Чуй всички приказки

Когато майсторът на дзен, Банкей, умрял, един слепец и казал: „Не мога да видя лицето на човек, но мога да определя характера му по гласа. Обикновено, ако някой поднася поздравления,, аз чувам скрита завист. Ако някой поднася съболезнования, често чувам удовлетворение в гласа му. Но по време на беседите ми с Банкей гласът му винаги беше честен. Ако изразяваше радост, чувах Радост. Ако говореше за печал, гласът му звучеше печално.

Докато прехвърлял един учен педант през бурна река, рибарят казал нещо, което се сторило на онзи граматически неправилно.
– Нима ти никога не си учил граматика? – попитал ученият.
-Не.
– Значи си изгубил половината си живот.
След известно време се надигнал вятър и рибарят се обърнал към своя пътник:
-Учил ли си се някога да плуваш?
– Не, а защо? – отговорил онзи.
– Значи си изгубил целия си живот – потъваме!

Един отшелник излязъл от уединението, казвайки на всеки срещнат: "Имаш сърце." Когато го попитали защо не говори за милосърдие, търпение, преданост, любов и всички благи основания на живота, той отговарял: "Само да не забравим за сърцето, останалото ще се намести."

Беседвайки с един отшелник, търговец твърдял че благодарение на богатството, той се е освободил от необходимостта да се съобразява с нечии желания или вкусове.
-Така ли?! -възкликнал отшелникът. – А днес, като избираше място за кервана си, кое беше по-важно: красотата на местността или наличието на храна за товарните животни?
– То е ясно, че изобилието на трева предреши избора ми – отговорил търговецът.
– Излиза, че макар и да си богат, живееш така, че на скота да му е по вкуса – засмял се отшелникът.

Учениците от школата Тендай се учили на медитация още преди дзен да навлезе в Япония.
Четирима ученици, близки приятели, си дали обет един на друг да пазят мълчание.
Първия ден мълчали. Медитацията им започнала благоприятно. Но когато паднала нощта и керосиновите лампи станали съвсем мътни, един от учениците не могъл да се сдържи и извикал на слугата: "Оправи тези лампи.
– Вторият ученик се удивил, като чул, че първият е про-говорил. Разбрахме се да не обелваме нито дума – отбелязал той.
– Вие, глупаци, защо приказвате? – попитал третият.
– Само аз мълча – заключил четвъртият.

Брамините все не можели да разберат как се случва всичко на този свят. И им казали: "Идете в Курукшетру и служете там на децата. Те ще ви разкажат за това." Тогава те всички заедно отишли в Курукшетру и започнали да служат на децата…
Минала година и децата казали:
– Тези брамини наистина изкараха тук цяла година.
Хайде да им разкажем всичко.
И заедно с брамините те излезли на пътя, където насреща им с грохот се носела карета. Децата казали:
– Вижте! Какво е това? Брамините отговорили: 
-Това е карета.
– А как се движи тя?
– Както бягащият кон от Балха подскача, като надигаща се вълна, така подскача и тази карета с теглещите я впрегнати животни и Въртящите се колела. И както онзи кон цвили, когато срещне равен нему, така и тази карета се движи с грохот. И както онзи кон бяга насам-натам и лети напред, все едно се сдържа, все едно се удържа да не скочи, така и тази карета лети ту насам, ту натам, ту напред, все едно се сдържа, все едно се удържа да не скочи. И както онзи кон доставя до жилището му царя или царския слуга, така и тази карета доставя кочияша до дома му.
Вярно ли е? – попитали брамините.
– Вярно е.
И те последвали каретата по пътя й и вечерта стигнали до целта на нейното пътуване.
Когато кочияшът разпрегнал конете, избутал каретата настрани и си отишъл, тя се разпаднала.
– Видяхте ли? Как стана това?
Брамините казали:
– Както пада развързаният наръч дърва, така пада на земята и тази карета. Тя не се движи, не се търкаля и не върви.
– А какво си отиде от нея, защо тя стана такава? – попитали децата.
-Кочияшът.
-Така. Всъщност Атман – това е водачът на тялото, сетивата – конете, сухожилията – ремъците, костите – поводите, кръвта – маслото за смазване, действието – бичът, речта – скърцането на каретата, кожата – покривалото. И както тази карета, оставена без кочияш, не се движи и е безмълвна, така и тялото, изоставено от сведущия Атман не говори, не ходи, даже не диша – то гние, кучетата се събират около него, долитат враните, спускат се ястреби, става цел за чакалите.

Живял някога един вълк. Той бил разкъсал много овце и обърнал в смут и сълзи много хора.
Веднъж почувствал угризения на съвестта и започнал да се разкайва за своя живот. Решил да се промени и повече да не убива овце. За да бъде всичко по правилата, отишъл при свещеника и го помолил да отслужи благодарствен молебен. Свещеникът започнал службата а вълкът стоял в църквата и плачел. Службата била дълга. Вълкът бил убил много от овцете на свещеника, затова свещеникът с цялата сериозност се молел за това, вълкът да се промени. Изведнъж вълкът погледнал през прозореца и видял, че прибират овцете. Той започнал да пристъпва от крак на крак, а свещеникът продължавал да се моли и не му се виждало краят.
Вълкът не издържал и изръмжал:
-Приключвай, свещенико! Че ще приберат всичките овце и ще остана без вечеря!

Веднъж в дома на Настрадин Ходжа влязъл крадец. Жената на Ходжа обезпокоено казала: "Ефенди, у нас има крадец." А Настрадин безгрижно казал: "Ш-ш-ш-т! Мълчи. Може пък и да намери нещо подходящо, а да му го вземем после, ще е лесно."

Веднъж някакъв странник дошъл в мавзолея на Ахмад Ибрахим Ясави в Туркестан и се обърнал към шейха на гробницата със следните думи: "Разбрах, че в този свят могат да съществуват хора, които се наричат кутб, или ос. На тях се държи вярата, те са свидетелите на Бога на земята. Но те са скрити сред обикновените хора и често никой не ги знае. Казват също така, че на земята Винаги има около триста от тях и тази цифра остава неизменна: когато един си отиде, на негово място идва друг, достигнал това състояние със своята праведност. Те живеят в различни страни и всеки изповядва своята вяра. Не би ли могъл да ми откриеш пътя към такъв кутб, а аз давам думата си, че ще съхраня тайната."
Дълго молил той шейха и накрая онзи казал: "Иди на пазара в съседното селище и намери там човека, който търгува със семена. От всяко чувалче вземи по една щипка и когато събереш много, хвърли ги всичките обратно на сергията му. И виж какво ще стане."
Човекът веднага отишъл на пазара и с любопитство започнал да търси търговеца на семена. Накрая намерил, когото търсил. Пред него стоял най-обикновен човек на средна възраст, в обикновени дрехи и без никакви външни признаци на святост. Тогава любопитният направил така, както му заръчал шейха: като събрал семена казал, че е размислил да ги купува и ги хвърлил обратно на сергията, но така, че те напълно се размесили. Продавачът го погледнал, усмихнал се и започнал бавно да разделя семената, поставяйки всяко в неговото чувалче. Какво да каже? Странникът се оттеглил в дълбоко смущение.
Съдбата се разпоредила така, че той повече от четиридесет години не видял нито шейха на гробницата, нито кутба. И ето че веднъж се оказал по тези места. Шейхът, вече възрастен, побелял старец, го приветствал. Те седнали под черницата на чаша зелен чай и започнали да си припомнят миналото, спомнили си и за кутба. Тогава изведнъж шейхът се оживил и казал: "Искаш ли да видиш кутб на настоящото време?" "Разбира се, че искам", – отговорил странникът. "Тогава иди на пазара, намери месаря и го помоли да ти отреже от различни меса, а след тава ги хвърли обратно на сергията. И внимателно гледай какво ще стане."
Всичко било изпълнено точно, но този месар, як здра¬веняк с изскочили от орбитите очи, се втурнал през сергията с брадва в ръка и се нахвърлил на стареца. Минувачите едва успели да го спасят от неминуема гибел. Той се върнал в гробницата целия раздърпан и попитал шейха какво било това? Шейхът отговорил: "Ти видя кутба на настоящето."

Магарето на един перач така се изтощило, влачейки тежките вързопи с бельо, че едва не издъхнало. Перачът си помислил: "Горкият аз! Колко зле се получи всичко. Сега работата не върви и печалбата ще падне. Какво да правя? Ето какво ще опитам да сторя. Ще купя за три рупии една кожа на пантера и през нощта ще пускам магарето с тази кожа из полето. То ще попасе младите посеви и за няколко дни ще се оправи." Така и направил.
Орачът, когато забелязал, че някой унищожава посевите, започнал да пази полето си. И ето че веднъж насред полето той видял магарето. "Мъртъв съм – помислил си той, – та това е пантера!" Наметнал се с навлажнилото се през нощта одеяло, вдигнал лъка над главата си и започнал бавно да се измъква оттам.
В този момент и магарето забелязало орача. "Че то¬ва е магарица!" – решило то. И втурвайки се към собствената си гибел, се хвърлило след орача. Последният ускорил крачката. "Какво става? – помислило си магарето. – Може би тя е объркана от вида ми в тази кожа? Я да зарадвам аз сърцето й с моя рев. Тогава тя ще разбере кой съм аз." И започнало да реве. Пазачът веднага разбрал, че пред него стои магаре, обърнал се и го убил с изстрел от лъка си.