Чуй всички приказки

Когато светът бил още млад, живял един могъщ жрец, известен и като вълшебник поради дарбата си да променя нещата, както поиска. Един ден той застанал на брега на голямо езеро на Севверозападния бряг и започнал да гледа как едно индианско семейство с лодка прави опит да хване няколко лебеда. Много пъти се опитвали те да уловят големите птици, но все не успявали. Тогава загребали към брега. В лодката били баща, дъщеря и двама сина.
Синовете знаели, че жрецът е вълшебник. Казали му:
— Баща ни е стар. Иска да има одеяло и накит за глава от лебедови пера, но не можем да уловим птиците.
Жрецът взел лебедовите пера, които дъщерята държала в ръка. Измайсторил бързо накит, който приличал на глава и шия на лебед. После извадил от магическата си торба дълъг и здрав ремък от еленова кожа.
Като поставил накита на главата си, жрецът доплувал мястото, където било сбрано ятото лебеди. Погледнали го те, но видели над водата само лебедовата шия и решили, че това е някой от техните другари. Гмурнал се жрецът под ятото и бързо завързал краката на птиците с кожения ремък. После доплувал обратно до брега и вързал края на ремъка за едно дърво. Свалил си накита. Птиците понечили да литнат, но не успели и така братята и сестрата влезли навътре с кануто и хванали всички лебеди.
Когато индианците се върнали, похвалили жреца и го помалили да им улови още неколцина лебеда.
Макар и да знаел възможностите си, жрецът останал поласкан от тяхната похвала. Заплувал към друго ято от осем лебеда.
Отново големите бели птици не се изплашили и останали край него, докато връзвал с ремък черните им крака.
Като наближил брега, жрецът опасал въжето около кръста си, за да освободи ръцете си и да свали лебедовия накит. Но когато свалил накита във водата, загубил магическата си сила. Лебедите полетели високо в небето. Жрецът развързал бързо ремъка от кръста си, но увиснал на ръцете. Скор обаче въжето се впило дълбоко в пръстите му и той се принудил да го пусне.
Паднал от много високо върху една скала, на която и до днес индианците показват дупката, образувана при падането му.

Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квар­тала Монтеверде Векио за площада Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Яникул, ударил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал сред поля­ните вън от Рим като изтърван заек.
Почти всички пътници по тоя час били чиновници и четели вестници, дори и тия, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един гос­подин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:
— Кондуктор! Каква става? Измама! Измама!
И другите пътници вдигнали очи от вестниците и про­тестите се слели в бурен хор:
— Но оттук се отива към Чивитавекия!
— Какво прави шофьорът?
— Полудял е, вържете го!
— И това ако е обслужване!
— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя де­лото, ще дам под съд управата на тролейбусите.
Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази рабо­та, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в тоя миг тролеят излязъл дори от шо­сето и се спрял в окрайнината на една свежа и благоуханна горичка.
— У, циклами! — извикала възхитена една госпожа.
— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.
— Няма значение — отговорила госпожата, — ще при­стигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.
Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тая особена утрин и започнала да си бере букетче цик­лами.
Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като мъгла на Слънце. Един си от­къснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг от­крил зелена ягодка и викнал:
— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла
си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио
Болати.
Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:
— По дяволите!
Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват тролейбусчиите. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.
— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.
Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се от­далечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:
— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.
— Колко стана часът? — попитал някой.
— Ух, кой знае колко е късно.
И всички погледнали китките си. Изненада: часовни­ците показвали още девет без девет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрел­ките не се били движили. Било подарено време, малка до­бавка, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.
— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикла­мите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.
Всички се чудели. И при това имали пред очите си вест­ника и най-отгоре на него ясно и точно била написана да­тата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.

Сред селските ливади, по които се виждаше снежец, навалял през нощта, стоеше тъжен и самотен старият щъркел Вежко Белодрешко.
До него пасяха няколко крави и два-три коня. По-далеч, под оголените върби край реката, говедарят Иван беше наклал огън. Наметнат с ямурлука си, той грееше премръзналите си ръце. Сив и лют дим се издигаше към мъгливото и мрачно небе. Из калното поле се носеше миризма на запалени сурови дърва.
Вежко Белодрешко стоеше неподвижен, настръхнал от студа. Перата му бяха оцапани и смачкани, а дългият клюн лежеше на гърдите му като голям червен орден. От време на време Белодрешко трепваше, поглеждаше към земята, сякаш търсеше да клъвне нещо, и пак замираше.
Откъм върбите долетя гарван. Той видя щъркела и кацна до него.
Белодрешко го изгледа и кимна с глава вместо поздрав.
— Какво си останал така? — попита гарванът. — Защо не си заминал?
— Остарях! — отвърна тъжно щъркелът.
Гарванът погледна към кравите, отърси се и дрезгаво каза:
— И аз съм вече стар. Тая пролет навърших 102 години, но все имам сили. Колко много нещо съм видял през живота си!…
— Ти стоиш все тук и какво ново си видял? — забеляза щъркелът и се пооживи. — Пък аз съм пропътувал вече двадесет пъти половината земя. От тия места до Египет, през Мала Азия все по брега, все по брега на морето.
А оттам — до Капщад край океана. Насам и нататък по два пъти всяка година — есен и пролет — значи четиридесет пъти. Виждал съм черни хора, хора с жълти и тесни лица, всякакви птици и чудни дървета. Ех, колко е топло сега там! — въздъхна Белодрешко и потрепера.
— Не си прав — оскърби се гарванът. — И аз съм видял и патил много. Я си помисли — сто и две години! Вярно, не съм бил в тия непознати страни, но и тук е имало какво да видя…
— Как славно отлитахме — продължи Белодрешко, без да слуша своя събеседник, — как славно отлитахме! Щом дойдеше краят на август, от цялата околност се събирахме в тия ливади всички наши племена: железнишките щъркели, годечките, еленишките… Младите се перчат, горят от нетърпение да потеглят на път. Ние, старите, даваме съвети, гълчим, напътствуваме… Изберем водачи, размахаме криле и сбогом, родни места! Летим, летим.. оттук през Балкана, през Родопите към Беломорието и кацнем някъде, та побелее от нас. А по пътя се съберем с други ята, докато станем такава дружина, че здраве му кажи. Пък как е синьо южното море, как е топло небето!…
— Хм — обади се гарванът, — ти си видял много земи и морета, но ти не си виждал никога зима, истинска зима, когато студеният вятър реже като нож, а стъблата на дърветата пукат от мраз. И после ти не знаеш почти нищо за миналото на тоя край. Някога тая равнина съвсем не изглеждаше така. Гнездата си твоите прадеди бяха свили ей там, на върбите. А полето беше друго, не така добре разработено, и хората бяха бедни. Те живееха в ниски и нечисти къщурки, децата им често умираха. Умираха и възрастните, умираше и добитъкът. А сега вече не е тъй. Всичко се промени много бързо — околните села нощем светят така ярко, че ме е страх да гледам лампите по улиците, денем по небето летят самолети и бръмчат много страшно, пътищата са широки и оживени. Да, съвсем друго е сега! — заключи гарванът и се замисли над спомените си.
— Ти поне си живял много — каза щъркелът след кратко мълчание, — пък аз само двадесетина години и сега виждам, че е дошъл краят ми.
— Но защо не отлитна? Нямаше ли сили? — попита гарванът.
— Ние имаме закон — отвърна Белодрешко. — Никой от нас, когато е много стар и не може да прелети грамадното разстояние през моретата, не може да пътува с ятото. И после защо да умра в чужда страна? Тук съм се родил, тук съм отглеждал своите деца и тук е редно да посрещна своя край. Ако бях тръгнал с младите, щях да изостана някъде и да им преча в полета.
— Че ти пътувай сам — каза гарванът.
— Не, ние живеем задружно и аз не мога да се отделям от другите. Ако тръгна сам, доникъде няма да стигна. Ще ме убие някой орел, или ще се удавя в морето — рече Белодрешко и погледна към реката, където димеше огънят. Той застана на един крак и продължи: — Ако нямахме закони и ред, на които да се подчиняваме, как щяхме да прелитаме всяка година по два пъти големите разстояния? Тая работа не е лесна. И после щяхме да бъдем изтребени от грабливите птици, например от морските орли, които ни нападат често.
Гарванът се замисли на свой ред и нищо не възрази. От ниското небе започна да вали сняг. Полето посивя. Ято диви патици прелетя наблизо и се загуби в лапавицата.
— Къде ще нощуваш тая нощ? — попита гарванът със съчувствие.
— Къде? Пак на старата върба, край селската улица.
— Ех, съдба! — въздъхна гарванът. — И аз ще отида в моето гнездо. А може и вън да спя, ей там на върбите. Свикнал съм на студа.
— Аз не мисля за себе си — каза щъркелът, като отпусна свития си крак. — Аз мисля за другарите си. Къде ли са те сега? И дали напролет ще ги видя отново? Все пак ще умра спокойно, защото знам, че те ще се завърнат дружно. Аз живея чрез тях, а ти си съвсем сам.
— Да, прав си. Ние не живеем задружно и това ни прави самотни и нещастни. Ето на, няма при кого да отида, пък и никой не ще се загрижи за мен.
Кравите тръгнаха за някъде, сякаш не им се искаше вече да пасат. Конете ги последваха. Откъм реката се чу сърдит вик и между гъстата мрежа на снежинките се мярна говедарят, който тичаше насам.
Гарванът размаха криле. Щъркелът се уплаши и хвръкна.
След минутка двете птици се изгубиха над върбите край селото.

Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият — дребничък като кратунка. Така му и викали. И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.
Един ден снажните братя си рекли:
— Предстои ни дълъг път. Щи ни срещнат много хора. Защо ни е Кратунката, само да ни грози? Така сме си лика-прилика.
И не го взели със себе си. Като стигнали до една дълбока река, най-старият брат се усмихнал:
— Видяхте ли, ако беше с нас Кратунката, трябваше да го носим на ръце.
На другата нощ влезли в една висока гора. Вторият брат рекъл:
— Представяте ли си да беше с нас Кратунката, щяхме да го изгубим в гъсталака. Дългият път е за високи хора.
Като свършила гората, започнали да се катерят по едни големи камъни. Третият брат не се сдържал и се обадил:
— Добре, че Кратунката остана в къщи.
Трябваше да го носим на гръб из този камънак. Върнели, вървели, най-после изгубили пътя. А наоколо — широко поле. Открай докрай, докъдето ти видят очите, само трева и ниски храсти. И нямало нито една височинка, за да погледнат от нея. Какво да правят? Само едно тънко високо дръвце стърчало, но който и да се опитвал да се качи, то се огъвало и той тупвал на тревата. Тогава четвъртият брат казал:
— Това тънко дърво може да издържи само най-малкия ни брат. Само Кратунката би се изкачил на високия му връх и би намерил пътя. Трябваше да го вземем с нас. Сбъркахме.
— Сбъркахме! — отвърнали братята и навели виновно глави.

Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
– Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност не бе.
– Защо не си като Щастливия принц? – запита една разсъдлива майка малкия си син, който плачеше, без да знае защо. – На Щастливия принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
– Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
– Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
– Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.
– А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – говореха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.
Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперудка, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря да й заговори.
– Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпва направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
– Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувствува самотно и започна да се отегчава от своята любима.
– Тя не умее да разтоваря – каза птичката – и ме е страх, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятърът подухнеше, тръстиката правеше най-грандиозни поклони. – Признавам, че тя има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, – но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
– Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-после то, но тръстиката поклати глава; тя беше твърде много привързана към своя дом.
– Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
– Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава видя статуята на високата колона.
– Ще се настаня тук! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц.
– Имам си златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
– Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм. В този миг падна втора капка.
– Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя… О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
– Кой си ти? – попита то.
– Аз съм Щастливия принц.
– Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.
– Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, – аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд нея, понеже всички ме наричаха Щастливия принц и аз наистина бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
"Как, нима не е целият от злато?" – помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
– Далече оттук – продължи статуята с тих мелодичен глас, – далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена, седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите изпободени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цветя върху атлазена рокля, която най-хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
– Мене ме чакат в Египет – каза лястовичето. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите лотосови цветове. Скоро те ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки. На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, – няма ли да останеш при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна.
– Аз май не обичам момчетата – отговори лястовичето. – Миналото лято, когато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замерваха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз съм от семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
– Тук е много студено – каза то, – но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
– Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Една прекрасна девойка излезе на балкона със своя любим.
– Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!
– Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му девойката. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с други да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше заспала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубин на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилата си на челото на момчето.
– Колко ми е хладно! – каза то. – Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
– Интересно – забеляза то, – сега ми е съвсем топло, макар че е толкова студено.
– То е защото си извършило добро дело – каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
– Какво забележително явление! – възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
– Довечера потеглям за Египет – каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: "Какъв именит чужденец!" – и това му доставяше много голямо удоволствие.
Когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
– Имаш ли някакви заръки за Египет? – извика то. – Аз вече тръгвам!
– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, – няма ли да останеш при мене още една нощ?
– Мене ме очакват в Египет – отговори лястовичето. – Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново замлъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, а ревът им е по-силен от рева на праговете.
– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, – далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, отрупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменужки. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да довърши пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
– Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. – И на него ли ще занеса рубин?
– Уви! Нямам вече рубини – отговори принцът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го завеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
– Скъпи принце, не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.
– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. Да се влезе беше лесно, понеже имаше дупка в покрива. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил ръце в главата си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдиша очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
– Хората започват да ме ценят! – възкликна той! – Това е от някой голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И той съвсем се развесели.
На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. "Ау-у-у р-руп!" – извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
– Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
– Дойдох да се сбогувам – извика то.
– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – няма ли да останеш при мене още една нощ?
– Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и гледат мързеливо наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза, а сапфирът ще е син като безкрайното море.
– Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Тя няма нито обувки, нито чорапи и е гологлава. Изтръгни другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
– Аз ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, – но не мога да ти изтръгна окото. Нали тогава ще бъдеш съвсем сляп.
– Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, – направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принца и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
– Какво хубаво стъкълце! – извика момиченцето и засмяно изтича към дома си. Тогава лястовичето се върна при принца.
– Сега си сляп – каза то, – затова ще остана при теб завинаги.
– Не, малко лястовиче – възрази бедният принц, – ти трябва да отидеш в Египет.
– Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целия следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите си с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
– Скъпо малко лястовиче – каза принцът, – ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш. Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят пред портите си. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
– Колко сме гладни! – мълвяха те.
– Не бива да лежите тука! – закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
– Аз съм покрит с чисто злато – каза принцът, – трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни, живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чистото злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
– Сега си имаме хляб! – викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
– Сбогом, скъпи принце! – пошепна то. – Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
– Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, – ти се забави тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
– Аз не отивам в Египет – отговори лястовичето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се счупи. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване край колоната той вдигна очи към статуята:
– Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливият принц! – каза той.
– Колко жалък наистина! – възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
– Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!
– Почти не се различава от просяк – повториха общинските съветници.
– А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. – И градският писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
– Понеже не е вече красив, не е вече и полезен – каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да се направи с метала.
– Трябва, разбира се, да направим нова статуя – каза кметът, – и това ще бъде моя статуя.
– Моя статуя – каза всеки от съветниците и те се скараха.
Когато последния път чух за тях, те все още се караха.
– Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. – Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше и мъртвото лястовиче.
– Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза Бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
– Правилно си избрал – рече Бог, – защото в моята райска градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град.

Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:
– Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо за нас самите?
Нуждата направила коравосърдечна жената, тя не виждала никакво спасение, та отвърнала:
– Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано ще заведем децата вдън гората. Ще им накладем огън и ще дадем на всяко по един къшей хляб в ръката, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат в къщи, и така ще се отървем от тях.
– Не, жено – – рекъл мъжът, – – не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!
– Колко си глупав! – – рекла тя. – – Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.
И не го оставила на мира, докато накрая не се съгласил.
– Но все пак жал ми е за клетите деца – рекъл мъжът.
Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво рекла мащехата на бащата. Гретел заплакала с горчиви сълзи и рекла на Хензел:
– Свършено е вече с нас.
– Мълчи, Гретел – отвърнал Хензел, – не се тревожи, аз ще измисля нещо.
И щом старите заспали, той станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като парици. Хензел се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:
– Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо.
И сам се мушнал отново в леглото си.
В зори, още преди изгрев слънце, влязла жената и събудила двете деца.
– Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва. – После дала на всяко по къшей хляб и рекла:
– Това ви е за обяд. Ако го изядете по-рано, друго няма да видите.
Гретел мушнала двата къшея под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали за гората.
Като вървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата. Той направил това на няколко пъти. Накрая баща му рекъл:
– Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.
– Ох, татко – отвърнал Хензел, – – гледам бялото котенце, качило се е на покрива да ми каже сбогом.
Жената рекла:
– Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя.
Като стигнали насред гората, бащата рекъл:
– Хайде, деца, съберете дръвца да ви наклада огън, та да не ви е студено.
Хензел и Гретел събрали вършинак и натрупали цяла малка планина. Запалили вършинака, лумнал доста висок пламък и жената рекла:
– Деца, легнете сега край огъня и си починете, ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.
Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло къшей хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизко. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люшка и блъска вятъра.
Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко, а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ.
Гретел се разплакала и рекла:
– Как ще излезем сега от гората?
Но Хензел я успокоил:
– Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.
И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчета, които лъщели като току-що насечени парици и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Похлопали на вратата, майката отворила и като видяла, че вън стоят Хензел и Гретел, рекла:
– Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората?
– Помислихме, че не искате да се приберете.
Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.
Не минало дълго време, немотията пак ги притиснала и децата чули една нощ, че в леглото мащехата рекла на бащата:
– Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после песента ни ще бъде изпята. Трябва да махнем децата, ще ги заведем по-навътре в гората, та да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.
Дожаляло много на бащата и той рекъл:
– По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.
Но жената не слушала какво говори той, хокала го и му натяквала. А който се е хванал на хорото, трябва да играе докрай – – тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и тоя път.
Децата били още будни и чули разговора. И щом родителите заспали, Хензел пак станал, искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но майката била заключила вратата и Хензел не можел да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:
– Не плачи, Гретел, и спи спокойно, аз ще измисля нещо.
Рано сутринта, жената влязла при децата и ги накарала да станат. Дала им пак по къшей хляб, но той сега бил по-малък, отколкото миналия път. Като тръгнали за гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.
– Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? – попитал бащата. – – Върви си из пътя!
– Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом – отвърнал Хензел.
– Глупако – – рекла мащехата, – – това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.
Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.
Майката завела децата още по-навътре в гората, дето кракът им никога не бил стъпвал. Пак наклали голям огън и тя им рекла:
– Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.
Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя къшей по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:
– Гретел, почакай да изгрее месечината. Ще видим тогава трохите, които пръснах, те ще ни покажат пътя за дома.
Изгряла месечината и те тръгнали да дирят трохите, но не намерили нито една, защото хилядите птици, които летят в гората и над полето, били ги изкълвали. Хензел рекъл на Гретел:
– Все някак ще намерим пътя. – Но не го намерили.
Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората, пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.
Дошло третото утро, откак били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората и ако скоро не им дойдела помощ, щели да загинат от глад и жажда.
Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Скоро птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали подире й и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката е направена от хляб и покрита с козунак, а прозорците са от чиста захар. Хензел рекъл:
– Сега можем да се наядем здравата. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.
Хензел протегнал ръце нагоре и си отчупил малко от покрива да опита вкуса му, а Гретел застанала пред стъклата и почнала да хрупа от тях. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:
– Кой от къщичката хрупа? Аз ръцете му ще счупя.
Децата отвърнали:
– Никой, никой! Силен вятър къщичката поразклати. – И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си отчупил голям къс, а Гретел избила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изхрускала.
Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на патерица. Хензел и Гретел тъй се изплашили, че изпуснали, каквото държали. Старицата пък заклатила глава и рекла:
– Ай, кой ви доведе тука, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.
Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила, дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После им нагласила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират в облаците.
Но старицата само се престорила на гостоприемна, а в действителност била зла вещица, която дебнела децата и направила хлебната къща само за да ги примами. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно: Пипнах ги, няма да ми избягат.
Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете деца с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:
– Ще ми се усладят, като ги изям.
Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той пищял, та се късал, но нищо не му помогнало.
После отишла при Гретел, раздрусала я, за да я събуди, и викнала:
– Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си. Затворила съм го в кошарата да се угои. Щом се угои, ще го изям.
Гретел заплакала горчиво, но всичко било напусто – трябвало да направи, каквото й наредила злата вещица.
Почнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволява с остатъците. Старицата се дотътряла всяка заран до кошарата и викала:
– Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се у гоиш!
Но Хензел й подавал едно кокалче и старицата, чиито очи били помътнели, та не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел, и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.
– Хей, Гретел – – викнала тя на момичето, – – поразмърдай се и донеси вода. Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.
Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, и как се търкаляли сълзите по страните му!
От никъде не иде помощ викнало то. По-добре да бяха ни изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!
– Стига си хленчила – – рекла старицата, – – нищо няма да ти помогне.
Рано сутринта Гретел излязла да окачи котела с водата над огнището и да накладе огън.
– Първо ще опечем хляба – рекла старицата, – аз напалих вече пещта и замесих тестото.
Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече избивали пламъци, и рекла:
– Пъхни се вътре и виж дали е добре напалена, та да метнем хляба.
Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво искала да стори вещицата и рекла:
– Не зная как да постъпя, как да вляза вътре?
– Глупава си като гъска – рекла старицата. – Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!
Дотътрила се до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а Гретел бързо затворила желязната вратичка и спуснала резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.
А Гретел се завтекла право при Хензел, отворила кошарата и викнала:
– Хензел, спасени сме, старата вещица умря!
Хензел изхвръкнал като птиче из клетката, когато му отворят вратичката. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, дето във всеки ъгъл имало ракли с бисери и драгоценни камъни.
– Тези са по-хубави от нашите камъчета – – рекъл Хензел и натурял в джобовете си толкова, колкото се побрали.
И Гретел викнала:
– Ще взема и аз малко да занеса у дома – – и напълнила престилчицата си.
– А сега да вървим – – рекъл Хензел, – – да напуснем омагьосаната гора.
Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.
– Не ще можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост – – рекъл Хензел.
– Лодка също няма – добавила Гретел, – но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да минем отвъд.
И викнала:
– Пате, пате, бяло пате, молим ти се аз и бате: на гърба си як вземи ни, та реката да преминем.
Дошла патицата, яхнал я Хензел и рекъл на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:
– Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.
Патето така и направило. А като се намерили отвъд и повървели малко, гората почнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалеко бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята и запрегръщали баща си и майка си. Мъжът и жената не видели бял ден, откак оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си, та бисерите и драгоценните камъни се затъркаляли из стаята, а Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много радостно.

Отдавна, много отдавна, в страната на микмаките живеел велик вожд, воин и магьосник на име Тийм. Бил голям приятел на Глускап, който също бил могъщ творец на магии; ала Глускап не притежавал великата способност на своя приятел. Тийм можел да става невидим и да слуша незабелязан разговорите на техните неприятели. Живеел край Атлантическия океан със своята сестра, която му помагала в работата. Много девойки желаели силно да се омъжат за Тийм, но той казвал, че ще се ожени само за онази, която успее да го види, когато се връща в къщи, след като одеялото на мрака покрива земята наоколо. Мнозина се опитали, но никоя не издържала изпитанието.
Всеки ден, когато слънцето си отивало, за да стори място на идващата луна, сестрата на Тийм тръгвала по брега да го посрещне и всяка девойка, която се надявала да стане жена на Тийм, можела да тръгне заедно със сестра му, за да опита късмета си. Единствено сестра му притежавала способността да го вижда, като се завръща привечер, и тогава тя запитвала девойката дали също вижда Тийм. Повечето от тях отговаряли с лъжа, катто се престрували, че виждат Тийм, а всъщност не го виждали; тогава сестра му питала с какво тегли той голямата си шейна. В отговор девойките отвръщали, че тегли шейната си със здраво въже или с ремъци от лосова кожа, или с прът, и сестрата разбирала, че те само правят опити да отгатнат. Така Тийм не се оженил за никоя от тях.
Един велик вожд от съседното село имал три дъщери. Майка им отдавна била умряла. Най-малката дъщеря била не само красива, но добросърдечна и нежна и затова всички в селото на баща й я обичали. Другите две сестри силно ревнували по-младата си сестра, а също й завиждали, че всеки, който я срещне, я харесва. Двете сестри отрязали красивата й дълга коса, направили белези по лицето й с горещи въглени и я принудили да носи стари дрехи с надеждата, че това ще я загрози. Казали на баща си, че сама се е наранила, и тъй като малката им сестра била много мила и търпелива, не разказала на баща си за раните. Така той не научил какво всъщност се е случило, макар и често да се замислял за това.
Двете по-големи сестри решили да спечелят Тийм. Един ден тръгнали по брега заедно със сестра му тъкмо когато се здрачазало, за да изчакат завръщането му у дома. Когато сестрата на Тийм го видяла да идва, попитала двете момичета дали и те го виждат. И двете заявили, че го виждат съвсем ясно. Сестра му запитала от какво са ремъците на рамената му, а те се замислили и отвърнали: „От сурова кожа". Тийм разбрал, че лъжат, и ги оставил да видят само палтото и мокасините му, когато ги свалял. Тогава двете се изплашили и смутено забързали нататък, без да кажат дума. След дълго време най-малката сестра решила и тя да направи опит да види Тийм. Закърпила старите си дрехи и сложила по себе си малко бедни накити, които имала, а после скришом тръгнала да излиза, без да я видят сестрите й. Но те я усетили, Започнали да се смеят и да й се подиграват, за да я обезкуражат, но тя вече си била наумила да отиде и тръгнала. Когато хората научили какво е решила да прави, станало им мъчно за нея, защото усещали, че едва ли тя би имала късмет, след като толкова много девойки не бяха успели да го видят.
Когато настъпила нощта, сестрата на Тийм, която била много любезна с момичето, тръгнала по брега редом с нея, за да посрещнат заедно Тийм. Когато го наближили, сестра му запитала момичето дали може да го види, а то отговорило тъжно:
— Не.
Сестрата на Тийм останала доволна от честния отговор на момичето и отново я запитала дали вече не го вижда. Момичето се сепнало и отговорило:
— Да, но да! Той е прекрасен!
Тогава сестрата на Тийм запитала с какво тегли шейната си и момичето отговорило: 
— С дъгата.
— А с какво е завързана? — попитала сестрата на Тийм.
— С Млечния път — отговорило озадаченото момиче.
— Ти наистина видя моя брат — казала сестрата на Тийм.
Знаела, че Тийм нарочно се показал на момичето, защото то казало истината, когато отвърнало „не".
Сестрата на Тийм взела момичето със себе си у дома, измила белезите по лицето й така, че те изчезнали, и натрила с вълшебно масло косата й, за да порасне отново дълга, както преди. Сетне облякла момичето с хубави дрехи, дала й красиви накити и я повела към мястото на булката. Върнал се Тийм и седнал до нея. Тя му станала жена, помагала му в работата и били много щастливи.

Имало едно време един цар на име Берендей. Той имал трима сина. Най-малкият се казвал Иван. Царят имал великолепна овощна градина, в която растяло ябълково дърво със златни ябълки. Започнал някой да спохожда царската градина и да краде златните ябълки. Дожаляло му на царя за градината. Заповядал той да я пазят. Но нито един пазач не могъл да хване крадеца.
Царят престанал да яде и да пие, поболял се от мъка. Започнали синовете да утешават баща си:
– Не се кахъри, тате, ние сами ще се хванем да пазим градината.
Най-големият син рекъл:
– Днес е мой ред, отивам да пазя градината от крадеца.
Тръгнал големият син. Ходил нагоре-надолу, докато настъпила нощта, но никого не забелязал, отпуснал се на меката трева и заспал.
На сутринта царят го попитал:
– Е, какво, ще ме зарадваш ли? Видя ли крадеца?
– Не, мили татко, цяла нощ не мигнах, очи не затворих, но никого не видях.
На другата вечер тръгнал да пази средният син и също спал цяла нощ, а сутринта казал, че не е видял никакъв крадец.
Дошло време най-малкият брат да отиде да пази. Тръгнал Иван-царският син да пази бащината градина и даже не посмял да приседне, камо ли да легне. Като го налегнела дрямка, той се умивал с роса от тревата и сънят бягал от очите му.
Настъпила полунощ и на него му се сторило, че в градината нещо засветило. Ставало все по-светло и по-светло. Цялата градина грейнала. Видял Иван, че на ябълковото дърво кацнала Жар птица и започнала да кълве златните ябълки.
Иван-царският син полекичка се промъкнал до дър¬вото и хванал птицата за опашката. Жар птица трепнала и отлетяла, но в ръката му останало едно перо от опашката й.
Отишъл сутринта Иван-царският син при баща си.
– Е, как е, драги ми сине, видя ли крадеца?
– Тате, за хващане – не съм го хванал, но видях кой ни яде ябълките. Ето какво съм донесъл за спомен от крадлата. Защото това, тате, е Жар птица.
Взел царят перото и оттогава започнал и да яде, и да пие, и да не се кахъри. По едно време му дошло на ум за тази Жар птица.
Извикал той синовете си и им рекъл:
– Деца мои, да бяхте оседлали три хубави коня, да бяхте поскитали по белия свят, нови места да научите, белким ви попадне някъде Жар птица.
Синовете се поклонили на баща си, оседлали три хубави коня и се отправили на дълъг път: най-големият поел на една страна, средният – на друга, а Иван-царският син тръгнал на трета страна.
Вървял Иван що вървял малко ли, много ли, никой не знае. Денят бил летен. Изморил се царският син и слязъл от коня, спънал го, а той самият легнал да поспи.
Минало се колкото се минало, събудил се Иван-царският син и какво да види – конят му го няма. Тръгнал да го търси, вървял, вървял и намерил коня си – само оглозгани кости от него останали.
Натъжил се Иван-царският син: къде ще върви без кон толкова далеч?
„Е, какво да се прави – си помислил той, – щом като съм се хванал, няма как."
И тръгнал пеш. Вървял, вървял, до смърт се изморил. Седнал той загрижен на меката трева. Изневиделица дотичал при него един сив вълк:
– Какво си се натъжил, Иване-царски сине, какво си клюмнал глава?
– Как да не тъжа, сиви вълко? Останах без хубавия си кон.
– Иване-царски сине, аз ти изядох коня… Жал ми е за тебе! Разкажи ми защо си се отправил на дълъг път, за къде си тръгнал?
Тате ме изпрати по белия свят да намеря Жар птица
– Та ти със своя кон и три години не би стигнал до Жар птица. Само аз знам къде живее тя. Тъй да бъде – щом като съм ти изял коня, ще ти бъда верен слуга. Качи се на гърба ми и се дръж по-здраво.
Качил се царският син на гърба му и сивият вълк препуснал – сините планини само се мярвали в очите, реките и езерата само блясвали с водите. Стигнали те до една висока крепост. Сивият вълк му рекъл:
– Слушай ме, Иване-царски сине, и запомняй: прескочи стената и не се бой, часът е удобен, всички пазачи спят. Ще видиш в палата прозорче, на прозорчето стои злат¬на клетка, а в клетката има Жар птица. Ти вземи птицата, пъхни я в пазвата си, но гледай да не се докоснеш до клетката.
Иван-царският син прескочил стената, видял палата, на чието прозорче стояла клетката с Жар птица. Той взел птицата, пъхнал я в пазвата си и се загледал в клетката. Сърцето му се свило: „Ах, каква е хубава – златна и скъпоценна! Как да не я взема!" 
И забравил какво му е поръчал вълкът.
Само като се докоснал до клетката, в крепостта се разнесли звуци: затръбили тръби, загърмели барабани, събудили се пазачите, хванали Иван-царския син и го повели при цар Афрон. Цар Афрон се разгневил и попитал:
– Чий син си ти и откъде си?
– На цар Берендей съм син – Иван-царският син.
– Ах, какъв срам! Царски син, а се хванал да краде!
– А вашата птица цялата ни градина съсипа!
А ти, ако беше дошъл при мене и честно би ме попитал, аз и така щях да ти я дам от уважение към твоя баща, цар Берендей. А сега по всички градове ще пусна лоша дума за вас… Но хайде от мене да мине, ако ми свършиш една работа, ще ти простя. В едно царство живее цар Кусман, който има златогрив кон. Доведи ми този кон и аз ще ти дам Жар птица заедно с клетката.
Натъжил се Иван-царският син и се запътил към сивия вълк. А вълкът му рекъл:
– Нали поръчах да не пипаш клетката! Защо не ме послуша?
– Ех, прости ми, прости ми, сиви вълко.
Да, сега – прости… Добре, качвай се на гърба ми. Като си се хванал на хорото, ще го играеш докрай.
Пак препуснал сивият вълк с Иван-царския син. Колко път изминали, никой не знае, но стигнали до крепостта, където държали златогривия кон.
– Прескочи стената, Иване, пазачите спят. Отиди в ко¬нюшнята, вземи коня, но гледай да не пипнеш юздата!
Прехвърлил се Иван-царският син в крепостта – там всички пазачи спели. Вмъкнал се в конюшнята, хванал коня със златната грива, но го привлякла юздата – тя цялата била украсена със злато и скъпоценни камъни; на златогривия кон само такава му подхождала.
Докоснал се Иван до юздата и цялата крепост гръмнала: затръбили тръби, забили барабани, събудили се пазачите, хванали царския син и го повели при цар Кусман.
– Ти кой си и откъде си?
– Аз съм Иван-царският син.
– Я гледай с какви глупости си се захванал – коне да крадеш! Та това и обикновеният селяк не би го направил. Но добре, ще ти простя, ако свършиш една работа. Цар Далмат има дъщеря – Елена Прекрасна. Открадни я, доведи ми я и аз ще ти подаря златогривия кон заедно с юздата.
Още повече се натъжил царският син и се върнал при сивия вълк.
– Нали ти казах, Иване, не пипай юздата! Пак не ме послуша.
– Ех, прости ми, прости ми, сиви вълко.
– Ха, сега – прости.. . Но хайде от мен да мине, качвай се на гърба ми.
Пак се понесъл сивият вълк с Иван-царския син. Стигнали те при цар Далмат. В градината на неговата крепост се разхождала с дойките и бавачките си Елена Прекрасна.
Сивият вълк рекъл:
– Този път няма да те пусна, сам ще отида. А ти тръгвай по обратния път, аз скоро ще те догоня.
Иван-царският син тръгнал по обратния път, а сивият вълк прескочил стената и отишъл направо в градината. Приклекнал зад един храст и започнал да наблюдава: Елена Прекрасна излязла с дойките и бавачките си. Разхождала се из градината и само като изостанала малко от своите пазителки, сивият вълк я грабнал, метнал я на гърба си и хукнал да бяга.
Иван-царският син вървял по пътя за в къщи, когато ненадейно го настигнал сивият вълк, а на гърба му седяла Елена Прекрасна. Зарадвал се Иван-царският син, а вълкът му рекъл:
– Качвай се бързо на гърба ми, че може да хукнат да ни гонят.
Понесъл се сивият вълк с Иван-царския син и Елена Прекрасна по обратния път – сините планини само се мярвали в очите, реките и езерата само блясвали с водите. Скоро те пристигнали при цар Кусман.
Попитал сивият вълк:
– Ти какво си се омърлушил, Иване, какво си се натъжил?
– Как да не тъжа, сиви вълко? Кажи ми как да се разделя с такава красота? Как да сменя Елена Прекрасна с коня?
Отговорил му сивият вълк:
– Няма да те разделя с такава красота – ще я скрием някъде, а аз ще се превърна в Елена Прекрасна и ти ще ме заведеш при царя.
Скрили те Елена Прекрасна в една горска къщичка. Сивият вълк се преметнал през глава и се превърнал в Елена Прекрасна. Повел го Иван-царският син при цар Кусман. Царят се зарадвал и започнал да му благодари:
– Благодаря ти, Иване-царски сине, че ми намери невеста.
Вземи златогривия кон с юздата.
Метнал се Иван на коня и препуснал към Елена Прекрасна. Взел я, качил я на коня и тръгнали те по пътя.
А цар Кусман вдигнал сватба и пирувал от сутринта до вечерта. Когато трябвало да си лягат, царят повел Елена Прекрасна в спалнята, но като легнал в леглото – какво да види! – вълча муцуна вместо младата жена! Царят от страх паднал от леглото, а вълкът – дим да го няма.
Догонил сивият вълк Иван-царския син и го попитал:
– Какво пак си се умислил, Иване?
– Как да не мисля? Жал ми е да се разделя с това съкро¬вище – златогривия кон, не ми се сменя с Жар птица.
– Не тъжи, аз ще ти помогна.
Стигнали те до цар Афрон. Вълкът рекъл:
– Скрий този кон и Елена Прекрасна, а аз ще се превърна в златогрив кон и ти ще ме закараш при цар Афрон.
Скрили те Елена Прекрасна и златогривия кон в гората. Иван-царският син повел вълка при цар Афрон. Царят се зарадвал и му дал Жар птица със златната клетка.
Върнал се Иван-царският син пеш в гората, качил Елена Прекрасна на златогривия кон, взел златната клетка с Жар птица и тръгнал по пътя за родната си страна.
А цар Афрон заповядал да му докарат подарения кон и тъкмо се приготвил да се качи на него, конят се превърнал на сив вълк. Царят от страх паднал на мястото си, а сивият вълк – дим да го няма! – и скоро догонил Иван-царския син:
– А сега сбогом, аз по-нататък няма да идвам.
Иван-царският син три пъти му се поклонил доземи, поблагодарил на сивия вълк с уважение. А той му казал:
– Не се сбогувай с мене навеки, аз още ще ти потрябвам.
Иван-царският син си помислил: ,,3а какво може да ми потрябваш? Всичките ми желания са изпълнени." Качил се на златогривия кон и отново потеглил с Елена Прекрасна и с Жар птица. Стигнал той до родните краища и решил да си отдъхне. Имал малко хлебец със себе си. Похапнали малко, с изворна вода утолили жаждата си и легнали да си починат.
Не щеш ли, през това време оттук минали братята му. Ходили те по разни земи, търсили Жар птица, но се върнали с празни ръце.
Натъкнали се те на него и що да видят – Иван-царският син всичко намерил. Уговорили се по-големите братя: – Я дай да убием брата и спечеленото ще бъде наше.
Решили се те и убили Иван. Яхнали златогривия кон, взели Жар птица, качили на коня Елена Прекрасна и я запла¬шили:
– Дума да не си продумала в къщи!
Мъртъв лежал Иван-царският син, над него вече гарвани се виели. Изневиделица изскочил сивият вълк, хванал един гарван с гарджето му:
– Лети по-бързо, гарване, за жива и мъртва вода. Ако донесеш, ще пусна гарджето ти.
Нямало какво да се прави, литнал гарванът, а вълкът останал с гарджето му. Летял колкото летял гарванът, но донесъл жива и мъртва вода. Напръскал сивият вълк раните на Иван-царския син с мъртва вода и те зараснали; напръскал го с жива вода и Иван оживял.
– Ама че здравата съм заспал!…
– Здравата беше заспал – му казал сивият вълк. – Ако не бях аз, съвсем нямаше да се събудиш. Родните ти братя те убиха и всичко спечелено от тебе отмъкнаха. Качвай се бързо на мене.
Препуснали те след братята и скоро ги настигнали. Сивият вълк ги разкъсал на парчета и ги разхвърлил по полето.
Иван-царският син се поклонил на сивия вълк и се простил с него завинаги.
Върнал се в къщи Иван-царският син, яхнал златогривия кон, донесъл за баща си Жар птица, а за себе си невеста – Елена Прекрасна.
Зарадвал се цар Берендей и започнал да разпитва сина си. Разказал Иван как му помогнал сивият вълк да спечели това, което донесъл, как братята му го убили, докато спял, как сивият вълк после ги разкъсал.
Потъгувал цар Берендей и скоро се утешил. А Иван-царският син се оженил за Елена Прекрасна и заживели те спокойно и щастливо.

Един баща имал трима синове. Двамата били едри и хубави. Третият бил нисък, дребен, с голяма глава. Казвали му Главчо. Посял бащата пшеница. Тя израсла буйна и едра за чудо и приказ. Но научило се някакво животно да влиза нощем в нивата.
Един ден бащата казал на синовете си:
— Деца, отсега нататък ще вардите по ред нивата, та дано хванете животното, що прехапва класовете.
Първата вечер отишъл най-големият син. Скрил се в житото. Седнал да чака. Чакал, чакал — няма нищо. Додрямало му се. Заспал. Събудил се по едно време, гледа — съмнало се. Отишъл си и рекъл на баща си:
— Тате, цяла нощ вардих. Нищо не можах да видя.
Втората вечер отишъл средният брат. И той вардил, докато притъмняло, па си легнал. Чак сутринта се събудил. Отишъл си вкъщи. Казал на баща си:
— Не отивам вече, татко. Цяла нощ вардих, нищо не можах да видя.
Третата вечер отишъл Главчо. Скрил се в нивата и седнал на един камък да чака. Станало среднощ. Главчо не заспива. По едно време нещо зашумяло. Гледа Главчо: хубав бял кон гази нивата и прехапва класовете.
Момъкът не се уплашил.Разпасал си пояса, направил примка и се снишил в нивата. Конят дошъл наблизо, без да го забележи. Главчо хвърлил примката на главата му и го хванал. Конят взел да се моли:
— Пусни ме, Главчо! Голяма добрина ще ти направя!
— Каква добрина?
— Ще видиш.
— Ами ще влизаш ли пак в нивата?
— Няма да влизам, Главчо.
— Ще те пусна, коньо, ала кажи ми как ще те намеря, ако ми потрябваш!
— Много лесно — рекъл конят. — Свирни три пъти и извикай: „Вихрогоне, ела тук!" — и аз тозчас ще дойда.
Главчо го пуснал.
На сутринта рано-рано си отишъл.
Братята почнали да му се смеят:
— Е, Главчо, хвана ли нещо?
— Хванах. Среднощ дойде голям бял кон. Хванах го с пояса. Даде дума, че няма вече да влиза в нивата, и аз го пуснах.
— По-малко се хвали! — рекли братята. — Ти да видиш такъв кон, ще бягаш три дена надалече!
Главчо нищо не им казал. Легнал си и заспал.
Наскоро царят разгласил по цялото царство да се съберат в столнината всички хора и богати и бедни, и прости и учени, и селяни и граждани, и мъже, и жени. Три дни ще се веселят. Всеки момък, който има коне, да избере най-хубавия и с него да се яви. Ще има надпрепускване. Който надмине всички, той ще се ожени за царската дъщеря.
Тръгнали братята на Главчо да погледат веселбата в столнината. Главчо им се помолил:
— Вземете и мене да видя какво става в столнината!
Братята му се присмели:
— И без тебе ще мине. Ще дойдеш там за смях на хората!
Главчо си премълчал. Като заминали братята му, той нарамил торбичката и отишъл в гората. Свирнал три пъти и извикал:
— Вихрогоне, ела тук!
Тозчас конят дотърчал и рекъл:
— Влез в дясното ми ухо и излез през лявото!
Главчо направил, каквото му рекъл конят. Като излязъл през лявото ухо, той станал хубав като слънце. Яхнал коня и се озовал в столнината. Спрял се на широкия мегдан и погледнал наоколо. Хора, хора — яйце да хвърлиш, няма къде да падне. И коне — един от друг по-хубави. Но като неговия други няма. Царската дъщеря гледала от чардака на двореца.
По едно време царският глашатай извикал:
— Хайде, които ще се надпрепускат, нека дойдат пред двореца! Хайдее!
Конниците се струпали пред двореца. Дошъл и Главчо. Всички обърнали очи кьм него. Такъв снажен юнак и такъв хубав кон никой не бил виждал. Главчо плеснал с камшика и извикал:
— Който желае, нека излезе да се надпрепускаме!
И конят му се изправил на задните крака.
Никой не се наел да излезе. Глашатаят подканил бързоконците отново. Пак никой не излязъл. Уплашили се всички. Тогава Главчо бутнал коня и отлетял като стрела.
Стигнал в гората. Слязъл от коня. Влязъл в лявото му ухо, излязъл из дясното и станал пак такъв, какъвто бил по-напред. Набрал си гъби в торбичката и си отишъл.
Върнали се и братята. Почнали да разказват на баща си какво чули и що видели на веселбата: как дошъл млад хубавец с кон вихрогон, как се изплашили всички бързоконци и никой не се наел да се надпрепуска с него, как юнакът бутнал коня и отлетял като вятър.
А Главчо лежал на одъра и току се подсмивал.
— Дали ще се върне пак юнакът? — попитал бащата.
— Трябва да се върне — рекли синовете, защото веселбите продължават три дена.
На другия ден братята пак заминали за столнината. Главчо нарамил торбичката, отишъл в гората, свирнал три пъти и викнал:
— Вихрогоне, ела тук!
Конят дошъл. Главчо влязъл в дясното му ухо, излязъл през лявото и станал пак хубав като слънце. Яхнал коня и право в столнината.
Като го видели хората, отдалече взели да му струват път. Главчо плеснал с камшика, па извикал:
— Кой желае да се надпрепусква?
— Аз! — извикал един бързоходец. — Пущай!
Дорде каже тоя „пущай",Главчо отлетял като стрела. Бързоконецът бил насред пътя, а Главчо се връщал вече.
— Хайде — рекъл, — има ли друг да излезе?
Излязъл втори юнак. Главчо и него надбягал. Излязъл трети. И него надпреварил, па извикал:
— Има ли още някой?
Никой не се наел. Главчо бутнал коня и се изгубил.
На третия ден пак долетял. Царският глашатай излязъл на чардака при царкинята, па извикал: „Слушайте, бързоконци! Днес е последният ден за надпреварване. Който надпрепуска, него ще поздрави царската дъщеря с копринена кърпа. Нему ще даде пръстена си и той ще стане царски зет!"
Изправил се Вихрогончо. Викнал Главчо:
— Хайде, бързоконци! Кой ще се надпрепуска?
Наел се най-добрият юнак. Пуснали конете. Юнакът бил още насред пътя, а Главчо се връщал вече. Посрещнал го радостно народът. Царската дъщеря му замахала с кърпичката и му показала пръстена.
Главчо дръпнал юздите. Вихрогончо скочил наспоред чардака. Грабнал Главчо кърпичката и пръстена, па извикал високо:
— Довиждане, хубавице! Утре ще доведа сватбарите!
И царският годеник отлетял като вятър.
Върнали се пак братята вкъщи. На другия ден пак почнали да разказват на баща си за незнайния конник: как надпрепуснал най-добрия юнак и как грабнал кърпичката и пръстена на царската дъщеря.
А Главчо станал от одъра и попитал:
— Ами покани ли ви царската дъщеря на сватба?
— Тя нас ли ще покани, глупчо! — отвърнали братята.
А Главчо добавил:
— Тя като не ви е поканила, аз ви поканвам. Хайде, стягайте се за царската сватба!
И той им показал кърпата и пръстена.
Дигнало се цялото село. Отишли всички на Главчовата сватба. Три дни яли пили и се веселили.

Имало едно време един цар. Веднъж той излязъл на балкона и видял двора змия, която си играела със своите малки змийчета. Погледал ги царят и рекъл:
— Колко щях да съм щастлив, ако имах и аз дете, което да мога да милвам. Че да не съм по-лош от тази змия, та нямам дори змийче?
Чула съдбата думите на царя и му изпратила змийче.
Дошли да го поздравят.
— Царю — казали му, — поздравяваме те, твоята жена е родила, жалко само, че е родила змийче.
— Благодаря на бога и за това — отговорил царят, — изглежда, че такава му е волята!
Змийчето растяло не с дни, а с часове. След една неделя то се превърнало в дракон. Царските слуги не знаели какво да правят с него. Змийчето все пищяло и искало да яде, но когато му давали храна, извръщало глава и все се опитвало да руши стените.
Веднъж, когато дъщерята на назира дошла да види змийчето, то я сграбчило за ръката, вмъкнало я в стаята и я погълнало. Тогава всички разбрали, че трябва да го хранят с девойки.
Царят заповядал да намират за змийчето всеки ден по една девойка, Царските хора се втурнали да търсят бездомни деца, за да хранят с тяя змийчето.
Веднъж те намерили една девойка на име Аревахат и я завели при царя.
— Хвърлете я на сина ми! — заповядал царят.
Царските хора от страх не смеели вече да отварят вратата и затова спуснали Аревахат през една дупка в покрива.
— Добро утро, княже — рекла Аревахат, като останала сама със змийчето.
При тези й думи змийчето свлякло змийската си кожа и се превърнало в прекрасен момък. Той седнал до девойката и двамата веднага се обикнали,
Когато царят изпратил да разберат какво е станало с девойката, царският син казал:
— Защо сте затворили вратата, отворете!
Отворили вратата и изтичали да доложат на царя за случилото се. Като видял, че змийчето се е превърнало в такъв красив момък, царят много се зарадвал. Харесала му и Аревахат.
— Е, какво искаш сега, синко? — попитал го царят.
— Сто години да живееш, царю, искам да ме ожениш за Аревахат — отговорил синът му.
Царят дал съгласието си.
Вдигнали сватба, пирували седем дни и седем нощи поред и пили за здравето на Аревахат и княза.
След сватбата царят извикал при себе си Аревахат и я помолил да му разкаже коя е и откъде е.
— Сто години да живееш, царю — започнала Аревахат, — аз бях сиротна девойка: нямах нито баща, нито майка. Имах само една мащеха. Тя всеки ден ми даваше по фунт вълна и ми заръчваше: «Изведи стадото в полето, изпреди тази вълна и се върни довечера.» Даваше ми и корав комат хляб и казваше:
— Половината от този хляб ше върнеш довечера!
Един ден аз предях, изправена на една скала. Изведнъж гледам — скалата се разтвори и вретеното ми падна в цепнатината. Наведох се и видях долу пещера, в която седеше една бабичка. Помолих я да ми подаде вретеното.
— Не мога да стана от мястото си, девойко, слез долу и си го вземи! — рече тя.
— А как да сляза при тебе?
— По дола, девойко!
Тръгнах аз по дола и видях, че вратата па пещерата е отворена. Влязох вътре, взех си вретеното и тръгнех да си отивам, но вратата беше изчезнала.
— Бабо, къде се дяна вратата? — попитах аз.
— Дъще, ела при мене, искам да ти кажа нещо, а после ще ти покажа вратата.
Когато се приближих до бабичката, тя рече:
— Вземи метлата и премети в къщи. Аз изметох и бабичката ме попита:
— Чий дом е по-чист — моят или вашият?
— Твоят е по-чист, бабо — отвърнах аз, макар че у нас беше по-чисто. После тя ми каза:
— Дъще, седни до мене, аз ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко.
Когато направих и това, бабичката ме попита:
— Чия глава е по-чиста — моята или майчината ти?
— Твоята, бабо — отговорих аз.
После бабичката рече:
— Приспа ми се, я дай да си сложа главата на твоите колене и да подремна малко. Щом заспя, когато потече черна вода, не ме буди; когато потече червена вода, не ме буди. Но когато потече жълта вода, веднага ме разбуди.
— Добре — казах аз.
Бабичката заспа. Гледам, потече черна вода — аз дума не обелвам.
После потече червена — аз все си мълча, но когато потече жълта вода, извиках:
— Бабо, ставай, потече жълта вода!
Бабичката скочи веднага, сграбчи ме за краката и ме потопи във водата. Косите ми станаха като златни. После тя ми посочи вратата и рече:
— Сега, девойко, иди си със здраве!
Излязох аз от пещерата и се запътих към нашето стадо.
«Какво да правя сега — казах си на ума, — ако се явя с тези златни коси пред мащехата си, тя ще ме пребие и ще ми ги изскубе.»
Помолих един овчар да заколи едно агне, месото да вземе за себе си, а кожата да даде на мене.
— Ще направя това заради тебе — рече овчарят, стана и закла агнето,
— Поседи малко — рече ми той, — ще изпека шиш-кебап и ще го изядем заедно.
Изпече той кебапа, изядохме го, а после ми даде кожата на агнето. Аз я надянах на глава и скрих косите си. Когато кожата изсъхна на слънцето, събрах стадото и вечерта го подкарах към къщи.
Щом влязох вътре, мащеха ми се нахвърли върху мене:
— Защо не си изпрела всичката вълна? — и ме удари. — Я ела насам, ще ти измия главата, днес е събота.
— Не искам да си мия днес главата — отвърнах аз.
Тогава родната дъщеря на мащеха ми скочи от мястото си, дръпна кожата от главата ми и моите златни къдри се разпиляха по раменете.
— Какво значи това? — изкрещя мащеха ми.
Разказах й всичко от игла до конец.
— Гледай утре сутринта да заведеш и моята дъщеря на скалата, нека и тя да има златни къдри — сърдито рече мащеха ми.
На сутринта, още в зори, тя изкара стадото, даде на сестра ми фунт вълна, хляб и тръгнахме на път. После аз показах на сестра си скалата, Тя се изкачи отгоре и почна да преде. Скалата се разтвори и вретеното й падна в цепнатината. Сестра ми се наведе, видя бабичката в пещерата и сърдито извика:
— Бабо, подай ми вретеното!
— Девойко, аз съм стара, не мога да стана от мястото си.
— А къде е входът за пещерата?
Откъм дола.
Сестра ми влязла в пещерата, взела си вретеното и като не намерил вратата, попитала:
— Бабо, а къде е вратата? — Ела, девойко — отговорила бабичката, — искам да ти кажа нещо. Сестра ми се приближила до пея, а бабичката я попитала:
— Чип дом е по-чист — моят или вашият?
— Разбира се, че нашият! — Добре, не ми придиряй, аз съм стара жена, няма кой да шета в къщи. Я седни, ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко. Когато сестра ми я попощила, бабичката попитала:
— Чия глава е по-чиста — моята или на майка ти?
— Е, разбира се, че на майка ми главата е по-чиста.
— Девойко — рекла бабичката, — аз ще позаспя малко. Когато потече жълта вода, не ме буди; когато потече червена, не ме буди. Но когато потече черна вода, разбуди ме!
Бабичката заспала. Потекла жълта и червена вода — сестра ми не я разбудила; потекла черна вода — чак тогава я разбудила. Бабичката станала, сграбчила я за краката и я потопила в черната вода. Нещастната ми сестра почерняла цялата, а на челото й повиснало парче кожа.
— Е, сега можеш да си идеш, вратата е отворена — рекла бабичката.
Сестра ми се обърнала и като видяла, че вратата е отворена, грабнала вретеното си и излязла от пещерата.
Когато дойде при мене, аз я погледнах, ужасих се и попитах:
— Какво е станало с тебе?
— Не зная — отговори тя, — бабата ме потопи във водата и аз станах такава.
Така и се върнахме в къщи. Когато погледна дъщеря си, мащеха и грабна една тояга, преби ме от бой и ме изгони от къщи. Излязох на полето; седнах под едно дърво и заплаках. Тогава дойдоха твоите хора и ме отведоха.
Аз ги попитах:
— Къде ме водите?
— Водим те при царския син — отвърнаха ми те.
Ето на как попаднах тук.