Чуй всички приказки

Живели някога на този свят един мъж и една жена. Те имали три дъщери. Веднъж мъжът отишъл да работи на нивата си, а жена му се заловила да меси хляб. Но водата й била малко и тя изпратила най-голямата си дъщеря да й донесе. Тръгнала девойката към извора, който се намирал в дола под едно дърво, наляла половин стомна вода, погледнала дървото, погледнала и големия камък под него и изведнаж помислила: «Когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос; той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? Какво ще правя тогава, как да не плаче човек?» И тя заплакала и занареждала:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че най-голямата й дъщеря не се връща, и изпратила средната да я търси.
— Я иди да видиш къде се е запиляла тази непрокопсаница. Време е да замеся тестото.
Слязла средната дъщеря при извора, гледа — сестра й седи под дървото, плаче и си скубе косите.
— Защо плачеш, сестрице? — попитала я по-малката сестра.
— Ах, каква безсърдечна леля си ти — отвърнала тя, — защо не пролееш поне една сълза?
— Но какво се е случило?
— Ето какво: когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос, той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? . . . Ах, какви лоши трябва да сме ние, за да не плачем и скърбим!..
Средната дъщеря седнала до по-голямата си сестра и двете почнали да си скубят косите и да нареждат:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че и средната й дъщеря не се връща, и изпратила най-малката да ги търси. Отишла най-малката сестра на извора, седнала при по-големите си сестри и трите почнали да плачат и да нареждат.
Чакала майка им, чакала — нито една от дъщерите й не се връщала. Този път тя сама се запътила към извора.
Приближила се тя до девойките и креснала:
— Защо не се връщате вие в къщи, мързелани такива? Тестото ми няма да втаса!
А сестрите отговорили в един глас:
— Ах, мамо, мамо, каква баба си ти, що за немилостиво сърце имаш, та не заплакваш дори над гроба на внука си!
— Какви са тия глупости, дето ги дрънкате, мили щерки? — смаяла се майката.
Най-голямата дъщеря продължавала да си скубе косите и да се облива в сълзи, а по-малките отговорили вместо нея:
— Мила майко, нашата по-голяма сестра ще се омъжи, ще ни роди племенник хубавец, ще го наречем Кикос, той ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Коя баба няма да заплаче тогава и да занарежда?
И след тези думи отново заридали.
Седнала майка им до тях, разплела си косите, заплакала, занареждала и тя:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
А в това време край извора минавал един човек. Видял той жените и попитал:
— Защо плачете толкова, добри хора?
— Как може майката, лелите и бабата да не плачат над детето си? — отвърнали му те.
— Не разбирам какво казвате — рекъл пътникът.
— Ето, чуй що, добри човече: ако най-голямата ми дъщеря се омъжи, тя ще ми роди внук хубавец на име Кикос. Той ще порасне, ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Как тогава искаш да не плачат и да не скърбят майка му, лелите му и баба му?
И след тези думи четирите жени отново почнали да плачат и да нареждат. Присмял им се на ума си пътникът, но на глас казал:
— Та нали още не се е случило и помен от това, вървете си у дома и не плачете!
Но те не чували и заплакали още по-високо.
Разбрал пътникът, че няма да може да успокои тези жени, и им рекъл:
— Със сълзи и рев няма да съживите Кикос. Я по-добре си идете в къщи, заколете нещо от добитъка, изпечете хляб и направете помен за покойника. Веднага ще ви олекне.
Послушали те пътника и си отишли. Имали си един-единствен вол. Заклали го и изпекли хляб. Направили помен, нахранили чуждите хора и с това се успокоили.
Върнал се вечерта мъжът в къщи, видял на плета волската глава и попитал:
— Ей, жено, какво се е случило с нашия вол?
— Ами какво — направихме помен за Кикос — и му разказала всичко. Мъжът се разярил:
— Вие ум имате ли, или не? Ама че глупачки такива, ама че луди же¬ни! Какъв е този Кикос, откъде се взе той, че да му правите помен?
Нахокал ги мъжът както трябва, но нищо не можел вече да оправи. Тогава си помислил:
«Я да тръгна аз по света и да видя има ли някъде такива глупачки като тях!»
И той тръгнал на път. Минал край една река, а там някаква жена си миела краката.
Видяла го жената и попитала:
— Къде отиваш, братко?
Но той бил още много ядосан и не отговорил нищо. Жената отново попитала:
— Къде отиваш, братко? Тогава мъжът отвърнал сърдито:
— В пъкъла отивам, ето къде!
— В пъкъла ли? — зарадвала се жената. — Вземи тогава тези пари и ги дай на майка ми, тя е точно там.
Мъжът хич не я и чул, а продължил пътя си. Но жената се затичала след него, пъхнала му парите в ръката и казала:
— Много ти се моля, майка ми е в пъкъла, дай й тези пари!
Тогава човекът си помислил: «Не току-така казват хората: глупаци по света колкото щеш! Какво ще я съжалявам, я да взема парите аз и да си купя друг вол!»
А тя била жената на онзи пътник, който дал съвет да се направи помен за Кикос. Върнала се в къщи и казала на мъжа си:
— Знаеш ли, мъжо, аз изпратих на майка си пари.
— Ах ти, глупачко, та нали майка ти е умряла, как си могла да й изпратиш пари?
— Да, ама един човек отиваше в пъкъла при мама и аз му дадох пари да й ги предаде.
Ядосал се мъжът, набил я както трябва, после се метнал на коня и тръгнал да догони човека — бащата на трите дъщери, за да си вземе обратно парите.
А бащата на трите дъщери забелязал, че някой препуска на кон след него. Сетил се той, че това сигурно е мъжът на онази жена, отбил се в една воденица и се скрил там. В това време и мъжът на глупавата жена стигнал до воденицата, завързал пред нея коня си и влязъл вътре. А бащата на трите дъщери изтичал навън, отвързал коня, метнал се на него и — дим да го няма!
Излязъл от воденицата стопанинът на коня и що да види — коня го няма! Така се и върнал в къщи — без кон и без пари.
А онзи човек си дошъл в къщи на кон и казал на жена си и на дъщерите си:
— Мислех, че само вие сте такива глупачки, но излезе, че имало и от вас по-глупави!

Живели някога в един град трима кьосета. Те всеки ден излизали пътя и мамели, както им падне, срещнатите селяни. Но ето че веднъж един селянин на име Яро изпратил сина си в града да продаде кравата им..
— Внимавай, синко, по-малко от три жълтици не взимай за крава? — нашата крава е хубава, млечна!
Синът подкарал кравата за града. Като излязъл от селото, срещнало го първото кьосе.
— Добър ден, братко — казало кьосето, — продаваш ли телето?
— Дал ти бог добро! — отвърнал синът на Яро. — Та това теле ли е? Това е нашата хубава, млечна крава.
— Крава ли? — засмяло се кьосето. — Това е теле, а не крава. Ако искаш да го продадеш, от мене да мине, давам ти тридесет куруша.
— Ти какво, да не се подиграваш с мене? — казало момчето и подкарало кравата по-нататък.
Не щеш ли — насреща му второто кьосе.
— Продай ми телето — казало кьосето.
— Това е крава, а не теле — отвърнало момчето.
— Я не разсмивай хората — рекло кьосето. — Аз ще ти дам десет куруша повече от другите. Не ги ли вземеш, ще съжаляваш. Изглежда, че си бедно момче, жал ми е за тебе.
— Не — казало момчето и подкарало кравата по-нататък. А после се замислило: «Възможно ли е баща ми да ми е бутнал в ръцете теле вместо крава?»
Най-после момчето стигнало до града. Там го спряло третото кьосе.
— Продай ми телето!
— Това е крава — отговорило неуверено момчето.
— Това е теле! — почнало да го уверява кьосето. — Няма да взема те лъжа я! Дай ми телето, ще ти платя за него петнадесет куруша повечеот другите. «Какво е това чудо? — смаяло се момчето. — Всички, които ме срещнат, един глас твърдят, че карам теле, а ие крава. Да не би наистина да е така?»
И казало:
— Така да бъде, дай парите!
Взело момчето парите и се върнало в къщи.
— Татко, ти защо каза за телето, че било крава? Когото и да срещнех, всеки ми повтаряше, че това е теле. И аз го продадох на хубава цена — за четиридесет и пет куруша!
— Ти какво, да не си сляп? — ядосал се баща му. — Казвай кой те измами!
— Не зная, татко, те бяха трима и всички кьосета!
— Кьосета ли! Сега зная — рекъл бащата. — Аз ще им отмъстя!
Яро бил умен и добър човек, но си нямал пари. Отишъл той при съседа си и рекъл:
— Дай ми назаем три жълтици!
Съседът му дал три жълтици. Върнал се Яро в къщи, взел магарето и го подкарал към града. Като видял на пътя едното от кьосетата, сложил жълтиците под опашката на магарето. А щом се изравнил с кьосето, смушил магарето. Магарето махнало с опашка и едната жълтица паднала на земята. Яро спокойно я вдигнал и я сложил в джоба си. Кьосето видяло това и се зарадвало.
— Братко, продай ми магарето!
— Не, брате, това магаре цена няма. Дори и седемте колена на бащите я дедите ти да се съберат, пак не могат плати за него!
Тръгнал Яро по-нататък. А когато срещнал второто кьосе, смушкал отново магарето и изпод опашката му пак се търколила жълтица, която Яро сложил в джоба си. Същото сторил той и пред третото кьосе. Така и трите кьосета се убедили, че магарето на Яро изхвърля жълтици, и почнали да го убеждават:
— Продай, братко, магарето! Продай, братко, магарето!
— Вие да не сте луди? Нямате толкова пари, за да го купите. Едно само кога да направя — ще ви го отстъпя срещу една малка сума за двадесет и четири часа, но не за повече!
— Е, добре, дай ни го поне за едно денонощие!
И почнали да се пазарят. Най-после Яро дал магарето на кьосетата за осем хиляди куруша.
Едно от кьосетата взело магарето със себе си. Подържало го в къщи известно време, но магарето не изхвърляло нищо освен тор. Кьосето не казало нито дума на другарите си и им предало магарето. Как ли не се въртели те около магарето, но също не постигнали нищо.
— Ах, този мошеник! — усетили се те. — Яро ни изигра и ни прибра всичките пари.
А след като се върнал в къщи, Яро почнал да мисли какво да прави по-нататък. Той знаел, че няма да се отърве така лесно от кьосетата. Отишъл и купил два заека за пет жълтици. Пари — колкото щеш имал! Пъхне ръка в единия си джоб — жълтици, пъхне я в другия — сребро!
Донесъл Яро зайците в къщи и казал на жена си:
— Жено, аз ще отида на нивата, а ти скрий единия заек тук, другия аз ще взема със себе си. Ако дойдат кьосетата, изпрати ги при мене, но не забравяй да приготвиш двайсет различни ястия. Искам да им изиграя една шега! — и се запътил към нивата.
Щом се разсъмнало, кьосетата дотичали запъхтени.
— Къде е този разбойник, дето ни опропасти?
— Отиде на нивата — отговорила жена му.
Кьосетата с все сила се затичали към нивата. Там те намерили Яро и за малко щели да го разкъсат на парчета от яд.
— Братчета — рекъл им Яро, — напразно се ядосвате! Аз ще ви върна парите, те са у дома. Почакайте да свърша работата си и ще отидем заедно в къщи. Там ще хапнем и аз ще ви дам парите. Не съм ги изял я?
Извадил Яро заека от торбата и рекъл:
— Бягай в къщи, зайче, и кажи на жена ми да приготви обяд за мене и за гостите! — и го пуснал.
Заекът, разбира се, хукнал по полето, колкото му крака държат. Но кьосетата повярвали, че той се е затичал право към къщи. А Яро се обърнал към кьосетата:
— Хайде, братчета, да отидем у нас. Там ще похапнем и аз ще ви върна парите. Аз не съм от тези, които обичат да си присвояват чуждото.
Когато наближили къщата, Яро извикал:
— Ей, жено, слагай бързо да ядем!
Жената на Яро почнала да нарежда двадесетте ястия. Кьосетата се смаяли. «Какъв умен заек има Яро!» — помислили си те. А Яро казал:
— Стига сте мислили, братчета! Яжте, наздраве! Ей сега ще стана и ще ви върна парите!
След като се нахранили, Яро извикал:
— Жено, дай по-скоро ключа да им върна парите!
Жената се позабавила малко. Яро се престорил на ядосан, грабнал тоягата и си дал вид, че ако не са гостите, ще набие жена си.
— Е де, успокой се — казали кьосетата, — не ни трябват парите, по-добре ни продай заека.
— Не, дума да не става, няма да ви го продам! Каква полза имах от това, че ви продадох магарето? А сега искате и заека.
Но кьосетата били алчни хора. Те си помислили: «Опитоменият заек не само ще ни върне загубата, но ще ни донесе и печалба». Платили за заека толкова, колкото дали за магарето, и си отишли с покупката. Когато наближили града, кьосетата извадили заека от торбата и му рекли:
— Иди кажи на жените ни да приготвят обяд! — и го пуснали.
Заекът, разбира се, не чакал да го молят много-много и полетял.
В къщи кьосетата видели, че не е направено нищо, и набили жените си. Но жените се кълнели и ги уверявали, че не са виждали никакъв заек. Едва сега кьосетата се досетили, че Яро пак ги е надхитрил, и се върнали отново при него. Но Яро се бил приготвил вече за тази среща. Той напълнил с кръв един волски мехур и казал на жена си:
— Кьосетата, разбира се, пак ще дойдат скоро. Ти закачи този мехур на шията си. Когато дойдат, аз ще ти кажа: «Донеси по-скоро парите!» А ти не се и помръдвай, сякаш не говорят на тебе. Аз ще се ядосам и ще се развикам. Но ти пак не обръщай внимание. Тогава ще грабна един остър нож и ще се спусна, уж да те заколя. Ти не се бой, аз ще пробия само ме¬хура. А като бликне кръвта, престори се на умряла.
— Добре — съгласила се жена му и взела мехура.
Още не влезли кьосетата в къщи, и Яро изкрещял на жена си:
— Бързо извади и донеси парите!
А тя не му обърнала никакво внимание.
— Какво е това, не ме ли чуваш? Казват ти, донеси парите!
— Я ме остави на мира, не зная къде са ключовете!
— На тебе говорят, никаквице такава, мръдни се по-скоро!
— Какво си се развикал? Казвам ти, че у мене няма никакви ключове.
— Веднага намери ключовете, иначе ще те заколя като кокошка!
— Къси ти са ръцете, разбойнико!
При тези й думи, уж побеснял от гняв, Яро сграбчил жена си за косите, повлякъл я към ъгъла, съборил я на земята и забил ножа си във волския мехур. Бликнала кръв. Жената затворила очи и останала да лежи като мъртва.
Кьосетата се изплашили. Помислили си, че отгоре на всичко могат да ги обвинят и в убийство.
Хукнали кьосетата да бягат, но от страх не можели да намерят вратата.
— Измамници! — изкрещял към тях Яро. — Заради вас убих за нищo жена си! Сега е ваш ред, няма да избягате от моя нож!
От страх душите на кьосетата се свили като просени зърна. Най-после те едва намерили вратата и се спуснали да бягат колкото може по-далеч от страшния Яро, без да посмеят да се обърнат назад.
А Яро и жена му се прегърнали и почнали да пеят, да играят да се веселят.

Живял в старо време един голям богаташ. Той водел такъв живот, че малко по малко прахосвал богатството си и един прекрасен ден останал гол като сокол.
Навел той поглед, обронил глава надолу и само охкал и ахкал, когато си спомнял за миналите дни.
Веднъж му дошли на гости приятели и един от тях — човек видял и патил — рекъл:
— Изглежда, че нещо си сбъркал, затова щастието те е напуснало.
Моят съвет е да тръгнеш да си търсиш изгубеното щастие — може да го намериш и тогава ще забогатееш както преди.
Обеднелият богаташ послушал тези думи и тръгнал през поля и гори да си търси щастието. Веднъж сънувал, че щастието му виси на една скала. Събудил се на сутринта и веднага се упътил да търси скалата. Вървял, вървял и срещнал по пътя един лъв.
— Накъде си тръгнал? — попитал го лъвът.
— Отивам да търся щастието си.
— Аз го зная — рекъл лъвът. — То е много мъдро, може би ще го попиташ как да се изцеря. Ето вече от седем години съм немощен. На връщане ще ми кажеш какво е отговорило и аз ще направя за тебе всичко, каквото мога.
Човекът обещал да изпълни молбата му и си продължил пътя.
По-нататък той влязъл в една овощна градина, отрупана с изобилен плод. Но като късал плодовете и ги опитвал, разбрал, че те всички са горчиви. Стопанинът на градината го видял и най-напред му се скарал, но после, когато човекът му разправил своето нещастие и му казал накъде е тръгнал, почнал да го моли:
— Попитай тогава, братко, какво да направя, та плодовете на моята градина да не бъдат горчиви. Колко труд положих, садих нови дървета, присаждах — нищо не помогна. Ако на връщане ми донесеш отговор, ще направя за тебе всичко, което ми е по силите!
Човекът обещал да изпълни молбата на градинаря, продължил пътя си и стигнал до един замък, разположен край висока планина. Той влязъл в двора и видял една красива девойка. Тя го запитала какво търси по тези места и човекът й разказал всичко, което се случило с него.
— Аз имам и имот, и богатство — рекла девойката, — но страдам от силно главоболие, което ме мъчи денонощно. Ако попиташ своето щастие как да се изцеря, ще направя всичко, каквото поискаш!
— Добре, ще го попитам — обещал човекът и продължил нататък.
Вървял той колкото вървял, стигнал най-после до скалата и намерил своето щастие, което висяло с главата надолу.
Човекът го поздравил и му разказал какво го е сполетяло. После предал молбите на лъва, градинаря и на девойката и като изслушал отговорите на щастието, предложил му да се върнат заедно.
— Ти тръгни напред, аз ще дойда след тебе — рекло щастието. На връщане човекът видял пак красивата девойка и й казал:
— Ще се изцериш от своята болест, ако се омъжиш за някой добър юнак. На стопанина на градината казал:
— Водата, която напоява градината ти, тече по златоносна земя. Златният прах, който се намира във водата, се всмуква в дърветата и затова плодовете им стават горчиви. За да дава градината ти сладки плодове, трябва да изместиш коритото на реката или да извадиш златото от водата.
Като стигнал при лъва, човекът му разказал всичко, което видял по пътя, и отговорите на щастието.
— Какво ти предложи прекрасната девойка? — попитал лъвът.
— Предложи ми да се оженя за нея и заедно да добруваме, но аз не се съгласих.
— А какво ти предложи стопанинът на градината?
— Стопанинът на градината извади от реката всичкото злато, а то излезе много. Предложи ми да го взема за себе си, но аз му отказах и рекох: «Какво ще го мъкна толкова далече до къщи!»
— Е, добре, а сега ми кажи какъв съвет получи за моята болест — попитал лъвът.
— А за тебе щастието ми каза, че лъвът ще се изцери, щом изяде главата на глупав човек.
Лъвът хубавичко се позамислил над тези думи, после протегнал полекичка лапата си към главата на човека, сграбчил я и я излапал.
— Кълна се — рекъл лъвът, — че едва ли ще намеря на земята по-глупав човек от тебе!

Току в подножието на връх Мусала във величествената Рила планина е най-високото езеро от всички рилски езера – Леденото. Преди милиони години невидимата ръка на природата шлифовала ледени езици с едрозърнест лед, които се спускали надолу като запокитени. Спускали се ледените езици, спускали се и се разположили стъпаловидно по билото и родили езерата. „Очите на Рила" ги е нарекъл народът, добрал се до тези висини. А най-високото от тях на Балканите – 2700 метра надморска височина – Леденото, и до днес таи една легенда, която се разказва от всеки, който реши да покори гордото чело на Рила!
Обичали се двама млади. Голяма била обичта им, но както се случва, неверието винаги хвърля сянка върху съвършенството. Девойката, може би влюбена в себе си повече отколкото е приличието, поискала от своя любим да й покаже колко много я обича. Мярката за тази обич била той да се хвърли в езерото и да го преплува. Тогава тя ще бъде сигурна в силата на неговата преданост. Без да мисли, момъкът се хвърлил в езерото и то дружелюбно го прегърнало в ледените си води. Потънало в бездната безразсъдството на младостта! Момъкът така и не се видял повече. Останало само да се разказва, че леденото езеро не крие живот. То е просто едно от очите на Рила.
Не случайно великият поет Иван Вазов я нарече „Великата рилска пустиня"! От върха надолу се спуска голямата рилска река. Местните хора казват, че край реката никога не е имало трева, защото самодивите там въртели самодивските си хора и все я тъпчели.
Веднъж една жена решила да отнесе детето си при свети Иван Рилски, за да се поклони. Когато стигнала до реката, тя седнала да си почине и заспала близо до самодивското игрище. Детето седяло до нея и не смеело да гукне. В съня си майката дочула някой да говори, но не можела да си отвори очите от дълбокия сън. Една жена говорила на детето:
– Постой, рожбо, при мен. Не се плаши, аз не съм лоша, зло няма да ти сторя. Аз съм Юдинка – казала дългокосата руса жена. – Когато бях девойка, бях самовила и хубостта ми нямаше равна на себе си. Сестрите ми завиждаха и на хубостта, и на пеенето, и на самовилските хора, които въртях, та на земята не стъпвах. Когато бях на осемнадесет години – продължавала разказа си самовилата – открадна ме вакъл овчар, дивен свирец на кавал. Потръпваха рилските гори от неговото свирене, но аз не го залюбих. Добих лете. Моята майка не можа да ми прости, че съм нарушила самовилските повели и ми открадна детето, а мъжа ми устреля и той се раздели с душата си. Останах сиротна вдовица и без дете. Клетвата на моята майка беше – да стана юдинка и да се радвам на чужди деца. Да остават майките им подир мен да леят сълзи за рожбите си, а аз с тези сълзи да ги къпя. – Кажи ми, мило детенце, дали да те взема, или да те върна на майка ти, че и тя е сиротинка като мене, никого си няма.
Като се събудила майката, видяла детето си в ръцете на чужда жена – облечена в черно и ронела горчиви сълзи, и занемяла. Юдинката я съжалила, оставила й детето и го благословила да бъде най-хубавата и умна девойка на света!

В тази  приказка се разказва за туй, как Камилата получи своята голяма гърбица.
В началото на времето, когато светът беше още съвсем нов-неготов и Животните тъкмо започнаха да работят за Човека, имаше една Камила, която живееше сред Ужасно унилата пустиня, защото сама беше Ужасно унила камила и не искаше да работи. Тя се хранеше със сухи клечки, тръни и бодли и когато някое животно я заговореше, тя продължаваше да си хрупа и хрупа трънаците и треволяците и отговаряше само с едно презрително „Хръп!". С едно „Хръп!" и толкова.
Понеделник сутринта пръв пристигна при нея Конят, със седло на гърба и юздечка между зъбите.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да носиш ездач на гърба си като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Конят си отиде и разправи на Човека. След него пристигна Кучето, с пръчка в устата.
— Камило, ей, Камило! — каза то. — Ела да ходиш на лов като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Кучето си отиде и разправи на Човека. Трети пристигна Волът, с хомот на врата.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да теглиш ралото като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Волът си отиде и разправи на Човека. Като свърши работният ден, Човекът събра Коня, Кучето и Вола и каза:
— О, вие Трима, от които полза има, знам, няма да ви е лесно (още повече че светът е съвсем нов-неготов), но това хръпало в пустинята, изглежда, не е способно за никаква работа, инак досега щеше да е тук; затова ще го оставя да си седи, където е, а
вие ще трябва да работите извънредно и заради него.
Това ядоса много Тримата (понеже в такъв съвсем нов-неготов свят имаше много нещо за вършене) и те се събраха там, дето почваше Пустинята, на съвещание, или както казват африканците, на „индаба"; или както казват индусите, на „панчайет"; или както казват индианците, на „пау-пау". Камилата се довлече и тя, по-ужасно мързелива от всякога, като дъвчеше някакъв сух трън. Щом видя Тримата, тя се усмихна презрително, каза: „Хръп!", и си отиде.
Но след малко наблизо мина един дух, или по арабски — Джин, който беше Джин — Отговорник за всички пустини.
Той се движеше във вихрушка от прах. (Джиновете винаги се придвижват тъй, защото такава е магията.)
Като видя Тримата, той се спря за малко да поиндаби и попанчайети с тях.
— О, Велики джине на всички пустини — каза Конят, — справедливо ли е някой да мързелува, когато светът е още съвсем нов-неготов?
— Не, разбира се — каза Джинът.
— А така! — каза Конят. — А пък има едно същество — дългокрако и дълговрато — сред твоята Ужасно унила пустиня, което е ужасно мързеливо и досега — от понеделник сутрин! — не е мръднало крак да поработи! То не ще да носи ездач на гърба си!
Фюююю! — подсвирна Джинът. — Залагам всичкото злато на Арабия, че това е моята Камила! И какво казва тя?
— Казва „Хръп!" — отговори* Кучето. — И не ще да ходи на лов!
— А нещо друго да е казвала?
— Не, само „Хръп!" И не ще да тегли ралото! — каза Волът.
— Добре — каза Джинът. — Сега ще я нахръпам аз нея, само миг почакайте!
Той се уви в своята дреха от прах, понесе се над Пустинята и откри Камилата, която ужасно мързеливо се любуваше на отражението си в една локва.
— Моя стара жвакаща и плюеща приятелко — каза Джинът, — чувам, че си била отказала да работиш, и то в този свят, който е още съвсем нов-неготов?
— Хръп! — отговори му Камилата.
Тогава Джинът седна на пясъка, подпря брадичката си с ръка и започна да мисли една Голяма магия; а Камилата продължи да се любува на отражението си в локвата.
— Другите Трима са работили извънредно от понеделник сутрин досега само за¬ради твоя ужасен мързел — каза Джинът. И продължи да мисли Голямата магия, подпрял брадичката си с ръка.
— Хръп! — каза Камилата.
— На твое място бих се въздържал от потретяне, за да не съжалявам после — каза Джинът. — Слушай, лигло, заповядвам ти да се хванеш на работа!
Камилата и този път каза: „Хръп!", но едва изхръпка, и видя в локвата как линията между плешките и опашката й, с която тя много се гордееше, започна да се издува, да се издува, докато се превърна в една голяма клатушкаща се могила.
— Виждаш ли тази могила, приятелко мила? — каза Джинът. — Това е „Хръп"-ът,
който си спестила, като си хръпала, без да си се потила. Днеска сме четвъртък, а ти не си мръднала крак от понеделник сутрин, когато другите животни почнаха да се трудят. Тръгвай веднага на работа!
— Как ще работя, като този „Хръп" ми пречи? — каза Камилата.
— Той е нарочно — каза Джинът, — защото си пропуснала три дни. Отсега ще можеш да работиш три дни, без да ядеш, за сметка на своя „Хръп". И само да кажеш, че не съм ти сторил добро! Хайде, измъквай се от пустинята ми, върви при другите Трима, че и от теб полза да има, и се дръж прилично!
И Камилата понесе своя „Хръп" през пустинята и отиде при Коня, Кучето и Вола. И оттогава до днес, о, мое Безценно съкровище, тя още го носи (само че за да не я засягаме, ние не го наричаме „хръп", а „гръб" или „гърбица"). Но и досега не си е отработила трите дена, които беше пропуснала в началото на света. И не се е научила да се държи прилично.
* * *
На гърба си могила
има всяка камила —
ако щеш, провери в зоопарка —
но аз зная двамина
мързеливци с гърбина,
надвишаваща нейната мярка отдалеч, 
моя драга, проличава веднага
 как могила унила, пълна с грозни инати,
 като гръб на камила на гърба му се клати.
А със тебе ний двама
се въртим по пижама,
грозно хленчим, не щем да закусим,
бродим чорлави в къщи
като дяволи същи
и на своите играчки се мусим.
Но доколкото зная, по закона в страната
 със лице към стената се наказват лицата,
 щом такава могила, пълна с грозни инати, 
като гръб на камила на гърба им се клати.
Затова, моя драга,
човек трябва веднага
да престане дома да се шляе
и да грабне в ръката
търнокоп и лопата,
и да иде навън да копае.
И ще види как Джина — дух на нашта градина 
ще издуха от него като дим от комина
 всяка грозна могила от камилски инати!… 
Тоз съвет, моя мила, е към теб и баща ти.

В стародавни времена живял свети Иван Рилски! Селото, в което се родил, било малко и бедно. Сирашка участ имало детето.
Когато поотраснало момчето, селяните го ценили да пасе говедата, защото бил добър, грижовен и много обичал добичетата. Пасал ги той много години и хората били доволни от него. Веднъж сред полето го сварил проливен дъжд. Уплашило се момчето да не придойде селската река, която правела големи пакости в такова време, та се разказвали страхотии за нея. Говедарчето набързо събрало говедата и ги прекарало през реката. Прибрал се Иван в селото спокоен, че е изпреварил бедствието!
Но когато се стъмнило, чорбаджията, при когото живеел, дошъл и изпитателно го изгледал. Момчето смутено побързало да попита стопанина – какво се е случило, та го гледа недоволно!
– Иване, казал му той – ти докара на всички селяни говедата, само моята крава си забравил да прибереш. Тя беше стелна, да не би някъде да се е отделила, а ти да не си я видял? Искам си кравата! Намери я и ми я доведи невредима.
Иван спокойно и благо отвърнал на своя стопанин – да не се бои за кравата. Ще я намери и ще я доведе. Нищо няма да й се случи. На тези добри думи чорбаджията от-върнал с добро и му обещал, че ако я намери, телето, което се отели, ще бъде негово. Изненадан от тази щедрост, Иван със светещи от умиление очи попитал:
– Даваш ми телето?
– Давам ти го – твое да бъде – рекъл чорбаджията.
Тръгнал Иван из полето, край гората – там, където пасъл цялото стадо и стигнал до реката, Рила й било името. Реката била толкова придошла и толкова страховито ечала, че невъзможно било да се прегази. На този бряг той не намерил кравата. Момчето решило, че може да е преминала на другия бряг.
Трябвало да се прегази водата. Без кравата не трябвало да се връща. Но как ще стане това? Стоял Иван на брега, гледал „полудялата" пълноводна река и не знаел какво да стори. Изведнъж решил. Свалил си шаечната абица, хванал се за единия й ръкав и я метнал в реката. После се прекръстил молебствено и седнал върху нея. Дрехата заплувала спокойно и плавно и той се озовал на другия бряг невредим и сух! Затърсил весело кравичката. Тук-там, пребродил брега и изведнъж пред него се изпречила тя – със своето красиво мъжко теленце. Прегърнал го нежно, порадвал му се гальовно и го понесъл към реката. Кравата, с топли майчини очи, безропотно тръгнала след него. Когато стигнал на брега, той отново метнал абата във водата, седнал на нея с телето, прекръстил се пак и се понесъл по водата, а кравата го последвала в дълбоките води. Водили я майчината обич и Божията воля. Преплували като по чудо реката и се озовали на другия бряг.
Щастлив от изпълненото обещание, Иван закарал кравата с телето на своя чорбаджия. Зарадван и доволен от своя пастир, стопанинът му казал, че след три години телето ще бъде негово – ще си го вземе. От този ден Иван спокойно продължил да пасе говедата и да се радва на телето, което растяло и хубавеело пред очите му.
Когато изминали трите години, Иван получил обреченото теле.
Той го хранил с хляб и го поил с най-бистрата и чиста вода, водил го при най-сочните треви. Телето било кротко и обичливо. Всички му се радвали като на своя рожба!
Случило се така, че на един сиромах от селото му умрял волът. Нямал нещастникът с какво да си изоре и засее нивата. Примолил се на Иван да му даде телето – да го научи как се впряга и как се оре и сее. Дал го той с драго сърце. Изорал си човекът нивата, засял я, както му е редът, а вече зимата била захванала. Дошло лятото. Нивата на сиромаха толкова избуяла, толкова наплодила, че класовете от земята до върха били пълни. Съседите му завидели за този богат приплод и решили, че Иван като му е дал телето, е направил и магия – обрал е класовете от нивите им и ги е пренесъл на сиромашката нива, та затова е толкова плодна! Завиждали му всички, защото щял да стане чорбаджия.
Заради тази богата родитба на нивата на селянина, който орал с телето на Иван, людете решили да освободят пастира от говедарлъка. Решили и го сторили. После дълго търсели кой да поеме говедата, за да ги води на паша, ала никой не се наемал. Наложило се отново да се помолят на Иван – да се върне към пастирството и той приел.
Работите през годината вървели, както е било. Но скоро се случило така, че на друг селянин умрял биволът. И той се обърнал към говедаря с молба да му даде телето да си изоре и засее нивата. Засял той както всички. И когато дошъл ред да прибира реколтата, класовете на нивата – от земята до върха, били още по-пълни, още още по-богати на плод.
– Това е магията на Иван – ядосано си казали завистливите селяни и решили да го изгонят от селото. Такива пакости, те не могли да понесат – най-сиромасите да получат такава благодат от природата!
Един ден се събрали всички селяни и тръгнали към бедната къщичка на говедаря! Като ги съгледал, той разбрал, че ще му се случи нещо лошо, гняв е това, не е шега, и побягнал към планината.
Качил се на най-високия камък, за да гледа какво ще правят. Стоели те дълго време и се чудили какво да сторят. Говедата отново останали без пастир, нямало кой да ги води на паша. Сговорили се най-после да му се помолят отново – да поеме говедата. След дълги уговорки го склонили и той слязал от високия камък.
Минала година, без да се случи нищо лошо в селото. Когато дошла втората, отново се случило волът на друг сиромах да умре. На драго сърце Иван и на него дал телето да си изоре и да си засее нивата. Този път родитбата от жито била толкова богата, че сиромахът стигнал по харман най-богатите орачи в селото. Разгневени от завист, селяните заявили на Иван, че ако още веднъж даде някому добичето си да оре и сее – ще го убият. Добрият грижовен пастир продължил да пасе добичетата и да се забавлява със своето чародейно теле по ливадата.
Веднъж посред пладне селската тълпа поела към поле¬то, за да погуби пастира. Телето ги съгледало отдалеч и с човешки глас казало на своя стопанин:
Иване, твоите селяни идат да те убият.
Иван спокойно му отговорил:
– Мен няма да убият, но теб ще те заколят. Не се помръдвай от мястото си, чу ли?
Дошли те до мястото, а Иван вече ги гледал от високата скала. Поседели те, поседели и решили да убият телето. Нарязали го на парчета, разделили си го и нарамили чувалите на гърба си.
Иван гледал тази жестокост, тръпнела му душата от мъка и рекъл:
– Господи, дано телето ми да се превърне в змии и гущери, за да не могат да го ядат проклетниците.
Скоро чувалите по гърбовете на злосторниците се изпълнили със змии и гущери, които ги погнали да ги хапят. Иван слязъл от скалата и отишъл при своя брат. Поискал му той синът му Лука на постничество да го учи горе в планината. Дали му момчето.
Минало време. Злината не давала покой на селяните. Те насилили брат му да си вземе момчето Лука от планината, за да не се учи на магьосничество. Иначе, заканили се да го погубят. Отишъл бащата да си вземе сина, а Иван го посъветвал:
– Братко, остави детето тук да си гледа работата. Ако си го вземеш, няма да е твое.
– Как да се върна без него – тъжно отвърнал бащата, – те ще ме убият.
Взел си той момчето от Иван и тръгнали. Скоро стигнали до една чешма и спрял водица да си пийне, жаждата да си утоли. Детето оставил на една каменна плоча до чешмата. В това време пропълзяла змия и ухапала Лука по петата. Когато бащата се върнал от чешмата, сварил детето си мъртво.
Горчиво заплакал нещастният селянин, мъка и укор изпълнили сърцето му, че не послушал съвета на своя брат.
Върнал се с детето при Иван и заредил неудържимо – молил го за прошка. Така му било писано – повтарял отчаяно той.
– Моля те прибери го при тебе, погреби го тук, а аз ще се върна в селото, та дано ми се нарадват комшиите.
Иван погребал братовия си син в един голям камък и над него изградил църква, която нарекъл „Свети Лука". Тя стои и до днес.
Сломен от трагичната участ на своя добър последовател Лука, Иван приседнал на скалата и задрямал. Дяволът, който отдавна търсел подходящ момент, за да накаже постника заради неговата голяма доброта, го блъснал от скалата. Той полетял надолу от голямата стръмнина, но леко се поударил от падането и веднага се изправил на крака, прекръстил се и отправил молба към Бога:
– Господи, ако това зло е от дявола, помогни ми отново да се възкача на скалата.
И станало чудо! Божа сила го подзела и камъкът отдолу се пробил. Минал през него, а Бог го провъзгласил за светец и го издигнал на върха. Седнал свети Иван на камъка и видял, как дяволът се пукнал от яд, че не му се отдало да отмъщава за добрина!
Това място, което пробил в камъка свети Иван Рилски и се проврял през него, и до днес стои във величествената Рила – там, близо да светата Рилска обител. Всеки, който Отива да види мястото, където е живял постникът, се провира през камъка и за здраве, и да „провери" своята праведност. Ако е грешен човек, камъкът го притиска, докато обещае да стори голяма добрина и чак тогава го пуска да мине!
А имало ли е безгрешници? Сами ще отсъдим къде се крие вълшебството и къде – историческата истина!…

Имало едно време едно скакалче на име Дейвид. Веднъж Дейвид тръгнал на разходка. Повървял малко и срещнал една жаба.
— Квак, квак, квак! — изквакала жабата. — Ти си лошо скакалче. Скакалците не бива да вървят, а да подскачат.
— Да подскачам ли? — казал Дейвид — Та аз не зная как!
— Не знаеш как да подскачаш! — учудила се жабата. — И това ми било скакалец! Добре де, ако те науча как да подскачаш, какво ще ми дадеш?
— Няма какво да ти дам — казал Дейвид. — Нищичко си нямам!
— Пфу — извикала жабата и скок, подскок — отишла си.
Повървял Дейвид още малко и срещнал едно кенгуру; То подскачало великолепно.
— Моля ти се, научи ме да подскачам? — казал Дейвид.
— Добре! — съгласило се кенгуруто. — А какво ще ми дадеш?
Нищичко си нямам! — отвърнал Дейвид и кенгуруто тозчас заподскачало с ГОЛЕМИ ВИСОКИ СКОКОВЕ и изчезнало.
Дейвид се натъжил много, но продължил да върви. Срещ¬нал една бълха. Тя подскачала нагоре-надолу и се забавлявала чудесно.
— Здравей, скакалче! — извикала бълхата.
— Здравей! — отвърнал Дейвид. — Моля ти се, кажи ми как да подскачам?
— На драго сърце! — съгласила се бълхата. Тя говорела на пресекулки, защото подскачала между всяка дума. — А колко ще ми платиш?
Бедният Дейвид се разплакал.
— Нямам нищичко! — казал той.
— Така ли! — извикала бълхата. — Тогава ДОВИЖДАНЕ. ДОВИЖДАНЕ. Довиждане, довиждане!
Не щеш ли, Дейвид забелязал следи от стъпки по земята. И понеже бил все пак много умно скакалче, помислил си:
„Това трябва да е някое подскачащо животно, защото ако вървеше, следите от стъпките му щяха да изглеждат по иначе.
И той тръгнал по следите, които го завели право при един врабец.
Врабецът много обичал скакалци, особено за закуска или за вечеря. — Моля ти се — обърнал се Дейвид към врабеца, —ще ме научиш ли как да подскачам?
Врабецът понечил да го клъвне и Дейвид … ПОДСКОКНАЛ!

В началото съществувало само безпределното Време (Хронос). В безкрайната му пустота се оформили две противоположни стихии – огнена мъглявина (Етер) и непрогледен мрак (Ереб). Хронос сгъстил мъглявината в едно сияйно космическо яйце, което се разпукало на две половини. Бликнала ослепителна светлина, която обляла света. Родил се първият бог – Първороден (Протогон), наречен още Светлина (фанес). На външен вид той изглеждал като огнена птица. Имал четири очи, от гърба му се издигали огромни златни криле. Гласът му звучал страшно – в него се вплитали рев на лъв и мучене на бик. Фанес не бил нито мъжко, нито женско божество, а съчетавал в себе си и двата пола. От Светлината произлязла Нощта, а от нея се появили богинята Земя (Гея) и бог Небе (Уран), който пръв се възцарил над целия свят.

Един човек останал вдовец и се оженил повторно. Той си имал едно момиче, а новата му жена довела още едно. Мащехата много намразила заварената си дъщеря – по цял ден я карала да работи и все била недоволна от нея. Веднъж жената й дала една къделя черна вълна и рекла:
– Иди на реката да я изпереш! Да не се връщаш вкъщи, докато вълната не стане бяла!
Момичето отишло на един вир – прало, прало, но вълната си оставала все така черна. Стъмнило се и застудяло, завареничето плачело от умора, но все още опитвало да избели вълната. В това време покрай него минал дядо Господ и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Мащехата ме изпрати – отвърнало то – да пера тази черна вълна. Каза ми да не се прибирам, докато не я избеля.
– Е, пери си, момиче, щом така ти е заръчала – казал дядо Господ и си отишъл.
Момичето изведнъж видяло, че вълната заблестяла като сребърна – нишките й наистина станали сребърни. Момичето се зарадвало и я отнесло у дома. Мащехата, като видяла сребърната вълна, се разтреперила от алчност. На другия ден изпратила дъщеря си на същия вир.
– Щом вълната на сестра ти се посребри – казала мащехата, – твоята сигурно ще стане златна.
Истинската й дъщеря обаче никак не обичала да работи. Тя на¬топила вълната във водата и седнала да си почине. Дядо Господ се появил пак и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Пера я да стане златна – отвърнала грубо тя. – Теб какво ти влиза в работата?
– Е, ти няма повече да переш – казал дядо Господ и отминал.
Тогава черната къделя се раздвижила, изскочила от водата и се метнала върху гърба на момичето. То замахало с ръце, завикало и като не могло да махне къделята, легнало и се отъркаляло по земята. Тогава вълната прилепнала хубаво по цялото й тяло и се превърнала в мечо руно.
Момичето се превърнало в мечка и с рев побягнало в гората.