Чуй всички приказки

Живял някога работлив селянин, който продал една от нивите си на съседа. Купувачът отишъл на нивата да я оре. Орал, орал и изорал един казан пари в браздата. Тогава той отишъл при продавача и му казал:
– Побратиме, аз изорах в нивата, която ми продаде, един казан с пари, затова да идеш да си ги вземеш, че са твои.
– Тези пари не са мои – рекъл продавачът. – Ти си ги изорал и ти трябва да си ги прибереш.
– Не са мои! – рекъл купувачът. – Аз купих от теб нивата, а не и парите, те са твои. Иди да си ги вземеш оттам!
– А бре, брате! Аз съм ти продал нивата и всичко, което има по нея – камъни ли са, земя ли е, пари ли са – всичко е твое, аз вече нямам в тях дял.
Така се препирали известно време, единият казвал – твои са, а другият казвал – не са мои, твои се. Не могли да се разберат. Решили да отидат при свети Йоан Златоуст да отсъди – каквото той каже, това ще бъде. Тръгнали двамата и намерили светеца. Поклонили му се и купувачът казал:
– Аз от този човек купих една нива и като отидох да я ора изорах в нея един казан с пари, затова го карам да иде и да си ги вземе от нивата.
– Свети Йоане, аз съм я продал нивата и повече нямам дял от нея – казал продавачът.
– А пък аз от тебе купих нивата, а не и парите. Тези пари са били там, още когато си я работил ти, затова са твои – вземи си ги.
Светецът, като видял, че и двамата хора са праведни и никой не иска да ощети другия, им казал:
– Тези пари не са нито на единия, нито на другия. Имате ли си деца?
– Дал Господ! Имаме си – отвърнали селяните.
– Е, видяхте ли сега на кого са парите в нивата – казал свети Йоан. – Вие се трудите и печелите за децата си и изораните пари са за тях. Затова вземете парите, разделете ги на децата си и живейте по братски.
Двамата селяни си отишли. Случило се, че един другоселец присъствал на целия разговор. Той казал:
– Колко са глупави тези хора. Не се препират кой да вземе парите, а кой да не ги вземе.
И казал на свети Йоан:
– Ако това беше станало в нашето село, човекът, който ги изоре, веднага щеше да вземе парите за себе си. И аз мисля, че така е по- правилно, отколкото ти отсъди.
А свети Йоан го попитал:
– Във вашето село имате ли деца?
– Как да нямаме, имаме деца.
– А берекет имате ли?
-Имаме.
– А имате ли стока – овце, агънца, крави с теленца, кобили с жребчета?
– Всичко ни е дал Господ, както е тук, така е и там.
Е, побратиме – казал му свети Йоан Златоуст. – Господ ви държи живи заради децата ви, защото те са невинни, а не заради вас и вашите правдини.

Живели в едно село двама старци: дядо Петко и баба Пена. Те били вече стари хора, но животът им някак не вървял, не се разбирали и не си помагали един на друг.
Веднъж баба Пена сварила за вечеря бобена чорбица в гърнето, Седнали двамата старци, изсърбали.я, останали много доволни.
— Аз сварих чорбата — продумала след вечерята баба Пена, — а ти се запретни да умиеш гърнето, че утре ще ми трябва за млякото на кравата.
— Не мога — отвърнал дядо Петко — да върша женска работа, измий го ти!
— Няма да го измия.
— Тогава нека стои немито.
Настанала нощ. Легнали си старците. Гърнето останало немито.
— Слушай — казал дядо Петко, — утре да станеш рано и да ми подвариш мляко да похапна попара, защото ще ходя в гората.
— Че в какво ще ти надоя мляко, когато гърнето стои немито? Ако го измиеш, ще ти надоя мляко.
— А бе, аз няма да го измия — проговорил дядо Петко, — ами я да се обложим кой да го измие!
— Хайде — съгласила се баба Пена, — кажи какъв ще бъде облогът?
— Ще мълчим и двамата. Който продума пръв, той ще измие гърнето.
Млъкнали, заспали. Търколила се нощта, огряло слънцето. Тръг¬нали селяните на работа. Говедарят подбрал говедата да ги кара към поляната на паша. Заревала кравата на двора: няма кой да я издои и да я откара при говедаря.
Седят си двамата старци и мълчат. Надникнали съседите през плета да видят какво става в дядовата Петкова къща, защо кравата стои още вързана и мучи, а по двора не се вижда жив човек. Влезли вътре и заварили старците — седят със скръстени ръце и мълчат като онемели.
— Какво се е случило, бабо Пено? Защо не доиш кравата? — попитала една от съседките.
А баба Пена дума не продумва.
— Дядо Петко, продумай ти! Защо мълчи баба Пена?
Но и дядо Петко нищо не отговорил, само поклатил глава като кон..
— Брей — завайкала се съседката, — тия старци май че са онемели, по-скоро тичайте за доктор! Игнате, хайде, моето момче, иди повикай доктора!
Малкият Игнат се затекъл за доктора. А докторът живеел на горния край на селото. Додето Игнат отиде да го повика, хората почнали да си разотиват: един бърза на нива да ходи, други на пазар, трети имал работа в къщи. Останали само двама души при онемелите — една бабичка и попът.
Попът също се дигнал да си ходи и поръчал на бабичката:
— Ти, бабо, ще стоиш тука и ще гледаш да не се случи нещо лошо с немите, додето пристигне докторът.
— Не мога, дядо попе.
— Защо не можеш?
— Защото днес никой не работи даром. Ако ми платиш, ще стоя.
— Аз ли да платя? Ти къде си виждала поп да плаща?
И като се огледал наоколо, попът видял една скъсана престилка, окачена на стената.
И посегнал да откачи престилката.
Тогава баба Пена скочила и се развикала:
— Как, ти искаш да дадеш престилката ми на тая мързелана, ами аз какво ще препаша?
Като чул дядо Петко, че жена му проговорила, дигнал се и казал:
— Ето, бабо, ти проговори първа и загуби облога. Хайде сега измий гърнето!
Попът и бабичката, като разбрали защо дядо Петко и баба Пена били онемели, поклатили глава и сърдито напуснали къщата.

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
— Кой каквото прави — на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
— Знам, че туй, дето го приказваш — за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне — сложила отрова в тестото.
Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща. Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:
— Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
Земи я рекла, топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излезнал от селото. Поел по широкия път.
Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийският син, яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
— Хей, дядо — поспрял коня си чорбаджийският син, — ти като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе в планината нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
— Да ти дам, сине — рекъл старецът и извадил питката от торбата. — Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
— Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга — нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.
Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
— Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне й дошло наум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
— Нищо — отвърнал болният, — само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
— Кой ти я даде?
— Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
— Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави — на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой ти го слуша!
И захванала да си удря главата с два юмрука.

В една вълча дупка младият овчар намерил три вълчета без зъби и отнесъл в кошарата си. Постлал им мекичко, настанил ги край огнището и започнал да ги храни с овче мляко. Всяка събота ги къпел, за да ги отърве от бълхи.
Веднъж в кошарата пристигнал старият баща на овчаря. Като видял вълчетата, старецът извикал:
— По-скоро да махнеш тия зверове, защото пораснат ли — ще издушат стадото!
— Не бой се, тате — усмихнал се младият овчар, — аз тия вълчета ще ги направя верни кучета. Те ще ми бъдат много признателни и за доброто, което им правя, не само няма да посегнат на овцете ми, но ще ги вардят по-добре, отколкото ги вардят сегашните ми кучета.
— Сине мой, вълкът си е вълк! — поклатил глава бащата.
Минала една година. Малките вълчета станали големи вълци. Зъбите им наедрели, вратовете им надебелели.
— Те ще ми вардят занапред стадото! — си рекъл овчарят и за да не дава хляб на кучетата си, замахнал с тоягата и прогонил вън от кошарата верните пазачи на стадото.
Но през една тъмна нощ, когато овчарят, заспал дълбоко, трите опитомени вълци нападнали стадото, издушили всичките овце, метнали на гърбовете си по един овен и побягнали в гората.
На сутринта овчарят, като видял какво се е случило, горко заплакал.
— Тъй ми се пада — рекъл той, — защото не послушах мъдрия съвет на баща си.

Хитър Петър имал един овен и много си го обичал. На съседите си той казвал:
— Този овен съм го обрекъл на вас. Когато склопя очи, вие ще се съберете у дома, ще го изпечете, ще си похапнете и ще кажете две- три хубави думи за мене.
Но Хитър Петровите съседи — кръчмаринът и селският чорбаджия, искали час по-скоро да изядат овена. Те отишли при попа и го попитали как да склонят хитреца, че да тегли ножа на овена.
— Тази работа оставете на мене! — рекъл попът, наложил си калимавката и отишъл при Хитър Петра.
— Какво има, дядо попе? — попитал Хитър Петър.
— Лошо, Петре, лошо! — въздъхнал попът. — Вече е дошъл свършекът на света. Утре не, а в други ден ще настъпи краят. Остава ни само един ден живот.
Хитър Петър се почесал по врата и попитал:
— Ти откъде научи тази грозна новина?
— В книгите пише. Нали вярваш в книгите?
— Вярвам — отговорил Хитър Петър — Ами сега какво ще правим?
— Нищо — отвърнал попът. — Ще се съберем утре на приятелско угощение, за да прекараме весело последния ден от живота си. От нас виното, а от тебе овена, може ли?
— Може, дядо попе, само че тая работа трябва да стане на някое затулено и тихо място. Хайде да направим веселбата долу в ливадите, където тече бистрата река. И още едно: утре всички трябва да си облечем най-новите дрехи, за да ни бъде още по-весело.
— Винаги съм те смятал за умен човек! — похвалил попът Хитър Петра и си тръгнал.
На другата сутрин рано четиримата веселбари — пременени като за сватба — нагазили в ливадите край реката. Наклали на бърза ръка огън и свършили с овена. Разгорещили се, докато го одерат и набучат на шиш. Попът рекъл:
— Ти, Петре, ще останеш тука и ще въртиш шиша над огъня, докато се изпече хубаво овенът, а пък ние с приятелите ще се изкъпем в реката, преди да почнем угощението.
И като се разсъблекли, попът, кръчмаринът и селският чорбаджия се бухнали в прохладната вода. А Хитър Петър най-напред завъртял набучения овен над огъня, сетне сграбил дрехите на тримата и ги хвърлил в пламъците. По едно време пристигнали окъпаните и потърсили дрехите си.
— Петре — започнали да викат — къде си дянал дрехите?
— Изгорих ги — отвърнал спокойно Хитър Петър.
— А бе, ти луд ли си? Утре как ще се покажем голи пред хората.
— Не съм луд — отвърнал Хитър Петър. — Но аз си помислих тъй: утре настъпва свършекът на света. Щом като няма да живеят, защо им са дрехи на моите приятели? А и дядо поп често казва в проповедите си, че на този свят всички са дошли голи и голи трябва да го напуснат.

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала.
Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно,
търкаляла се.
Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:
— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?
— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало
сърце на място.
— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът
учудено.
— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш.
Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.
— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.
— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.
Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама.
Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина.
По едно време рекла:
— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!
— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.
— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.
Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:
— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!
— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.
Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка.
Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.
Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:
— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?
Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко.
Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха?
И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи
и да нарежда:
— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.
Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:
— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.
— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.
Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:
— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл.
Ти съвсем си съсипана.
Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва
пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.
— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.
Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!
А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:
— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея…
Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога.
Тя приплакала от болка, но завикала високо:
— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!
И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:
— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!
Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.
Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници.
А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Едно време всички животни шетали по земята свободно. Човекът не ги преследвал, те ходели на воля и си живеели добре.
Веднъж човекът отишъл да оре. Орал що орал, станало пладне и той пуснал воловете да починат и попасат трева, па легнал да дремне малко. Докато спал орачът, минал вълкът, изял единия вол и се излегнал сит и щастлив на ливадата. Орачът се събудил, видял каква беда го сполетяла, отишъл и хванал вълка, та го впрегнал в ралото. Така орал орачът през целия ден — с един вол и с един вълк. Волът, понеже си знаел работата, ходел кротко в браздата и теглил ралото. А вълкът, научен да живее на свобода и безгрижно, искал да се измъкне из ярема, та се дърпал насам-натам, спирал се без време и орачът го биел с остена и бол с железен бод. Поорал така човекът докъм залез слънце, мушил с копралята си вълка и тоя най-после паднал обезсилен в браздата.
— Видя ли — рекъл орачът — колко си по-слаб от вола и не можеш да теглиш ралото? Отсега нататък волът винаги ще те муши с роговете си, а ти да бягаш от него и отдалеч да му правиш поклон!
След това орачът изпрегнал вълка, изгърбил го силно още два-три пъти с остена и си отишъл.
Оттогава, та и до днес вълкът никога не напада на вол. Той удавя кон, овца, агнета, магарета, но вол — никога! Щом види вол, бяга далеч от него, защото го е страх да не го впрегнат пак да оре.

Имало един мъж и една жена, на които все им умирали децата. Най-после им се родило едно мъжко дете. Когато детето било само на три дни, същата вечер замръкнал в селото един стар човек. Като нямало къде да нощува, отишъл в къщата на човека, на когото се родило детето. Попитал го: „Ще ме пуснеш ли да пренощувам тая вечер у вас?“ И домакинът му казал: „Добре си ми дошъл! Имам рожба вече трета вечер. Господ те пратил“.
След като вечеряли, всички легнали и заспали. Само старецът не спал, а чакал да чуе наречниците (орисниците) какво ще нарекат на детето. По едно време те дошли. Първата казала: „Хайде и това нека им умре!“ Втората казала: „Нека поживее; нека се порадват татко му и майка му!“ Третата казала: „Аз каквото река, моето ще бъде! Нека расте, нека порасте до двадесет и две години, та да стане за женене и никъде мома да не найде, освен през вода. Когато се върне назад, да се удави във водата и невестата да я върнат назад“. Свети Илия – той бил старецът – всичко изслушал. Утрината, когато да си тръгва, заръчал на майката и на бащата на детето: „Когато ще го жените, мене да ме викате: „Дядо Илия! Дядо Илия!“ И аз ще дойда.
Расло детето, станало на двадесет и две години, намерили му мома през вода. Тъкмо били изпратили сватовете, дошло им на ум за дядо Илия и бързо пратили да го викат. Той дошъл и заварил сватовете. След това отишли и взели невестата. На връщане Свети Илия вървял край момчето и го крепял от едната страна. Така минали реката. Обаче, щом дошли до края на реката, един кон пръснал вода с опашката си и една капка влязла в устата на момчето и го удавила. Тогава свети Илия отишъл право при Господа и започнал да му се моли: „Господи, така и така стана работата; дай на момчето душа“. А Господ казал: „Аз душа давам, но дни не давам. Иди и попитай бащата и майката на момчето, ако искат да му дадат от техните“.
Бързо-бързо дотичал свети Илия до мястото на сватбата и запитал родителите на момчето, дали ще му отделят от своите дни. Но те не давали. Отишъл свети Илия при Господа и му казал: „Господи, Господи! Не дават от дните си нито татко му, нито майка му“. Господ тогава му казал: „Иди питай невестата – тя има триста години да живее – нека му отдели от своите дни“.
Пак дотичал свети Илия, този път при невестата и я запитал дали е съгласна да даде на мъжа си част от своите дни. „Колко години имам да живея?“ – попитала невестата. Свети Илия й казал. Тогава косата на невестата покрила цялото й лице. Тя хванала с две ръце косата си, разделила я по средата и казала: „Половината дни нека бъдат мои, половината негови“.
И момъкът веднага оживял.

Хитър Петър имал кумец.
Веднъж кумецът отишъл у кума си на гости. Сложили да го гостят. Той прибързал и почнал пръв. Набол на вилицата къс месо и го налапал наведнъж.
Гостбата била още вряла. Като се опарил, кумецът започнал да сърба, да мига и да гледа нагоре. За да не познаят, че се е опарил, като мигал и гледал нагоре, попитал:
– Куме, от къде сте секли гредите на тая къща?
– От "Лаком-дол", кумец – отговорил Хитър Петър и смигнал на другите.

Света Богородица родила Млада Бога на Коледа. Тя казала на ангелите, които помагали при раждането:
– Вземете златна бъклица, напълнете я с руйно вино и идете да поканите някой светец за кръстник на детето.
Литнали ангелите към морето, където свети Никола се борел с бурите. Казали му за какво са дошли.
– Млада Бога гори като огън – рекъл той, – а аз пред него съм като суха слама.
Литнали ангелите при свети Василий, но и той отказал.
Най-после отишли при свети Йоан Кръстител. Той се зарадвал и приел да кръсти детето. Веднага отишъл при Богородица. Запретнал си ръкавите, хванал Млада Бога с дясната ръка, а в лявата вдигнал кръст. Светецът отнесъл детето край реката, като го потопил в нея, дъното й се позлатило, а бреговете се посребрили.
Богородица сложила младенеца в люлка и отишла в гората да намери чисто място. Там видяла златен габер и на него вързала люлката.
Всички дървета спрели листата си да не шумят, за да не разбудят Млада Бога. Само едно дърво – трепетликата, не спряло своите листа, затова Света Богородица го проклела:
– Винаги да треперят листата ти: и с вятър, и без вятър.
Всички птици спрели да пеят, за да не разбудят Млада Бога, само една птица – кукувицата, не спряла. Изкукала силно и събудила детето, затова и тя била прокълната.
– Да снасяш яйца в чужди гнезда и никога да не отгледаш свои пиленца.
Като вързала люлката, Богородица поканила всички жени да дойдат да видят Млада Бога. Жените дошли, много водели деца със себе си, между тях били и две момиченца – Бояна и Ангелина. Те залюлели Млада Бога и му изпели приспивна песен. Затова Богородица ги дарила с копринени ризи. Облекли ги момичетата – на гърдите им греело слънце, на плещите светел месец, по полите трептели ситни звезди. Богородица благословила двете момичета:
– Да имате дълъг живот, да се омъжите за добри момци, да родите много деца.
Двете момичета се засмели и изтичали вкъщи. От златния габер струяла светлина и им осветявала пътя.