Чуй всички приказки

Слушайте руски песнички от подбора на Свилен Добрев

[jwplayer config=“Custom Player“ playlistid=“6465″]

 

Тази приказка ни разказа Славка Янакиева, когато беше на 19 години. Тя е научила приказката от баба си Фиданка от град Стражица.

Имало едно време двама братя. Те трябвало да направят мост, който да свързва бреговете на една буйна река. Построявали те моста до половината, реката го събаряла и отнасяла. Построявали го пак до средата – тя пак го разрушавала.

Легнали една вечер братята да спят и по-малкият сънувал странен сън. Сънувал, че за да се направи мостът здрав и читав, трябва да се даде курбан или жертва.

Събудил се той, разказал своя сън на брат си.

– Няма как, братко! Трябва да дадем жертва една от жените си!

– Нека направим така: която първа дойде да донесе храна утре, ще пожертваме нея. – предложил другият брат.

На следващата сутрин по-големият станал и се помолил:

– Господи, Господи, моля те, когато идват жените ни, ти направи така, че моята да дойде по-късно! Аз имам две деца, а моят брат има само едно!

Тръгнали двете жени да носят храна на своите съпрузи. Едно време храните ги носели на големи тави, като софри, които жените поставяли на главите си. И както вървели двете невести, духнал силен вятър. Софрата на по-голямата паднала и храната се разпиляла. Взела да плаче тя, като нареждала:

– Сега какво ще яде мъжът ми? Кога ще се върна пак?

– Како, недей да плачеш –успокоила я по-малката. -Аз ще отида, ще занеса храна и за двамата!

Така и направила. Когато я видели двамата братя, по-малкият започнал да плаче. Дошла невястата, сложила храна и извикала мъжа на своята етърва и съпруга си. Но съпругът и се бил отдалечил и плачел скришом. Тя отишла при него и попитала:

– Любими, ти защо плачеш?

А той отговорил:

– Ами загубих си пръстена, златния пръстен, затова плача!

– Недей да плачеш, баща ми ще ти направи много по-хубав! Ела, ела да се наядеш!

И както му говорела, очите и попаднали върху ковчега, който двамата братя били приготвили. Тя знаела за лошия сън, само не знаела коя ще е жертвата. И като видяла ковчега, казала:

– Писано ми било днес да свърша земния си път! Сложете ме жертва да стана за моста. Само ще се помоля на Господ! – и взела да се моли – Господи, моля те, нека когато мине кошута, детенцето ми да нахрани! Нека когато завали дъжд да го изкъпе! Когато духа вятър – да го изсуши. И се грижи за него!

Взели те, заковали я в ковчега, сложили ковчега в основата на моста. И го построили. От първия път моста станал стабилен.

Но мъжът все плачел, плачело и детето. То било мъничко, нямало кой да се грижи за него. Тогава минала една кошута и го накърмила. Завалял дъжд и го изкъпал. Минал вятър и го изсушил.

 

Това предание ни разказа Мънкула Асенова, от ромите музиканти от град Златарица

 

Едно време баба ми разказваше, че като дете живеели в гр. Котел. Но дошли османлиите и започнали да гонят всички. Баба ми била малка, но много хубава. Майка и се уплашила – къде да я скрие! Имали една стряха, сложили я там и след това поставили юрганите върху нея, за да я скрият.

Османлиите опожарили Котел. Започнали да горят къщите. Хората тръгнали да бягат. Пламнал целият Котел, само една къща не изгоряла. Вътре раждала една ромкиня. Казват, че затова не изгоряла къщата. А сега като музей са я направили. Не изгоряла къщата, защото вътре раждала ромкинята. После избягали всички, кой където му видят очите. Баба ми дошла в Лясковец. А мъжът и не знам откъде е дошъл. Той се казвал Мемет Чокой. Сигурно от Румъния е дошъл.

За произхода на рударите

Това предание е разказано от Тодор Динев, рудар от село Ягодово, Пловдивско. Публикувана е от Елена Марушиакова и Веселин Попов.

Някога, преди още българите да се обединят в държава, по тези земи пътувало едно племе, нашето племе. Идвали откъм Румъния. И занаята оттам донесли, а той е – промиване на злато от реките. Затова им викали и „аурари“ (златари). Това било племе на лекия живот. Когато свършило златото в една река, премествали се на друга. Реките течали покрай гори. Хората от нашето племе нямали съдове и затова от дърво изработвали гаванки. Когато нямало достатъчно „луда“ (руда), те са правели гаванки и лъжици за продан, защото видели, че това е доходно. С течение на годините златото в реките свършило и тогава започнали да се занимават само с обработката на дърво, но името им останало – рудари.

========================================================

За занаята на рударите

Тази легенда е разказана от Ангел Хаджиев от село Александрово, Ловешко. Публикувана е от Елена Марушиакова и Веселин Попов.

Когато отишли българите при Господ да искат работа, той им дал рало, което значи труд. През това време и рударите били там, но те си легнали под върбовата сянка, почивали си там, с каруците, жените и децата си. След българите дошли турците и Господ ги попитал какво искат. Те казали „искаме агалък“ (господарство) и Господ им го дал. А рударите все си почивали.

Накрая минали вече всички народи, станали и рударите, и Господ им казал, че вече всичко е свършило и затова за тях не остава нищо друго, освен върбовата сянка и така те получили върбовата сянка, затова сега работят главно с върбово дърво.

========================================================

Кое е най-характерното за рударите?

Какъв е техният занаят, с какво се занимават?

Сравнете заниманията на рударите преди години и сега?

С какво тези легенди си прилича и с какво се различават от легендите за произхода на другите ромски групи?

 

Тази легенда е записано от Момчил Руменов, на 15 години, от групата на хорахане рома от с. Раданово

Преди много години, когато Господ раздавал земите, ромите отишли при него – и те искали земя. Попитали го на техния си език: „Девла, де ли аман парча тхан!“ (Господи, дай и на нас едно парче земя!) Господ не ги разбрал и затова решил да ги разпръсне по света сами да си търсят земя.

В търсенето на земя, където да се заселят, ромите преминали през една река. Оттатък реката видели къпини и се спрели да ядат. През това време останалите народи заели хубавите места, а за ромите останало мястото с къпините.

Затова нямаме държава.

 

Тази легенда ни разказа Ангел Георгиев, на 58 години, хорохане рома от с. Мараш, Шуменско.

На времето, преди хиляда години, ромите имали своя държава и свой цар. Той се казвал цар Барон – значи голям човек. Цар Барон бил много силен и могъщ и искал всички да се плашат от него – както в неговата собствена държава, така и в съседните страни. За да се плашат от него, Барон убил баща си. След това започнал да воюва срещу съседните държави. Пренесла се битката по море и цар Барон качил хората си на кораби. Потеглили те, но не щеш ли – излезнала буря. Бурята не била случайна. Господ като видял колко се възгордял цар Барон много се ядосал. Когато Барон убил баща си, той нарушил Божиите заповеди и Господ решил да го унищожи. Половината от хората му се удавили заедно с него, а другата половина се спасили и се пръснали по целия свят. Ромите се уплашили от Божия гняв и дали клетва да не се краде, да не лъжат. От тогава обаче те нямат нито държава, нито цар.

 

Тази легенда ни разказа Коста Стоянов, бургуджия от с. Камен, Търновско

Навремето ромите имали голяма държава. Тя се намирала край голяма река и се управлявала от цар Фарфон. В нея не живеели само роми, имало и други народи.

Един ден Господ хвърлил от небето едно рало и една баница. Паднало ралото от отсамната страна, а баницата от оттатъшната страна на реката. Завтекли се всички хора – неромите към ралото, а ромите към баницата. В този момент Господ изпратил дъжд и реката придошла. Заварила ромите от оттатъшната страна и те вече не могли да се върнат.

Това бил краят на ромската държава. От тогава тръгнали да си търсят нова държава и още я търсят. Затова ромите са разпилени по целия свят.

 

Тази легенда ни разказа Янко Методиев от калдарашите в с. Кардам, Поповско.

Имало едно време една държава. В тази държава живеели и роми, и българи. Всеки народ си имал църква. Църквата на ромите била от камък, а на българите – от сирене. Замислили се обаче българите и казали на ромите: „Хайде да си разменим църквите. Защо ви е църква от камък?“ Съгласили се ромите и така си разменили църквите – взели те тази от сирене, а дали на българите каменната.

Минало време. Ромите ходили, скитали – огладнели. Нямало какво да ядат. И като се хвърлили върху църквата – този ял, онзи хапал – останали без църква. Затуй сме останали без църква, затуй нямаме и до сега църква, защото си я изядохме. Българите имат, ние нямаме.

 

Защо ромите нямат църква?

Какво бихте направили, за да може ромите да имат църква?

Според вас, от какво трябва да бъде построена една църква?

 

Това предание ни разказаха Кънка и Разийка Памукови, на 78 и на 48 години от ромите музиканти от гр. Лясковец.

Нашият цар е Шибил. Толкова бил силен, че като искал да мине с войската си през водата, с меча си разсякъл водата и войската преминала. Когато неговите врагове отрязали главата му, стотици метри вървяла главата и говорела. Толкова е бил силен. Шибил бил ромският цар. Други казват, че ромският цар бил Фараон. Но че е бил Шибил – по вярвам.

========================================================

s Кой е цар Шибил?

Какво е искал да направи?

Кои са неговите качества, които го отличават от другите царе?