горят горещи, котли кипят кипящи, ножове стоманени острят, искат да ме заколят!
А от водата му отговарят:
– Ох, братче мое, Иванчо! Тежък камък към дъното ме тегли,
копринена трева ми е краката оплела, жълти пясъци на гърдите ми лежат…
Слугата дотичал в къщи и разказал на търговеца за това, което чул на реката. Събрали се хора, отишли на реката, метнали копринени серкмета и измъкнали Альонка на брега. Свалили камъка от шията й, изкъпали я с изворна вода, пременили я с красива рокля. Оживяла Альонка и станала още по-хубава от преди.
А козленцето от радост три пъти се преметнало през глава и отново се превърнало в момченцето Иванчо.
Злата вещица вързали за опашката на един кон и натирили в голото поле.

Един цар имал син и дъщеря. Синът му бил на десетина години, а дъщеря му била още по-малка. Една нощ царският син сънувал, че си мие лицето. Царят му поливал, а царицата му давала кърпа да се избърше. На сутринта момчето разказало на баща си своя сън. Царят кипнал и викнал разсърден:
— Тъй ли? Аз да ти слугувам? Как смееш да говориш пред мене!
Отсега нататък ти не си ми вече син!Върви, където ти очи видят!
Царят напълнил една торба с пари на детето, дал му кон от обора си и го изпъдил.
Момчето яхнало коня и тръгнало, където му очи видят.
Вървяло, вървяло, навлязло в една гора. Не се виждало из нея нито човек да е ходил, нито пиле да е хвръкнало.
Момчето обикаляло, обикаляло гората и стигнало до една колиба. При колибата имало овчарска кошара, а пък нямало нито куче, нито човек. Момчето слязло от коня, вързало го за кошарата и влязло в колибата. Вътре видяло сляп старец, който седял при огнището. В колибата имало паници, чували и други овчарски покъщнини. Като видяло, че овчарят е сляп, момчето не му се обадило.
Изминало се доста време. Момчето огладняло. Но и на стареца се прияло. Той станал, намерил качамак, сипал в една паница кисело мляко и седнал да се храни. Седнало и момчето, па почнало мълчешком да яде. Като се довършило млякото, старецът станал и сипал още една паница. Довършила се и тя, та сипал трета. Старецът много се зачудил: друг път се наяждал с една паница, а сега сипал тъкмо три паници. Сетил се той, че има някой в колибата, който го подяжда. Станал, дигнал паницата от софрата, седнал пак при огнището и казал:
— Познавам, че има някой в колибата ми. Който си, обади ми се, та да зная човек ли си!
— Човек съм, дядо, човек.
— Кой си ти и отде идеш? — попитал старецът.
Момчето му разказало какво патило, как попаднало в колибата и добавило:
— Искаш ли ме, дядо, да остана при тебе?
Старецът отговорил:
Искам те, синко, как да не те искам. Ти виждаш, аз съм самичък тука. Ще те имам за свое дете. Не ще видиш нужда от нищо. Вечерта надошли стада кози и овци. Те самички се прибрали от гората и влезли в кошарата. Старецът рекъл на момчето:
— Хайде сега, да ми помогнеш да издоим овцете и козите! Момчето му помогнало. То обикнало стареца като баща и за всичко го слушало и му помагало. Така отрасло юнак за женене.
Веднъж момъкът видял, че в една дупка на колибата имало пъхната Помолил стареца да му я даде. Старецът му я дал и царският син се научил толкова хубаво да свири, че никой не би го надсвирил.
Но не излизал никога в гората. Веднъж много му се приискало да излезе, та рекъл на стареца:
— Дядо, ще ли ме пуснеш да отида с овцете и козите из гората?
— Защо не — рекъл старецът, — иди, само чуй какво ще ти кажа. Ехее там, зад полянката, има две големи дървета. Ти ще ги видиш и познаеш отдалече. По-високи са от другите. До тях не се доближавай, защото лошо ще изпатиш. Аз от тях ослепях.
Момъкът обиколил гората, видял дърветата и си рекъл:
— Какво ще ми стане, ако ида при тях?… Отдалеко ще ги видя какви са.
Той ги наближил и видял, че под тях имало шарена чешма, от която течала бистра вода. Момъкът седнал настрана и надул свирката.
Щом засвирил, две шарени птички запели от върха на дърветата. Те пеели така хубаво, че да се забрави човек, като ги слуша.
Сверил момъкът, пели птичките. По едно време те слетели от дърветата, та станали моми, ама какви моми! — като слънце греели. Момите се съблекли и се хвърлили в коритото да се къпят. Момъкът полека, полека се приближил до дрехите им. Едната го видяла, изскокнала бързо, грабнала си дрехите и хвръкнала. Но другата не могла да усети, когато се приближил, та той й взел дрехите и се отдалечил от чешмата.
Момата се окъпала и вече излязла да се облече. Но видяла, че дрехите н ги няма. Чак тогава забелязала момъка, видяла си дрехите у него и взела да му се моли:
— Дай ми, момко, дрехите! Брат да ми си, не ми ги вземай! Момъкът й рекъл:
— Ако се омъжиш за мене, ще ти ги дам.
Момата се съгласила и той я завел в колибата. Старецът, като узнал каква е работата, много се зарадвал. Момъкът и момата станали мъж и жена. Те почитали и гледали добре стареца. Той ги имал като свои деца. Невестата намазала с някакви билки очите на стареца и той прогледнал. Станало му много драго и още повече ги обикнал. Не давал прах да падне зърху юнака и невестата му.
По едно време момъкът се научил, че сестра му се жени. Той отишъл при стареца и му рекъл:
— Научих от един ловец, че сестра ми се жени. Ще ме пуснеш ли да й
отида на сватбата. Пак ще се върна. Невестата ще остане при тебе. Няма да бъдеш сам.
— Ще те пусна, синко, как няма да те пусна. Но най-напред ще те заведа да видиш богатствата ми, та да ти е умът все в тях. По-сигурно ще се върнеш.
Старецът извадил от една дупка четиридесет ключа и въвел момъка и невестата в широка изба под земята. Най-напред отворил голяма желязна врата. Вътре имало тридесет и девет стаи. Старецът отворил първата. Тя била пълна само със сърмени дрехи. Той рекъл на момъка да си избере дрехи, каквито си хареса. Отворил друга, пълна със сребърни оръжия. И там му рекъл да си избере каквото си ще оръжие. Отворил една по една всички стаи, и всичките били пълни с всякакви неща: в една само жълти жълтици, в друга сребро, в трета дребни пари, в четвърта сърмени дрехи, в пета отбор коне.Нито една стая не била празна.
Момъкът останал смаян от богатствата на стареца. Избрал си той дрехи и оръжие. Старецът му дал хвъркат кон, покрит със свила и сърма, и му поръчал да върши каквото конят му каже. Конят знаел да приказва. Натъкмил се момъкът, та греел като слънце. Яхнал коня и тръгнал. Конят го попитал:
— Сега в кой град искаш да идем?
— В бащината ми столнина — отговорил момъкът.
— Тогава превържи си очите и се дръж здраво за гривата ми! — рекъл конят и хвръкнал по небето.
Летели, летели — стигнали в столнината. Конят рекъл на момъка:
— Развържи си сега очите, та да идем в бащиния ти дворец.
В царския дворец се тъкмели вече за сватба, имало много народ. Всички забелязали момъка и излезли да го посрещнат. Излезли и царят, и царицата, но не могли да го познаят. Пък и момъкът нищо не им открил. Въвели го вътре и му сторили големи почести.
Забелязала го сестра му. Но и тя не го познала. Щом го видяла, тя го обикнала и поискала да се омъжи за него. Когато сватовете дошли да я вземат, тя повикала баща си и майка си, па им рекла:
— Колете ме. бесете ме, не ща да тръгна с тия сватове. Не ща да се омъжа за моя годеник. Искам младия гостенин със сърмените дрехи! И тъй я мъчили, и инак я придумвали — нищо не помогнало. Нямало що, пратили викач да вика, че сватбата се отлага, и хората се разотишли. Върнали се сватовете без невеста. Сега царят какво да прави! Да каже на госта, но не знае дали той ще се съгласи. Ако откаже, тогава къде да се дене от срам!…
Царят решил да даде богата гощавка и след гощавката да каже на госта. На другата вечер се събрали всички царе дворци на царската трапеза, Преди да почнат да ядат, царят станал самичък, та полял на момъка да се умие, а пък царицата му подала кърпа да се избърше, Като седнали на трапезата, момъкът запитал царя:
— Само тая ли щерка имате, царю честити, или имате и други деца?
— И син имах. момко, на твоя възраст. Но преди години сънува сън, че аз му поливам да се мие. Когато ми каза какво е сънувал, аз викнах сърдито:
"Не искам да ти слугувам! Не си ми вече син. Иди, където ти видят очите!"
И тъй загина и не го видях вече. — Че какво има, ако сте му полели да се умие и ако сте му поднесли кърпа се обърше? Вижте сега, не ми ли поляхте и не ми ли поднесохте кърпа ти и майка ми? Ето на, сънят ми се изпълни. Като чули. че този момък е техният син, царят и царицата го прегърнали и дълго плакали от радост.
Момъкът поседял няколко дена още при родителите си и са разтушавал с тях. После им казал, че ще си отиде при стареца и при невестата. Поплакали баща му и майка му, мъчили се да го възпрат, ала не могли. Момъкът си отишъл пак в гората.
Когато старецът умрял, царският син събрал всичкото му богатство, взел своята невеста и отишъл при баща си, та станал цар.

Живял в старо време един търговец. Преди да умре, той извикал сина си и му рекъл:
— Синко, заклевам те: когато тръгнеш по търговия, ходи където си искаш, само не в Алеп.
Минало се време и не щеш ли, синът отишъл при майка си и й рекъл:
— Искам да замина за Алеп!
— Сине — казала майката, — та нали баща ти те закле да не ходиш там?
— Не — отговорил синът, — аз все пак ще замина!
Той се научил, че в Алеп може да се продаде изгодно чемширово дърво.
Купил синът много чемширово дърво, натоварил го на четиридесет
мулета и тръгнал на път. Пътувал той дълго и най-после на мръкване наближил град Алеп. От кервансарая излезли насреща му хора и рекли:
— Напразно отиваш сега в града — там вече пазарът е закрит. По-добре пренощувай тук, а утре рано сутринта иди в града.
Търговецът се съгласил.
Тогава от кервансарая излезли Куция, Кьосето и Едноокия. Те видели, че търговецът е донесъл скъпа стока, и скришом отмъкнали единия товар. Половината от него скрили в голямата печка, а останалото пъхнали под одъра. След това Куция, Кьосето и Едноокия завели младия търговец вътре, нагостили го добре и го попитали каква стока е донесъл.
— Аха, ти си донесъл чемшир? — рекъл Куция. — Напразно! Тук
тази стока е в такова изобилие, че я хвърляме ето на, в печката. Все едно че си донесъл в Кулпа сол. Но ти, братко, не скърби, аз ще ти дам седем мери жълтици за твоята стока и така ще си покриеш поне разходите.
Търговецът се съгласил.
На сутринта той си помислил: «Не си струва да поема веднага обратния път. Какво ще отговоря, ако ме попитат що за град е Алеп? По-добре да отида и да разгледам града.»
Дълго обикалял той по улиците и най-после се отбил в дюкяна на един стар търговец.
— Здравей, странниче! От кой край си ти? — попитал го старецът.
— От Ереванския, от селото Парби.
— По каква работа си дошъл?
— Ами че просто така, обикалям града — отвърнал търговецът. — Ти нямаш ли случайно чемшир?
— А колко ти трябва?
— Няколко пуда.
— Не, братко, тук чемширът не се продава на пуд. В целия град едва ли ще се намерят пет-шест фунта от това дърво. Един драм от него струва пет рубли.
Като чул това, търговецът ахнал и разказал на стареца как са го излъгали в кервансарая. След това почнал да го моли да му помогне да си вземе обратно стоката.
— Това нещо е много трудно, синко. Куция, Кьосето и Едноокия
са измамници. Те само с това се занимават — да мамят хората. В тази работа ще ти помогне само готвачът. По-добре иди да се посъветваш с него.
Търговецът отишъл при готвача и му казал: 
— Моля ти се, братко, помогни ми! Избави ме от тази беда и аз ще ти дам всичко, каквото поискаш.
— Не скърби, странниче — отговорил готвачът. — На мене нищо не ми трябва, аз ще ти помогна без отплата. През нощта, когато се върнеш, отвори вратичката на печката и се вслушай. Куция, Кьосето и Едноокия ще дойдат и ще почнат да разпитват гадателя, който живее от другата страна на стената. Каквото им каже гадателят, това ще направиш!
Търговецът постъпил така, както го посъветвал готвачът. Не след много дошли Куция, Кьосето и Едноокия и попитали гадателя:
— Ереванецът докара четиридесет товара чемшир и ние трябва да му дадем за тях седем мери злато. Кажи колко ще спечелим от тази работа?
— С ереванеца трябва да бъдете нащрек. Той е хитър човек, ходил е на много места и знае седем пъти повече от вас. Ами ако каже: «Не искам злато, дайте ми седем мери бълхи?» Откъде ще намерите толкова бълхи? — отговорил гадателят.
— Наистина ли е толкова хитроумен?
След като чул този разговор, търговецът още в зори отишъл при кмета на града.
— Ето вече десет дни станаха, откак не мога да се измъкна от този град. В кервансарая задържаха моите четиридесет товара стока. Заповядай на купувачите да ми заплатят за нея. Кметът веднага извикал Куция, Кьосето и Едноокия и им заповядал да платят каквото има да дават на търговеца.
— Ние му дължим седем мери жълтици, той може да си ги получи във всяко време.
— Аз не искам злато, и без това имам много, но вие ми дайте за чемшира седем мери бълхи, и то така, че в трите мери бълхите да са мъжки а в останалите четири — женски.
Куция, Кьосето и Едноокия тръгнали да търсят бълхи. Но работата вървяла зле: докато уловят една бълха, другата избягвала. Видели те, че нищо не излиза, и се върнали в Алеп. Там подкупили един човек и му казали:
— Сдружи се, братко, с този ереванец, разучи подробно чий син е той, кои му са роднините и пак ела при нас.
Човекът тръгнал след ереванеца, видял как той влязъл в една кръчма и си поискал вино. Тогава и той направил същото. През време на яденето вдигнал чашата си и казал на ереванеца:
— За твое здраве, братко!
Ереванецът също пил за здравето на съседа си. Подкупеният човек това и чакал. Той се преместил по-близо до ереванеца и узнал от него всичко, което му трябвало. После излязъл от кръчмата и разказал всичко «а Едноокия.
На следния ден Едноокия срещнал на улицата ереванеца и му рекъл:
— Здравей, драги Мартирос! Как са близките ти? — и изредил по име всичките му близки и роднини.
Ереванецът се смаял.
— Аз още отдавна исках да се срещна с тебе — продължил Едноокия — и най-сетне бог ми помогна. Ех, братко, ти дори и не знаеш: когато се появи на този свят, ти беше с едно око, но аз извадих своето и ти го сложих.
След това Едноокия изтичал право при кмета.
— Кмете — рекъл той, — когато се роди, ереванецът Мартирос имаше само едно око. Аз бях тогава слуга у тях и му дадох своето око. До днес то ми беше достатъчно, но сега искам да си получа окото обратно.
Кметът извикал ереванеца и го попитал:
— Познаваш ли този човек?
— Аз не го помня — отговорил търговецът, — но както изглежда, той е идвал у нас.
— Добре, ама той твърди, че едното ти око му принадлежи. И сега иска да си го получи обратно. Върни му окото!
Търговецът помолил кмета да му даде един ден отсрочка и отишъл да се посъветва със стареца в дюкяна. А той отново го изпратил при готвача.
— Само той може да ти помогне в тази работа и никой друг!
И търговецът от Ереван отишъл при готвача. Готвачът го успокоил и го посъветвал пак да долепи ухо до отвора на печката и да подслуша разговора на Куция, Кьосето и Едноокия с гадателя.
Търговецът долепил ухо до отвора и чул следните думи:
— Сега ереванецът няма да получи от нас и грош! Щом чуе, че иска да му извадят окото, веднага ще избяга.
— Нищо подобно — отговорил гадателят. — Ами ако каже: «Добре, извадете ми едното око, но извадете и окото на Едноокия. Ще претеглим двете очи и ако излязат еднакви, нека ги вземе.»
Когато ереванецът повторил пред кмета думите на гадателя, Едноокия, Куция и Кьосето хукнали да бягат.
След като се отървал по този начин от тях, ереванецът продал много износно стоката си, подарил на готвача един товар чемширово дърво и си тръгнал за родината.
А тримата измамници и до ден днешен настръхват, щом чуят името на ереванеца.

Имало едно време един богат цар. Той често се преобличал като дрипав просяк и тайно от везири и назири обикалял из градове и села, за да чуе какво говори за него народът.
Веднъж царят срещнал в едно село толкова красива девойка, че който я видел, казвал: «Не ми трябва ни да ям, ни да пия, стига ми нея да гледам».
Върнал се царят в своя дворец и рекъл на назирите и везирите си:
— В еди-кое си село живее една прекрасна девойка. Идете и й кажете, че царят иска да се ожени за нея.
Отправили се назирите и везирите към това село, намерили къщата на девойката и също се учудили и възхитили от красотата й Те казали на бащата и майката на девойката, че царят е запленен ох тяхната дъщеря и иска да се ожени за нея.
Бащата на девойката бил беден селянин. Той не повярвал, че царят е удостоил дъщеря му с такава чест. Но царските хора го уверили и тогава той рекъл:
— Ние сме слуги на царя, каквото заповяда той, това ще бъде.
После се обърнал към дъщеря си:
— Дъще моя, царят е изпратил своите назири и везири да те искат за негова жена. Какво да им отговорим?
Девойката попитала:
— А какъв занаят владее царят?
— Какво говориш, дъще, да не си полудяла?! Какъв занаят може да владее царят? Той владее света, каквото иска, може да направи, а всички ние сме негови слуги.
— Не, моят мъж трябва да владее някакъв занаят, иначе няма да му стана жена.
Отишли си назирите и везирите и предали на царя отговора на девойката. Почудил се царят, но нямало какво да стори — решил да научи някакъв занаят, за да угоди на девойката. Избрал царят най-лесния занаят — почнал да учи как се тъкат килими. Щом овладял този занаят, царят изтъкал за годеницата си един красив килим и й го изпратил подарък. Девойката харесала килима. Сбогувала се тя с баща си и майка си и се отправила с назирите и везирите към царския дворец.
Седем дни и седем нощи празнувал царят сватбата си. Оженили се те и заживели в почести и слава.
Изминали една-две години и царят отново тръгнал по градове и села, облечен като просяк, за да разбере какво говори народът му за него.
Точно по време на едно такова странствуване царят попаднал в ръцете на разбойници. Когато разбрали какъв занаят владее, разбойниците не го убили, а го продали на един богат търговец. Търговецът затворил царя в една тъмна стаичка и му дал прежда, за да изтъче килим. Царят направил килима толкова красив, че подобен на него нямало в целия свят.
Жената на търговеца видяла килима и казала на мъжа си:
— Нека изтъче един голям килим. Ще го занесеш подарък на царя, а той сигурно няма да ти остане длъжен.
Търговецът отишъл в стаичката при тъкача и му рекъл:
— Искам да направя подарък на царя. Изтъчи един килим, само че гледай да няма на света друг такъв. И нека да бъде с размерите на царската зала, нито на косъм по-голям или по-малък. Жив няма да те оставя, ако не ми изпълниш условията.
Като чул това, царят тъкач много се зарадвал. Дължината и ширината на своята зала той знаел добре и изтъкал килима точно такъв, какъвто го искал господарят му. А в единия ъгъл на килима царят втъкал букви (които само царицата да може да разбере) и написал, че е попаднал в беда и моли да го освободят.
Търговецът останал доволен от работата и отнесъл килима в царския дворец.
Назирите и везирите съобщили на царицата за донесения подарък. Тя постлала килима, видяла, че нито на косъм не е по-голям или по-малък от залата, и се зачудила много. После разгледала целия килим, забелязала в единия ъгъл буквите, прочела написаното и цялата побледняла, като разбрала какво се е случило с мъжа й. Царят и по-рано обикалял страната по цели недели, месеци и години, но никога и през ум не му минавало, може да го постигне такава участ.
Още същия миг царицата заповядала да доведат здрав и читав в дворец човека, който изтъкал този килим.
Назирите и везирите тръгнали заедно с търговеца към дома му, влезли в тъмната стаичка, но царят се бил много изменил и те не го познали. От вели тъкача на баня, изкъпали го, облекли го в нови дрехи и го съпроводили до царския дворец. А търговецът му давал съвети как да се държи в двореца, как да стои и как да се покланя.
Когато царят влязъл в залата, царицата веднага се спуснала насреща му и те се прегърнали и целунали.
— Право казват, жено — рекъл царят, — че занаятът е по-ценен от златото.
Доброто да остане тук, а злото — у врага.

Една стара жена осиновила едно бедно момче: обличала го, обувала го и го хранела, но другарите му били все злосторници и го научили на различни лоши неща. Бабичката решила да ожени момъка, като си мислела, че тогава може би ще му дойде умът в главата. Оженил се момъкът, родили му се и деца, но той всяка вечер биел и жена си, и децата си. Бабичката му казвала:
— Вразуми се, синко, бъди човек и не мъчи жена си, иначе ще те превърна на магаре, ще почнеш да мъкнеш тежки товари и тогава тебе ще блъскат и ще бият.
Синът не мирясвал:
— Млъкни или ще те пребия — отговарял той.
Най-после бабичката се ядосала много, грабнала една зелена пръчица и ударила с нея сина си. В същия миг той се превърнал в магаре и изскочил навън от къщи. Един селянин го уловил за ухото, закарал го у дома си и го товарил седем години поред.
Когато изминали седемте години, магарешката кожа паднала и момъкът отново се превърнал в човек. Отишъл си той в къщи и почукал на вратата. Жена му и децата му го чули, изтичали навън, познали го и радостно извикали на бабичката:
— Бабо, бабо, синът ти се върна!
Но синът на бабичката почнал още повече да мъчи жена си и децата си, да обижда майка си.
— Вразуми се, синко — казала веднъж бабата, — иначе ще те превърна в див звяр и ще те гонят и хора, и кучета.
— Млъкни или ще те пребия! — отговорил той.
При тези му думи бабичката го ударила със зелената пръчица и синът й се превърнал във вълк. Селяните насъскали срещу него кучетата и го прогонили с тояги в гората.
След седем години вълчата кожа паднала и той пак се върнал в къщи. Като го видели, жена му и децата му много се зарадвали. Той обаче не се вразумил и продължил, както и по-рано, да бие домашните си. Щом разбрала, че няма никаква надежда синът й да се поправи, бабичката пак го ударила със зелената пръчица, той се превърнал в гарван.
Намерил той своите другари злосторници и с грачене им обяснил какво му се случило. Събрали се другарите му и отишли да удушат бабичката. Тя почнала да ги моли да се откажат от тази зла мисъл и да не я закачат, но те не се вразумили. Тогава бабичката замахнала срещу тях със зелената пръчица и те в миг се превърнали в ято черни гарвани, които излетели на вън и се присъединили към своя другар.
И оттогава досега те летят по градове и села и злосторят. Ето защо хората, които обичат всички птици, прогонват гарваните с камъни, когато ги видят.

Всяка заран, когато двамата братя Стоян и Радой подкарвали овцете към Бешовешката могила, майка им все заръчала:
– Не си разпилявайте стадото по самодивските дъбрави и на свирете с тънка свирка да ви не чуят Дивите, че ще мерят сили с вас – ще ви надвият. Ако ли ви китка подадат или червена ябълка – да не се лъжете! Нищо не вземайте от тях. – Ще ви събера от девет гори гороцвет, от девет момини градини вратига и комунига. Ще ви ги зашия в калпаците и в поясите. Ако ви наближат моми хубави, порадвайте им се, но ако побягнат от билето – юди са. Не си разпасвайте поясите и калпаците не сваляйте.
Тъй нареждала овчарова майка по цял ден на левентите си момчета и тръпнела от лоши помисли. Отпускала се душата й едва когато чуела чановете на стадото да пеят. Познавала ги отдалече. Тогава светвало майчиното лице и тя хуквала като млада невеста да им помага да приберат стоката, млякото да издоят, вечеря да им направи! Тъй минавали дните. Но един ден братята замръкнали на зло място, на самодивско сборище. Уморени били и легнали, та заспали. Свалили си калпаците, отпасали си и поясите. В късна доба дошла самовила. Тя грабнала медния кавал на Стоян и кования кривак на Радой.
Надула кавала и с гегата подкарала стадото. Размамила го. Отвела го насред белия Дунав.
Събудил се големият брат Стоян и що да види! Няма го стадото, няма го кавала, нито пък кривака. Раздърпал той по-малкия си брат, който дълбоко спял и тревожно му съобщил за голямата беда, която ги е сполетяла. Досетил се
Радой, че самовилска работа ще да е това и тръгнали да търсят овцете. Вървели, колкото вървели, по друмите и срещнали свети Никола. По-големият брат казал:
– Добра среща, Свети Никола. Ти, като идваш от равно Загоре, не видя ли нашето стадо?
– И да го видя – не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре!
Продължили пътя си двамата братя, кахърни и унили. Ето, че насреща им се явил свети Иван! Попитали и него дали не е срещнал стадото им. Светецът им отговорил със същите думи:
– И да го видя, не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре! – които беше изрекъл Свети Никола. Вървели, вървели Стоян и Радой – колко вървели не се знае! Срещнали свети Георги.
– Добра среща, свети Георги – рекъл Радой. – Нашето стадо е много лично. Звънците, които носят, са гласовити и пеят като моми. От Загоре звъннат ли, чак до планината се чуват. Та, дали не си срещнал нашето стадо?
– Дал ви Бог добро, момци овчари! Вашето стадо е на долната земя, насред Белия Дунав. Пасе го самовила. Размамва го с меден кавал, завръща го с кован кривак.
Чули това братята и като подгонени от вихър, побягнали към Дунава. Тичали, та на земята не стъпвали. Стигнали на брега на Дунава.
– Хвала тебе, Самовило – рекли в един глас двамата братя. – Събери ни стадото, – рекъл малкият брат – и ни вьрни кавала и гегата. За награда на Стоян ще си невеста, а на мене, мила снашица.
Провикнал се и големият брат повторно:
– Хвала тебе, Самовило, подай ми кавала, подай ми и гегата, да засвиря на моя меден кавал, да подкараме стадото.
Излъгала се самовилата и подала на овчаря кавала гегата. Като надул Стоян кавала, проехтяло ширинето. Птичките занемели да послушат Стояновото свирене. Стадото се завърнало. Когато поели и кривака от самовилата – развъртял го овчаря със страшна сила и ударил юдата между двете черни очи. И… там, дето паднали черните й очи изврели две тъмни езера, дето паднала тънката й снага – израсло голямо дърво, а където паднала русата коса, поникнала ситна трева.
Какво е станало с двамата братя ли?
Настигнали те свети Георги и по-големият брат казал:
– Хвала тебе, свети Георги, какъв дар да ти направим за това, че спаси стадото ни? Дали да ти дадем шиник пари, или да вземеш най-млечните ни овце?
– Ако взема шиник с пари – казал свети Георги – аз бих посребрил цялото поле, ако пък взема млечните майки, бих побелил цялото поле. – Най-добре ще е, когато дойде Гергьовден, да заколите вакло агне и това ще е най-големият ми дар!
Така и станало. Заклали братята най-тлъстото агне на личен ден Гергьовден и го нарекли за светеца. Това била тяхната голяма благодарност към него! Оттогава людете колят агне на Гергьовден, та да им пази стадата от зли юди и самовили.

Расла Рада в бащината къща, обградена от майчина нежност и от бащини грижи. Хубава мома станала. Ерге¬ните лудували по нея, но тя никого не си избирала, защото Змей Горянин я любел. Всяка вечер в късна доба той идвал при Рада и никой никога не можел да го види. Минало време. Рада вече била мома за чудо и приказ и родителите й решили да я оженят, та дом да свие, рожби да отгледа, нали е женско чедо – това я очаква като всички нейни дружки.
– Време е вече – все й думала майка й. Нямало какво да прави Рада, трябвало да каже на майка си. Един ден тя се обърнала към нея с думите:
– Жениш ме, мамо, годиш ме, ала лге, мамо не питаш, че женя ли се, или не? Мене ме, мамо, змей либи, Змей либи, змей ще ме земе!
Посърнала от мъка Радината майка. Едно й е женското чедо и как на змей да го даде? Самотни с татко й трябва да ходят, чужди радости да гледат и жалби да берат. А толкова левенти момци за нея питат, за нея дохождат. Къде ще я дирят из тия гори зелени, из тия тъмни пещери… Като нареждала тъжно майката, Рада побързала да й каже, че змеят всяка вечер идвал и тая вечер щял да дойде, но не сам, а със сватове – змейове с хранени коне, змейци в златно кочи и змейчета в шарени коли писани. Помолила Рада нежно майка си – да се не плаши като дойдат, защото те са силни. Като вървят през гората – гората без вятър ще се повали, полето без огън ще трепти. Още не издумала Рада и тежката чемширена порта широко се отворила и дворът се изпълнил със змейските сватове. Свекървата се провикнала към Рада с повелителен тон – да разплита тънките си плитки, че да я оплетат, както се полага по техните, змейските правила. Оплели плитките на момата, пременила се Рада по сватбарски с новите си дрехи, дето ги тъкмила за този ден, и грабнали момичето, качили го в златна кочия и като вихър излетели. Навлезли сватбарите в гъстите гори на Балкана. Където минели – дървета кършели, огньове святкали. Излезли на широко поле. Срещнали пет коли със снопи и сено. Рада продумала гальовно на змея.
– Като си огнен и пламен, можеш ли да запалиш колите със снопите и сеното?
Змеят ласкаво и отвърнал:
– Снопите мога да запаля, ала сеното не мога, защото там има билки всякакви – вратига, комунига и едностръка тинтява. Ако сеното запаля – с теб ще се разделя, а аз те искам Радо, невеста да ми бъдеш, в палатите ми господарка да станеш!
В този миг умно решила Рада. Тя запалила колите със зелено сено и се разделила със змея. А той тъжно и рекъл:
Радо ле, моме хубава, що бе тъй хитра, разумна, че ме тъй хитро изпита, та се от мене раздели!
А Рада хукнала радостна към бащината къща да зара ва тъжната си майка, да й каже нежно, синовно:
– Мале, жени, годи ме за моя таен драговник Никола тежка сватба да вдигнем, че му сърцето изгоря по мене, му кавала замлъкна от жалби…
Така и станало! Вдигнали тежка сватба и всички били честити!

Решили людете от Горно Райково да си построят камбанария. Повикали добри майстори да я иззидат. Те зидали, тя все поддавала – рушала се. Казвали, свлачище било, вода подгизвала и все не ставал строежът. А мястото било лично. Нависоко е и оттам всичко се виждало. А камбаната като запее – ще се чува надалеч. Та затова не се отказали да зидат.
Хаджи Райчо – първи родолюбец в селото, да Божия гроб стигнал, хаджия станал – все дирил най-добри зидари и дограмаджии. С много усилия изправили снагата на камбанарията.
Дошло ред да отливат камбаната. Избрали си те баш майстор на камбани – чак от Неврокоп. Стекло се селото глинен калъп да излива. Хаджията давал алтъни, само и само да пейне камбаната. Мъжете събирали бакър и чанове: моми и невести, не минали още под венчило, сваляли сребърни и златни гиздила и ги пущали в казана с врящата сплав. Мехове се издували и разпалвали синия пламък на огъня и той безжалостно разтапял всяка гиздост. Теглел кантарът, но все не достигало. Знаели райковци какво е хубаво пеене на камбани и на чанове. Всеки чан се познавал по гласа. Който иска по-гласовити, слага сребро в тях. Като докоснеш такъв чан – трепти и дълго се чува звукът му, носи се надалеч. Цялата песен може да ти изкара овчарят на тях с пръчката. Като невести пеят чановете из баирите, та огласят цялата планина.
Носили людете каквото имали, но все не стигало среброто. Само две оки още да имало, та да е здрава и звънлива камбаната – викал майсторът леяр и поглеждал с надежда навалицата. Цялото село било излязло да гледа как се лее камбана. Изведнъж съзрели да си проправя път из народа хаджи Райчовата дъщеря – Маруда. Стиснала в шарения миндил позлатения си подбрадник, дето хайдут Дельо й изпроводил за бъдещата сватба. Когато Маруда застанала пред врящата сплав и извадила гиздилото, зашумяла тълпата, развикала се да не хвърля това слънце в огъня, а да го пожали. Годенишки дар е това, не ще да е на добро, ако го погуби. Хайдушката годеница огледала с овлажнели очи хората, вдигнала нагоре подбрадника и го метнала в казана.
Три години вече тя все чакала да се завърне от хайдутлук нейният годеник, та да вдигнат сватба, а него все го нямало. Не й трябвало гиздилото, щом годеника го няма. Дано поне камбаната като пропее, да чуе гласа й Дельо и да дойде, ако е оцелял. А то така – нито мома с момите, нито невеста с невестите – тлеело й сърцето от мъка…
След седмица време пропяла камбаната над бърчинки и долове. Сърцата на хората се обливали с радост. Кръстели се и отправяли поглед към високата камбанария, откъдето идвал медният глас на камбаната. А от върхарите на елите в корията кукувицата вече възвестявала новата пролет. Тази пролет била съдбовна за хаджи Райчовия дом. Скоро хайдут Дельо изпроводил хабер – да подготвят сватбата и щом се изнижат забранените за сватба дни, ще я сторят.
Трепнало сърцето на Маруда. Захванала се най-напред рубата да стяга. Миндилите били още на стана. Аглоците (домотканите кърпи) ресни си нямали, а терлиците били недошити. Но дружки добри нали си има – ще се сберат на меджия и всичко ще натъкмят. Дано само Дельо по живо по здраво да се завърне.
Разцъфтяло моминското лице. Песента й литнала по върхарите на бориките и галела душата на хората. Заслушвали се те и думали – хаджи Райчовата дъщеря пее. Запеела ли се нова песен на попрелки и меджии – знае се – Маруда я е запяла първа.
Хубаво било момичето. Лицето й бяло, радостно, засмяно. Черни очи святкали под витите й вежди. Задиряли я момците, китки й изпровождали, но единствен Дельо – Стайковият делия – й бил легнал на сърцето. Нему дала Маруда нишан, негова годеница станала.
Най-после двата рода рекли и отсекли. След Спасовден ще вдигнат сватбата. Тази неделя – преди сватбата – била отредена на бъдещата невяста: да опее и да се сбогува с баща и майка, с милна градинка, с дъхав босилчец, с ясно слънце, с песнопойна камбана.
Да послушаме и ние предсватбеното оплакване (кордене) на родопската невеста:
– Камбано, камбанко, ясна камбанко, и теб ще оставя… Сутрин ме събуждаш и вечер ме приспиваш. Сладко на празник ме каниш, пък ще ида в далечна махала, та вейке нема да те чувам… И за теб ще ми е бално… Слончице, мило слончице, тук си ме първо огряло, кога ме е майка родила… Изгревало си ми двайсет години. Сутрин измита и счесана съм те посрещала, а вечер уморена и благодарна съм те изпращала… Сега си ме пак огрело, огрело и заемело. В понеделник къде ще ме огрееш и ще ли ми се засмееш?
Много дружки и роднини се събрали да погледат и да послушат Марудиното посрещане и прощаване.
Откакто й изпратил годежно гиздило, Дельо си тъкмил и своя овен – годеша, който по обичай трябва да се заколи в момината къща за сватбарската гощавка.
Дошъл денят. Маруда посрещнала белия овен, „годеша", окичен от годеника по стара традиция. Роговете му позлатени и ошарени с цветя. По тях висели сребърни пари и жълтици. Чановете звънкали на шията му, като че ли казвали на Маруда – добра сполука. Маруда през сълзи занареждала:
… Добре ми дошъл, овенчо,
на момски равни дворове…
Мили ли ти са чанкове,
чанкове и дребни шилета?…
Овенчо, вакъл алчинко,
имаш ли си и ти майчица,
майчица да ти заплаче,
кайно моена за мен плаче?
Имаш ли си сестрица,
сестрица да ти пожали,
кайно моена за мен плаче и жали?
Имаш ли си бащица,
от кошара да те изпрати,
кайно моена утре ще мен изпрати?
Поблей ми жално с устинки,
потропай ситно с ножинки,
да видим, Карагьоз, и чуем,
че ни халал правиш гивдъона
сватбана да ни разшениш,
сватбана да ни разправиш…
Заблеял овенът в момините двори, радостно писнала гайдата, кръшно хоро се извило. Песните надвивали гайдата, ехтяла планината.
Дошли кърджалиите и отвлекли годеницата. Сватбата не стигнала до момковата къща. Отново щукнал хайдут Дельо, а Маруда… Похитил я неверникът, а тя измъкнала ножа от силяха му и го убила.
Побягнала сиротинка из тъмното – падала, ставала и едва се добрала до камбанарията. Ей там до нея изплакала мъката си и се пробола. Само месечинката бледа я гледала, а елите се превили.
Тънки жаловити стонове се понесоха по рътлинката, като женско дихание.
Хората помнят незавършената сватба на Маруда и хайдут Дельо. А камбаната все така гласовито жали хубавото момиче. Като съпровод на нейната жалба едва доловимо подрънква позлатеното подбрадно гиздило на Маруда…