Чуй всички приказки

Било отдавна, много отдавна, преди хиляди години. На дъното на дълбокото море на разкошен трон седял морският цар и всичките му поданици идели от разни страни, за да му засвидетелствуват верноподаническите си чувства. Морските лъвове се търкаляли в краката му, китовете идвали да му изкажат своята покорност, а хвърчащите риби оглаждали с перките си бръчките по царското чело. Всичко това се отразявало в царския трон, който бил направен от най-чист кристал и бил украсен с милиони водни капки. Облеклото на морския цар се състояло от дълга дреха, избродирана от риби люспи, над която морските жители се трудили две хиляди години, и мантия, изтъкана от морски трендафили, конците на които се разстилали на хиляди километри. В ръцете си царят държал скиптър, а на главата си имал корона от ясночервени корали, и макар царският трон да бил на морското дъно, силната и величествена фигура на царя се издигала до повърхността, а короната му излизала над самото море, обвита във водорасли, както казвали хората — всъщност това били дългите коси на царя, които се люлеели по морските вълни.
Морският цар седял на трона, седял и управлявал, но там долу, на морското дъно, правосъдието вървяло тъй бавно, както и у нас, на земята, и затова морският цар седял дълго време, много столетия, без да се вдигне от трона си. Най-сетне толкова се уморил, че решил да си почине. Сложил скиптъра и снел короната от главата си. Но каква приказна картина се явила пред очите на царя! Какво чудо станало с короната му? Червените корали се били покрили с черна земя и по нея били порасли гори, повдигали се планини, зеленеели се ливади; в горите се били навъдили четириноги животни, а в долините се били разположили хора. Всичко се усмихвало весело на морския цар и било пълно с живот и красота. Морският цар плеснал с ръце от радост — никога не бил виждал подобно нещо, та не можел да отдели очите си от чудесната картина.
Но след малко — може би минали няколко години, които се сторили на морския цар като няколко часа — той с ужас забелязал, че хубавата картина изчезва; скоро животът на короната спрял, виждали се само голи скали и се белеели скелети, обвити в морска трева.
Тогава царят се натъжил:
— Ах, картината бе тъй хубава! Защо не успях да я запазя?
И той повикал всичките си съветници, годни за работа, и им заповядал да направят такъв стълб, който да достигне до повърхността на водата. Тутакси се заловили за работа и когато стълбът бил готов, царят турил отгоре короната си, като я украсил със злато и елмази.
Веднъж в хилядата година морският цар имал право да си повдигне главата над морската повърхност и да види залязването на слънцето. Но дотогава той нито веднъж не се бил ползувал от своето право.
„Нищо — мислел си, — не може да има нещо по-хубаво от моето царство.“ А сега чакал с нетърпение, чакал този час, в който ще може да се порадва на своето творение. Трябвало да се чака почти цял век, но за морския цар то не било много. Най-сетне дошъл очакваният ден. Изпълнен с радост, царят взел арфата си, за да изпее химна на щастието пред своето творение, и повдигнал главата си над морската повърхност. Струвало му се, че короната му станала още по-красива, още по-многолюдна, още по-светла, отколкото преди. Големи кораби плавали по вълните и богати градове се издигали по бреговете. Но над тези градове, села и селца се чувал непонятен шум, който изплашил царя, и когато той се приближил към короната, видял, че хората се убиват едни други за златото, с което я бил украсил. Брат отивал против брата си, син против баща си, чували се викове на проклятия, охкане на умиращи… Навсякъде царели страшна скърб и безкрайни бедствия, и всичко това било само заради златото. Тогава разгневеният морски цар ударил с арфата тъй силно короната си, та няколко кораба се разбили о скалистите брегове. Пламнало от гняв царското сърце, развълнувало се морето, зафучало около короната, а вълните с див рев се удряли в скалите. А морският цар хванал с две ръце стълба и започнал да го клати, за да свали короната на морското дъно. Но стълбът стоял здраво, непоколебимо — само от земетресението се разрушили някои градове и загинали няколко хиляди души… Но що значела тази шепа хора? Останалите живи се хвърлили върху новата плячка, върху имота на умрелите и враждата се увеличила…
Тогава морският цар заплакал силно и препълнен със скърб, слязъл в подводното си царство, като се разкаял дълбоко, загдето украсил короната си със злато и елмази.

Н— е — казал твърдо вождът на племето кауичан. — Няма да ти дам дъщеря си, дори да си син на морски бог. Знаеш, че и баща ти не дава съгласие за женитбата. Така трябва да бъде. Аз казах!
Младият морски бог се натъжил. Желаел красивата дъщеря на вожда на кауичаните повече от всичко друго, което някога бил пожелавал. Бащата на младежа, бог на морето, бил приятелски настроен към кауичаните и им помагал, когато техните канута навлизали в морето. В замяна кауичаните му давали множество богати дарове.
В онези, отдавна отминали вече дни жилищата на кауичаните се намирали по брега на днешния остров Ванкувър в Британска Колумбия, където сега се издига град Сидней. Кауичаните знаели волята на своя вожд и не се отнасяли приятелски с младия морски бог, когато той идвал в тяхното село; за дъщерята на вожда било много трудно да остане насаме с младия бог-човек, който искал да се ожени за нея. Ала макар че вождът зорко бдял, двамата млади успели да се срещнат няколко пъти на брега след полунощ.
Въпреки че много обичала младежа, девойката се бояла от баща си. Страхувала се също и от онова, което младият мъж, с помощта на вълшебната си сила, би могъл да стори на баща й и на цялото племе, в случай че го отпратят. Но тъй като наистина обичал девойката, младежът не желаел да прилага силата си и да стори зло на племето и затова измислил друг начин да спечели момичето, без да загуби добронамереността на кауичаните.
След много луни вождът на кауичаните и неговите мъдреци склонили да дадат момичето на младия мъж само ако той хвърли огромната бяла скала, която се намирала близо до брега на морето, до един далечен залив. „Макар и син на морски бог, той няма да може да хвърли толкова далече тази грамадна скала", мислел си вождът. Но не съзнавал какво може да направи силата на любовта, подпомогната от магическата мощ!
И тъй рано една сутрин, когато изгрявало слънцето, вождът, мъдреците и цялото племе се събрали на брега зад огромната бяла скала в очакване момъкът да стори невъзможното. Девойката стояла на брега до баща си, когато настъпил очакваният миг.
Момъкът застанал зад скалата. В сравнение със стройния младеж тя изглеждала още по-голяма. Поздравил той вожда и неговата дъщеря, като вдигнал високо ръка, а после клекнал зад голямата бяла скала. Внезапно прозвучал странен шум, сякаш необикновено голяма вълна блъснала скалата; и когато младият бог-човек се изправил, изумените люде видели, че крепи високо над главата си скалната грамада. Забелязали как се издуват мускулите на ръцете и рамената му, сякаш щели да се пръснат. Затаили дъх, като видели как се огъват коленете му. „Ъъъъх" промълвили те, когато момъкът се изправил и запратил с всички сили скалата далече пред себе си.
Огромната бяла скала полетяла високо, напред към далечния залив, който днес се нарича Семиаму бей. След време тя сякаш забавила устрема си и всички, освен момъкът и девойката, повярвали, че няма да може да стигне до брега край залива. Но любовта и магията се обединили, както често става в индианските легенди. Огромната скала паднала на брега край залива, прекосявайки широкия пролив.
Момъкът се обърнал и тръгнал към вожда и неговата дъщеря. Строгото лице на вожда било почти усмихнато, когато момъкът поел ръката на девойката и двамата тръгнали надолу към брега. Там спуснали във водата едно кану и започнали да гребат, докато островът ги закрил от погледите. Продължили, докато стигнали до сушата, където била паднала огромната бяла скала, и решили да създадат свой дом в красивата местност, която я заобикаляла. Там заживели и станали родоначалници на племето семиаму.
Макар времето да е заличило всички спомени за този подвиг, някои стари дела още могат да влияят на настоящето. Нека да разгледаме легендата за бялата скала и нейното влияние върху днешните хора на Сидней. По време на едно скорошно празненство в град Бялата скала делегацията от Сидней настояла за връщането на бялата скала на Сидней, защото, обяснили те, е била хвърлена от това място.
— Да — съгласили се гражданите на Бялата скала, — но тя е паднала тук, и затова е наша, както е била през всичките тези години.
Думите се превърнали в заплаха и делегацията на Сидней побързала да си отиде, но преди това измерили скалата в Семиаму бей. Кметът на Бялата скала и сега продължава да се чуди на едно писмо от кмета на Сидней, с което официално се иска връщането на бялата скала. Поради това населението на Бялата скала зорко бди над скалата.

Някога един човек решил да открадне римския Коли-зей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, на­пълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл в къщи. На следния ден направил същото и всички утрини без неделята правел поне по два рейса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя под­реждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.
Когато зимникът се напълнил, човекът започнал да ги складира на тавана, а когато и той се напълнил, взел да крие камъните под канапетата, зад гардеробите и в панера за непрано бельо. Всеки път, като се връщал в Колизея, го оглеждал добре от всички страни и заключавал на ум: «Изглежда същият, но все се забелязва някаква разлика. В онзи край вече е понамалял.» И като си избърсвал потта от челото, откъртвал парче тухла от някоя стълба, измъквал камъче от някой свод и пълнел торбата. Отново и отново минавали край него възхитени туристи, зяпнали от учудване, а той се подсмивал, макар и тайничко:
— Ах, как ще се пулите в деня, когато няма да виж­дате вече Колизея.
Когато отивал на будката за цигари, цветните картич­ки с изгледи из големия амфитеатър го развеселявали, трябвало да се
преструва, че се секне в носната си кърпичка, за да не го видят, че се смее:
— Хи, хи! Илюстровани картички. Скоро, ако искате да гледате Колизея, ще трябва да се задоволите само с илюстровани картички.
Минавали месеците и годините. Крадените камъни вече били заели цялото място под леглото, изпълвали кухнята, като оставяли само тесен проход между газовата печка и мивката, били препълнили ваната в банята, били превър­нали коридора в окоп. А Колизея си бил все на мястото, не му липсвала нито една арка: сякаш комар се бил трудил да го разруши с краченцата си. Бедният крадец, остаря­вайки, бил обзет от отчаяние. Мислел си: «Дали не съм сбър­кал в изчисленията си? Може би щеше да е по-хубаво да открадна купола на Свети Петър? Смелост, смелост! Ко­гато човек вземе решение, трябва да го изпълнява докрай.»
Всяко излизане вече му струвало все по-голяма умора и болки. Торбата му прекършвала ръцете и разкървавявала дланите му. Когато усетил, че ще мре, за последен път се домъкнал до Колизея и уморено се изкачил от стъпало на стъпало чак до най-високата тераса. Слънчевият залез оц­ветявал в златно, пурпурно и виолетово древните разва­лини, но бедният старик не можел нищо да види, защото сълзите и умората замъглявали очите му. Надявал се да остане сам, но туристите се трупали на терасата, изразя­вали на разни езици учудването си. И ето, че сред многото гласове старият крадец различил сребърното гласче на едно дете, което викало:
— Мое! Мое!
Как дразнела, колко била лоша тази дума там горе сред толкова красота. Старецът сега вече го разбирал и желаел да го каже на детето желаел да го научи да казва «наше» вместо «мое», но не му достигнали силите.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2619″]

Веднъж един магьосник открил машина за правене на комети. Приличала малко на машина за рязане на бульон, но не била точно такава и служела за правене на комети по желание: големи или малки, с проста или с двойна опашка, с жълта или червена светлина и прочие.
Магьосникът обикалял села и градове, не изпускал панаир или пазар, представил се и на Миланския панаир, и на Конския панаир във Верона. Навсякъде показвал ма­шината си, обяснявал колко лесно е да се работи с нея. Кометите, като излизали, били дребни, вързани за ка­напче, за да ги държи човек, после малко по малко, като се изкачвали, добивали желаната големина и дори и най-големите не се управлявали по-трудно от едно хвърчило. Хората се натрупвали около магьосника, както се събират винаги около продавачите, които показват как работи някоя машина на пазара: за правене на хубави макарони или за белене на картофи. Но никой никога не купил дори съвсем мъничка комета.
— Да беше балонче — разбирам — казвала една добра жена. — Но ако на моето момченце купя комета, кой знае какви пакости ще направи.
А магьосникът казвал:
— По-смело, по-смело! Децата ви ще отидат на звездите, привиквайте ги от малки.
— Не, не, благодаря. На звездите ще отиде някой друг, сигурно не моят син.
— Комети! Комети! Кой иска комети?
Но никой не ги искал.
Бедният магьосник, който си спестявал закуски и обеди, защото не успявал да спечели пукната лира,, бил станал само кожа и кости. Една вечер, когато бил гладен повече от обикновено, превърнал своята машина за правене на комети в буца тосканско сирене и си я излапал. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2650″]

Гарванът летял над бурните води на пролива Хекат стрейтс, когато забелязал далече под себе си селце на племето хайда. Видял удобен случай за нова пакост, той кацнал на брега. Вълшебникът приел формата на човек, веднага щом се приземил близо до неколцина други гарвана, които търсели малки парченца за ядене по пясъка. Гарванът се мислел за толкова умен, че въобще не подозирал как откъм селото го наблюдават зорки очи. Макар все още да не ги познавал, той се готвел да премери ум с хората-сенки.
Без да бърза, Гарванът закрачил по широкия скалист бряг. Краката му, несвикнали с такава груба земя, се изподраскали от множеството мидени черупки и се наранили от скалите и камъните. Помислил за миг отново да се превърне в гарван, да литне и се приземи по-близко до селото, но решил, че няма да е много разумно, тъй като някой можел да види или преобразяването му от човек в гарван, или обратното. Запътил се към голямата къща от червени кедрови трупи. Приличала на къща на вожд. В жилището зашепнали гласове: „Оня пакостник, Гарванът, пристига. Пазете се от лукавите му номера.“
Гарванът влязъл в просторната къща и останал изненадан, като видял колко е подредено. Гредите на покрива били тъй преплетени, че слънчевите лъчи огрявали всяко кътче на дома. Още повече се учудил, като не намерил никой вътре в къщата. А какви ли не храни имало там! Корени за ядене, кори и дребни плодове, наредени в строен ред по лавиците, сушена есетра и камбала висели по куките, готови да бъдат свалени и изядени. „Прилича ми на място, където дори един вълшебник би се чувствувал щастлив, особено ако го оставят да се наяде до насита с хубава храна!“ — помислил си Гарванът.
Макар да не бил гладен, след като задоволил любопитството си и разгледал хубаво всичко в тази къща, Гарванът решил да се нагости. Докато обикалял от едно място на друго, озадачила го някаква сянка, която го следвала по петите. Забързал колкото може с наранените си крака, после пак тръгнал тъй бавно, че едва помръдвал, но сянката не го изоставяла. Замахнал с ръка по нея. Тъмната форма не помръдвала и той чул наблизо кикот.
Гарванът се върнал до мястото с окачената риба и взел една червена есетра. Огледал се за място, където да изяде рибата на спокойствие. Открил един красиво гравиран червен кедров сандък, покрит с меки кожи от морски видри, поставен върху една площадка, обичайното място за почивка на вожд. Поставил есетрата до себе си и заразглеждал издраните си крака. Сетне посегнал за рибата. Но там нямало нищо!
Гарванът доста често използвал ума си за вълшебства и за¬това не можел да реши дали си представя нещата, или е станал обект на измама от страна на някаква неизвестна, силна магия. Отишъл отново до мястото с окачената риба и взел друга хубава есетра. Този път я оставил наблизо и решил да я държи под око за миг-два, преди да започне гощавката. Предишната нощ тъкмо се чудел дали умът му слабее,или волята му намалява. Затворил очи за момент, за да може по-лесно да се съсредоточи по този въпрос, който му създава големи грижи. Когато отворил очите си, есетрата я нямало.
Още веднъж Гарванът се върнал при рибата. Още веднъж си избрал хубава есетра. Още веднъж се върнал на мястото за вожда, за да си хапне от рибата, удобно настанен. Поставил я между краката си и я хванал с ръка, като се оглеждал предпазливо. Тъмна сянка се движела по пода пред него. С див вик на ярост Гарванът вдигнал ръка от рибата и разгневен подскочил към сянката. Ритниците и подскоците не донесли нищо добро на изнурените му нозе, но поне сянката изчезнала. Въздъхнал и се отправил към есетрата. Ала тя не била вече там! Отново закуцукал Гарванът към окачалката за риба, където висели вкусните съкровища. Този път не си взел есетра, защото, за негово изумление, трите чудесни парчета, които преди си избрал, отново висели на куките, откъдето ги бил откачил.
Гарванът усещал, когато е победен. Поел, накуцвайки към вратата, сянката плътно зад него и тутакси се превърнал в птица. Отлетял и оставил сянката зад себе си. Да, размишлявал Гарванът, неговата магия не била тъй силна, колкото предполагал преди приключението му в селото на хората-сенки.

Н
— икога да не постъпвате като Ловеца на орли от далечното минало — предупреди разказвачът от Източните тундри, когато започна своята приказка.
Животните и птиците са приятели на хората от тундрата и затова ловците никога не бива да са жестоки с тях, нито да ги изтребват, когато не им е нужна храна. Ловецът на орли правел точно това, докато не научил от един свой сън, че неговите тотемни духове не одобряват отношението му към дивите същества.
Ето как постъпвал той. От дядо си наследил дарбата да вика зверовете и птиците в скривалището си и там без труд да ги убива със своя лък и стрели. Това, разказвали ловците и хората от тундрата, било много лошо, освен по време на тежък глад. Предупреждавали го, че Великият дух сигурно ще го накаже за злината му, ако не промени своя начин на живот.
Той не обърнал внимание на тези предупреждения и продължил да вика орлите от висините, като им обещавал повече месо, което да занесат в гнездата си, където се излюпвали техните малки. Лошо било да се убиват орлите по това време, но Ловецът на орли постоянно ги примамвал от небето и ги убивал заради разкошните им пера.
Един ден голямата майка-орлица се спуснала от небето надолу, за да защити малките на всички орлици. Ловецът на орли я видял да се приближава и едва успял да се скрие пълзешком в една хралупа, когато чул плясъка на мощните орлови крила досами дървото. Огромната орлица сграбчила дървото със здравите си нокти и отлетяла към чукарите, където било гнездото й. Макар да летяла много бързо, множество стършели, мравки и други хапещи насекоми в хралупата нападнали ловеца и изпожилили цялото му тяло. Майката орлица пуснала дървото на просторната площадка, където се намирало гнездото й, и отлетяла да търси храна за трите си малки. Ловецът бързо излязъл от хралупата и видял, че е невъзможно да избяга от високата скала. Наложило се бързо да измисли как да се отърве от смър-тоносните нокти и свирепия клюн на орлицата.
Здравият му лък и стрели останали долу, но той носел със себе си тънък, здрав кожен сноп ремъци, с които връзвал малките животни и птици, убити от него. Бързо разделил снопчето и вързал поотделно клюновете на всяко орле. Скоро орлицата се върнала, понесла един заек. Като видяла какво е направил ловецът, понечила да го убие, но решила най-напред да развърже клюновете на своите малки. Не успяла да го стори, въпреки че дълго и упорито се борила с нокти и клюн. Два пъти настъпвала нощта, докато се опитвала да освободи децата си, но нищо не могла да направи. Тогава се зарадвала, че не убила веднага ловеца, защото се надявала, че ще го принуди да махне ремъците. С помощта на магическата си сила тя заговорила. Обещала му да не го разкъсва, стига той да се закълне в три неща: първо, да развърже клюновете на малките й; второ, никога вече да не убива повече елени, отколкото са му нужни за храна; и трето, най-главната клетва, никога да не убива орел, преди да е взел съгласието на своите тотемни духове.
Орлицата му казала също, че ще го отведе невредим там, откъдето го била взела. Изнемогващ от глад и удивен от добротата на огромната птица, той тържествено обещал да направи всичко, за което го помолила. След като нахранила орлетата си с храната, която донесла, тя взела внимателно Ловеца на орли в своите нокти и като полетяла стремително надолу към земята, го оставила почти на същото място, където го била грабнала, скрит в хралупата.
Ловецът изпълнил трите си обещания и както елените, така и орлите били доволни. Той така се променил след премеждието си с орлицата-майка, че помолил всички ловци от племето да щадят елените и орлите, когато им се удаде такава възможност, и дори да им дават храна, когато задухат зимните ветрове и сняг покрие земята като огромно яло одеяло. Потомците му също спазвали неговите обещания и когато храната станела оскъдна и племето едвам смогвало да се изхрани, семейството на Ловеца на орли винаги викало елените и орлите, за да похапнат от храната, отделена за тези зверове и птици.

Един баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.
– Аз съм вече стар – рекъл той – и смъртта ми наближава, затова реших, докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам сега, явно няма голяма цена. Важното е да го употребите разумно. Ако намерите страна, дето подобни неща още не са известни, те ще ви донесат щастие.
След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече известен. В градовете го виждал още отдалеко по кулите, дето се въртял наспротив вятъра, а по селата го чувал да кукурига във всеки двор и никой не се дивял на неговата птица. Ето защо той не можел да се надява, че петелът ще му донесе щастие.
Но най-сетне се случило да попадне на един остров, дето хората никога не били виждали петел, а също така не умеели да разпределят времето си. Знаели наистина кога било сутрин и кога вечер, но през нощта, ако не спели, никой не можел да се оправи в тъмното за времето.
– Вижте – рекъл им той – каква горда птица! Носи рубиненочервена коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще ви повиква три пъти през нощта в точно определено време и като ви повика за последен път, да знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се пък посред ясен ден, времето сигурно ще се развали.
Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с голяма радост как петелът обаждал високо и ясно времето в два, в четири и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска за нея.
– Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре – рекъл той.
– Нищо пара за такава скъпа птица – викнали всички и на драго сърце му дали исканата цена.
Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:
– Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.
Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един остров, дето хората не знаели какво е коса. Когато там житото узрявало, те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но тази работа била много несигурна: един стрелял високо над класовете, друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал на вятъра, пък и на всичко отгоре стрелбата дигала нетърпим шум.
Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй бързо житото, че хората зяпнали от почуда. Съгласни били да му дадат за косата всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.
Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С него се случило същото: докато стоял на сушата, не постигнал нищо, защото навсякъде имало толкова много котки, че хората обикновено давели новородените котенца в реките. Накрая заминал с кораб за един остров и там за щастие никой още не бил виждал котка. Мишките били се наплодили тъй, че просто танцували по масите и столовете, все едно дали стопанинът си бил в къщи, или не. Хората пищели страшно от тая напаст, но и сам царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките цвъртели на всички страни и изгризвали всичко, каквото успявали да докопат.
Но ето че котката тръгнала на лов, скоро очистила няколко зали от мишките, и хората помолили царя да купи чудотворното животно за царството. Царят на драго сърце дал на момъка каквото поискал: един катър, натоварен със злато. Така и третият брат се завърнал у дома с голямо съкровище.
Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец и изподавила толкова много от тях, че хората вече не могли да ги броят. Но след толкова работа накрая се сгорещила и ожадняла. Спряла се, дигнала глава и измяукала:
– Мяу, мяу!
Царят и цялата му придворна свита чули тоя странен звук и толкова се изплашили, че побягнали от двореца навън. На двора се състоял коронен съвет: какво най-разумно би могло да се направи. Накрая взели решение да изпратят при котката вестител, който да я покани да напусне доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насилствено. Съветниците рекли:
– Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали, отколкото да търпим тоя звяр, който застрашава живота ни.
Един паж се изкачил горе и попитал котката ще напусне ли доброволно двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:
– Мяу, мяу!
Пажът разбрал "не, не" и предал отговора й на царя.
– Добре – рекли съветниците, – тогава ще употребим сила.
Докарали топове и почнали да стрелят по двореца, докато го подпалили. Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила благополучно през прозореца навън, но обсадителите не спрели стрелбата, докато не изравнили двореца със земята.

В една гора сред буки стари две зайчета — добри другари — живеели дружно и честито и в дъжд, и в слънце на открито. Под клонест бук спрял Сиводрешко, под млада шипка — Бързобежко. За тях от всички на земята най-хубава била гората — гората, дето са родени, гората с клоните зелени, с дъха на ягодите пресни и с веселите птичи песни.
Но ето че дошла тъдява лисица — хитра и лукава. Пристъпвала безшумно,леко и в тъмно виждала далеко. Тя дупка скрита и дълбока изровила си край потока. Изтръпнали в гората всички, замлъкнали щурци и птички и бързокрю като вятър разпръснала се новината:
— Пазете се, щом падне мрак! В гората се е вмъкнал враг!
— Какво да правим, Сиводрешко?
— Къде да идем, Бързобежко? От всеки шум сега се плаша.
— И аз! Гората си е наша, знам всяко долче и пътечка, а някъде да шумне клечка, и сърчицето ми се свива… Не, тъй не може, тъй
не бива! Сега, когато слънце грее, по-малко ме е страх от нея. Но вечер! … Ах, кажи ми, братко, ще спим ли пак спокойно, сладко?
Чак в тъмно зайците решили, че още утре с дружни сили, в най-хубавия горски кът къщурка ще си построят. Подпорки ще намерят прави, ще мреплетат клонаци здрави — да няма нежелани гости, здрав пън вратата ще залости. Па нека дебне, нека слуша отвънка старата хитруша.
— Строежът почва утре,… но… ще спим ли тая нощ? … Дано!
Изгряла ясна месечинка и всяка горска животинка се спотаила в тъмнината. Но всички тая нощ в гората останали до късно будни. И само два фенера чудни блестели в клоните на бука: на бухала очите. Тука като същински часовой на пост в нощта останал той. Най-после светнала зорницата. На лов не ходила лисицата. Сред шипковите храсти скрита, запяла птичка гласовита. Подскочил Бързобежко:
„Ах, дали таз сутрин се успах? А днес започваме строежа!… Не, още е росата свежа! И как е хубаво в зори — едно, две, три… едно, две, три — гимнастика да се направи. Сега бегом! Живот и здраве, довечера ще е готова и нашата къщурка нова!"
Ще почваме ли? Съмна вече! — извикал още отдалече засмян и весел Бързобежко.
Приятелят му Сиводрешко, огрян от първите лъчи, разтьркал сънено очи.
— Дойде ли? Ех, че си припрян! Я чуй — съседът ми Мецан пухти и хърка тъй, че аз не съм поспал дори и час. Все буден съм лежал нощес. Да почнем утре вместо днес!…
Отново румена зора огряла старата гора. И Бързобежко втори път дошъл къщурка да строят. Но Сиводрешко рекъл пак:
— Не мога днес! Ей в този крак ми влезе трънче и боли, като че има сто игли! Повярвай, иде ми да плача. Да дирим доктора — Кълвача, че млад съм и не ми се мре. Строежът утре.
— Е, добре!
И пъргавият Бързобежко за трети път при Сиводрешко дошъл с любезната покана да почна работа отрано.
А Сиводрешко пак не става.
— Виж — рекъл, — облак се задава и нищо чудно изведнъж да рукне над гората дъжд. А в дъжд не ходи Кума Лиса. Затуй спокойно прибери се, легни си в мекичката шума. Ще почнем утре — честна дума!
Дошъл очакваният ден. Но Бързобежко спрял смутен, полазили го хладни тръпки: видял наблизо пресни стъпки, усетил лоша миризма. Разбрал — била е тук сама наскоро хитрата лисица!… И паднала една сълзица по бузката на Бързобежко. Навел уши, въздъхнал тежко:
— Ах, братко мой, останах сам, изяла те е Лиса знам…
— Хей, тук съм, тук съм, стига плака! — извикал някой от шумака. Проскубан, с дрешка изподрана от злите нокти на Лисана и с нос, червен като черешка, след миг изскочил Сиводрешко.
— Е, утре ще строим, нали? Пък, ако ще, и да нали! — замолил Бързобежко пак.
А Сиводрешко викнал:
— Как? От „утре", братко, полза няма; днес почваме строежа двама!
Намерили си здрави клони и остри трънчета-пирони, събрали камъчета чисти, донесли паиратови листи и зайчета с дружни сили къщурка чудна построили — къщурка с покрив и вратичка, посред гората сам-самичка. А щом се мръкнало навън, вратичката подпрели с Пън, мъх зайчетата си постлали, прегърнали се и заспали.
А Лиса — гладна и сърдита — излязла в тъмното да скита. Върви и мисли: „По погрешка изпуснах снощи Сиводрешко, но тази вечер ще го хвана!"
И до къщурката Лисана по прясна заешка следа дошла безшумно. Но беда! Ни дупка има, ни пролука, как да се вмькне Лиса тука? Сумтяла, близала мустак и гладна отишла си пак.
Лисана тръгнала наслуки през три бърда, през десет чуки. На лов не отишла в гората до днес кумата опашата. Но там, сред ягодите пресни, там, дето птички пеят песни, все още като костенурка се гуши заешка къщурка.
Там гости — разни животинки, и бръмбарчета и калинки — са винаги добре дошли: на завет — в дъжд и бури зли, на сладки приказки — през май, в студа — на чашка горски чай.

В един град, недалеч оттук, живяло чернокосо момиченце. То много обичало скъпите и красиви неща. Имало си шкафче, в което били подредени гипсови котенца, порцеланови кученца, мъхести маймунки, кожени зайчета, джудженца с островърхи калпачета и какво ли не още. Момиченцето по цял ден си играело с тях и можело с часове да милва изкуственото кученце или да разговаря с гипсовите джуджета. Но когато срещнело на улицата истинско куче или котенце, то ги замеряло с камъни, гонело ги с пръчка, биело ги. Също и с другите деца често се биело и страшно им завиждало, ако видело в техните ръце някоя хубава играчка или украшение.
Момичето често се разхождало по главните улици на града, където по витрините на големите магазини били изложени безброй красиви и скъпи неща. То стояло захласнато пред тях и тъгувало, че не са негови. Мислело си, че само ако притежава всичките, ще бъде истинско щастливо.
Веднъж по време на една такава разходка, то се спряло пред златарския магазин.
Там току-що била изложена тежка златна грипна, обсипана с едри скъпоценни камъни. Момичето застанало като вкаменено пред витрината и не можело да откъсне поглед от сияйния блясък на чудното украшение. Хората минавали покрай магазина, поспирали се, възхитени от майсторската ръка, която създала тая гривна, и отминавали. А момиченцето все стояло и стояло.
По едно време то забелязало в отражението на витринното стъкло, че някой от дълго време стои зад него. Това бил грамаден мъж с буйна червеникава брада и очи, в които припламвали студени зеленикави пламъци.
— Харесва ли ти гривната? — попитал червенобрадият.
— Много! — възкликнало момичето.
— Аз мога да ти я подаря, но трябва да знаеш, че скъпите украшения са опасни. Те…
— Ах! — прекъснало го момичето. — Те правят човека богат и щастлив.
Човекът се засмял:
— Щом мислиш така, ще те направя богата и щастлива.
Той влязъл в магазина. Нечия бяла ръка се протегнала отвътре към гривната. Момичето притиснало гърдите си, защото се задъхвало от вълнение. И ето, човекът с червената брада излязъл на улицата и му поднесъл една кадифена кутийка, в която блестяла гривната с благородното сияние на тежкото си злато и ослепителните скъпоценни камъни. Момичето не знаело как да му се отблагодари.
— Аз съм толкова богат, че това не ми струва нищо — успокоил го червенобрадият. — Но ако искаш да се покажеш признателна, то единственият начин е — никога да не съжаляваш, че си приела от мене този подарък.
Казал го, усмихнал се загадъчно и си тръгнал. Момичето го изгледало и си помислило: „Какъв чудак! Кой може да съжалява за такова нещо!" И побързало да надене гривната на ръката си. Как чудно прилепнала тя на китката му! Как замайваш светели брилянтите, смарагдите и рубините със своите кристални светлини!
— Колко съм щастливо! — извикало момичето и поискало да хукне към къщи, за да се похвали. Но от гривната по ръката му
запълзели някакви невидими нишки, които бързо обвили сърцето му в студена, лепкава мрежа. То усетило в гърдите си сковаващ
студ, а не можело да откъсне очи от скъпия подарък и да се освободи от неговото очарование. Забравило, че трябва да се върне при родителите си, настигнало човека с брадата и като кученце тръгнало покорно след него.
Дълго вървели така и червенобрадият не продумал нито дума. Излезли извън града. Една безкрайна гъста гора ги скрила в мрачната си прегръдка. Изведнъж в средата на гората блеснали очертанията на огромен замък. Той се здигал на двадесет етажа и целият бил изграден от най-редкия мрамор — бял със златни жилчици. Кулите му, които опирали чак в облаците, били от прозрачен планински кристал.
Влезли в замъка. Изкачили се до най-горния етаж и там човекът отключил пред момичето вратата на една стая. Тя била пълна с неизброими богатства: дрехи, пръстени, огърлици, статуетки, картини. Момичето онемяло от възхищение.
— Всичко туй е за тебе — рекъл той. — Влизай и бъди щастлива!
Момичето се втурнало и заровило ръце в купищата скъпоценни камъни. Червенобрадият заключил тежката врата след него, а отвън долетял ехидният му смях.
Ала момичето не го чуло. То коленичило, замаяно пред вълшебните богатства, и било сляпо и глухо за всичко друго. Дълго стояло така, а после се заело да се любува на всеки предмет поотделно. Изтривало го с мека кърпа, търсело му най-подходящо място в стаята, обличало скъпите дрехи, кичело се с украшенията…
Така минали седмици, месеци, година. Момичето отдавна изгледало всички скъпоценности, отдавна им се налюбувало, отдавна те му били омръзнали, но то продължавало да ги чисти и подрежда. А среброто, златото и редките камъни неотменно излъчвали своята пъстра, но студена светлина, която изпълвала стаята е гробовен студ. Този студ сковавал сърцето на момичето и то тъгувало за слънцето, за печката в скромната родителска кухничка, за топлата майчина прегръдка. Лицето му станало печално и измъчено и то почнало да мисли как да се избави от студеното вълшебство на този замък. Но вратата била здраво заключена, а прозорецът се намирал толкова високо, че не можел да се достигне. И нито веднъж през тези дълги години човешка ръка не отворили вратата, пито слънчев лъч влязъл през Кристалния прозорец. Момичето разбрало, че е погребано за цял живот сред тия бездушни ледени скъпоценности и от очите му потекли горчиви сълзи. То подлагало вдървените си ръце, за да капят сълзите по тях, защото те били топли и това било единственото топло нещо в цялата стая. Но сълзите се търкулвали по пръстите му, падали на мраморния под и мигновено се превръщали в дребни студени бисерчета, които заблестявали като хищните очички на зверче.
Момичето плачело и тъгувало. Мечтаело, макар само отдалеч, да зърне нещо живо — някое цветенце, полюшвано от вятъра, някоя тревица, мравчица, която пълзи по нея, някой човек…
Един ден, когато тъгата му станала непоносима, то събрало на куп всички скъпи вещи и като се покачило върху тях, могло да подаде глава през прозореца. Но колко страшно било разочарованието му! Гората около замъка била мъртва, с вкаменени дървета и нито едно живо същество не се мяркало в нейните безплодни каменни дебри. Ала момичето продължило да гледа навън от сутрин до вечер с надеждата, че все някога ще се чини пред очите му нещо живо.
Тъй минавали години. То пораснало, станало жена. Тъмните му очи започнали да избеляват, в косите се появили снежни влакънца. Старостта не била далеч, а избавление нямало. И съвсем неочаквано, когато жената вече се била примирила с безрадостната си участ, тя видяла от прозореца човека с червената брада: той водел със себе си едно също такова момиченце, каквото била тя някога. Гняв и жалост се надигнали на бурни вълни в изстиващото й сърце. Напълнили се отново очите й със сълзи. Но това били вече други сълзи — сълзи на състрадание към това момиче, което също като нея обричало себе си на един ужасен живот. Рукнали те към земята и две от капките капнали върху главата на момичето. А жената искала да се хвърли долу, да умре, но да предупреди момичето да не влиза в замъка.
Ала не станало нужда от това. Щом сълзите докоснали косите на момичето, то потреперало, сякаш се събуждало от кошмарен сън, и хукнало назад.
Червенобрадият се опитал да го настигне, но то се било изтръгнало от неговата власт. Той се върнал в замъка и отключил вратата на стаята. Бил мрачен и зъл като градоносен облак. Извикал с гневен глас:
— Излизай! Ти си свободна!
— Свободна? — не можела да повярва жената.
— Да! Ти пророни сълзи за друг човек и това те освобождава от студената магия. Сега можеш да се върнеш при хората…
Жената изтичала навън и топлият пролетен ден я грабнал в своите прегръдки. Когато се обърнала да види още веднъж замъка, той бил изчезнал.. Наоколо се разстилала чудно хубава в своята нова премяна оживялата гора.
Катерички подскачали игриво от клон на клон, зайчета се шмугвали в храсталаците, птици пеели с целия възторг на своите обичливи сърчица за слънцето и за свободата, а вятърът нашепвал на младите гранки на старата гора приказката, която ви разказах.