Чуй всички приказки

Живял някога един човек, който не вярвал в съществуването на зли духове и бесове, които изкарват хората от равновесие, макар че били известни много такива случаи. И ето че една нощ някой почукал на вратата и го повикал. Излязъл той и видял непознат, който държал поводите на великолепен кон. Този нощен гост бил демон и казал на стопанина:
– Искаш ли да купиш кон?
Човекът погледнал жребеца красавец и попитал:
– Колко искаш за него?
– Четири жълтици – отговорил демонът. Помислил си човекът, че истинската цена на коня е не по-малко от осем жълтици, платил на продавача колкото поискал и останал доволен от сделката.
На следващия ден той повел коня на пазара да го продава. Около него се събрали купувачи и веднага започнали да му предлагат много пари, но той си помислил: "Сигурно този кон струва два пъти повече, след като ми предлагат толкова много за него." И се отказал.
Решил да отиде на друго място, за да продаде там коня по-изгодно. На това място също били готови да платят толкова, колкото поискал, но той отново премислил, като си казал: "Този жребец струва два пъти по-скъпо."
Така той ходел със своя кон дотогава, докато не вдигнал цената на жребеца до няколко хиляди, но все не се решавал да го продаде, опасявайки се да не е евтино.
Накрая започнал да иска за жребеца толкова, че никой нямал такава сума освен самият цар.
Отвел коня при царя и той му предложил огромна сума пари. Целият царски двор се възхищавал на чудесния жребец.
Но и царското предложение не удовлетворило човека и той казал:
– Всъщност конят струва много повече!
Царят така и не можал да купи този жребец.
Излязъл човекът от царския дворец и тръгнал към фонтана, за да напои коня. Когато се приближили до него, жребецът скочил в тръбата, от която плискала во¬дата, и изчезнал. Развикал се човекът с нечовешки глас. Около него се събрали хора и започнали да го разпитват:
– Какво се е случило? Защо крещиш?
Той им отговорил, че красивият кон е скочил в тръбата и е изчезнал. Не му повярвали и го пребили до смърт, като го взели за луд: възможно ли е такова нещо, кон да влезе в тясна тръба?
Като видял, че не му вярват и го приемат за полудял, човекът се приготвил да си тръгне, но изведнъж забелязал главата на жребеца да се подава от тръбата.
– А-а-а!… – отново завикал той.
Тълпата отново се стекла на шума, и пак го набили:
– Какво си се развикал, луд човек!
Щял да си тръгва оттам, но за негова беда му се сторило, че вижда коня си. За трети път завикал той и отново, както преди, добре го натупали…

Китано Галеко, настоятелят на храма на Ейхей, бил на деветдесет и две години, когато умрял. През целия си живот той се старал да живее без привързаности. Като странстващ просяк на двадесет години срещнал пътник, който пушел тютюн. Двамата заедно вървели по планинска пътека, а след това спрели да починат под едно дърво. Пътникът предложил на Китано да запали и той се съгласил, тъй като бил гладен.
– Колко е приятно да се пуши – отбелязал той. Пътникът му дал излишна лула и тютюн и те запушили заедно. Китано почувствал: "Такова удоволствие може да разруши медитацията. Трябва да спра, преди да се е стигнало твърде далеч." И изхвърлил лулата и тютюна. Когато бил на двадесет и три, той изучава "И дзин" – най-мъдрата доктрина за вселената. През зимата му трябвали топли дрехи. Той написал за това на своя учител, който живеел на сто мили от него, и дал писмото на един пътник да му го предаде. Изминала почти цялата зима, но не получил нито отговор, нито дрехи.
Когато Китано прибягнал към предсказанията на дзин", учещ също така и изкуството на гадаенето, за да определи дали писмото е било доставено, той установил, че писмото се е изгубило. В получено скоро след това писмо от учителя нямало нито дума за дрехи. "Ако започна да се занимавам с предсказания "И дзин", може да пострада медитацията ми" – почувствал Китано.
Той се отказал от това удивително учение и никога повече не прибягвал до неговата мощ.
Когато бил на двадесет и осем, започнал да изучава китайска калиграфия и поезия. Той бързо се усъвършенствал и станал толкова изкусен в тези области, че учителят му се гордеел с него. Китано се замислил: "Ако не се спра, ще стана поет, а не дзенучител."
И оттогава той не написал нито едно стихотворение.

Веднъж някакъв гръцки философ заповядал на един от учениците си в продължение на три години да раздава сребро на тези, които го обиждат. След края на изпитанието учителят казал:
– Сега можеш да отидеш в Атина да се учиш на мъдрост.
При Влизането си в Атина ученикът Видял до градските порти мъдрец, който обиждал всички, които минавали наблизо. Той постъпил така и с него. Ученикът прихнал да се смее.
– Защо се смееш, когато те обиждам? – попитал мъдрецът.
– Защото в продължение на три години аз плащах на тези, които ме обиждат, а ти го правиш без пари.
Влез в града, той ти принадлежи – отговорил мъдрецът.

Умирайки, дзенмонахът Бокудзю помолил учениците си да му донесат всичките му книги, всичко, което е написал, и всичко, което е казал. Натрупали цяла планина, но не можели да разберат какво се кани да прави монахът. А той започнал да пали огън.
Учениците се развикали и разкрещели.
Бокудзю, като видял това, казал:
– Каня се да си отида и нямам намерение да оставям следи след себе си. Не трябва да оставям нито един отпечатък от крака си. Отсега този, който желае да ме следва, трябва да следва себе си. Този, който иска да ме разбере, трябва да разбере себе си. Ето защо унищожавам всички тези книги.
При един майстор на дзен дошъл ученик и попитал:
– Защо едни хора са красиви, други – безобразни, едни са умни, а други – глупави? Защо съществува такова противоречие? Защо Бог го е допуснал? И не ми говорете за кармите, че всичко това е от предишни животи. Как се е появила разликата в самото начало, когато предишни животи още не е имало?
Майсторът го повел из градината и казал:
– Ето, това дърво е голямо, а това – малко. Аз често седях под тези дървета и си мислех защо е така. Но когато отхвърлих ума, изчезна и самият въпрос. Сега знам, че това дърво е голямо, а това – малко. Няма никакъв проблем!

Един човек спрял Настрадин Ходжа и го попитал днес какъв ден от седмицата е.
– Не мога да ви кажа – отговорил Ходжа. – Не съм тукашен и не знам какви са ви седмиците.

Веднъж Настрадин Ходжа се разхождал с една пръчка, която била твърде дълга за него. Един негов приятел отбелязал:
– Настрадин, защо не отрежеш няколко дюйма* отдолу?
Настрадин казал:
– Това няма да помогне – другият край е прекалено дълъг.

Дзенучителите обучавали младите си ученици са се самоизразяват.
В два дзенхрама имало по един ученик дете. Единят, отивайки всяка сутрин за зеленчуци, срещал по пъгя си другия.
– Къде отиваш? – попитал веднъж единият.
– Накъдето ме носят краката – отговорил другят. Този отговор изумил първия и той се обърнал към учителя си за помощ.
– Утре – казал учителят, – когато срещнеш това момче, задай му същия въпрос. Той ще ти отговор, по същия начин, и тогава ти попитай: "А ако нямаше крака, къде би отивал?" Това ще го постави в затруднено положение.
На следващата сутрин децата отново се срещнали.
– Къде отиваш? – попитал първият.
– Накъдето духа вятърът – отговорил вторият-Това отново объркало първия ученик и той отново се обърнал към учителя.
– Попитай го накъде би отишъл, ако нямаше вятър – предложил му учителят.
На следващия ден децата се срещнали за трети път.
– Къде отиваш? – попитал първият.
На пазара за зеленчуци – отговорил вторият

Веднъж един глупак попаднал в дома на някакъв човек. Домакинът започнал да го гощава. Но храната била неподправена и безвкусна. Като разбрал това, стопанинът добавил сол. Когато солта станала достатъчно на вкус, глупакът си помислил: "Значи всичко е в солта. Ако от една щипка сол е толкова вкусно, какво ще стане, ако се сложи повече!"
Глупакът си е глупак: той веднага започнал да яде само сол. Като преглътнал, вместо да му се услади, напротив, той си причинил страдание.

Така се случило веднъж, че един последовател на Нагарджуна, един от най-великите мистици, родени В Индия, реализирал своето безгранично същество и светът изчезнал. След това се появили последователи, а последователите са преди всичко копия, тъй като те не се опитват да вникнат в реалността и не се отказват да приемат думите на Майстора на вяра.

Блаженият Франциск веднъж извикал брат Лъв и му казал:
– Братко Лъв, пиши. Той отговорил:
– Готов съм.
– Пиши – казал той – какво представлява истинската радост.
Ето, идва пратеник и обявява, че всички учени богослови на Париж са постъпили в нашия орден. Пиши: не в това е истинската радост. И нека да постъпят в нашия орден всички прелати на Алпите, архиепископи и епископи и не само, но даже и самият крал на франция, и бри-танският крал, пиши: не в това е истинската радост. И ако до теб достигне вест, че моите братя са отишли при неверниците и всички до един са се обърнали във вярата или че ми е дарена от Бога такава благодат, че изцерявам недъгавите и творя много чудеса; при все това ти казвам: във всичко това няма истинска радост.
– Но в какво е истинската радост?
– Ето, посред нощ се връщам от Перуджа и идвам тук, а тук е зима и такъв студ, че водата се вледенява и по подгъвите на ризата висят шушулки и ме бият до безкрайност по краката, така че кръв тече от натъртванията. И ето, замръзнал, целият в кал и лед, приближавам се аз до портите и дълго-дълго чукам и зова, докато не излезе някой от братята и не попита: "Кой е там?" Аз отговарям: "Брат Франциск." А той вика: "Махай се, сега не е време да се шляеш, няма да те пусна. И тъй като аз не отстъпвам, другият отговаря: "Върви си, ти си невежа и простак и не можеш да идваш при нас: ние вече станахме такива, че нямаме нужда от теб." Аз не се дърпам от портите и моля: "В името на Христос приемете ме за тази нощ." А той отговаря: "Ето – това не. Иди в приюта на кръстоносците и се помоли – там."
– Та ако намеря в себе си търпение и не се смутя, тогава казвам ти, в това е истинската радост, в това е истинската праведност и спасение на душата.