Чуй всички приказки

Отначало никой в Рим не обърнал внимание на вестта, долетяла от Капуа: седемдесет и осем гладиатори избягали от школата на Лентул Батиат. През нощта те разбили оковите си, грабнали от готварницата ножове и шишове, на които печали месо, и избягали в планините. По пътя си срещнали каруца, която карала гладиаторско оръжие и го взели със себе си. Бягството на гладиаторите разтревожило само гражданите на красивата Капуа, но след месец-два в Сената започнали да прииждат неприятни вести и от другите градове на богатата област Кампания – Нола, Нуцерия, Пиценция, Неапол, Помпей. Към избягалите гладиатори, предвождани от някой си Спартак, се стичали тълпи роби от южните области на полуострова.
Достигали сведения за разграбени имения и за освободени от Спартак роби в стопанства, рудници и каменоломни. Пътуването към Рим с всеки изминат ден ставало все по-несигурно и опасно. Притокът на стоки от областите Кампания, Апулия и Лукания постепенно намалявал, а после съвсем пресекнал. Пазарът в Рим започнал да обеднява, защото северните области не можели да се сравняват с южните по изобилие и богатство.
Шепата бегълци от гладиаторската школа в Капуа устроили лагера си близо до Неапол в подножието на планината Везувий. Градовете на Кампания изтръпнали от страх. Всички се спотайвали зад крепостните стени и разчитали на помощ от Сената.
Голяма част от римските сенатори притежавали богати имения и разкошни вили в този благодатен южен край. Доходните им стопанства опустели, робите в тях избягали при Спартак и в Сената все по-често се чували закани за разплата с дръзкия гладиатор, който безнаказано се разпореждал с цели римски области.
Името Спартак започнало все по-често да се чува из таверните – прочутите малки кръчми на Рим, където се събирали вечер след работа ковачи, месари, каменоделци, обущари, а покрай тях и разни пройдохи, с надеждата да изкарат безплатно по някоя чаша вино и паница боб. Името на Спартак се чувало по улици и площади, произнасяно ту гневно, ту със стаен страх. Хората го произнасяли в театрите, в цирка и дори в баните, където римляните обичали да си отдъхват на приказки с познати. Какво ли не се говорело в Рим за този гладиатор: едни казвали, че никога не бил побеждавай в битка; други си припомняли, че са го виждали на арената как с голи ръце удушил мечка; трети твърдели, че не било мечка, а нумидийски лъв, който Спартак промушил с извития си тракийски меч. Богатите, скучаещи жени на Рим се интересували дали този смел мъж е красив и с неудоволствие научавали, че жена му, някаква дива тракийка като него, го придружавала навсякъде. Тази варварка била при това и магьосница, гадателка, която умеела да предсказва бъдещето.
За Спартак се заговорило и в богатите, и в бедните домове. Зашушукали си тайно робите, а в очите им се появили дръзки пламъчета. Какви ли не легенди се носели за Спартак – според едни той бил царски син от дома на боспорските владетели – Спартокидите, според други бил буен младеж от тракийския град Спартакос, чието име носел сам и обиден от местния владетел, минал на римска служба. Според мнението на трети бил най-добрият воин на племето меди, който воювал срещу римските легиони и бил пленен от Сула.
Хиляди хора изричали най-различни мнения и предположения, но истината си оставала все пак една: тракиецът Спартак държал в ръцете си южните области и обърквал работите на сенатори, земевладелци и търговци. Продоволствието на милионния град било затруднено. Хлябът, месото, виното, бобът поскъпнали двойно и тройно. Засегнатите настоявали да се предприемат бързи мерки срещу бунтовниците.
Сенатът преценил, че най-подходящ за тази работа е младият Клодий, знатен римлянин от рода на Клавдиите, и му възложили да ликвидира опасния робски отряд и да възстанови спокойствието в Италия.
Амбициозният Клодий приел задачата с удоволствие. Не за това, че трябвало да се бие с дълбоко презираните от него роби (това било под неговото достойнство), а поради съвсем други причини. Той таял в душата си завист към големите и прославени пълководци – Пом-пей и братята Луций и Марк Лукул, воювали повече от година в Азия и Испания. И от двата фронта не идвали добри вести. Тези две нелеки войни коствали твърде скъпо: отнемали не само сили, но и много средства. Спартак се възползвал от затрудненото положение на Сената и започнал въстанието, когато от Рим отсъствали три големи армии, водени от известни пълководци.
Клодий се подготвил за борбата с бунтовниците като за истинска ойна. Вдигнал много шум в Рим и тръгнал на поход, както се полага: с лека пехота, конница, обоз и знамена.
Войската обградила бегълците в планината Везувий. Силно въо-ръжени отряди прекъснали пътищата и завардили дори непристъпните кози пътеки. Обкръжените въстаници се изтеглили към върха. Положението им било отчайващо. Пред тях били римляните, а зад тах – бездънна пропаст. Започнал да ги измъчва и глад. Клодий предвкусвал вече удоволствието от победата, защото обкръжените можели да избират една от двете възможности: или гладна смърт, или пълен погром.
Спартак с мъка гледал стръмните и непроходими урви, обрасли с дива лоза – растението на бог Дионис. Сякаш самият бог му подсказал спасителния път. Спартак и другарите му нарязали клони от дива лоза и изплели стълби от тях. Закрепили ги здраво за издатините на отвесните скали и се приготвили да се спуснат по тях. Когато първият гладиатор стигнал земята, всички с трепет се вслушвали дали няма да чуят вика на римски страж. Но нищо не нарушило тишината. Тогава всички се спуснали долу в подножието на планината. Но Спартак не се задоволил с това. Дружината му предпазливо обходила лагера на римляните, нападнала изненаданите войници и пленила оръжието им.
Пропастта, в която се били спуснали гладиаторите, всявала страх у селяните, които живеели в подножието на планината. Тази пропаст се смятала за свърталище на демони, защото по отвесните й скали имало следи от дима на тайнствени подземни огньове. Не било по силите на смъртните да палят огньове в бездънни пропасти, пред самите врати на ада. Това можело да бъде работа само на демоните, а онези, които можели да се спуснат в подобна бездна, очевидно са закриляни от тях.
Победата при Везувий предизвикала нов наплив от роби в лагера на Спартак. Вече не ставало дума за отряд бегълци, а за армия, организирана в легиони и водена от гениален пълководец.

Това се случило тъкмо през дните, когато тракийците празнували празника на Дионис. Прокна отишла в планината заедно с другите жени. В гъста гора на планинските склонове тя намерила колибата, в която нейният мъж държал в робство филомела. Прокна освободила сестра си и тайно я завела в двореца.
– Не е сега време за сълзи, филомела – казала Прокна, – сълзите не ще ни помогнат. Не със сълзи, а с меч трябва да действаме. Аз съм готова и на най-страшното престъпление, само да отмъстя на Терей.
Докато Прокна говорела това, влязъл в покоите й нейният син.
– О, колко приличаш на баща си! – възкликнала Прокна.
Изведнъж тя замлъкнала и смръщила лице. Прокна замислила ужасно престъпление. Бог Дионис вселил в нея лудост, която я тласнала към страшно отмъщение. Прокна хванала сина си за ръка и го отвела в една отдалечена стая на двореца. Там грабнала остър меч и като се извърнала, промушила с него гърдите на момчето. После двете жени приготвили от него страшно угощение, така както титаните сварили разкъсаното тяло на Дионис.
Прокна лично прислужвала на Терей, а той, без да подозира каквото и да било, ял гозбата, приготвена от тялото на любимия му син. През време на яденето Терей си спомнил за сина си и наредил да го повикат. А Прокна, зарадвана, че си отмъщава, му отвърнала:
– Този, когото ти викаш, е в самия тебе!
Терей не разбрал думите й и настоявал да повикат сина му. Тогава иззад едно перде внезапно излязла филомела и хвърлила в лицето на Терей окървавената глава на сина му. Терей изтръпнал от ужас; разбрал колко ужасно било угощението му.
Той проклел жена си и блъснал масата. Скочил от мястото си и с меч в ръката подгонил Прокна и филомела, за да отмъсти на убийците на сина си, но не могъл да ги настигне. На двете жени им израснали криле и те се превърнали в птици – филомела в лястовица, а Прокна в славей. На гърдите на лястовичката – филомела, се запазило едно кърваво петно от кръвта на Тереевия син. Самият Терей боговете превърнали в папуняк, с дълга човка и с голям гребен на главата. Върху главата на папуняка и днес се развява гребен от пера, както върху шлема на жестокия Терей.

Живял някога един богаташ, ама много алчен и безчестен. Той премествал синурите в нивите и така ограбвал всичките си съседи. С лъжи и заплахи ги притискал и накрая им взимал имота.
В същото село живеел един сиромах човек. Той имал само една нива, която граничела със земите на богаташа. Тя била много плодородна и каквото посеел беднякът, се раждало от хубаво по хубаво.
Богаташът хвърлил око на тази нива и започнал, както си знае, лека-полека да я присвоява. Беднякът го молел с добро, ама алчният съсед отвръщал, че мястото е негово и не давал дума да се издума. Тогава собственикът отишъл и се оплакал на съдията, а той решил да отиде на самото място, за да реши на кого е нивата.
Богаташът, като разбрал, че съдията ще ходи на нивата, се прибрал вкъщи. Той имал син, алчен за имот като баща си, и му рекъл:
– Сине, ще изкопаем дупка в нивата на съседа и ще те скрия в нея. Като дойде съдията, аз ще се помоля на Бога да ни покаже докъде е моята нива. Ти ще започнеш да изхвърляш пръст от дупката.
Съдията ще помисли, че това е знак от Бога и така ще вземем нивата на бедняка.
Отишли двамата в нивата, синът изкопал голяма дупка, заврял се в нея. Бащата метнал отгоре една рогозка и я посипал с пръст, та отдалече не личало, че отдолу има дупка. По едно време дошли съдията и беднякът. Започнал сиромахът да показва докъде била неговата нива и как богатият я открадвал малко по малко, като премествал синура. Вече останало толкова малко, че нямало как да си изхранва децата.
Богатият рекъл:
– Господи, този човек лъже. Не аз, а той оре в моята нива. Ако съм прав, Господи, дай ни знак!
Щом казал това, синът започнал да рие изпод земята и да изхвърля пръстта накуп над главата си. Съдията помислил, че Бог наистина дава знак и отсъдил богаташът да вземе нивата. Беднякът обаче веднага се досетил каква е работата и проклел:
– Дано даде Господ, който рие земята, никога да не излезе от нея!
Хляб да не сложи в устата си, а все черна земя да яде!
Върнал се богаташът вкъщи, засмян и доволен. Чакал да се приббере синът му, чакал цял ден, но, той не си дошъл. Бащата отишъл на нивата. Викал, викал, никои не се обадил. Взел една мотика и разкопал купчината земя. Пред него се мернало някакво черно животинче и се мушнало в земята. Богатият разбрал, че това е неговият син, но нямало какво да направи. Господ изпълнил клетвата на бедняка.
Затова къртът цял ден рови земята и все не може да се насити.

Имало една снаха, която никак не се разбирала със свекъра и свекървата. Каквото й кажели, тя правела точно обратното. Ако я накарали нещо да работи, тя веднага взимала хурката и започвала да преде. Така вървяло дълго време, но свекървата веднъж се разсърдила и я проклела:
– Дано даде Господ, снахо, да станеш на такова животно, та винаги да си невяста и все да предеш.
Случила се клетвата в лош час и снахата се превърнала в невестулка. Ето защо тя намразила много хората, особено по-старите.
Невестулката била злобна и пакостлива, та чак плюнката й станала отровна. Тя чувала всичко, което се говори за нея – добро или лошо, затова хората гледали да не споменават името й.
В едно лозе веднъж отишли копачи. И един от тях намерил гнездо на невестулка с малки в него. Хората взели, та пренесли гнездото на безопасно място и продължили работата си.
По едно време дошла невестулката и потърсила малките си. Като не ги намерила на мястото им, си помислила, че копачите или са ги убили, или са ги взели.
И веднага в яда си, за им отмъсти, отишла и плюла в гърнето с ястието им, което било закачено на един клон. Копачите нищо не видели и нищо не подозирали, а продължили работата си до пладне. – Стана време за обяд – казал най-старият. Всички отишли под дървото на сянка. Много се учудили като видели гърнето счупено, а ястието – разсипано по земята. Като разгледали внимателно, видели, че връвта, с която било вързано гърнето, е прегризана.
Невестулката, след като плюла в гърнето, отишла пак да търси малките си. Когато пообиколила наоколо, чула гласа им и ги намерила здрави и читави. Тогава тя разбрала, че напразно е отровила ястието. Върнала се и прегризала връвта, за да не се отровят копачите.

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна — и мечката под дряна.
— Слизай, бабо! — изръмжала мецана.
— Защо да сляза? — попитала бабата.
— Да те изям!
— Олелеее! — завайкала се бабата. — Недей, мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата — Веченка. Която си избереш — нея изяж!
Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала в къщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала :
— Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре:
— Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
— Дай ми, бабо, Якушка! — захлопала мецана.
— Якушка е яко вратата заключила! — отвърнала бабата.
— Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! — изревала мечката.
— Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки — рекла бабата и угасила светлинката.
А мечката си повлякла опашката към гората. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2612″]

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
– Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.
– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!
— Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.
Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.
Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.
Крали Марко попита гората:
– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.
С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.
Бутна Крали Марко коня си и викна:
– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите.
Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:
– Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.
Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.
Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
– Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!
Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:
– Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:
– Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
– Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.
Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.
Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица.Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
– Пазете се, черни души арапски!
Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.
Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.
Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.
И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.
Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.
А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

Един дървар, като минавал край някакъв бодлив и трънлив храст, чул шумолене. Надникнал в клонака и що да види: едно малко, рунтаво мече се заплело в трънете, напряга сили, скимти, ръмжи, но не може да се измъкне. Дърварят посегнал, раздвоил трънете, откачил уплашеното мече, помилвал го по главата и го пуснал да си ходи. А мечката да била наблизо върху съседната канара. Тя видяла всичко, сринала се от канарата — и право при дърваря. Като я видял, оня си глътнал езика от страх, но мецана дигнала нагоре предната си лапа, успокоила го и проговорила с човешки глас:
— Не се бой, нищо лошо няма да ти сторя. Аз видях как помогна на мечето ми, разбрах те, че си добър човек, и реших да се побратимя с тебе. Искаш ли?
— Как да не искам — отвърнал дърварят, — кой бяга от такава посестрима като тебе!
Тогава мечката се изправила на задните си крака, разтворила предните си лапи и братски прегърнала дърваря. Според обичая, дърварят трябвало да я целуне по муцуната, ала щом си доближил устата, лъхнала го тежка миризма и той се стъписал.
— Какво? Защо се дърпаш? — учудено го попитала мечката.
— Много на лошаво ти миришат устата, на мечовина — отвърнал дърварят.
Мечката се докачила от тези думи, отпуснала се на земята, помълчала малко и викнала:
— Удари ме, побратиме, по врата с острието на секирата си!
Дърварят се слисал:
— Що думаш — рекъл, — де се е чуло и видяло побратим да дига секира срещу посестримата си!
— Удряй! — грозно изръмжала мечката. — Или ще те одрънкам!
Дърварят нямало що да прави. Дигнал секирата и ударил мечката.
Рукнала кръв от раната. Мечката, без да погледне човека в очите, се обърнала назад и се мушнала в гъсталака. Изчезнала.
Минали години. Дърварят много пъти ходил из гората, но никъде не срещнал посестримата си. Веднъж, като се въртял под дърветата, изведнъж отнякъде изскочила мечката. Познали се двамата, поздравили се и заприказвали. От дума на дума стигнали до удара със секирата.
— Разгеле, побратиме — рекла мечката, — я виж какво е останало от раната, дето ми я нанесе.
Дърварят поразровил козината на врата й, но не намерил дори белег.
— Нищо не е останало! — рекъл той.
— Видиш ли, побратиме, раната отколе заздравя и я забравих, но лошата дума, дето ми я каза тогава, няма да я забравя, докле съм жива.
И като поклатила тъжно глава, мечката си тръгнала.

Тръгнали на път двама души: единият бил сляп, а другият куц. Стигнали до една река и спрели на брега. Куцият рекъл:
— Стигнахме до една дълбока река и не ще можем да минем отвъд, защото няма мост. За газене дума да не става, защото водата е дълбока. Аз имам само един крак, а ти нямаш очи. Речем ли да нагазим — ще се удавим.
Слепият се замислил. Подир малко той попитал другаря си:
— Погледни хубаво и виж дали няма наблизо брод?
— Брод има хе долу, при речния завой, но там водата е бърза и трябват здрави крака.
— Заведи ме там! — казал слепият.
Куцият го хванал за ръката и го повел. Когато стигнали до речния брод, слепият рекъл:
— Аз имам два здрави крака, а ти имаш две здрави очи. Качи се на гърба ми и казвай къде да стъпвам. Аз ще те пренеса през реката.
Речено—сторено. Със съгласие и взаимна помощ слепият и, куцият прегазили водата и продължили пътя си.

Какво е туй куче? — попитал овчарят.
— Вълча порода — отговорил продавачът.
— Дали ще ми пази стадото от вълците?
— Цяла глутница да излезе насреща му, пак ще я прогони.
Овчарят купил кучето и го отвел в кошарата си.
Една нощ пристигнал вълкът и грабнал най-хубавата овца. Метнал я на гърба си. Кучето лавнало и се втурнало да гони крадеца. Вълкът навлязъл в тъмната гора и кучето потънало подире му. Цяла нощ овчарят чакал пазача на своето стадо. Сутринта кучето се върнало уморено, натежало и не яло цели два дни.
Подир десетина дни вълкът пак се появил и грабнал още една овца.
Кучето го подгонило едва когато грабителят бил вън от кошарата. Отново вълкът навлязъл в гората и кучето се мушнало подир него. И като се върнало в кошарата, пак не яло два дни. Съмнение влязло в главата на овчаря.
— Чакай да видя — рекъл той — къде ходи и какво прави моят верен пазач?
А когато вълкът грабнал трета овца и кучето се затекло след него, овчарят тръгнал тайно подире им между дърветата. И що да види? На една поляна вълкът спрял и пуснал овцата на земята. Кучето дотърчало запъхтяно. Мирно и кротко горският звяр и пазачът на стадото разкъсали овцата и си я изяли. След туй се изтегнали на тревата и задремали.
— Така ли ми пазиш стадото? — рекъл на себе си овчарят и се прибрал.
На другия ден той вързал своето куче с един синджир и го отвел в дън гората, там, където нощем се чувал вой на вълча глутница. Завързал го о едно дърво и го оставил там.
През нощта пристигнала глутницата и най-напред върху вързаното куче се хвърлил неговият съдружник — вълкът.

Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите – колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловците се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза – много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Докато пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз – удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило толкова добре, че започнало да улучвала без грешка. Ръката му станала толкова изкусна, че поваляла дори и птица, както си лети.
Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друго царство да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал през една планина, срещнал го друг момък.
– Добър ден, побратиме.
– Добър ден.
– Здраво-живо, как си?
– Слава богу, добре, а ти?
– И аз съм добре, но нямам работа и съм тръгнал да си търся.
– Ами имаш ли занаят?
– Аз съм овчар и говедар, от полска работа също разбирам, пък и по лов ходя. С този топуз, където замеря, все удрям. А на тебе какъв ти е занаятът?
– Моят занаят е да суча въжета от пясък.
– Не е лош занаят. Ако искаш, да вървим заедно да дирим работа.
– Бива – рекъл оня.
Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата, никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят.
– Вие останете тука – рекъл тоя с топуза, – наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се обиколя гората, дано уловя някакъв дивеч, та да вечеряме.
Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Довлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се полето се виждало като на длан. В полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, докато не е мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че ще намерят хора. Влезли и никого не намерили.
– Хайде, побратиме – рекли двамата на ловеца, – ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището.
Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшетали из къщи – да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли:
– По всичко се вижда, че тука живеят хора. Но къде са сега? Да останем два-три дена в тая къщурка – да си починем и да видим кой е стопанинът й.
Вечеряли и си легнали си. На другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, нарязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да наобиколи наоколо, за да разбере има ли наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня и сложил месото в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба – грозна, суха, пъпчива.
Бабата влязла, поогледала се и рекла:
– Нещо на хубаво мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.
Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст. Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен – бабата била изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило.
На другата сутрин останал да готви другият, а двамината излезли. По пладне бабата пак дошла и пак поискала гозба. И вторият момък се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не могъл да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла.
На третия ден ловецът рекъл на двамата побратими:
– Вие вървете днес, където ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а вие нищо да не видите.
Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, сложил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, свалил го от огъня и седнал да чака другарите си. Точно по пладне вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни; кожата й била сбръчкана като на костенурка, ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти – като на орел.
„Това не ще да е баба – си помислил ловецът и приготвил топуза. – Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка.“
Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с вдигната юмрук към него, той извадил топуза, праснал я по челото и я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, я довлякъл до една долчинка и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. След малко и те дошли.
– Е, как е, побратиме? – запитали го двамината още отдалеч. – Има ли с какво да ни нахраниш?
– Ще се намери – рекъл им той. – Има да ядете, има и да остане.
Те влезли в къщурката, гледат – гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.
След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън и легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, небето се смрачило откъм оная страна, където било долчето с убитата ламя. Юнакът си понадигнал главата да погледне какво става и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото – да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята, вдигнали я и я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а момъкът се промъквал след тях. Минали полето, навлезли в гората, почнали да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и носели убитата ламя. Дълго ходили по планината, докато стигнали до билото; оттам се спуснали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам-натам: момите ги нямало – сякаш земята се била разтворила и ги погълнала. Той стигнал на онова място, където ги бил видял за последно, и сред буйни дървета забелязал малка пещера, цяла обрасла с бурени и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв. Разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка – право надолу, като кладенец. Погледнал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се готвели да си легнат. Хапнали надве-натри и си легнали.
Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:
– Ние се наговорихме да търсим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.
И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.
– Ето – рекъл той, – побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега да намерим начин да влезем и ние.
– Тя е лесна – казал единият. – Аз ще усуча въже от пясък, а другаря ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного – да види докъде води дупката и какво има долу.
Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се тоя, който бил изплел въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.
– Какво има вътре? – запитали го побратимите му. – От що се уплаши?
– Оставете се! – рекъл той, като дошъл на себе си. – Една мрачина вътре – страх да те обземе: нищо не се вижда. Тъкмо почна под мене да свети – като запърхаха под мене ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.
– Тъй ти се е сторило – рекъл тоя с топуза. – Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!
Хвърлили жребий, паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той бързо заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперил – побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва:
– Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, завъртя ме и почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу, добре, че ме извадихте!
– Какви лами, какви змейове! – викнал тоя с топуза. – Страхливци сте вие, и това си е! Я ме вържете, дръжте здраво въжето и ме спущайте! И чак когато усетите, че го поклатя три пъти, тогава ме изтеглете!
Вързали ловеца и го спуснали. Той стигнал долната земя. Развързал се и тръгнал да види къде се намира. Гледал и се чудел: едно поле равно, широко и зелено, само цветя и трева. Цветя, каквито нямало на горната земя, и трева – висока до пояс. А по-натам – високи, хубави дървета, птици пеят. Той гледал и се чудел:
– Къде съм попаднал? И тука грее слънце като горе. И тука зреят плодове, пеят птици, растат буйни дървета и хубави дъхави цветя. Кой да си помисли, че под тая планина имало земя, по-хубава от нашата!
Юнакът стигнал до едни високи дървета и отведнъж видял три моми, че плачат над един пресен гроб. Щом го видели, скочили и се разтреперили от страх.
– Не бойте се, хубави девойки! Не съм дошъл да ви убивам, ами да ви взема със себе си. Ние сме трима побратими, а вие – три сестри, всеки от нас ще си вземе за жена една от вас. Ако се спуснете да бягате, ще ви стигна: няма да ми убегнете! Елате с добро!
И той повел момите към въжето. Вързал най-напред най-старата и заклатил въжето три пъти, ония отгоре го изтеглили. Гледат: една хубава мома. Почнали да се карат кой от двамата да я вземе: толкова им харесала. Единият викал:
– Моя ще бъде, защото аз въртях чекръка.
Другият викал:
– Моя ще бъде, защото аз дърпах въжето нагоре: на мене ми беше по-тежко.
Тогава момата рекла:
– Долу стоят сестрите ми. Спуснете въжето и ги изтеглете или ме спуснете обратно, защото аз не се деля от сестрите си.
Двамата побратими спуснали въжето, юнакът вързал по-малката сестра и те я изтеглили из дупката. Тя била по-хубава от сестра си. Побратимите забравили първата и почнали да се карат за тая.
Карали се, докато двете сестри им се примолили да спуснат въжето, за да изтеглят и най-малката сестра.
Теглили, теглили, изтеглили я. Но тя била най-хубава от трите и побратимите почнали да се карат сега за нея. И единият искал да я вземе, и другият. А тя рекла:
– Юнаци, когато останах сама на долната земя, след като бяхте изтеглили сестрите ми, юнакът, който ги беше вързал с въжето една по една, ме прегърна и запита искам ли да му стана жена. Аз му казах, че искам. Недейте се кара за мене: аз няма да бъда на никого от вас, защото съм дала дума на другаря ви. Пуснете въжето и изтеглете юнака: нека той отсъди коя чия ще бъде!
Но побратимите не искали и да чуят. Единият викал: „Моя ще бъде!“ – и я дърпал към себе си, а другият настоявал: „Моя ще бъде!“ – и го блъскал, за да му я отнеме, а юнакът в долната земя чакал да му спуснат въжето, но никакво въже не се показвало.
Стъмнило се, юнакът все чакал, но побратимите му не спускали въжето. Той преспал там, където бил, защото не знаел накъде да върви в тъмнината. Като изгряло слънцето и въжето още не се показвало, момъкът разбрал, че другарите му са го излъгали. Нямало защо да седи напразно и да чака. Тръгнал по ливадите, накъдето му видят очите; ходил цял ден, ял плодове, но никъде не видял извор, поточе или река. Жаден бил, а нямало вода за пиене. Никъде по пътя си не срещнал село или град, дори не могъл жив човек да види – да го запита на коя земя се намира. Тъй вървял юнакът и по мрачина, докато капнал от умора, стигнал най-сетне до един извор, навел се над него, но не могъл да види вода. „Тоя извор ще да е сух“ – помислил и понеже бил много уморен, легнал да спи. В сухия извор се събирали по среднощ на приказка дяволите. И тая нощ се събрали, глъчката им била толкова голяма, че момъкът се събудил, но като чул страшни гласове, се престорил на заспал.
Един стар дявол рекъл:
– Ей сега, като минавах отгоре, за да вляза тук, прескочих един заспал човек. Той не е като тукашните. Знаете ли го откъде е?
Един млад се обадил:
– Аз го видях преди един ден как влизаше през пропастта от горната земя в долната.
– Малко знаеш – обадил се друг. – Аз знам, че на него е съдено да убие халата, която не дава на тукашните хора да си наточат вода от езерото.
– Знаеш зер – присмял му се старият дявол. – Как ще убие халата, когато тя е с четиридесет глави? Толкова големи юнаци е затрила вече. Отрежат ли й една глава, наместо нея мигом израстват десет.
– Ще я убие – рекъл пак оня. – Ако я удари в тила, зад четиридесетте глави, тя няма вече и да шавне.
Тъй си приказвали дяволите до потайно време, а после сухият извор онемял и момъкът заспал. Щом се съмнало, той станал и продължил пътя си. Към пладне стигнал до висок хълм, от който се виждала цялата околност. Оттам съзрял едно езеро, а близо до него хубав град, стегнат с висока каменна стена. Вгледал се той в езерото и видял всред водата едно страшно, многоглаво чудовище. „Това ще да е оная хала – помислил си юнакът, – за която приказваха тия в сухия кладенец.“ Той побързал да слезе от хълма – да не го види халата – и почнал да обмисля как да я изварди, та да я удари по врата, отдето се разклоняват четиридесетте й шии. Както вървял замислен, видял една много стара баба. Тя се подпирала с тояжка и вървяла към хълма. Той се запътил насреща й и рекъл още отдалеч:
– Добра среща, бабо.
Тя си вдигнала главата, погледнала зачудено юнака и му направила знак да мълчи. Сетне го уловила за ръката и като го отвела доста надалеч, рекла му:
– Вика ли се тъй? Ами ако те чуе халата? И тебе ще изяде, и мене!
А той попитал бабата:
– Щом се боиш от халата бабо, защо си тръгнал към хълма?
– Ех, синко – рекла старата, – ти мене не гледай! Видял ли си някъде човек по тия места? Всички са се изпокрили, страх ги е от халата. Но на нас ни е казано, че ще дойде юнак от горна земя – и той ще я убие. Четиридесет дена стана вече, откак е запръхтяла тая пуста хала по тия места: никому не дава да се приближи до езерото – вода да гребне, всички напада и разкъсва. Колкото юнаци се опитваха да й се изстъпят, все ги разкъса. Колкото моми и жени дойдоха с менци да си налеят вода не се върнаха. Ти знаеш ли, че ние вече четиридесет дена само сълзи пием? Но тая нощ ни се каза, че юнак от горната земя бил слязъл – той щял да затрие халата. Аз съм дошла да го чакам, та щом се вести, да го отведа при царя; той му е приготвил кон и оръжие.
– Е хайде, бабо – рекъл момъкът, – да идем при царя: аз съм дошъл от горната земя.
– Не ми се вярва – рекла бабата – да си ти. Оня юнак е убил ламя, а ти с какво ще я убиеш: нямаш оръжие.
– Я ме води, бабо при царя! – викнал момъкът. – Аз убих ламята и трите й дъщери дойдоха да си я приберат. Заровиха я тук – на един ден път от този хълм, – а аз ги вързах и въжето ги изтегли на горната земя.
Като чула това бабата, повела юнака към една пещера отстрани на хълма: оттам се влизало в дълъг подземен проход, който извеждал право в двореца. Стигнали до едно желязна врата. Бабата потропала с тояжката си, вратата се отворила и те се намерили в двореца. Притекли се царедворци и стражари да ги посрещнат. Отвели юнака при царя.
– Този е – рекла бабата, – царю честити, юнакът от горната земя.
Царят бил белобрад старец. Той погледнал юнака в очите и казал на царедворците, които били наоколо:
– Той ще да е.
Всички царедворци се поклонили на непознатия юнак. После го завели в една широка стая – да си избере оръжие. Той гледал, гледал, но нищо не взел, защото знаел да върти само своя топуз. На излизане се загледал в един голям лъскав щит от сребро; щитът бил толкова лъскав, че в него се оглеждала цялата стая, с всичко, що имало в нея. Юнакът си помислил малко, взел щита и го изнесъл. Когато отишли при царя, момъкът казал:
– Оръжие за мене тука няма, но и това, което имам, ми стига. Ще ми дадеш само тоя щит, без него не мога.
Взел щита, минал пак през подземието и излязъл на хълма, като си криел лицето с вдигнатия щит – да го не види халата. Но по това тя време спяла край езерото. Юнакът сложил щита на брега – тъкмо срещу слънцето – и се свил зад него. Сребърния щит блестял толкова силно, че халата се пробудила от блясъка и се хвърлили към лъскавия кръг. В него тя видяла своето отражение и помислила, че срещу нея излиза друга многоглава хала. Разлютила се и от очите й започнали на изскачат искри, а от устата – буйни пламъци. Дръпнала се назад халата, дръпнала се и другата, приближила се напред – и другата се приближила. Халата се ядосала още повече, кипнала от злина и си събрала главите, за да се хвърли върху другата хала. Когато юнакът видял, че тилът на халата се показал, подал се иззад щита, замахнал силно с топуза и ударил чудовището. Халата ревнала толкова силно, че дори каменните стени на града се разклатили. Сетне паднала мъртва в езерото, то се развълнувало, а вълните пръснали толкова надалеч, че опръскали хората, които гледали от крепостните стени.
Юнакът приближил и изтеглил убитото чудовище от езерото – да не размъти с кръвта си водата – и се върнал в града. Като го видели, че наближава към стените с топуза и щита, царят и царицата заповядали да отворят желязната врата. Всички го срещнали с радостни викове и му се поклонили. Царят и царицата слезли от колесницата, царят прегърнал момъка и му рекъл пред всички сбрани:
– Сам бог те е пратил, синко, от горната земя – да ни отървеш от тая проклета хала. Ти спаси цялото ми царство. Ела сега с мен в двореца на гости. Аз ще те направя пръв в царството, все от дясната ми страна ще седиш.
И той качил юнака в колесницата – да седне от дясната му страна – и потеглил към двореца. Като стигнали, царят поръчал да донесат на юнака най-хубавата премяна – да се облече, както прилича на пръв царедворец. Сетне свикал всички големци на угощение в чест на момъка. Но юнакът стоял натъжен и замислен. Царят го попитал защо не е весел, а той рекъл:
– Всичко е хубаво, царю честити, но една голяма грижа имам. Тежка работа ме чака на горната земя. Трябва да се върна, само че не зная как.
Царят отвърнал:
– Оттук до вашата земя друм няма. Но все ще се намери средство да отидеш. Аз имам брат, от мене два пъти по-стар, той е цар на животните по тая земя: него ще питаме.
И царят пратил бързоходци да отидат при брат му и да го повикат. Онзи бил побелял старец, брадата му стигала чак до земята, от старини не можел вече да ходи, та го крепели четирима души. Ослепял бил и чувал толкова слабо, че хората му говорели с волски рог в ухото.
– Кой ме вика? – запитал той, щом влязъл. – Не ви ли е грях да ме тревожите?
– Прощавай, брате! – рекъл му царят. – Важна работа ме кара да те викам. От горна земя е дошъл голям юнак, той уби халата, която ни пречеше да черпим вода, и сега иска да си отиде, а не знае как да се изкачи на горната земя.
Царят на животните рекъл:
– Навръх планината, където живея аз, има два луди овена: един чер и един бял: те се бият, та земята се тресе. Когато се ударят с челата, белият полита чак до горната земя, а черният – чак до тая под нас. Ако юнакът успее да се хване за белия овен, той ще го отнесе на горната земя.
Момъкът се сбогувал с царя и тръгнал с брата му. Старецът живеел навръх една висока планина, в пещерен дворец. На тая планина имало широка поляна, отстрани на поляната се спускали стръмни пропасти, дъното им не се виждало. На тая поляна се биели двата овена. Царят на животните извел момъка на поляната, дал му една миризлива трева и му казал:
– Когато видиш, че слезе белият овен, ти ще му хвърлиш тревата и като почне да яде, ще се пъхнеш под него и ще се вкопчиш за вълната на гърба му. Но недей се лъжи да се качваш на гърба му, нито пък си подавай главата, защото, като почне да се бие с черния овен, от рогата и от устата му излизат пламъци, ще изгориш. Дръж се здраво за руното му и той ще те отнесе на горната земя. Като полети нагоре, той ще усети, че му тежи нещо, и ще рече: „Каквото има на мене, да падне!“, но ти не се отпускай, а щом стигне на горна земя, овенът ще рече: „Каквото има на мене, да се държи!“ – ти тогава се пусни.
Юнакът взел тревата и легнал сред поляната. Излязъл белият овен – едър като вол, бесен от сила, с пламтящи рога, руното му блестяло като сребро. Когато се разтичал по поляната, планината се разтърсила. Овенът видял човека и полетял право към него – да го стъпче, но като приближил, юнакът подал тревата и овенът почнал да яде. Тогава от устата му излязла пара – гъста като бяла мъгла – и покрила всичко наоколо. Юнакът се пъхнал под корема на овена и здраво се уловил за дългото му руно. След малко се задал и черният овен: и той бълвал пламъци, пръхтял и разтърсвал с тропота на нозете си планината. Двата овена полетели един към друг и се ударили толкова силно с челата си, че се чул гърмеж – сякаш се пука скала, юнакът едва се задържал. След това овните отведнъж отскочили един от друг: черният полетял надолу, а белият – нагоре. Юнакът чул силен рев: „Каквото има на мене, да падне!“, но се хванал още по-силно за руното. Полетът нагоре бил много бърз: малко след това се чул втори рев: „Каквото има на мене, да се държи!“ – и юнакът се пуснал. Когато се опомнил, видял че лежи навръх на една висока планина: тя била същата, в която бродил преди няколко дни със своите побратими. Овенът ни се чул, ни видял: той се бил върнал в долната земя.
Юнакът станал и се запътил да търси другарите си. Скоро ги намерил, защото като походил малко, чул отдалече гласовете им: „Моя е, аз ще я взема!“, „Не е твоя, моя е! Аз ще я взема!“ Момъкът доближил до мястото, откъдето се раздавали гласовете, и видял, че двамата му побратими стоят до кладенеца и се карат за най-малката мома. Тя седяла на тревата вън от пещерата и плачела. Щом го видяла, макар че бил облечен с дрехи от коприна и сърма, украсени с бисер и скъпоценни камъни, момата го познала и надала радостен вик, но той й дал знак да мълчи и влязъл в пещерата. Побратимите му не го познали. Помислили, че това е царят на оная страна, тръгнал по лов, и щом го видели, гузно млъкнали и се разтреперили от страх. А той им викнал с престорен глас:
– Кои сте вие и защо надавате тия викове? Защо се карате като луди? Пропъждате лова наоколо.
Като се обърнал и видял момите, че плачат, още по-строго извикал:
– Какви са тия моми и защо плачат? Вие сте им направили някаква злина. Защо мълчите? Отговаряйте по-скоро или ще ви взема главите и на двамата!
Тогава един от побратимите се осмелил и казал:
– Царю честити, ние двамата намерихме тия моми тук, в пещерата. Най-малката ни най-много харесва, за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена.
– Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво!
Те си сложили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза и разцепил дървото дотолкова, че да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл:
– Ще стоите тука, докато дойде онзи ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете.
Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл:
– Толкова време се карахте вие двамата за чужда мома. Другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да спуснете въжето, за да го извадите, а вие не си и спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най-малката мома, а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи. Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас.
И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.