Чуй всички приказки

Веднъж котката срещнала лисицата в гората. Тъй като мислела, че лисицата е много умна, много е живяла и патила и е на голяма почит в целия свят, спряла я и радушно я заговорила:
– Добър ден, Кумичке-Лисичке, как си, какво правиш? Как преживяваш в тия усилни години?
Лисицата, която била ужасно високомерна, огледала котката от главата до петите, придавала си дълго важност и мълчала. Все пак накрая рекла:
– О ти, жалка мустакано, пъстрокожа глупачке, гладнице и мишеловке, какво те е прихванало? Осмеляваш се да питаш как съм? Какво си учила ти? Какво умееш?
– Умея едно-единствено нещо отвърнала котката скромно.
– Какво е това едно умение? – попитала лисицата.
– Ако ме подгонят кучета, мога да се покатеря на някое дърво и така да се спася.
– Това ли е всичко? – рекла лисицата. – Аз пък умея сто неща и освен това имам торба, пълна с лъжи. Жал ми е за тебе, ела с мене и аз ще те науча как да се спасяваш от кучетата.
В тоя миг се задал ловец с четири кучета. Котката бързо-бързо се покатерила на едно дърво и седнала на самия връх, дето клоните и шумата напълно я скривали.
– Развържи торбата с лъжите, Кумичке-Лисичке, развържи торбата с лъжите! – викнала котката от дървото, но кучетата вече били хванали лисицата и я държали здраво. – Ай, Кумичке-Лисичке – обадила се пак котката, – загази ти с твоите сто умения. Ако можеше да се покатериш на дървото като мене, нямаше да се простиш сега с живота.

Тлинкитът разказва, че когато светът бил още млад, Бобърът и Таралежът били приятели. Таралежът пазел своя приятел от мечки и не губел търпение, когато се случело Бобърът да му изиграе някой номер. Бодливкото не бил особено умен и много от животните му се присмивали, но все пак гледали в такива моменти да стоят настрана от бързата му силна опашка. Един ден Бобърът изиграл много лош номер на своя приятел. Поканил на гости в дупката си Таралежа, макар да знаел, че Таралежът не може да се гмурка под водата. Но Таралежът не знаел това.
Бобърът казал на Таралежа да се покатери на гърба му и заедно тръгнали към дупката. Когато стигнали до дома му, Бобърът казал на своя приятел да го последва и се гмурнал към подводната врата. Таралежът не могъл да го последва, затова се покатерил на покрива на къщичката и почакал малко, докато Бобърът се появи на повърхността. Но Бобърът вече не се показал и когато започнало да се здрачава, бедният Таралеж се спуснал във водата и се опитал да доплува до брега. Леките му игли му помагали да се носи по водата, но той не можел да се придвижи към брега. Покатерил се отново на къщичката и извикал силно своя приятел Росомаха да му подари дъха на северния вятър. Когато Таралежът се сдобил с тази студена сила, замразил с твърд лед езерото. Спуснал се на леда и запълзял бавно по хлъзгавата покривка към брега. С радост стигнал до бърлогата си, под един голям камък, жив, но безкрайно ядосан на Бобъра.
Минали няколко слънца, преди Таралежът отново да види Бобъра. Бобърът седял на края на езерото и се преструвал, че е ядосан, защото Таралежът не го бил последвал. Таралежът заявил, че много съжалява, и поканил Бобъра на гости на върха на дървото. Бобърът не можел да се покатери на дървото, но си помислил колко хубаво би било да погледне езерото отвисоко и отвърнал, че ще отиде, стига приятелят му да му помогне. Таралежът наистина му помогнал да се изкачи на дървото, като използвал пътечките от полуповалени дървета, които образували удобен наклон нагоре и по големите кедрови клони, където Бобърът се чувствувал в безопасност. На края Таралежът отвел Бобъра на най-горните клони на едно високо дърво. Оставил го там. Тъмнината се спуснала веднъж, два пъти, преди Катерицата да чуе виковете на Бобъра за помощ.
Отначало Бобърът направил опит да се спусне по дървото, но Катерицата му показала, че е по-добре да тръгне с главата надолу. Рунтавелка обяснила на Бобъра къде да издялка стъпала с острите си зъби и след много дълго време той стигнал до земята. Оттогава Бобърът и Таралежът вече не са приятели.

Отдавна, много отдавна, в село Кяким, или Дома на орлите, което се намирало в подножието на Гърмящата планина в земите на зуните, живеела дъщерята на главния жрец на селото била красива девойка и обичала чистотата повече от всичко друго. Не можела да понася никаква мръсотия и често се къпела във "Вира на апачите", за който индианците пуебло знаели, че се счита за свещен от могъщата Змия на морето, наречена Коловиси. Тъй като притежавала голяма магическа сила, змията научила, че девойката оставя нечистотии в свещените води на извора и измислила начин не само да спре девойката, но и да я накаже.
Когато девойката отново отишла на извора да се изкъпе, изненадана видяла красиво малко дете да пляска и да се смее в прохладните, чисти води. Детето всъщност било змията-вълшебник, който чрез магията си можел да приема различни форми. Ако девойката знаела това, щяла да избяга, за да се спаси в къщата на своя баща, жреца. Тя не можела да си представи откъде се е появило това малко дете и зорките й очи погледнали на север, на юг, на изток и на запад, за да потърсят родител или друг, който би могъл да доведе щастливото дете при извора, Не видяла никого и решила, че детето е изоставено от някоя жестока майка, която го е захвърлила на милостта на непознати хора „Бедното детенце — казала си девойката. — Ще го взема в моя дом и ще се грижа за него."
Девойката взела детето на ръце и нежно му заговорила. Сетне го изнесла на хълма, у дома си. Изкачила се по дървената стълба. до стаята, където живеела, и поставила детенцето върху куп с одеяла. Стаята на девойката била високо в жилището и отделена от другите стаи, понеже тя не можела да понася праха и мръсотиите в другите стаи.
Без да мисли за времето, девойката заиграла с детето, което се смеело, гукало и весело се търкаляло по одеялата. Тя вече обичала детето и сърцето й ликувало.
В това време другите сестри приготвили вечерята и подредили всичко в очакване на по-голямата си сестра. След известно време те се зачудили къде може да се бави. Щели още повече да се разтревожат, ако не бил старият им баща, който казал, че тя сигурно е още на извора да пере и да се къпе. Затова изпратил една от дъщерите си на извора да я извика.
Когато малката дъщеря видяла, че сестра й не е на извора, забързала към дома и заизкачвала стълбата към стаята на по-голямата си сестра. Погледнала през вратата и изненадана забелязала, че сестра и си играе безгрижно с непознато дете. Хукнала да разкаже на баща си какво е видяла. Другите момичета поискали да изтичат и видят детето, но старият жрец замълчал и се замислил. Знаел, че изворът е свещен, и се страхувал, че дъщеря му е обладана от някаква магия. Бащата наредил на другите си дъщери да останат при него. Казал им, че никоя майка не би оставила детето си в извора и че се страхува да не би тази мистерия да има по-дълбок смисъл, отколкото те си представят. Дъщерите повикали сестра си да слезе на вечеря, но тя дори не отговорила.
След известно време на детето му се приспало и девойката го положила на едно легло. Легнала до него и скоро заспали непробудно. Девойката спяла дълбоко, а детето само се престру¬вало, че спи, за да стане магията. То започнало да се издължава също като в някой кошмарен сън и на края се превърнало в огромна змия. Спираловидните й извивки все повече изпълвали стаята, докато най-сетне всичко заблестяло в огромни люспести кръгове. Като поставила глава близко до главата на спящата девойка, змията я привлякла в своите спирали и завършила, като лапнала опашката си. Когато нощта си тръгнала, за да пусне деня, закуската била сложена, но по-голямата сестра все не отговаряла на виковете на своите сестри. Макар старият баща да твърдял, че без съмнение дъщерята мисли само за детето и ще трябва да закусят без нея, любопитството накарало най-малката сестра да изтича до стаята и да почука на вратата. Като не получила отговор, тя опитала да отвори вратата, но не успяла. Изплашена, тя се втурнала към отдушника за дима на тавана на стаята, където било семейството й, и извикала за помощ. Всички, освен стария баща, затичали към вратата на спалнята и заблъскали с всички сили. Успели да отворят вратата само на един пръст разстояние и като надникнали вътре, видели огромните, бляскащи спирали на змията. Жените хукнали с писъци към баща си. Той им наредил да мълчат и после обяснил, че както отначало се страхувал, голяма магия нападнала дома. им, но все пак е възможно той, като жрец и мъдрец, да може да направи нещо, за да я развали. Старецът, разтревожен и ядосан на глупостта на най-голямата си дъщеря, отишъл до вратата на стаята. Блъснал вратата и заговорил на Змията на морето. Помолил я да пусне дъщерята да се завърне при баща си, за да може той да изкупи греховете й. Казал, че знае всичко: щом дъщеря му е пленница на змията, тя трябва да й принадлежи и ще трябва да се върне при нея. Още веднъж жрецът обещал на змията да й даде дъщеря си за жена и продължил да моли прошка за себе си и за дъщеря си.
Докато жрецът се молел, огромната змия отпуснала спиралите си, което силно разтърсило цялата къща. Сътресението било тъй мощно, че селяните потреперали. Събудена от сътресението девойката надала отчаян вик за помощ към баща си. Помолила го да я освободи от магията на змията-чудовище. Когато спиралите се поотпуснали, тя успяла да стане. Грамадната змия повдигнала гънките си близо до вратата, за да се образува свод. Обладана от страх поради непоносимия стържещ шум и вида на невероятно големите спирали, момичето се втурнало през свода и избягало от стаята право в прегръдките на ужасената си майка.
Жрецът отново обещал да даде девойката на змията и съобщил на двама воини-жреци от града да свикат тържествен съвет на всички останали жреци. Всички заедно изпълнили свещениците церемонии при подготовката за сватба и засъбирали пера, молитвени пръчки и скъпоценни дарове. Минали четири дена в усилен труд за подготвяне на жертвоприношението в чест на Змията на морето. На сутринта, когато всичко било готово, старият жрец пратил да повикат дъщеря му и й казал да се готви да бъде принесена в дар заедно с всички други скъпи дарове на Змията на морето и извора. Предупредил я също, че от този момент тя трябва да забрави своя дом, своето семейство и народа пуебло и да заживее във владенията на великата Змия на извора и морето. Жрецът тъжно отбелязал, че тя трябва да желае да стане невеста на змията, защото постоянно я е гневила, като е осквернявала водите на извора; затова трябва незабавно да се приготви да я придружи.
Обляна в сълзи и изпълнена със страх, тя напуснала ридаещото си семейство и къщата, където била родена. На площада всичко било готово за „змийската невеста", както я наричали селяните. Докато хората се вайкали, облекли девойката в церемониалните памучни одежди, богато избродирани и украсени, поставили гривни на ръцете й и обеци на ушите й и й дали мъниста и много скъпи и ценни подаръци. Нарисували алени кръгове на бузите й и поръсили със свещено ястие пътя, който водел към вратата на Змията на морето. После на западния край на площада, който водел към свещената врата, издълбали четири стъпала във формата на свещена тераса, към свещения извор. Облечен в церемониалните одежди на главен жрец, бащата на момичето й показал как да застане на терасата и да каже на змията, че е готова. Вратата на змийската къща бавно се отворила и от високата стая змията се разгънала и свела огромната си шия и глава към земята, където стояла разтрепераната девойка. Змията положила нежно глава на рамото й, а жреците тьржествено запели: „Време е!" Тогава змията бавно запълзяла в запад, внимателно насочвайки момичето и подкрепяйки го по неравната пътека.
Те тръгнали бавно по пътя край реката и отминали към Планината на червената боя, а тялото на змията все още излизало от стаята на къщата, откъдето тръгнала. Необикновената двойка стигнала вече подножието на планината от другата страна и чак тогава цялото тяло на змията стъпило на земята. И тук то неочаквано започнало да се преобразява. То се свило, започнало да се скъсява и постепенно приело формата на човешко същество, Момичето се страхувало да погледне към рамото си, иначе щяло да остане изумено от огромната магическа промяна, която се извършвала до нея. Скоро змията повдигнала глава от рамото й и страховитата форма се превърнала в красив момък, облечен приказно в свещени церемониални дрехи. Той събрал нагърчените змийски люспи под наметалото си и повикал девойката с глас, подобен на съскане, като я помолил да поговори с него. Ужасена, девойката едвам-едвам пристъпвала напред с очи, сведени към земята.Няколко пъти той я запитал дали е уморена и всеки път гласът му ставал все по-мек и по-мек. На края, чувайки вече нежен глас да я пита дали е изтощена, тя полека обърнала глава да види кой й говори толкова отдалече. Тежестта на змийската глава като че ли все още притискала рамото й, защото тя дълго я носила и било трудно да се обърне, макар и съвсем бавно. Когато все пак успяла да стори това, останала изумена и много се зарадвала, като видяла до себе си един изключително красив млад мъж, облечен с великолепни дрехи на велик вожд.
— Мога ли да вървя до тебе? — попитал мило той. — И защо не говориш с мен?
— Защото ме е срам, срам ме е и съм тъй нещастна — отвърнала тя.
— И защо е така? — попитал той. — От какво се страхуваш?
— Страх ме е, защото дойдох на това място с едно ужасно същество, което беше сложило глава на рамото ми. Още усещам голямата тежест — казала тя и вдигнала ръка към рамото си.
— Странно — отвърнал усмихнат момъкът. — Аз бях с теб през цялото време и не съм забелязал такова същество.
— Зная, че говориш истината — казала тя. — Но къде е отишло онова страшилище?
— Зная къде е отишло — отвърнал момъкът.
— Ще ме оставиш ли сега да се върна при хората от моето село? — попитала нетърпеливо тя.
— Не, това няма да стане, защото страшилището много те обича — казал момъкът.
— Как стана това? Къде е отишло? — запитала девойката.
— Не си е отишло; то е тук. Аз съм това същество — отвърнал той, като сложил ръка на сърцето си в знак, че говори истината.
— Ти ли си наистина? — казала девойката.
В отговор момъкът извадил сбръчканите змийски люспи изпод развятата си роба и девойката се зарадвала, като видяла, че сега змията е нежно човешко създание, чиито очи й казвали, че я обичат.
— Обичам те — простичко казал той, като оставил очите си да говорят. — Ти трябва да дойдеш с мен и ще заживеем щастливо завинаги във водите на извора, които са водите на света.
Един до друг, те продължили нататък. Тя забравила, че е тъжна и че се бои, дори забравила стария си дом. И тъй, заедно, те стигнали до вратата на Змията на морето и слезли във вълшебния дом, където заживели щастливо.
От онези древни години досега индианците считат водите на всички извори за свой най-ценен дар и ги използват до ден днешен само за пиене и за нищо друго.

Много, много отдавна в едно царство живели в малката си къщичка един дядо, една баба и дъщеричката им Василиска. Живели си те добре, честито, но голяма беда ги сполетяла. Разболяла се милата им майчица. Усетила тя, че смъртта й е близка. Извикала тя Василиска и й дала една малка кукличка.
– Чуй какво ще ти кажа, дъще – й рекла тя, – пази тази кукличка и на никого не я показвай. Ако те сполети беда, дай на кукличката да си хапне и поискай съвет от нея. Тя като си хапне, ще ти помогне, дъще, ще облекчи мъката ти. Целунала майката Василиска и умряла. Потъгувал дядото, потъгувал, па се оженил за друга. Мислел на Василиса майчица да намери, но й намерил зла мащеха.
Мащехата имала две дъщери: зли, лоши, свадливи. Мащехата ги обичала и ги галела, а с Василиса винаги се заяждала. Лош станал животът на Василиска. Мащехата и сестрите все й се карали, навиквали я, не й давали от работа гръб да изправи, искало им се от тежкия труд да измършавее, от вятъра и слънцето да почернее. По цял ден се чували гласовете им:
– Василисо ма, Васо, Василисо! Обед свари, къщата оправи, донеси дърва, издои кравите, пък по-чевръсто пипай ма и по-весело гледай!
А Василиса шета ли, шета, на всички угажда, с всичко се справя. И от ден на ден все по-хубава става. Красавица! Ни с думи да я разкажеш, ни с перо да я опишеш. Във всичко й помагала кукличката.
Рано сутрин ще надои Василиса мляко, ще се залости в килера и ще започне кукличката си с мляко да гощава и да й дума:
– Хайде, кукличке, хапни си, та мъката ми да чуеш.
Кукличката ще си хапне, ще утеши Василиса и ще свърши всичката работа вместо нея.
Сиди си момичето на сенчица, къса си цветенца, а вече и лехите й оплевени, и водата донесена, и фурната запалена, и зелето полято. Кукличката даже билки за хубост й показвала. И Василиса още по-хубава ставала. Един път баща й заминал дълго време на някъде. Седнала мащехата с дъщерите си в къщата, а навън – фучи, зимата на вратата вече тропала. Около къщата имало непроходима гора, а в гората живеела баба Яга, която гълтала хората като пилета.
Дала мащехата на всяка дъщеря работа: на едната – дантели да плете, на другата – чорапи, а на Василиса дала да преде. В цялата къща загасила огъня, една борина оставила само там, където момичетата работели, и си легнала да спи.
Пукала, пукала брезовата борина и загаснала.
– Ами сега? – рекли мащехините дъщери. – В цялата къща огънче няма, а трябва да се работи. Ще трябва май при баба Яга да ходим за огън.
– Аз няма да отида – казала най-голямата. – Аз плета дан¬тели и от куката ми свети.
– И аз няма да отида – рекла средната, – аз плета чорап и от иглите ми свети.
Че като викнали и двете:
– Василиса, Василиса да ходи за огън! Бягай бързо при баба Яга! – И изтикали Василиса от къщата.
Навън било тъмно като в рог, в гъстата гора фучал злият вятър. Заплакала Василиса, извадила от джоба си кукличката.
– Мила моя кукличке, изпращат ме при баба Яга за огън. А баба Яга хора яде и само кокалчетата им хрускат.
– Нищо – казала й кукличката, – с мене няма от какво да се страхуваш! Докато аз съм при тебе, беда няма да те сполети.
– Благодаря ти, кукличке, за добрата дума – рекла Василиса и тръгнала на път.
А в гората било страшно, даже месечината не се показвала.
Чакало момичето, разтреперало се, кукличката си здраво притиснало.
Изведнъж вижда, че покрай него препуска ездач – целият бял, с бял кон, а хамутът на коня ясно грее.
Започнало да се разсъмва.
Тръгнало момичето по-нататък, спъвало се, удряло се в пъновете. Плитката му с роса се покрила, ръцете му замръзнали.
Изведнъж препуснал друг ездач – целият ален, на ален кон, хамутът на коня му и той ален.
Изгряло слънцето. Погалило Василиса, стоплило момичето и изсушило росата от плитката й.
Цял ден вървяла Василиска. Привечер стигнала до една полянка.
Гледа – къща стои. Оградата около къщата била от човешки кости. На оградата стърчат човешки черепи, вместо порти – човешки крака, вместо ключалка – ръце, вместо катинар – остри зьби.
Стъписало се момичето, застанало като закопано. Изведнъж препуснал ездач – целият черен, на черен кон, хамутът на коня и той черен. Стигнал до портата и пропаднал вдън земя.
Настъпила нощта.
Тогава очите на всички черепи по оградата грейнали, на поляната станало светло като през деня.
Василиса затреперала от страх. Не могла крачка да направи от страшното място, краката й не я слушали.
Изведнъж Василиса чула, че земята трепери, цяла се люлее. Това била баба Яга – в чутурата лети, с чукалото маха, с метлата следите си замита. Стигнала до портата, че като ревнала:
– Фу-фу-фу, на човек ми мирише! Кой е тук?
Приближила се Василиса до баба Яга, ниско й се поклонила и скромно й продумала:
– Аз съм, бабо, мащехините дъщери ме изпратиха при тебе за огън.
– Така ли – рекла баба Яга, – твойта мащеха ми е роднина.
Ами добре! Поживей при мене, поработи, пък там ще видим.
А след това пак ревнала с гръмовития си глас:
– Хей, мои здрави ключалки, отключете се, порти мои широки, отворете се!
Портата се отворила, баба Яга влязла, а Василиса тръгнала след нея. До портата растяла брезичка, която искала да шибне момичето.
– Брезичке, не шибай момичето! Аз съм го довела – рекла баба Яга.
Край портата лежало едно куче. То искало да ухапе момичето.
– Не го пипай, аз съм го довела – рекла баба Яга.
В пруста един котарак искал да издраска момичето.
– Не го пипай, котарако, аз съм го довела – рекла баба Яга.
– Виждаш ли, Василиса, колко е трудно да се измъкнеш от моята къща: котаракът ще те одраска, кучето ще те заръфа, брезата ще ти извади очите, портата няма да се отвори.
Влязла баба Яга в къщата, опънала се на миндера.
– Ей, моме-ратайкиньо, давай да ядем!
Изскочила момата-ратайкиня, започнала да храни баба Яга: един котел борш, една кофа мляко, двайсет пилета, четиридесет патета, половин вол, две баници, а колкото квас, медовина и бира изпила, никой не може да изпие.
Изяла всичко баба Яга. На Василиса дала само един краишник хляб.
– Е, хайде, Василисо – й рекла, – вземи тази торба с просо, почисти я зрънце по зрънце, черно зрънце да не видя, че ако видя, ще те изям.
Взела Василиса крайчето хляб, сложила го пред кукличката и й рекла:
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй! Баба Яга ми даде тежка работа. Заплаши да ме изяде, ако не свърша
всичко…
А кукличката й отговорила:
– Ти не плачи, не тъгувай, по-добре лягай да спиш: сутринта е по-мъдра от вечерта.
Едва Василиса заспала, куклата тутакси викнала:
– Птиченца-врабченца, синигерчета и гълъби, тук насам летете, Василиса от беда избавете!
Долетели толкова много птици, че всичко почерняло. Започнали да чистят просото, загугукали, зачуруликали, хубавите зрънца слагали в торбата, а черните изяждали. Всичкото просо зрънце по зрънце почистили, черничко не се виждало.
Едва направили това, край портата препуснал белият конник на бял кон. Започнало да се развиделява.
Събудила се баба Яга. Попитала Василиса:
– Е, как, свърши ли си работата?
– Всичко е готово, бабо.
Разсърдила се баба Яга, а няма какво да каже!
– Добре – промърморила тя, – аз сега тръгвам да търся плячка, а ти вземи хей оная торба, в нея са омешани грах с маково семе. Зрънце по зрънце да ги разделиш и на две купчини да ги направиш. Ако не сториш това, ще те изям.
Излязла баба Яга навън, свирнала, долетели чутурата и чукалото.
Препуснал червеният конник. Изгряло слънцето.
Седнала баба Яга в чутурата, литнала от двора, с чукалото маха, с метлата следите си заличава.
Взела Василиса една коричка хляб, нахранила кукличката и й рекла:
– Съжали се над мене, кукличке, гълъбче! Помогни ми.
Викнала кукличката със звънко гласче:
– Събирайте се, мишки – полски, домашни, хамбарни!
Дотичали безброй мишки. За един час цялата работа свършили.
Привечер момата-ратайкиня сложила масата и седнала да чака баба Яга. Препуснал през полето черният конник. Спуснала се нощта. Очите на черепите светнали, запращели дърветата, зашумяла шумата – пристигнала баба Яга.
– Какво става, Василисо? Готово ли е всичко?
– Всичко е наред, бабо.
Разсърдила се баба Яга, но нямало какво да каже.
– Е, щом е така, върви да спиш и аз сега ще си легна.
Отишла Василиса зад печката и чула, че баба Яга казала:
– Ти, моме-ратайкиньо, разпали фурната, раздухай огъня, че като се събудя да опека Василиса.
Легнала баба Яга на миндера, турила си бърните на полицата, покрила се с ходилото си и захъркала така, че гората затреперала.
Заплакала Василиса, извадила кукличката си, поставила пред нея коричка хляб.
– Кукличке, гълъбче, хлебец си хапни, мъката ми чуй. Баба Яга иска да ме опече и да ме изяде.
Е, както винаги кукличката я научила на всичко: какво да прави, какво да стори, как с бедата да се пребори.
Хукнала Василиса при момата-ратайкиня, поклонила й се до земята.
– Помогни ми, моме-ратайкиньо!Ти по-малко пали дървата, повече с вода ги заливай. Вземи за това моята копринена забрадка. Отговорила й момата-ратайкиня:
– Добре, мило момиче, ще ти помогна. Дълго ще разпалвам фурната, ще чеша на баба Яга петите, за да спи по-дълбоко. А ти бягай, Василиске!
– А няма ли да ме хванат конниците? Няма ли да ме върнат назад?
– Не – рекла момата-ратайкиня, – белият конник – това е денят ясен, червеният конник е златното слънце, черният е тьмната нощ. Те няма да те закачат.
Изскочила Василиса на пруста. Хвърлил се насреща й котаракът, помъчил се да я издраска. Василиса му подхвърлила една баничка. И той не пипнал момичето.
Хукнала Василиса по стълбата. Изскочило кучето, помъчило се да я ухапе. Момичето му хвърлило парче хляб. Кучето го пуснало.
Хукнала Василиса по-далеч от този двор. Искала брезичката да я шибне през очите. Но тя й завързала панделка и брезичката пуснала момичето.
Искала портата да се захлопне. Но Василиса й смазала пантите с мас и тя се отворила пред нея.
Изскочила девойката край черната гора. А през това време и черният конник преминал, в гората станало съвсем тъмно. Как да се прибере в къщи без огън? Как ще влезе вътре без него? Та нали мащехата ще я изтормози до смърт. И пак кукличката научила Василиса на ум и разум. Снела Василиса един череп от оградата и го надянала на една пръчка.
Тича девойката през тъмната гора, очите на черепа светят и тъмната нощ станала светла като ден. А баба Яга се събудила, протегнала се, усетила, че Василиса я няма, и хукнала към пруста.
– Котарако, одраска ли момичето, което побягна край тебе?
А котаракът й отговорил:
– Аз, бабо Яго, вече десет години ти служа, а ти даже коричка не си ми подхвърлила. А Василиса баничка ми даде!..
Ето защо я пуснах.
Хвърлила се баба Яга към двора.
– Вярно мое куче, изръфа ли ти поне непослушното момиче? А кучето й отговорило:
– Аз колко години вече ти служа, а досега даже кокалче не си ми подхвърлила, а то хляб ми даде. Ето защо го пуснах. Викнала баба Яга с цяло гърло:
– Брезичке, моя брезичке, ти шибна ли го през очите?
А брезата й отговорила:
– Аз вече десет години раста при тебе, а ти клонките ми даже с връвчица не завърза. А то панделка ми закачи. Ето защо го пропуснах.
– Дотичала баба Яга до портата.
– Здрава моя порта, ти затвори ли се, задържа ли непослушното момиче?
– А портата й отговорила:
– – Аз толкова време съм ти служила, а ти не си се сетила поне водица в пантите ми да налееш, а то с мас ме смаза. Ето защо го пропуснах.
– Ядосала се здравата баба Яга. Започнала да бие кучето, да удря котарака, да чупи портата, да сече брезата. Изнемощяла, изпотила се, съвсем се изморила. Отказала се да догонва Василиса.
– А Василиска дотичала до в къщи.
– Гледа – в къщата не свети огън. Изскочили мащехините дъщери, започнали да й се карат и да й викат:
– Що толкова дълго те нямаше и огън не ни носеше? В къщи
огън не можем да запалим. Колкото и да се мъчихме, не можахме да стъкнем, а като носехме от съседите, веднага гаснеше в къщи. Може поне твоят огън да се задържи.
– Внесли черепа в стаята, а очите на черепа така се вторачили в мащехата и в дъщерите й, че те взели да горят. Започнали да се крият, но където и да се пъхнат, очите все след тях гледали.
– До сутринта се овъглили, а на Василиса нищо й няма.
– Закопала Василиса черепа в земята и на това място израснал храст с алени рози.
Не поискала Василиса да живее повече в тази къща, отишла в града и заживяла при една старица. Един път тя рекла на старицата:
– Скучно ми е, бабо, да седя без работа. Купи ми най-хубавия лен.
Купила й бабата лен, седнала Василиса да преде. Работата й спори, вретеното си бръмчи, нишката се точи равна, тънка като златно косъмче. Започнала Василиса да тъче платно. Изтъкала такова платно, че можело да се вдява в иглено ухо като конец. Избелила Василиса платното и то станало по-бяло от сняг.
– Бабо, вземи и продай това платно – рекла Василиса, – а парите прибери за себе си.
Погледнала бабата платното и ахнала.
– Не, чедо, такова платно освен царския син няма кой да носи. Ще го занеса в двореца.
Видял царският син платното и се удивил.
– Колко искаш за него? – попитал той.
– Това платно цена няма, аз подарък съм ти го донесла.
Поблагодарил й царският син и пуснал старицата да си ходи
с подаръци. Искал царският син да си ушие риза от това платно, но никой не се наемал с такава тънка работа! Извикал царският син бабата и й казал:
– Щом като си изтъкала такова платно, уший ми от него риза.
А бабата му отговорила:
– Нито съм прела, синко, нито съм тъкала това платно. Мома Василиса му е майсторка.
– Нека тогава тя да я ушие.
Върнала се старицата в къщи, разказала всичко на Василиса. Василиса ушила ризата, с коприна я извезала, с бисер я украсила. Отнесла бабата ризата в двореца. Седнала Василиса край прозореца да бродира с гергеф. Изведнъж видяла, че тича царски слуга.
– Царският син те вика в двореца.
Отишла Василиса в двореца. Захласнал се царският син, като видял Василиса Прекрасна.
– Няма да се разделя с тебе – й рекъл. – Ще станеш моя жена.
Хванал я той за белите ръце, сложил я да седне до себе си, а след това отпразнували сватба.
Скоро се върнал бащата на Василиса и останал да живее при дъщеря си. Взела тя при себе си и старицата, а кукличката винаги носела в джоба си. Така живеят те и до ден-днешен и ни чакат да им отидем на гости.

Един цар имал едничък син, умен и хубав, за чудо и приказ. Дошло време да се задоми царският син. Царят изпратил най-умния царедворец да търси мома, лика-прилика на сина му.
Тръгнал сгледникът по всички земи. Обиколил девет царства. Никъде не харесал мома за царския син. Навлязъл в десето царство. Чак там намерил мома, каквато дирел.
Сгледникът се върнал при царя и рекъл:
— Намерих, царю честити, девойка — умна, хубава и работлива.
Царят поразмислил и казал:
— Ти си най-умният ми царедворец. Добре си преценил момата. Но не е зле още веднъж да изпитаме колко е умна. Ще пратим годежник с поръка до нея. Ще видим дали ще разбере, каквото й кажем.
Царят избрал годежник. Заповядал да му дадат дванадесет жълтици, една голяма погача и кози мех, напълнен с вино.
Когато годежникът бил готов, царят му поръчал:
— Много здраве на царската избраница. Ще й предадеш жълтиците, погачата и виното и ще й кажеш тия думи: „У нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака".
Тръгнал царският годежник. Минал девет царства. Стигнал в десетото. Намерил умната девойка. Поклонил се и рекъл:
— Много здраве, хубаво девойко, от нашия цар. Той те избра за снаха.
Праща ти тия дарове и поръча да ти кажа, че у нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака.
Девойката взела даровете и отвърнала:
— Благодаря, пратениче. Влез вкъщи да си починеш и да похапнеш от нашата трапеза!
Девойката нагостила добре царския пратеник. Когато той си тръгнал, тя му рекла:
— Много здраве на царя! Ще му кажеш, че у нас годината има единадесет месеца, че месечината изгрява нащърбена и козите ни имат три крака. Кажи му още на гарвана око да не вади!
Царският пратеник се завърнал и казал на царя какво отговорила момата. Царят се учудил, че тя е толкова досетлива. Пратеникът, без да знае сам, съобщил на момата, че са му дали да й занесе дванадесет жълтици, че погачата е цяла и че мехът с виното е пълен. А тя получила единадесет жълтици, погачата била наядена и виното напито — единият крак на меха бил празен. Затова царят получил такъв отговор.
— Ти не си занесъл даровете, както ти ги предадох — казал царят на пратеника. — Защо си скрил една жълтица! Защо си ял от погачата? Защо си пил от виното?
Пратеникът паднал на колене пред царя, извадил от джоба си жълтицата, па почнал да се моли и плаче:
— Прости ме, царю честити! Полъгах се. Ето жълтицата, която задържах… Бях много уморен и гладен. Затова хапнах от погачата и пийнах от виното.
Царят се усмихнал и простил пратеника, защото умната девойка се досетила да поръча — на гарвана око да не вади.
Още същия ден царският син отишъл да доведе в двореца умната девойка.
Когато девойката пристигнала в двореца, царят, царицата и всички царедворци я посрещнали с голяма радост. Тя била не само умна, но и хубава.
Скоро направили сватба. Царят дал нечувана гощавка. Три дни яли, пили и се веселили.

Веднъж, когато царят седял на трона си, дошъл от далечна страна един странник, очертал кръг около трона и седнал настрана, без да каже ни дума. От всичко това царят не разбрал нищо. Извикал той своите приближени, но и те не могли да разберат нищо. За царя било голям позор, че в цялата му страна не се намерил човек, който да разтълкува какво значи това. Той обявил, че ще посече всички мъдреци от своята страна, ако не разрешат тази загадка.
Хората на царя, които търсели мъдрец, годен да разгадае тази тайна, влезли случайно в един дом. В една от стаите видели люлка, която се люлеела, без да има някой до нея. Влезли в друга стая и там също видели да се люлее люлка, макар че пак нямало никой. Изкачили се на покрива на къщата — там намерили разстлана измита пшеница, а сред нея се лю¬леела забита тръстика, при все че не духал никакъв вятър, и разгонвала птиците, за да не кълват пшеницата.
Смаяли се царските хора. Слезли в долната стая и видели един човек, който тъчал на стан. Тъкачът бил привързал една нишка за основата, друга за нищелките, трета за совалката. Като тъчал, нишките се дърпали и клатели двете люлки и тръстиката на покрива.
— Я виж ти какъв майстор, не е по-лош от мъдрец!
Разказали царските хора на тъкача как един странник очертал кръг около трона на царя и никой не можел да разбере какво иска да каже той с това, а после му предложили да отиде с тях и да разтълкува тази загадка.
— Ако съумееш да я разгадаеш, големи подаръци ще получиш от царя — добавили те.
Тъкачът се позамислил, взел два ашика и една кокошка и тръгнал с тях при царя. Като влязъл в двореца и видял странника, тъкачът хвърлил пред него двата ашика. Странникът ги погледнал, извадил от джоба си, шепа просо и го посипал на земята. Тъкачът пуснал кокошката, която почнала бързо да кълве просото. Щом видял това, странникът в миг обул цървулите си и се отдалечил.
— Какво искаше да каже странникът? — попитали тъкача.
— Странникът искаше да каже на нашия цар, че неговият цар се готви да дойде й да обсади страната ни, и искаше да разбере дали нашият цар смята да му се подчини, или ще излезе с войска насреща му. Аз хвърлих пред странника ашиците — значи вие пред нас сте деца, по-добре играйте си у вас на ашици и престанете да мислите за война срещу нас. Странникът пръсна просо, за да покаже, че тяхната войска няма чет. Аз пък пуснах кокошката — отговорих му, че един наш воин ще разбие цялата тяхна войска.
Царят удостоил тъкача с големи почести, наградил го богато и поискал да го назначи за везир, но тъкачът не се съгласил. За услугата си той взел съвсем малко и на сбогуване казал на царя:
— Иска ми се, царю, само едно да знаеш, че измежду слугите ти могат да се намерят някои по-умни от твоите везири и ти от днес нататък да смяташ за хора и тъкачите, и цървулджиите.

Царувал някога в Багдад един цар. Един ден той казал на своя везир:
— Искам да издам една заповед само за да видя дали ще я изпълни населението.
— Прави, каквото искаш, воля твоя — отвърнал везирът.
Разгласили из града, че царят заповядва никой да не смее в къщи да пали лампа. Който не се подчини, ще бъде набит на кол!
Щом се стъмнило, царски хора почнали да обикалят из града и да гледат има ли някъде запалена лампа.
Никъде не видели царските хора светлина, но когато излезли на края на града, забелязали, че едно прозорче свети.
Влезли те крадешком в къщата и видели един човек да тъче на стан, а до него жена му да преде на чекрък. Спотаили се и чули следния разговор :
— Мъжо, взе да ме кара на сън — рекла жената.
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорил мъжът. Жената отпуснала глава на коленете на мъжа си и заспала. Минало се време, мъжът разбудил жената и рекъл:
— Жено, седни сега ти на чекръка, а аз ще поспя.
Жената станала, почнала да преде, а мъжът сложил глава на коленете й и заспал.
Царските хора доложили на своя господар:
— Царю честити, от целия град само в къщата на един тъкач имаше светлина.
— Доведете ми този тъкач! — заповядал царят.
Когато тъкачът се явил пред него, царят му рекъл:
— Как посмя ти да нарушиш моята заповед? Та нали заповядах никой да не пали в града вечер лампа!
Тъкачът обяснил на царя, че е беден човек, който живее от своя труд, и че няма да има кора хляб, ако не работи денем и нощем.
— Слушай какво — рекъл му царят, — изглежда, че ти си добър човек.
Защо ще се мъчиш да тъчеш? Иди, убий жена си, ела после при мене и аз ще те направя везир. Яж и пий тогава, колкото щеш, до края на живота си.
— Не, царю честити — отговорил тъкачът, — дори и да не ми дадат да се занимавам с моя занаят, аз по-скоро ще тръгна да прося милостиня, отколкото да причиня зло на жена си!
— Е, махай се тогава и върви по дяволите!
Тъкачът си отишъл, а царят заповядал да извикат жена му. Дошла тя в двореца и попитала:
— Царю честити, защо си ме викал?
— Аз знам, че ти си добра жена, но докога ще работиш на чекръка и ще бъдеш жена на тъкач? — рекъл царят.
— А какво да правя, царю?
— Иди и убий мъжа си и после ела при мене; ще те направя царица и ще живееш охолно и весело. Жал ми е за тебе — казал царят.
— Да вярвам ли?
— Царят никога не лъже — вярвай ми!
Когато жената си тръгнала, царят се разкаял и си рекъл: «Ами ако наистина убие мъжа си?» — и изпратил стражата си, като поръчал да запазят тъкача от жена му.
А жената си отишла в къщи, наточила ножа, скрила го в пазвата си и седнала да преде.
По едно време на тъкача му се приспало и той казал на жена си:
— Жено, я да си поспя малко!
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорила жена му.
Когато той заспал, жената внимателно му повдигнала главата, сложила я на една греда, извадила ножа и го заклала. После загасила лампата.
Когато царската стража доложила, че светлината у тъкача загаснала, царят казал:
— Ах, колко ми е мъчно, че станах причина да умре един невинен човек.
А жената на тъкача метнала на главата си един шал и се отправила към двореца на царя. Портите били заключени и тя чакала там до сутринта. Когато я видяла сутринта пред вратата, царската стража я попитала коя е тя.
Жената отвърнала, че е дошла при царя с тъжба и иска да го види. Пуснали я при царя.
— Коя си ти? — попитал я царят.
— Аз бях вчера при тебе, царю честити. Аз съм жената на тъкача — отговорила тя.
— Защо си дошла?
— Та нали ти ми каза: иди, убий мъжа си и аз ще те направя царица. Отидох, убих мъжа си и сега съм тук.
Царят се ядосал, извикал палача и му заповядал да й отсече главата. После поръчал на везира си: 
— Аз заминавам на лов, а ти вземи със себе си войници и избий най-напред в двореца всички жени, после направи същото в своя дом, а след това избий в града жените и децата от женски пол над двегодишна възраст.
Ако намеря, след като се върна, една-единствена жена жива, ще заповяда да ти отсекат главата!
Качил се той на коня и заминал.
Везирът се изплашил и се отправил бавно към дома си с наведена глава и със сълзи на очи. Везирът имал милостив баща. Щом видял разплакания си син, той го попитал:
— Какво ти се е случило, синко?
— Татко, царят ми се разсърди — отвърнал везирът.
— Защо?
— Една лоша жена, жената на един тъкач, убила своя мъж, а царят се ядоса и ми заповяда да избия всички жени: най-напред в двореца, после у нас и най-сетне в целия град, и то така, че нито една-едничка жена да не оцелее. Ако при неговото завръщане в града остане дори само една жена, той ще заповяда да ми отсекат главата.
— Ех, синко — рекъл бащата, — рано или късно все ще трябва да умреш, затова по-добре умри сега, но не взимай на душата си греха на толкова жертви. Почакай все пак до довечера и когато се върне царят, заведи ме при него. Ако успея, ще те спася. Не успея ли, нека ти отсекат главата.
Когато царят взел да се връща и наближил, везирът съобщил това на баща си.
— Хайде, синко, хвани ме за ръката и ме заведи при царя.
Везирът хванал баща си за ръка, тъй като старецът бил сляп, повел го към дворцовия праг и го настанил да седне на един каменен стол.
Влязъл царят в града, видял из улиците гъмжило от жени и се разгневил, че заповедта му не е изпълнена. Като стигнал до двореца си, забелязал бащата на везира, който седял на каменен стол пред прага на двореца. Старецът се опитал да стане, но царят го хванал за ръкава и гo накарал отново да седне, като му казал:
— Ти си бил везир на моя покоен баща и ще ми бъде мъчно, ако станеш на крака пред мене.
— Царю — обърнал се към него старият везир, — позволи ми да ти кажа няколко думи.
— Ти имаш пълно право на това, дядо везире — отговорил царят.
Донесли стол на царя, той седнал и старият везир почнал да говори:
— Царю, някога аз се занимавах с разбойничество и бях главатар на четиридесет разбойника. Баща ти не можеше да излезе наглава с мене и от страх ме назначи за везир. Веднъж, по време на разбойничествуването ми, когато карах коня си по широкия път, видях един млад ездач. Наглед той имаше около петнадесет години и беше още голобрад. Яздейки коня си, той свиреше на саз, пееше и плачеше. Щом го забелязах, бутнах коня си към него.
— Хей, момко — рекох му аз, — дай ми своя кон, съблечи си дрехите и бягай! Подарявам ти живота.
Момъкът не обърна никакво внимание на думите ми, сякаш не говореха на него. Тогава аз се приближих и му нанесох с боздугана си един удар изотзад, колкото сила имах. Но той дори не се и обърна. Когато му нанесох и трети удар, обърна коня си към мене и рече:
— Докога ще ме мъчиш?
Той грабна юздите на моя кон, хвърли ме на земята и вече се канеше да ме убие, когато аз му се примолих:
— Момко, смили се над мене, не ме убиван! Обещавам да бъда твой верен слуга, докато съм жив!
— А, ти поумня значи! Ставай и се качвай на коня си! — отговори той.
Станах аз, метнах се на коня и тръгнахме заедно.
Скоро видяхме пред нас един огромен дворец. Когато наближихме до него, слязохме от конете, а момъкът извади четиридесет дебели гвоздея от метнатата върху седлото му торба и ми рече:
— Слушай какво, аз ще забивам тези гвоздеи в стената и ще се покатеря до самия връх на Двореца. Ти ме почакай едни час и ако не се върна, взема за себе си моя кон и си върви по живо по здраво!
Като каза това, той почна да забива гвоздеите в стената, изкачи се на върха и след един час се показа отново с окървавена глава в ръце. Послe слезе, сложи главата в торбата, метна я върху седлото и рече:
— Е, хайде да тръгваме!
Когато наближихме града, той обърна коня си към гробищата и там слязохме от конете. След това момъкът влезе в един малък параклис. Аз гледах през прозорчето и видях как той извади главата от торбата, удари я в камъка на един пресен гроб и продума:
— Ето, успокой се, отмъстих на твоя враг!
След тези думи момъкът извади кинжала си и се хвърли върху оетрието му с такава сила, че то прониза гърдите му и се показа четири пръста навън откъм гърба му.
Щом видях това, блъснах вратата на параклиса и се втурнах вътре.
Момъкът почна да ми се моли:
— Слушай какво, това е гробът на моя мъж; аз съм жена. Този, на когото принадлежи главата, уби мъжа ми. А аз му отмъстих и сърцето ми се успокои. Моля, те в името на всичко свято извади кинжала, разрови гроба на мъжа ми и ме сложи наред с него; главата на нашия враг сложи в краката ни и зарови гроба. Вземи моя кон и богатството на човека, когото убих.
Царю — продължил старецът, — аз извадих кинжала и моят спътник умря. Това наистина беше жена. Разрових гроба, сложих я наред с мъжа й, а главата поставих в краката им и отново зарових гроба. После се метнах на коня си, взех и другия кон и отидох в двореца. Там имаше голямо богатство. Прибрах го и го отнесох у дома си. След това станах везир на баща ти. Ето виждаш ли, царю, тя също беше жена — жените биват различни. Та можеш ли сега ти заради една жена да накажеш със смърт всички останали? Да речем, че ти изтребиш тук целия женски род, жените няма да се свършат с това. Защото няма да можеш да изтребиш жените и в останалите градове и села.
— Да, дядо везире, ти имаш право — отвърнал царят. — Подарявам живота на твоя син.
Те намерили своето щастие, дано намерите и вие вашето.

Било ли е или не, не знам, не казват, че някога живеел на този свят един ловец. Той нямал ни пушка, ни барут, ни сачми, ни куче — с една дума, нищичко си нямал.
И ето че веднъж решил да отиде на лов. Наканил се и тръгнал. Вървял, вървял, не щеш ли — видял насред пътя да се търкалят три пушки. Зарад¬вал се ловецът, чак свят му се завило от радост. Навел се той, взел пушките и какво мислите? Две от тях излезли счупени, а третата — без спусък.
Метнал той пушката без спусък на рамо и продължил по-нататък. Вървял колкото вървял, гледа — пред него три езера: двете пресъхнали, а в третото — нито капка вода. А в това безводно езеро плували три патици: двете мъртви, а третата едва жива. Прицелил се ловецът и гръмнал. И в същия миг полуживата патица паднала мъртва.
Прибрал той патицата и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, на пътя му се изпречили три села: двете в развалини, а третото — без жива душа. Влязъл ловецът в пустото село, обиколил насам-натам и намерил една полуразрушена къща. Влязъл той вътре, гледа — в един ъгъл се търкалят три гърнета: двете счупени, а третото без дъно.
«Какво да сторя — замислил се ловецът, — та да сваря патицата?» Запалил огън, налял вода в гърнето без дъно и го сложил на огъня. Оскубал патицата, извадил й вътрешностите, измил я и я пуснал в гърнето. Сварил патицата, изял я цялата и благодарил на бога. Починал си малко лове¬цът на това място и после продължил нататък.
Вървял колкото вървял, видял на пътя една камила, качил се на нея и я подкарал. Пътувал няколко дни и пристигнал в един град. В този град. той продал камилата и с получените пари купил магаре и две зрънца просо, напълнил с това просо двата джоба на дисагите, натоварил ги на магарето и отново тръгнал на път.
Пътувал ден, два, три, пътувал пет дни и стигнал до една река. Докато си събувал цървулите, за да прегази реката, магарето избягало. Подгонил го той, настигнал го и го върнал до брега. Но докато бягал подир магарето. цървулите му цопнали в реката. Огледал се навсякъде — не ги видял. И изведнъж забелязал, че цървулите му се прехвърлили на другия бряг, превърнали се в чифт волове и орат земята. Яхнал ловецът магарето и на свой ред минал на другия бряг. Там сложил дисагите на земята, извадил от тях двете си зърна просо, засял с едното изораната от воловете нива, а другото прибрал пак в дисагите. Като свършила сеитбата, натоварил отново дисагите на магарето и тръгнал обратно за селото си.
Пътувал ден, два, три, неделя, две, три, с една дума, — цял месец, и стигнал в селото. Закарал магарето право на селската воденица и почнал да мели зърното. Мелил, мелил, седем дни и седем нощи го мелил и все не можел да го смели докрай. Отчаял се той, че не ще успее да смели зърното, и подарил най-после на воденичаря това, което останало несмляно, а брашното насипал в чували, завързал ги, наел каруци и ги повел към къщи.
Минало се колкото се минало и веднъж ловецът си помислил: «Я да отида аз да видя не е ли поникнало моето просо?» Взел сърпа и тръгнал на път. Вървял, вървял и се озовал пак до оня бряг на реката, погледнал — просото поникнало, станало тъкмо за жънене. Тъкмо замахнал със сърпа, от нивата изскочила една дива свиня и хукнала да бяга. Хвърлил ловецът след нея сърпа си и улучил свинята в хълбока. Бягала свинята със сърпа в хълбока си из нивата и откъдето минела, ожънвала нивата. Така пожънала свинята цялата нива и после избягала. Почнал ловецът да събира класовете. Събирал, събирал — краят му не се виждал. Нямало що, наложило се да остави на полето по-голямата част от родитбата. Оставил по-голямата част и оти¬шъл да наеме каруци, натоварил на тях събраното просо и се отправил към село.
Вървял колкото вървял, стигнал най-после до село и закарал каруците право на своя харман. Разтоварил снопите и ги наредил на камари. После наел работници, те пръснали снопите по хармана, впрегнали воловете в диканите и почнали да вършеят. Въртели се по хармана воловете, въртели се ден, два, три, неделя, втора, трета, кажи го цял месец, но не можали да овършеят всичкото. Нямало що, принудил се ловецът да остави неовършани няколко купни снопи. Заловил се после да превозва овършаното просо в къщи. Напълнил със зърно хамбарите, мазето, навсякъде, където имало празно кътче, но пак не можал да намери място за всичкото!
«Какво да правя, къде да дяна останалото зърно?» — взел да си блъска главата ловецът. Мислил, мислил и най-после измислил що да стори. Хванал една бълха, заклал я, одрал й кожата, направил от нея мях и в този мях насипал останалото зърно.
Минало се що се минало и ето че веднъж край къщата на ловеца минал човек на кон. Конят ударил с копитото си един камък, секнала искра, и то такава, че от нея се запалили купите сено на ловеца, и къщата му, и оборът и сеновалът — всичко изгоряло докрай и се превърнало в пепел. Щом огънят понамалял малко, ловецът решил да отиде и да види какво е оцеляло от имота му. Повъртял се той насам-нататък, копнал тук-там и най-после изкопал изпод стената на сеновала някакво вързопче. Разтворил го, а в него се намерило листче хартия и на нея имало нещо написано. Ловецът занесъл хартийката на грамотни хора, а в нея било написано ето какво: «Всичко, което се е случило с тебе, е лъжа!»

Из цялата земя – пуста пустулия – се носило името на Арватка девойка, че е юначна и е много жестока. Властна и силна била в своето кралство. Не можело пиле да прехвръкне, нито пък юнак да премине! Плачели людете, плачели и нареждали. Трудно се живеело с такава властница, която е забранила на младите да се женят, камо ли сватби да правят!
Жалбите на сиромасите не трогвали каменното сърце на юначината, макар че гласът им стигал чак до Господа. Чудели се безправните измъчени хора какво да правят и решили да напишат писмо до Марко Кралевити от Прилеп!
Една привечер Марко седял в механата със своите петима приятели – Милош юнак, Янкула воевода, Момчил добър юнак, Груица детенце и Хрельо Шестокрильо, да си пийнат тригодишно червено вино. Пийвали си кротко и си хортували загрижено – за юначеството и за милата им хубава земя, дето е повехнала, посърнала, та е станала – пуста пустелия! Както си седели и свойски се гощавали, в хладната механа дошло писмо. Зачел го Марко Кралевити и заплакал. Сълзите му обливали бялото книжле с черно писмо. Попитали го другарите му – какво пише там, та така горчиво плаче! А Марко им го зачел на глас:
„Фала тебе, Марко Кралевиче, на тебе че молба да сториме, у назека по-скоро да дойдеш, у назека, у нашата земя, да си видиш ка тегльиме нийе, ка тегльиме това цръно тегло, цръно тегло от Арватска мома! … та не дава сватби да се праят, и не дава млади да се женят! Та ега може по-скоро да дойдеш, да убиеш Арватка девойка, да избавиш клети сиромаси!“
Натъжили се юнаците и скокнали от масата. Клетва си дали те – да отърват клетите сиромаси от това зло и да освободят арватската земя. Още същата вечер се приготвили юнаците и рано сутринта потеглили към Арватско.
В това време Арватка мома си седяла на чердака и шиела свилени ръкави на златен гергеф. Улисана в своето ръкоделие, тя не видяла шестимата юнаци, които вече били навлезли на шест часа време в нейните земи. Когато вдигнала глава и ги съгледала, девойката властно се обърнала към своята майка:
Леле, мале, леле, стара мале, скоро справи коня Ластавица, изнеси ми той свилени байрак, изнеси ми лека боздугана, да си идем по поле широко, да причекам шестима юнаци, да ги пита Арватска девойка, що кят они у моя земня, що кят они земня да ми газят?
Приготвила й пъргавата Арваткина майка коня Ластавица, изнесла свиления байрак и всички оръжия, донесла й самурения калпак, който тежал сто оки! Слязла от чардака юначината, метнала се на коня Ластовица и като вихър се понесла под синьото небе.
Срещнала тя шестимата юнаци сред полето! Като я видели така вихрено да лети – уплашили се и се разбягали във всички страни. Засмяла се звънко и победоносно Ар-ватка девойка, замахнала с камшика и ги събрала всичките накуп! Тогава гръмогласно ги запитала какво правят в нейното кралство! А после свалила самурения си калпак, метнала го на земята и им заповядала да го вдигнат:
Фала вазе, шестина делии, който може калпак да подигне, да го тури на негова глава, него чем си любне залюбити, я другите млади че погуба!
Изредили се петимата юнаци да повдигнат самура калпака, но не могли да го сложат на главата си. Дошъл ред на Марко Кралевити. Нали бил той юнак над юнаците, дигнал го високо, ала на главата си го не сложил. Разлютила се девойката. Тя ги шибала с камшика ядно и ги откарала в широките си двори. Затворила ги в занданите на кулата, дето нямало слънце да ги види, камо ли човек да мине! Изпращала им тя само сух хляб и студена вода, колкото да не умрат.
Когато дошъл Великден, Арватка девойка им пратила по червено яйце, та да знаят, че е Великден. Дошъл Гергьовден, тя сама слязла в занданите, отнесла им печено агне и им казала:
фала вазе, шестина юнаци,
да ядете това вакло ягне,
да знаете де йе ден Гергьовден.
Ударила им после по един камшик, а на Марко Кралевити – два!
На Петровден юначината им занесла по петровска ябълка – та да знаят, че е Петровден, на Никулден – шаран, на Ивановден – ледена вода и все получавали по гърба си камшик, а на Марко по два и по три!
Минали три години!
Отново било Великден. Арватка девойка отишла, по обичай, пременена в църквата да се причести.
Дотегнало на юнаците да стоят в тъмницата и нищо да не правят, а земята е пуста, пустелия и очаква да помогнат на сиромасите и да прогонят злото от недрата й. Крали Марко приканил дружината си – да помислят как да се избавят от тъмните зандани.
– Арватка девойка нито ни пуска, нито пък ни погубва – рекъл Хрельо юнак. И нали е шестокрили, дал дума един по един да ги извади през високите кумини.
– Ако не успееш да ни изнесеш с крилата си, ще ни види момата и всички ще ни погуби – казали му петимата юнаци.
Дадената дума закон била. Захванал Хрельо да ги изважда един по един през кумина. Когато дошъл ред Марко Кралевити да изнесе – от тежест сърцето му се свило. Нагърбил се Шестокрильо и с много мъка успял да изнесе и него.
Хукнали юнаците през полето и все се оглеждали, не иде ли юнашката девойка подир тях. А тя… върнала се от Църква и блажено полегнала на майчиното рамо да си подремне. Присънил й се страшен сън, че триглава змия й изпила сърцето. Събудила се девойката и с тревога разказала съня на майка си. Тя веднага я успокоила, че на ден Великден сънищата не се сбъдват. Сетила се тогава Арватка девойка, че е неделя – ден Великден и трябва да занесе на затворниците по червено яйце, та да знаят, че е Великден и да си преброят годините в тъмницата!
Когато отворила тежката порта на зандана и видяла, че са избягали от тъмницата, макар че от там пиле не може да прехвръкне – много се разлютила владетелката! Подвикнала на майка си властно да й приготви коня Ластовица, зеления свилен байрак и литнала да гони бегълците. Забелязали те, че Арватка девойка ги настига, отново ги обзел страх.
– Този път ще ни погуби, казал Хрельо Шестокрили.
Но Марко Кралевити успокоил дружината си, защото бил решил този път с хитрина да си послужи. Ето какво им казал той:
Фала вазе шестина юнаци! Да що сте се толко юплашиле? Вървете по друми широки, я че седна на шарена чешма да си чекам Арватска девойка…
Облякъл Марко калугерско расо и седнал на шарената чешма. Дошла момата като стихия с коня си и се спряла пред чешмата:
Таком бога, цръна калугеро, отде идеш и накъде идеш? Не виде ли тука да проминат, да проминат шестина юнаци?
– Минаха още вчера заран – отговорил й той. – Далеко са, няма да ги стигнеш! Ти си юнак над юнаците, но все пак си жена, като всяка жена – не можеш коня да яздиш и сабя да въртиш като другите юнаци.
– Я слез от коня Ластовица, аз да се кача на гърба му, че да видиш как калугер язди и как върти остра сабя – да видиш как се играе калугерско хоро! Да запомниш, моме, до века, че калугер те е научил на юначество.
Слязла от коня Арватка девойка и подала юздата на калугера. Разиграл го той, развъртял сабята – веднаж, дваж и… погубил момата. Тогава Марко се провикнал колкото му глас държи:
Бог те убил Арватска девойко, Те ти тебе калугерско оро! Не позна ли цръна калугера, дека си йе Марко Кралевиче?
Русата глава на Арватка девойка скачала и говорила, че не е заслужавала такава измама, защото тя не е мислила да ги погубва, а да залюби Марко юнак. Казала му това и го проклела – да не се знае къде е гробът му, а нейният ето тука ще бъде!
Така юнаците избавили сиромасите от неволи, от невестински данъци и забрани. А людете направили пищна гощавка за доброто, дето са им сторили, и ги наградили със свилени ризи, с Арваткиното оръжие и широките й двори с високи кули!

Прабабите ни я наричат „Баба Шарка", „Шаруля". Но, те добре знаят, че тя не е сама. Това са три сестри, които, като всички невидими сили, живеят накрай света!
Най-старата от тях – Едрата Шарка, е най-страшната. Тя може да ослепи, да оглуши или да направи болния на дупки и по лицето, и по тялото. Средната е Брусницата, а най-малката от тях е Ситната Шарка – колкото просено зърно.
Дедите ни знаели едно, че без Баба Шарка не може да мине детето, и я очаквали – колкото по-рано, толкова по-добре. Като усетели, че детето се изрива и повиши температурата, казвали: „Баба Шарка ни е дошла" и омесвали медени питки и раздавали за леко минаване на болестта. За Баба Шарка омесвали специално медено кравайче, връзвали го с бял и червен конец и го окачвали над леглото на болното дете. Необезпокоявана от никой, тя да дойде, да се нагости и да стане блага и медена – да си отиде бързо по живо, по здраво.
Средната сестра – Брусницата – лови по-големи момичета и момчета. И тази сестра не прави пакости, щом я посрещнат с чисто и я нагостят с хляб и мед. Месели й питки, раздавали ги и гледали да не я разлютят, че тогава носела лошотии и пустош оставяла след себе си!
Едрата Баба Шарка всявала ужас, защото тя винаги ходела сърдита и затова й устройвали най-голям празник. На девети март- младенци месили кукли младенци, мазали ги с мед и ги раздавали по цяло село.
Народни песни разказват за ослепели и оглушели хора от едрата шарка. Тези песни се пеели на хоро и се играели през Великденските празници.
И трите сестри се лютят, когато в къщата се пари кокошка, вълна или нещо друго. Затова стопанките много внимавали да не кипват вряла вода, а най-малко да попарват, каквото и да било.
Много още болести ходят по земята, думали дедите ни – за тях все се намира лек, но най-много се плашели от она¬зи, половинката, която не се знае коя е и къде живее.
Затова, когато на Еньовден се берат билки, затваряли очите си и откъсвали първата – с вяра, че тя е половинката.
Всяка болест е лош дух, обладал човека. Тъй се знае от памти века и людете търсели средства срещу тях – баяния. леене на куршум, заключване с верига, светена вода, жива вода, магическо слово. На всяка болка лекът й е за пет пари,
ама трябва да го знаеш! Така посрещали всяко зло – с дежда и упование, че след злото идва добро!