Чуй всички приказки

С

ъбирам в гората листо след листо –     
така да броя се научих до  сто !

Но лист подир лист продължава да пада
и скоро ще знам да броя до  хиляда !

А щом оголее последният клон,
ще знам да броя до цял  милион !

Е

 дин зимен ден, когато фъртуните фъртунстваха, снеговете снеговаляха, а зимното слънце се мъчеше да пробие дупка в дебелите сиви облаци, Двадесет и вторият ден на месец декември седна на един пън и започна да брои братята си. Брои, брои, брои… излезе, че са точно триста шестдесет и четири, а като прибави и себе си – станаха триста шестдесет и пет дни.
 – Ех! – въздъхна тъжно Двадесет и втори декември – Аз съм най-късият ден от всички! Толкова къс, че едва се съмнало и хайде пак се мръкнало! Хората не могат да си свършат работата, децата не могат да се наиграят. Тъкмо излязат на пързалките, пристига сестра ми – Най-дългата нощ и те трябва отново да се прибират в къщи!
 Най-краткият ден се замисли:
 – Какво като съм късичък? Сигурно и аз мога да свърша нещо полезно и добро!
 Хоп! Хоп! – пристигна една чудесна мисъл и кацна на челото му. Той се зарадва:
 – Времето ми ще стигне да скова една шейна! Ще я подаря на дядо Коледа, за да пътува с нея!
 Речено-сторено. Черта, мери, ряза, дялка, стърга, чука, кова, рендосва, белосва… Готово!
 Насред поляната се появи една прекрасна вълшебно-възхитителна шейничка. Най-краткият ден я затегли към къщата на дядо Коледа. Бърза,
бърза, но… притъмня, принощя и ето, че сестра му – Най-дългата нощ долетя.
 Най-краткият ден се разплака:
 – Пак не можах да довърша работата си!
 – Не се тревожи, братленце! – утеши го сестра му – Аз ще ти помогна.
 Тя свирна с уста и силен вятър изфуча към гората. В отговор на нейния зов, от там излязоха четири грациозни елена с корони от богато разклонени рога. Най-дългата нощ ги впрегна в шейната и сама се качи в нея.
 – Обещавам ти, че твоята шейничка ще стигне при дядо Коледа навреме! – каза тя на братчето си и подкара елените.
 През цялата нощ еленовият впряг не спря нито за миг и когато се зазори, шейната пристигна пред чудния Коледен дворец. Посрещна ги Двадесет и трети декември. Той беше портиер и отвори зарадвано голямата парадна врата.
 -Добре дошла, сестро! – каза той – Чакам те с нетърпение, защото след Най-дългата нощ всеки следващ ден става все по-голям!
 -Така е! – съгласи се Най-дългата нощ – Аз пък съм доволна, че времето ми стигна, за да свърша работата. Моля те, предай на дядо Коледа подаръка: вълшебна шейна от брат ми  Най-късият ден, а от мене – еленов впряг!
 Двадесет и трети декември протегна ръце, за да поеме подаръка, а Най-дългата нощ се стопи в светлината му.
 Дядо Коледа се зарадва много на подаръка. Той веднага нареди на помощниците си да натоварят шейната с коледните подаръци и се приготви за път. Кочияш стана Двадесет и четвърти декември. Поеха по пътища и пъртини; пътуваха през градове и села, спираха пред всяка врата, отиваха при всички, които ги очакваха, носеха радостни усмивки, весели изненади, чакани и нечакани подаръци…Подаряваха, подаряваха, подаряваха…
 Както си пътуваха насам-натам, дядо Коледа забеляза, че кочияшът нещо се цупи, нещо се мръщи и го попита:
 – Какво те мъчи, приятелю?
 Двадесет и четвърти декември измърмори:
 – Кажи ми, дядо, защо зимните дни са къси, а зимните нощи – дълги?
 Дядо Коледа го погали по щръкналите коси от ледени висулки и каза:
 – През зимата слънцето се прибира по-рано. Иска по време на дългите нощи, семенцата на посевите да се наспят добре и да съберат сила за растенето напролет. И освен това…. – засмя се закачливо дядо Коледа –  за да имам време, докато спят децата, да им раздам всичките си подаръци!

Автор: Юлия Момчилова
Тел: 927-96-25
 GSM: 0884 57 48 46

Живял някога един цар, който се наричал Блажен, всички го обичали, защото бил добър и справедлив. Жена му, царица Ласка, също била добра. Имали една малка принцеска, която се наричала Русокоска заради разкошните й златисти коси. Тя била добро и прелестно дете.
За нещастие царицата умряла наскоро след раждането на Русокоска и царят плакал дълго и горчиво.
Русокоска била твърде малка, за да разбере, че е загубила своята майка. Царят обичал нежно дъщеря си, и Русокоска обичала царя повече от всичко на света. Тя била много щастлива.
Един ден, отстъпвайки пред настояването на поданиците си, царят казал на своя съветник Леконрав:
– Народът иска да се оженя повторно. Заеми се да ми намериш принцеса, която да направи щастлива клетата ми Русокоска. Друго не желая.
Леконрав тръгнал веднага, посетил всички царе и видял много принцеси, но все грозни, гърбави и зли. Накрая се отбил при цар Размиран, който имал хубава, остроумна и любезна дъщеря.
Леконрав бил очарован от нея и я поискал за жена на своя цар, без да се увери дали наистина е добра. Размиран, предоволен, че ще се отърве от дъщеря си, която била лоша и завистлива, я дал веднага на Леконрав да я отведе с четири хиляди мулета, натоварени с нейните вещи и скъпоценности. Цар Блажен посрещнал принцеса Проклетия. Тя му харесала, но колко се различавала от добрата клета Ласка! И той веднага решил да внимава Русокоска да живее настрана от новата царица.
В края на първата година тя родила едно момиченце, което кръстили Чернокоска заради тъмните му като въглени коси.Чернокоска била хубава, но лоша като майка си. Тя ненавиждала сестра си и й причинявала всякакви злини.
Русокоска имала един паж на десет години, който се наричал Лакомчо и имал ужасен недостатък: бил толкова ненаситен и така обичал сладкишите, че бил способен да извърши злодеяние срещу кесия бонбони.
Царица Проклетия намислила да се възползува от лошия недостатък на пажа, за да погуби Русокоска.
И ето какво сторила: Градината, където Русокоска се разхождала в малката си колца, теглена от щрауси, с Лакомчо за кочияш, била отделена с желязна ограда от прекрасна и неизбродна гора, наречена Люляков лес, защото през цялата година в нея цъфтели люляци. Никой не ходел в тази гора. Знаело се, че който влезе веднъж в нея, никога не ще излезе.
Царят доста пъти се опитвал да издигне стена пред оградата, но колкото и камъни да трупали зидарите, някаква незнайна сила ги отнасяла и изчезвали без следа.
Царица Проклетия се заела да спечели приятелството на Лакомчо, като му давала всеки ден какви ли не бонбони. Когато лакомията му пораснала дотам, та не можел миг без сладко, тя го повикала и му казала, че завинаги ще го лиши от всякакви сладкиши, ако откаже да й се подчинява, но че ще може да си вземе цяло сандъче, ако откара Русокоска в Люляковия лес.
При тази вест Лакомчо пребледнял и се възпротивил колкото могъл. Но изкушението било много силно. Той се решил за жалост да пожертвува своята малка господарка заради няколко шепи бонбони.
На другия ден Русокоска поискала да й докарат колцата, качила се в нея и целунала царя на прощаване. Лакомчо подкарал щраусите в противоположна посока на решетката, но когато се отдалечили, изменил посоката. Щраусите спрели пред оградата на гората.
— О! Какви хубави люляци! — извикала Русокоска. — Колко ми се иска да занеса един голям букет на татко!
При тези думи тя скочила пъргаво от колцата,промъкнала се между пръчките на оградата и почнала да къса люляк.
В този миг Лакомчо усетил угризение на съвестта. Поискал да поправи всичко, като извикал Русокоска, но при все че тя била на десет крачки от него, при все че я виждал чудесно, тя не чувала неговия глас и лека-полека потъвала в омайната гора. Накрая се скрила от очите му. Лакомчо плакал заради своята слабост, проклинал лакомията си и царила Проклетия, но било вече късно.
Той трябвало да измоли прошка за своето злодеяние и я получил, обаче безполезно. Царицата била привързала сандъчето с бонбони върху едно муле и казала на Лакомчо да бяга от гнева на царя. Пажът не можел да язди муле. Животното почнало да рита и да се премята. Лакомчо паднал с главата надолу върху камъните и на часа издъхнал. Той не бил хапнал още нито един от бонбоните, които му дала царицата.
Но да се върнем при Русокоска в омагьосаната гора.
Колкото повече люляци късала, толкова по-хубави виждала. Изсипвала престилката в шапката си и ги пълнела отново.
Минал цял час, тя усетила умора и помислила, че е време да се прибира в двореца. Повикала Лакомчо. Никой не й отвърнал. Тръгнала да се връща. Виждала само люляци и люляци и почнала да я обхваща тревога. Страхувала се, че ще нажали баща си, че ще умре от глад и жажда, че ще я изядат вълци. Но умората надделяла. Тя сложила глава върху сноп чето си люляк и заспала.
Когато се събудила, все още била в гората, но край нея стоял един хубав бял котара и я гледал.
— Ах! Хубавелко, Хубавелко, колко си красив! — извикала Русокоска и взела да го гали. — Можеш ли да ме заведеш при моя татко?
Котаракът Хубавелко кимнал с глава и жално измяукал.
— Ето, ти ме разбираш — рекла Русокоска. — Съжали се над мене!
Котаракът Хубавелко станал, направил няколко крачки и се обърнал да види дали Русокоска го следва. Дълго вървяла така след него и накрая забелязала да се издига зад златна ограда великолепен замък. Русокоска не знаела как да влезе — нямало звънче, а вратата била заключена.
Котаракът Хубавелко бил изчезнал.
Изведнъж портата се отворила сама и дверите на замъка също. Русокоска влязла в трем, целият от бял мрамор, и забелязала в дъното на красив салон със сини и златни за¬веси една бяла сърна, легнала на постеля от благоуханни треви.
Сърната, щом зърнала Русокоска, станала и се отправила към нея с думите:
— Добре дошла, Русокоске, дълго те чакахме аз — сърната Добринка, и моят син — котаракът Хубавелко.
И тъй като Русокоска изглеждала уплашена, тя добавила:
— Аз познавам царя, твоя баща, и го обичам като тебе.
— Ох! Добра ми Добринке, ако познаваш моя баща, заведи ме при него!
— Скъпа Русокоске — отвърнала сърната Добринка, — ти си под властта на злия вълшебник от Люляковия лес, и аз самата съм подчинена на неговата мощ, по-силна от моята. Сега не мога да те върна на баща ти, но ще му пратя сънища, които ще го успокоят за твоята участ.
— Как! — се провикнала Русокоска. — Никога ли вече няма да видя баща си?
— Ще го видиш, но не веднага. Докато чакаш, бъди разумна и добра. Котаракът Хубавелко и аз ще направим всичко възможно да бъдеш щастлива.
Сърната Добринка трябвало да изпълни своето обещание от добре по-добре. Тя предложила на Русокоска прекрасен обед, поднесен от бели газели, после я завела в една стая, ця¬лата в розово и златно, където клетата принцеса, уморена от толкова премеждия, скоро заспала.
Когато Русокоска се събудила, сторило й се, че не е вече същата. Все пак стаята била точно онази, в която я завели сърната Добринка и котаракът Хубавелко.
Разтревожена, Русокоска станала, спуснала се към огледалото, видяла се пораснала и, трябва да признаем, по-красива от преди. Облякла се набързо и изтичала при сърната Добринка.
— Мила Русокоске — й казала тя, — твоят сън продължи цели седем години и сега ти си четиринадесетгодишна.
— Ох! — извикала Русокоска. — Какво ли е станало през това време с моя баща?
Без да й отговори, сърнатаДобринка й посочила едно огледало.Русокоска вдигнала към него очи и видяла баща си. Той бил тъжен и остарял. Косите му били побелели. Седял самотен. После огледалото се замъглило и тя не видяла повече нищо. Клетата Русокоска заплакала:
— Къде ли са сестра ми Чернокоска и царицата?
— Царица Проклетия — отговорила сърната Добринка — толкова малко се натъжила от твойта смърт (защото тебе те смятат за мъртва, скъпа Русокоске), че царят я възненавидял и я върнал на баща й цар Размиран, той я затворил в една кула, където умряла не след дълго от яд и скука. Колкото за сестра ти Чернокоска, тя станала толкова лоша, че царят я дал за жена на принц Грубиян. Той се отнасял с нея строго и тя малко се поправила.
Русокоска била толкова изненадана, че престанала да плаче. Сърната Добринка про¬дължила с усмивка:
— През седемте години на твоя сън моят син, котаракът Хубавелко, и аз ти спестихме трудностите на учението… Когато дойде при нас, ти не знаеше нищо, дори да четеш. Опитай се сега!
Още по-учудена. Русокоска вземала ту една, ту друга книга и си спомняла, че ги е чела почти всичките. Изтичала към пианото и разбрала, че свири доста добре. Докоснала арфата и изтръгнала от нея чаровни звуци. Взела четката и почнала да рисува с леснина. Опитала се да пише и сторила това умело, както всичко друго. Възхитена, тя се хвърлила на врата на сърната Добринка и нежно прегърнала котарака Хубавелко, който също й се погалил. Оттук нататък дните на Русокоска протичали мирно помежду новите й приятели. Нейните способности й давали възможност да се занимава, но тя можела да разговаря единствено със сърната Добринка, а сърната Добринка оставала при нея само в часовете за хранене или по време на уроците. Котаракът Хубавелко можел да се изразява само със знаци и доста често Русокоска се отегчавала. Имала право да се разхожда из парка, целият потънал в цветя, но й било забранено да преминава зад златната ограда. Когато Русокоска запитала каква е причината за това запрещение, сърната Добринка й отговорила:
—  Гората, която заобикаля парка, е гора на нещастието. Гледай никога да не стъпиш в нея.
Русокоска със съжаление се подчинявала на тази забрана. Гората била изпълнена с птички и разкошни дървеса. Но когато тя се застоявала загледана в нея, котаракът Хубавелко, който винаги я придружавал, почвал да я тегли за роклята.
Били изминали шест месеца откакто Русокоска се събудила от дългия си сън. Една сутрин, както си седяла самичка, ненадейно чула някой да почуква тихо три пъти на прозорец; Вдигнала глава и забелязала един красив зелен папагал. Пуснала го да влезе.
— Добър ден, Русокоске — й казал папагалът с малко остричък глас, — аз зная, че  се отегчаваш, и дойдох да си поприказваме. Но, моля ти се, не обаждай, че си ме виждала, защото сърната Добринка ще ми извие врата.
Русокоска се зачудила на неговия страх, защото знаела колко много сърната Добринка заслужава името си.
Все пак се зарекла да мълчи и се заслушала в думите на папагала.
Той я отрупал с куп хвалби за красотата й, за способностите й, за нейния ум.
Русокоска била очарована. Така папагалът идвал много дни наред и продължавал да я възхвалява и забавлява.
Най-сетне една сутрин той почукал на прозореца с думите:
— Аз видях баща ти, Русокоске, той непрестанно плаче, дето те няма.Обещах му, че ще употребя моята, макар и малка, мощ, за да те освободя от твоя затвор. Но аз не ще мога го сторя, ако ти не ми помогнеш.
— Моят затвор! — рекла Русокоска. — Но ти не знаеш всички добрини, които сърна Добринка и котаракът Хубавелко са ми направили.
— Ах! Русокоске, не си ги разбрала още. Те ме мразят, защото на няколко пъти успях да им изтръгна жертвите. Ти не ще видиш отново баща си, ако не отхвърлиш сама разковничето, което те задържа тук!
— Какво разковниче? — рекла Русокоска. — Аз не го знам.
— Една най-обикновена роза. Откъснеш ли я, тя ще те освободи от твоя затвор и ще те върне в прегръдките на баща ти.
— Но в парка няма никаква роза, как тогава да я откъсна?
— Това ще ти кажа друг път, Русокоске!
И папагалът отлетял предоволен, че е хвърлил в сърцето на Русокоска първите семена на неблагодарността и непослушанието.
На сутринта Русокоска изтичала към прозореца. Едва го отворила и папагалът влязъл.
— Обещах ти, че ще те науча как да откъснеш розата — казал той. — Ето: ти ще излезеш от парка, а аз ще те заведа в градината, където се намира тя.
— Но как бих могла да изляза от парка? Котаракът Хубавелко винаги ме придружава.
— Помъчи се да го отпратиш и ако се противи, напук на него, излез!
След закуската Русокоска слязла в градината. Котаракът Хубавелко я последвал. Като стигнала алеята,която водела към изхода на парка,Русокоска се опитала да отпрати котарака Хубавелко. Той се престорил, че не я разбира. Русокоска така се ядосала, че го ритнала. Котаракът Хубавелко надал тъжен вик и хукнал към двореца.
Чувайки този вик, Русокоска едва се сдържала да не извика котарака Хубавелко обратно, да се откаже от розата и всичко да разправи на сърната Добринка. Но някакъв безпричинен срам й попречил, тя продължила към портата, отворила я и се намерила в гората.
Папагалът на часа я застигнал. Прескачайки от клон на клон, той й показал кой път да държи.
Гората ставала все по-непроходима — храсти и камънаци се преплитали. Не се чували вече и птички. Русокоска почувствувала да я обхваща някакво необяснимо безпокойство. Папагалът я подканял:
— Бързо, бързо, Русокоске, времето минава. Ако сърната Добринка ни настигне, ще ми извие врата и ти никога не ще видиш баща си.
Русокоска, задъхана, с изподрани ръце и обувки на парцали, без малко щяла да се откаже да върври по-нататък, когато папагалът изкрещял:
— Стигнахме, Русокоске, ето градината, в която расте розата.
И Русокоска видяла при завоя на пътеката великолепен розов храст с една роза, по-красива от всички рози на света.
— Вземи я, Русокоске, ти я спечели — рекъл папагалът.
Русокоска хванала клончето и откъснала розата. Едва я взела в ръка и се чул остър смях. Розата се отскубнала от пръстите й и побягнала с вик:
— Благодаря ти, Русокоске, че ме освободи. Аз съм твоето злощастие. Сега ти ми принадлежиш.
— Ха, ха, ха! — подхванал на свой ред папагалът — благодаря ти, Русокоске, сега пак мога да си върна образа на вълшебник. Ти причини смъртта на приятелите си, чийто заклет враг съм аз. Сбогом, Русокоске! При тези думи папагалът и розата изчезнали. Русокоска останала съвсем сама и едва сега разбрала колко ужасна била постъпката й. Поискала да се върне при сърната Добринка, но на мястото на прекрасния замък намерила само развалини, трънаци и коприва.
Една градинска жаба изскочила от купчина камъни и й рекла:
— Какво търсиш тук? Не ти ли стига, че причини смъртта на твоите приятели? Върви си!
Дълго, дълго бродила Русокоска сред развалинитте и плакала заради своето непослушание, лекомислие и неблагодарност.
Най-сетне чула глас, който й казал:
— Не се оставяй да те победи мъката. Изкупи грешките си с разкаяние!
Тя вдигнала очи и зърнала един гарван, който в миг изчезнал. Русокоска се отправила към гората. „Разкаянието изкупва грешките“ — дочула тя още веднъж и видяла една блатна жаба. Но пленница на гората, в която властвувало нейното злошастие, Русокоска не намирала нищо за ядене. Тук ли трябвало да загине?
Изведнъж звук на хлопатар стигнал до ушите й. Една бяла крава се приближавала с ведро на врата. „Разкаянието изкупва грешките“ — казал нечий глас.
Благодарение на млякото, което кравата й донасяла всеки ден, Русокоска не умряла. Тя си направила колиба от преплетени клони и заживяла самичка и несретна в това диво място, като по цял ден плачела за умрелите си приятели и за мъката, която причинила на своя баща.
Така живяла цели шест седмици, после се появила една огромна костенурка.
— Русокоске — казала тя с дрезгав старчески глас, — аз мога да те изведа от тази гора.
— Защо да напускам гората? — отвърнала Русокоска.— Нали тук причиних смъртта на моите приятели, тук искам да живея в разкаяние.
— Сигурна ли си, че те са умрели, Русокоске?
— Ах, драга костенурке, ако ми кажеш истината, ако те още са живи, как да повярвам, че ще ги видя пак някой ден!
— Русокоске, ако имаш смелостта да се покачиш на гърба ми и там да останеш шест месеца, без да ме попиташ за нещо, аз ще те заведа на едно място, където всичко ще се разкрие.
— Ще сторя каквото поискаш, мила костенурке, само да узная какво е станало с моите скъпи приятели.
— Внимавай, Русокоске! Щом тръгнем веднъж и ти нямаш смелостта да издържиш докрай, завинаги ще останеш под властта на злия вълшебник папагала и неговата сестра розата.
Без да се поколебае, Русокоска се качила на гърба на костенурката.
Пътят бил дълъг толкова, колкото казала костенурката — три месеца, докато излязат от гората, и шест седмици през едно безводно поле, на края на което Русокоска забелязала замък, подобен на замъка на сърната Добринка. После още един дълъг месец, докато стигнат до алеята, която водела към замъка. Русокоска изгаряла от нетърпение. Ако можела да слезе от гърба на костенурката, би стигнала до замъка за десет минути, но това би значело отново да не се покори! Изглеждало, че костенурката забавя хода си, вместо да го ускори. Оставали още петнайсет дни, които се стрували на Русокоска петнайсет века, за да извърви тази алея. Най-сетне, след сто и осемдесет дни пътуване, костенурката се спряла и казала:
– Сега, Русокоске, слезни! Ти заслужаваш наградата, която ти бях обещала. Тука си в дома на феята Добротворка, влизай!
Русокоска влязла и се намерила в салон, досущ подобен на онзи от замъка в Люляковия лес. Забелязала само един мебел, какъвто нямало у сърната Добринка — един скрин, целият в злато и слонова кост. Русокоска го гледала, без да може да откъсне очите си от него, когато се отворила една врата и феята Добротворка влязла.
– Русокоске — казала феята тъжно, — отвори този скрин и ще узнаеш съдбата на твоите приятели. При тези думи тя подала на Русокоска един златен ключ.
Цяла разтреперана, Русокоска отворила скрина и какво да види в него? Кожите на сърната Добринка и котарака Хубавелко, приковани с диамантени гвоздеи! При тази гледка тя извикала сърцераздирателно и паднала в несвяст.
Вратата пак се отворила и един принц, хубав като зората, се спуснал към Русокоска. Феята Добротворка я докоснала с пръчицата си и тя дошла на себе си.
— Искам да отида при моите приятели — извикала тя през сълзи. — Оставете ме да умра!
— Русокоске, скъпа Русокоске — казала феята, като я прегърнала крепко, — не плачи повече. Твоите приятели са живи и те обичат. Аз съм сърната Добринка, ето го и моят син, котаракът Хубавелко. Вълшебникът от Люляковия лес успя да ни направи магия — да не можем да възвърнем предишния си вид, преди ти да си освободила розата, твоето злощастие, което аз задържах в плен. Моят син и аз доброволно бяхме приели цял живот да останем сърната Добринка и котаракът Хубавелко само и само да осигурим твоето щастие. Точно това вълшебникът не можеше да понесе. В образа на папагала той те поведе към твоята гибел въпреки нашето усърдие. Русокоска непрестанно целувала и прегръщала феята и й благодаряла, както и на принц Идеал.
Те й казали още, че гарванът и жабата с окуражителните думи, както и добрата крава с ведрото, са й били изпратени от тях, да я подкрепят, но че царицата на феите наложила двете тежки изпитания, преди да даде на Русокоска своята прошка. Първото било пътешествието върху гърба на костенурката, толкова дълго и отегчително. Второто — самичка да разкрие в скрина доказателството за смъртта на своите приятели.
Този смайващ разказ поглъщал Русокоска, но предусещайки нейното желание, принц Идеал го прекъснал и рекъл:
– Ела, цар Блажен те чака.
В същия миг Русокоска се намерила седнала между феята и принц Идеал в една каляска, цялата в перли и злато, теглена от четири изумително бели лебеда.
Когато каляската се спуснала пред голямата стълба на двореца, царят се затичал към Русокоска. която се хвърлила в прегръдките му.
Цели осем дни продължили празненствата за завръщането на Русокоска. На края на осмия ден царят се оженил за феята и Русокоска — за принц Идеал. Всички ги обичали и били честити край тях.

Имало едно време един рибар. Той имал жена и три деца. Всеки ден отивал да лови риба и каквото улавял, продавал го на царя. Един ден между рибите намерил един златен рак. Като се върнал в къщи, турил рибите в една тава. а рака, който бил тъй хубав, поставил на лавицата. Жената на рибаря се заловила да чисти рибите и като повдигнала полата си, та й се виждали краката, тя чула някакъв глас, който казал:
— Спусни си бързо роклята и покрий краката си!
Погледнала наоколо, видяла рака горе и му рекла:
— Ха! Ти си знаел да приказваш, глупаво раче! — И го снела, та го турила в една чиния.
Когато се върнал мъжът й, седнали на трапезата да вечерят.
Изведнъж ракът се обадил от чинията:
— Дайте и на мене да си хапна!
Смаяли се мъжът и жената и му сложили малко от гозбата на една тарелка. Като се наял ракът, погледнали и какво да видят? — тарелката била пълна със злато. Оттогава рибарят и жена му обикнали много рака, още повече че всеки ден се повтаряло същото и тарелката била все пълна със злато.
Един ден ракът казал на жената на рибаря:
— Върви при царя и му кажи, че искам да се оженя за малката му дъщеря!
Жената отишла и обадила на царя каквото й поръчал ракът. Царят се засмял, но си помислил, че ракът може да бъде някой омагьосан царски син, и затова казал:
— Иди, бабо, и кажи на рака, че ще му дам дъщеря си, ако утре заран пред палата ми се вдигне един зид, по-висок от палата, и ако на този зид поникнат всички цветя на света.
Жената се върнала в къщи и обадила на рака каквото чула. Той й дал тогава една златна пръчка и казал:
— Иди пак при царя, удари три пъти на мястото, където са ти показали, и утре там ще стои стената!
Жената отишла и направила, както й заръчал ракът. Като се събудил заранта царят, какво да види? Всичко, което поискал, станало пред палата му. Жената дошла пак при него и му казала:
— Каквото заповяда, е направено.
— Вярно — отговорил царят, — но аз няма да дам дъщеря си, докато пред палата ми не стане една градина и в нея не се появят три извора: от първия да тече злато, от втория диаманти, а от третия брилянти.
Жената ударила с магическата пръчка и на другата заран всичко било, както пожелал царят. Тогава той се съгласил да даде дъщеря си за жена на рака и на другия ден трябвало да стане сватбата.
Тогава ракът казал на стария рибар:
— Ето ти една пръчка, иди и почукай на планината три пъти! Ще излезе един арапин и ще те полита какво искаш. Ти му кажи:
„Прати ме твоят господар, царят, да му дадеш златната му дреха със слънцето“. После ще му поискаш златната рокля с цяла градина цветя и още златната възглавничка. И донеси всичко тук!“
Старецът отишъл, направил, както му било поръчано, и донесъл всичко. Ракът се облякъл в златната дреха и се качил на златната възглавничка. Рибарят го взел и го понесъл към царя.
Като пристигнали в палата, ракът дал другата дреха на царската дъщеря, после останал насаме с нея и разказал своята тайна: той бил син на най-големия цар на света, но бил прокълнат да бъде през деня рак и само ноще човек; а когато пожелаел, можел да се превръща и в орел. Едва казал това, ракът се поотърсил и изведнъж се превърнал в хубав момък. Но на другата заран той пак навлякъл рачешките черупки. И това се повтаряло всеки ден.
Всички в двореца се чудели как царската дъщеря може да бъде тъй любезна и внимателна към рака. Те дебнели и дебнели, но не могли да открият нищо. Изминала така цяла година и царската дъщеря родила син. Кръстили го Венеамин.
Царицата се ядосвала много, че има такъв зет, и един ден рекла на царя:
— Я попитай дъщеря си дали не иска да се омъжи за другиго и да остави рака!
Като попитали царската дъщеря, тя отговорила:
— Този ми е отреден, само него искам!
Царят казал:
— Ще направя събор, ще повикам всички царски синове и който ти хареса, за него ще те омъжа!
Вечерта царската дъщеря разправила всичко на рака и той й казал,
— Вземи тази пръчка, иди и почукай в градината! Ще излезе един арапин и ще попита: „Защо ме викаш, какво искаш от мен, девойко?“ Ти тогава ще му кажеш: „Прати ме твоят господар. Дай му златната дреха, сабята и сребърната ябълка.“ И ми донеси всичко.
Тя отишла и получила всичко. На другата вечер ракът — царският син — се облякъл и отишъл на събора. Преди да тръгне, рекъл на жена си:
— Да не би, като ме видиш, да кажеш, че съм рак. Защото тогава трябва да те напусна. Седни със сестрите си до прозореца, аз
ще мина край вас и ще ти подхвърля сребърната ябълка. Ти я хвани и я вдигни. Ако те попитат кой съм аз, ти кажи, че не ме познаваш.
После я прегърнал, повторил заръката си още веднъж и заминал. Царската дъщеря отишла със сестрите си на прозореца и гледала събора на царските синове. Изведнъж нейният мъж минал на кон под прозореца и подхвърлил ябълката. Тя я хванала и се върнала в стаята си. След малко дошъл там и мъжът й. Баща й се чудел много, загдето тя не харесала ни един царски син. Затова той свикал втори събор. Ракът поръчал пак същото както преди, само че вместо сребърна ябълка царската дъщеря поискала от арапина златна. Преди да тръгне за събора, ракът казал на жена си:
— Тоя път ти ще ме издадеш!
Тя отвърнала, че няма да стане туй, и му се заклела. Но той повторил думите си и тръгнал.
Вечерта царската дъщеря стояла с майка си на прозореца. Изведнъж мъжът й минал на кон под прозореца и й подхвърлил златната ябълка. Майка й се разгневила много, ударила й плесника и извикала:
— И тоя ли не ти харесва, глупачко такава!
Дъщерята отвърнала уплашено:
— Че нали това е ракът!
Тогава майка й се разгневила още повече, загдето не й обадила това по-рано, отишла бързо в стаята й, взела черупките на рака, и ги хвърлила в огъня. Горката царска дъщеря плакала много, но нищо не помагало: мъжът й изчезнал безследно.
Но да оставим царската дъщеря и да видим друго.
Един старец вървял край реката и потопил парче сух хляб във водата, за да може после да го изяде. Но се притекло едно куче, грабнало хляба от ръката му и избягало. Старецът го подгонил. Но кучето достигнало до една врата, блъснало я и влязло вътре. И старецът подир него. Слязъл по една стълба и отпреде му се изпречил палат. Влязъл в палата и намерил сложена трапеза за дванайсет души. Скрил се старецът зад една завеса, за да види какво ще стане. Към обед чул голям шум и от страх затреперал. Иззад завесата видял да прелитат дванайсет орли. Обзел го още по-голям страх. Орлите се спуснали в един мраморен басейн, окъпали се и излезли дванайсет чудно хубави момци. Тогава седнали на трапезата, един от тях взел чашата, напълнена с вино, и рекъл:
— За здравето на баща ми!
Така се изредили всички да вдигат наздравица. А последният казал:
— За здравето на обичната ми жена! Проклета да е майка й, че изгори черупките ми! — И заплакал горчиво.
Момците станали, окъпали се пак в басейна, превърнали се отново на орли и отлетели. Старецът излязъл, изкачил се пак на горния свят и си отишъл у дома. Но като ходел из града, чул, че царската дъщеря е болна и много обича да й разправят приказки. И той отишъл в палата.
Пуснали го при царската дъщеря и той разказал всичко, каквото се случило с него. Едва свършил и царската дъщеря го попитала знае ли пътя за подземния палат.
— Много хубаво — отвърнал старецът и тя пожелала да я заведе там.
Старецът я завел и заедно с нея пак се скрил зад завесата. Дошли орлите, превърнали се на хора и царската дъщеря тутакси познала мъжа си между дванайсетте момци. Искала да излезе и му се обади, но старецът я задържал. Момците седнали на трапезата и мъжът й пак вдигнал чашата с думите:
— За здравето на обичната ми жена. Да е проклета майка й, че изгори черупките ми!
Царската дъщеря не могла да трае повече, спуснала се и прегърнала мъжа си. И той я познал веднага и казал:
— Спомняш ли си как ти казах, че ще ме издадеш? Сега виждаш колко съм бил прав. Но миналото е минало. Слушай какво ще ти
кажа! Още три месеца ще бъда прокълнат. Ако искаш, можеш да живееш дотогава тук.
Царската дъщеря останала и рекла на стареца:
— Иди в палата и обади на родителите ми, че съм останала!
Старецът отишъл и направил, както му поръчали. Родителите й много се натъжили. Но трите месеца минали бързо, царският син станал най-сетне човек и те се завърнали у дома.
И сега още си живеят щастливо, а ние — дваж по-щастливо!

Някога, през едно пъстроцветно лято, когато морето беше още сладководно (и жените бяха жени, и рибите — риби) в една жълто боядисана къща край широкия Уелски път живееха трима братя. Когато пораснаха, Глин ореше земята, Лин ореше морето с кораба си, а най-малкият, Молдуин, ореше само своя път. В края на краищата Глин се замогна и ядеше мед върху хляба си, Лин ядеше ябълки със сиренето си, само Молдуин и неговата жена вървяха по уморителните пътища и деляха сиромашията си по равно. Но когато се случваше да минат покрай жълто боядисаната къща, те се спираха и молеха да им подарят нещо, докато чувствителният нос на Глин просто се разболяваше само от миризмата им.
„Знам какво да правя — каза си Глин най-сетне, — та да се отърва от тях завинаги!“
— Братко — попита той Молдуин, — какво ще ми обещаеш, ако ти дам едно прасенце, все за тебе?
— Всичко, каквото пожелаеш, мили братко. Всичко, каквото пожелаеш.
— Думата ти е дума, затова ето ти обещаното прасенце и иди веднага по дяволите.
— Думата ми е дума — съгласи се Молдуин — и ако извикаш на кучето си, което ме е захапало за крака, няма да те безпокоя повече.
През целия ден Молдуин и жена му вървяха нагоре и надолу по страната с прасенцето, завързано за връвчица след тях, и търсеха „по дяволите“. Привечер те пристигнаха до осветената врата на една колиба, наречена Картреф (Къща) и видяха един старец с дълга бяла брада. Той се разхождаше из градинката във вечерния хлад и по панталоните и коженото елече приличаше на овчар.
—Добър вечер — казаха те учтиво, — не сте ли вие случайно По-дяволите?
— Напротив — отвърна старецът. — Аз едва ли имам приятел в света, но ако търсите господин Дявола, той е мой много стар познат и сигурно ще го намерите в къщата, която се нарича Пъкъл долу в дъното на долината. Най-голямото му удоволствие е месо на шиш и не мога да се стърпя да не ви кажа, че като види вашето прасенце, той ще направи всичко, за да ви накара да му го продадете. Но ако се вслушате в съвета ми, драги, не му го давайте, ако не вземете в замяна речната мелничка, която стои зад вратата на кухнята. Тя не е обикновена мелничка, а мели нито бавно, нито пък съвсем малко всичко, каквото пожелаете. Ако на връщане пак минете по този път, ще бъда много щастлив да ви покажа как се пуска.
Те му благодариха и се спуснаха през сенките на долината, докато стигнаха голямата къща Пъкъл и почукаха на вратата на господин Дявол. Тя се отвори веднага и те видяха приятелите и слугите на господин Дявола. Едни им крещяха да се махат, други ръчкаха огъня с носовете си, а трети вече измерваха угоеността на прасенцето и докато го гледаха, лигите им течаха. Господин Дявола веднага им пред¬ложи хиляда години живот за прасенцето.
— Хиляди благодарности за това — каза Молдуин — и за вашето сърдечно посрещане. Но аз и моята жена сме пестили дванадесет месеца и един ден, за да имаме това прасенце за новогодишния обед, а сега е вече средата на лятото. Но — добави бързо той, като жена му го сбута — понеже аз съм най-мекосърдечният жив човек и сляп като прилеп, когато става дума за собствените ми интереси, за да не ви разочаровам, ще ви дам прасето така, без пари, но в замяна на ръчната мелчника, която стои зад вратата на кухнята.
Ала господин Дявола не искаше и да чуе. Вместо това той предложи на Молдуин най-съкровеното желание на сърцето си — място в управлението, отрова за неговите по-малко известни роднини и коса за плешивото теме на главата му.
— Но аз обичам моите роднини — възпротиви се Молдуин.
— Това не е плешивост, а понеже светлината пада така — усмихна се предвзето жена му. — Мелничката, или нищо!
В това време вратата започна да се плъзга от слюнки, а слу¬гите крещяха:
— Прасе! Дай ни прасе! Прасето, или загиваме! — Така че господин Дявола трябваше да промени решението си и в края на краищата да им даде мелничката. През цялото това време малкото прасе стоеше близо до Молдуин и неговата жена и можете да си представите колко квичеше, когато се намери пъхнато под мишницата на господин Дявола.
Молдуин и жена му се върнаха по пътя, докато стигнаха пак при белокосия старец с дългата бяла брада. Докато им показваше как да пускат мелничката и още по-важно, как да я спират, когато е почнала да работи, той все се усмихваше. Двамата едва дочакаха, докато стигнат морето, и пуснаха мелничката да мели. Първо тя им смели една къща и свещи, за да я осветяват, маса и столове, месо и пиене, и много завивки. „Наистина — казаха си те — това отиване Подяволите свърши много работа!“ И най-накрая те я накараха да им смели ново-новеничко петле с позлатени шипове и яркочервен гребен, та да ги буди сутрин рано, за да почват наново да мелят. По този приятен начин те живяха до жътва, когато си смляха едно угощение и Молдуин пристигна в жълто боядисаната къща с каруца, впрегната в четири коня. Той покани брат си Глин (този, който ореше земята) да дойде да си похапне с тях. Глин дойде и очите му станаха като чайници, доведе и съсе-дите си и всички те онемяха, като видяха вината, емфието и чиниите от злато, и чашите от бяла моржова кост.
„До вчера нямаха пукната пара да се почешат, а сега са по-богати от продавачите на мляко или от краля!“ — помисли Глин.
— Братко — попита той, — къде по дяволите намери цялото това богатство?
Зад вратата на кухнята! — отвърна Молдуин със същата прямота и предпазливост. Глин не можа да изтръгне от него нито дума повече, докато всички съседи се разотидоха по домовете си. Но братът продължаваше да стои и да го пои с вино и ласкателства. Най-сетне Молдуин му откри тайната на мелничката. Не каза само как спира да мели. И когато падна в пепелта и захърка, брат му грабна мелничката и се заклатушка с нея към жълто боядисаната къща.
— Жено — каза той на сутринта, — искам да слезеш долу при овесената нива край морето и да откосиш първия откос. Решил съм един път аз да се погрижа за обяда.
Щом жената излезе от къщата, Глин сложи мелничката на ма¬сата и започна да я разглежда умилено. „Първо — каза си той, — нека първо ми смели момичета, които да наредят и да прислужват на голямото угощение, което смятам да дам. И колкото те са по-хубави, толкоз по-добре!“ Той почука на бирената бъчва, а тя беше почти празна. „Също и бира — помисли си той, – докато бъчвичката прелее“. И после каза високо на мелничката:
Мелничке, мелничке, смели ми момичета и пиво, мелничке, мелничке, смели ми ги тъмни и светли.
Едва произнесъл думите и едно тъмно момиче изскочи над вълната от силно питие, а после едно светло, после едно мургаво, после едно бяло, кафяво и жълто, а бирата се издигаше, издигаше, докато напълни къщата една педя.
— Стига! — извика той. — Казах стига! Спри мелничке, спри вече! Ей, чуваш ли?
Но мелничката продължаваше да мели и скоро момичетата започнаха да плуват, за да си спасят живота. Най-сетне бирата преля през вратата и прозорците и се спусна бучаща и пенлива към морето. По пътя настигна жената на Глин и тя едва успя да си вземе дъх, когато бирата я повлече от брега към дълбините заедно с нейния съпруг и момичетата. Момичетата се чувствуваха щастливи, като мишки в сено, защото те не познаваха нищо друго освен течността. Ала Глин и жена му скоро достигнаха скалистото дъно и останаха там, без нито едно мехурче въздух да излезе от устата им.
От къщата си на брега Молдуин чу и видя това вълнение и веднага разбра кой е откраднал мелничката. Тогава той се изкачи на зеления хълм зад жълто боядисаната къща и заповяда на мелничката да спре да мели — първо момичета, после бира. Щом наводнението спря, той я занесе у дома си. Там поиска да му смели златни плочи, за да светне отдалече къщата му в Уелското море.
На другата седмица неговият брат Лин (онзи, който ореше морето) доплава в залива с червеномачтовия си кораб, натоварен със сол. Той се изненада — но и не остана недоволен, — когато видя, че водата мирише на бира и е пълна с русалки, макар че без време изгуби двама моряка. Скоро той научи съдбата на обитателите на жълто боядисаната къша и очите му станаха големи като люкове. Тогава реши да отиде на гости на брат си Молдуин. „Довчера нямаха пара да се почешат, а сега са по-богати от самохвалците или от адмиралите!“
— Братко — попита го той, — къде по дяволите намери всичкото това богатство?
— Зад вратата на кухнята — отговори Молдуин. Ала брат му го опи с вино и ласкателства, докато накрая му откри тайната на мелнич-ката, освен как да я спре да мели.
— Ще мели ли сол? — попита Лин.
— Толкова, че да осоли всички океани — увери го Молдуин.
Лин нищо не отвърна, но през цялото време си мислеше какво щастие е за един беден морски капитан да притежава мелничката. Вместо да прави дълги пътешествия през бури и водорасли, за да събира своите товари, тя ще му мели сол. И когато Молдуин падна в пепелта и захърка, той грабна мелничката и се заклатушка с нея към червеномачтовия си кораб и веднага отплава. Щом излезе извън залива Кардиган, той пусна внимателно мелничката на палубата и каза:
Мелничке, мелничке, смели ми солена сол.
Мелничке, мелничке, смели ми я веднага.
При тези думи. мелничката започна да мели сол, докато покри палубата като бял сняг, а екипажът се закатери по червената мачта, за да се спаси. Но колкото по-нагоре се качваха (а Лин се катереше най-високо от всички), толкова по-високо се натрупваше и тя. След време от тежестта на солта корабът докосна скалистото дъно и целият екипаж стана на туршия.
Наскоро след това белокосият старец с дългата бяла брада мина по широкия Уелски път. Той видя русалките във водата и опита солта в морето. „Вярно е — каза си той, — че извършвам по необикновен начин делата си.“ И понеже му се стори, че така е добре, той остави там русалките, а също и мелничката и тя продължава да мели до ден днешен. Затова морето около Уелс е по-солене от другите морета и както знаете, става все по-солено.

Имало едно време един морски капитан. Наскоро след като се оженил, той трябвало да поеме по далечни чужди земи. Бавил се шест години, но продал стоките си на добра цена и със спечеленото накупил
много друга стока, натоварил я на кораба и на седмата година тръгнал към дома си. Нямал търпение повече и мислел само за жена си, защото не знаел, че през това време му се родил и пораснал син.
Когато корабът стигнал средата на морето, ненадейно спрял и не помръдвал наникъде. Мъчили се и така, и иначе, вдигали платната, сваляли ги, ала нищо не помагало — корабът си стоял на едно място. Взрял се тогава внимателно морският капитан във водата и видял, че морският цар държи с едната си ръка кораба за носа.
— Защо задържаш кораба ни? — провикнал се капитанът.
— За да ми дадеш от дома си онова, което ти не знаеш. Ако ми го дадеш, ще те пусна да си идеш по живо – по здраво, а иначе всинца ви ще издавя!
Замислил се капитанът, но никак не можел да си спомня какво имал у дома си. Та малко ли време минало! И помолил:
— Дай ми три часа на разположение…
— Не само три часа, ами цели три дена ти давам — засмял се морският цар.
Капитанът започнал да си припомня и да си записва всичко, което имал у дома си. Като си спомнил за всичко, обърнал се към морския цар:
— Обещавам да ти дам това, което не зная у дома си!
— Не мога да вярвам на думите ти — отговорил морският цар. — Напиши ми една разписка и я подпиши с кръвта си!
Нямало какво да нрави капитанът, порязал палеца си и подписал разписката. И щом я подал на морския цар, корабът се понесъл бързо и леко по вълните на морето. Не след дълго той влязъл в родното пристанище. Роднините и близките на капитана излезли да го посрещнат. Най-напред капитанът прегърнал и целунал жена си, а сина си не забелязал. Щом го видял, попитал:
— Кое е това момче?
— Та това е нашият син, който се роди в годината на отплаването — отговорила жената.
Чак сега бащата се сетил, че е продал детето си на морския цар. Натъжил се много и въздъхнал тежко:
— Ето какво било то!
Като го видели толкова нажален, майката и синът почнали да го разпитват и той им разказа всичко от игла до конец. Майката се за вайкала, но синът рекъл:
— Не се кахърете, мамо и тате, може пък морският цар да забрави!
— Едва ли ще забрави — казал скръбно капитанът, — щом поиска да подпиша обещанието с кръвта си… 
И наистина, когато момчето навършило дванадесет години, морският цар им изпратил известие то да се яви при него да му слугува. Нямало що да стори капитанът, длъжен бил да изпълни обещанието си. Изпекли тогава родителите сухари за из път, турили ги в една торбичка и със сълзи на очи се простили със сина си и го изпроводили до края на града.
Вървял, вървял момъкът и стигнал до брега на морето. Бил се уморил и седнал ла си почине. Докато почивал, се загледал в близкия храсталак и видял някакво непознато дърво с дребнички червени плодове.
— Какво ли е туй дърво — зачудил се той, — което до днес още не съм виждал, макар че баща ми има градина с всякакви дървета?
Какво ли е?
А то било дрян. Но той не бил го виждал и докато се захласвал в него, изневиделица долетели единайсет диви патици, а далече зад тях идела и дванадесета. Те припляскали с криле точно над момъка, той се уплашил и побързал да се скрие в клонака на дряна. Спотаил се и се смълчал там, без да помръдва. Дивите патици кацнали близо до дървото и изведнъж се превърнали в единайсет хубавици. Те си съблекли дрехите и почнали да се къпят в морето. Като се окъпали, облекли се, станали отново диви патици и отлетели. Тъкмо отлетели и пристигнала и дванадесетата. И тя като другите се превърнала в хубавица, най-хубавата от всичките. Съблякла се и отишла да се къпе. Момъкът се свлякъл лекичко от дървото, грабнал дрехите й и отново се покачил горе — седи и мълчи като мъртъв. А хубавицата се окъпала, излязла на брега и потърсила дрехите си. Като не ги намерила, провикнала се:
— Кой се крие наоколо? Ако е стар, нека ми бъде роден баща, ако е среден на възраст — нека ми бъде брат, ако ли пък е млад —
да ми стане верен другар!
Рипнал тогава момъкът от дряна и подал дрехите и. Засрами¬ла се хубавицата, като видяла такъв красавец — гиздав и напет юнак — се изправил пред нея.
— Кой си ти? — попитала го тя.
Той й разправил от край до край историята си.
— Чудесно стана, че ме срещна! — плеснала зарадвано ръце хубавицата. — Аз съм морска нимфа и заедно с още единадесет мои дружки служим на морския цар. Навярно ти си видял да летят единадесет диви патици преди мене, те са моите дружки. Морският цар иска да ни омъжи. Сега е мой ред и той те вика да станеш мой мъж. Но за да ме омъжи за тебе, ти трябва да го надхитриш, иначе той ще те погуби, както погуби досега всичките единайсет момъка, които беше определил за дружките ми. Но ти не се бой, аз ще ти помогна! Влез смело в морето и ще вървиш по дъното, докато не стигнеш до една пътечка, която лежи в лявата ти страна ! Ще хванеш тая пътечка и ще вървиш, докато не дойдеш до място, пълно със змии! Но ти не се страхувай — върви, без да се оглеждаш, и те ще ти сторват път! Ако дори само веднъж се огледаш, те ще те изядат. Оттам ще продължиш и ще вървиш, докато стигнеш до едно място с още по-люти змии. Там ще съзреш една къщичка, направена от рибени перки и люспи. Тя е моята къщичка и аз ще те чакам там.
Като казала това, тя се превърнала в дива патица и отлетяла. А момъкът поел по морските пътища и пътеки и спазвал всичко, както му заръчала хубавицата. Накрая съзрял колибката от рибени перки и люспи и много се зарадвал. Почукал на прозорчето, хубавицата излязла и го въвела в къщичката, където го нахранила и напоила. Накрая му рекла:
— Време е вече за сън. Но сигурно скоро ще дойде вестител от морския цар. Ала каквото и да говори той, ти си мълчи, все едно, че
те няма тук. После ще ти кажа какво трябва да направиш.
Постлала му под лавицата да спи и изгасила огъня. Тъкмо задрямали и ето че зад прозореца се провикнал вестителят:
— Морският цар заповяда утре всички да се явите с еднакви дрехи и всяка да държи в ръката си тояга. Пристига новият морски
зет… — И отплувал, защото трябвало да обиколи всички нимфи, а къщичките им били отдалечени една от друга по на четири часа път.
Хубавицата скокнала и се заловила за работа. Сковала един меден боздуган, събудила момъка и му казала :
— Ще вървиш все направо, докато стигнеш едни железни порти. Щом наближиш, отгоре ти ще се нахвърлят два морски лъва. Ти не се плаши, те са вързани на синджир, а им викни: „Млък, проклети и люти зверове! Отивам при морския цар да му служа!" — и те ще се отдръпнат, за да те пропуснат. Щом приближиш портата, замахни с боздугана и удари по нея да се строши. Морският цар ще извика: "Кой е там?", а ти сърдечно му отговори: „Аз съм, ида да ти слугувам." Тогава той ще те доведе там, където ще бъдем наредени ние, с еднакви лица, с еднакво облекло — всичко у нас ще бъде еднакво.
Но аз ще стоя в края и токът на левия ми крак ще бъде изкривен малко настрани. Макар и да ме познаеш веднага, ти не се издавай, нито ми прави някакъв знак. Мини още веднъж, дваж, сякаш все още не знаеш, и се вглеждай във всяка! Морският цар ще се сърди, ще ти кряска и ще те кара по-скоро да избереш определената ти за жена, но ти не му обръщай внимание и му отговори: „Защо да бързам? Това не е ябълка да я откъснеш от дървото: хапнеш — вкусна е, изяждаш я; не ти хареса — хвърлиш я и вземаш нова. С жена си аз трябва цял век да живея." И чак на третия път ме изведи…
После му дала боздугана и го изпроводила да върви. А той пък спазвал всичко най-точно, както му била заръчала хубавицата, Морският цар се гнета, ала момъкът му отвръщал най-спокойно и посочил бъдещата си невеста чак на третия път, макар че я познал веднага.
— Е, добре, сега я намери, но трябаа да я посочиш три пъти поред! Тогава тя ще бъде твоя, а не улучиш ли само веднъж — тежко
и горко ти, ще те погубя?
Ала момъкът не се боял. Той знаел, че морската нимфа ще му помогне. И наистина на втория ден тя му сковала един сребърен боздуган, защото морският цар поръчал да се явят хубавицата със сребърен прът в ръце. Историята се повторила, а на третия ден се потретила, макар сега да държели златни пръчки в ръцете си. Разбрал морският цар, че момъкът го надхитрил, и вдигнал добродушно ръце:
— Нека бъде вечно твоя!
Вдигнал им голяма морска сватба, с богато угощение. Сетне натоварил дванайсет кораба със злато и сребро и проводил младата двойка към родния град на момъка.
Родителите му се смаяли от щастие и не знаели какво да нравят от радост, като видели живо и здраво чедото си отново при тях е приказна хубавица за жена и нечувано богатство. Вдигнали пир, на квя-то поканили целия град Три дни и три нощи яли, пили и се веселили.

Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата шапчица.
– Не, Червената!
– А, да. Червената шапчица. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице…
– Ама не, Червена!
– А, да. Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
– Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
– Добре. Момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
– Каква бъркотия! Срещнала вълк, а не жираф!
– И вълкът я попитал: колко прави шест по осем?
– Нищо подобно. Вълкът я попитал: къде отиваш?
– Имаш право. И Черната шапчица отговорила…
– Червената шапчица, Червената, Червената!
– Да. И отговорила: отивам на пазара, за да купя доматено пюре…
– И на сън не й е минало това през главата: отивам при баба, която е болна, но не мога ад си спомня пътя.
– Точно така, и конят казал…
– Какъв кон! Това бил вълк!
– Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави намира стълбите, вземи паричката и си купи дъвка.
– Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
– Добре, ето ти паричка.
И дядото отново зачел вестника си.

Миналата година на Великден в дома на професор Тибола от шоколаденото яйце знаете ли какво изскочило? Изне­нада: космическо пиленце, подобно по всичко на земните пиленца, но с капитанска фуражка на главата и една теле­визионна антена на фуражката.
Професорът, госпожа Луиза и децата казали едновре­менно: «О!» и после не намерили други думи.
Пиленцето се оглеждало недоволно.
— Колко сте изостанали на тази планета — забеля­зало то. — Тука е още Великден, а при нас на Марс Осми е вече сряда.
— Този месец ли? —попитал професор Тибола.
— Само това оставаше! Сряда идущия месец. А колкото за годините — напред сме с двадесет и пет години.
Космическото пиленце се разхождало нагоре-надолу, за да си раздвижи крачетата, и мърморело:
— Каква неприятност! Каква отвратителна неприят­ност.
— Какво ви тревожи? — попитала госпожа Луиза.
— Счупихте летящото яйце и сега не мога да се върна на Марс Осми.
— Но ние купихме това яйце от сладкарницата.
— Нищо не разбирате вие. Това яйце в действител­ност е космически кораб, маскиран като великденско яйце,
а аз, неговият комендант, маскиран като пиленце.
— А екипажът?
— Аз съм и екипажът. Но сега ще ме разжалват, дори може да ме направят полковник.
— Ех, полковник е повече от капитан.
— Така е при вас, защото у вас чиновете са наопаки. При нас най-високият чин е на обикновен гражданин. Но да оставим това настрана. Моята мисия пропадна.
— Можем да ви кажем, че много съжаляваме, но не знаем за каква мисия става дума.
— Ах, и аз дори не зная това. Трябваше да чакам на онази витрина, докато се обади нашият таен агент.
— Интересно — казал професорът, — имате и тайни агенти на Земята. А ако отидем да разкажем това на поли­цията?
— Идете, идете, моля ви се, да разказвате за косми­ческото пиленце и ще видите как всички ще ви се смеят.
— И това е право. Тогава, тъй като сме си между наши, кажете ни нещо повече за тия тайни агенти.
— Те са натоварени да разпознават земните жители, които ще долетят на Марс Осми след двадесет и пет години.
— Това е доста глупаво. Ние засега не знаем дори къде се намира Марс Осми.
— Вие забравяте, професоре, че там горе ние сме на­пред във времето с двадесет и пет години. Например знаем вече, че капитанът на земния звездолет, който ще стигне до Марс Осми, ще се казва Джино.
— Я! — казал най-големият син на професор Тибола. — Също като мене.
—Чисто съвпадение — отсъдило космопилението. — Ще се нарича Джино и ще бъде на тридесет и три години. Значи в този миг на Земята той е точно на осем години.
— Я гледай, гледай —казал Джино.— тъкмо моята възраст.
— Не ме прекъсвайте непрекъснато — извикал строго комендантът на космическото яйце. — Както ви обяснявах, ние трябва да намерим този Джино и другите членове на бъдещия екипаж, да ги надзираваме, без те да забележат, за да ги възпитаме както трябва.
— Какво, какво? — рекъл професорът. — Значи ние не възпитаваме добре нашите деца?
— Не чак толкова добре. Първо, не ги привиквате към мисълта, че трябва да пътуват между звездите, второ, не ги учите, че трябва да бъдат граждани на вселената, трето, не ги учите, че думата неприятел вън от Земята не съще­ствува, четвърто…
—Извинявайте, коменданте — прекъснала го госпожа Луиза, — как се нарича по презиме този ваш Джино?
— Моля ви се, ваш, а не наш. Нарича се Тибола. Джи­но Тибола.
— Но това съм аз!- подскочил синът на професора. – Ура!
— Какво ура? – извикала госпожа Луиза. – Да не мислиш, че баща ти и аз ще разрешим…
Но космическото пиленце вече било кацнало на ръката на Джино.
— Ура! Мисията ми е изпълнена. След 25 години ще мога да си ида у дома!
— А яйцето? – попитала с въздишка сестричката на Джино.
— Веднага ще го изядем, разбира се.
Така и направили.

Често край огнището в дългата къща на ирокезите по време на Луната на дългите нощи разказвали ей тази приказка.
„Три стрели" било името на един момък от племето на мохоките. Макар още невидял четиринайсет зими, той бил вече известен сред ирокезите за своето майсторство и дръзновение. Стрелите му попадали точно в целта. Името му било дадено, когато с три стрели с костени върхове свалил три диви гъски от едно и също ято в полет. Той имал способността да върви в гората тихо като южния вятър и бил майстор ловец, но никога не убивал птица или звяр, ако неговият клан имал достатъчно храна. Бил много способен и в обработката на дърво, бърз в нозете и ловък в борбата. Хората от неговото племе казвали: „Скоро ще стане вожд като баща си". Слънцето греело ярко в сърцето на Три стрели, защото скоро щял да се срещне с изпитанието за сила и издръжливост, посредством което момците от неговия клан придобивали мъжество. Не се страхувал от резултата от поста на сънищата, на който скоро щял да се подложи. Баща му бил голям вожд и добър човек, а животът на момчето бил подреден по подобие на живота на неговия баща.
Когато тревата израснала до колене, Три стрели напуснал селото си заедно със своя баща. Изкачили се на свещено място в планината. На края на неголяма площадка намерили малка пещера. Три стрели решил да остане тук през няколкото дни на молитва и бдение. През тези дни и нощи на пост не му било разрешено да яде нищо. Нямал оръжие, а единственото му облекло били набедреникът и мокасините. Бащата оставил момчето, като му обещал да идва при него всеки ден призори, докато трае изпитанието.
Три стрели започнал да се моли на Великия дух. Искал духът на неговия клан скоро да му се присъни и да му каже какво ще бъде неговото тотемно животно или птица-пазител. Чуел ли го, щял да възприеме това животно или птица като свой специален пазител през целия си живот. Присънел ли му се такъв сън, щял да бъде свободен да се върне при своите хора, което щяло да означава, че постът на сънищата е успешно изпълнен.
Пет слънца Три стрели прекарал своя пост на скалистото място, като слизал единствено до малък извор, за да пие вода след всеки залез. Тъмен облак обгърнал сърцето му, защото на сутринта на петия ден баща му тъжно го предупредил, че ако на следващия, шести ден, не му се присъни нищо, ще трябва да се върне в селото. Това означавало да се завърне при хората си посрамен, без никаква възможност още веднъж да изкара съня-пост.
Същата нощ Три стрели, изнемощял от глад и останал без сили от непрестанно взиране, извикал към Великата тайна:
— О, Велики дух, имай милост към оня, който стои смирено пред Тебе. Нека духът на неговия клан или крест отвъд Тъндърбърд дойде при него преди утрешния изгрев, ако такава е Твоята воля. — Както се молел, вятърът внезапно се извил от изток към север. Това ободрило Три стрели, защото сега вятърът станал вятър на Голямата мечка, а мечката била тотемен знак на неговия клан. Когато влязъл в пещерата, за първи път подушил безпогрешната миризма на мечка: това било силна магия. Клекнал пред отвора на пещерата, много развълнуван, за да си легне, макар че умореното му тяло жадувало за покой. Както се взирал в нощта навън, чул грохота на гръмотевица, видял ивицата на светкавица и усетил яростния дух на вятъра от север. Внезапно пред очите му се появило видение и една великанска мечка застанала край него в пещерата. Тогава Три стрели я чул да казва:
— Слушай добре, мохок. Духът на твоя клан чу твоята молитва. Тази нощ ти ще научиш една велика тайна, която ще помогне и ще зарадва всички твои хора.
Страхотен гръмотевичен трясък накарал смаяното момче да се изправи и мечката изчезнала. Той подал глава навън тъкмо когато една светкавица прорязала небето във формата на бляскава стрела. Нима това бил знакът от Тъндърбърд?
Внезапно въздухът се изпълнил с някакъв страхотен звук. Пронизителен писък се разнесъл откъм горната част на пещерата. Сякаш планински лъвове се борели в бурята; въпреки това Три стрели не се побоял и се покачил на площадката. Когато зорките му очи свикнали със здрача, той видял, че силата на вятъра е станала причина две малки балсамови дръвчета да се трият силно едно в друго. Странният звук идвал поради триенетои докато момъкът гледал и слушал, страх изпълнил сърцето му, защото точно там, където двете дръвчета се търкали, на светлината на една светкавица то забелязало дим. Омагьосан, той не можел да откъсне поглед, докато на края от дима започнали да излизат огнени езици. Никога досега нито някой друг, нито той били виждали огън толкова отблизо. Пропълзял долу в пещерата и покрил очите си от уплаха пред тази необикновена магия. После отново усетил миризмата на мечка и помислил за видението си, за духа на своя клан, за мечката и нейните думи. Тази тайна щял да разкрие на хората си. Огнената стрела в небето щяла да стане негов тотем, а новото му име щяло да бъде „Огнена стрела". Призори Огнена стрела се покачил на покрива на пещерата и счупил две сухи пръчки от останките от балсамовите дръвчета. Потъркал ги силно едно в друго, но нищо не се получило. „Тази магия е много силна, за да я направя аз" — помислил си той. Тогава пред него изникнала картината на неговия клан и селото и той търпеливо затъркал отново сухите горещи пръчки. Силата на неговата воля дошла на мястото на изморените му мускули. Скоро малко облаче дим окуражило подновените му усилия, а малко след това от едната пръчка пръкнала ярка искра. Огнена стрела размахал пръчката, както бил видял пламналата стрела да се развява в нощното небе. Върху пръчката заблестял мехур от смола, който в този миг се възпламенил — огънят дошъл при шестте нации!