Чуй всички приказки

Веднъж управителят на областта посетил един дзенучител, наречен от народа Птиче гнездо заради това, че медитирал, седейки на дърво сред гъстия листак. Управителят огледал мястото за медитация и казал:
– Какво опасно място имаш там, на върха на дървото!
– Твоето е много по-лошо от моето – възразил учителят.
– Аз съм управител на тази област и не виждам каква опасност може да ме грози.
– Значи не познаваш себе си! Когато изживееш страстите си и съзнанието ти загуби устойчивост, какво може да бъде по-опасно от това?
Тогава управителят попитал:
– В какво се състои учението на будизма?
Учителят произнесъл следните известни думи:
Да не вършиш зло, а да използваш доброто.
И да съхраниш сърцето чисто – ето какво е учението на будите.
Управителят обаче възразил:
-Това го знае всяко тригодишно дете.
– Може и да го знае всяко тригодишно дете, но и дори на осемдесет годишния старец е трудно да го осъществи на практика – направил извод дзенучителят, седейки на своето дърво.

Веднъж Настрадин Ходжа се скарал с един човек и го завели при владетеля. Оказало се, че няколко дни по-рано били водили Настрадин при него по някакво друго дело.
Владетелят, като видял Настрадин, казал:
– Как не те е срам, Ходжа! Вече за втори път идваш тук – Че какво от тоВа? – попитал Настрадин.
– Как какво? Нима не знаеш, че честният човек не идва тук?
– Слушай – възразил Настрадин, – аз идвам едва за втори път, а ти през цялото време висиш тук.

Най-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето:
— Ах, колко е вкусно!
И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.
Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.
Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.
Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.
Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.
Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.
Веднъж валеше силен дъжд.
— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!
— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества: сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, репейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!
— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.
— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.
— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.
— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?
— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.
— Знаем, знаем, хем каква хубавица! — рекоха мравките. — Само че тя едва ли ще се съгласи да дойде при вас, защото е царица.
Толкова по-добре! — отвърнаха старите. — Ами има ли си тя къща?
— Не къща, а цял дворец! — казаха мравките. — Чудесен мравешки дворец със седемстотин входа.
— Благодарим покорно! — рече охлювицата. — Нашият син не е за мравуняк. Ако не знаете някоя по-добра булка, тогава ние ще заръчаме на комарите. Те летят и в дъжд, и в слънце и познават релейната гора надлъж и нашир.
— Ние знаем булка за вашия син! — казаха комарите. — На сто човешки крачки оттук върху един стрък коприва седи малка охлювка с къщичка. Тя е съвсем самичка и е точно на такава възраст, че може да се омъжи. Да, оттук дотам няма повече от сто човешки крачки.
— Тогава нека тя да дойде при него — рекоха старците. — Нашият син има цяла релейна гора, а тя има само едно стръкче.
И комарите отлетяха при охлювката. Минаха осем дена, докато тя направи това пътешествие. Ето какво значеше добра порода!
После отпразнуваха сватбата. Шест светулки светеха с всичка сила. Изобщо сватбата беше много тиха, защото старците не обичаха шума и веселбите. Затова пък старата охлювица каза чудесна реч. Бащата не можеше да говори — той беше твърде развълнуван. И тъй, те дадоха в наследство на младите цялата репейна гора, като казаха онова, което винаги повтаряха, а именно: че от релейната гора няма нищо по-хубаво на света и че ако те, младите, живеят честно и почтено и се размножават, рано или късно ще попаднат ведно с децата си в господарския замък, гдето ще ги варят, докато почернеят, и ще ги сложат в сребърно блюдо.
Като свършиха речта си, старците се прибраха в къщичките си и вече не се показаха навън. Те заспаха.
А младите охлюви започнаха да царуват в гората и оставиха след себе си голямо потомство. И понеже не им се удаде никога случай да бъдат сварени и сложени в сребърно блюдо, те дойдоха до заключение, че господарският замък е рухнал и че всички хора по света са измрели. И тъй като никой не се опита да им противоречи — това значи беше истина. И по листата на репея падаха дъждовни капки, за да веселят охлювите с музика на тъпани, а слънцето светеше, за да раззеленява релейната гора. И охлювите бяха щастливи, и цялото им семейство беше щастливо, много щастливо.

Веднъж раби Акива тръгнал на път, като взел със себе си магаре, петел и фенер. Надвечер той стигнал до едно село и помолил за подслон за през нощта, но тамошните жители го прогонили, при това с удари и ритници. Това грубо отношение не разколебало вярата му и като си казал: "Всичко, което Бог прави, е за добро", уморено се затътрил да нощува в гората. Устроил се удобно, изял парче хляб и изведнъж чува – петелът крещи на умряло. Скочил раби Акива, но успял само да види опашката на лисицата, която побягнала надалеч с петела в зъби.
Загубата на петела не разколебала вярата на раби Акива Отново с думите "Всичко, което Бог прави, го прави за добро", той седнал да учи Тора под светлината на фенера.
Изведнъж се надигнал вятър и изгасил огъня. Отново казал раби: "Всичко, което Бог прави, го прави за добро" – и забелязал, че в тъмнината магарето е избягало. Огорчил се раби Акива от загубата на магарето, съжалил, че на сутринта ще се наложи да измине дълъг път пеша, поохкал, повъздишал и все пак повторил: "Всичко, което прави Бог, е за добро."
На следващата сутрин, като извървял целия път пеша и си свършил работата, раби Акива си тръгнал за дома. Като стигнал до селото, в което с него се отнесли толкова лошо, за свое удивление установил, че в него няма жива душа. Същата нощ, когато той молил за подслон, дошли разбойници и безжалостно избили всички.
Тогава раби Акива си помислил: "Неведоми са пътищата Господни. Ако жителите на селото ми бяха разрешили да остана, разбойниците сигурно щяха да ме убият заедно с всички. А съдейки по следите, те са дошли от гората, значи са били в там, когато бях и аз. Ако бяха чули петела или магарето, или да бяха забелязали светлината на фенера, и аз вече нямаше да съм между живите. Наистина, човек винаги трябва да разчита на Бога!"

Хиляда години преди да стане широко известен на хората, Хидр ходел по земята, търсейки тези, които би могъл да учи. Когато намирал подходящи ученици, той им давал знание за истината и за различни полезни изкуства. Но колкото пъти въвеждал ново знание, толкова пъти то се изкривявало от неправилна употреба. Хората се интересували само от използването на способности и закони, а не от дълбоко разбиране. Затова знанието не можело да се развива като цяло.
Веднъж Хидр решил да използва съвсем други форми на обучение. Много от нещата той превърнал в противоположности. Така например това, което обикновено било мокро, той направил сухо, а сухото – мокро. Като преобразувал огромно количество предмети, Хидр веднъж ще се върне обратно от бъдещето, за да покаже кое какво е. Дотогава, докато не направи това, едва малцина ще имат възможността да получат полза от работата на Хидр. Неспособните да получат полза, са именно хората, които казват: "Това вече го знам", като в същото време всъщност нищо не знаят.

Настрадин Ходжа изгубил магарето си. Търси го той и възнася благодарност към Бога. Когато го попитали за какво благодари, той отговорил: "Благодаря на Бога, че не бях яхнал магарето. Иначе и аз щях да се загубя."

Веднъж на един писар много му се приискало злато. Сутринта рано той облякъл дрехите си, сложил си шапката и отишъл на пазара. Отишъл направо при сарафа, грабнал златото и хукнал да бяга. Като го хванали, стражите го попитали:
– Как можа да откраднеш чуждото злато? Та нали наоколо е пълно с народ?
Когато го вземах, не забелязах никого, виждах само златото – отговорил писарят.

УВОД

Има щури хлапетия,
да, но няма като тия.
Те са работа голяма.
Равни с Макс и Мориц няма!
Сториш ли им забележка,
не поправят свойта грешка,
правят грешка двойно тежка:
гледат на това с насмешка.
Все готова е да действа
двойката им за злодейства.
Прас магаре! Бух прозорец!
Кой го стори? Макс и Мориц!
Пъргави и пакостливи,
ябълки крадат и сливи.
То се знае, по-добре е
вън от клас да се лудее:
вътре тесен чин те стяга,
вънка – шапка на тояга!
Да, обаче сгазваш лука!
Тука давам за поука
техните постъпки щури
в стихове с карикатури,

ПЪРВА ЛУДОРИЯ

Всеки гледа, че съседа
гледа птици, и той гледа.
Първо – снасят всеки ден,
обедът ти – уреден.
Второ – вярно, че по-рядко
пържим пиле, но е сладко.
Трето – ползваш им и пуха:
под юрган от пух не духа,
перушината в дюшека
хем те топли, хем е мека,
Тъй си мисли леля Грета.
Тя на три кокошки шета,
с петльо стават четворица-
ценна стока за вдовица.
Макс и Мориц ей ги тука,
нещо май в ума им щука –
в резен хляб забиват палци,
чупят го на дребни залци.
Дърпат, късат – всеки залък
като малък пръст е малък.
С връв завързват всеки къс,
връзват пак връвта на кръст.
Бедната птицегледачка –
в дворчето й зла кръстачка!
Петльо пипе му не стига,
вижда хляб и кукурига.
Тича племето кокошо,
де да знае, че за лошо?
Всяка птица залък лапа,
лапа с него и канапа.
Тутакси им става ясно,
че са свързани по-тясно.
Дълго ятото се мята –
няма изход на земята!
Фър – в небето полетява,
там да дири то избава.
Ух, на клона сух, горките,
дваж оплетоха конците.
Шиите си удължават,
писъците си скъсяват.
Нямат дъх за „кудкудяк“ –
снасят за изпроводяк.
Леля Грета от леглото
чува глъч, предчувства злото.
Тича – по-голямо зло
от туй май не би могло!
Плаче, хлипа и нарежда:
„Боже, бяха ми надежда,
Боже, бяха ми подкрепа,
Кой злодеец ги претрепа!”
Срязва тя връвта, която
люшка мъртвото им ято –
вятър да не ги кандилка
на зловещата бесилка.
Влиза си, превила гръб
двойно – от товар и скръб.
Първа пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ВТОРА ЛУДОРИЯ

Леля Грета си почина
след кокошата кончина,
дето толкоз я отчая,
и реши по обичая
да направи тъжен помен,
пък макар и помен скромен
на кокошките набърже,
като с почит ги опържи.
Щом оскубани ги зърна,
мъката й пак се върна.
Проснати умрели, божке,
туй ли са онез кокошки,
дето с крясък мил и с плясък
ровеха се в пръст и пясък?
„Стига плака, лельо Грето!“-
сякаш моли я кутрето.
Макс и Мориц тук са вече –
с дим коминът ги привлече.
Няма гледка по-желана:
три кокошки на тигана
хващат розова корица,
с петльо стават четворица.
Царски обед туй се вика!
Леля Грета към зимника
тръгва да извади зелка.
Мисли си добрата лелка:
„Колко вкусно ще е, леле,
пиле печено на зеле!“
Пакостниците двамина
туй и чакат на комина:
Макс отдавна е готов
с въдица за едър лов.
Хоп! Едната на ченгела
път нагоре е поела.
Хайде-хоп, и номер две!
Номер три и тя кълве!
Хоп, изваждат и петела.
Хвърлят пръчката с ченгела.
„Бау-бау!“ – чак накрая
кученцето ги залая.
Да, но те от тая стряха
взеха, колкото можаха.
А пък вътре – страшна сцена:
леля Грета, вцепенена,
гледа като изтървана –
само пушек над тигана!
„Туй е работа на псето!
Ах, чудовище проклето!
Как до кокал ги изплюска!’
Тя към кучето се спуска:
„Чиба, лакомнико, чиба!“
и с лъжицата го шиба.
Песът чуди се, горкият:
хем невинен, хем го бият?
А пък двамата юнаци
пъшкат, вирнали тумбаци
в сенчестия храсталак,
лапнали кокоши крак.
Тая пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ТРЕТА ЛУДОРИЯ

Кой е майстор Бок шивачът,
всички знаят и го тачат.
Шие той костюми тежки,
шие той и леки дрешки,
къси гащи, дълги гащи
за сезона подходящи,
всичко шие майстор Бок –
тукашен шивашки бог!
Други майстори се дърпат,
старото не щат да кърпят,
майстор Бок не се гнуси –
ще настави, ще скъси.
Копче да ти стегне даже
няма той да ти откаже,
все едно: отзад, отпред –
всичко ще ти е наред.
Тачат него стар и млад,
той пък – своя занаят.
Да, обаче злата двойка
нему пък кроеше кройка.
Пред дома на майстор Бок
имаше дълбок поток.
Моста беше доста прост –
служеше дъска за мост.
Точно тука е кроежът:
Макс и Мориц, ей ги, режат
в моста тайна цепнатина,
не до край – до половина.
После скриват се и викат,
остричък им е езикът.
„Ала-бала, майстор Бок
няма нос, а кози рог!“
Бок обида като тая
с името си не изтрая –
знае, който по е чел:
бок на немски е козел.
Хуква майстора с аршина
към викачите двамина,
дето още вдигат глъч:
Ме-е!“ – като че блее пръч.
Моста прас под майстор Бок,
майстор Бок в потока пльок!
А ония: „Ме-е, козел!
Сбогом, мътният те взел!“
Глух за техните нападки,
майстор Бок съглежда патки,
вкопчва им се за нозете,
зер от смъртен страх обзет е.
Патиците от уплаха
с него вънка излетяха.
Жив е, но не му е драго,
че лумбаго заболя го,
че присви го и коремът,
дяволите да го вземат!
Знае фрау Бок, жена му,
че едно помага само
при болежки като тия –
по-горещата ютия!
Понатри надве-натри
Бок и тъй го изцери.
Трета пакост е готова.
Много скоро следва нова.

ЧЕТВЪРТА ЛУДОРИЯ

Днеска, за да си грамотен,
днеска с ум да си имотен,
само азбука не стига –
кой не попрочитва книга?
Всеки пише си писмата,
всеки сметките си смята.
Който иска да напредне,
трябва здравата да седне,
не школото да претупа,
ами знания да трупа
Лемпел бе учител строг:
ум предава, не урок!
Макс и Мориц вечно злото
му желаеха, защото
никога не бе почитал
пакостници тоз учител.
Но на него пък тютюна
беше слабата му струна.
Пушенето бе му хоби:
след житейските тегоби
вечер от лулата той
смукваше с дима покой.
Носеше му тя наслада,
но от нея си пострада:
Макс и Мориц патилата
му скроиха чрез лулата.
В празник у дома го няма,
свири той на орган в храма,
вложил всичкото си чувство
в музикалното изкуство.
Макс и Мориц крадешком –
хайде в неговия дом!
Макс лулата му подхвана:
бива я – от морска пяна!
Мориц тутакси набута
вътре с тръскане барута:
сип-сип-сип, зловеща сипка!
Двойката навън изприпка –
баби връщат се от черква,
време е да се офейква!
Лемпел удря ключ на храма,
друго няма по програма,
и под мишница понесъл
нотите си, тръгва весел.
Колко ще му е добре,
вкъщи щом се прибере!
Ето на, след труд отплата –
във халата, със лулата!
„Ех – въздъхва в дим обвит,
туй е то да си честит!“
Бум! – Лулата ненадейно
изтрещява оръдейно.
Чаша, маса, ваза, кана
полетяват към тавана.
Стол и печка върху тях –
всичко става пух и прах.
След мъглата се разкрива,
че учителят от взрива
жив на пода е захвърлен,
но в несвяст и зле опърлен.
Черно негърско лице,
черни негърски ръце!
Темето му доста голо
бе преди, сега – до долу!
Как сега ще продължава
умните да умножава?
Другата неделя в храма
как ще свири? Май че няма!
А с лула от морска пяна
как ще пуши, тя – гърмяна?
Здрав ще бъде след три дена,
а лулата-все строшена!
Тая пакост бе четвърта.
И след нея ги не свърта.

ПЕТА ЛУДОРИЯ

Който има чичо, знае,
че от стари дни така е
и така ще продължава:
чичото се уважава!
Сутрин казваш: „Добър ден!
Нужда имаш ли от мен?“.
Вестника му поднеси!
И лулата. Тъй. Мерси!
Въглен му подай с машата –
стопля му това душата.
Ако плешка или шия
засърби го, почеши я!
Кихне ли от емфието,
казваш, както е прието:
„Чичо, кихна ли? Наздраве!“.
Ако вечер се забави,
щом си дойде, го събуй
и подай му туй-онуй:
чехли, шапка и халат,
за да не стои на хлад.
Сам услужвай, а не молен –
чичото да е доволен!
Макс и Мориц тъй не правят,
по-различен им е нравът:
те на чичо си, обратно,
готвят нещо неприятно.
Майски бръмбари през май
всеки виждал е комай
как по клони и по вейки
трупат се на грозд, пълзейки.
Макс и Мориц друсат: – Друс!
Тях от гад не ги е гнус.
Сбира двойката и тика
всичко в два големи плика.
После тайно и полека
пликовете – под тюфлека.
Ей го чичо им в кревата,
с нощна шапка на главата
скоро ляга и веднага
се унася в дрямка блага.
Де да знае той, горко му,
че го лази насекомо!
Не едно, ами гъмжило!
Сякаш че го жилва жило.
„Ах, почакай, гад пълзяща!“ –
чичото водача хваща,
но го хвърля, че с безброй
има бой да води той.
Ох, в окото! Тюх, в ухото!
Брех, в бельото! – Вред е злото!
Бух! – с пантофката събута
удря чичо, пата-кюта!
Другите пък тъпче с крак,
без пантофка – няма как.
Свърши битката свирепа
до един ги изпотрепа.
И отново спи завит
чичото, но сам пребит.
Пета пакост е готова.
То се знае, следва нова.

ШЕСТА ЛУДОРИЯ

Колко хубаво мирише
по Великден на сладкиши!
Макс и Мориц душат гладни,
гледат нейде да им падне
някой залък козуначен
пак по оня втори начин.
Да, но ключ пекарят турна –
варди пълната си фурна.
Откъде ще се краде?
От комина, откъде!
Фър! – надолу през комина
двойка гарвани премина
Бух! – в един сандък се бухат.
Ух, брашното! Кихат, духат.
Ето ги отново бели
целите като къдели.
Виждат няколко кравая.
Беж към тях! Целта е тая!
Столът – тряс! Назад с главите
падат двамата в нощвите.
Щръкват вън като какво?
Статуи от месиво!
Лакомниците заваря
точно в тоя миг пекаря.
Хваща двамата юнаци,
меси ги на козунаци.
Сваля на пещта капака,
мята двата козунака.
Фурната е нажежена,
скоро вади ги с ръжена
Всички мислят: край, умряха.
Може, други ако бяха.
Всеки в своята черупка
скоро дупка си изхрупка
и побягнаха към къщи.
Оня нека вика: „Дръжте!“.
Тая пакост беше шеста.
Седмата е по-злочеста.

ПОСЛЕДНА ЛУДОРИЯ

Почват пакост не поредна
Макс и Мориц, а последна.
Ако знаеха, едва ли
биха рязали чували.
Вдига селянинът Меке
първият чувал – нелек е!
Мъкне житото, тежи то!
Крачи той, след него – жито!
Смаяно мърмори Меке:
„Бре, чувалът ми по-лек е!
Срязал ми го е злосторец!“.
Зърна в купа Макс и Мориц!
В празния чувал нарина
пакостниците двамина.
Тях в чувала, не пшеница
носи той на воденица.
„Майсторе, смели го бърже!“ –
казва, без да го развърже.
„Дай го!“ – вика и ония,
ей ги в празната фуния.
Трака-чука, трака-чука,
смлени падат от улука.
Тия смлени парчетия
от ония момчетия
с човките като с лопатки
сметоха ги гладни патки.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Чу се всичко туй, обаче
не и някой да заплаче.
Леля Грета, инак тиха,
рече: „Туй си надробиха!“.
Бок, шивачът: „Тежко зло,
но от зло им е дошло!“.
Лемпел пък след майстор Бок:
„Туй за всички е урок!“.
А пекарят се подсмива:
„Лакомец глава затрива!“.
Чичо им: „Тежко томува,
който тъпо се шегува!“.
Селянинът се почеса:
„Тука нямам аз намеса…“.
Всичко радва се тъдява,
всичко живо се надява
вече пакости да няма,
щом ги няма тия двама…

В германската земя Вюртенберг — там, дето акации растат край големия път, дето ябълкови и крушови дървета се огъват наесен .към земята под тежината на узрелите си плодове — се намира градчето Марбах. Макар и малко, това градче е разположено сред прекрасна местност край брега на реката Некар, която се носи бързо край села, стари рицарски замъци и зелени лозя и бърза да слее водите си с водите на гордия Рейн.
Беше късна есен. Лозите наистина още не бяха хвърлили зеления си накит, но листата вече бяха покрити с червеникави багри. Дъждът се лееше непрестанно, студеният есенен вятър ставаше все по-силен и по-остър — за сиромасите хора настъпи не много приятно време.
Дните ставаха все по-къси и по-мрачни. Дори навън, под откритото небе, беше тъмно, а в малките стари къщици се бе смрачило отдавна. Една от тия къщици, бедна и малка, с малки ниски прозорци, гледаше към улицата. Семейството, което живееше в нея, бе сиромашко, но честно и трудолюбиво. Тук всяка минута очакваха да се яви на бял свят нов човек. И ето, че от камбанарията се разнесе дълбок, празничен звън.
Майката чувстваше безкрайна радост, а камбаната със своя звън сякаш известяваше за това на целия свят и околността. Две светли детски очички я гледаха. Косицата на бебето светеше като златна. Детенцето, видяло за пръв път света в оня мрачен ноемврийски ден, бе поздравено от камбанен звън. Майката и бащата го целуваха и записаха в библията си: „На 10 ноември 1759 година ни се роди син". По-късно те прибавиха: „Детето бе кръстено Йохан-Кристоф-Фридрих".
Но какво стана с това детенце? Какво излезе от бедното момче, което се роди в малкото градче Марбах? Да, по онова време още никой не знаеше това, дори и старата камбана, макар че тя беше окачена високо и звънеше силно при неговото раждане — при раждането на оня, който отпосле трябваше да изпее най-чудната „Песен за камбаната".
Момчето растеше, а заедно с него растяха и старееха всички наоколо. Родителите му наистина се преселиха скоро в друг град, но в Марбах останаха техни добри приятели и един прекрасен ден майката и синът отидоха на гости в старата си родина. Момченцето беше едва на шест години, но знаеше по нещо от книгите и често пъти вечер, когато седеше на малкото си тръстиково столче,слушаше баща си, който четеше високо басните на Гелерт или поемата на Клопщок „Месиада".
При това първо гостуване в Марбах майката исинът намериха много малко промени: та те неотдавна бяха напуснали градчето. Къщите стояха на предишните си места. Те бяха все със същите островърхи покриви, изпъкнали стени и ниски прозорци. Само в гробището се бяха появили нови гробове и в тревата, край самата ограда, лежеше сега старата камбана. Тя беше паднала от камбанарията, бе се пукнала и не можеше вече да звъни. На нейно място бяха окачили нова камбана.
Майката и синът й отидоха в гробището. Те застанаха пред старата камбана и майката разказа на момчето как тая камбана е звъняла много векове, как е известявала за всички празници и пожари, за всички събития в човешкия живот. И туй, което му разказа тя тогава, никога не се заличи в паметта на момчето.То звучеше и пееше в гърдите му, докато момчето стана възрастен човек и изля всичко това в песен. Майката каза на сина си и туй, че звуците на старата камбана я бяха подкрепили и ободрили в минутата, когато се е раждал той, нейното момче. И момчето погледна почти с благоговение голямата стара камбана, наведе се и я целуна, макар че тя беше съвсем стара, разбита и захвърлена в тревата и копривата.
Хубав спомен запази момчето за старата камбана. То растеше в бедност, беше дълго и мършаво, с червеникави коси и с лице, покрито с лунички. Да, наглед то не беше красиво, но затова пък имаше две очи ясни и дълбоки като най-дълбоката вода. Момчето живееше добре, дори много добре! По-късно ние го виждаме във военното училище, дето го бяха приели по особена милост — и то в онова отделение, в което приемаха само децата на знатни родители. Туй беше чест, смяташе се дори за щастие! Момчето носеше гамаши, корава вратовръзка и напудрена перука. Учеха го на разни науки под команда: „Марш! Стой! Във фронт!" А от това, разбира се, трябваше да излезе нещо.
Старата камбана пък бе съвсем забравена. Наистина можеше да се предвиди от по-рано, че някога тя ще бъде претопена, но в какво именно? Туй беше невъзможно да се предскаже, както бе невъзможно да се предскаже и каква песен ще запее камбаната, която звучеше в гърдите на момчето от Марбах.Да, в тия гърди биеше и трептеше камбана от най-чист метал, чийто звън щеше да се разнесе по целия свят. И колкото по-тежко му беше между училищните стени, колкото по-силно и оглушително звучеше командата: „Марш! Стой! Във фронт!" — толкова по-силно напираше песента в гърдите на момъка. И той пееше тая песен между своите другари и звуците й се носеха далече зад пределите на страната.
Но не за това му бяха оказали милост, бяха го настанили безплатно във военното училище, хранеха го и го обличаха! Той беше вече получил номера на оня винт, какъвто трябваше да бъде в голямата машина, към която принадлежим всички ние заобща полза. Колко малкоразбираме ние сами себе си! Можем ли след туй да искаме да ни разбират другите, дори най-добрите хора? Но с натиск, както е известно, се образува скъпоценен камък. Натиск не липсваше и тук — щеше ли да признае някога светът скъпоценния камък.
В столицата на тая страна празнуваха голям празник. Горяха хиляди лампи и свещи. Ракети се извиваха към небето и сипеха искри. И днес още споменът за това тържество живее у хората благодарение на ученика от военното училище, който тогава със сълзи на очи, изпълнен със скръб, се възползува от слабия надзор и се опита да отиде в чужда страна. Той трябваше да остави всичко — отечество, майка, близки до сърцето си хора, — иначе щеше да загине в потока на всекидневието.
Старата камбана се чувствуваше добре. Тя стоеше на завет край черковната стена в Марбах, напълно запазена, забравена почти от всички. Вятърът се носеше с вой над нея и можеше да й разкаже вече много неща за момчето, чието раждане камбаната бе поздравила със своя звън. Той можеше да й разкаже какъв студ бе сковал младия беглец в гората на съседната страна, дето момъкът падна изнемощял под едно дърво с всичкото си богатство, с всичките си надежди за бъдещето:изписани листове от ръкописа на „Фиеско". Вятърът можеше да й разкаже за едничките му покровители, все млади художници, които при четенето на тия листове се измъкнаха тихичко от стаята и започнаха да се забавляват с игра на кегли. Да, вятърът можеше да разкаже много неща за бледоликия беглец, който прекара цели седмици, цели месеци в една сиромашка странноприемница, дето стопанинът пиеше и псуваше от сутрин до вечер, дето ехтяха пиянски песни и кипеше груба веселба тъкмо в това време, когато момъкът възпяваше своите идеали. Тежки и мрачни бяха тия дни. Поетът трябваше да почувствува в собственото си сърце страданието, което искаше да излее в песен.
Мрачни дни и студени нощи настанаха също и за камбаната. Тя не ги усещаше, но камбаната в човешките гърди усеща всичко. Какво стана с младия човек? Какво стана със старата камбана?… Камбаната отнесоха далеч — много по-далеч, отколкото стигаше нейният звън, литнал от високата камбанария. А младият човек? Да, и камбаната в неговите гърди ехтеше много по-далеч от мястото, дето можеше да стъпи някога кракът му, да надникне окото му. Тя ехтеше и до днес още ехти през морета и океани над цялото земно кълбо.
Но най-напред нека видим какво стана със старата камбана.
И тя напусна Марбах. Продадоха я като стара мед и я изпратиха за претопяване в Бавария. Но как и кога стана това?… Много години след падането й от камбанарията в столицата на Бавария бе решено да я стопят, за да излеят статуята на един от най-великите синове на германската земя и на германския народ. И ето — какви необясними и чудни съвпадения стават по света!… В Дания, на един от ония зелени острови, където шумят букови гори и се издигат стари могили, се роди бедно момче. То ходеше с дървени обувки, във вехти, изтъркани дрешки и носеше обед на баща си, който беше резбар в ко¬рабостроителницата. И това бедно момче стана също гордост за страната си.То умееше да прави от мрамор прекрасни фигури, на които се чудеше целият свят. И ето — на него възложиха почетна поръчка: да извае от глина формата на величествен, прекрасен паметник, за да се отлее после от мед статуята на оногова, чието име някога бе записано в библията на бащата.
Разтопената струя на медта се изля във формата.Старата камбана, за чиято родина и заглъхнали звуци вече никой не мислеше, се изля също във формата.От нея излязоха главата и гърдите на статуята — същата тая статуя, която се издига в Щутгарт пред старата кула на площада, дето някога ходеше в страдания и лишения тоя, когото тя изобразяваше – момчето от Марбах, ученикът от военното училище, беглецът момък,
великият безсмъртен, поет на Германия, който възпя освободителя на Швейцария и вдъхновената Орлеанска дева.
Беше хубав слънчев ден. По кулите и къщите на кралската столица Щутгарт се раз-вяваха знамена. Черковните камбани биеха силно и възвестяваха празник и радост. Само една камбана мълчеше, но затова пък тя пламтеше в ясната светлина на слънцето и из¬лъчваше сияние от лицето и гърдите на статуята на славата. В тоя ден се навършиха точно сто години от деня, в който старата марбахска камбана вля със звуците си радост и утеха в сърцето на страдащата жена, когато в бедната къщица се яви на бял свят незнайното момче— същото, което по-късно стана богат човек и чиито богатства благославя днес целият свят— певецът на благородното женско сърце, певецът на всичко прекрасно и възвишено — Йохан Кристоф Фридрих Шилер.

Имало едно време един богат и стиснат селянин. През усиления летен сезон той наемал жетвари, косачи и други работници, които трябвало да отговарят на две условия – много да се трудят, а да искат малко пари.
Скъперникът винаги дълго се пазарял и веднъж успял да намери надничар, съгласен за цял ден да получава само по една медна пара. Това бил здрав момък, с малко глуповат, но добродушен вид. Селянинът го завел у дома си, а на другата сутрин, след закуска, му казал:
– Нивата, на която те пращаме, е много далече и няма как да се връщаш за обяд…
– Ами дайте ми да се наобядвам сега! – прекъснал го момъкът.
Зарадван селянинът си помислил: „Значи този глупчо ще работи чак до довечера без прекъсване”. И ненадейно му хрумнало: „Защо ли не му дадем и вечерята, че да работи без прекъсване до среднощ!?”
Момъкът с апетит си изял обяда, след това вечерята, а когато налапал последния залък, селянинът го подканил:
– Хайде сега тръгвай за нивата!
– Къде? – учудил се работникът. – Кой ходи след вечеря на нивата? Хората щом се навечерят, лягат да спят. – Легнал и захъркал.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2631″]