Чуй всички приказки

Дунго Дзи попитал Чжуан Дзи: „Къде се намира това, което ние наричаме път?“ „Няма такова място, където да го няма“ – отговорил Чжуан Дзи. „А вие все пак каже¬те, и тогава ще мога да разбера.“ „Да кажем, в мравки¬те.“ „А имали го в нещо по-ниско от това?“ „В бурените и в плявата.“ „А в още по-ниско?“ „В керемидата и в тухлата.“ „А в нещо толкова ниско, че няма накъде повече?“ „Във фекалиите и в урината!“
Дунго Дзи обидено си премълчал, и тогава Чжуан Дзи му казал: „Вашите въпроси, уважаеми, изобщо не засягат същността на нещата. По същия начин управителят на пазара Хо определяше колко тлъста е една свиня, като я натискаше с крак. Колкото по-силно натискаш, толкова по-точно ще определиш. Не беше необходимо да питате за местонахождението на пътя, тъй като пътят не е отдалечен от нещата. Такъв е върховният път, такава е и великата реч.
А е по-добре да се разходим из двореца на отсъстващото, съединявайки се с всеобщата съгласуваност без граници и предели! Защо да не бъдем заедно в неправенето? Да не бъдем безметежни, чисти, празни? Да разпръснем своите помисли, да не се насочваме наникъде и няма да знаем докъде ще стигнем. Ще идваме и ще си отиваме, без да знаем къде да спрем. Аз вече съм се впус- кал В такива странствания и съм се връщал обратно, но все още не зная къде лежи пределът им. Аз блуждаех в тези безбрежни простори, но великото знание, което ги обитава, е безгранично.“

Веднъж късно вечерта Настрадин Ходжа на лунна светлина вадел кофа с вода от кладенеца и видял, че луната е паднала в него. За да извади луната, той вързал една кука към края на въжето и я спуснал долу. Случайно куката се закачила за един камък и когато Въжето се изпънало, куката се откъснала, а Ходжа паднал по гръб. Той погледнал нагоре и видял, че луната е на небето. "Е, слава Богу, доста се измъчих, но затова пък луната се върна на мястото си" – помислил си Настрадин.

Мандаринът на провинцията Лю се запътил да посрещне задморската птица, която се появила в околностите, и я проводил в парадните покои.
По този повод бил заколен вол, овца и прасенце и в чест на задморската птица бил устроен пир, на който прекрасни музиканти свирели музика, съчинена под наблюдението на император Шуен. Но птичката гледала на всичко това разсеяно, била унила и печална, не опитала нито късче месо, не се докоснала до нито един бокал. И след три дни умряла. Мандаринът хранел птичката, както би се хранил самият той, но не разбрал, че с нея трябва да се отнася като с птица, а не като с император. Музиката не значи много за птицата, а волът, овцата и прасето не стават за нейна храна. Мандаринът убил птицата.

Бродейки по склоновете на планината Тай, Конфуций видял Юнг Чи, който само по една роба, препасана с въже, пеел и свирел на лютня.
– Каква е причината за радостта ти, Учителю? – попитал Конфуций.
-Аз имам много радости. От милиарди създания човек е най-благородното, а на мен се е паднало щастието да се родя човек. Това е първата ми радост. Много, като се родят, не преживяват и ден или месец, не израстват от пелените си, а аз доживях до деветдесет го-дини. Това също е радост. За всички нищетата е норма, а краят – смърт. Придържайки се към нормата и в очакване на края, има ли за какво да се тревожа тук?
– Прекрасно – казал Конфуций. – Ето човек, който знае как да се утеши.

Минавал веднъж Буда през едно село. Събрали се няколко човека – негови противници, и започнали разгорещено и злобно да обиждат Буда. Той слушал мълчаливо и много спокойно. Заради това спокойствие онези се почувствали някак неудобно. Появило се неловко усещане: те обиждат човека, а той слуша думите им, все едно са музика. Тук нещо не е наред.
Един от тях се обърнал към Буда: "Какво става? Ти какво, не разбираш ли какво говорим?" "Именно, когато има разбиране, е възможно такова дълбоко мълчание – отговорил Буда. – Ако бяхте дошли при мен преди десет години, бих се нахвърлил отгоре ви. Тогава нямаше разбиране. Сега разбирам. И заради вашата глупост няма да наказвам себе си. Това, дали ще ме оскърбявате, или не, си е Ваш избор, но да приемам Вашите оскърбления или не – това е моята свобода. Вие не можете да ми ги наложите. Аз просто се отказВам от тях; те не струват. Можете да си ги Вземете. Аз отказвам да ги приема."

Един пустинник бил избран за архиерей. Той дълго отказвал, но братята настояли. Тогава той си помислил: "Не знаех, че съм достоен, навярно у мен има нещо хубаво." В това време му се явил ангел и му казал:
– Редови монах, какво се възнасяш! Хората там са прегрешили и им е нужно наказание. Ето затова са те избрали, защото по-лош от теб не са намерили.

Някакъв владетел отишъл веднъж в гората и там срещнал един мъдрец. След като си поговорили, той бил поразен от неговата мъдрост и праведност и изразил желание да му окаже честта да приеме неговия дар. Мъдрецът отказал с думите:
– Плодовете на тази гора са ми достатъчни за храна. Чистите потоци, спускащи се от планините, ми дават вода за пиене. Кората на дърветата ми дават покрив. Планинските пещери ми служат за убежище. За какво ми е да вземам подаръци от теб или от когото и да било другиго?
Владетелят отговорил:
– Просто за да ми доставиш удоволствие. Моля те, ела с мен в града, в двореца ми и вземи нещо от мен.
Той дълго убеждавал мъдреца, който най-накрая се съгласил да изпълни желанието му и отишъл с него в двореца му.
Преди да предложи подарък на мъдреца, владетелят започнал да се моли:
– Господи, дай ми още деца, дай ми още богатства.
Господи, дай ми още територии. Господи, съхрани тялото ми в добро здраве…
Без да го изчака да приключи с молитвата си, мъдрецът станал и спокойно излязъл от стаята. Виждайки това, владетелят се смутил, догонил го и на висок глас казал:
-Тръгваш си, без да си взел даровете ми?
Мъдрецът се обърнал и казал:
– Не вземам от сиромаси. Ти самият си просяк, как би могъл да ми дадеш нещо?

Един човек бил богат и имал управител, за когото му било донесено, че пропилява имението му.
И като го призовал, му казал: "Какво чувам за теб? Дай отчет за управлението си, защото не можеш да управляваш повече."
Тогава управителят си казал: "Какво да правя? Господарят ми отнема управлението на дома. Да копая, не мога, да прося, ме е срам. Знам какво да направя, за да ме приемат в домовете си, когато ме отстранят от управлението на дома."
И като призовал длъжниците на господаря си, всеки поотделно, той попитал първия: "Колко дължиш на господаря ми?"
Онзи казал: "Сто мери масло." И му казал: "Ето ти твоята разписка. Сядай по-скоро и напиши петдесет"
След това попитал друг: "А ти колко дължиш?" Онзи отговорил: "Сто мери пшеница." И му казал: "Вземи си твоята разписка и сядай по-бързо и напиши осемдесет – И похвалил господарят неверния управител, че е постъпил находчиво. Защото синовете на настоящия век са по-досетливи от синовете на светлината в своя род.
И аз (Исус Христос) ви казвам: "Сдобивайте се с приятели с неистинско богатство, така че като обеднеят, да ви приемат във вечните обители.
Верните в малкото и в много са верни, а неверните в малкото са неверни и в многото.
И така, ако не сте били верни с неистинско богатство, кой ще ви повери истинско?
Ако в чуждото не сте били верни, кой ще ви даде ваше?"

Един отшелник искал да се подвизава в мълчание, но като не се доверявал на себе си, търпеливо и здраво си завързвал устата. Веднъж той видял на ръба на урвата дете, но не успял да свали своята сложна превръзка, за да предупреди за опасността. Когато се разбързал, детето вече било отнесено от потока.

В една далечна страна някога живяло идеално общество. Членовете на това общество не познавали страховете, които ни мъчат днес. Те не познавали и неопрелеността и неустойчивостта. Отличавали се с целеустременост и разполагали с по-разнообразни средства за себеизразяване. Въпреки че не им били познати стресът и напрежението, които се смятат за твърде съществени за прогреса на човечеството, животът им бил по-богат. Можем даже да кажем, че нашите съвременни Възприятия представляват сами по себе си само грубост, примитивен модел на тези реални възприятия, които са били характерни за идеалното общество.
Те живеели реален, а не полуживот. Можем да ги наречем хора на Еляр.
Имали вожд, който научил, че животът в страната им ще стане невъзможен в течение, да кажем, на двадесет хиляди години. Затова разработил план за спасение, разбирайки, че потомците им ще могат да се върнат успешно у дома едва след като преминат много изпитания. Намерил им убежище – остров, далечно напомнящ родината им. Заради различията в климата и заради други условия на емигрантите се наложило да претърпят някои изменения. Те станали физически и морално по-приспособени към новите обстоятелства. Например фините им възприятия загрубели, подобно на това, каток загрубява ръката на човек, занимаващ се с физически труд.
За да смекчи болката, която би донесло сравнението между старите и новите условия, хората били заставени почти напълно да забравят своето минало. За него останали бледи спомени, които били достатъчно, за да се пробудят те изцяло в нужния момент.
Тази система била много сложна, но добре организирана. Органите, с помощта на които хората оцелявали на този остров, също така били превърнати в органи на Физическа и умствена наслада, а органите, които наистина били творчески в предишната им родина, поставили особено положение на неопределеност. Те били свързани с избледнялата им памет и се намирали, като че ли в състояние на подготовка за своята крайна активизация.
Емигрантите се установявали бавно и болезнено, адаптирайки се към местните условия. Възможностите на острова били такива, че ако се обединели с усилия и определена форма на ръководство, хората биха могли да се прехвърлят на друг остров, разположен по-близо до родината им. Това бил първият от цяла серия острови, на които протичала постепенна аклиматизация.
Отговорността за тази "еволюция" била възложена на тези, които можели да се справят с нея. Естествено тези хора били много малко, затова за основната маса било практически невъзможно да удържат В своето съзнание и двата Вида знание, още повече че се създавало впечатление, че едното от тях противоречи на другото. Определени специалисти поели върху себе си задъл¬женията по охраната на особената наука.
Тази наука (метод за осъществяване на пътуванията) била не нещо друго, а знание на изкуството на мореплаването и неговото практическо приложение. Били необходими и инструктори, суровини, хора, усилия и разбиране. Разполагайки с всичко това, хората можели да се научат да плават или просто да участват в строежа на кораби. Нужна била обаче определена подготовка. В продължение на известно време този процес протичал нормално.
След това се случило така, че някакъв човек, лишен от необходимите качества, се разбунтувал срещу това статукво и успял да развие блестяща идея. Той разбрал, че усилията по подготовката за бягство лягат като тежка и нежелана тежест върху плещите на хората, в същото време те били склонни да вярват на това, което им говорели за работата, свързана с бягството. Затова бунтарят стигнал до извода, че като използва тези два фактора, може да вземе властта и да отмъсти на тези, които според него не са го дооценили. Той чисто и просто ще предложи да се избавят от този товар, твърдейки, че такъв товар не съществува.
И направил следното изявление:
"Няма никаква необходимост да усъвършенстваме ума си и да го тренираме, така както това беше описано. Човешкият ум и без това е стабилен и последователен. На вас са ви казали, че човек трябва да стане изкусен майстор, за да построи кораб. А аз ви казвам, че не е нужно да ставате майстори – хич не ви трябват никакви кораби! За да оцелее и за да остане член на обществото, на островитянина му е необходимо да спазва едва няколко правила. Развивайки вроденото чувство, присъщо на всички, той може да достигне всичко на този остров, който е наше достояние и наследство."
Като успял да предизвика интерес у хората, ораторът "обосновал" своето заявление със следните доводи: "Ако корабите и корабоплаването наистина са реални, покажете ми кораби, които вече са направили пътешествия, мореплаватели, които са се върнали от плаване!"
Инструкторите не могли да приемат подобно предизвикателство. Той разчитало на това, че заслепената тълпата няма да види лъжата. Работата била в това, че корабите понякога не се връщали обратно, а завърналите се мореплаватели били претърпели такива изменения, че ставали невидими за останалите. Тълпата изисквала ясни доказателства. "Корабостроенето, това е изкуство и занаят – произнасяли бегълците, опитвайки се да преодолеят вълнението. – Изучаването и приложението на това знание изисква използването на особена техника. Всичко това, взето заедно, предизвиква обща активност, която не може да бъде изучена на части, както искате вие. Тази активност се съпътства от присъствието на неосезаем елемент, наречен барака, чието име е произлязло от думата "барк", т.е. кораб. Тази дума означава "тънкост" и това не може да ви бъде показано."
"Изкуство, занаят, общо, барака – глупости!" – развикали се революционерите и обесили всички корабостроители, които успели да намерят.
Новото учение било прието с радост – като предвестник на освобождението. Човекът открил, че вече е узрял. Той най-малкото временно се почувствал свободен от отговорност,
Благодарение на простотата и удобството на революционната концепция повечето други начини на мислене скоро били забравени. Много бързо тя се превърнала във Фундаментално понятие, което нито един здравомислещ човек не би се наел да оспорва. За здравомислещи естествено били смятани тези, които не влизали в никакво противоречие с общата теория, на която сега се крепяло обществото.
Идеите, които й противоречали, веднага се обявявали за неразумни, а всичко неразумно се смятало за лошо. Затова, ако у някого се пораждали някакви съмнения, му се налагало или да ги потиска, или да ги игнорира, тъй като на всяка цена трябвало да създава впечатление, че е разумен.
Трябва да се каже, че да изглеждаш разумен, не било трудно. Необходимо било просто човек да се придържа към ценностите на обществото, още повече че истинността на разумния не изисквала доказателства, ако човекът не си представял живот извън острова.
Сега обществото достигнало определено равновесие в пределите на острова и ако се подходи към него с неговите мерки, се създавало впечатление за внушаваща доверие завършеност. То било основано на разума и на чувството и изглеждало напълно благовидно. Например напълно разумно било разрешено човекоядството. Било установено, че човешкото тяло може да се яде. Ядивността е признак на храната. Следователно човешкото месо също е храна. За да се компенсират недостатъците на подобно разсъждение, намерили следния изход: в интерес на обществото поставили човекоядството под контрол. Компромисът станал отличителен признак на временното равновесие. Всеки път, когато някой намирал възможност за нов компромис, обществото пораждало нови социални норми.
Тъй като изкуството на корабостроенето не нами¬рало особено приложение в условията на това общество, то всяка дейност, свързана с него с лекота можела да бъде приета за нелепа. Нямало нужда от кораби – нямало къде да се пътува. От определени предположения можело да се направят определени изводи, с помощта на които "доказвали" същите тези предположения. Това се нарича псевдоопределеност и може да замени всяка реална определеност. Именно с тази псевдоопределеност ние се сблъскваме всекидневно, допускайки, че утре все още ще сме живи. Нашите островитяни я прилагали за всичко.
Две статии на Голямата универсална енциклопедия на Острова могат да ни дадат представа за това, как е ставало всичко това. Черпейки мъдростта си от единствения интелектуален източник, който им е достъпен, учените светила на острова направили следните изводи (открития):
"Корабът е нещо дразнещо. Въображаемо средство за придвижване, с помощта на което, както твърдят мошениците и лъжците, може да се "пресича" водата, което от гледна точка на съвременната наука е абсурд. На острова не съществуват водонепроницаеми материали, от които би могло да се построи такъв кораб, да не говорим за това, че от Острова просто няма накъде да се плава. Пропагандата на корабостроенето е най-тежкото престъпление, описано в раздел XVIII от Наказателния кодекс ("Защита на лековерните").
Манията на корабостроенето – крайна форма на отдалечаването от обкръжаващата действителност, е признак за лоша приспособимост към обкръжаващата среда. В съответствие с конституцията всички граждани, подозиращи у някого наличието на това ужасно състояние, са длъжни да уведомят официалните органи. Виж: "Плаване", "Психични отклонения", "Престъпление".
Плаване – нещо отблъскващо. Това е въображаем метод за придвижване на тялото през водно пространство, изключващ възможността за потъване и използван най-вече с цел достигане на някакво място извън острова. Човек, "изучаващ" този отблъскващ занаят, трябва да премине през нелеп ритуал. На първия урок той трябва, докато лежи на земята, да движи ръцете и краката си, подчинявайки се на командите на "инструктора." Като цяло за основа на тази концепция е послужил стремежът на самозваните "инструктори" да налагат волята си на лековерните в първобитните времена. По-късно този култ е приел формата на епидемична мания. Виж: "КоРаб", "Ереси", "Псевдоизкуство". Думите "дразнещо" и "отблъскващо" се използват на острова, за да укажат това, което противоречи на новото Учение, което се наричало "приятно". Смисълът му се състои в това, че сега хората са длъжни да си доставят удоволствие в съответствие с полезното за държавата. Държава наричали съвкупността от всички хора.
Не е учудващо, че от самото начало на новата ера самата мисъл за възможността да бъде напуснат острова изпълвала хората с ужас. Същият неподправен ужас можел да се наблюдава при лежалите дълга присъда затворници преди излизането им на свобода. Извън затвора – неясен, непознат, враждебен свят.
Островът не бил затвор, но бил клетка, незримите ограничения на която действали много по-ефикасно от всяка видима преграда.
Обществото на островитяните ставало все по-сложно и по-сложно, затова ние ще успеем да обхванем едва някои от по-изявените му особености. То разполагало с богата литература. Освен художествени произведения съществували и множество книги, описващи ценностите и постиженията на нацията. Също така била създадена и система от алегорична литература, живописно представяща онези ужаси, с които би бил изпълнен животът, ако обществото не се утвърди в днешното си щастливо състояние.
От време на време "инструкторите" се опитвали да помогнат на всички да избягат заедно. Капитаните се жертвали за възстановяването на условията, при кои¬то криещите корабостроители са продължавали своята работа. Историци и социолози свързвали тези уси-лия с условията на острова, без да допускат и мисъл за каквито и да е контакти извън това затворено общество. Почти при всички случаи било сравнително лесно да се намери правдоподобно обяснение. Не се вземали пред¬вид никакви принципи на етиката, тъй като учените с неподправено усърдие продължавали да изучават само това, което им се струвало истинско. "Можем ли да правим повече?" – питали те, смятайки, че алтернатива на повече могат да бъдат чисто количествените усилия. "Какво още можем да направим?" – и това се питали те един друг, мислейки, че това "още" предполага нещо друго. Реалният им проблем бил, че се смятали за способни да задават въпроси, игнорирайки факта, че постановката на въпроса е не по-малко важна от отговора му. Островитяните, разбира се, разполагали с големи възможности за размисъл и дейност в рамките на своите малки владения. Разнообразието на идеи и различия във възгледите създавали впечатление за освобождаване. Мисълта се поощрявала, естествено, при условие че не е абсурдна.
Допускала се свобода на изразяването, но ползата от нея не била голяма при липсата на усъвършенстване на разбирането, към което не се стремели. В съответствие с измененията, протичащи в обществото, работата и целите на мореплавателите трябвало да се изразяват по различни начини. Това направило разбирането на тяхната реалност още по-трудно за тези, които се опитвали да ги следват, придържайки се към понятията, възприети на острова. Заради цялата тази неразбория понякога даже способността да се помни възможността за бягство можела да се превърне в препятствие. Постоянното осъзнаване на тази възможност не било нещо особено, но желаещите за избягат най-често се задоволявали с някаква замяна. Неясната концепция за плаването не можела да бъде полезна без ориентация, но даже на тези, които повече от другите искали да се заемат с корабостроене, било внушено, че те вече притежават тази ориентация. Те вече били узрели. Те ненавиждали всички, които им говорели за това, че те се нуждаят от някаква подготовка.
Страшните представи за плаването или корабостроенето често засенчвали възможността за реален прогрес. За това в голяма степен били виновни пропагандистите на псевдоплаването или алегоричните кораби, обикновените мошеници, предлагащи уроци на тези, които оЩе не били в състояние да плават, или обещаващи място на корабите, които не можели да построят.
Потребностите на обществото от самото начало предизвикали необходимост от някаква форма на подготовка и мислене, които впоследствие се развили в това, което започнало да се нарича наука. Този великолепен подход към нещата, толкова важен там, където може да намери поне някакво приложение, в края на краищата надхвърлил рамките на реалния смисъл. След "приятната" революция започнали да раздуват до такава степен така наречения "научен подход", че той заменил всички идеи като цяло. Накрая всичко, което не се вмествало в рамките му, започнали да наричат "ненаучно" (удобен синоним на думата "лош").
Поради отсъствието на съответния подход островитяните, подобно на хора, предоставени на самите себе си в приемната и нервно прелистващи списания, потънали в търсене на различни форми на замяна на това, което било първоначална (и естествено – крайна) цел на преселването на обществото.
На някои повече или по-малко успешно се удало да превключат своето внимание на тясно емоционална дейност. Съществували различни видове емоционални прояви, но нямало съответни скали за тяхното оценяване. Всички емоции се смятали за "дълбоки" или "проникновени", във всеки случай по-проникновени от липсата на такива. Емоциите, водещи хората до най-крайните физически или ментални прояви, автоматично били наричани дълбоки.
Повечето хора поставяли пред себе си различни цели или позволявали на другите да правят това. Например те можели да следват различни култове, стремели се да се сдобият с пари или със социален статус. Едни се кланяли на определени вещи и се чувствали по-висши от останалите. Други, отричайки идеята за прекланяне пред каквото и да е, смятали, че те нямат идоли и си позволявали да се надсмиват над останалите.
Минавали векове и островът се покривал с отломки от тези култове. За нещастие за разлика от обичайните отломки те били в състояние сами да поддържат своето съществуване. Различните хора, ръководени от най-добри подбуди и не само от тях, отново и отново комбинирали тези култове, които получавали втори живот. За любителите и интелектуалците всичко това представлявало съкровищница на научен материал (или материал на "посветените") и създавало у тях утешително усещане за разнообразие.
Увеличили се многочислените възможности за удовлетворяване на различни ограничени склонности. Островът бил препълнен с дворци и монументи. Хората, разбира се, се гордеели със своите постижения и считали, че живеят щастливо, защото никой от тях не можел да избяга.
Корабостроенето имало някакво отношение към определени страни на живота им, но почти никой не знаел какво именно.
Корабите тайно вдигали платна, плувците продължавали да обучават на плуване. Обстановката на острова не можела да изпълни със смут душите на тези хора. В края на краищата те също били израсли в това общество. И били здраво свързани с него и със съдбата му.
Често обаче те били принудени да се пазят от прекаленото внимание на своите съграждани. Някои "нормални" островитяни се опитвали да ги спасят от самите тях. Друзи се опитвали да ги убият, ръководейки се от също толкова възвишени съображения. Трети страстно желаели да получат от тях помощ, но не можели да ги открият.
Всички тези реакция на съществуването на плувците били следствие на една и съща причина, възприета по различен начин от различните умове. Тази причина била това, че едва ли някой сега знаел кои всъщност били плувците, с какво се занимавали и къде можело да бъдат намерени.
Вследствие на това, че животът на острова ставал все по-цивилизован, хората започнали да се занимават със странна, но полезна работа. Смисълът й се състоял в това, че те изразявали съмнение в правилността на системата, в чиито условия живеело обществото. Конкретната проява на съмненията, отнасящи се до социалните ценности, приела формата на осмиването им. Тази дейност отначало можела да бъде украсена във весели и тъжни тонове, но в действителност се превърнала в повтарящ се ритуал. Потенциално това била полезна дейност, но на развитието на чисто творческата му функция често се пречело.
На хората им се струвало, че като дадат възможност на съмненията си дори временно да се проявят, те ще Успеят по някакъв начин да ги смекчат, да се избвят от тях и едва ли не да се примирят с тях. Сатирата била смятана за многозначителна алегория; алегориите се приемали, но не можели да бъдат усвоени. Пиесите, книгите, филмите, стиховете и памфлетите били обичайно средство на такова развитие, макар че с това били заети и особени направления в по-научни отрасли на знанието. Много от островитяните считали за еманципирано, съвременно или прогресивно следването на този култ, а не на стария.
Тук и там кандидатите идвали при инструкторите по плуване, за да сключат с тях съглашение и обикновено протичал следният стереотипен разговор.
– Искам да се науча да плувам.
– Искате да се договорите за това?
– Не, само трябва да взема един тон зеле.
– Какво зеле?
-Храна, която ще бъде необходима на другия остров.
– Но там има храна, че и по-добра.
– Не разбирам за какво говорите. Няма как да съм сигурен в това и затова трябва да взема своето зеле.
– Но вие няма да можете да плувате с цял тон зеле.
-Тогава няма да мога да тръгна. Вие я наричате товар, но за мен това е най-необходимата вещ.
– Да допуснем, че под формата на алегория ще наречем това не зеле, а предположения или разрушителни идеи.
Аз по-добре да ида с моето зеле при такъв инструктор, който ще разбере от какво се нуждая.