Чуй всички приказки

Имало едно време един рибар който си живеел честито в колиба на брега на морето.
Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден! Морето е синьо, гладко като огледа¬ло и зеленината на приморските борове е омайна!
Докато се любувал на хубавия изглед, някакъв сладък мирис изпълнил въздуха. Той оставил въдицата си и поискал да разбере откъде иде това вълшебно благоухание. Тръгнал и лека-полека, както прави кучето, проследил дирята на мириса. Така забелязал някакъв великолепен воал, пре¬метнат на едно борово клонче.
— Какъв красив воал! — се провикнал той. — Ще го занеса у дома и ще го запазя грижливо.
Покатерил се на дървото, взел воала и едва слязъл на земята, почнал да го разглежда внимателно. Това бил най-чудният воал, който човешко същество някога е виждало, изтъкан от лунни и слънчеви лъчи, осеян с дребни блестящи звездици.
Рибарят тъкмо се канел да си тръгне, видял да се появява в сянката на един бор възхитителна девойка. Тя казала:
— Добри човече, този воал е мой. Това е воалът на небесните нимфи. Моля ти се, върни ми го!
Рибарят отвърнал, без да се обръща:
— Щом е така, този воал е много ценен. Аз ще бъда най-големият глупак, ако ти го върна. Освен това…
Още недовършил, той се обърнал да погледне тази, която говорела с такъв нежен глас. Девойката насреща му била небесна нимфа и едри сълзи се стичали от очите й.
— Моля ти се, дай ми го — повторила тя. — Иначе не ще мога да се върна при моите сестри.
Коравото сърце на рибаря се смекчило и той мигновено бил очарован от красотата на девойката.
— Ще ти го върна, но преди това трябва да останеш за малко на земята и да изиграеш за мене най-чудните небесни танци!
— О! Да, аз ще танцувам за тебе! Но трябва преди това да ми върнеш воала.
— Не! Защото ако ти го върна, ти ще отлетиш веднага и ще ми се надсмееш. Не съм толкова глупав!
— Какво говориш? Нима не знаеш, че небесните нимфи никога не си служат с лъжи? Казах, че ще танцувам за тебе, и така ще бъде. Но аз не мога нищо да сторя, преди да получа воала си.
Тогава рибарят се решил да върне вълшебния воал на нимфата. Тя веднага заиграла чуден танц. Краката й едва докосвали земята. Вълшебният воал се виел около нея, сякаш го носели невидими ръце. Дъжд от прекрасни цветя падал от небето.
Рибарят, който бил седнал на един дънер, та по-добре да се възхищава от танца, видял със съжаление, че тя се отдалечава бавно, издигайки се лека-полека към свещената планина, наречена Фуджиама. Той искал да я извика, но не можел. Някакво странно вцепенение обхващало ръцете и краката му и той седял прикован на мястото си със зяпнала уста.
Нимфата непрестанно танцувала и се издигала все повече и повече над леките мъгли, които се стелели по склоновете на Фуджиама, над белия сняг по върха й, през прозрачните облаци, които увенчавали планината.
Малко по малко, както нимфата изчезвала постепенно в синевата на небето, рибарят бил обзет от дълбоко смирение. И пълен със спокойствие, като след безгрижен сън той се упътил към брега и пак подхванал да лови риба…

От тази страна на острова, в подводна пещера, всякога пълна с омари, живееше великият Каи-але-але, цар на акулите. Рибарите много се бояха от Каи-але-але и неговите поданици — акули. Никой не се ос¬меляваше да се гмурне във водата на тази пещера и да лови в нея омари.
На този остров живееше едно момченце на име Пуня. Неговият баща беше разкъсан от акули. След като се случи това, нямаше вече кой да лови риба за Пуня и за майка му. И на закуска, и на обед, и на вечеря те ядяха само хляб. Беше им отсъдено за дълго време да забравят вкуса на рибата. Пуня често слушаше как майка му се вайка, че нямат към хляба ни риба, ни омари.
И момченцето веднъж реши да надхитри акулите.
Пуня отиде към пещерата и започна да ги наблюдава. Каи-але-але и десетте негови поданици, като усетиха човек на брега, веднага се събудиха. Ала Пуня се престори, че не забелязва това, и почна да си говори високо така, че акулите непременно да го чуят. Той каза :
— Това съм аз, Пуня. Дойдох да наловя омари за мама и за себе си. Както виждам, великият Каи-але-але спи. Значи аз мога да се
гмурна в пещерата и да взема по един омар във всяка ръка. И ние с мама ще има какво да ядем.
Така каза Пуня, като продължаваше да се преструва, че не забелязва раздвижването на акулите.
Тогава Каи-але-але заповяда тихо на своите поданици:
— Ще заплуваме бързо към мястото, където се гмурне този Пуня, и ще го излапаме!
Ала Пуня не беше от тези, които лесно попадат в зъбите на глупавите акули.
Момченцето беше донесло със себе си един голям камък и седнага след като дочу заповедта на царя, хвърли камъка. Камъкът не беше цопнал още във водата, когато всички акули се втурнаха към него, като оставиха входа на пещерата незащитен.
Тогава сам Пуня се гмурна. Той улови два големи омара и бързо изплува на повърхността. Като стъпи на брега, Пуня викна към акулите:
— Това говори Пуня! Аз се върнах цял и невредим. Сдобих се с два омара. Сега ще има какво да ядем. При мене беше акула Първа, при мене беше акула Пета, при мене беше акула Десета — точно тази, която има тънка опашка. Тя ме научи как да се сдобия с омари.
Като чу тези думи, царят на акулите Каи-але-але веднага запо¬вяда на своите поданици да се строят в една редица. Преброи ги. Всички бяха налице — точно десет. И само у една от тях, у десетата, опашката се оказа по-тънка, отколкото у другите.
— Значи това си ти, Тънка-Опашатке! — каза той гневно. — Ти си научила момченцето Пуня как може да се сдобие с омари! Затова ти трябва да умреш!
И по заповед на Каи-але-але тънкоопашатата акула беше незабавно наказана със смърт!
— Ех, вие! Дори едни други се изяждате! — извика момченцето и понесе омарите към къщи.
Сега Пуня и майка му имаха за някой и друг ден месо от омари. А когато то свърши, малкият хитрец отново отиде при пещерата.
Така продължи из ден в ден.
Пуня измамваше акулите, като към мястото, където предварително казваше, че възнамерява да се гмурне, запращаше камък. А след като акулите се втурнаха към камъка, сам Пуня се гмуркаше в свободната пещера и вземаше но два омара. И всеки път по една от акулите загиваше.
Най-сетне жив остана само царят Каи-але-але.
Тогава Пуня отиде в гората. Там той издялка две здрави колчета. След това приготви две дървета за запалване огън: аулитуту (което ще търка) и аунакиту (о което ще трие). По пътя Пуня взе и дървесен мъх, и съчки. Всичко това той сложи в торбичката си и се запъти към брега. Като стигна до пещерата, Пуня забеляза, че Каи-але-але бодърствува на пост. Момченцето заговори високо:
— Ако се гмурна сега и ако Каи-але-але започне да ме хапе и разкъсва със зъби, водата ще почервенее от моята кръв. Тогава мама ще се досети какво се е случило с мене и ще ме спаси. Ала ако Каи-але-але ме глътне цял, загубен съм! Непременно ще загина!
Каи-але-але, разбира се, чу това и си каза: „Не, няма да го бъде! Аз няма да те ям на части, хитро момченце! Ще те глътна наведнъж! И ти никога вече няма да се върнеш при майка си. Аз ще разтворя толкова широко устата си, че ти ще се пъхнеш в нея, без да усетиш. Този път няма да ми убегнеш!“
Пуня се гмурна ведно с торбичката си. Каи-але-але отвори, кол¬кото можа, устата си и глътна момценцето. Пуня веднага развърза своята торбичка и извади от нея двете колчета. Той ги изправи между челюстите на акулата така, че Каи-але-але не можеше вече да затвори устата си.
Пуня се провря в стомаха на акулата, извади от торбичката двете дървета и почна да ги трие едно о друго. Разгоря се буен огън и Пуня си прготви чорба на него. Огънят пареше вътрешностите на Каи-але-але и царят на акулите се носеше като обезумял по целия океан.
Най-сетне Каи-але-але се намери отново близо до острова. Тогава Пуня пак заговори гласно:
— Ако Каи-але-але сега ме занесе към скалистия нос, спасен съм! — каза той. — Ала ако ме замъкне към пясъчния бряг, където
расте трева, нищо не може да ме отърве, ще загина!
Каи-але-але чу това и си помисли: „Аз пък няма да отида към носа! Ще го понеса към пясъка, където расте трева!“ И с тези думи царят изплува на повърхността на онова място, което беше обрасло цялото в тръстика. Никога по-рано акулите не бяха плували тук и Каи-але-але така се замота в гъстите стебла, че не можеше да се върне вече назад в океана.
Сега Пуня се измъкна от устата на акулата. Като се добра до сушата, той извика колкото му глас държи:
—Хора! Ей, хора! Каи-але-але, великият Каи-але-але, царят на акулите, е решил да ни дойде на гости!
Като чуха за Каи-але-але, най-злия враг на хората, всички рибари дотичаха кой с копие, кой с нож и се нахвърлиха върху му. Така дойде краят на злия и опасен цар на акулите.
Рибарите се зарадваха още повече, като научиха, че са се избавили и от всички поданици на Каи-але-але, които заедно сьс своя цар пазеха подводната пещера.
Оттогава Пуня всеки ден можеше да се гмурка в пещерата и да си взема оттам колкото омари му трябват.

Случила се веднъж лоша година в едно рибарско село. От есента рибата престанала да влиза в мрежите, а през пролетта складовете се опразнили. За рибарите рибата е като хляба за селяните. Няма ли риба — цялото село гладува.
Събрали се всички рибари и започнали да се съвещават. Как да постъпят, що да сторят? Да излязат в морето — не било време, да останат у дома — още по-зле.
Мислили, мислили рибарите и решили да си опитат щастието.
— Може морето да се смили над нас и да изпрати нещо в мрежите ни А един рибар рекъл:
— Не зная приказка ли е това, или истина, но разправят, че старият Каарел бил някога приятел със самата господарка на морето. Ако туй е вярно, той ще знае как се примамва рибата.
— И аз си спомням такова нещо — казал друг рибар. — Бях още хлапе, когато дядо ми разказваше, че уж Каарел имал някакъв чуден предмет, който примамва по всяко време рибата. Я да отидем при стареца — може той да ни даде тоя предмет да си опитаме щастието.
Каарел живеел чак на края на селото. Някога той бил храбър и късметлия рибар. Но отдавна вече годините превили гръбнака му и старецът престанал не само да излиза в морето, но рядко прекрачвал и прага на колибата си. Когато рибарите похлопали на вратата му, Каарел излязъл при тях и рекъл:
— Зная, приятели, защо сте дошли при мене и ето какво ще ви кажа: добрият рибар не се надява на щастието, а на своето умение и на силата на ръцете си. Мъчна работа сте намислили. Вие излизате ненавреме в морето, а морето не обича това. Добре, вървете смело, аз ще ви помогна.
И старият Каарел свалил от шията си кърпата и я показал на рибарите:
— Виждате ли — тая кърпа има три възела. Първият възел ще ви донесе попътен вятър. Развържете го, като вдигнете платната. Вторият възел ще ви примами рибата. Развържете го, като хвърлите мрежите. Третият възел никак не развързвайте. Ако го развържете — чака ви беда. И още нещо ще ви кажа: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море. Колкото и риба да хванете, не хвърляйте втори път мрежите.
— Не бой се, Каарел — отвърнали рибарите. — Както каза ти, тъй ще направим. Даваме ти дума.
— Но внимавайте, думата на моряка е честна дума — рекъл старецът и дал кърпата на рибарите.
Цяла нощ рибарите насмолявали гемията и кърпели мрежите. Призори всичко било готово.
Рибарите скочили в гемията и отплавали от брега.
Скоро излезли от залива и опънали платната. Старшината извадил кърпата на стария Каарел и казал:
— Да развържем първия възел.
Развързали възела. И веднага задухал попътен вятър, надул платната и подкарал гемията напред.
Добре вървяла гемията. Без кормило извивала, като нож разсичала вълните. Отплавали рибарите далеч в открито море. И изведнъж вятърът утихнал, платната се свили, гемията спряла.
— Сигурно това е мястото, за което говореше старецът — казали рибарите. — Да поставим тук нашите мрежи.
Всички се заловили дружно за работа. Пуснали котва, разгънали мрежите и ги метнали в морето.
— Сега развързвай втория възел! — извикали рибарите.
Старшината измъкнал от пазвата си кърпата на стария Каарел и развързал възела. И тъкмо го развързал, в морето нещо запляскало, извили се кръгове по водата, тапите на мрежите потрепнали.
Рибарите почакали, докато всичко наоколо утихне, и започнали внимателно да събират мрежите. А мрежите никога не били тъй тежки. Рибарите ги дърпали с всичка сила. Най-сетне краищата им се показали над водата. Мрежите просто гъмжели от риба. Сребристите люспи блестели на слънцето и заслепявали очите.
— Раз, два! — изкомандувал старшината.
Рибарите изтеглили мрежите и рибата се посипала в гемията.
— Добър лов! — казал един рибар. — Да благодарим на стареца Каарел.
— Че е така, така е! — отвърнал друг рибар. — Но на нас ни трябват три такива ловитби, за да бъдем всички сити, докато настъпи времето за риболова. Да хвърлим ли, приятели, още веднъж мрежите?
— Що думаш! — рекъл най-младият рибар. — Спомни си какво ни каза Каарел: бъдете доволни от това, което ще ви изпрати самото море.
— Е, старите и младите се задоволяват с малко — засмял се старшината. — Срам ще бъде за нас, ако се върнем с гемия, която не е пълна догоре.
И рибарите отново метнали мрежите.
Но тоя път нямали късмет. Ловците измъкнали мрежите празни. Дори най-дребна рибка не хванали.
Рибарите се натъжили, а старшината казал:
— Туй е, защото не развързахме третия възел на кърпата на стария Каарел. Сами виждате, че неговата кърпа не е обикновена. Всеки възел носи щастие. Останал е още един, да развържем и него. Тогава вече нашата гемия ще се напълни догоре.
— Ох, старшина — рекъл най-старият рибар. — Нали Каарел поръча да не пипаме тоя възел.
Е, и ти си старец — отвърнал старшината, — а старците си имат поговорка: до три пъти не изпитвай съдбата. Но има и друга поговорка: глупците бягат от щастието.
— И туй е вярно — казали рибарите. — Да става, каквото ще! Развързвай, старшина, възела!
А предводителят отдавна вече бил приготвил кърпата. Дръпнал възела и го развързал. И тогава морето зашумяло, надигнали се вълни зад гемията, а тапите на мрежите започнали да подскачат.
— Ето я рибата! — рекъл предводителят. — Не ви ли казах истината.
Зарадвали се рибарите и едва дочакали да измъкнат мрежите. И пак както първия път мрежите им се сторили много тежки. Но риба¬рите са здрави хора. Дружно задърпали те въжетата — и що да видят. В мрежите се мятала една единствена риба. Тя била необикновено голяма щука, а опашката й — тъпа, сякаш прерязана с брадва.
— Брей, какво чудовище! — учудили се рибарите и хвърлили ядосано щуката в гемията.
В това време слънцето вече започнало да се спуска над водата. И вълните утихнали при залеза.
И изведнъж някакви гласове се разнесли по притихналото море. Рибарите наскачали и се огледали наоколо.
„Кого ли още нуждата е тласнала по никое време в морето?" — помислили си рибарите.
Но никъде не се виждала нито една лодка.
— Сигурно някоя чайка е изпискала — казал предводителят.
В тоя миг звучно и проточено засвирил рог, сякаш пастир в село събирал стадото си. После някакъв женски глас попитал:
— Всички ли са у дома?
А един звънлив момински глас отвърнал:
— Всички са у дома. Само козелът без опашка го няма! — И пак засвирил рогът — още по-силно и по-проточено.
Изведнъж щуката се замитала из гемията, разтворила широко зъбатата си уста и с всичка сила започнала да изтласква другите риби. Но старшината я блъснал с ботуша си, а ма другарите си високо извикал:
— Дигайте котвата! Тая риба нещо не ми харесва. Да се махаме по-скоро оттук.
Рибарите дигнали котвата и обърнали гемията към родния бряг.
Но какво е това чудо. Колкото и да натискали греблата — лодката не се помръдвала от мястото си. Сякаш морето било застинало като пихтия, сякаш дъното на гемията било сраснало с водата Рибарите дигали греблата, но гемията стояла като закована.
Цяла нощ се мъчили рибарите. Те ту оставяли отчаяни греблата, ту отново почвали да гребат, но нищо не помагало. Изглеждало, че никаква сила не можела да помръдне гемията.
А на разсъмване, едва зааленяло небето на изток, пак се чули странните гласове.
— Всички ли се събудиха, всички ли се събраха?
— Всички се събудиха, всички се събраха, само козелът без опашка го няма никакъв.
И пак засвирил рогът и лекичко задрънкали звънчета. А рибата изведнъж се размърдала в гемията. И отново от дъното се замятала и изпълзяла чудната щука, разтворила зъбатата си уста и запляскала с хриле.
— Какво е това неспокойно чудовище! — промърморил старшината и неочаквано си помислил. „Дали тая риба не е виновна за всичко? Дали там нея не чакат?"
И старшината скочил от пейката, сграбчил щуката и я хвърлил във водата.
И веднага далече някъде, може би от дъното на морето, някой заплескал с ръце и весело извикал:
— Гледайте, гледайте, козелът без опашка плува към къщи! Ех, как бърза, дори мехури пуска!
Рибарите не чули нищо повече. Задухал такъв страшен вятър, тъй силно забучали вълните, че рибарите не можели да се разберат помежду си.
Гемията се откъснала от мястото си и се понесла по вълните.
Цял ден се въртели рибарите из развилнялото се море. Гемията ту излитала високо нагоре, като че искала да се дигне към облаците, ту пропадала дълбоко-дълбоко надолу, едва ли не до самото морско дъно. Такава буря и старците не били запомнили през живота си. Привечер гемията стигнала до един скалист остров. Рибарите скочили на брега и с мъка се изтеглили на сушата.
— Какъв ли е тоя остров? — питали се те един друг, — Къде ни отнесе бурята?
Тогава иззад една скала се показало едно дребно старче. Гърбът му бил превит като обръч, а бялата му брада стигала чак до земята.
— Това е остров Хиу-маа — казал старецът. — Не е чудно, че не го знаете. Тук рядко идва човек по добра воля.
Старецът завел рибарите в една дървена колиба, сгрял ги, нахранил ги, а после рекъл:
— Кои сте вие и откъде сте? И защо тъй рано сте излезли на риболов?
— Какво да правим. Опразниха се складовете ни, настана глад в цялото село — отвърнали рибарите и разказали на стареца всичко, каквото се случило с тях. Само едно нещо премълчали — как развързали третия, забранения възел от кърпата на стария Каарел.
Старецът ги изслушал и казал:
— Познавах някога вашия Каарел. Той е храбър и мъдър рибар.
За него морето е като роден дом. Знаете ли накъде той е отправил вашата гемия? Право към пасбището на господарката на морето. Там пасе тя свеята риба. Но рибата й е умна и хитра — никога не влиза в мрежата. Във вашите мрежи са попаднали рибни ята, които идат отдалеч, за да се хранят заедно със стадата на морската владетелка. А как се е вмъкнала щуката без опашка в мрежите ви — никак не разбирам. Да не сте я примамили с нещо?
Разбрали рибарите от каква беда искал да ги предпази Каарел, но не казали нищо на стареца. Тежко било на сърцето им. Бурята в морето не стихвала, вятърът виел в комина и едри пръски обливали прозорчето. Лошото време навярно щяло да трае повече от един ден.
Старецът настанил рибарите в ъгъла на колибата върху старите мрежи и те заспали дълбок сън.
На разсъмване той ги събудил. Бурята все още ревяла зад прозореца и вълните се разбивали о камъните. Рибарите съвсем оклюмали глави.
— Какво да правим? — попитали те стареца. — Тъй ние никога не ще се измъкнем оттук. А у дома ни чакат гладни деца.
— Нищо — отвърнал старецът. — Може и да се измъкнете. Я ми дайте кърпата на стария Каарел.
Старшината извадил по неволя кърпата и я дал на стареца. Погледнал старецът кърпата и поклатил глава.
— Виждал съм я някога. Само че, доколкото си спомням, на нея
имаше три възела. Двата възела, както казвате, сте развьрзали, а къде е третият възел?
Нямало що да правят рибарите. Всичко разказали, както си било. Намръщил се старецът.
— Лоши моряци сте вие! — рекъл той. — Не послушахте стария Каарел, а и мене искахте да излъжете.
Засрамили се рибарите и навели глави.
— Е — казал старецът, — виждам, че и без туй сте наказани. Заради стария Каарел, заради вашите гладни деца ще ви помогна.
И старецът взел кърпата, вързал на нея възел и рекъл:
— Внимавайте занапред думата ви да бъде винаги твърда като тоя възел.
И едва затегнал възела — вятърът зад прозореца изведнъж утихнал и вълните в морето улегнали. Като че не е имало никаква буря.
Рибарите поблагодарили на стареца и тръгнали към гемията си.
Старецът ги изпратил чак до брега и когато те дигнали платната, махнал с ръка като за сбогуване. И тутакси лек вятър надул платната и гемията се понесла по тихото море.
Още същия ден рибарите пристигнали в селото си.
С радост ги посрещнали приятелите и близките.
А уловената риба им стигнала чак докато станало време за риболов.
Всичко е хубаво, което хубаво свършва. Но рибарите не забравили получения урок. Оттогава думата на моряка е твърда като морските възли, които той връзва на въжетата.
Пък и вие по-често си спомняйте тази приказка, защото не само моряците трябва да бъдат верни на своята дума!

М
акар че Гарванът правел много бели на помощниците на Великия маг, той бил такава умна птица, че го изпратили на земята с магически сили, за да помага на хората да се справят с трудностите си. Понякога той успявал да свърши работата много добре, но често и не успявал. Навярно защото едновременно бил много мъдър и много глупав, много схватлив и много тъп, а най-често се проявявал като глупак тъкмо когато искал да покаже колко е умен. Било като гарван, било като маскиран човек, той се появява в много приказки, където се вижда каква чудновата стара птица бил всъщност Гарванът-магьосник.
Когато индианец от Северозападния бряг каже „черен като гарван", това означава „много, много черен". Индианците от племето бела кула разказват тази легенда: защо Гарванът е черен като най-черната нощ.
Гарванът бил много суетна птица. Преди да го изпрати на земята, Великият маг заръчал на помощниците си да го направят най-живописната от всички птици. Те здраво се потрудили, за да изпълнят заповедта на своя господар, но задачата се оказала много мъчна. След много луни тежък труд решили, че са свършили добра работа. Гарванът бил така красиво оцветен, че дори синята птица и кардиналът били невзрачни пред него. Но когато Гарванът видял отражението си в небесния вир, останал недоволен. Отначало поискал да му сменят цветовете на крилата Когато това било изпълнено, решил, че перата на опашката му трябва да получат друт отенък.
Помощниците търпеливо правели всички промени. Гарванът обаче все не бил доволен. Помощниците споделили с Великия маг своите неволи и той отишъл до голямата работилница да види тяхната работа. Гарванът приличал на небесната дъга, но пред Великият маг заявил, че според него са необходими още много поправки, преди да слезе долу при хората. Великият маг слушал спокойно, докато голямата птица му разказвала какви поправки би искала.
— Такава суетна и недоволна птица заслужава само още една поправка — казал той.
Накратко обяснил на помощниците си какво да направят. Тогава те започнали да хвърлят сажди и пепел по Гарвана, докато станал черен като нощта. Черен бил и когато го изпратили долу при хората, и досега все е черен.

Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините от захарен памук, комините от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сла­долед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. – Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шанфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дво­рец като онзи в Болоня. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2628″]

Един млад рак си помислил: «Защо всички от моя род вървят заднишком? Искам да се науча да крача напред като жабите и да ми падне опашката, ако не успея.»
Започнал тайно да се упражнява между камъните на родния поток. Първите дни това начинание му струвало го­леми усилия. Непрекъснато се блъскал, охлузвал бронята си и сам си настъпвал някое краче. Но малко по малко не­щата потръгнали, защото има ли желание — човек може всичко да научи.
Когато вече бил напълно сигурен в себе си, той се пред­ставил на близките си. Казал им:
— Гледайте сега.
И устремно закрачил напред.
— Сине мой — избухнала в плач майка му, — да не ти хлопа някоя дъска? Опомни се, крачи, както баща ти и майка ти са те учили, ходи като своите братчета, които толкова те обичат.
Неговите братя обаче само се кискали.
Баща му го погледал, погледал строго, па отсякъл:
— Достатъчно. Ако искаш да останеш при нас, върви като другите раци. Ако искаш да постъпваш на своя гла­ва — потокът е голям: тръгвай и не се връщай.
Храброто раче обичало близките си, но твърде много си вярвало, че е на прав път, за да се двоуми: прегърнало майка си, простило се с баща си и своите братя и тръгнало по света.
Минаването му изненадало няколко жаби. Старите клюкарки се били събрали да си побъбрят около едно лилиево листо.
— Светът е тръгнал назад — казала една жаба. По­гледнете този рак и кажете — права ли съм?
— Няма вече благопристойност казала друга жаба.
— Уви, уви — завайкала се трета. Но рачето продъл­жило право напред, сега е време да го кажем — по своя път. Ето че чуло да го вика един стар рак с тъжно изражение, застанал край голям камък.
— Добър ден — поздравил младият рак. Старият го съзерцавал продължително, после казал:
— Какво си въобразяваш, че правиш? И аз, като бях млад, вярвах, че мога да науча раците да вървят напред. И ето какво спечелих: живея съвсем сам и хората предпочитат да си отрежат езика, вместо да ми продумат. Послу­шай ме, докато още не е късно: примири се и прави, каквото Привит другите. Един ден ще ми благодариш за съвета. Младият рак не знаел какво да отговори и си замълчал. Но си рекъл: «Аз имам право».
И като се сбогувал учтиво със стареца, продължил смело пътя си.
Далече ли ще отиде? Ще оправи ли всички криви неща на тоя свят? Ние не знаем това, защото той още крачи, смел и решителен както в първия ден. Можем само да му пожелаем от все сърце:
— На добър път! [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2655″]

Гарванът-вълшебник огладнял. Той често бивал гладен, тъй като превръщането на едни неща в други изисквало много труд, а легендите на племето хайда разказват, че Гарванът бил може би най-големият гладник от всички, които правели магии. В този ден той решил да излезе със своето кану и да улови малко риба. Навлязъл в океана и уловил голямо количество риба, но щом я хвърлел на дъното на своята лодка, тя изскачала навън. Това ядосано вълшебника, който се надявал, че много скоро ще си похапне до насита. Дошло му на ум нещо и бързо загребал към брега. Намерил едно хвойново дърво и събрал цяла шепа зрънца от смола. На бърза ръка измайсторил от смолата женска фигурка.
— А сега бързо порасни и напълней — заповядал той. Жената го сторила.
Гарванът я взел в кануто. Тя седнала на кърмата, докато той останал в средата на лодката, и започнал да лови риба. Щом улавял някоя риба, хвърлял я зад себе си и казвал на жената да седне върху й, за да не изскочи обратно в океана. Слънцето ярко блестяло в небето, а Гарванът ловял рибата и я хвърлял на своята помощничка, без да се обръща. Единствената му мисъл била да хване колкото може повече риба за кратко време и да се върне на брега.
Жената седяла тъй безшумно, че от време на време Гарванът се провиквал на жаргона на чинуките: „Кла хауя" (Как си?) Отначало тя отговаряла: „Клош!" (Много добре!), но гласът й бил съвсем слаб и сякаш още повече отслабвал. Скоро тя казала само:
"Ох" и след това настъпила тишина. Когато жената престанала да отговаря на въпросите му, Гарванът се обърнал да види какво става. Но нея я нямало. Нямало и никаква риба освен една малка рибка с изпъкнали очи, поради тежестта на жената, коята седяла върху й, и петънце черна хвойнова смола по гръбчето й. Коремчето на рибката било бяло, но Гарванът не искал да хапне риба, по която имало останки от хвойновата жена, и гневно я захвърлил обратно в океана. Днес рибата камбала все още има изпъкнали очи и малко черно петънце от едната страна. Индианците, които си спомнят приключенията на Гарвана, винаги носят по една пръчка, с която урят по главата всяка камбала, когато я изтеглят в кануто.

К
огато светът бил млад, хората от племето хайда не познавали изкуството на резбата. Тогава при тях дошъл един странен човек. Бил ограден с ярка светлина. Носел риза, направена от вълната на планински кози и изпъстрена с чудновати рисунки. Накитът на главата му бил изрязан от дърво и боядисан с разноцветни бои. Тялото му било покрито с татуирани знаци и рисунки. Това, което най-много удивило хората от племето, след като се начудили на ярката светлина, били ноктите му. На всеки нокът имало по едно човешко лице и всяко лице било различно, а също и изражението и самата рисунка. Когато този човек, който по-късно нарекли Майстор-резбар, пристигнал при вожда на селото, той се обърнал така към хората:
— През тази нощ ще се случи нещо удивително. Не мислете за него. Като падне тъмнината, заспете. И най-важното, не поглеждайте навън и не излизайте от къщите си, докато не изгрее слънцето.
Хората усетили, че непознатият има голяма духовна сила и му се подчинили. Същата нощ те дочули удари на брадви и падане на дървета, но останали под завивките, както им било казано. Слънцето се издигало високо, когато излезли от къщите си. Тогава видели, че ъгловите колове на голямата общинска къща били украсени с резба, а кедровата греда на гърба на къщата била изрисувана с фигури на хора и животни. Когато излезли на слънце, останали безкрайно изненадани, като съгледали три стълба, целите покрити с резба и рисунки и закрепени на предната фасада на къщата. Имало един по средата и по още един от двата края. Предната стена била покрита с резба и рисунки. Непознати фигури на хора, животни, птици и риби наблюдавали от стената хората на племето хойда. Селяните недоумявали и се страхували, защото никога преди не били виждали такива неща. Майстор-резбарят казал на хората добре да разгледат всички, което е направил, и тогава да се опитат да го повторят. Те се замислили и захванали хубаво да гледат приказните рисунки. Неколцина мъже направили почти същите. Майстор-резбарят останал доволен от техните усилия и от време на време се връщал да ги учи още на своето майсторство. Всеки ден той показвал на най-добрите работници по една от рисунките по ноктите си, обяснявал им какво означава и как са я прерисуват.
Така хората от племето хайда научили изкуството на резбарския занаят и тайните, които трябвало да разкажат на говорещите стълбове, които започнали да изработват. Днес още може да се види по някой удивителен тотемен стълб, който разказва за Майстор-резбаря и за неговия занаят.

В старо време, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били хубави. Но най-малката била толкова хубава, че дори слънцето, видяло толкова хубост по света, се удивявало, колчем озаряло лицето й.
Близко до царския дворец се разстилала голяма тъмна гора и в гората, под една стара липа, имало кладенец. Когато денят бил много горещ, царкинята отивала в гората и сядала на зида на хладния кладенец. Ако пък я обхванела досада, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла, и тази топка била най-любимата й играчка.
Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръчици на царкинята, ами тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката изчезвала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела все по-силно и по-силно и не можела да се успокои.
Но както плачела, някой й викнал:
– Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.
Тя погледнала наоколо да види откъде иде гласът и зърнала един жабок, подал дебелата си грозна глава над водата.
– А, ти ли си, стари мокрьо? – рекла тя. – Плача за златната си топка, дето ми падна в кладенеца.
– Хайде, не плачи! – отвърнал жабокът. – Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?
– Каквото искаш, драги жабоко – – викнала тя. – Роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми. Жабокът рекъл:
– Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако склониш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаваш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.
– О, да – – рекла тя, – – обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.
Но си помислила: "Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човек."
Като чул обещанието, жабокът гмурнал глава във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплавал горе – носел топката в устата си и я сложил на тревата.
Царкинята много се зарадвала, като видяла пак хубавата си топка, дигнала я и се завтекла назад към двореца.
– Чакай, чакай – викнал жабокът, – вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе!
Но напусто квакал подире й, колкото му глас държал. Тя не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома си, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.
На другия ден, като седнала с царя и всички придворни на трапезата и почнала да яде от златната си чинийка – пляс-плюс, пляс-плюс, – някой зашляпал по мраморната стълба, стигнал горе, похлопал на вратата и викнал:
– Най-малка царска дъще, отвори ми!
Изтичала тя да види кой е вън, но като отворила, видяла жабока. Затворила бързо вратата и се върнала на трапезата, но цялата треперела от страх.
Видял царят, че е разтревожена, и я попитал:
– Защо толкова се изплаши, чедо? Да не е дошъл някой великан да те грабне?
– Не – – отвърнала тя, – – не е великан, а мръсен жабок.
– Какво иска този жабок от тебе?
– Ох, мили татко, като бях вчера в гората и играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и плачех, без да мога да спра, и тогава този жабок я извади от кладенеца и ми я донесе. Но тъй като много настояваше, обещах му да го взема за другар в игрите си, без да помисля, че може да живее вън от водата. Стои сега отвън и иска да влезе при мене.
Похлопало се втори път и се чуло:
– Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи! Та забрави ли, че вчера твойта топка аз намерих и че ти ми дума даде там, до кладенеца хладен? Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи!
Тогава царят рекъл:
– Каквото си обещала, трябва да го изпълниш. Иди и отвори на жабока!
Отишла царкинята и отворила вратата. Жабокът с един скок влязъл, тръгнал по петите й и спрял до нейния стол. Почакал малко, и викнал:
– Дигни ме да седна до тебе!
Тя се двоумяла, но накрая царят й заповядал да изпълни желанието на жабока.
Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата и пак й рекъл:
– Бутни златната си чинийка към мене, та да ядем заедно!
Направила тя и това, но се виждало, че го прави без желание. Усладила се гозбата на жабока и той си хапнал добре, а царкинята едва преглъщала. Накрая жабокът рекъл:
– Ядох до насита и се уморих. Занеси ме сега в стаята си. Оправи коприненото креватче, та да си легнем.
Разплакала се царкинята, защото я било страх от студения жабок. Тя не смеела да го докосне, а той искал да спи в нейното хубаво чисто легло. Но царят се разгневил и рекъл:
– Не бива да презираш онзи, който ти е помогнал в беда.
Нямало що, уловила го тя с два пръста, занесла го в стаята си и го оставила в един ъгъл. Но щом се мушнала в леглото, той допълзял и рекъл:
– Уморен съм и искам да спя удобно като тебе. Ако не ме дигнеш, ще те обадя на баща ти.
Тогава тя ужасно се разсърдила, хванала го и с всички сили го запратила в стената.
Най-сетне ще ме оставиш на мира, отвратителен жабоко!
Но като паднал на пода, жабокът се превърнал в царски син с хубави и весели очи.
Сега по волята на нейния баща той й станал мил другар и съпруг. Разказал й, че бил омагьосан от зла вещица и само тя, най-малката царска дъщеря, могла да го избави от кладенеца. Скоро си легнали, понеже на другия ден щели да заминат заедно за неговото царство.
На заранта, щом слънцето се събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главата и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, верният Хайнрих.
Когато господарят му бил превърнат в жабок, такава голяма мъка обзела верния Хайнрих, че той накарал да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне от скръб и жалост. Сега каляската трябвало да заведе младия цар в царството му.
Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, изправил се отзад на каляската и сърцето му преливало от радост, че господарят вече е избавен от магията.
Като изминали малко от пътя, царският син чул силен пукот отзад, като че се строшило нещо. Обърнал се и викнал:
– Изпуска, Хайнрих, нещо става, каляската ти не е здрава.
А верният Хайнрих отвърнал:
– Не, падна обръч от сърцето, от моето сърце, което усещаше се много зле
и чезнеше от жал, докле вий в оня кладенец дълбок живеехте като жабок.
Изпукало втори и трети път и царският син все мислел, че става нещо с каляската, а то били железните обръчи, които се пукали и падали от сърцето на верния Хайнрих поради радостта, че господарят му се избавил от магията и бил честит.