Чуй всички приказки

Има два случая, в които Господ не може да не се усмихне.
Когато човек е тежко болен и смъртта е близо, а лекарят казва на майката на болния: "Не се бойте, аз ще го спася", той забравя, че в основата на всяко събитие от живота или смъртта лежи волята на Бога. И чувайки неговите думи, Господ се усмихва, мислейки си: "Колко глупав трябва да е този човек, който се хвали, че ще спаси живота на пациента си, който умира по моя
воля."
И още Господ се усмихва, когато двама братя си поделят собствеността. Те измерват земята и казват: "Тази част е моя, а тази – твоя." И Господ се усмихва, мислейки си: "Цялата вселена ми принадлежи, но тези глупави братя казват: "Тази част е моя, тази – твоя."

Един млад човек попитал равина: "Чували сме, че в миналото, в старите златни дни, се случвало хората да видят Бога със собствените си очи, да се срещнат с Бога. Случвало се е Бог да ходи по земята. Случвало се е да нарича хората с техните имена. Бог бил много близко. Какво става сега? Защо ние не можем да го видим? Защо той се крие? Къде е отишъл той? Защо е забравил земята? Защо повече не ходи по земята? Защо вече не държи за ръката хора, препъващи се в тъмнината? По-рано се е случвало да го прави."
Старият равин погледнал ученика и казал: "Сине мой, той и сега е там, където е бил, но хората са забравили да се покланят достатъчно ниско, за да го видят."

Веднъж един човек отишъл в града при велик мъдрец. Изяснило се, че мъдрецът живее във вехта съборетина в покрайнините. В жилището му нямало нищо освен продънено легло и затрупана с книги маса, зад която старецът седял, потънал в четене. Гостът се обърнал към него с въпрос:
– Къде живее мъдрецът?
– Вие търсите мен – обяснил старецът. – Какво толкова ви учуди?
– Не разбирам. Вие сте велик мъдрец, имате много ученици. Името ви е известно в цялата страна. Би трябвало да живеете в дворец.
– А вие къде живеете? – попитал старецът. -Живея в имение – в голям, богат дом.
– А как си вадите хляба?
Гостът разказал на собственика на съборетината, че той е търговец и два пъти годишно пътува до големия град за стока, която след това препродава на търговците на дребно. Старецът го слушал внимателно, след което се поинтересувал къде отсяда в големия град.
– В една стаичка в малка страноприемница – отговорил той.
Ако някой ви посети там, в тази малка стаичка, той би могъл да попита: "Защо вие, състоятелен човек, живеете в такава бедна стаичка?" А вие бихте могли да отговорите: "Аз съм тук за малко. Тук имам всичко, което ми е необходимо. Елате в истинската ми къща, и ще видите, че тя е съвсем различна." Същото би било справедливо и за моето пристанище. Аз съм тук само за малко. Този материален свят е само път. В истинския ми дом всичко изглежда различно. Елате в духовното ми жилище – и ще видите, че живея в дворец.

Някога, много отдавна съществувал град, състоящ се от две паралелни улици. Веднъж някакъв дервиш преминавал от едната улица на другата и жителите на тази улица забелязали, че очите му са пълни със сълзи. "Някой е умрял на съседната улица!" -извикал един от тях и веднага всички деца, които играели наблизо, подели Вика.
Всъщност дервишът плачел, защото малко преди това чистил лук.
Викът се разраствал и скоро го чули и на съседната улица. Жителите и на двете улици били така опечалени и изплашени, като си въобразили, че при съседите им се е случило нещастие, че не се решили даже да се поинтересуват помежду си за причината за вълнението.
Един мъдър човек, опитвайки се да ги успокои, посъ¬ветвал и едните, и другите да се поинтересуват един от друг какво се е случило. Твърде възбудени, за да вникнат в съвета му, те отговорили: "Нали и така знаем, че съседите ни са постигнати от голямо нещастие."
Това известие се разпространило подобно на пожар и скоро никой от жителите на града не се съмнявал, че някой е обречен.
Малко дошли на себе си и всички решили да напуснат тези места, като така спасят живота си.
И ето, жителите на града изцяло се евакуирали. Минали сто години. Градът все още е пуст, а недалеч от него има две села. Жителите и на двте села от поколение в поколение предават легенда за това, как някога навреме избягали от обречения град, в който живеели, и се спасили от неизвестно бедствие.

Една девойка много обичала да се оглежда. Веднъж погледнала в огледалото, но не могла да види лицето си. Помислила си, че трябва да е загубила главата си и започнала да я търси, изпълнена със силно безпокойство.

По пътя към царството Чу на излизане от гората Конфуций видял Гърбавия, който ловял цикади толкова ловко, все едно ги събирал по земята.
– Нима си толкова изкусен? Или имаш Път? – попитал Конфуций.
– Има Път – отговорил Гърбавият. – В петата-шестата луна, когато настъпва времето за лов на цикади, аз слягам топчета на края на своята пръчка. Ако успея да сложа едно върху друго две топчета, значи няма да изпусна много цикади. Ако ми се удаде да сложа три топчета – ще изпусна една от десет, а ако успея да удържа
пет топчета, тогава ще хвана всичките без затруднения.
Аз стоя като стар пън, а ръцете си държа като сухи ни. И в целия огромен свят, сред цялото множество неща, мен ме занимават само крилатите цикади. Аз не гледам настрана и не бих заменил крилцата на цика-дите за всичките богатства на света. Мога ли да достигна желаното?
Конфуций се обърнал към учениците и казал: – Когато помислите са събрани в едно, духът е безметежно спокоен.

Няколко пъти Настрадин Ходжа носил у дома дроб. Жена му нагостявала с дроба мил приятел, а вечерта слагала пред Настрадин нещо месено. Веднъж Ходжа казал на жена си: "Слушай, няколко пъти носих дроб вкъщи, но все не успявам да го опитам. Къде се дява той?" "Котката го краде" – отговорила жената.
Тогава Настрадин станал и скрил брадвата в един сандък. "От кого криеш брадвата?" – попитала жена му. «От котката" – отбелязал Ходжа. Жената учудено попитала: "Но защо й е на котката брадва?" На което Настрадин възразил: "Нима този, който краде дроб, който струва всичко на всичко два акча (дребна разменна монета) няма да вземе брадва, която струва четиридесет акча?"

Един човек изучавал езика на животните. Веднъж той се разхождал из селото, когато вниманието му изведнъж било привлечено от някакъв шум. Той видял едно магаре, което отчаяно ревяло, и куче, което го лаело, колкото сили има.
Човекът се приближил и започнал да слуша.
– Ти говориш само за трева и пасища – нареждало кучето, – а когато аз поискам да ти кажа нещо за зайците, това те дразни.
Човекът не могъл да се сдържи повече и се намесил в разговора им:
– Вие бихте могли да стигнете до нещо общо, ако разберете, че полезността на сеното е подобна на полезността на месото.
Животните леко се обърнали към него. Кучето свирепо залаяло, за да заглуши думите му, а магарето така силно го ритнало, че човекът паднал в несвяст.
След това те се върнали към спора си.

Един човек отишъл при велик Учител и казал: "Бих искал да заобичам Боза – покажи ми пътя!" Учителят му отговорил: "Кажи ми първо обичал ли си някого преди?"
Човекът казал: "Светските дела не ме интересуват, любовта и всичко останало. Аз искам да стигна до Бога."
Учителят му отговорил: "Помисли още веднъж обичал ли си поне една жена, поне едно дете, поне някого?"
Човекът отговорил: "Вече ти казах. Аз съм човек на религията, не обикновен мирянин, аз не обичам никого. Покажи ми пътя, как мога да стигна до Бога."
Учителят заридал, сълзи започнали да се стичат по бузите му и отговорил: "Тогава това е невъзможно. Първо трябва да заобичаш някого. Това ще бъде първото стъпало. Ти питаш за последното стъпало, а не си стъпил още на първото!
Иди и заобичай някого!"

Еднокракият Куй завиждал на стоножката, Стоножката завиждала на змията, змията завиждала на вятъра, вятърът завиждал на окото, а окото завиждало на сърцето.
Куй казал на стоножката: 
– Аз се придвижвам, като подскачам на един крак, и света няма нищо по просто от това. На теб ти се налага да преместваш десет хиляди крака. Как ги управляваш?
– Че какво удивително има? – отговорила стоножката. – Нима не си виждал плюещ човек? Когато той плюе от устата му излитат различни капки – големи, малки като капчици на мъгла. Безразборно падат те на земята и е невъзможно да бъдат преброени. Движи ме небесната пружина у мен, а как се придвижвам, на мен самата ми е неизвестно.
Стоножката казала на змията:
-Аз се придвижвам с помощта на много крака, но не мога да се движа толкова бързо като тебе, макар че ти нямаш крака. Защо е така?
– Движи ме небесната пружина у мен – отговорила Змията. – Как мога да изменя това? За какво са ми на мен крака?
Змията казала на вятъра:
– Аз се придвижвам, сгъвайки и изпъвайки гръбнака си, защото имам тяло. Ти с вой се надигаш в Северния океан и все така виейки се носиш към Южния океан, макар че нямаш тяло. Как правиш това?
-Да, аз с вой се надигам в Северния океан и летя към Южния. Но ако някой ме докосне с пръст, ще ме победи, а ако започне да тропа с крака – ще ме смачка. Нека е така, но нали само аз мога за чупя огромни дървета и да разрушавам огромни къщи. Ето така аз превръщам множество малки непобеди в една голяма победа. Само истинският мъдрец е способен да бъде велик победител!