Чуй всички приказки

На един човек му се струвало, че живее много тежко. И отишъл той веднъж при Бога, разказал за нещастията си и го помолил: "Може ли да си избера друг кръст?" Погледнал Бог човека с усмивка, завел го в хранилището, където се пазели кръстовете, и казал: "Избирай."
Влязъл човекът в хранилището, погледнал и се учудил: "Какви само кръстове има тук – и малки, и големи, и средни, и тежки, и леки." Дълго ходил той из хранилището, като търсел най-малкия и лек кръст, и накрая намерил едно мъничко-мъничко и леко кръстче, приближил се до Бога и казал: "Боже, може ли да взема този?" "Може – отговорил Бог. – То това си е твоят."

Млад самурай стоял с лък и няколко стрели в ръце и с поглед премервал разстоянието до мишената. Преминаващ наблизо монах му казал:
– Няма да се научиш да стреляш точно, ако се надяваш на поправяне на грешките. В боя едва ли ще имаш такава възможност. Учи се да поразяваш целта от първия път, винаги помни, че имаш само една стрела. И в живота всяко нещо го прави веднага, не се надявай, че после ще можеш да поправиш нещо!

Веднъж, докато вървял по тясна уличка, от покрива на една къща право върху главата на Настрадин Ходжа паднал някакъв човек. Човекът се отървал без нищо, но Ходжа бил настанен в болница.
Един от учениците му го попитал:
– Какъв урок извлякохте вие от станалото, учителю?
Откажи се от вярата в неизбежното даже ако причината и следствието ти изглеждат неизбежни! Избягвай теоретични въпроси, подобни на този: ще си счупи ли човек врата, ако падне от покрива? Падна той, а врата си счупих аз!

Един цар, прекосявайки царството си със своите придворни, срещнал двама бедняци, облечени в парцали. Той веднага се спрял, слязъл от колесницата, поклонил им се доземи и ги разцелувал.
Придворните били оскърбени от тази постъпка на царя, унижаваща според тях царското достойнство. Те обаче не се решили да изразят своето недоволство. Тежестта, да обясни на царя неприличието на постъпката му, поел върху себе си неговият брат. Царят го изслушал и обещал да му отговори.
В този град имало такъв обичай. При гражданин, осъден на смърт, предния ден изпращали глашатай с тръба, който започвал да тръби под прозорците на дома му.
Същата вечер, когато царят се обяснявал с брат си, изпратил тръбач под прозорците на дома му. Той естествено се опечалил и цяла нощ не спал.
На сутринта заедно с жена си отишъл в царския дворец. Царят го приел във вътрешните си покои и казал: "Неразумни! Ти се изплаши от проповедника на моята воля, макар че не си направил нищо срещу мен, което да е достойно за смъртно наказание. Как можеш да ме учиш, когато аз отдадох предпочитание на бедните – проповедниците Божии, които по-гръмогласни от всяка тръба ми проповядват за смъртта и за страшното пришествие на моя владика, пред който аз греша безкрайно?"
Така сега, разобличавайки своето безумие – заключил царят, – по този начин ти се уплаши."
Но тъй като брат му изказал своето неудоволствие по съвета на придворните велможи, той не оставил и тях без разобличаване. Заповядал да направят четири сандъка, два от тях да позлатят отвън, а вътре да сложат смърдящи кости; а другите да намажат със смола, а вътре да сложат скъпоценни камъни.
Като приготвил това, царят извикал велможите и посочвайки сандъците, ги попитал: "Кои сандъци са подобри – позлатените или намазаните със смола?"
Велможите посочили първите. Царят заповядал да отворят и едните, и другите. Нещата станали ясни. Тогава Царят казал на велможите: "Знайте, че трябва да се обръща внимание на вътрешното и съкровеното, а не на външното. Вие се обидихте, когато се поклоних на зле облечените бедняци. А аз гледах с очите на разума, че те са честни и благородни по душа."

Някога, много отдавна, живял един глупав богаташ.
Той бил прост, за нищо нямал ясна представа. Отишъл той при друг богаташ, видял, че онзи има триетажна кула-висока, просторна, величествена. От висотата й се виждала необятна далечина.
лупакът бил обхванат от завист и си помислил: "Аз му отстъпвам по богатство. Защо и аз да не си напея такава кула? Това трябва да се направи без отлагане. Той на минутата повикал дърводелец и го попитал: "Можеш ли да ми построиш същата красива кула като на онзи богаташ?" Дърводелецът отговорил: "Та нали аз съм я строил тази." "Тогава – казал глупакът – същата построй сега и за мен."
Дърводелецът веднага измерил земята и започнал да поставя фундамента за постройката. Глупакът, като видял, че той прави тухлена зидария, за да издигне строежа, се усъмнил в нещо и започнал да се безпокои. Тъй като не било по силите му да разбере кое за какво е, той попитал дърводелеца какво намерение има. "Да строя триетажно здание"- отговорил дърводелецът. Но глупакът продължавал: "На мен не ми трябват два етажа. Ти отначало ми построй най-горния!" "Но къде се е чуло и видяло – отговорил дърводелецът. – Нима е възможно, без да е заложен фундамент, да бъде построен първи етаж? А без да е построен втори, как може да се вдигне трети?" Но глупакът упорито си знаел своето: "Ама на мен не ми трябват долните два етажа. Построй ми най-горния!"

Овенът на съседа на Учителя изчезнал. За да го намери, съседът вдигнал накрак цялата община и помолил Учителя да му даде учениците си.
– Защо толкова много хора за търсенето на един овен? – попитал Учителят.
– Пътят има много разклонения – отговорил съседът.
– Намерихте ли овена? – попитал Учителят, когато те се върнали.
-Не! Изчезнал е! -Защо е изчезнал?
– След всяко разклонение на пътя има още разклонения. Не знаем по кое от тях е тръгнал овенът и затова се върнахме.
От огорчение лицето на Учителя се променило и задълго потънал в мълчание. За целия ден той нито веднъж не се усмихнал. Удивени, учениците му го попитали:
– Защо престанахте да говорите и да се усмихвате? Нали овенът е евтин добитък. При това той не е ваш.
Учителят нищо не отговорил и те нищо не разбрали.
Един от учениците разказал за това на съдията. На другия ден съдията, заедно с този ученик, отишъл при Учителя. – Ще се осмеля да ви задам въпрос – казал съдията, – кой от тримата братя е прав и кой не?
Някога трима братя учили при един наставник. Придобили знанието за милосърдието и дълга, те се върнали у дома.
"Какво е учението за милосърдието и дълга?" – ги попитал баща им.
Големият брат отговорил: "Милосърдието и дългът ми повеляват да пазя самия себе си, а едва след това своята слава."
Средният брат отговорил: "Милосърдието и дългът ми повеляват да се стремя към слава, без при това да жаля себе си."
А най-малкият брат казал: "Милосърдието и дългът ми повеляват да съхраня и живота, и славата."
-А на чия страна е истината в една друга история? – попитал Учителят. – Лодкарят, който живеел на бреза на реката, свикнал с водата, смело плавал и управлявал лодката си. От прехвърлянето през реката той заработвал толкова, че му стигало да нахрани сто гърла. И ето че взели със себе си провизии, при него дошли да се учат. И едва ли не половината от учениците потънали. Ето каква вреда е донесло на мнозина това, което на един е донесло такава полза!
Съдията станал и мълчаливо излязъл, а ученикът, който го довел, започнал да го укорява:
-Защо ти зададе толкова отдалечен от темата въпрос? Учителят отговори толкова мъгливо. В резултат още повече се обърках.
-Уви! – казал съдията. – Ти си живял близо до Родения преди, упражнявайки се в неговото учение, и толкова зле го разбираш!
Ако овенът е изчезнал, защото на пътя има много разклонения, то философите губят живота, защото науката е многостранна. Това не означава, че учението в корена си е различно, че коренът му не е един. Но това показва колко далеч се разминават неговите клони. За да не загине и да се намери изгубеното, е необходимо завръщане към общия корен, необходимо е връщане към единството.

Звездата на Аллахабад посочи пътя. И така ние посетихме Сарнат и Гая. Навсякъде злоупотребяваха с религиите. По обратния път при пълнолуние стана паметното изявление на Христос.
По време на нощния преход водачът загуби пътя. След търсене аз намерих Христос, седящ на пясъчен хълм и гледащ пясък, залят от луната.
Аз казах: "Загубихме пътя, трябва да изчакаме звездното положение."
"Россул М., за какво ни е път, когато цялата земя ни очаква!" Като взе бамбукова пръчка, той очерта квадрат около отпечатъка на неговата следа, като добави: "Истина говоря – с крака човешки." След това, като отпечата дланта си, също я очерта с квадрат. "Истина, с ръка човешка." Между квадратите той начерта подобие на колона и я покри като с полусфера.
Той каза: "О, как оум ще проникне в съзнанието човешко! Ето аз направих сърцевина и дъга над нея и заложих основата на четирите страни. Когато с краката човешки и с ръцете човешки бъде построен храм, където процъфтява заложената от мен сърцевина, нека по моя път да минат строителите. Защо чакаме път, когато той е пред нас?" И като стана, задраска с пръчка начертаното.
"Когато името Христово бъде произнесено, тогава ще се прояви начертаното. Запомни моето съзвездие, квадрата и девет звезди ще засияят над храма. Знак на стъпало и на ръка ще бъде начертан над крайъгълен камък." Така каза Сам преди новолуние. Жегата на пустинята беше голяма.

Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия войници! Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!" Тия думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги нарежда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждаше най-интересен от всички.
На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце — то беше балерина, а другият му крак бе дигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
— Ето жена за мен! — каза си той. — Само че тя, както изглежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души — там няма никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.
И той се скри зад табакерката, която също стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава отлично чудната балерина, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят. Сега играчките започнаха сами да играят „на гости", „на война" и на криеница". Оловните войници заблъскаха капака на кутията, те също искаха да играят,
но не можеха да излязат. Малкият Троши-Орешко се премяташе, калемът скачаше върху плочата. Дигна се такъв шум и олелия, че и канарчето се събуди и започна също да говори, само че в стихове. Не мръднаха от местата си само балерината и оловният войник: тя стоеше както по-рано издигната на пръстите си, с протегнати ръце, той пък държеше бодро пушката си и не сваляше очи от нея.
Удари дванадесет часа. Щрак! — и табакерата се отвори.
В нея имаше не тютюн, а едно малко таласъмче. Каква изненада!
— Хей, войниче! — извика таласъмчето. — Какво си ококорил очи? Оловният войник се престори, че не чува нищо.
— Чакай, аз ще ти дам да разбереш! — рече таласъмчето.
На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
Изведнъж — дали от таласъмчето или от вятъра — прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с едничкия си крак нагоре: главата и пушката му се бяха забили между камъните.
Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но въпреки всички усилия не можаха да го намерят. Те насмалко щяха да настъпят оловния войник и все пак не го забелязаха. Ако той им беше извикал: „Тук съм!" — те, разбира се, щяха да го намерят веднага, но той сметна за неприлично да крещи на улицата: нали носеше мундир!
Закапаха дъждовни капки. Капка след капка, докато най-сетне плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета.
— Я! — каза едното. — Оловен войник! Да го пуснем да плува!
И те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във врдата. Хлапетата тичаха отстрани и пляскаха с ръце. Господи, какви вълни шумяха във водата! След такъв проливен дъжд потокът, разбира се, беше буен.
Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си.
„Къде ли отивам? — помисли си той. — Да, за всичко туй е виновно само таласъмчето! Ах, защо не е сега с мен поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!"
В тоя миг отнякъде изскочи един голям плъх.
— Имаш ли паспорт? — попита той. — Дай си паспорта!
Но оловният войник мълчеше и стискаше здраво пушката си. Лодката се носеше, а плъхът тичаше след нея. У, как скърцаше той със зъби и как крещеше на тресчиците и сламчиците във водата:
— Дръжте го! Дръжте го! Той не е платил, не си е показал паспорта!
Но потокът носеше лодката все по-бързо и по-бързо и оловният войник вече виждаше светлина отпреде си, когато изведнъж се чу такъв страшен шум, който би смутил и най-големия храбрец. Представете си — на края на моста водата се изливаше в един голям канал! За оловния войник това беше също тъй страшно, както за нас е страшно да се при¬ближаваме с лодка към бездната на някой стръмен водопад.
Да се върне назад беше невъзможно. Лодката с оловния войник се плъзна надолу. Войникът не мигна дори с око. Лодката се завъртя… веднъж, два пъти, напълни се с вода и започна да потъва. Оловният войник се скри до гуша във водата. И още по-дълбоко…Водата покри главата му! В тоя миг той си спомни за хубавицата:
да, той не ще я види вече. В ушите му звучеше бойната песен:
Върви напред, войниче, не бой се от смъртта!
Хартията се разкъса, оловният войник падна на дъното и в същия миг една риба го глътна.
Каква тъмнина! Тук беше още по-лошо, отколкото под моста. Но оловният войник се държеше храбро и здраво стискаше пушката си.
Рибата се мяташе насам-натам, правеше страшни скокове и изведнъж замря като ударена от мълния. Блесна светлина и някой извика:
— Оловният войник!
Един рибар бе уловил рибата, беше я занесъл на пазара, сетне тя попадна в кухнята и прислужницата я разпра с един голям нож. Прислужницата хвана оловния войник с два пръста и го занесе в стаята, където всички се насъбраха да видят чудния пътешественик. Но оловният войник не се възгордя от това. Сложиха го на масата и колкото и чудно да изглежда, той се намери в същата стая, видя същите деца, същите играчки и великолепния дворец с хубавичката балерина! Тя стоеше, както и по-рано, на един крак, а другият беше издигнат високо във въздуха. Оловният войник се трогна и едва не зарони сълзи от оловво, но се въздържа, защото туй беше неприлично. Той гледаше хубавицата, а тя него, без да си кажат нито думица.
Изведнъж едно от децата хвана оловния войник и без всякаква причина го хвърли пра-во в печката. Навярно и за туй беше виновно таласъмчето!
Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля — от пътуване или от скръб — кой знае? Той гледаше балерината, а тя — него; той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои храбро с пушка на рамо. Изведнъж вратата на стаята се разтвори, вятърът грабна балерината и тя отлетя като силфида1 право в печката при оловния войник, светна за миг и изчезна! А оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице. От балерината пък бе останала само звездата, но и тя беше почерняла като въглен.