Чуй всички приказки

Преди Истината ходела гола по улиците, както майка я е родила. Това, разбира се, не се харесало на хората и никой не я пускал у дома си. Веднъж, когато тъжната и обезпокоена Истина бродила по улиците, срещнала Притчата, облечена в красиви дрехи, радващи очите. Притчата попитала Истината:
– Защо ходиш гола и толкова тъжна по улиците?
Истината печално навела глава и казала:
– Сестро, аз падам все по-ниско и по-ниско. Аз вече съм стара и нещастна, затова хората се отдалечават от мен.
– Не може да бъде – казала Притчата – хората да се отдалечават от теб, защото си стара. Аз също не съм по-млада, но колкото повече остарявам, толкова повече намират у мене. Ще ти разкрия една тайна: хората не обичат простите, откритите неща. Те предпочитат нещата да са малко скрити и украсени. Хайде да ти дам няколко от моите красиви рокли и веднага ще видиш как ще те заобичат.
Истината приела съвета на Притчата и се облякла в красиви дрехи. И о, чудо! От този ден никой не бягал от нея, приемали я с радост и усмивка. Оттогава Истината и Притчата са неразделни.

Матаюро Ягю бил син на известен фехтовач. Баща му, като разбрал, че синът му работи твърде посредствено, за да очаква майсторство от него, се отрекъл от него.
Тогава Матаюро тръгнал към планината Футара и там срещнал знаменития фехтовач Бандзьо.
Но Бандзьо потвърдил мнението на баща му.
-Ти искаш да научиш изкуството на фехтовката под мое ръководство? – попитал Бондзьо. – Но не отговаряш на моите изисквания!
– Но ако много се старая, за колко години мога да стана майстор? – настоявал юношата.
– Ще ти трябва остатъкът от живота ти – отговорил Бандзьо.
– Не мога да чакам толкова дълго – обяснил Матаю-Ро. – Съгласен съм да се трудя денонощно, само се съгласи да ме учиш. Ако стана твой доверен слуга, колко Време ще отнеме?
– 0, може би десет години – смекчил Бандзьо. – Баща ми е стар и скоро ще ми се наложи да се грижа за него – продължавал Матаюро. – Ако се трудя още повече, колко време ще ви отнеме? – О, може би тридесет години – казал Бандзьо.
– Как така? – попитал Матаюро. Отначало каза десет, а сега тридесет? Готов съм да понеса всякакви трудности, само да се науча на това майсторство за най-кратък срок.
– В такъв случай – казал Бандзьо – трябва да останеш при мен седемдесет години. Човек, който толкова бърза да постигне резултат, рядко се учи бързо.
– Добре – заявил юношата, като разбрал накрая, че го упрекват в несдържаност, – съгласен съм.
Майсторът предложил на Матаюро никога да не говори за фехтуване и да не докосва меч. Той готвел хра¬ната на учителя, миел съдовете, постилал му леглото, помитал двора, грижел се за градината и нито дума не споменавал за фехтуване.
Минали три години. Матаюро все още работел. Мислейки за бъдещето си, той ставал все по-печален. Още не бил започнал да се учи на изкуството, на което посветил живота си.
Но веднъж Бандзьо се прокраднал до него отзад и ужасно силно го ударил с дървен меч. На следващия ден, когато Матаюро варял ориз, Бандзьо пак неочаквано го ударил.
След това вече ден и нощ Матаюро трябвало да бъде готов за защита от неочаквани удари. Не минавала и минута, през която да не мислел за нападение на меча на Бандзьо.
Той се учел толкова бързо, че предизвиквал усмивка по лицето на учителя си. Матаюро станал най-добрият фехтовач на страната.

Майстор суфи почувствал веднъж жажда. Той седял сред учениците си и помолил малко момченце, което също било там и го слушало, да отиде и да донесе вода от кладенеца. Дал му глинена стомна, фина изработка, и казал: "Бъди внимателен, стомната е глинена и много фина. Сам разбираш – антикварна ценност. Внимавай да не я счупиш!" След това ударил момчето, а после промълвил: "А сега върви!"
Седящите наоколо не могли да повярват на очите си. Един милосърден човек попитал: "Какво лошо е направило това момче? За какво го наказа?"
Майсторът отговорил: "Нищо не е направило. Но ако беше счупило стомната, каква ще е тогава ползата от наказанието?"

Вечерта настана. Христос седеше на прага. Минал книжовник и попитал: "Защо седиш на входа?" Христос отговорил: "Защото аз съм праг към духа. Ако искаш да минеш, премини през мен."
Нов книжовник попитал: "Истина ли е, че синът на Давид седи на кучешко място?"
Христос отговорил: "Истина е, позориш Давид, моя баща."
Станало тъмно и третият книжовник попитал: "Защо седиш, сигурно се боиш от своя дом?"
Христос отговорил: "Чакам нощната тъма да ме освободи от твоето лице. Истина е, тъма в тъма иди си!"
След това станал и казал на планината Мориа, където стоял храмът: "Моят дядо създаде каменен храм, но седи под шатра от ленено платно."
Книжовникът казал: "Безумец, Соломон се почита жив." И потънали в незнание.
След това от дома излезе Мария и като видя Христос, каза: "Раздели, Учителю, нашата вечеря."
Христос отговорил: "Дар на сърцето сияе в тъмнината."

Веднъж, когато Буда седял под едно дърво, при него дошъл велик философ. Тогава Буда бил вече много стар и след няколко месеца трябВало да си отиде.
Великият философ попитал Буда: "Казахте ли вече всичко, което знаете?"
Буда взел В ръка няколко сухи листа и попитал философа: "Как мислите, колко листа има в ръката ми? Повече ли са от сухите листа в тази гора?"
Цялата гора била пълна с листа. Вятърът духал навсякъде и сухите листа създавали много шум и много музика. Философът погледнал и казал: "Що за въпрос ми задавате? Как е възможно да имате в ръката си повече листа? Вие държите няколко, най-много – дузина, а В гората те са милиони." И Буда отговорил: "Това, което съм казал, са само няколкото листа в моята ръка. А това което не съм казал, са всичките сухи листа в тази гора"
Философът възкликнал: "Тогава още един въпрос! Защо не сте казали всичко това?" Буда отговорил: "Защото това няма да ви помогне. Даже ако бях поискал да кажа това, то не може да бъде казано. Трябва да го преживеете, и тогава ще го научите. То идва чрез преживяването, чрез съществуването."

Един богаташ попитал приятеля си:
– Защо ме упрекват в алчност, когато е известно, че съм се разпоредил след смъртта ми всичко да бъде предадено за благотворителност?
– В отговор – казал приятелят му – ще си позволя да разкажа за това, как свинята се жалвала на кравата, че с нея се отнасят зле: "Хората винаги говорят за твоята доброта и нежни очи. Разбира се, ти им даваш мляко и масло, но пък аз им давам повече: салам, сланина, пържоли, кожа и четина, даже крачетата ми варят! И въпреки това никой не ме обича. Защо е така?" Кравата се замислила малко и отговорила: "Може би, защото всичко, което давам, аз го давам приживе?"

Живяла в Китай стара жена, която повече от двадесет години хранила един монах. Като му построила неголяма колиба, тя издържала монаха, докато той медитирал. Накрая се запитала какви успехи е постигнал той за толкова време.
За да изясни това, тя си подсигурила помощта на младо момиче – богато, надарено със страст. "Иди и го прегърни – казала тя, – а след това изведнъж го попитай: "И сега какво?"
Момичето отишло при монаха, без особени затруднения се гушнало в него и го попитало какво смята да прави.
– Старото дърво расте само през зимата на студена скала, – поетично отговорил монахът. – Тук никъде няма топлина.
Момичето се върнало и разказало какво е чуло.
– Като си помисли човек, че двадесет години съм хранила този човек! – възкликнала старицата. – Той не е проявил внимание към твоята потребност, нито намерение да ти обясни твоето състояние. Той не е длъжен да отговори на страстта, но най-малкото е длъжен да изрази поне някакво съчувствие.
И тя, без да се бави, отишла при колибата на монаха и я изгорила.

Някога в градината на Учителя живяла маймуна. И тъй като маймуните са любопитни, тя започнала да се интересува от Учителя. Виждала, че той седи в мълчание, без да прави нищо и полека започнала да се приближава към него. С какво се занимавал този човек, било тайна. Разбира се, за маймуната най-тайнствено било, че някой стои тихо, без да прави нищо.
Постепенно тя започнала да се приближава все по-близко до Учителя, за да го наблюдава. Колкото по-близо идвала, толкова повече се удивлявала. Не просто самият човек мълчал, но и пространството около него било потресаващо тихо. Даже тя успяла да почувства вибрация, когато се приближила.
Маймуната заобичала този човек и да го наблюдава, се превърнало в едно от любимите й занятия. Всеки път, когато имала време и Учителят седял в градината, тя се приближавала и сядала до него.
Веднъж тя го попитала: "Какво правиш? Моля те, разкажи ми. Аз ти се обричам, приеми ме като ученик."
Учителят погледнал маймуната, почувствал огромно състрадание към нея и казал: "Аз нищо не правя. Ти също можеш да направиш това, тъй като това е недействие. Седи тихо – пролетта ще дойде и тревата ще порасне сама. Ти просто седи и мълчи. Когато настъпи нужният момент, Внезапно ще се изпълниш с необичайна радост и покой, и с Бог. Не трябва да правиш нищо. Всяко действие в теб е възмущение. То създава грапавини, въл-ни. А когато умът ти е развълнуван, Бог не може да влезе. Бог влиза тогава, когато умът е спокойна повърхност, когато всичко е тихо и цари безветрие. Той влиза през вратата на безмълвието, но това е възможно само в случай че ти нищо не правиш. И така, може ли да направиш това, можеш ли да се опиташ?"
Маймуната поклатила глава и казала: "Това е невъзможно. Мислех си, че тук има нещо такоВа, което бих могла да направя, но това е невъзможно. Ако ми кажеш да достигна луната, бих могла да ти я донеса; ако кажеш да преместя Хималаите, бих могла да го направя; ако кажеш да накарам Ганг да тече обратно, бих могла да го направя. Та нали е известно, че в стари времена други маймуни са го правили, например Хануман. Аз съм маймуна, аз имам запас от сили, аз също мога да направя това. Но да седя тихо и нищо да не правя – това е невъзможно. Това е срещу моята природа, това ще ме побърка. Ако Бог идва чрез тишината, то тогава Бог не е за мен и аз не съм за Бога."

Учителят Миларепа често беседвал с животните. Около неговото уединение гнездели пчели, мравките изграждали градове, долитали папагали и маймуните сядали подобно на учителя.
Учителят казал на мравките: "Орачи и строители, никой не знае за вас, но вие издигате високи общини."
На пчелите казал: "Събирайте мед, знания и най-добрите образи. Никой няма да прекъсне сладкия ви труд."
Обърнал се към папагала: "По твоя вик виждам, че се каниш да бъдеш съдия или проповедник."
И заплашил подвижната маймуна: ‘Ти разруши построеното от мравките и похити чуждия мед. Може би си решила да станеш повелителка?"

Веднъж един учител бил извикан от царя за мъдра беседа. Учителят погледнал внимателно владетеля и започнал да говори за красотата на короната му, за блясъкът на полускъпоценните камъни, за висшия символ, заключен в златния обръч, сравнявайки го с магнитно привличане. За удивление на учениците, които го съпътствали и за удоволствие на владетеля, беседата се ограничила с разказ за значението на короната. Когато след това учениците попитали учителя защо на царя не било казано за началото на вселената, учителят отговорил: "Наличието на разбиране на нивото на съзнанието трябва да бъде мерило. Говорейки за началото на вселената, царят в най-добрия случай би изпаднал в скука, в най-лошия – би се потопил в бездната на отчаянието. И едното, и другото било вредно. Но можеше да се забележи, че короната е най-ценното съкровище за царя, затова беше полезно да бъде възвисен и да се напомни за значението на венеца на мира. Постоянно имайте предвид най-доброто, което има вашият събеседник. Дори ако това е най-обикновен предмет, то все пак трябва да се намери най-висшето му значение. Само така ще станете привлекателни и ще отворите пътя за по-нататък. Негоден и даже престъпен е този наставник, който говори не по съзнанието на слушателя."