Чуй всички приказки

Едно черно птиче с жълтеникава човка и жълти крачета, не много голямо, но не и малко, кацна на старата круша.
Старата круша беше на сто и една година. Плодовете й бяха обрани през лятото. Само една жълта круша беше останала, затулена в шумата й като кадънка.
Черното птиче заскача пъргаво от клон на клон, обърна се на една страна, после на друга, разперило опашчица като метличка. Златно огънче трепна в очите му — беше от есенното слънце. Птичето радостно изчурулика:
—  Тю-тюк, чи-чи-чири, чик-чик, трулюлю-люк, чи чи-чи!…
То видя жълтата крушка на старото дърво — може би оттам идеше и радостта му.
С жълтеникавата си човка птичето клъвна  сладкия плод, захапа късче от крушката. Една свежа капка се свлече по перушината на гушата му. То леко се отръска, наведе се и политна към близката габърова горица. В края на гората на мъхесто камъче, което едва се подаваше от тревата, черното птиче постави късчето от зрялата крушка.
— Тю-тюк, чи-чири, чик, чи-чи… — отново изчурулика то весело, раздроби с човката си сладкото парченце, заобръща се насам-нататък с разперената си опашчица като метличка и почна бързо и лакомо да гълта.
Боеше се може би някой да не му отмъкне храницата.
Една кафява лъскава семка от крушката изхвръкна под човката му. Търкулна се по камъчето и потъна в малка копка в меката земя, където бе стъпвало голямо горско животно. Стъпката беше дълбока и когато валеше дъжд, на дъното й се утаяваше вода.
Птичето не забеляза семката или не искаше да знае за нея. То напълни гушката си, изтри с крилце човката си, отръска отново перушината си и изчурулика, вече по-кратко:
— Тю-тюк, чи-чири-чик…
Стрелна се като захвърлена бучка пръст, издигна се високо, високо зад габъровата гора.
Кафявата лъскава семка остана на дъното във влажната стъпка. Над гората надвечер започна да вали тих дъжд. Мътно ручейче, потекло край корените на дръвчетата, свлече мека земя, окапали шумки.
Стъпката нагизна от водата, изравни се с пръст, затрупа се с шума и малката семка потъна вдън земя, притихна, спотаи се.
Дълга, дълга зима беше покрила със снежна покривка габъровата горица.
Една измършавяла катеричка се свлече по стъблото на високо дръвче до стъпката, където кафявата лъскава семчица се спотайваше под меката шума.
Беше й студено, не обичаше зимата. Но лешниците, орехите, жълъдите в хралупата й, които бе събирала през есента, се бяха свършили. Катеричката беше гладна. И тя слезе на земята, помириса снега, запъпри с крачета. Светлият сняг я ослепяваше. Пръснаха се по гърдите й ледени иглици, бял снежен прашец се полепи по муцунката й. Тя потрепера, сви горната си устна, два предни зъба като теслички се лъснаха — по-лъскави от безценни камъчета. Но семката тя не намери.
Под бялата снежна покривка на топло в меката земя семката остана в копката цяла-пеленичка до края на зимата.
Гладната катеричка се покатери пъргаво по стъблото па габъра, преметна се по клоните, запрехвърля се от дърво на дърво по-дълбоко в гората. Дългата й мъхната опашка събаряше снега от клонките.
Една ледена шушулка, голяма колкото дръжка на камшиче, тупна върху гръбчетата на две зайчета, сгушени под снежен храст едно до друго. Те се топлеха и си приказваха за било и не било, свиваха муцунките си, надлъгваха се. Изплашени от шушулката, скочиха като попарени. Първото зайче побягна на изток към горната гора, другото на запад към долната гора. Една шарена сврака-присмехулка врътна опашка и изкрещя подире им:
— Бягайте, бягайте, хей! Белите великани събарят гората Триста вълци точат зъбите си на мермер камък за кожите ви!…
През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетно слънце. Снегът се затопли, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.
Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се от леските реси като котешки лапички. Разпукпаха се цветове, поникнаха нови треви, бурени. Пойните птичета напълниха-гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско в дола, над рекичката, полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна. ..
От гората закука кукувица.
Три бабички, тръгнали за млада коприва, се спряха на припек покрай гората — да слушат. Заброиха на пръсти: колко години ще живеят? Броиха, броиха… до три — сбъркаха! Бяха забравили да броят…
Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гугукаха Гълъби… И един ден там, дето кафявата лъскава семка се беше търкулнала в стъпката на голямото горско животно, от меката пръст под гнилите шумки изскокна на бял свят млада фиданка. Поникна тя в затоплената плажна земя от кафявата лъскава семка, далеч от майка си — от старата круша — хубава, стройна, жилава…
Така черното птиче с жълтеникавата човка и жълтите крачета пося, без да иска, покрай дръвчетата наоколо да разберат какво става, тя се източи, порасна като момиченце, със зеленикаво гладко стъбло, с разперени клонки, окичени с кръгли листенца.
Тъй хубаво почна животът на младата круша в края на габъровата гора — в ранната пролет! И добрият стар вятър запърпа в младата й коронка от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове засвириха в клоните й със сто медени сребърни свирки…
Какво се случи по-нататък с младата круша? Това ще научите в следващата приказка.
*
Пак беше дошъл април в края на габъровата гора, където черното птиче с жълтеникава човка и жълти крачета изяде късчето от сладката круша. Вие помните, нали, какво стана с кафявата семка в стъпката на голямото горско животно? От нея беше изникнала млада фиданка. Колко пролети, лета, есени, зими бяха минали оттогава — знае ли някой? Много: една, две… повече!
Дръвчето беше пораснало — стройно, хубаво, с много, много лъскави клонки, с разперена коронка. В нея добрият стар вятър пъпреше от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове през нощта беше тихо. Спеше цялата планина. Звездите светеха на небето. Само ниско в дола пееше планинската рекичка, шумеше по праговете, слизаше, слизаше — бързаше да стигне равнината. Тя отиваше да напои житните блокове на стопанството, люцерните, ябълковите градини, лозята, доматите, бостаните.
Спеше в голямата пещера и добрият стар вятър. Но кукувицата закука на ранина от клона на старата бука — събуди планината.
Скочи добрият стар вятър, протегна се от единия край на гората да другия, въздъхна. Заслиза от планината през папратите, смрадликата и зеленият здравец към габъровата гора, в края на която растеше младата круша. От небето светеше златното слънце. Два бели гълъба се връщаха от село, отлитаха към гората.
Затоплиха се клонките на крушата, разпукнаха се китчиците с цветните пъпки. Цъфна младата круша, покри се с бял цвят от горе до долу, заприлича на облаче. Тогава крушата разбра, че е хубава. Огледа се наоколо — към горичката. Никъде не видя дръвче с толкова хубава бяла премяна. И от голяма радост изведнъж й се дощя да проговори… това нямаше нищо лошо. Всички дървета, билки, цветя, птички, калинки, пчелици, мравки, от край свят се бяха учили да говорят. Всяка на своя език. Дали те се разбираха помежду си, не мога да ви кажа. Но добрият стар вятър разбираше езика им. Спираше се до тях, слушаше ги какво приказват, какво искат, от какво се страхуват. Понякога им шепнеше хубави думички, а друг път ги мъмреше и съветваше. Всички го познаваха, обичаха го, но се страхуваха от него. Бояха се от гнева му — когато е сърдит, когато се разлудува из планината.
И тъй младата круша поиска да проговори и проговори.
Вятърът се заслуша в нея, пошепна й нещо, помилва я — разбра я.
Какво му каза крушата?
Аз седях на камъка в края на горичката, гледах цъфналата млада круша, цялата в бяло като бяло момиченце — с бяла блузка, с бяла поличка, с бяла шапчица, с ръкавички, стъкмена, накичена като за голям празник. Радвах й се. Тогава вятърът ми пришепна на ухото какво му приказваше крушата:
Тя иска да порасте още, висока, висока. Да разпери клонките си над габъровата горичка. Всички да я видят колко е хубава и най-много — слънцето. Не иска да е малка… След туй й се ще да се накичи още повече: китчица до китчица от бели цветчета, такива, каквито ги няма нийде другаде по света. И да светят денем и нощем като звезди. По-бел! по-светли, по-едри от звездите. Всички да й се радват, да й се чудят, да я обичат — да няма по-хубава от нея в гората, по планината, по цялата горна и долна земя, от изток до запад, от север до юг…
И добрият стар вятър поиска да се изпълни желанието на крушата. Издигна се той над гората на лакът, на два — на сто лакти. Завъртя се насам-натам. Нашироко се разшета от единия край на планината до другия. От Зелената планина до Синята планина. Докато се разбере какво става, от планината се спуснаха сиви мъгли и черни облаци. Понесе се хладен полъх над гората. Листата зашушнаха. Птичките се умълчаха. А калинки! се скриха под зелените шумки. Двата бели гълъба се спотаиха под стряхата на крайната къща в селото под планината. Тогава започна да вали. Валя ден и нощ, огизна габъровата гора. Намокриха се крилцата на птичките. Намокриха се и калинките. Само мравките останаха сухи — те се бяха скрили в мравчените си къщички, в купчинките пръст до гората.
А какво стана с крушката?
Сведоха се клоните й от дъжда, свиха се цветчетата, увиснаха надолу. Изплашена заплака тя с едри сълзи. Закапаха от клонките, от цветните китчици сълза след сълза: една, две… хиляда.
— Сега какво ще стане с мене? — завайка се рушата. — Отиде ми бялата премяна. Съвсем се измокрих. — А сълзите се стичаха като ручейчета по лъскавата кора на стъблото й. Достигаха до коренчетата. Попиваха, попиваха.
— Удавих се. Нищо не остана от мене, от хубостта ми — плачеше с голяма скръб младата круша.
Едно синьо синигерче с жълта гушка и черна опашчица се криеше в клоните и. Съжали я. Попита я:
— Чур-цюр-псиит-чиип! Какво-ти-е, какво-ти-е?
Умирам, умирам, синигерче! Защо съм на тоя свят без премяна, без хубост!… Ох, по-добре да умра, да се затрия от лоши свят…
Но добрият стар вятър беше наблизо. Той се разхождаше из гората, газеше из мокрите бурени, по нагизналите мъхове. Чу той плача на крушката. Усмихна се. Проговори на себе си:
— Нали е младо-глупаво… бои се и от сянката си!
Изтегна се добрият стар вятър, дълъг, предълъг — от единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина. Задуха. Подгони облаците. Измете ги чак зад Зелената планина и зад Синята планина. Небето се очисти — синьо, високо, дълбоко. По-синьо, по-дълбоко от езеро. А слънцето огря планината, габъровата гора, младата круша. Стана топло. В гората зачуруликаха птички. Двата бели гълъба полетяха високо, високо. Калинките и мравките изпълзяха пак на белия свят.
— Колко е хубаво! — засмя се младата круша през сълзите, които още капеха от клонките и. — Светло, топло.
И тя разтвори китчиците си. Белите едри цветчета засветиха с листенцата си — по светли, по-едри от зяездите, както бе поискала крушката. Издигна се бялата й корона над горичката. Погледна нагоре, погледна надолу. Погледна към слънцето. Беше пораснала още — с една педя, с две педи.
— Какво стана сега? — зарадва се младата круша. — И по-голяма съм, и по-хубава! От единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина аз съм най-хубавото дръвче. По-хубава от мене няма нийде-никъде!…
А старият добър вятър, доволен, че е зарадвал младата круша, запъпри пак в бялата й корона и от планината се спуснаха стоте млади ветрове, зашушнаха в цветчетата, засвириха в клонките със сто медени сребърни свирки…

В едно село спрял непознат човек. Застанал на мегдана и силно извикал:
— Който иска да узнае дали е умен, или глупав, да дойде да го прегледам!
После седнал под дървото на сянка и зачакал.
Пръв го чул попът и се завтекъл. Той не се съмнявал в умната си глава, но все пак решил да чуе това и от друг. Погладил брадата си и рекъл:
— Прегледай ме!
Непознатият го премерил с поглед, попипа главата му, па отсякъл:
— Глупав си, отче!
Попът се разсърдил, но не посмял да вдига врява, за да не разберат и другите и си отишъл огорчен.
Изпъчил се кметът. Непознатият само повдигнал очи и отсякъл:
— Не си умен, кмете!
Разгневил се кметът, но и той си отишъл тихомълком. Дошли и други да узнаят какт има в главите им. Но всички си отивали ядосани. Без дори да ги поглежда, непознатият им премервал акъла и току им отвръщал:
— Празна глава, глупав човек, нищо не носиш на врата си.
В това време един човек се връщал от работа. Отбил се той при непознатия и му рекъл:
— Сам си зная колко пари струвам. Но ми кажи как позна, че всички, които дойдоха при тебе са все глупаци?
— Много лесно — отвърнал другоселецът, — кой умен човек би си оставил работата, за да се занимава с празни неща?
После си взел торбата и заминал за друго село.

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни чували жито на мелницата. Но ето че силите му почнали да го напускат и то ставало все по-негодно за работа: тогава господарят намислил да се отърве от него.
Разбрало магарето, че нищо добро не го чака, та побягнало и се запътило към Бремен – надявало се, че там ще може да стане градски музикант. Вървяло що вървяло, зърнало едно ловджийско куче, което лежало край пътя и дишало с отворена уста, сякаш било капнало от тичане.
– Ех, Давчо, защо дишаш така тежко? – попитало магарето.
– Ох – отвърнало кучето, – защото остарях и от ден на ден отпадам все повече и повече, та не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие и аз си плюх на петите. Но как ще си изкарвам хляба сега?
– Знаеш ли какво – рекло магарето, – аз отивам в Бремен и ще стана там градски музикант. Ела с мене и също подай заявление да те назначат в музиката. Аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш барабана.
Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало дълго време, видели един котарак, който седял начумерено край пътя, сякаш град го е бил.
– Каква беда те е сполетяла, та си толкова кисел, стари Мустакане? – попитало магарето.
– Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? – отвърнал котаракът. – Остарях вече и зъбите ми отъпяха, та предпочитам да седя зад печката и да преда, вместо да ловя мишки. Но господарката реши да ме удави и аз офейках. Сега се чудя и мая къде да се дявам.
– Ела с нас в Бремен. Знам, че те бива за нощна музика и можеш да станеш там градски музикант.
Котаракът сметнал, че това е разумно, и тръгнал с тях.
Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик. На портата бил кацнал петел и викал, колкото му глас държи.
– Ще спукаш тъпанчетата на хората – рекло магарето. – Какво те е прихванало, та си се разкукуригал така?
– Пях на хубаво време – отвърнал петелът, – но утре е празник, ще дойдат гости и стопанката без капка жал в сърцето рече да свари супа от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще си дера гърлото, докато мога.
– Слушай, Червеноглавчо – рекло магарето, – я по-добре ела с нас в Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.
Допаднало това предложение на петела и четиримата поели дружно.
Но град Бремен бил далеко, не могли да стигнат там за един ден, та вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, дето за него било най-безопасно. Преди да заспи, поогледал се още веднъж на всички страни и му се сторило, че в далечината блещука огънче. Викнал на другарите си, че далеко оттук сигурно има къща, защото видял светлинка.
Магарето рекло:
– Ще трябва да станем и да отидем там, защото тук не е никак удобно.
Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо добре ще му дойдат.
Дигнали се и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът. Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, нали било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.
– Какво видя, Сивчо? – попитал петелът.
– Какво видях ли? – отвърнало магарето. – Трапеза с хубаво ядене и пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко се гощават.
– Ето ти работа за нас – рекъл петелът.
– Ох, да бяхме ние вътре! – рекло магарето. Мислили, мислили животните какво да направят, та да изгонят разбойниците, и накрая намислили. Решили магарето да стъпи с предните си крака на прозореца, кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на котарака. Щом се наредили един върху друг, почнали по даден знак дружно да пеят: магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал. После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата побратими се втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и в безмерен страх се разбягали из гората.
Седнали четиримата побратими около трапезата, благодарни и на останалата храна, и яли така, като че занапред ги чака цял месец глад, та трябва да си подложат добре.
Заситили се четиримата музиканти, угасили свещите и потърсили място за спане – всеки според нрава и желанието си: магарето легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от дългия път, скоро заспали.
Минало полунощ. Видели разбойниците отдалеко, че в къщата вече не свети и всичко изглежда мирно и тихо. И главатарят рекъл:
– Не биваше чак толкова да се плашим.
Изпратил едного да види какво става в къщата. Пратеникът заварил всичко мирно и тихо, влязъл в кухнята и рекъл да запали една свещ. Като видял очите на котарака, които светели като живи въглени, той доближил до тях клечка и се навел да подуха с уста, та да я запали по-лесно. Но котаракът не разбирал от шега, скокнал, зафучал, запръскал слюнки и му изподрал лицето. Разбойникът загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скокнало кучето и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето в добавка му дало един здрав ритник със задните си копита. Петелът пък, разбуден и разсънен от врявата, изкукуригал от покрива.
Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:
– Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше един мъж с нож в ръка и ме ръгна в краката, на двора пък лежеше някакво черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива стоеше съдията и викаше: "Дайте ми го тоя хайдук!" И аз гледах да офейкам колкото се може по-бързо.
Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата си. На четиримата бременски градски музиканти пък толкова им харесало, че дори не помислили да си вървят. А на пратеника на главатаря още му тракат зъбите от това, което разправи на другарите си.

Онзи, който никога не се мръщи, бил вожд на Северния остров.
Хората от племето хайда били щастливи, защото той бил много мъдър и живеел в мир с племената от околните острови. Старият вожд усещал, че Великият дух е благосклонен към своите деца, докато те живеят мирно и тихо и убиват птици, животни или риба само когато са им нужни за храна и облекло.
Веднъж един разузнавач съобщил на вожда, че на остров Тану има хубави едри елени и той наредил да се подготви голяма ловна група. Преди да се издигне слънцето, седем големи лодки, натоварени с ловци, потеглили от Северния остров към Тану. Заедно с тях тръгнали и многобройните синове на вожда и двамата му внуци. По залез слънце лодките стигнали до Тану. Скоро на края на гората лумнал огън, запален чрез триене на пръчки.
Когато слънцето отново се появило, ловците тръгнали да търсят елени. Вождът оставил двамата си внуци в лагера.
— Добре да пазите огъня — заръчал им той. — По-лесно е да се поддържа огън, отколкото да се запали нов.
Но през нощта, когато вождът и ловците се завърнали в лагера, огънят бил угаснал. Наоколо били разхвърляни овъглени трупи и клони. Нямало и следа от искри. Двете момчета не се виждали никакви. Бойците ги намерили да се крият в храстите.
— Защо изпуснахте огъня? — попитал строго вождът.
— Жабите го изгасиха — казало по-голямото момче с ратреперан глас.
— Така е — съгласил се другият внук. — Докато носехме дърва, намерихме огромна жаба. Хвърлихме я в огъня. Тя се наду и се пръсна, та решихме да нахвърляме още жаби в огъня. И те шумно се пръснаха.
— Последната жаба угаси огъня — обяснило по-голямото момче. — Изтрещя като гръмотевица. Дърва и пръчки се разхвърчаха от огъня и той угасна по-бързо от гмуркането на гларус.
— Загубени сме — извикал вождът. — Вашата злина ни погуби! И двамата добре знаете, че Великият дух наказва всеки, който убива безсмислено неговите създания. Бягайте към лодките! Елените оставете тук! — заповядал той.
Ловците се затичали към лодките. Ударил гръм, блеснала мълния. Земята затрещяла забълвала огнени пламъци. Отворила се голяма яма и погълнала всички ловци. Великият дух пощадил само стария вожд.
Когато Онзи, който никога не се мръщи, се върнал на Северния остров, бил тъй променен и тъжен, че неговите хора го нарекли: „Онзи, който ридае за децата си". Скоро той умрял от скръб и в негова чест роднините му издигнали голям тотемен стълб от кедрово дърво. На него била из дялана фигурата на Онзи, който ридае за децата си, с жаба в ръце. По един голям поток от сълзи извирал от всяко око на стария вожд и падал върху главата на всеки внук.
Стълбът бил познат като тотемен стълб на Вожда, който ридае. Той може да се види и до днес.

Отдавна, много отдавна, в село Кяким, или Дома на орлите, което се намирало в подножието на Гърмящата планина в земите на зуните, живеела дъщерята на главния жрец на селото била красива девойка и обичала чистотата повече от всичко друго. Не можела да понася никаква мръсотия и често се къпела във "Вира на апачите", за който индианците пуебло знаели, че се счита за свещен от могъщата Змия на морето, наречена Коловиси. Тъй като притежавала голяма магическа сила, змията научила, че девойката оставя нечистотии в свещените води на извора и измислила начин не само да спре девойката, но и да я накаже.
Когато девойката отново отишла на извора да се изкъпе, изненадана видяла красиво малко дете да пляска и да се смее в прохладните, чисти води. Детето всъщност било змията-вълшебник, който чрез магията си можел да приема различни форми. Ако девойката знаела това, щяла да избяга, за да се спаси в къщата на своя баща, жреца. Тя не можела да си представи откъде се е появило това малко дете и зорките й очи погледнали на север, на юг, на изток и на запад, за да потърсят родител или друг, който би могъл да доведе щастливото дете при извора, Не видяла никого и решила, че детето е изоставено от някоя жестока майка, която го е захвърлила на милостта на непознати хора „Бедното детенце — казала си девойката. — Ще го взема в моя дом и ще се грижа за него."
Девойката взела детето на ръце и нежно му заговорила. Сетне го изнесла на хълма, у дома си. Изкачила се по дървената стълба. до стаята, където живеела, и поставила детенцето върху куп с одеяла. Стаята на девойката била високо в жилището и отделена от другите стаи, понеже тя не можела да понася праха и мръсотиите в другите стаи.
Без да мисли за времето, девойката заиграла с детето, което се смеело, гукало и весело се търкаляло по одеялата. Тя вече обичала детето и сърцето й ликувало.
В това време другите сестри приготвили вечерята и подредили всичко в очакване на по-голямата си сестра. След известно време те се зачудили къде може да се бави. Щели още повече да се разтревожат, ако не бил старият им баща, който казал, че тя сигурно е още на извора да пере и да се къпе. Затова изпратил една от дъщерите си на извора да я извика.
Когато малката дъщеря видяла, че сестра й не е на извора, забързала към дома и заизкачвала стълбата към стаята на по-голямата си сестра. Погледнала през вратата и изненадана забелязала, че сестра и си играе безгрижно с непознато дете. Хукнала да разкаже на баща си какво е видяла. Другите момичета поискали да изтичат и видят детето, но старият жрец замълчал и се замислил. Знаел, че изворът е свещен, и се страхувал, че дъщеря му е обладана от някаква магия. Бащата наредил на другите си дъщери да останат при него. Казал им, че никоя майка не би оставила детето си в извора и че се страхува да не би тази мистерия да има по-дълбок смисъл, отколкото те си представят. Дъщерите повикали сестра си да слезе на вечеря, но тя дори не отговорила.
След известно време на детето му се приспало и девойката го положила на едно легло. Легнала до него и скоро заспали непробудно. Девойката спяла дълбоко, а детето само се престру¬вало, че спи, за да стане магията. То започнало да се издължава също като в някой кошмарен сън и на края се превърнало в огромна змия. Спираловидните й извивки все повече изпълвали стаята, докато най-сетне всичко заблестяло в огромни люспести кръгове. Като поставила глава близко до главата на спящата девойка, змията я привлякла в своите спирали и завършила, като лапнала опашката си. Когато нощта си тръгнала, за да пусне деня, закуската била сложена, но по-голямата сестра все не отговаряла на виковете на своите сестри. Макар старият баща да твърдял, че без съмнение дъщерята мисли само за детето и ще трябва да закусят без нея, любопитството накарало най-малката сестра да изтича до стаята и да почука на вратата. Като не получила отговор, тя опитала да отвори вратата, но не успяла. Изплашена, тя се втурнала към отдушника за дима на тавана на стаята, където било семейството й, и извикала за помощ. Всички, освен стария баща, затичали към вратата на спалнята и заблъскали с всички сили. Успели да отворят вратата само на един пръст разстояние и като надникнали вътре, видели огромните, бляскащи спирали на змията. Жените хукнали с писъци към баща си. Той им наредил да мълчат и после обяснил, че както отначало се страхувал, голяма магия нападнала дома. им, но все пак е възможно той, като жрец и мъдрец, да може да направи нещо, за да я развали. Старецът, разтревожен и ядосан на глупостта на най-голямата си дъщеря, отишъл до вратата на стаята. Блъснал вратата и заговорил на Змията на морето. Помолил я да пусне дъщерята да се завърне при баща си, за да може той да изкупи греховете й. Казал, че знае всичко: щом дъщеря му е пленница на змията, тя трябва да й принадлежи и ще трябва да се върне при нея. Още веднъж жрецът обещал на змията да й даде дъщеря си за жена и продължил да моли прошка за себе си и за дъщеря си.
Докато жрецът се молел, огромната змия отпуснала спиралите си, което силно разтърсило цялата къща. Сътресението било тъй мощно, че селяните потреперали. Събудена от сътресението девойката надала отчаян вик за помощ към баща си. Помолила го да я освободи от магията на змията-чудовище. Когато спиралите се поотпуснали, тя успяла да стане. Грамадната змия повдигнала гънките си близо до вратата, за да се образува свод. Обладана от страх поради непоносимия стържещ шум и вида на невероятно големите спирали, момичето се втурнало през свода и избягало от стаята право в прегръдките на ужасената си майка.
Жрецът отново обещал да даде девойката на змията и съобщил на двама воини-жреци от града да свикат тържествен съвет на всички останали жреци. Всички заедно изпълнили свещениците церемонии при подготовката за сватба и засъбирали пера, молитвени пръчки и скъпоценни дарове. Минали четири дена в усилен труд за подготвяне на жертвоприношението в чест на Змията на морето. На сутринта, когато всичко било готово, старият жрец пратил да повикат дъщеря му и й казал да се готви да бъде принесена в дар заедно с всички други скъпи дарове на Змията на морето и извора. Предупредил я също, че от този момент тя трябва да забрави своя дом, своето семейство и народа пуебло и да заживее във владенията на великата Змия на извора и морето. Жрецът тъжно отбелязал, че тя трябва да желае да стане невеста на змията, защото постоянно я е гневила, като е осквернявала водите на извора; затова трябва незабавно да се приготви да я придружи.
Обляна в сълзи и изпълнена със страх, тя напуснала ридаещото си семейство и къщата, където била родена. На площада всичко било готово за „змийската невеста", както я наричали селяните. Докато хората се вайкали, облекли девойката в церемониалните памучни одежди, богато избродирани и украсени, поставили гривни на ръцете й и обеци на ушите й и й дали мъниста и много скъпи и ценни подаръци. Нарисували алени кръгове на бузите й и поръсили със свещено ястие пътя, който водел към вратата на Змията на морето. После на западния край на площада, който водел към свещената врата, издълбали четири стъпала във формата на свещена тераса, към свещения извор. Облечен в церемониалните одежди на главен жрец, бащата на момичето й показал как да застане на терасата и да каже на змията, че е готова. Вратата на змийската къща бавно се отворила и от високата стая змията се разгънала и свела огромната си шия и глава към земята, където стояла разтрепераната девойка. Змията положила нежно глава на рамото й, а жреците тьржествено запели: „Време е!" Тогава змията бавно запълзяла в запад, внимателно насочвайки момичето и подкрепяйки го по неравната пътека.
Те тръгнали бавно по пътя край реката и отминали към Планината на червената боя, а тялото на змията все още излизало от стаята на къщата, откъдето тръгнала. Необикновената двойка стигнала вече подножието на планината от другата страна и чак тогава цялото тяло на змията стъпило на земята. И тук то неочаквано започнало да се преобразява. То се свило, започнало да се скъсява и постепенно приело формата на човешко същество, Момичето се страхувало да погледне към рамото си, иначе щяло да остане изумено от огромната магическа промяна, която се извършвала до нея. Скоро змията повдигнала глава от рамото й и страховитата форма се превърнала в красив момък, облечен приказно в свещени церемониални дрехи. Той събрал нагърчените змийски люспи под наметалото си и повикал девойката с глас, подобен на съскане, като я помолил да поговори с него. Ужасена, девойката едвам-едвам пристъпвала напред с очи, сведени към земята.Няколко пъти той я запитал дали е уморена и всеки път гласът му ставал все по-мек и по-мек. На края, чувайки вече нежен глас да я пита дали е изтощена, тя полека обърнала глава да види кой й говори толкова отдалече. Тежестта на змийската глава като че ли все още притискала рамото й, защото тя дълго я носила и било трудно да се обърне, макар и съвсем бавно. Когато все пак успяла да стори това, останала изумена и много се зарадвала, като видяла до себе си един изключително красив млад мъж, облечен с великолепни дрехи на велик вожд.
— Мога ли да вървя до тебе? — попитал мило той. — И защо не говориш с мен?
— Защото ме е срам, срам ме е и съм тъй нещастна — отвърнала тя.
— И защо е така? — попитал той. — От какво се страхуваш?
— Страх ме е, защото дойдох на това място с едно ужасно същество, което беше сложило глава на рамото ми. Още усещам голямата тежест — казала тя и вдигнала ръка към рамото си.
— Странно — отвърнал усмихнат момъкът. — Аз бях с теб през цялото време и не съм забелязал такова същество.
— Зная, че говориш истината — казала тя. — Но къде е отишло онова страшилище?
— Зная къде е отишло — отвърнал момъкът.
— Ще ме оставиш ли сега да се върна при хората от моето село? — попитала нетърпеливо тя.
— Не, това няма да стане, защото страшилището много те обича — казал момъкът.
— Как стана това? Къде е отишло? — запитала девойката.
— Не си е отишло; то е тук. Аз съм това същество — отвърнал той, като сложил ръка на сърцето си в знак, че говори истината.
— Ти ли си наистина? — казала девойката.
В отговор момъкът извадил сбръчканите змийски люспи изпод развятата си роба и девойката се зарадвала, като видяла, че сега змията е нежно човешко създание, чиито очи й казвали, че я обичат.
— Обичам те — простичко казал той, като оставил очите си да говорят. — Ти трябва да дойдеш с мен и ще заживеем щастливо завинаги във водите на извора, които са водите на света.
Един до друг, те продължили нататък. Тя забравила, че е тъжна и че се бои, дори забравила стария си дом. И тъй, заедно, те стигнали до вратата на Змията на морето и слезли във вълшебния дом, където заживели щастливо.
От онези древни години досега индианците считат водите на всички извори за свой най-ценен дар и ги използват до ден днешен само за пиене и за нищо друго.

Много, много отдавна в едно царство живели в малката си къщичка един дядо, една баба и дъщеричката им Василиска. Живели си те добре, честито, но голяма беда ги сполетяла. Разболяла се милата им майчица. Усетила тя, че смъртта й е близка. Извикала тя Василиска и й дала една малка кукличка.
– Чуй какво ще ти кажа, дъще – й рекла тя, – пази тази кукличка и на никого не я показвай. Ако те сполети беда, дай на кукличката да си хапне и поискай съвет от нея. Тя като си хапне, ще ти помогне, дъще, ще облекчи мъката ти. Целунала майката Василиска и умряла. Потъгувал дядото, потъгувал, па се оженил за друга. Мислел на Василиса майчица да намери, но й намерил зла мащеха.
Мащехата имала две дъщери: зли, лоши, свадливи. Мащехата ги обичала и ги галела, а с Василиса винаги се заяждала. Лош станал животът на Василиска. Мащехата и сестрите все й се карали, навиквали я, не й давали от работа гръб да изправи, искало им се от тежкия труд да измършавее, от вятъра и слънцето да почернее. По цял ден се чували гласовете им:
– Василисо ма, Васо, Василисо! Обед свари, къщата оправи, донеси дърва, издои кравите, пък по-чевръсто пипай ма и по-весело гледай!
А Василиса шета ли, шета, на всички угажда, с всичко се справя. И от ден на ден все по-хубава става. Красавица! Ни с думи да я разкажеш, ни с перо да я опишеш. Във всичко й помагала кукличката.
Рано сутрин ще надои Василиса мляко, ще се залости в килера и ще започне кукличката си с мляко да гощава и да й дума:
– Хайде, кукличке, хапни си, та мъката ми да чуеш.
Кукличката ще си хапне, ще утеши Василиса и ще свърши всичката работа вместо нея.
Сиди си момичето на сенчица, къса си цветенца, а вече и лехите й оплевени, и водата донесена, и фурната запалена, и зелето полято. Кукличката даже билки за хубост й показвала. И Василиса още по-хубава ставала. Един път баща й заминал дълго време на някъде. Седнала мащехата с дъщерите си в къщата, а навън – фучи, зимата на вратата вече тропала. Около къщата имало непроходима гора, а в гората живеела баба Яга, която гълтала хората като пилета.
Дала мащехата на всяка дъщеря работа: на едната – дантели да плете, на другата – чорапи, а на Василиса дала да преде. В цялата къща загасила огъня, една борина оставила само там, където момичетата работели, и си легнала да спи.
Пукала, пукала брезовата борина и загаснала.
– Ами сега? – рекли мащехините дъщери. – В цялата къща огънче няма, а трябва да се работи. Ще трябва май при баба Яга да ходим за огън.
– Аз няма да отида – казала най-голямата. – Аз плета дан¬тели и от куката ми свети.
– И аз няма да отида – рекла средната, – аз плета чорап и от иглите ми свети.
Че като викнали и двете:
– Василиса, Василиса да ходи за огън! Бягай бързо при баба Яга! – И изтикали Василиса от къщата.
Навън било тъмно като в рог, в гъстата гора фучал злият вятър. Заплакала Василиса, извадила от джоба си кукличката.
– Мила моя кукличке, изпращат ме при баба Яга за огън. А баба Яга хора яде и само кокалчетата им хрускат.
– Нищо – казала й кукличката, – с мене няма от какво да се страхуваш! Докато аз съм при тебе, беда няма да те сполети.
– Благодаря ти, кукличке, за добрата дума – рекла Василиса и тръгнала на път.
А в гората било страшно, даже месечината не се показвала.
Чакало момичето, разтреперало се, кукличката си здраво притиснало.
Изведнъж вижда, че покрай него препуска ездач – целият бял, с бял кон, а хамутът на коня ясно грее.
Започнало да се разсъмва.
Тръгнало момичето по-нататък, спъвало се, удряло се в пъновете. Плитката му с роса се покрила, ръцете му замръзнали.
Изведнъж препуснал друг ездач – целият ален, на ален кон, хамутът на коня му и той ален.
Изгряло слънцето. Погалило Василиса, стоплило момичето и изсушило росата от плитката й.
Цял ден вървяла Василиска. Привечер стигнала до една полянка.
Гледа – къща стои. Оградата около къщата била от човешки кости. На оградата стърчат човешки черепи, вместо порти – човешки крака, вместо ключалка – ръце, вместо катинар – остри зьби.
Стъписало се момичето, застанало като закопано. Изведнъж препуснал ездач – целият черен, на черен кон, хамутът на коня и той черен. Стигнал до портата и пропаднал вдън земя.
Настъпила нощта.
Тогава очите на всички черепи по оградата грейнали, на поляната станало светло като през деня.
Василиса затреперала от страх. Не могла крачка да направи от страшното място, краката й не я слушали.
Изведнъж Василиса чула, че земята трепери, цяла се люлее. Това била баба Яга – в чутурата лети, с чукалото маха, с метлата следите си замита. Стигнала до портата, че като ревнала:
– Фу-фу-фу, на човек ми мирише! Кой е тук?
Приближила се Василиса до баба Яга, ниско й се поклонила и скромно й продумала:
– Аз съм, бабо, мащехините дъщери ме изпратиха при тебе за огън.
– Така ли – рекла баба Яга, – твойта мащеха ми е роднина.
Ами добре! Поживей при мене, поработи, пък там ще видим.
А след това пак ревнала с гръмовития си глас:
– Хей, мои здрави ключалки, отключете се, порти мои широки, отворете се!
Портата се отворила, баба Яга влязла, а Василиса тръгнала след нея. До портата растяла брезичка, която искала да шибне момичето.
– Брезичке, не шибай момичето! Аз съм го довела – рекла баба Яга.
Край портата лежало едно куче. То искало да ухапе момичето.
– Не го пипай, аз съм го довела – рекла баба Яга.
В пруста един котарак искал да издраска момичето.
– Не го пипай, котарако, аз съм го довела – рекла баба Яга.
– Виждаш ли, Василиса, колко е трудно да се измъкнеш от моята къща: котаракът ще те одраска, кучето ще те заръфа, брезата ще ти извади очите, портата няма да се отвори.
Влязла баба Яга в къщата, опънала се на миндера.
– Ей, моме-ратайкиньо, давай да ядем!
Изскочила момата-ратайкиня, започнала да храни баба Яга: един котел борш, една кофа мляко, двайсет пилета, четиридесет патета, половин вол, две баници, а колкото квас, медовина и бира изпила, никой не може да изпие.
Изяла всичко баба Яга. На Василиса дала само един краишник хляб.
– Е, хайде, Василисо – й рекла, – вземи тази торба с просо, почисти я зрънце по зрънце, черно зрънце да не видя, че ако видя, ще те изям.
Взела Василиса крайчето хляб, сложила го пред кукличката и й рекла:
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй! Баба Яга ми даде тежка работа. Заплаши да ме изяде, ако не свърша
всичко…
А кукличката й отговорила:
– Ти не плачи, не тъгувай, по-добре лягай да спиш: сутринта е по-мъдра от вечерта.
Едва Василиса заспала, куклата тутакси викнала:
– Птиченца-врабченца, синигерчета и гълъби, тук насам летете, Василиса от беда избавете!
Долетели толкова много птици, че всичко почерняло. Започнали да чистят просото, загугукали, зачуруликали, хубавите зрънца слагали в торбата, а черните изяждали. Всичкото просо зрънце по зрънце почистили, черничко не се виждало.
Едва направили това, край портата препуснал белият конник на бял кон. Започнало да се развиделява.
Събудила се баба Яга. Попитала Василиса:
– Е, как, свърши ли си работата?
– Всичко е готово, бабо.
Разсърдила се баба Яга, а няма какво да каже!
– Добре – промърморила тя, – аз сега тръгвам да търся плячка, а ти вземи хей оная торба, в нея са омешани грах с маково семе. Зрънце по зрънце да ги разделиш и на две купчини да ги направиш. Ако не сториш това, ще те изям.
Излязла баба Яга навън, свирнала, долетели чутурата и чукалото.
Препуснал червеният конник. Изгряло слънцето.
Седнала баба Яга в чутурата, литнала от двора, с чукалото маха, с метлата следите си заличава.
Взела Василиса една коричка хляб, нахранила кукличката и й рекла:
– Съжали се над мене, кукличке, гълъбче! Помогни ми.
Викнала кукличката със звънко гласче:
– Събирайте се, мишки – полски, домашни, хамбарни!
Дотичали безброй мишки. За един час цялата работа свършили.
Привечер момата-ратайкиня сложила масата и седнала да чака баба Яга. Препуснал през полето черният конник. Спуснала се нощта. Очите на черепите светнали, запращели дърветата, зашумяла шумата – пристигнала баба Яга.
– Какво става, Василисо? Готово ли е всичко?
– Всичко е наред, бабо.
Разсърдила се баба Яга, но нямало какво да каже.
– Е, щом е така, върви да спиш и аз сега ще си легна.
Отишла Василиса зад печката и чула, че баба Яга казала:
– Ти, моме-ратайкиньо, разпали фурната, раздухай огъня, че като се събудя да опека Василиса.
Легнала баба Яга на миндера, турила си бърните на полицата, покрила се с ходилото си и захъркала така, че гората затреперала.
Заплакала Василиса, извадила кукличката си, поставила пред нея коричка хляб.
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй. Баба Яга иска да ме опече и да ме изяде.
Е, както винаги кукличката я научила на всичко: какво да прави, какво да стори, как с бедата да се пребори.
Хукнала Василиса при момата-ратайкиня, поклонила й се до земята.
– Помогни ми, моме-ратайкиньо!Ти по-малко пали дървата, повече с вода ги заливай. Вземи за това моята копринена забрадка. Отговорила й момата-ратайкиня:
– Добре, мило момиче, ще ти помогна. Дълго ще разпалвам фурната, ще чеша на баба Яга петите, за да спи по-дълбоко. А ти бягай, Василиске!
– А няма ли да ме хванат конниците? Няма ли да ме върнат назад?
– Не – рекла момата-ратайкиня, – белият конник – това е денят ясен, червеният конник е златното слънце, черният е тьмната нощ. Те няма да те закачат.
Изскочила Василиса на пруста. Хвърлил се насреща й котаракът, помъчил се да я издраска. Василиса му подхвърлила една баничка. И той не пипнал момичето.
Хукнала Василиса по стълбата. Изскочило кучето, помъчило се да я ухапе. Момичето му хвърлило парче хляб. Кучето го пуснало.
Хукнала Василиса по-далеч от този двор. Искала брезичката да я шибне през очите. Но тя й завързала панделка и брезичката пуснала момичето.
Искала портата да се захлопне. Но Василиса й смазала пантите с мас и тя се отворила пред нея.
Изскочила девойката край черната гора. А през това време и черният конник преминал, в гората станало съвсем тъмно. Как да се прибере в къщи без огън? Как ще влезе вътре без него? Та нали мащехата ще я изтормози до смърт. И пак кукличката научила Василиса на ум и разум. Снела Василиса един череп от оградата и го надянала на една пръчка.
Тича девойката през тъмната гора, очите на черепа светят и тъмната нощ станала светла като ден. А баба Яга се събудила, протегнала се, усетила, че Василиса я няма, и хукнала към пруста.
– Котарако, одраска ли момичето, което побягна край тебе?
А котаракът й отговорил:
– Аз, бабо Яго, вече десет години ти служа, а ти даже коричка не си ми подхвърлила. А Василиса баничка ми даде!..
Ето защо я пуснах.
Хвърлила се баба Яга към двора.
– Вярно мое куче, изръфа ли ти поне непослушното момиче? А кучето й отговорило:
– Аз колко години вече ти служа, а досега даже кокалче не си ми подхвърлила, а то хляб ми даде. Ето защо го пуснах. Викнала баба Яга с цяло гърло:
– Брезичке, моя брезичке, ти шибна ли го през очите?
А брезата й отговорила:
– Аз вече десет години раста при тебе, а ти клонките ми даже с връвчица не завърза. А то панделка ми закачи. Ето защо го пропуснах.
– Дотичала баба Яга до портата.
– Здрава моя порта, ти затвори ли се, задържа ли непослушното момиче?
– А портата й отговорила:
– – Аз толкова време съм ти служила, а ти не си се сетила поне водица в пантите ми да налееш, а то с мас ме смаза. Ето защо го пропуснах.
– Ядосала се здравата баба Яга. Започнала да бие кучето, да удря котарака, да чупи портата, да сече брезата. Изнемощяла, изпотила се, съвсем се изморила. Отказала се да догонва Василиса.
– А Василиска дотичала до в къщи.
– Гледа – в къщата не свети огън. Изскочили мащехините дъщери, започнали да й се карат и да й викат:
– Що толкова дълго те нямаше и огън не ни носеше? В къщи
огън не можем да запалим. Колкото и да се мъчихме, не можахме да стъкнем, а като носехме от съседите, веднага гаснеше в къщи. Може поне твоят огън да се задържи.
– Внесли черепа в стаята, а очите на черепа така се вторачили в мащехата и в дъщерите й, че те взели да горят. Започнали да се крият, но където и да се пъхнат, очите все след тях гледали.
– До сутринта се овъглили, а на Василиса нищо й няма.
– Закопала Василиса черепа в земята и на това място израснал храст с алени рози.
Не поискала Василиса да живее повече в тази къща, отишла в града и заживяла при една старица. Един път тя рекла на старицата:
– Скучно ми е, бабо, да седя без работа. Купи ми най-хубавия лен.
Купила й бабата лен, седнала Василиса да преде. Работата й спори, вретеното си бръмчи, нишката се точи равна, тънка като златно косъмче. Започнала Василиса да тъче платно. Изтъкала такова платно, че можело да се вдява в иглено ухо като конец. Избелила Василиса платното и то станало по-бяло от сняг.
– Бабо, вземи и продай това платно – рекла Василиса, – а парите прибери за себе си.
Погледнала бабата платното и ахнала.
– Не, чедо, такова платно освен царския син няма кой да носи. Ще го занеса в двореца.
Видял царският син платното и се удивил.
– Колко искаш за него? – попитал той.
– Това платно цена няма, аз подарък съм ти го донесла.
Поблагодарил й царският син и пуснал старицата да си ходи
с подаръци. Искал царският син да си ушие риза от това платно, но никой не се наемал с такава тънка работа! Извикал царският син бабата и й казал:
– Щом като си изтъкала такова платно, уший ми от него риза.
А бабата му отговорила:
– Нито съм прела, синко, нито съм тъкала това платно. Мома Василиса му е майсторка.
– Нека тогава тя да я ушие.
Върнала се старицата в къщи, разказала всичко на Василиса. Василиса ушила ризата, с коприна я извезала, с бисер я украсила. Отнесла бабата ризата в двореца. Седнала Василиса край прозореца да бродира с гергеф. Изведнъж видяла, че тича царски слуга.
– Царският син те вика в двореца.
Отишла Василиса в двореца. Захласнал се царският син, като видял Василиса Прекрасна.
– Няма да се разделя с тебе – й рекъл. – Ще станеш моя жена.
Хванал я той за белите ръце, сложил я да седне до себе си, а след това отпразнували сватба.
Скоро се върнал бащата на Василиса и останал да живее при дъщеря си. Взела тя при себе си и старицата, а кукличката винаги носела в джоба си. Така живеят те и до ден-днешен и ни чакат да им отидем на гости.

Един цар имал едничък син, умен и хубав, за чудо и приказ. Дошло време да се задоми царският син. Царят изпратил най-умния царедворец да търси мома, лика-прилика на сина му.
Тръгнал сгледникът по всички земи. Обиколил девет царства. Никъде не харесал мома за царския син. Навлязъл в десето царство. Чак там намерил мома, каквато дирел.
Сгледникът се върнал при царя и рекъл:
— Намерих, царю честити, девойка — умна, хубава и работлива.
Царят поразмислил и казал:
— Ти си най-умният ми царедворец. Добре си преценил момата. Но не е зле още веднъж да изпитаме колко е умна. Ще пратим годежник с поръка до нея. Ще видим дали ще разбере, каквото й кажем.
Царят избрал годежник. Заповядал да му дадат дванадесет жълтици, една голяма погача и кози мех, напълнен с вино.
Когато годежникът бил готов, царят му поръчал:
— Много здраве на царската избраница. Ще й предадеш жълтиците, погачата и виното и ще й кажеш тия думи: „У нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака".
Тръгнал царският годежник. Минал девет царства. Стигнал в десетото. Намерил умната девойка. Поклонил се и рекъл:
— Много здраве, хубаво девойко, от нашия цар. Той те избра за снаха.
Праща ти тия дарове и поръча да ти кажа, че у нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака.
Девойката взела даровете и отвърнала:
— Благодаря, пратениче. Влез вкъщи да си починеш и да похапнеш от нашата трапеза!
Девойката нагостила добре царския пратеник. Когато той си тръгнал, тя му рекла:
— Много здраве на царя! Ще му кажеш, че у нас годината има единадесет месеца, че месечината изгрява нащърбена и козите ни имат три крака. Кажи му още на гарвана око да не вади!
Царският пратеник се завърнал и казал на царя какво отговорила момата. Царят се учудил, че тя е толкова досетлива. Пратеникът, без да знае сам, съобщил на момата, че са му дали да й занесе дванадесет жълтици, че погачата е цяла и че мехът с виното е пълен. А тя получила единадесет жълтици, погачата била наядена и виното напито — единият крак на меха бил празен. Затова царят получил такъв отговор.
— Ти не си занесъл даровете, както ти ги предадох — казал царят на пратеника. — Защо си скрил една жълтица! Защо си ял от погачата? Защо си пил от виното?
Пратеникът паднал на колене пред царя, извадил от джоба си жълтицата, па почнал да се моли и плаче:
— Прости ме, царю честити! Полъгах се. Ето жълтицата, която задържах… Бях много уморен и гладен. Затова хапнах от погачата и пийнах от виното.
Царят се усмихнал и простил пратеника, защото умната девойка се досетила да поръча — на гарвана око да не вади.
Още същия ден царският син отишъл да доведе в двореца умната девойка.
Когато девойката пристигнала в двореца, царят, царицата и всички царедворци я посрещнали с голяма радост. Тя била не само умна, но и хубава.
Скоро направили сватба. Царят дал нечувана гощавка. Три дни яли, пили и се веселили.

Веднъж, когато царят седял на трона си, дошъл от далечна страна един странник, очертал кръг около трона и седнал настрана, без да каже ни дума. От всичко това царят не разбрал нищо. Извикал той своите приближени, но и те не могли да разберат нищо. За царя било голям позор, че в цялата му страна не се намерил човек, който да разтълкува какво значи това. Той обявил, че ще посече всички мъдреци от своята страна, ако не разрешат тази загадка.
Хората на царя, които търсели мъдрец, годен да разгадае тази тайна, влезли случайно в един дом. В една от стаите видели люлка, която се люлеела, без да има някой до нея. Влезли в друга стая и там също видели да се люлее люлка, макар че пак нямало никой. Изкачили се на покрива на къщата — там намерили разстлана измита пшеница, а сред нея се лю¬леела забита тръстика, при все че не духал никакъв вятър, и разгонвала птиците, за да не кълват пшеницата.
Смаяли се царските хора. Слезли в долната стая и видели един човек, който тъчал на стан. Тъкачът бил привързал една нишка за основата, друга за нищелките, трета за совалката. Като тъчал, нишките се дърпали и клатели двете люлки и тръстиката на покрива.
— Я виж ти какъв майстор, не е по-лош от мъдрец!
Разказали царските хора на тъкача как един странник очертал кръг около трона на царя и никой не можел да разбере какво иска да каже той с това, а после му предложили да отиде с тях и да разтълкува тази загадка.
— Ако съумееш да я разгадаеш, големи подаръци ще получиш от царя — добавили те.
Тъкачът се позамислил, взел два ашика и една кокошка и тръгнал с тях при царя. Като влязъл в двореца и видял странника, тъкачът хвърлил пред него двата ашика. Странникът ги погледнал, извадил от джоба си, шепа просо и го посипал на земята. Тъкачът пуснал кокошката, която почнала бързо да кълве просото. Щом видял това, странникът в миг обул цървулите си и се отдалечил.
— Какво искаше да каже странникът? — попитали тъкача.
— Странникът искаше да каже на нашия цар, че неговият цар се готви да дойде й да обсади страната ни, и искаше да разбере дали нашият цар смята да му се подчини, или ще излезе с войска насреща му. Аз хвърлих пред странника ашиците — значи вие пред нас сте деца, по-добре играйте си у вас на ашици и престанете да мислите за война срещу нас. Странникът пръсна просо, за да покаже, че тяхната войска няма чет. Аз пък пуснах кокошката — отговорих му, че един наш воин ще разбие цялата тяхна войска.
Царят удостоил тъкача с големи почести, наградил го богато и поискал да го назначи за везир, но тъкачът не се съгласил. За услугата си той взел съвсем малко и на сбогуване казал на царя:
— Иска ми се, царю, само едно да знаеш, че измежду слугите ти могат да се намерят някои по-умни от твоите везири и ти от днес нататък да смяташ за хора и тъкачите, и цървулджиите.

Царувал някога в Багдад един цар. Един ден той казал на своя везир:
— Искам да издам една заповед само за да видя дали ще я изпълни населението.
— Прави, каквото искаш, воля твоя — отвърнал везирът.
Разгласили из града, че царят заповядва никой да не смее в къщи да пали лампа. Който не се подчини, ще бъде набит на кол!
Щом се стъмнило, царски хора почнали да обикалят из града и да гледат има ли някъде запалена лампа.
Никъде не видели царските хора светлина, но когато излезли на края на града, забелязали, че едно прозорче свети.
Влезли те крадешком в къщата и видели един човек да тъче на стан, а до него жена му да преде на чекрък. Спотаили се и чули следния разговор :
— Мъжо, взе да ме кара на сън — рекла жената.
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорил мъжът. Жената отпуснала глава на коленете на мъжа си и заспала. Минало се време, мъжът разбудил жената и рекъл:
— Жено, седни сега ти на чекръка, а аз ще поспя.
Жената станала, почнала да преде, а мъжът сложил глава на коленете й и заспал.
Царските хора доложили на своя господар:
— Царю честити, от целия град само в къщата на един тъкач имаше светлина.
— Доведете ми този тъкач! — заповядал царят.
Когато тъкачът се явил пред него, царят му рекъл:
— Как посмя ти да нарушиш моята заповед? Та нали заповядах никой да не пали в града вечер лампа!
Тъкачът обяснил на царя, че е беден човек, който живее от своя труд, и че няма да има кора хляб, ако не работи денем и нощем.
— Слушай какво — рекъл му царят, — изглежда, че ти си добър човек.
Защо ще се мъчиш да тъчеш? Иди, убий жена си, ела после при мене и аз ще те направя везир. Яж и пий тогава, колкото щеш, до края на живота си.
— Не, царю честити — отговорил тъкачът, — дори и да не ми дадат да се занимавам с моя занаят, аз по-скоро ще тръгна да прося милостиня, отколкото да причиня зло на жена си!
— Е, махай се тогава и върви по дяволите!
Тъкачът си отишъл, а царят заповядал да извикат жена му. Дошла тя в двореца и попитала:
— Царю честити, защо си ме викал?
— Аз знам, че ти си добра жена, но докога ще работиш на чекръка и ще бъдеш жена на тъкач? — рекъл царят.
— А какво да правя, царю?
— Иди и убий мъжа си и после ела при мене; ще те направя царица и ще живееш охолно и весело. Жал ми е за тебе — казал царят.
— Да вярвам ли?
— Царят никога не лъже — вярвай ми!
Когато жената си тръгнала, царят се разкаял и си рекъл: «Ами ако наистина убие мъжа си?» — и изпратил стражата си, като поръчал да запазят тъкача от жена му.
А жената си отишла в къщи, наточила ножа, скрила го в пазвата си и седнала да преде.
По едно време на тъкача му се приспало и той казал на жена си:
— Жено, я да си поспя малко!
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорила жена му.
Когато той заспал, жената внимателно му повдигнала главата, сложила я на една греда, извадила ножа и го заклала. После загасила лампата.
Когато царската стража доложила, че светлината у тъкача загаснала, царят казал:
— Ах, колко ми е мъчно, че станах причина да умре един невинен човек.
А жената на тъкача метнала на главата си един шал и се отправила към двореца на царя. Портите били заключени и тя чакала там до сутринта. Когато я видяла сутринта пред вратата, царската стража я попитала коя е тя.
Жената отвърнала, че е дошла при царя с тъжба и иска да го види. Пуснали я при царя.
— Коя си ти? — попитал я царят.
— Аз бях вчера при тебе, царю честити. Аз съм жената на тъкача — отговорила тя.
— Защо си дошла?
— Та нали ти ми каза: иди, убий мъжа си и аз ще те направя царица. Отидох, убих мъжа си и сега съм тук.
Царят се ядосал, извикал палача и му заповядал да й отсече главата. После поръчал на везира си: 
— Аз заминавам на лов, а ти вземи със себе си войници и избий най-напред в двореца всички жени, после направи същото в своя дом, а след това избий в града жените и децата от женски пол над двегодишна възраст.
Ако намеря, след като се върна, една-единствена жена жива, ще заповяда да ти отсекат главата!
Качил се той на коня и заминал.
Везирът се изплашил и се отправил бавно към дома си с наведена глава и със сълзи на очи. Везирът имал милостив баща. Щом видял разплакания си син, той го попитал:
— Какво ти се е случило, синко?
— Татко, царят ми се разсърди — отвърнал везирът.
— Защо?
— Една лоша жена, жената на един тъкач, убила своя мъж, а царят се ядоса и ми заповяда да избия всички жени: най-напред в двореца, после у нас и най-сетне в целия град, и то така, че нито една-едничка жена да не оцелее. Ако при неговото завръщане в града остане дори само една жена, той ще заповяда да ми отсекат главата.
— Ех, синко — рекъл бащата, — рано или късно все ще трябва да умреш, затова по-добре умри сега, но не взимай на душата си греха на толкова жертви. Почакай все пак до довечера и когато се върне царят, заведи ме при него. Ако успея, ще те спася. Не успея ли, нека ти отсекат главата.
Когато царят взел да се връща и наближил, везирът съобщил това на баща си.
— Хайде, синко, хвани ме за ръката и ме заведи при царя.
Везирът хванал баща си за ръка, тъй като старецът бил сляп, повел го към дворцовия праг и го настанил да седне на един каменен стол.
Влязъл царят в града, видял из улиците гъмжило от жени и се разгневил, че заповедта му не е изпълнена. Като стигнал до двореца си, забелязал бащата на везира, който седял на каменен стол пред прага на двореца. Старецът се опитал да стане, но царят го хванал за ръкава и гo накарал отново да седне, като му казал:
— Ти си бил везир на моя покоен баща и ще ми бъде мъчно, ако станеш на крака пред мене.
— Царю — обърнал се към него старият везир, — позволи ми да ти кажа няколко думи.
— Ти имаш пълно право на това, дядо везире — отговорил царят.
Донесли стол на царя, той седнал и старият везир почнал да говори:
— Царю, някога аз се занимавах с разбойничество и бях главатар на четиридесет разбойника. Баща ти не можеше да излезе наглава с мене и от страх ме назначи за везир. Веднъж, по време на разбойничествуването ми, когато карах коня си по широкия път, видях един млад ездач. Наглед той имаше около петнадесет години и беше още голобрад. Яздейки коня си, той свиреше на саз, пееше и плачеше. Щом го забелязах, бутнах коня си към него.
— Хей, момко — рекох му аз, — дай ми своя кон, съблечи си дрехите и бягай! Подарявам ти живота.
Момъкът не обърна никакво внимание на думите ми, сякаш не говореха на него. Тогава аз се приближих и му нанесох с боздугана си един удар изотзад, колкото сила имах. Но той дори не се и обърна. Когато му нанесох и трети удар, обърна коня си към мене и рече:
— Докога ще ме мъчиш?
Той грабна юздите на моя кон, хвърли ме на земята и вече се канеше да ме убие, когато аз му се примолих:
— Момко, смили се над мене, не ме убиван! Обещавам да бъда твой верен слуга, докато съм жив!
— А, ти поумня значи! Ставай и се качвай на коня си! — отговори той.
Станах аз, метнах се на коня и тръгнахме заедно.
Скоро видяхме пред нас един огромен дворец. Когато наближихме до него, слязохме от конете, а момъкът извади четиридесет дебели гвоздея от метнатата върху седлото му торба и ми рече:
— Слушай какво, аз ще забивам тези гвоздеи в стената и ще се покатеря до самия връх на Двореца. Ти ме почакай едни час и ако не се върна, взема за себе си моя кон и си върви по живо по здраво!
Като каза това, той почна да забива гвоздеите в стената, изкачи се на върха и след един час се показа отново с окървавена глава в ръце. Послe слезе, сложи главата в торбата, метна я върху седлото и рече:
— Е, хайде да тръгваме!
Когато наближихме града, той обърна коня си към гробищата и там слязохме от конете. След това момъкът влезе в един малък параклис. Аз гледах през прозорчето и видях как той извади главата от торбата, удари я в камъка на един пресен гроб и продума:
— Ето, успокой се, отмъстих на твоя враг!
След тези думи момъкът извади кинжала си и се хвърли върху оетрието му с такава сила, че то прониза гърдите му и се показа четири пръста навън откъм гърба му.
Щом видях това, блъснах вратата на параклиса и се втурнах вътре.
Момъкът почна да ми се моли:
— Слушай какво, това е гробът на моя мъж; аз съм жена. Този, на когото принадлежи главата, уби мъжа ми. А аз му отмъстих и сърцето ми се успокои. Моля, те в името на всичко свято извади кинжала, разрови гроба на мъжа ми и ме сложи наред с него; главата на нашия враг сложи в краката ни и зарови гроба. Вземи моя кон и богатството на човека, когото убих.
Царю — продължил старецът, — аз извадих кинжала и моят спътник умря. Това наистина беше жена. Разрових гроба, сложих я наред с мъжа й, а главата поставих в краката им и отново зарових гроба. После се метнах на коня си, взех и другия кон и отидох в двореца. Там имаше голямо богатство. Прибрах го и го отнесох у дома си. След това станах везир на баща ти. Ето виждаш ли, царю, тя също беше жена — жените биват различни. Та можеш ли сега ти заради една жена да накажеш със смърт всички останали? Да речем, че ти изтребиш тук целия женски род, жените няма да се свършат с това. Защото няма да можеш да изтребиш жените и в останалите градове и села.
— Да, дядо везире, ти имаш право — отвърнал царят. — Подарявам живота на твоя син.
Те намерили своето щастие, дано намерите и вие вашето.

Било ли е или не, не знам, не казват, че някога живеел на този свят един ловец. Той нямал ни пушка, ни барут, ни сачми, ни куче — с една дума, нищичко си нямал.
И ето че веднъж решил да отиде на лов. Наканил се и тръгнал. Вървял, вървял, не щеш ли — видял насред пътя да се търкалят три пушки. Зарад¬вал се ловецът, чак свят му се завило от радост. Навел се той, взел пушките и какво мислите? Две от тях излезли счупени, а третата — без спусък.
Метнал той пушката без спусък на рамо и продължил по-нататък. Вървял колкото вървял, гледа — пред него три езера: двете пресъхнали, а в третото — нито капка вода. А в това безводно езеро плували три патици: двете мъртви, а третата едва жива. Прицелил се ловецът и гръмнал. И в същия миг полуживата патица паднала мъртва.
Прибрал той патицата и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, на пътя му се изпречили три села: двете в развалини, а третото — без жива душа. Влязъл ловецът в пустото село, обиколил насам-натам и намерил една полуразрушена къща. Влязъл той вътре, гледа — в един ъгъл се търкалят три гърнета: двете счупени, а третото без дъно.
«Какво да сторя — замислил се ловецът, — та да сваря патицата?» Запалил огън, налял вода в гърнето без дъно и го сложил на огъня. Оскубал патицата, извадил й вътрешностите, измил я и я пуснал в гърнето. Сварил патицата, изял я цялата и благодарил на бога. Починал си малко лове¬цът на това място и после продължил нататък.
Вървял колкото вървял, видял на пътя една камила, качил се на нея и я подкарал. Пътувал няколко дни и пристигнал в един град. В този град. той продал камилата и с получените пари купил магаре и две зрънца просо, напълнил с това просо двата джоба на дисагите, натоварил ги на магарето и отново тръгнал на път.
Пътувал ден, два, три, пътувал пет дни и стигнал до една река. Докато си събувал цървулите, за да прегази реката, магарето избягало. Подгонил го той, настигнал го и го върнал до брега. Но докато бягал подир магарето. цървулите му цопнали в реката. Огледал се навсякъде — не ги видял. И изведнъж забелязал, че цървулите му се прехвърлили на другия бряг, превърнали се в чифт волове и орат земята. Яхнал ловецът магарето и на свой ред минал на другия бряг. Там сложил дисагите на земята, извадил от тях двете си зърна просо, засял с едното изораната от воловете нива, а другото прибрал пак в дисагите. Като свършила сеитбата, натоварил отново дисагите на магарето и тръгнал обратно за селото си.
Пътувал ден, два, три, неделя, две, три, с една дума, — цял месец, и стигнал в селото. Закарал магарето право на селската воденица и почнал да мели зърното. Мелил, мелил, седем дни и седем нощи го мелил и все не можел да го смели докрай. Отчаял се той, че не ще успее да смели зърното, и подарил най-после на воденичаря това, което останало несмляно, а брашното насипал в чували, завързал ги, наел каруци и ги повел към къщи.
Минало се колкото се минало и веднъж ловецът си помислил: «Я да отида аз да видя не е ли поникнало моето просо?» Взел сърпа и тръгнал на път. Вървял, вървял и се озовал пак до оня бряг на реката, погледнал — просото поникнало, станало тъкмо за жънене. Тъкмо замахнал със сърпа, от нивата изскочила една дива свиня и хукнала да бяга. Хвърлил ловецът след нея сърпа си и улучил свинята в хълбока. Бягала свинята със сърпа в хълбока си из нивата и откъдето минела, ожънвала нивата. Така пожънала свинята цялата нива и после избягала. Почнал ловецът да събира класовете. Събирал, събирал — краят му не се виждал. Нямало що, наложило се да остави на полето по-голямата част от родитбата. Оставил по-голямата част и оти¬шъл да наеме каруци, натоварил на тях събраното просо и се отправил към село.
Вървял колкото вървял, стигнал най-после до село и закарал каруците право на своя харман. Разтоварил снопите и ги наредил на камари. После наел работници, те пръснали снопите по хармана, впрегнали воловете в диканите и почнали да вършеят. Въртели се по хармана воловете, въртели се ден, два, три, неделя, втора, трета, кажи го цял месец, но не можали да овършеят всичкото. Нямало що, принудил се ловецът да остави неовършани няколко купни снопи. Заловил се после да превозва овършаното просо в къщи. Напълнил със зърно хамбарите, мазето, навсякъде, където имало празно кътче, но пак не можал да намери място за всичкото!
«Какво да правя, къде да дяна останалото зърно?» — взел да си блъска главата ловецът. Мислил, мислил и най-после измислил що да стори. Хванал една бълха, заклал я, одрал й кожата, направил от нея мях и в този мях насипал останалото зърно.
Минало се що се минало и ето че веднъж край къщата на ловеца минал човек на кон. Конят ударил с копитото си един камък, секнала искра, и то такава, че от нея се запалили купите сено на ловеца, и къщата му, и оборът и сеновалът — всичко изгоряло докрай и се превърнало в пепел. Щом огънят понамалял малко, ловецът решил да отиде и да види какво е оцеляло от имота му. Повъртял се той насам-нататък, копнал тук-там и най-после изкопал изпод стената на сеновала някакво вързопче. Разтворил го, а в него се намерило листче хартия и на нея имало нещо написано. Ловецът занесъл хартийката на грамотни хора, а в нея било написано ето какво: «Всичко, което се е случило с тебе, е лъжа!»