Чуй всички приказки

Настрадин чул, че негов приятел скръндза боледува и отишъл да го види.
– Какво е състоянието му? – попитал той, влизайки вдома на болния.
– Много е зле. От вчера целият гори. КакВо ли не правихме, не можем по никакъв начин да го накараме да се изпоти.
-Аз знам какво трябва да се напраВи! – извикал Настрадин и се отправил към болния.
Като забелязал слугата до Вратата, той казал:
– Донеси ми по малко от Всяко от блюдата, които са приготвени днес, и ги постави пред мен. Ще ям тук.
Всичко било изпълнено на мига.
-Ако болният и сега не се облее в пот – казал Настрадин Ходжа, като омитал донесената храна, – нищо друго няма да му помогне, освен да викаме гробаря.

Мравката гледала сочния нектар, когато изведнъж върху цветчето се хвърлило водно конче, опитало нектара и отлетяло, след това се върнало, и пак започнало да смучи от цвета.
– И как живееш без работа и без всякакъв план? – казала мравката. – Ако нямаш реална нито относителна цел, какво е основното направление на твоя живот и какъв ще е краят му?
Водното конче отговорило:
-Аз съм щастливо и най-много от всичко обичам удоволствията. Това е и моят живот и моята цел. Моята цел е да нямам никакви цели. Ти можеш да си правиш каквито искаш планове, но не можеш да ме убедиш в това, че съм нещастно. На теб – твоя план, на мен – моя.
Мравката си помислила: "Това, което е очевидно за мен, е скрито за него. То явно не знае каква е участта на мравките. А аз знам каква е участта на водните кончета. На него – неговия план, на мен – моя."
И мравката запълзяла по пътя си, защото била направила всичко по силите си, за да предпази водното конче. След известно време пътищата им пак се кръстосали. Мравката пропълзяла в магазин за месо и като се нагласила под тезгяха, на който месарите секат месото, започнала търпеливо да чака своя пай. Изведнъж във въздуха се появило водното конче. Като видяло червеното месо, то започнало да се спуска към тезгяха. Но тъкмо кацнало, огромната секира на месаря се стоварила върху месото и разсякла водното конче на две.
Половината от тялото му се търкулнала надолу и паднала в краката на мравката. Като подхванала плячката, мравката я повлякла към дома си, като си мърморела под носа:
– Твоят план свърши, а моят продължава. "На теб – твоят план" повече не съществува, а на мен – моят започва нов цикъл. Наслаждението ти се струваше важно, но то е мимолетно. Ти живееше, за да ядеш, и в крайна сметка самото беше изядено. Когато те предупреждавах, ти реши, че съм мърморка.

Веднъж попитали дзенмайстора Ринзай: "Какъв е пътят за познание на изначалното?"
Той бързо вдигнал гегата си, с която не се разделял никога по време на разходка, право пред очите на задаващия въпроса, при което той се отдръпнал, и казал: "Ето! Наблюдавайте! Просто гега. Ако можете да наблюдавате нея, няма нужда да ходите никъде и не е необходимо да питате."
Човекът бил силно озадачен. Той вдигнал очи, около минута гледал гегата, а след това казал: "Вие сериозно ли предполагате, че може да се достигне просветление просто като се наблюдава една пръчка?"
Ринзай отговорил: "Разбира се, че не. Работата не е в това, какво наблюдаваш, а в това, как го наблюдаваш."

Веднъж Настрадин Ходжа отишъл да навести свой болен приятел и попаднал точно в момента, когато при него дошъл докторът. При посещението си той поставил диагноза на приятеля му. Скоростта, с която го направил, зашеметила Настрадин.
Отначало докторът погледнал езика на пациента след това помълчал малко. След това казал:
– Ял сте зелени ябълки. Престанете да ги ядете и след няколко дни ще се оправите.
Забравил за всичко на света, Ходжа последвал доктора.
– Кажете ми, докторе – задъхано промълвил той, – моля ви, кажете ми как правите това?
– Много е просто, когато се научите да разпознавате различните ситуации – казал докторът. – Виждате ли, веднага щом разбрах, че човекът го боли корем, започнах да търся причината. Когато влязох в стаята на болния, видях купчина огризки от зелени ябълки под леглото му. Останалото беше очевидно.
Настрадин благодарил за урока. Следващия път, когато навестил един от приятелите си, вратата му отворила съпругата му.
– Ходжа – казала тя, – на нас ни е необходим не философ, а лекар. Мъжът ми го боли коремът.
– Не си мисли, че философът не може да бъде лекар, о, жено – казал Настрадин, провирайки се през вратата.
Болният стенел в леглото. Настрадин се приближил до него, погледнал под леглото и извикал жена му.
– Нищо сериозно – казал й той. – След няколко дни ще се оправи. Но трябва да проследиш той да се откаже от навика си да яде седла и хамути.

Някога, много отдавна, живял акробат, който правел номера на бамбуков прът. Веднъж, като изправил пръта, той се обърнал към ученичката си, момичето Медакат-халика,с думите:
– Приближи се, драга, покатери се по пръта и застани на раменете ми.
– Да, учителю – отговорила тя и направила, каквото й наредил.
Акробатът казал:
– Сега, драга, пази ме добре и аз ще пазя теб. Така, следейки се един друг, като се пазим Взаимно, ще показваме умението си, ще печелим хляба си и в безопасност ще слезем от бамбуковия прът.
Но ученичката Медакатхалика казала: 
– Не е така, учителю! Вие ще пазите себе си, и аз ще пазя себе си. Така, пазейки себе си и предпазвайки другите, ние ще демонстрираме своето умение, ще печелим хляба си и безопасно ще слизаме от бамбуковия прът.

Някога в Тибет живял знаменит лама, на име Дром. Веднъж Дром видял човек, който обикалял ступа (ритуално съоръжение). – Обхождането на ступа е добро дело – казал Дром. – Но практиката е още по-добро.
Човекът си помислил: „Е, значи трябва да се четат свещени книги.“
Така и постъпил. Но веднъж Дром го видял да чете и казал:
– Четенето на свещени книги е добро дело, но практиката е още по-добро.
Човекът си помислил: „Явно и това е недостатъчно. Сега ще се заема с медитация, това със сигурност е практика.“
Заварвайки го да медитира, Дром казал:
– Медитацията е хубаво нещо, но практиката е още по-добро.
Човекът се изумил и казал:
– Как трябва да се практикува?
Дром отговорил:
– Не се привързвай към този живот, застави съзнанието си да стане практика.
и изпуснал бутилката. Пак половината масло се изляло. Като вдигнало бутилката, момчето се върнало при майка си много доволно:
– Виж, мамо, аз съхраних половината бутилка! Тя падна и можеше да се счупи. Маслото започна да се излива, можеше и всичкото да се излее, а аз съхраних половината!

Събрали се хората, за да се хвалят със силата си. Кой показвал мощта на мускулите си, кой се хвалел с украса от диви зверове, трети виждали силата в якостта на черепа, четвърти – в бързината на краката -така били възхвалявани всички части на тялото. Но един си спомнил за сърцето, останало без похвала. Замислили се хората как да отбележат силата на сърцето. Един новодошъл казал: "Вие говорите за всякакви състезания, но забравихте за едно, близко до сърцето човешко – състезание по великодушие. Нека вашите зъби, юмруци, черепи да останат малко на спокойствие, нас мерете по великодушие. То ще ускори пътя на сърцето към огнения свят."
Трябва да си признаем, че хората силно се замислили, защото не знаели как да проявят великодушие. Така явленията на любовта останали необсъдени, защото даже и вратите към нея не влезли в състезанията на силите. Право е, ако е намерено великодушие, то и любовта ще запалят огньовете на сърцето.

Търсел един отшелник на кого да даде откровение. И изнесъл списък и го сложил на кръстопътя. "Нека Висшия сам да укаже кой да намери неговите укази."
И минало момиченце и завило хляба в писания свитък. Отшелникът изготвил друг списък, и пак го сложил на кръстопътя.
Минал търговец и покрил свитъка с цифрите на своите доходи. Но отшелникът не се уморил да полага следващи списъци. И така – до края на делата и на своя ден.
Когато Висшия го попитал: "Как раздаде ти учението", той отговорил: "Не аз ще съдя коя птица ще свие най-доброто гнездо от начертанията."
Така и не знаем кой ще предаде списъка на терзание, кой на забрава, а кой ще го сложи до главата си, за да утвърди на него своята основа…
Отнесете учението на кръстопътя!

Огорчил се Пазителят на седемте врати. „Давам на хората безкраен поток от чудеса, но те не ги разпознават.
Давам нови звезди, но светлината им не променя човешкото мислене.
Потапям надълбоко Във водата цели страни, но мълчи съзнанието човешко.
Въздигам планини и учения за истината, но даже главите на хората не се обръщат на зова.
Изпращам войни и мор, но даже ужасът не заставя хората да помислят.
Изпращам радостта на знанието, но хората правят от свещената трапеза чорба.
Нямам аз знаци, за да отклоня човечеството от гибел!“
Казал висшият на Пазителя: „Когато строителят започва да строи здание, нима той оповестява всички работещи на строежа? Малка част знае за разрешените размери, на малцина е доверено предназначението на зданието. Тези, които ровят камъните на старите основи, няма да положат даже една от новите основи. Строителят не може да се огорчи от това, че в облика на работещите няма знание за същността на неговия замисъл. Той може само да разпредели работата.“
По същия начин и в съзнанието на хората ще знаем, че неразбиращите и невнимаващите могат да изпълняват само най-нисшата работа.
Нека един разбрал да се утвърди като сто хиляди мъдреци. И знаците ще се превърнат за него в начертания.

Връщали се магаре и кон от пазара. Случило се така, че магарето било натоварено до краен предел, а конят тичал с лекота.
Вървели те, върВели, минали половината път – магарето се уморило, пръхтяло, едва дишало.
– Бъди приятел, помогни – помолил той коня, – помогни ми! Вземи част от товара!
Но конят изобщо не реагирал. Като изчакало малко, магарето замолило:
– Не мога повече! Помогни!
Но конят само мърдал с уши.
Пътят започнал да става стръмен. Магарето чувствало, че всеки момент ще падне и за трети път помолило коня:
-Помогни!
– Така да бъде – съгласил се конят. – И аз ще поема нещо: ти носи товара, а аз вместо теб ще пръхтя и ще се оплаквам.
Магарето направило още десет крачки и паднало.
– Ставай, ставай, мили! – умолявал го стопанинът, но магарето не можело да се надигне. Нямало какво да се прави. Разтоварил стопанинът магарето и всичко натоварил на коня. Сега магарето подтичвало с лекота, а конят пръхтял и се оплаквал за двама…