Чуй всички приказки

Това се случило с великия индийски музикант Тансен. Той живял по времето на великия цар Акбар, бил сред музикантите в императорския двор и едновременно с това несравним. Веднъж Акбар му казал: "Не си представям, че някой може да те надмине! Това изглежда немислимо. Ти си последната дума, върхът на творението. Слава на Твореца навеки! Но когато и да помисля за това, неволно възниква мисълта, че все пак ти си бил ученик на Майстор, който те е учил на майсторство. И кой знае, може би точно той те превъзхожда? Кой е този майстор? Жив ли е още? Ако е жив, може ли да го поканим в двореца?"
Тансен казал: "Да, жив е. Но как да го поканим в двореца, като той прилича на диво животно – ходи, както му скимне. Той не е човек от обществото. Като вятър е или като облак, гонен от вятъра. Нищо не го свързва със света. Той е бездомен скитник. Нещо повече – той не може да бъде помолен да изпее или да изиграе нещо, съвършено невъзможно е. Той пее само тогава, когато чувства. Танцува само тогава, когато чувства. Можеш само да се приближиш до него, да чакаш и да наблюдаваш." Акбар бил така заинтригуван, че изпаднал във възторг: "А! Майсторът му е жив! Заради това си струва да се отиде."
Майсторът бил странстващ факир. Наричали го Харидас. Тансен изпратил пратеници, които да установят местонахождението му. Намерили го в колиба на брега на река Джумни. И Акбар с Тансен отишли до го послушат. Местните жителите им казали, че той пее и танцува около три часа през нощта, но по цял ден стои тихо-тихо като мишка. И посред нощ Акбар и Тансен като крадци се притаили зад колибата, защото, ако той узнаел за тях, нямало да пее и танцува.
Ето че Харидас започнал да пее, а след това и да танцува. Акбар бил като хипнотизирай – не можел да произнесе и дума, защото не можело да бъде оценено това, което виждал. Акбар само плачел – без прекъсване. Като си тръгнали обратно, той вървял в гробно мълчание. Само сълзите продължавали да се стичат от очите му. Когато стигнали до двореца, той още на стълбите ка¬зал на Тансен: "Мислех си, че никой не може да те надмине. Мислех си, че ти си нещо удивително, уникално, но сега, прости ми, съм длъжен да кажа, че ти не можеш да се мериш и на малкия пръст на Майстора си! Но защо?"
И Тансен отговорил: "Няма нищо по-просто – аз пея и танцувам за пари, престиж, власт, уважение. Моята музика засега е средство за постигане на някакъв завършек, резултат. Аз пея, за да получа, а Майсторът пее, защото е получил нещо. И в това е разликата. Той пее само тогава, когато почувства отвътре, само тогава се ражда песен, само тогава. Това е като резултат. Когато той е изпълнен с божественото и не може да побе¬ре повече – само тогава пее. Пеенето е резултат, завършек сам по себе си. Той празнува!"

Веднъж търговците замислили да посетят чужди страни. Съгласно закона за пътешествието, първо, трябвало да си намерят водач и едва след това можело да се отправят на път.
Впуснали се в търсене всички търговци и си намерили водач. Той веднага ги повел. И ето че наближили края на голяма пустиня. Там имало храм, където принасяли жертва на небето. Трябвало да се принесе в жертва човек и едва след това можело да се продължи нататък.
Търговците започнали да се съветват помежду си:
– Всички ние се падаме роднина един на друг. Как може да бъде убит някой от нас? Остава само водачът. От всички нас само него можем да принесем в жертва на небето.
И ето че приключила церемонията по жертвоприношението. Пътешествениците, не знаейки накъде да вървят, се изгубили. И всички загинали от изтощение и умора.

Настрадин Ходжа продавал пирожки. Приближили се към него двама души и като изяли голямо количество пирожки, започнали да спорят:
– Аз ще платя – казал единият.
– Не, аз! – завикал другият. Спорът се разгорещил още по-силно.
– В никакъв случай няма да ти позволя да платиш! – Възкликнал единият.
– А аз няма да допусна да платиш ти – отговорил другият.
– А аз няма да взема парите! – извикал Настрадин Ходжа, увлечен в спора.

В стари времена живял един проповедник, който се учел как да намери пътя към безсмъртието. Царят изпратил да го повикат, но посланикът не бързал и проповедникът умрял. Царят силно се разгневил и се канел да екзекутира посланика, когато любимият му слуга му дал следния съвет:
-Хората преди всичко се боят от смъртта, над всичко те ценят живота. Ако самият проповедник е загубил живота си, как би могъл да направи царя безсмъртен?
И така пощадили посланика.
Някакъв бедняк искал да се научи на безсмъртието и като чул, че проповедникът е умрял, започнал да се бие по гърдите от досада. За това чул един богаташ и започнал да се надсмива над него:
– Сам не знае на какво се кани да се учи. Нали този при когото искал да се учи, умря. От какво се огорчава?
Богаташът говори неистини – казал Ху Дзи. – Случва се човек, притежаващ средството, да не е способен да го използва. Случва се също способният да използва средството, а да не го притежава. Един жител на Вей умеел прекрасно да смята. Преди смъртта си той предал тайната на своя син във вид на притча. Синът запомнил думите, но не успял да ги използва. Той предал думите на баща си на друг човек, който го попитал за това. И този човек употребил тази тайна не по-зле от начина, по който би я използвал покойният.
Същото е и с безсмъртието! Нима умрелият човек не е можел да разкаже за това, как да бъде намерен пътят към безсмъртието?

Живял някога един богат вълшебник, който имал много овце. Вълшебникът бил много алчен и не искал да наема овчари, не искал да строи и ограда около пасището, където пасели овцете. Заради това овцете често навлизали в гората, падали в пропаст и прочее. Най-важното – те бягали от него, тъй като знаели, че на вълшебника са му нужни месо и кожи.
И ето че накрая вълшебникът намерил средство. Тай хипнотизирал овцете и първо им внушил, че са безсмъртни и като им дере кожите, не им причинява вреда, а напротив, тази операция ще им е приятна и даже полезна. Второ – че самият той е добър стопанин, който толкова силно обича своето стадо, че е готов да направи за тях всичко. Трето – че ако с тях изобщо се случи нещо, то това няма да стане наведнъж, във всеки случай не в рамките на един ден и за това не си струва да се мисли. Накрая вълшебникът внушил на овцете, че те изобщо не са овце, че едни от тях са лъвове, други – орли, трети – хора, четвърти – вълшебници.
Е, след това всичките му грижи и безпокойства приключили: овцете вече не бягали, а спокойно чакали часа, когато на вълшебника ще му потрябват тяхното месо и кожи.

Полусянката попитала сянката:
– Преди се движеше, сега спря. Преди седеше, сега стана. Откъде е това непостоянство в поведението ти?
Сянката отговорила:
– Може би постъпвам така в зависимост от нещо? А може би това, от което завися и заради което постъпвам така, зависи от още нещо? А може би завися от люспичка на корема на змия или от крилото на цикада? Как да се разбере защо това е така, как да се разбере защо това не е така?!

Затворник удържал признанието за престъпление, но у дома го чакало изоставено богатство, което му било предоставено неочаквано. Шумът на всяка крачка му напомнял за помилване. Той изпращал пратеници да дадат богатството на съдията. Но простото признание би го освободило и би съхранило богатството му.
На човек му е по-лесно да седи в затвора, отколкото да си признае. Когато съдията освобождава, той трябва да чуе спасителното "да." Желайте да дадете.

Отшелник, който разбирал езика на животните, по време на молитва забелязал, че малка зелена змия започнала да се извива край него. Така продължило няколко дни. Накрая той попитал змията какво означава нейното странно поведение? Змията отговорила: "Добро е твоето съсредоточаване, риши, след като по време на молитва така забелязваш всичките ми движения!" Отшелникът тогава казал: "Червей лукав, не съди по себе си. Първо става земно съсредоточаване, после фино и след това огнено, когато сърцето вмества и небесното, и земното."

На края на едно царство, далеч от големия път, се намираше стар чифлик. В него живееше стар чифликчия, а чифликчията имаше двама сина, които се смятаха за много умни.Намислиха те да се оженят за царската дъщеря, защото тя беше разгласила навсякъде, че ще се омъжи за оногова, който най-добре от всички умее да приказва с нея. Цяла седмица се готвиха синовете на чифликчията за изпитанието. Повече време не им дадоха, ала и то бе напълно достатъчно, защото и двамата притежаваха предварителни знания, а туй, както е известно, е много полезно. Единият брат знаеше наизуст целия латински речник и местния всекидневен вестник за цели три години, и то тъй добре, че можеше да разкаже всичко, в какъвто искате ред — и от началото, и от края. Другият пък беше изучил всички наредби на занаятчийските дружества и знаеше наизуст всичко, що трябваше да знае един занаятчийски старейшина. Поради това той беше убеден, че може да разсъждава по всеки държавен въпрос и дори да дава скъпоценни съвети. Освен туй вторият брат знаеше още нещо: той умееше да украсява презрамки с рози и с разни други цветя, защото беше много ловък и сръчен.
— Царската дъщеря ще се омъжи за мен! — каза всеки от тях, като тръгнаха към палата.
Бащата подари и на двамата по един хубав кон. Тоя, който знаеш наизуст латинския речник и местния вестник, получи вран кон,а познавачът на занаятчийските наредби и майстор на презрамките — бял. След това и двамата намазаха езиците си с рибено масло, за да приказват по-хубаво.
Всички слуги от къщи наизскачаха на двора да видят как ще седнат братята на конете. Между тях случайно се изтърси и третият брат. Старият чифликчия всъщност имаше не двама, а трима синове, но последният не влизаше в сметката, защото не беше тъй учен както другите. Затуй и всички го наричаха глупавия Ханс.
— Е-хе! — извика глупавият Ханс. — Да не ходите някъде на гости? Какво сте се наконтили такива?
— Отиваме в палата да спечелим с езика си ръката на царската дъщеря. Мигар ти не чу какво разгласиха из цялата страна?
И те му разправиха каква е работата.
— Тъй ли? Дявол да го вземе, и аз ще дойда с вас! — извика Ханс.
Ала братята само се изсмяха и потеглиха на път.
— Татенце! Татенце! — закрещя глупавият Ханс. — Дай и на мене кон! Ех, как ми се прииска да се оженя! Ако царската дъщеря ме вземе — добре, ако пък не ме вземе — тогава аз ще я взема. Тъй или иначе, тя ще бъде моя…
— Не дрънкай глупости! — рече старият чифликчия. — На тебе кон няма да дам. Ти не само че нищо не знаеш, ами и човешки не можеш да приказваш. Виж, братята ти са друго нещо. Те няма да се посрамят.
— Добре — каза Ханс. — Щом не ми даваш кон, с козел ще отида. Козелът е мой собствен, той ще ме заведе в палата.
Речено — сторено. Седна Ханс на гърба на козела, удари го с петите си в хълбоците и се понесе като вятър из големия път.
— Ей! Хоп! Ето ме! — крещеше той и пееше с всичка сила.
А братята се движеха бавно напред. Те не говореха нито дума и мислеха непрестанно с какво да учудят царската дъщеря.
— Хей! — извика глупавият Ханс. — Ето ме! Я вижте какво намерих из пътя! — И той им показа една умряла врана.
— Глупак! — казаха братята. — За какво ти е?
— Враната ли? Ще я подаря на царската дъщеря.
— Ех, че си умник! Добре, добре, подари й я — рекоха братята и отминаха със смях нататък.
— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше им отдалеч Ханс. — Вижте какво намерих сега. Такова нещо не се намира всеки ден.
Братята се върнаха назад, за да видят намереното.
— Ах, ти, глупако! Та това е стар дървен налъм, и то без каишка. Да не искаш да подариш и него на царската дъщеря?
— Разбира се, ще го подаря! — отвърна Ханс.
Братята се изсмяха и продължиха пътя си. Те бяха отишли вече твърде далеч, когато чуха отново тропот зад гърба си. Гонеше ги глупавият Ханс.
— Ей! Хоп! Ето ме! — викаше той с всичка сила. — Пак намерих нещо! Колко съм щастлив!
— Е, какво намери? — попитаха братята.
— Ах, то е тъй хубаво, че не може да се опише с думи! — отвърна глупавият Ханс. — Ех, че ще се зарадва царската дъщеря.
Тю! — извикаха братята. — Та туй е кал, най-обикновена кал, от някоя локва!
— Кал, разбира се! — рече глупавият Ханс. — Чудесна кал, отлично качество! Я как тече през пръстите! — И той натъпка целия си джоб с кал.
Но братята не искаха да го слушат повече. Те удариха конете си и препуснаха тъй силно, че от копитата захвърчаха искри. Затова те стигнаха при градските врати цял час преди Ханс.
Тук,пред вратите,всички получаваха номера, за да се пази ред. Сетне се нареждаха по шестима, ала тъй близко един до друг, че не можеха да мръднат дори с ръка. Туй беше умно измислено,защото иначе всички щяха да си извадят очите, задето единиятстои пред другия.
Народът се тълпеше около царския палат. Неколцина сполучаха да се промъкнат до самите прозорци. Всички искаха да видят как царската дъщеря ще приема тия, които искаха да се женят за нея.
Ала щом някой от момците влезеше в залата, езикът му сякаш се схващаше и той почваше да бъбре несвързано.
— Не го харесвам! — казваше царкинята. — Да си върви!
Най-сетне дойде ред и на оня от братята, който знаеше наизуст целия речник. Ала сега всички думи сякаш изскочиха из главата му. Подът беше гладък и бляскав, а таванът бе направен от чисто огледално стъкло, така че той видя себе си с главата надолу и с краката нагоре. При всеки прозорец стояха по трима писари и по един главен писар, които за¬писваха всичко, що се говореше, за да го отпечатат веднага във вестника и да продават из всички кръстопътища по три пари единия вестник. Как да не се уплаши човек! Отгоре на туй и печката беше нагорещена до разтопяване.
— Колко е топло тук! — рече братът.
— Да, моят баща пече днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Ме-е! — извика братът и лицето му стана като на овен. За такъв разговор той не беше никак подготвен, а все пак трябваше да каже нещо, и то — остроумно.
— Не го харесвам! — каза царската дъщеря. — Да си върви!
И го изгониха навън.
Влезе вторият брат.
— Колко е топло тук! — рече той.
— Да, топло е! Ние печем днес млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Т-т-т-т! — заекна той. И всички писари записаха: Т-т-т-т!
— Не го харесвам, да си върви! — каза царската дъщеря.
Тогава дойде глупавият Ханс. Той влезе право в залата с козела си.
— Ех, че е топло тук! — извика той.
— Да, топло е! Аз пека млади петли! — отвърна царската дъщеря.
— Е-хе, чудесно! — каза глупавият Ханс. — Значи и аз ще мога да си опека тук враната?
— Моля! — каза царската дъщеря. — Само има ли в какво да я опечете? Аз нямам нито гърне, нито тенджерка.
— Ще намерим! — отвърна глупавият Ханс. — Ето, аз имам тенджерка, и то без дръжка.
И той извади из джоба си стария дървен налъм и сложи враната върху него.
— Ех, че хубаво ядене ще имаме! — рече царската дъщеря. — Само отде ще намерим сос?
— И сос ще се намери! — каза глупавият Ханс. — Аз имам толкова много сос, че спокойно мога да излея половината от него. — И той извади из джеба си малко кал.
Туй ми харесва! — каза царската дъщеря.— Ти умееш да отговаряш и затова аз ще се омъжа за теб. Ала знаеш ли, че всяка дума, която ние казваме сега, се записва и утре ще бъде напечатана във вестника? Я виж, при всеки прозорец стоят по трима писари и по един главен писар. Старият главен писар е най-лош от всички, защото нищо не разбира.
Тя каза това само за да изплаши Ханс и всички писари зацвилиха от удоволствие и капнаха на пода по една мастилена капка.
— А, ето кой бил тука, господа! И тъй, аз ще дам на главния писар най-хубавото, което имам!
И при тия думи той обърна джоба си и хвърли в лицето на писаря всичката останала кал.
— Виж колко е сръчен! — рече царската дъщеря. — Аз не бих могла да направя такова нещо, но след време навярно ще се науча!
И глупавият Ханс стана цар, взе си жена и корона и седна на престола.
Цялата тая история ние научихме от вестника на главния писар, когато той излезе от печатницата и беше още съвсем мокър. Ала на вестниците човек, разбира се, не винаги може да вярва!

В задния двор пристигна една патица от Португалия, други разправяха — от Испания, както и да е, това не е важно. Важното е, че я нарекоха „португалка". Тя започна да носи яйца, сетне я заклаха, изпържиха и поднесоха на масата — ето цялата й история. Всички патици, които се излюпиха от яйцата й, получиха също тъй името португалки, а туй вече значеше нещо. Сега от цялото семейство на португалките е останала в задния двор само една патица. В тоя двор можеха да влизат и кокошките, а сред тях се разхождаше важно и петелът.
— Той просто ме дразни с непоносимото си кукуригане! — казваше португалката. — Вярно е, че е красив — това не може да му се отрече, — но все пак не може да се сравнява с патоците. Той би трябвало да бъде малко по-въздържан,.но въздържанието е цяло изкуство, което изисква висока образованост. А образование имат само малките пойни птички, които живеят в липите на съседната градина. Колко сладко пеят те! Има нещо трогателно
— нещо, тъй да се каже португалско в тяхното пеене. Ако имах такава пойна птичка, аз щях да бъда за нея добра, любеща майка — това е в кръвта ни, в нашата португалска кръв.
Но едва патицата каза това, и от покрива долетя в задния двор една малка пойна птичка. Котката я подгони, но птичката все пак успя да се спаси, макар и със счупено крило.
— Прилича й много на тая кръвопийца — каза португалката. — Познавам я още от онова време, когато аз сама имах патенца. И на такива същества позволяват да живеят тук и да се разхождат свободно по покривите. Струва ми се, че подобни работи са невъзможни в Португалия.
И тя изказа своето съчувствие към малката пойна птичка, а останалите патици, които не бяха от португалска порода, изказаха също съболезнованията си.
— Бедната птичка! — казаха те, като се приближиха до нея една след друга. — Ние, разбира се, не пеем, но затова пък имаме тънко музикално чувство — ние чувствуваме много добре това, макар и да не говорим за него.
— А аз ще говоря! — рече португалката. — Аз искам да направя нещо за тая птичка. Това е наш дълг.
Тя влезе в коритото с водата и запляска тъй силно с криле, че птичката насмалко щеше да се удави в облялата я струя. Но туй бе направено с добро намерение.
— Това е едно добро дело! — рече португалката. — Нека другите вземат пример от мен!
— Пип! — извика птичката. Нейното счупено крило не й позволяваше да отърси водата. Но тя все пак разбра, че я бяха окъпали с добро намерение.
— Вие сте много добра, госпожо! — рече тя, но не поиска да я окъпят повторно.
— Аз никога не съм мислила за своята доброта — продължаваше португалката, — но зная само едно — аз обичам всички мои ближни с изключение на котката. Пък и това не може да се иска от мен: котката изяде две от моите патенца. Моля ви се, чувствувайте се тук като у дома си — ще ми бъде много приятно. Аз самата не съм тукашна — нещо, което вие, разбира се, забелязвате от държането ми. Само моят паток е тукашен — не от нашата порода, — но аз не съм горделива. И ако изобщо тук в двора има някой, който да може да ви разбира, това, смея да заявя, съм само аз.
— Тя има портулакия в гушата си! — подхвърли едно малко просто патенце и всички останали прости патици намериха тая шега за необикновено сполучлива: портулакия звучи също като Португалия. И патиците се побутваха и казваха: „Рап! Гледай ти какъв шегобиец!" Сетне те заговориха с малката пойна птичка.
— Португалката умее да се изразява! — разправяха те. — Такива големи думи ние нямаме в човките си, но от туй съчувствието ни към вас не е по-малко. Ако ние не правим нищо за вас, поне не крещим за това. Според нас, туй е по-благородно.
— Вие имате прекрасно гласче! — каза една от най-старите патици. — Колко приятно е да чувствуваш, че можеш да радваш тъй много другите! Наистина, аз не разбирам много от пеене, затова държа езика си в човката. И според мен, туй е по-добре, отколкото да бъбреш разни глупости като другите.
— Не й досаждайте! — намеси се португалката. — Тя има нужда от спокойствие и до¬бро гледане. Не искате ли, моя мъничка певице, да ви направя още една баня?
— Ах, не, не! Позволете ми да остана суха! — помоли птичката.
— Аз пък само с вода се лекувам! — продължаваше португалката. — Водата е полезна също тъй и за развлечение. Ето, тук скоро ще дойдат на гости кокошките от съседния двор -между тях има и две китайки. Те ходят в панталонки и са твърде образовани. Те също не са тукашни и това, разбира се, ги издига в моите очи.
Кокошките дойдоха, а заедно с тях — и петелът. Тоя път той беше твърде любезен.
— Вие сте истинска пойна птичка! — каза той. — Вие правите с вашето мъничко гласче всичко, каквото може да се направи с него. Трябва само да пеете по-силно, та всеки да разбере, че пее мъж!
При вида на птичката двете китайки изпитаха голяма радост. След банята малката птичка беше тъй разрошена, че те я помислиха за китайско пиле.
— Колко е мила! — казаха те и започнаха да говорят с нея. Те говореха съвсем тихо и прибавяха към всяка сричка частицата „па", както подобаваше на истински породисти китайки.
— И ние сме от вашата порода – продължаваха те — Патиците, дори самата португалка,
принадлежат към водните птици — нещо, което и вие сигурно сте заоелязали. вие не ни познавате, пък и за нас изобщо малцина искат да знаят — дори и кокошките, с които, така да се каже, ни свързват роднински връзки! Но както и да е. Ние си вървим спокойно из пътя между другите и си имаме свои разбирания: гледаме само доброто, го-ворим само за доброто, макар че е много трудно да го намерим там, дето го няма. Освен нас двете и петела сред кокошките няма нито една честна и даровита личност. А за патиците и да не говорим. Позволете ни да ви предупредим, мъничка пойна птичко: не се доверявайте много на тая патица с късата опашка — тя е хитра! А пък оная пъстрата с кривата шарка на перата обича страшно много да спори и взема винаги последната дума, макар че никога не излиза права. А оная дебелата патица говори за всички лошо и туй е съвсем противно на нашата природа: ако не можеш да кажеш за някого нещо хубаво, по-добре е да си мълчиш.Само португалката е малко по-образована и с нея можеш да се раз-береш.
— Какво ли си шепнат вечно тия китайки? — чудеха се две прости патици. — Те просто досаждат. Досега не сме разменили нито дума с тях.
В тоя миг дойде патокът. Той помисли пойната птичка за врабче.
— Наистина аз не виждам никаква разлика между тях — каза той. — Всички тия птички си приличат една на друга. Те са просто играчки, а играчката си остава винаги играчка.
— Не обръщайте внимание на думите му! — прошепна португалката. — Той е улисан в работа и освен работата нищо друго не признава. Да, а сега аз ще легна да си почина малко. Наш дълг е да се грижим сами за себе си, за да бъдем достатъчно тлъсти, когато дойде денят да ни напълнят с ябълки и сливи.
И тя се излегна на слънце и замига с едно око. Мястото й беше хубаво, самата тя беше хубава и заспа хубаво. Пойната птичка почеса счупеното си крилце и се притисна до своята покровителка. Слънцето грееше чудесно, мястото беше прекрасно.
Съседските кокошки започнаха да ровят в земята. Всъщност те бяха дошли тук само за да си търсят храна. Първи си отидоха китайките, след тях — и останалите. Остроумното патенце каза, че португалката ще изпадне скоро в „патешко слабоумие"! Другите патици закрякаха от смях.
— Патешко слабоумие! — говореха те. — Великолепно! Гледай ти, какъв шегобиец! — Патиците си спомниха и първата негова шега за „портулакия" и започнаха да я повтарят.
Туй беше ужасно смешно! Сетне и те легнаха да се попекат на слънцето.
Но след малко в задния двор плиснаха шумно помия и разни остатъци от ядене. От тоя шум се събудиха всички и запляскаха с криле. Събуди се и португалката, обърна се на другата страна и натисна доста грубо малката пойна птичка.
Пип! — изписка тя. — Настъпихте ме, госпожо!
— Че защо се завирате в нозете ми! — отвърна португалката. — Не бъдете толкова нежна! И аз имам нерви, но никога не казвам „пип"!
— Не се сърдете — рече птичката. — Аз казах „пип" съвсем неволно.
Но португалката не можа да я чуе. Тя се нахвърли върху храната и се наобядва отлично. Птичката се приближи отново до нея и поиска да й достави удоволствие с пеенето
Чик-чирик! Чик-чирик! Как се радвам в тоя миг! Чуйте всички моя вик: Чик-чирик! Чик-чирик
— Трябва да си почина малко след яденето! — каза португалката. — Вие трябва да се
съобразявате с тукашните обичаи. Сега искам да поспя!
Малката пойна птичка се смути страшно много: та тя искаше да изкаже радостта си! Когато португалката се събуди, птичката застана отново пред нея и й поднесе едно намерено зрънце. Но патицата не беше спала добре и затова, разбира се, беше в твърде лошо настроение.
—Дайте това на някое пиле! — рече тя. — И, моля ви се, не се въртете постоянно пред очите ми!
— Защо ми се сърдите? — попита птичката. — Какво съм ви направила?
— Направила? — повтори португалката. — Извинете за забележката, но вашите думи са твърде неприлични!
— Вчера беше хубав слънчев ден — каза птичката, — а днес е тъй мрачно и задушно
— Много разбирате от времето — отвърна португалката. — Денят още не се е свърши. Но не гледайте тъй глупаво!
— Ах, сега вашите очи приличат също на ония зли очи, от които се спасих!
— Безсрамнице! — извика порутгалката. — Как смееш да ме сравняваш с котката, с това хищно същество? Аз, която нямам нито капчица зла кръв? Аз те взех под моя закрила и трябва да те науча на добро държане .
И тя откъсна веднага главата на бедната птичка, която падна мъртва.
— Гледай ти! — рече португалката. — Та значи тя и това не можа да понесе! Знаех си аз, че не беше за тоя свят. Аз бях майка за нея — да, туй го чувствувам, защото имам сърце.
В тоя миг съседският петел надникна в двора и изкукурига като локомотив.
— Ах, вие ще ме уморите с вашето кукуригане! — извика португалката. — Вие сте виновен за всичко. Тя си изгуби главата, пък и аз, струва ми се, скоро ще изгубя моята.
— Няма да е голяма загуба! — рече петелът.
— Моля да говорите с уважение за главата ми! — възрази португалката. — Тя имаше глас, умееше да пее, беше образована. Тя се отличаваше с добро и милостиво сърце, а това е едно ценно качество както за животните, тъй и за така наречените хора.
Около мъртвата птичка се събраха всички патици. Изобщо патиците чувствуват и изразяват силно своите чувства: и завистта, и състраданието. Понеже тук нямаше на какво да завиждат, те започнаха да изказват съболезнованията си. Дойдоха и две китайки.
— Такава пойна птичка ние никога вече не ще имаме! Тя беше почти китайка — шепнеха те и кудкудякаха със сълзи на очите. Останалите кокошки също тъй започнаха да кудкудякат, но очите на патиците бяха по-червени от очите на всички други.
— Да, ние имаме сърце! — казаха те. — И него никой не може да ни отнеме!
— Сърце! — повтори португалката. — И то велико сърце!
Време е вече да помислим с какво да натъпчем стомасите си! — рече патокът. — Това е по-важно от всичко друго! Голяма работа, че се счупила една играчка! Мигар малко такива играчки има още по света?