Чуй всички приказки

При Настрадин Ходжа дошъл човек, който желаел да стане негов ученик. След много приключения той се добрал до колибата в планините, където живеел Настра¬дин. Знаейки, че всяка постъпка на просветения суфи е изпълнена със смисъл, новакът попитал Настрадин защо си духа ръцете. "За да се стопля, разбира се, – отговорил Настрадин.
Скоро след това Настрадин налял две чаши супа и започнал да духа своята супа. "Майсторе, защо правите това?" – попитал ученикът. "За да изстине супата, разбира се", – отговорил учителят.
След това ученикът напуснал Настрадин, тъй като не можел повече да се доверява на човек, който използва едни и същи средства за постигане на различни резултати.

Готвачът Дин транжирал бикове за цар Венхой. Замахне с ръка, натисне с рамо, подпре с коляно, тропне с крак и ето – "Дрян! Бух!" – искрящият нож все едно танцува из въздуха ту в такт са мелодията "Черничева горичка", ту в ритъма на песните на Дзин Шоу.
– Прекрасно! – възкликнал цар Венхой. – Колко си изкусен, готвачо!
Като оставил ножа настрана, готвачът Дин отговорил:
– Вашият слуга обича Пътя, а той е над обикновеното изкуство. Първоначално, когато се заех с транжира-
не на месо, аз виждах пред себе си само трупове на бикове, но минаха три години и вече не ги виждах пред себе си! Сега аз не гледам с очи и разчитам на сензитивността на духа, престанах да възприемам със сетивата си и позволявам на духовното желание у мен да се претвори. Оставяйки се в ръцете на небесния порядък, аз водя ножа през главните стави, непроизволно прониквам във Вътрешните празноти, следвайки неизменимото, и затова никога не се натъквам на мускули и сухожилия, да не говорим за кости. Добрият готвач сменя своя нож веднъж годишно, защото той реже. Обикновеният готвач сменя ножа си веднъж месечно, защото той сече. А аз ползвам ножа си вече деветнадесет години, транжирал съм с него няколко хиляди бикове, а ножът все още изглежда така, все едно току-що е свален от точилото. Нали в ставите на трупа винаги има пролука, а острието на моя нож няма дебелина. Когато нещо без дебелина бъде въведено в празнотата, ножът винаги ще намери достатъчно място, където да поиграе. Ето защо даже след деветнадесет години ножът ми изглежда така, сякаш току-що е наточен.
Само че всеки път, когато се приближа до трудно място, виждам къде ще ми бъде трудно и събирам вниманието си в едно. Внимателно вглеждайки се в това място, движейки се бавно и плавно, водя ножа старателно и изведнъж трупът се разпада, сякаш буца пръст се стоварва на земята. Тогава аз вдигам нагоре ръка и с доволен вид се оглеждам наоколо, а след това изтривам ножа и го оставям намясто.
– Превъзходно! – възкликнал цар Венхой. – Като чух готвачът Дин, разбрах как трябва да се гради животът.

Един учител на най-високо ниво бил най-обикновен селянин. Той написал много книги и наставления. Веднъж един човек, като прочел всичко това и си въобразил, че еизследовател, дошъл при него да обсъждат високите материи.
– Прочетох всичките ви книги – казал посетителят, – съгласен съм с едни и не съм съгласен с други. В някои от тях все пак съм съгласен с отделни неща и не разбирам други. Едни книги ми харесват повече от другите.
елянинът мъдрец завел госта си на двора, където имало много животни и фураж за тях. Там той казал:
– Аз съм селянин, производител нахрани. Виждате ли онези ябълки и моркови? На някои се харесва едното, на други – другото. Виждате ли тези животни? Други хора също са ги виждали, но предпочитат едни – за езда, други – за развъждане, трети – за храна. Някой обича пилета, друг – козлета.
"Харесва ми" или "не ми харесва" не е общ знаменател. Общият фактор е храненето. Всичко това е храна.

Един богат човек помолил Сенгай да напише нещо за постоянното процъфтяване на семейството му, за да може то да се съхранява като съкровище от поколение в поколение. Сенгай извадил голям лист хартия и написал: "Умира баща, умира син, умира внук."
Богаташът се разсърдил: "Нали те помолих да напишеш нещо за щастието на семейството ми! Защо така се шегуваш?"
– Нямах намерение да се шегувам – обяснил Сенгай. – Ако на сина ти му се наложи да умре преди тебе, това безкрайно ще те опечали. Ако на внука ти се наложи да напусне този свят преди сина ти, тогава и двамата бихте били смазани от мъка. Ако в рода ти си отиват поколение след поколение в записания от мен ред – това ще бъде естественият ход на живота. Ето това аз наричам истинско процъфтяване.

Веднъж великият индийски император Акбар дошъл в съда, нарисувал на стената линия и след това попитал членовете на съда: "Как може тази линия да се направи по-къса, без човек да се докосне до нея?" Всички мълчали. Но един се засмял. Той бил известният шегаджия Бирбал. Бирбал станал, приближил се до стената и нарисувал над линията, която начертал Акбар, своя линия, по-голяма от първата, и казал: "Ето, аз направих твоята линия по-къса, без да я докосвам, та нали големината и дължината са относителни."

Веднъж Хай Шан приемал монаси от други манастири и попитал един от тях:
– Вие откъде сте? Монахът назовал манастира си.
– На какво се учите там?
– На медитация – отговорил монахът.
– Покажи ми как медитирате – поискал Хай Шан. Монахът в отговор седнал, като кръстосал крака в позата на Буда.
Хай Шан започнал да вика по него:
– Ей, дръвник, махай се! В храма си имаме достатъчно каменни статуи на Буда!

Веднъж всички жизнени сили се събрали и започнали да спорят за това, коя от тях е по-добра.
-Аз съм по-добра! Аз съм по-добра! – казвала всяка. После отишли при баща си Праджапати и казали:
– Почтени, коя от нас е по-добра?
Той им отговорил:
-Тази от вас, след чието оттегляне тялото ще се окаже в най-лошо състояние.
Тогава Речта си отишла. След едногодишно отсъствие тя се върнала и казала:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят немите – не говорещи, но дишащи въздух, виждащи с очи, чуващи със слуха и мислещи с разума – така живяхме.
И Речта влязла в тялото.
Тогава си отишло Зрението. Върнало се след година и казало:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят слепите – не виждащи, но дишащи
въздух, говорещи с език, чуващи със слуха и мислещи с Разума – така живяхме.
И Зрението влязло в тялото.
Тогава си отишъл Слухът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят глухите – не чуващи, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и мислещи с разума -така живяхме.
И Слухът влязъл в тялото.
Тогава си отишъл Разумът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
-Както живеят децата-лишени от разум, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и чуващи с уши – така живяхме.
И Разумът влязъл в тялото.
След него Диханието решило да си тръгне. И подобно на превъзходен кон, който отскубва колчето, за което са завързани краката му, то изскубнало от тялото дру¬гите жизнени сили. Те се събрали около него и казали:
– Почтени, бъди наш господар. Ти си най-добрият сред нас. Не си отивай.

Веднъж един мислещ понесъл за хората чудесно лечебно средство, но то трябвало да се носи в затворено ковчеже. Никой не се решавал да отвори ковчежето, защото по своята същност хората предполагали, че там има или отрова, или ехидна.
Така може да бъде предложено най-прекрасното съкровище, но ще бъде взето за отрова. И то остава, за да бъде прието, след като човек изпита ужасите на нещастието. Какво да се прави, ако сатаната така добре е обучил на неверие!…

Дунго Дзи попитал Чжуан Дзи: „Къде се намира това, което ние наричаме път?“ „Няма такова място, където да го няма“ – отговорил Чжуан Дзи. „А вие все пак каже¬те, и тогава ще мога да разбера.“ „Да кажем, в мравки¬те.“ „А имали го в нещо по-ниско от това?“ „В бурените и в плявата.“ „А в още по-ниско?“ „В керемидата и в тухлата.“ „А в нещо толкова ниско, че няма накъде повече?“ „Във фекалиите и в урината!“
Дунго Дзи обидено си премълчал, и тогава Чжуан Дзи му казал: „Вашите въпроси, уважаеми, изобщо не засягат същността на нещата. По същия начин управителят на пазара Хо определяше колко тлъста е една свиня, като я натискаше с крак. Колкото по-силно натискаш, толкова по-точно ще определиш. Не беше необходимо да питате за местонахождението на пътя, тъй като пътят не е отдалечен от нещата. Такъв е върховният път, такава е и великата реч.
А е по-добре да се разходим из двореца на отсъстващото, съединявайки се с всеобщата съгласуваност без граници и предели! Защо да не бъдем заедно в неправенето? Да не бъдем безметежни, чисти, празни? Да разпръснем своите помисли, да не се насочваме наникъде и няма да знаем докъде ще стигнем. Ще идваме и ще си отиваме, без да знаем къде да спрем. Аз вече съм се впус- кал В такива странствания и съм се връщал обратно, но все още не зная къде лежи пределът им. Аз блуждаех в тези безбрежни простори, но великото знание, което ги обитава, е безгранично.“

Веднъж късно вечерта Настрадин Ходжа на лунна светлина вадел кофа с вода от кладенеца и видял, че луната е паднала в него. За да извади луната, той вързал една кука към края на въжето и я спуснал долу. Случайно куката се закачила за един камък и когато Въжето се изпънало, куката се откъснала, а Ходжа паднал по гръб. Той погледнал нагоре и видял, че луната е на небето. "Е, слава Богу, доста се измъчих, но затова пък луната се върна на мястото си" – помислил си Настрадин.