Чуй всички приказки

Живели двамина съседи. Единият богат — къщата му била пълна с имане, а другият — последен сромах — с трън да се завъртиш в двора му, нямало какво да закачиш. Отишъл веднъж сиромахът и поч¬нал да тропа на богаташката порта. Показал се богатият.
— Какво има? — попитал.
— Дошъл съм при тебе, да ме нахраниш и напоиш — рекъл си¬ромахът, — защото умирам от глад.
Богаташът се почесал по шията.
— За ядене — рекъл той — нямам нищо, но пиене ще ти дам.
Хей там под капчука има цяла каца, пълна с дъждовна вода — иди пий, колкото щеш.
Сиромахът навел глава и си тръгнал наскърбен към къщи. Както вървял, усетил подире си стъпки — тихи, котешки, неуловими. Обърнал се, погледнал назад — няма никой. Повървял още малко и пак усе¬тил стъпките.
— Хей — спрял се сиромахът, — кой върви подире ми като сянка?
— Аз съм — отвърнал глас на невидим спътник.
— Че кой си ти?
— Сиромашията.
— Защо ходиш подире ми? — учуден попитал сиромахът.
— Защото си ми мил и драг — отвърнала сиромашията.
— Откога си тръгнала след мене, сиромашийо?
— От люлката.
— И докога смяташ да ме съпровождаш?
— До гроба! — отвърнала сиромашията.
Клетият човек въздъхнал дълбоко, но нищо не казал. Прибрал се в къщи, взел мотиката, лопатата и — право на гробищата. Мълчаливо почнал да копае. Копал, копал, изкопал един дълбок трап. Седнал да си почине и тежко въздъхнал. Тогава една невидима ръка го докоснала по рамото и чул пак гласа на сиромашията:
— Защо ти е този трап?
— Решил съм да легна в него и да сложа край на живота си.
— И аз ще легна при тебе.
— Къде?
— В гроба.
— Влизай, щом като е тъй! — викнал зарадван сиромахът. 
— Влезе ли, сиромашийо? — попитал той подир малко.
— На дъното съм! — отвърнала сиромашията от трапа.
Тогава сиромахът грабнал лопатата и почнал да срива пръстта в гроба. Затрупал сиромашията и си отишъл.
Опретнал се, заловил се мъжката да работи и му провървяло. За година-две напълнил и той къщата си с имане. Богатият, като гледал как работите на съседа му се поправят, захванал да се пука от завист. Веднъж той го спрял на улицата и го заразпитвал какво се е случило.
Доскорошният сиромах му разказал как смогнал да натика сиромашията в гроба.
— Ти си я натикал — рекъл на ума си завистникът, — но аз ще я изровя и пак ще ти я проводя в къщи!
И като нарамил мотиката, той отишъл също на гробищата. Провикнал се:
— Къде си, мари сиромашийо?
— Тука съм! — обадила се глухо сиромашията изпод земята.
Богатият разровил трапа и сиромашията пак излязла навън.
— Хайде сега — рекъл богатият, — скоро да идеш при стопанина си, защото той заглади косъма.
— Дума да не става — отвърнала сиромашията, — не ща!
— Защо?
— Защото аз толкова години вървях подире му, а той излезе неблагодарник и ме закопа в земята.
— А при кого ще идеш? — попитал богатият.
— При тебе. Ти ми стана мил и драг, тъй като ме изкопа от гроба.
И като се лепнала подир завистливия богаташ, сиромашията не го оставила, додето не го докарала до просяшка тояга.

Отишъл веднъж Хитър Петър на панаир. А там — гъмжило от хора. Едни продават, други купуват, трети ядат и пият в гостилниците. Спрял пред една готварница и надникнал през отворената врата. Вътре гостилничарят, опретнал ръкави, подклаждал десетина тенджери с яденета — едно от друго по-хубави. Хитър Петър бил гладен, но си нямал пари. Какво да направи? В торбичката си той носел само един сух крайщник хляб. Извадил той крайщника и протегнал ръка към една от тенджерите, из която излизала най-гъста пара. Задържал. хляба си над тенджерата, додето се понакваси от парата и поомекне. Сетне си го изял сладко-сладко и си тръгнал.
Гостилничарят, който го наблюдавал мълчаливо, му пресякъл пътя:
— Хей, човече, къде тръгна, без да платиш?
— За какво да платя?
— За яденето.
— Хубава работа! Ти не видя ли, че аз опитах само парата на тенджерата ти?
— Пара, пара, но и тя струва пари. Аз за тая пара, дето я изяде със сухия си хляб, дърва съм горил, вода съм носил, тенджера съм подклаждал! — занареждал гостилничарят.
— Брате — рекъл кротко Хитър Петър, — разбирам, но какво да ти дам, като нямам пукната пара?
— Щом нямаш пари, ще изядеш десет тояги, че да запомниш кога си лапал чужда пара! — развикал се гостилничарят.
Като почнала разправията, пред гостилницата се насъбрала навалица.
— Удряй! — рекъл Хитър Петър и застанал на слънце. — Вземи тоягата и удряй, но си отваряй очите да не ме докоснеш, тъй както аз не докоснах яденето ти. Инак ще играе дървен господ по гърба ти.
— Какво да удрям? — смаял се гостилничарят.
— Удари десет тояги на сянката ми!
Всички наоколо прихнали да се смеят. Гостилничарят засрамен се скрил в гостилницата.

Натежали годините на стария лъв. Почнал да гони с голяма мъка жертвите си. Не можел вече да си хваща плячка. Повлякъл се гладен из гората. Дълго мислил как да си изкара прехраната и решил да си помогне с измама. Прибрал се в своята пещера и надал рев:
— Братя и сестри — вълци, мечки, елени, зайци и лисици, елате
да ме видите, защото е настъпил последният ми час! Отивам си!
Полъгали се горските зверове и се навървили един след друг към лъвската пещера. Там старият лъв ги посрещал със силни удари и ги простирал на земята. Много доверчиви зверове издъхнали под лапите му.
Най-подир се задала и лисицата.
— Как си, господарю — надникнала тя отвън, но вътре в пещерата не влязла.
— Ох — изпъшкал лъвът, — зле съм. Няма да ме бъде. Влизай по-скоро, додето не съм хвърлил топа.
— Благодаря за поканата, господарю, но аз не смея да вляза вътре.
— Защо? — учудено попитал лъвът.
— Защото гледам, че всичките стъпки на зверовете, които са дошли преди мене, са насочени навътре към пещерата. Който е влязъл при тебе — навън не е излязъл. Сбогом, господарю!
И хитрата лисица побягнала здрава и читава.

Една яребица си направила гнездо сред нивата на най-мързеливия селянин. Снесла яйца и измътила три яребичета. Расли пиленцата и порасли. Започнали да излизат от гнездото, разтваряли крилца, но още не можели да летят, защото били немощни. Лятото обагрило нивата с жълта боя. Натежалите класове почнали да ронят зърно. Една сутрин стопанинът пристигнал на нивата, погледнал храната и се почесал по врата.
— Време е да прибера храната. Утре ще повикам приятелите си да пожънем. Когато продам житото си ще им се отплатя.
Едно от яребичетата, което било наблизо, чуло тия думи на стопанина и се затекло при майка си:
— Мамо, да бягаме по-скоро, защото стопанинът отиде да вика приятелите си. Утре ще жънат нивата. Отиде ни гнездото!
— Не бойте се, деца — изчуруликала яребицата, — ние оттука няма да мръднем, докато стопанинът не се запретне сам да си пожъне нивата. Бъдете спокойни, щом като той очаква други да му свършат работата.
На другия ден селянинът пак пристигнал и пак се почесал по врата.
— Моите приятели не дойдоха, но аз ще повикам роднините си да пожънат житото.
Яребицата пак рекла:
— И тоя път, деца, бъдете спокойни.
Подир три дни ленивият селянин пристигнал ядосан и се заканил:
— Брей, никой не идва да пожъне тая нива, но аз ще взема да я запаля, че каквото ще да става.
Като чула тая закана, яребицата припнала и извикала на малките яребичета:
— Бягайте, рожби, да бягаме, защото тоя мързелив човек може да го направи!

Някога врабчето и лисицата били големи приятели. Където тръгнела лисицата, и врабчето подире й.
— Врабченце, братче — рекла веднъж лисицата, — хайде да работим заедно.
— Какво ще работим? — попитало врабчето.
— Има какво. Ще посеем жито. Задружно ще си го пожънем и каквото получим, ще си го разделим по братски. Искаш ли?
— Искам, кумичке.
Посеяли жито. Пораснало житото, вързало клас, узряло. Дошло време за жътва. Една сутрин врабчето и лисицата отишли да жънат. Но щом напекло слънцето, лисицата, която била много мързелива, почнала да хитрува.
— Врабченце, братче, ти жъни, пък аз ще ида на оня хълм да подпирам облака да не падне, защото падне ли — отиде ни хубавото житце!
— Иди, кумичке — рекло врабчето и се навело само да жъне.
Лисицата се изкачила на хълма, клекнала да подпира облака, който тъкмо тогава се задал от планината. А врабчето жънало, жънало, цялата нива пожънало, прибрало снопите, направило харман.
— Ела, кумичке, да вършеем!
— Ти вършей, врабченце, братче, пък аз ще подпирам и днес облака, защото, нали знаеш, ако падне — отиде хубавото ни житце!
Врабчето приготвило диканята, впрегнало воловете, овършало житото, отвяло го и повикало лисицата.
— Ела, кумичке, да разделим зърното!
— Ида! — затекла се лисицата.
Грабнала кринчето и почнала:
— На тебе, врабченце, едно кринче зърно, а на мене две кринчета, защото аз вършех по-тежка работа: подпирах облака.
Врабчето прибрало своето жито, преглътнало и си отишло.
— Защо си нажалено? — попитало го кучето.
Врабчето му разказало как го излъгала лисицата. Тогава кучето се дигнало ядосано.
— Аз ще я науча! Заведи ме в лисината житница!
Врабчето го завело. Кучето влязло в житницата и се заровило в зърното.
На другия ден лисицата влязла в житницата си и почнала да пълни един чувал, защото щяла да ходи на воденица. Както гребяла, открила едното ухо на кучето, помислила, че е подлога от цървул и го захапала. Тогава кучето скокнало, почнало да я дави и на бърза ръка я удушило.

На един мъж се поминала жената и той се оженил повторно. Щом влязла мащехата в къщи, видяла, че освен нейното доведено момиче и от първата жена било останало едно заварениче.
Стрелнала го с очи и викнала на мъжа си:
– Туй момиче не го ща в къщи!
– Къде да го дяна? Не виждаш ли, че е още малко и глупаво? – отговорил бащата.
– Където щеш го заведи – в гората, в морето – само да не се мярка пред очите ми.
Днес раздор, утре раздор, най-сетне бащата склонил да махне първото си дете от къщи.
– Омеси една питка! – поръчал той на жена си.
Мащехата омесила питка от просо, пуснала я в торбата и подала торбата на мъжа си. Той преметнал торбата през рамо, повел момичето и го завел в една страшна гора. Там имало малък хълм. Извел бащата детето си на хълма, извадил питката от торбата, търкулнал я надолу и рекъл:
– Тичай, чедо, да уловиш питката.
Момичето се затекло подир питката и я хванало в треволяка. В туй време бащата се мушнал в гората и се загубил.
– Тате, аз хванах питката! – обърнало се назад момичето. – Тате, къде си?
Изкачило се пак на хълма, погледнало насам-нататък – жива душа няма. Очите му се насълзили Тръгнало под старите дървета да търси пътека. Тук пътека, там пътека – никаква пътека нямало. Цял ден се лутало момичето. А когато слънцето потънало надолу зад гъстата шума на гората и взело да притъмнява, то се уплашило и почнало да плаче с глас.
Вдън гората в дървена колиба живеела една бабичка знахарка. Като чула човешки глас, тя излязла и викнала в тъмнината:
– Кой плаче там? Момиче или момче? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче – махай се!
– Момиче съм, бабо – отвърнала сиротинката.
– Тогава по-скоро ела!
Като наближило, момичето попитало:
– Защо не искаш момче, бабичко?
– Защото ми трябва шетачка, а момчетата не умеят да шетат вкъщи.
Момичето влязло в колибата. Бабичката го нагостила, постлала му и то легнало да спи. Подир малко легнала и бабичката. На заранта момичето станало преди бабичката, разтребило, помело, донесло вода. Като се събудила старата и видяла какво е сторило гостенчето й, усмихнала се, но нищо не казала. Облякла се и тръгнала за гъби. На излизане тя заръчала на пъргавото момиче:
– В избата имам гадинки: змии, гущери, костенурки. Ти им попари трички и ги нахрани. Не бива да се боиш от тях, защото не хапят.
Момиченцето попарило трици, оставило ги да изстинат, занесло ги в избата, нахранило хубаво гадинките и като нямало друго що да прави, нанизало герданчета и вързало по едно на всяка гадинка. На пладне се задала бабичката. Гадинките се втурнали да я посрещат и почнали да се хвалят:
– Бабо, кака ни върза герданчета! Бабо, кака ни сладко нахрани!
– И на кака ви баба ще върже герданче! – отговорила бабичката и пак се усмихнала.
Близо до колибата течала чудна река. Тя всеки час променяла боята си. Подир пладне бабичката завела момичето на речния бряг, легнала на тревата и рекла:
– Баби, аз ще подремна на тревата, а ти ми попей, защото не ме лови сън без песен.
Момичето седнало до главата на бабичката и кротко запяло. Песента му била тиха като бръмчене на пчела. Преди да заспи, бабата проговорила сънена:
– Гледай водата. Най-напред ще потече синя вода, сетне червена, сетне черна. Подир черната ще се зададе жълта. Събуди ме, когато дойде жълтата вода!
И задрямала. Момичето учудено гледало реката. Реката час по час променяла водата си: ту синя, ту червена, ту черна. По едно време се задала жълтата вода и то събудило бабичката. Бабичката бърже скокнала, сграбила момичето и го потопила в реката.
– Дръж, баби – рекла тя, – хвани каквото можеш!
Момичето стиснало нещо и когато старицата, го извадила, видяло, че държи едно сандъче.
– Какво има в него? – попитало момичето.
– Когато идеш у дома си, ще го отключиш с туй ключе и ще видиш какво има – рекла бабичката, подала му едно че, извела го от гората, показала му пътеката към тяхната къща и го изпроводила да си иде със здраве.
Отишло си момичето и като влязло в къщи, цялата къща светнала, защото жълтата вода била златна и то станало златно. Мащехата прехапала устни от завист.
– Какво носиш в сандъчето? – попитал бащата.
Момичето отключило сандъчето, отворило го и всички ахнали: сандъчето било догоре пълно с жълтици.
– Разправи къде си била? – попитала мащехата.
Златното момиче всичко разказало.
– По-скоро да заведеш и моето момиче в оная гора! – викнала мащехата на мъжа си.
– Меси една питка, като е тъй!
Мащехата се запретнала и омесила една житена питка. Бащата повел доведеното момиче, завел го на хълма в гората, търкулнал питката и когато момичето се затекло подире й, той се потулил.
Цял ден се лутало момичето в гората и надвечер викнало да плаче.
– Кой плаче? – попитала пак същата бабичка от тъмнината. – Момиче или момче? Ако си момче, махни се, ако си момиче, ела насам!
– Момиче съм! – отвърнало доведеното и влязло в колибата.
Горската бабичка го нагостила и му постлала да спи. На сутринта, когато слънцето напекло, бабичката се дигнала, а гостенчето й още спяло. Намръщила се стопанката на. колибата, ала нищо не казала. Събудила момичето и му рекла:
– Аз отивам за гъби, а ти разтреби в къщи, попари. трички и нахрани гадинките ми. Те са в избата. Не се плаши от тях, защото не хапят.
Момичето станало, взело метлата, почнало да мете, без да поръси земята с вода, дигнало пушилка. Попарило трици, занесло ги горещи на змиите, гущерите и костенурките. Гадините се изпопарили и когато на пладне се върнала бабичката от гората, те почнали да й се оплакват.
– Бабо, кака ни изпари с триците! Много ни изпари. Боли, бабичко!
– И баба ще изпари кака ви! – продумала бабичката и влязла в колибата.
Подир пладне тя завела момичето при чудната река и му заръчала:
– Аз ще подремна, а ти гледай реката – като мине синя вода, не ме буди, като мине жълта – пак не ме буди, като дотече червената – пак не ме буди. Когато дойде черната – събуди ме! Хайде сега,попей ми една песен, додето заспя!
Момичето викнало, но то пеело толкова силно и лошо, че бабата го прекъснала.
– Спри! – рекла му тя. – Не можеш ме приспа с тая песен.
Момичето млъкнало. Бабичката задрямала, а реката зашумяла и почнала да мени боята си. Когато дошла черната вода, то събудило бабичката. Горската старица скочила, хванала момичето за косите, потопила го. във водата и викнала:
– Дръж, баби, каквото можеш, дръж! Момичето напипало едно сандъче и го стиснало. Бабичката изтеглила момичето на брега, дала му едно ключе, с което да отключи сандъчето, когато си иде в къщи, извела го от гората и му показала пътя към бащината му къща. Мащехата го чакала накрай село. Било надвечер. Когато го видяла, че е станало черно и грозно, пожълтяла от яд, н си рекла:
– Дано поне сандъчето е пълно жълтици.
Отишли си в къщи, отключили сандъчето и що да видят – вътре само змии, гущери и раци. Запищели всички, разбягали се. Златното момиче побягнало на улицата.
– Тичай по-скоро да му вземеш златните дрехи, за да облечем с тях моето доведено момиче! – извикала мащехата на мъжа си.
Мъжът се втурнал подир своето момиче. То бягало, той тичал, то бягало, той тичал, то бягало, той тичал, додето най-сетне, като видяло, че бащата ще го настигне, златното момиче разперило ръце и хвръкнало като птичка. Дигнало се нагоре над къщите, над градините, над планинските върхове. Превърнало се на златна месечина и грейнало.
Бащата останал с отворени уста. Такова чудо никога не бил виждал.
Оттогава златното момиче се появява нощем на небето, цялата земя огрява и търси с очи своя роден край.

Един цар обичал много да се весели. Почти всяка вечер той събирал своите знатни приятели и с тях ядял, пиел и се веселял до късно през нощта. Малко по малко той свикнал да пие по много вино. Виното го правело разговорлив, шеговит и извънредно весел. Това му било приятно и той започнал често да се напива.
Но след всяко напиване, на сутринта, царят се чувствал зле: в устата му горчи, главата го боли тъй силно, като че ли ще се пръсне – не му се говори, всичко го дразни и сърди. Тогава той заповядал да разгласят, че който му донесе лек, да не му става нищо след пиене, ще му даде голяма награда. Но никой не могъл да му намери такъв лек.
Най-после, един закоравял пияница се наел да излекува царя.
Царските хора го завели в двореца.
– Е, казвай – рекъл царят – какво да правя, за да не ми става лошо след пиене?
– Пак пий! – отговорил пияницата.
– Как така? – зачудил се царят.
– Царю честити, не си ли чувал да казват: „Клин клин избива“. Пий и не бой се. Ако ти не мине, вземи ми главата.
– Ами, като карам все така, докъде ще стигна? – запитал царят.
– До там, додето съм стигнал и аз, – спокойно отговорил пияницата.
Царят изтръпнал. Очите му широко се разтворили и той с ужас изгледал пияницата. Неговото потъмняло и подпухнало лице, набъбналият и посинял нос, кръвясалите му и изпъкнали като на жаба очи, мръсните му, изплескани и изпокъсани дрехи – всичко това било толкова грозно и отвратителио, че той се погнусил и извикал:
– Дайте му наградата и нека да се маха от очите ми. Той наистина ме излекува.
Оттогава царят не турнал вече нито капка вино в устата си.

Една овца лежала край плета на кошарата. През нощта дошъл вълкът да я изяде. Тя му казала, че не си заслужава сега да бъде изядена – много била мършава. След това му се помолила да я остави да се напасе през лятото и да се угои. Наесен тя сама ще се върне и ще чака на същото място да дойде вълкът и да я изяде.
Вълкът й повярвал. Той я питал за името й, а тя отвърнала, че се казва Пата.
Пуснал я той и си отишъл. Оттогава Пата никога вече не оставала край плета, а лягала всред кошарата, между другите овце. Когато дошла есента, вълкът се приближил до плета и почнал да я вика:
– Пато, Пато!
А овцата се обадила от кошарата и му рекла:
– Напати се Пата, та не ляга вече край плèта.

Веднаж, в света неделя, свекърът, свекървата и мъжът на една булка отишли на черква, а снахата останала вкъщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрямка и тя заспала. След малко се събудила и много се засрамила. "Добре, че нямаше никой от нашите да ме види", си рекла, но се сетила, че я видяло кученцето. "Брей, това пукниче ще им каже! Чакай да му вържа герданче да не казва." И му вързала гердана си.
Дошъл свекърът.
– Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето гердан?
– Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седях до огъня, па бях позадрямала. А кучето беше при мен. Рекох си, то ще каже, та му вързах герданче да не казва.
– Много добре си се сетила, дъще. Чакай пък аз да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата. – Сложил му капата: ама да не кажеш! – рекъл и му завъртял с глава.
Дошла свекървата и щом видяла кучето, развикала се:
– Какво е това от вас? Защо сте пременили кучето тъй? Гердан, че още и капа! – и взела да се кръсти.
Разказали и на бабата.
– Добре, добре сте направили. Чакай пък аз да му сложа обици, да не каже на сина.
Дошъл синът и им се присмял:
– Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кум?
– Не, мъжо – отговорила булката. – Няма да ходи на сватба, ами аз като седях отзарана до огнището, па тъй и тъй… – разказала му всичко.
– Господ да ви пази – рекъл той и на тримата, – но не вярвам да има толкова глупави хора като вас по света. Ще обиколя малко по други места да видя какви хора живеят.
И тръгнал. В едно село видял, че няколко души се качили на една къща и хвърлят керемидите на земята.
– Какво правите, братя?
– Искаме да вкараме в къщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покрием пак.
– Не може тъй, добри хора – рекъл, и ги научил как да си направят прозорци.
Отишъл в друго село. Един човек бил се качил на една стряха, а долу друг му държал гащите, за да скочи в тях.
– Чакай, приятелю, ще се убиеш! – извикал му пътникът и му показал как да си обува сам гащите.
По-нататък видял, че един човек се мъчи да хвърля орехи на тавана с вила: гребе, хвърля, а орехите си стоят до един на двора. Показал и на него какво да прави. Оттам отишъл в друго село. Стъмвало се вече. Пет-шест жени предели на пътя пред една врата.
– Защо стоите още на пътя – попитал ги, – нямате ли си къщна работа?
-Имаме работа, как да нямаме, брате. Мъжете и децата ни откога ни чакат, но не можем да станем: размесили сме си краката и не знаем, кой на кого е.
А той взел една тояга, па като ги ударил два-три пъти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видял. След туй си отишъл вкъщи.
– Имало и по-диви от вас хора на света – рекъл. – Живейте с този ум, както знаете.

Свети Касиян бил светец чорбаджия – с лисичев кюрк (дълга горна дреха, подплътена с кожи) и с чибук. Той седял на миндер; ни вятър го веел, ни слънце го печало, ни дъжд го мокрел. Веднъж много му домъчняло, че хората не го уважават като свети Никола. Станал със своя чибук, наметнал си кюрка и оти¬шъл при Бога, та му се оплакал:
– Право ли е това. Боже? – рекъл свети Касиян. – И аз съм светец, и Никола е светец. Моят празник се празнува на четири години веднъж, само във високосна година, а пък празникът на св. Никола е два пъти в годината, и то с курбани, песни и тържества.
Господ му казал да почака малко, докато дойде и свети Никола. Повикал един ангел и му поръчал да намери светеца и да му каже по-скоро да дойде по една много важна работа.
Ангелът отлетял. Долу под небето се виждала земята и морето, което било потъмняло от вълни и мъгли и страшно бучало. Не се минало много време и ангелът се върнал.
– Намерих го в морето – казал той. – Бори се с бурята, та спасява кораби и хора. Сега ще дойде.
Изминало доста време и ето че свети Никола долетял с мокри крила.
– Прости ми, Господи – рекъл свети Никола, – че позакъснях. Борих се с морската юда и с вихрите, които бяха разлюлели морето и искаха да потопят корабите. Успях да ги победя и да спася корабите и пътниците. Не бива да се явявам пред теб така кален и мокър, но ангелът ми каза, че трябва да дойда веднага. Господ се обърнал към свети Касиян:
– Виждаш ли какъв е мокър св. Никола? Тези битки с ветровете и бурите, за да спасява корабите и хората, са му създали празниците, курбаните, песните и тържествата, а не аз. Докато ти седиш на дюшеци и миндери, с лисичев кюрк и с чибук в ръце, и един празник на четири години ти е много.
Свети Касиян си отишъл посрамен, а свети Никола отлетял пак към морето, където го чакала нова битка с морска юда и нейните вихри и ветрища.