Чуй всички приказки

Три дена четата на Стоян войвода се сражавала е кърджалийските орди, които връхлитали като ураган. Те помитали де що им се изпречи пред очите. Палели села, отвличали моми и млади невести, погубвали деца. Огън затривал горите. Всичко на пепел ставало. Храбрата Стоянова чета прогонила най-сетне тази безумна напаст, но паднали и юнаците в лютата битка.
Стоян войвода, тежко ранен, лежал под едно обгоряло дърво и гледал към небето! Облаците дим още се носили по небето и от време на време проблясвала синева. Очите му плували в сълзи от жалба по юнаците, неговите верни другари, дето ги е погълнала планината – кой знае къде.
Колко време е лежал юнакът в несвяст, кой знае, но когато отворил очи – устните му изгаряли за капчица вода, а раните му още кървели! Сили не му стигали да стане и да види къде е и какво е станало след неравната битка.
– Тук ще оставя костите си – помислил си Стоян, когато на рамото му кацнал сив-бял сокол! Юначното пиле носело в устата си студена вода – да напои Стоян. Под дясното си крило стискало прясна ябълка, а в лявото крило сухо грозде – да го нахрани.
Прояснило се лицето на Стоян и той с умиление се обърнал към сокола:
– Пиле соколово, защо така се грижиш за мене, защо ме с водица напои, защо ми храница подаде?
Соколът отвърнал на Стоян:
– С добро те помня, Стояне, с добро. Помниш ли, когато силната войска вървеше, когато огън гората гореше, мойте крила бяха обгорени. Който помина – все ме замина! А ти се спря, воеводо, и с крак изрита огъня от крилцата ми, та ме спаси! Това добро не се забравя! Доброто – добро намира.
Казал това соколът и разперил крилата си, та и сянка да стори на юнака. А слънцето вече напичало!

Великомъченик Георги е роден през втората половина на II век. Отличавал се с буден ум, доблест и храброст. Това е времето на император Диоклетиан, който жестоко преследвал християнството и още по-жестоко наказвал онези, които го изповядвали. Когато Георги станал на 20 години, заради неговите качества Диоклетиан го произвел във висок военен чин – трибун. Дълбоко смутен от строгите присъди към войниците, младият войн се опълчил срещу императора и неговите закони. В това време умряла и неговата майка, която не могла да понесе мъченията и посичането на съпруга си. Голямото богатство, което наследил от тях, той раздал на бедните хора и поел своя мъченически път заради христовата вяра. Горили го с огън, рязали го с нож, пробождали го с шишове. Георги стоически понасял всички мъчения и като по чудо раните му бързо зараства¬ли. Възхитена от храбреца била дори жената на жестокия император. Тя се казвала Александра и се посветила на християнството. Когато научил това, владетелят заповядал и двамата да бъдат обезглавени. Това станало на 23 април 306 година!
Великомъченикът Георги бил погребан на брега на едно езеро в околностите на Бейрут. От водите на това езеро излизал триглав змей и опустошавал всичко наоколо. Хората се чудели вече какво да правят с тази прокоба и решили да му дават по едно дете от всяка къща, та дано да го омилостивят.
Един ден на брега чакала своя ред красива девойка. В момента, когато чудовището излязло от езерото и се устремило към девойката, изневиделица се появил свети Георги, яхнал своя бял военен кон. Той се прекръстил в името на света Троица и пробол триглавата ламя. Заради тази негова храброст и доброчестие всички езичници приели християнството.
Другата притча ни го представя като покровител на живата стока.
Умрял волът на един беден земеделец. Много страдал сиромахът, защото волът хранел многолюдното му семейство. Отишъл той да се помоли на свети Георги да му помогне. Светията с добра дума го посрещнал и му казал да си отиде и че ще свари вола си жив. Така и станало. Оттогава людете тачат храбреца не само заради добротата му. Те го обявили за покровител на селскостопанския труд.
Образът на свети Георги в българския фолклор е невидимият стопанин на селския труд – на нивите, ливадите, лозята, който обикаля със своя бързоног кон и пази от всякакви пакости. Той убива юдата, дето е заключила водата през девет планини. И народът ще изпее най-хубавите си песни за храбреца:
Хубав Георги, мили Георги! Кой ти рече, та да дойдеш? Отговаря хубав Георги:
Мене рече ден Великден: „Цветен Георги, мили Георги! Скоро по мен ти да дойдеш, а по теб шума, трева, по тревата овчарите, по овчарите сиво стадо."
В една коледна песен се разказва, че веднъж свети Иван поканил свети Георги на ден Ивановден да отидат в Божия рай. Решили и го сторили. Когато отишли там, вратата на рая била заключена. Свети Иван извадил златни ключове и отворил вратата на Божия рай.
Вървели, колкото вървели и свети Иван попитал своя побратим свети Георги дали му харесва раят и какво най-хубаво е видял тук. Свети Георги му отговорил, че всичко, което видял, е много хубаво, само едно нещо било много страшно и грозно:
– Видях – рекъл свети Георги, – че сред рая гори огън, а в него горят трима млади момци. Това много ме натъжи.
Не тъгувай, побратиме – рекъл му свети Иван, – щом научиш защо горят, ще разбереш. Онзи, дето малко гори, е наказан, че не зачита света Неделя; другият, дето краката му горят, не е зачел кръстника си, минавал му е път, не е слушал думата му; а този, дето съвсем гори, не зачита нито майка, нито баща.
Казал това свети Иван и двамата продължили да се разхождат из Божия рай!

Имало едно време едно мече на име Чен Пу, което живеело с майка си в една пещера високо, в планините на Тибет. По цял ден там валял сняг, но на Чен Пу му било топличко и приятно в пещерата. Понякога денем излизал навън да поиграе, ала нощем стоял у дома, близо до майка си.
Когато и да погледнел навън от входа на пещерата, той все виждал звездите, които светели и трепкали по небето. А една звезда светела най-силно от всички. Била огромна, жълта звезда и на Чен Пу му се струвало, че била неговата звезда.
Цяла зима Чен Пу живял в пещерата с майка си. Щом се запролетило, тя му казала:
— Чен Пу, вече си голямо мече и трябва да тръгнеш по
света да изживееш нещо, а после се върни при мен и ми разкажи преживелицата си.
Чен Пу се страхувал, ала майка му го изтикала с муцуната си от пещерата.
Нямало как, Чен Пу се спуснал надолу по планината, докато стигнал до едно замръзнало поточе. С всеки изминат ден, колкото слизал по-надолу, времето се затопляло, ледът се топял, а поточето се превърнало в река. Нощем Чен Пу спял на брега й, а когато бил буден, гледал нагоре към своята звезда, която сякаш не се отдедяла от него, където и да върви.
Една нощ, тъкмо Чен Пу седял сънено на брега на реката и гледал към звездата си, дошъл голям крокодил. Той имал сума ти остри зъби. Казвал се Ог и бил кралят на крокодилите. Ог бил лош крокодил и все гледал да открадне нещо. Щом видял, че Чен Пу гледа към звездата, Ог го запитал:
— Какво гледаш така втренчено, мечо?
— Гледам си моята звезда! — отвърнал Чен Пу. — Тя е най-хубавото нещо в света. Да, хубава е! — съгласил се Ог. — Навярно е много скъпа и затова ще я открадна и ще я запазя за себе си.
— Не бива да я крадеш! — извикал Чен Пу. — Това е моята звезда. Няма да ти дам да я откраднеш!
Ала Ог бил много голям, а Чен Пу само едно малко мече, така че какво можел да стори?
Ог извикал всички животни, които живеели наблизо и ги накарал да се покачат на гърба му едно върху друго. Първо се покачил един слон, след него върху гърба на слона се покачил един носорог, а върху гърба на носорога — един чакал. После се покачило едно куче, една видра и една мангуста, една къртица, а най-отгоре се покачила една маймунка, която се протегнала към звездата. За малко да я достигне.
— Не мога да я достигна! — извикала тя.
— Ей, че си глупава! — разсърдил се Ог. — Тогава сам ще я взема. — И тъкмо да се измъкне отдолу, другите животни, които не били глупави, извикали:
— Не прави това, защото всички ще изпопадаме!
— Добре — съгласил се Ог. — Ще измисля нещо друго.
Животните слезли на земята, а Ог мислил, мислил, ала нищо не могъл да измисли.
— Щом не мога да взема звездата ти, мечо, тогава ще изям тебе! — казал Ог.
— Моля ти се, недей! — примолил му се Чен Пу. — Аз зная как да ти помогна — Макар и малък, Чен Пу бил много умен.
— Добре, какво смяташ да правиш? — запитал Ог.
— Само почакай малко, докато помисля! — казал Чен Пу.
— Побързай! — извикал Ог. — Иначе тебе ще изям.
„Да речем — мислел Чен Пу, — че всички животни отново се покачат на гърба на Ог и аз го погъделичкам, той ще се загърчи, животните ще изпопадат и ще го премажат. Не, това няма да стане. Сигурен съм, че крокодилите нямат гъдел. Хм? Сетих се!
— Слушай! — казало мечето. — Видях,че тука в долината всички животни, покачени едно върху друго, не се издигнаха толкова високо, че да стигнат звездата. Но ако всички се изкачите на планината, ще бъдете по-нависоко и тогава ще можете да стигнете звездата.
— Това е добър план —рекъл Ог. — Няма да те изям, ама ще ти открадна звездата.
„Охо, ще видим!" — мислел си Чен Пу.
Той повел Ог и останалите животни все по-нагоре и по-нагоре в планината. Колкото по-нагоре отивали, толкова по-студено ставало и животните почнали да треперят. Чен Пу продължавал да се изкачва, докато стигнали оная част на пла¬нината, където реката била замръзнала. И още по-нагоре се изкачили,, докато най-сетне стигнали върха.
— Сега вече ще взема звездата — казал Ог.
Едно върху друго животните се покатерили на гърба му. На всички им било много студено и Ог затракал с зъби точно тъй, както очаквал Чен Пу.
Ог тракал ли тракал със зъби, потръпвал и клатушкал животните и тъкмо маймунката се пресегнала към звездата, Ог кихнал.
Леле, каква кихавица се разнесла! Май че била най-голямата кихавица в света и всички животни се катурнали и се сгромолясали право върху муцуната на Ог.
— Оооох! Оооох! — викал Ог. — Горкичките ми зъби!
Ог имал около петдесет зъба и всички до един го боляли.
Крокодилът кихнал отново. Това била още по-голяма кихавица и от нея той се хързулнал по леда.
— Апчиху! — кихнал още по-силно Ог и се плъзнал надолу по планината подобно ракета, като през цялото време
кихал. Животните го наблюдавали как става все по-малък и по-малък в далечината, докато изчезнал съвсем. И това било последният път, когато Чен Пу го видял.
Късно вечерта, след като животните се разотишли по домовете си, Чен Пу седнал и се загледал нагоре в своята звезда. Само как трепкала в мразовития въздух! После той поспал малко, а на следващия ден отишъл у дома, при майка си.
— Изживя ли нещо хубаво, Чен Пу? — запитала го тя.
— Да! — отвърнал Чен Пу и разказал всичко. Майка му го близнала с мекия си език, после се свила край него така, че му станало приятно и топличко. Скоро майка му заспала. Чен Пу дълго лежал буден и гледал своята звезда. Сетне и той заспал.
Подир малко около него завалял тихо и кротко сняг, докато целият свят побелял. А високо в нощното небе греела, ясна и светла, една прекрасна, блестяща, жълта звезда. Звездата на Чен Пу.

Накрай земята и отвъд морето, зад висока планина, гори като златният дворец на Слънцето. То живее там със своята майка и сестра си – звезда Зорница. Брат му, Месецът има друг – сребърен дворец. Слънцето се прибира у дома само за да спи през нощта, защото през деня пътува, за да свети и да топли земята. Всяка сутрин сестра му Зорница го буди. Слънцето става, измива си лицето – тогава по земята падат капчици роса – и тръгва на път. В началото то винаги е весело, но като се изкачва по небето, се уморява и става сърдито. Като стигне върха на небосвода, спира малко за почивка. Тогава е пладне и Слънцето пече най-силно. След това започва да се спуска, та върви по-леко и е по-весело. Като стигне до другия край на земята, то се окъпва седем пъти в морето, за да угаси огъня си и влиза в двореца.
Там го чака майка му, която е приготвила вечеря и е сложила трапезата. Тя посреща сина си, поздравява го и Слънцето сяда да вечеря. Майка му е опекла девет фурни хляб и девет ялови крави. На трапезата то вечеря самичко, а майка му сяда настрана. Докато вечеря, Слънцето разказва на майка си всичко, което е видяло през деня. Веднъж то се връща тъжно, защото е видяло как девет братя си поделят бащините имоти, а на престарелия си баща дали да пасе свинете, а на майка си оставили само една хурка. Друг път слънцето е весело, защото е открило извор с жива вода или билка за рожба в подножието на снежен връх.
Една вечер Слънцето разказало на майка си, че малко преди да залезе, видяло Храбро юнак да води крилатия си кон на водопой. На чешмата, до висока крепост, се били събрали моми да наливат вода и момци да им напиват менците. Храбро юнак разиграл коня си и за да се похвали със силата си, извикал:
– Аз съм побратим на самодивите. Ако поискам, мога да обиколя – земята по-бързо от Слънцето. Слънчевата майка се засмяла. Такива се юнаците, сине, обичат да се хвалят, а най-вече тези които са сукали самодивско мляко.
– Аз приех облога – отвърнало Слънцето. – Утре ще се надпре-варваме. Ако аз спечеля, ще му взема крилатия кон, ако той победи ще му дам Зорница за жена.
На другия ден Слънцето станало, усмихнало се на сестра си и тръгнало на път. И Храбро юнак оседлал коня си и при изгрев слънце препуснал като вихър. На пладне Слънцето се изкачило до върха на небето и погледнало надолу. Храбро юнак бил обиколил половината земя. Ядосало се Слънцето, напекло сърдито, за малко да запали нивите с пшеница. На конника му станало много горещо.
– Я да намеря някъде дебела сянка – казал Храбро юнак, отишъл под едно орехово дърво, вързал юздите на коня си за дебел клон, легнал и заспал. Слънцето отново тръгнало на път. Конят започнал да бие с копита и да цвили:
– Стани, юначе, Слънцето ще ни изпревари!
Скокнал Храбро юнак, метанал се на коня, който разперил криле и литнал като вятър. Преди залез стигнали до портите на Слънчевия дом. На двора стояла звезда Зорница и чакала брат си да се върне. Тя много се учудила като видяла непознатия юнак – до слънчевия дворец много рядко стигали хора. Тя хванала юздите на коня и го отвела в конюшнята. Ето че и Слънцето дошло – уморено и гневно. Видяло, че е загубило облога, но тъй като било дало дума, поканило юнака на трапезата си. Слънцето извикало сестра си да им налива вино в златни чаши. Развеселил се домакинът от виното и казал:
– Сестро, искаш ли да вземеш този юнак за мъж? До днес никой не ме беше изпреварвал – докато аз измина небето, Храбро юнак
обиколи земята.
Звезда Зорница много харесала красивия момък и се съгласила да му стане жена.
– Сутрин ще светя на небето, а вечер в двореца на Храбро юнак – отвърнала тя.
Слънцето надарило богато младоженците.
Не изминало много време и веднъж Слънцето се върнало засмяно вкъщи. Майка му изчакала да се нахрани и го попитала защо е толкова весело, все едно не се връща от път, ами сега е станало.
– Мамо, стига съм ходило само. Реших и аз да се оженя. Ще взема за жена звезда Деница – тя е най-красивата в небето. Майката на Слънцето нищо не отвърнала, само въздъхнала и станала да приготви всичко нужно за празненството. Слънцето поканило всички звезди и всички животни на сватбата. Слънчевата майка наредила в двореца чудна трапеза – там където стъпвала на двора, насядали животните, а там където се издигала в небето, насядали звездите. По средата, един срещу друг, седели юнак Храбро и звезда Зорница.
Всички сватбари били пременени, весели, започнали да ядат и пият. Вдигнала се голяма олелия, гостите се понапили и започнали говорят и да се смеят високо. Само таралежът си мълчал, не посягал към виното, не докосвал храната. Той държал един камък, който си бил донесъл и от време на време се опитвал да отхапе от него.
По едно време лъхнала горещина, въздухът затреперил и Слънцето излязло пред гостите заедно с годеницата си. Колкото красив юнак било слънцето, още по-красива била звезда Деница. Обиколило Слънцето трапезата, поздравило всички гости. Спряло се пред таралежа и видяло, че той си гризе камъка, уж яде от него.
– Какво правиш, таралеже? – попитало го Слънцето.
– Уча се да ям камъни – отвърнал таралежът.
– Защо ти е да ядеш камъни?
– Защото ще дойде време, когато на земята няма да има една тревица – отговорил таралежът. – Сега, когато си само едно слънце, понякога изсушаваш всичко, а какво ще стане, когато се народят много слънца? Едно ще залязва, две ще изгряват. Ще може ли тогава да расте нещо по земята? Ето тогава всички ще ядем камъни.
Слънцето се замислило и си влязло в стаята. Нямало го дълго и всички животни започнали да се чудят защо се бави. Мишката изтичала и надзърнала през ключалката да види какво прави младоженецът. Той седял замислен, с клюмнала глава. Мишката се уплашила, веднага се обърнала и изтичала на мястото си. Малко след това се явило Слънцето и казало на всички гости да се разотидат: сватба няма да има, Слънцето няма да се жени.
Ядосаните животни нападнали таралежа и искали да го погубят, но той се скрил навреме зад Слънцето и излязал, чак когато всички си отишли. Дотогава таралежът нямал бодли по кожата; за да не се бои от никого, Слънцето му дало бодли – от благодарност за мъдрия урок. Така на небето останало само едно Слънце.

Чумата влязла в едно село и взела да мори наред хората. Един баша на пет деца също се разболял. Както си лежал на постелята, в просъница чул тропот от конски копита и звън от хлопки. Някакъв керван приближавал къщата на болния. Надигнал се той от постелята, отърсил се от съня си и посред нощ отворил вратата на къщата. Излязъл пред портата на оградата и застанал да гледа кервана, който идвал отдолу. Греел кръглият месец, та отвън било светло като ден.
Човекът видял коне, навързани един зад друг, всички натоварни с разглобени станове, хурки, нощви – все неща, които ползват жените в една къща. Кираджиите, които водели конете, били с окъсани дрехи. Ходели със сведени лица, та не се познавало какви са – бели или черни.
Керванът минал покрай двора на човека, кон след кон, извървели се всичките. На последния кон, върху стоката отгоре, седяла една жена със страшно лице, с разчорлени коси, с много дълги сухи ръце. В десницата си държала една счупена коса.
– Ха, остани си със здраве, Коста! – рекла му жената, като го наближила.
– И ти, бабо, да си здрава – отвърнал мъжът. – Но аз не те познавам. Ти откъде знаеш името ми?
– Е, синко, как да не го знам, когато съм те белязала на плешката. Аз съм чумата. Сега вече си тръгвам от това село, та отивам в друго.
Докато изрекла това и конят отминал. Мъжът се върнал в къщата и като тропнала вратата, жена му се разбудила уплашена. Видяла, че мъжът й е станал и се втурнала към него.
– Не бой се! – рекъл й той. – Аз вече оздравях.
После разказал на жена си какво е видял и чул. И наистина, мъжът оздравял и повече нито един човек не се разболял в това село.

Живял едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:
– Къде си тръгнал бе, момко?
– Работа диря – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам.
– Върви с мене – рекъл му богаташът. – Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.
– Добре – казал момъкът и тръгнал с него.
Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:
– Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.
Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили – три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне сред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни – никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко – все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.
– Хайде тука да си починем малко – рекъл богаташът, – па сетне ще се заловим за работа.
Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:
– Защо колиш коня, господарю?
– Ти сега гледай и мълчи! – рекъл богаташът. – Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!
Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:
– Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, не се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай!
Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу – гласа на богаташа:
– Хей, момко, чуваш ли?
– Чувам, чувам – обадил се момъкът.
– Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после откъде да
слезеш. Чу ли?
– Чух, чух – рекъл момъкът.
Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не
видял.
– Няма елмази – извикал той отгоре на богаташа. – Само кости се виждат.
– Потърси, потърси! – викнал му оня отдолу. – Разрови костите – виж под тях!
Момъкът разровил с нозе костите и наистина под тях намерил много елмази и други безценни камъни. Той насъбрал от най-едрите и ги търкулнал. Така момъкът събирал и пускал, а оня под скалите товарел, докато си натоварил и двата коня, и ги повел да си върви.
– Хей, човече! – викнал отгоре момъкът. – Чакай бе, къде тръгваш без мене? Нали щеше да ми кажеш откъде да сляза?
А богаташът се спрял, па му рекъл:
– Откъде да слезеш ли? Питай тия човешки глави, които лежат навръх скалите: те ще ти кажат!
И си отишъл, а момъкът останал на скалите да се чуди какво да прави. Обикалял отсам-оттатък – да види не ще ли може да слезе отнякъде; накъдето и да погледнел, все било отвесна стръмнина, отникъде не се виждал пролез надолу. Той си помислил: „Оттука не може да се слезе, а да остана горе, ще ме изядат орлите, както са изяли толкова хора преди мене. Трябва да се махна от тия скали, колкото мога по-скоро."
И той тръгнал по скалистия гребен – накъдето му видят очите. Вървял, вървял, а гребенът продължавал: все скали и скали. На едно място замръкнал; от тъмнина не можел да види вече накъде да върви. Намерил една пещера и влязъл вътре да преспи. За да се запази от зверове, той затулил входа на пещерата с няколко едри камъка и легнал в дъното да спи. Посред нощ се чуло силно пърхане пред пещерата и момъкът се събудил. В тая пещера живеели от ония едри орли, които летели през деня над скалите. През деня те ходели нагоре-надолу да си дирят храна, а среднощ се прибирали там да спят. И тая нощ прелетели до пещерата, но намерили входа затворен. Блъскали с криле, драли с нозе, удряли с клюнове, но камъните били така здраво заглавени в дупката, че се не поклащали. Момъкът се уплашил да не би орлите да гътнат камъните и да влязат, та да го разкъсат; той стоял в пещерата като на тръни. По едно време единият орел казал:
– Хайде, братя, да идем другаде да дирим място за нощуване. А утре рано ще дойдем да чакаме оня, който е вътре, да му извадим
очите и да му изпием кръвта.
Друг орел се обадил с отпаднал глас:
– Не мога, брате, да мръдна по-нататък. Оня проклет старец ме удари с брадвата си толкова силно, че ми пресече крилото. По целия път оттам дотук е текла кръвта ми. Тука ще се мре. Вие вървете, а мене ме оставете.
– Не може, не може – рекли другите орли. – Дето вървим ние, там и ти. Ще те вдигнем на крилата си и ще те понесем, но тука няма да те оставим.
След малко момъкът чул отново силно пърхане пред пещерата; шумът затихнал; орлите отлетели. Тогава той махнал камъните и избягал от пещерата. По скалите лъщяла на лунната светлина кръвта на ранения орел и момъкът тръгнал по нея. По кръвта, по кръвта – той стигнал до една скалиста падина. Там вече не се виждала кръв. Съмнало се и момъкът зърнал една стръмна пътека, която се виела по скалите надолу. Той тръгнал по пътеката, а тя все вървяла между скалите и сякаш край нямала. Цял ден вървял момъкът по пътеката, а надвечер излязъл в една камениста котловина. Там ви¬дял една кула от черен камък.
– Ще вляза тук – рекъл си той, – че каквото ще да става. Толкова време вече не съм ял нищо, нито съм пил вода; от глад и жажда ще
умра. Който и да живее в тази кула, ще му се примоля да ме нахрани и напои, та макар и цял живот да му слугувам.
Той влязъл в кулата. Там седял един старец и дерял орел. Насред стаята пламтяло голямо огнище.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
– Добър вечер, синко – отговорил старецът. – Седни де! Откъде идеш? Как си попаднал в тия пусти места? Тук човек не е стъпвал.
Момъкът приседнал до огнището и разказал всичко на стареца.
– Ами имаш ли, дядо, нещо са ядене? – запитал го той. – Па и вода ми се пие. От глад и жажда умирам.
– Ще се намери – казал старецът. – За добри хора всичко има. Вземи тоя ключ и отвори с него ей оная стая, първата: там има и за ядене, и за пиене.
Старецът бръкнал в брадата си и извадил оттам четири ключа. Дал единия на момъка и му посочил в тъмното някаква врата, която едва се виждала. Момъкът отключил вратата, взел една главня да си свети и влязъл в стаята. Там имало наистина какви ли не ястия и питиета. Той се нахранил, заключил пак стаята и се върнал при стареца. Оня бил вече одрал орела и закачил кожата му с перата на една греда до огъня; там висели много орлови кожи.
От тая вечер момъкът останал да живее при стареца. Той му шетал из къщи, помагал му да бие орли и да ги дере, а оня го хранел. Старецът му дал трите ключа – да отключва и заключва с тях стаите на кулата. Но четвъртия не му давал. Една вечер момъкът му се примолил да му даде и него.
– Моля ти се, дядо – рекъл той, – дай ми ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.
– Не може – казал старецът. – Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела; щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго – в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи – отключи четвъртата стая и влез!
Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката – да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо не се чувало. Турял си окото на дупката – нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре – един ден се решил да влезе и да види какво има в стаята. Старецът бил заспал: той му бръкнал в бра¬дата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:
– Злото си дириш, синко! Хайде, отключи – щом ти не дава мира любопитството!
Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не могъл дъха си да поеме. А тя си вдигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка – да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:
– Е, синко, видя ли какво има в стаята?
– Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е по-хубаво от тая мома.
– Добре си я видял, сине – казал му старецът. – Ами тя що направи, като те видя?
– Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.
– Да не бе ходил, сине, лошо си направил.
– Рекох да видя що има, дядо.
– Е, като видя, каква полза?
– Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.
– Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.
Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите. Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата – да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:
– Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя?
Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.
– Не си намислил добро – казал старецът. – И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва нак¬рай света да я дириш.
– Ти ми кажи как да я хвана, дядо – рекъл момъкът, – па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде: дето се казва, в клет¬ка ще я държа.
– Да ти кажа, синко – рекъл старецът. – Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.
– Добре, дядо, жив да си! – рекъл зарадван момъкът. – Ще направя, както ме учиш.
Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.
– Недей бърза! – рекъл му оня. – Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена – в мир да си живеете, та и тя да те обикне. А сетне й дай дрехите да ги облече, та недей я води гола – за срам от хората.
Момъкът послушал. Повечеряли със стареца, сетне взел хляб, сол и един кат хубави женски дрехи, па в среднощ се вмъкнал и притаил в стаята. Момата спяла. Русите й коси светели като слънце в тъмнината, а като дишала – стаята се пълнела с благоухание, сякаш там са цъфнали хиляди кринове. На заранта тя се съблякла да се къпе, а той й взел ризата. Момата почнала да плаче и да се крие по ъглите.
– Дай ми ризата – думала тя плачешком на момъка. – Дай ми я, че ще се стопя от срам!
А той й рекъл:
– Недей плака, хубава моме. Аз те искам да ми станеш невяста:
затова съм дошъл. Вземи, та хапни с мене сол и хляб – в мир и обич да си живеем. Аз ще те отведа далече от тия пущинаци, при баща ми и майка ми; там е по-добре оттука. Самодивата хапнала с момъка хляб и сол, па почнала да му дума:
– Не ща да бягам от тебе: ти ще си ми от днес нататък мъж; обикнах те и без тебе не мога. Дай ми сега ризата да се облека, па ме води, където щеш: дето отидеш ти, там ще вървя и аз.
– Не може, не може – рекъл той. – Ризата ти не давам. Ето тия дрехи, за тебе съм ги приготвил: вземи, та се облечи. Те са по-хубави от ризата ти.
– Хубава била, лоша била, дай ми я! – завикала момата. – Без нея не мога.
– Не ти я давам. Облечи тия дрехи, па да вървим.
Нямало що, самодивата облякла дрехите и тръгнала след момъка. Той я отвел при стареца и й казал:
– Целуни на тоя старец ръка. Той ми е като баща.
И тя му целунала ръка. Тогава старецът станал, та извел из обора най-силния си кон, напълнил дисагите му с пари и рекъл на момъка:
– Качете се сега с момата на тоя кон: той ще ви отведе право у вас.
 А момата казала:
– Дядо, ти си ми като баща, а тоя момък ми е мъж. Нека си върви той с коня вкъщи, а на мене да върне ризата, за да отида до Кушкундалево да се простя с баща, майка и сестри. И нему, и тебе давам пума, че сетне ще се върна и ше го намеря. Той ми е вече мъж: за мъж го зная и за мъж ще го имам; пред мъж и пред баща лъжа не бива. Кажи му да ми даде ризата.
А старецът рекъл:
– Синко, виж я как ти се моли; дай й ризата, па ако ви е късмет да се водите като мъж и жена, тя ще дойде. Ако ли не й дадеш ризата, утре може сама да си я вземе, да побегне – и тогава не можеш я вече намери. Къде е Кушкундалево и аз не знам, но съм чувал, че е било някъде накрай света: дотам ти не можеш отиде да я гониш. А тя се е от сума години разлъчила с домашните си, та й е жал да отиде на сватба, без да им се обади.
Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:
– Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.
Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.
– Татко – рекъл момъкът, – ида си от чужбина и ви водя снаха-самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!
– Добре, синко, добре – зарадвали се бащата и майката. – Всичко ще нагласим. Седнете си починете.
Разшетали се баща и майка на стари години – син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:
– Всичко това добре, сине. И снахата хубава – от хубава по-хубава – но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат сред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли булка като слънце да живее в тая съборена къща?" За подбив ще станем.
– Бива, татко, бива – съгласил се синът. – Още утре ще извикам майстори.
На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измаза-на. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затичал се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:
– Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.
След това хвръкнала и се изгубила.
Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не могъл. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…", но по-натам не си спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богата¬ша, но онзи не го познал.
– Чакай бе, лудо-младо! – рекъл му богаташът. – Накъде си тръгнал?
– Работа търся, господарю – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.
– Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена. Не може – рекъл момъкът. – За една жълтица три дена не ше¬там. Искам по жълтица на ден.
– Как тъй бе, момко? – зачудил се оня. – Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жъл¬тица на ден?
– Тъй се главявам – рекъл момъкът, – навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не – търси си друг човек.
Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.
– Хубаво – рекъл, – по жълтица на ден ще ти давам.
Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът – другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.
– Защо закла тоя кон? – попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. – Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.
– То не е твоя работа – рекъл богаташът. – Ти гледай, па си мълчи.
Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и вдигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите:
Онзи отдолу се провикнал:
– Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа откъде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.
А момъкът му отвърнал от скалите:
– Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.
Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
-Добър вечер, сине – отвърнал старецът. – Защо ми идеш сам? Къде ти се дяна жената?
– Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.
– Ами като поведе момата за към ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?
– Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми съградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една
нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?
– Рече ли ти нещо, като хвръкна?
– Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш." А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с
коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.
– Помня го – рекъл старецът. – Кушкундалево.
– Точно така, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?
– Не знам, сине. Накрай света ще да е.
– Ами как ще го намеря, дядо?
– Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.
– Кого да питам?
– Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.
Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.
– Тука ли е, моми, Кушкундалево?
– Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.
– Ами Кушкундалево накъде е?
– Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.
И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели
на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал къде е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои по една бука е патерици в ръка.
– Къде си тръгнало бе, момче, по тия пущинаци, дето петел не пее и човек не смее да мине? – запитал го старецът.
– От мъка съм тръгнал, дядо – рекъл момъкът. – Моята жалба е голяма. Мъката ме е подгонила по тия пущинаци. Ако знаеш, дядо, къде е Кушкундалево, кажи ми. Да не е някъде по тия места?
– Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?
Момъкът му разказал жалбата си.
– Не знам накъде ще е това село – рекъл старецът. – Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като
мене. Той ми е по-стар брат: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.
Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.
– Не знам и аз – рекъл старецът. – Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове- и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.
Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.
– Не знам, синко – рекъл старецът. – Но което не знаем ние хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани
се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам.
И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, глигани и какви ли не. Събрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца – да видят защо ги е извикал. А той им рекъл:
– Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?
– Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име – отговорили всички в един глас.
– Видиш ли, момче, няма такова село! – рекъл старецът. – Недей го и търси! Не си чул добре името.
– Как да няма! – казал отчаян момъкът. – Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево"! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде, може да знаят къде е Кушкундалево.
– Не мога – рекъл царят на зверовете. – Птиците си имат друг цар. Ако не те мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си.
Старецът на часа разпратил вест до всички птици – да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; събрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:
– Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?
– Не сме чули, царю честити – отвърнали в един глас птиците, -не сме чули такова име.
– Е, момче – рекъл старецът, – трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.
Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето че се задала една куца сврака.
– Защо се забави, сврако? – запитал я царят. – Защо идеш от всички последна?
А тя рекла:
– Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго – че ида от много далече: чак от край света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и както вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.
Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:
– Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да го яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.
– Ако ми направиш това добро – рекъл зарадвано момъкът, – цял живот ще те помня и поменувам.
Царят на часа заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея – летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:
– Иди насред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната от дълги години се беше изгубила някъде; тя ще да е
оная, за която питаш.
Отишъл момъкът насред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала като го видяла, повикала домашните си и им рекла:
– Дойде си моят момък. Елате го вижте!
Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Еоляма сватба направили: дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.
– Не може – рекъл баща й. – По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние много се карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас: при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.
На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка – да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево да питам, а и оттам никой не е дошъл – да ми каже.

Господ изпъдил Дявола с неговите ангели от Рая. Дяволът гле дал Рая отдалеч и му било много мъчно. Мъчно било и на неговит-ангели, и те много пъти му казвали:
– Ах, какво стори ти, Дяволе, защо съгреши пред Господа? На Дявола му било много мъчно, че така му говорели ангелите Мислил какво да направи, за да ги укроти и измислил. Той ги накарал и те да си направят един рай. Направили го точно такъв, какъвто бил създаденият от Господ. Те взели от всички дървета и цветя, каквито имало в истинския Рай и ги насадили в своя. Като го завърши¬ли, Дяволът го разгледал отвсякъде и много го харесал.
– Е, дружина – казал той, – видяхте ли, че и ние можем да направим рай като този на Господа. Хайде сега, влизайте вътре! Нищо не ви забранявам, както Господ забранява на Адам и Ева. На вас всичко ви е позволено. Така и ще казвате на хората, с които ще се напълни земята – да прави всеки каквото си иска.
Изминали няколко дни и ангелите на Дявола чули гласовете на ангелите, които били в Рая и пеели на Господа.
– Защо направи нашия рай толкова близо до Божия. Измъчваме се като слушаме тези песни – казали те.
Като чул Дяволът жалбата на своите ангели, му станало много мъчно. Помислил малко и ги събрал всичките пред себе си.
– Слушайте ме, верни слуги – им рекъл той. – Кълна с в короната си с двата рога, че сега ще направим кула, висока до небето. Аз ще се кача по нея и ще убия Господа, за да няма на кого да пеят песни. Ангелите на Дявола му се поклонили.
– И на вас да поникнат рога – извикал доволен Дяволът. – Те да са ви венец на главите.
Начаса им поникнали рога и така ангелите от пъкъла станали дяволи.
После се заловили за работа. За три дни иззидали кулата, по която Дяволът щял да се изкачи и да убие Господа. Като се съмнало на четвъртия ден, по Божия воля, кулата се усукала и станала като фуния. Дяволът се покачил на нея с всичките си дяволи, за да нападнат Рая. Той взел лък, опънал го и изстрелял стрела, за да убие Господа. Щом полетяла, тя се извила, върнала се, ударила го по главата и му Я откъснала. Дяволът хванал с ръце главата си и отново я залепил на врата си.
Дяволите ужасени започнали да слизат от кулата. Господ заповядал и кулата паднала заедно с тях вдън земя. Преобърнала се и се превърнала в Пъкъл. Приличала на огромен котел, пълен на дъното с врящ катран. Дърветата и цветята, които били посадили дяволите, се превърнали в трънаци и голи камъни.
В Пъкъла се събрали Дяволът и неговите помощници. Оттам те излизат, за да вършат пакости по земята и сред хората.

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък й станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума: Отмък!
И старците я дърпаха назад
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетаме тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха.
Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи, облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.
— Примък — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси
на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обед, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Постелката мълчеше.
— Мисли му, ако не сготвиш! — закани се невестата и се примъкна към огъня.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграби постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш постелката, а пък мене боли!
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история.
На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови за работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огни¬щето, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гле¬даше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:
— Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да разказва не¬вестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си. Майката кипна.
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено?

Лисицата срещнала котака и му рекла:
— Котаране, искаш ли да се оженим?
— Искам, лиске — отговорил котаракът, — само че като се оженим, как ще те храня?
— Как ли — заговорила хитрата лисица. — Всяка нощ аз ще идвам под дърветата, дето спят кокошките. Ти ще се катериш по дърветата, ще плашиш заспалите кокошки, те ще падат на земята, пък аз ще ги хващам. От всяка кокошка ще ти давам по едно крилце. Може ли?
— Може.
Оженили се. Тръгнала лисицата из гората да се похвали на меч¬ката, на дивата свиня и на вълка:
— Да видите какъв мъж си найдох. Котаран. Опашката му като кросно, ноктите му като игли, а очите му светят като два въглена.
— Покажи ни го! — почнали да й се молят зверовете.
— Ще ви го покажа, но трябва да го поканите на гости и да му приготвите хубаво ядене.
— Лесна работа — рекли зверовете, — ти само ни го доведи.
Лисицата отишла за котака, а зверовете приготвили ядене. Вълкът
донесъл едно агне, мечката — цяло гърне с мед, а дивата свиня – варени царевици. Минало, що минало — ето я лисицата, пристига.
— Иде! — викнала тя запъхтяна.
— Иде ли? — трепнали зверовете. — Весел ли иде или ядосан?
— Ядосан, скрийте се! По-скоро! Мечката и вълкът бърже се покатерили на едно дърво, а дивата свиня се заровила в шумата. Котаракът пристигнал. Не щеш ли, една шумка паднала върху ухото на дивата свиня и тя мръднала ухото си. Котаран помислил, че е мишка, и с един скок се хвърлил върху свинята. Свинята пък помислила, че Котаран иска да я изяде, изревала и се втурнала да бяга. Котакът, като чул рева, уплашен се метнал на дървото.
— Загинахме! — прошепнала мечката на вълка. — Той ще ни изяде. — И преди котакът да стигне до тях, мечката и вълкът се
хвърлили долу и се утрепали.
Тогава лисицата се заловила да ги яде, а на котака дала едно ухо и една опашка — ухото от мечката, а опашката от вълка.

Сговорили се овцете, отишли при своя стопанин овчар и почнали да блеят пред кошарата му. Излязъл овчарят и ги попитал:
— Какво има? Защо блеете тъй жално?
— Стопанино — приближил се най-старият овен, — дошли сме да ти се оплачем.
— Кажете да видим.
— Ти, стопанино, не си справедлив към стадото. Ние ти даваме мляко, от млякото правиш сирене, продаваш го и печелиш добри пари. С нашата вълна обличаш цялото си домочадие. Всяка овца през зимата ти ражда по едно агънце и умножава стадото. От година на година ти ставаш все по-богат, но за нас не мислиш. Сутрин ти ни изкарваш на поляната и казваш: 
— Хайде вървете да пасете трева! — а кучето си гледаш като писано яйце. Когато съмне, му даваш една порязаница, а вечерно време — и хляб, и сирене. С какво е заслужило кучето твоето благоволение? Вълна и мляко ли ти дава? Или пък ти ражда агънца?
Дошли сме да ти кажем, че отсега нататък не искаме да пасем трева, а ще ни даваш хляб да ядем. Ако не послушаш молбата ни, ще вдигнем бунт. Ще запалим кошарата и ще се разбягаме на всички страни. Про¬гони кучето, а хляба давай на нас!
— Добре! — съгласил се овчарят и като прогонил кучето си, умесил една пещ хлябове за овцете.
Цял ден овцете яли хляб и не отишли на паша. Но ето че през нощта, когато заспали, дошъл вълкът. Почнал да се върти покрай кошарата и щом угадил, че няма куче, прехвърлил с един скок оградата. Тогава старият овен се втурнал към кошарата и събудил овчаря:
— Стопанино — викнал той, — загинахме! Къде е кучето?
— Нали поискахте да го прогоня и аз ви послушах.
— Ах, стопанино, никога вече да не се водиш по нашия овчи ум — рекъл овенът.
В туй време вярното куче, което не било далеко от кошарата, усетило вълка и връхлетяло отгоре му. Завчас го свалило на земята и горският звяр с голяма мъка отървал кожата си.
От него ден нататък овците и кучето станали големи приятели.