Чуй всички приказки

Когато светът бил млад, група тлинкити излезли на риболов със своите лодки в Залива на скаридите. Внезапно станало толкова тъмно, че рибарите не могли да намерят нито брега, нито изхода на залива към далечното си село. Тогава дочули странен, див вик на гмурец (едра птица с черен цвят) недалеч от лодките си.
Загребали бързо по посока на гласа. Скоро забелязали едър гмурец, който бавно плувал току пред самите лодки. Решили да последват птицата.
На моменти не можели дори да различат белите очертания на птицата в тъмнината, но непрекъснато дочували подсвирквашите викове. Дълго време се носили след устремената напред птица. На края изплували от мрака на слънчевата светлина извън залива, където били като пленници.
Оттогава насам гмурецът служи за крест на тези тлинкити и техните потомци.

Скуемишът бавно плуваше с тежко натовареното си кану по спокойните води на залива Бърард инлет. В далечината се виждаше Ванкувър, а отпред се издигаше нос Пойнт грей. След малко лекият бриз утихна.
— Да свирна ли за малко вятър, тиликум (приятел)? — попита авторът.
— Ще се радвам, ако го сториш — отвърна той.
Аз подсвирнах тихичко и продължително три пъти, така както правят с успех някои моряци, за да извикат вятъра, често от благоприятната посока. Чародейната сила, чиято тайна аз не зная, често ми е помагала и се надявах, че и този път няма да ме изостави, тъй като не исках да се посрамя и да разтуря „магията на белия човек" пред моя скуемишки приятел.
Не се разочаровах. След няколко минути лек бриз накъдри спокойната вода и скоро кануто се носеше към Пойнт грей с „кокал в устата".
Щом заобиколихме югозападната част на носа, индианският ми приятел наведе платното и спря кануто с няколко удара на греблото си. Той протегна ръка към голяма скала, която изплува в здрача.
— Хомолсом — каза той. — Знаеш ли легендата за тази скала? — попита той. — Това е скала, която индианците, плуващи из тези води, използват вместо свиренето на вятър — заяви той.
— Разкажи ми тази легенда, тиликум — помолих аз.
— Тази скала не винаги е била тук — започна той. — Едно време, много преди да дойдат белите мъже, имало един могъщ дух, известен сред нашите като Тайи на Западния вятър. Той вдигал такива страхотни бури, че дори Великият дух призовавал четиримата си мага и ги пращал да се преборват със страховития Тайи на Западния вятър. Докато огромното кану носело четиримата сред бушуващата стихия на Пасифика, Тайи ги наблюдавал как идват към него.
— Сега ще усетите силата ми — хвалел се той. — Ще разкъсам на части вашата лодка и вие ще потънете там, където плуват рибите! — И Тайи свирнал за вятър. Извил се силен вятър, който прераснал в буря, а сетне в страхотен ураган. Високи като планини вълни шибали бреговете на протока, каналите и заливите. Острови се разкъсвали на части, а из потъмнялото небе се носели като орлова перушина огромни клони от дърветата.
Докато траела тази нечувана буря, добрата магия на тяхното необикновено кану носела четиримата сред урагана. Все по-близо и по-близо идвали те до жилището на вече изплашения Тайи на Западния вятър. Решил той да застане за последен път на крайната точка на земята, наричана днес нос Пойнт грей.
Без да се бави, вълшебното кану се приближило до самия край на брега. Четиримата мага заповядали на Тайи да усмири своите ветрове и вихри и скочили на земята. Вятърът и бурята утихнали и настъпила пълна тишина, а изплашеният и смирен Тайи стоял безмълвен на края на носа.
— Ти си зъл и имаш сърце от камък; ти не се подчини на Великия дух и причини смърт на мнозина. Сега ще заплатиш за своите порочни дела — извикали четиримата. — Ще продължиш да живееш, но като скала, която ще се мие от водите на океана.
Отсега нататък и завинаги ти ще помагаш, вместо да пречиш, на нашите хора, които плават по тези води.
Нито един звук не нарушил тишината, докато четиримата говорели.
— Когато няма вятър и канутата се люшкат неподвижни по водата, която те заобикаля, ти ще пускаш попътен вятър, за да могат отново да отплуват.
Сетне полека-лека Тайи на Западния вятър се превърнал в огромна скала и оттогава насам, тъй както му било наредено, той станал слуга, а не господар, на всички, които плават по тези води.
— Виж, още стои там — обърна се към мен моят скуемишки водач, като посочи голямата скала, която се издигаше точно пред нас.
Звезди блещукаха в синьочерното море. Нощта беше паднала, а с нея и вятърът бе утихнал. Ни полъх на бриз не докосваше тъмните води.
— Да взема ли греблото, тиликум? — попитах аз.
Скуемишът не отговори, но с един удар на греблото си изправи кануто почти успоредно на Хомолсом Рок. Леко докосна скалата с лопатката, после се обърна гърбом и кануто свободно заплува надалеч от скалистия бряг. Вдигна платното и без да продума, седна на кърмата. И аз не проговорих.
Внезапно усетих лек полъх по врата си. Платното се изду и задуха попътен бриз, който помогна на скуемиша да доближи кануто до брега на Ванкувър.

Служил Ханс седем години на господаря си и накрая рекъл:
– Господарю, уреченото време мина. Искам сега да се прибера у дома при мама, та ми дай каквото ми се полага.
Господарят отвърнал:
Ти ми служи честно и почтено. Каквато беше службата ти, такова следва да бъде и заплащането.
И му дал една буца злато, голяма колкото главата на Ханс.
Извадил Ханс кърпа, увил златната буца в нея, сложил я на рамото си и поел към къщи. Но както крачел по пътя, видял един конник, който яздел бодър и весел пъргавия си кон.
– Ех – рекъл Ханс високо, когато конникът минал край него, – – хубаво нещо е ездата! Седиш си като на стол, няма да се препъваш в камъни, не късаш обувки и неусетно стигаш надалеко.
Чул конникът тия думи, спрял коня и викнал:
– Ей, Ханс, защо тогава ходиш пешком?
– Защото съм принуден отвърнал Ханс. Трябва да занеса тая буца у дома. Злато е наистина, но заради нея не мога да държа главата си право, пък и ме убива на рамото.
– Знаеш ли какво – – рекъл конникът, – – хайде да направим размяна: аз ще ти дам коня, а ти ще ми дадеш буцата.
– На драго сърце – – рекъл Ханс, – – но те предупреждавам, че не е никак лека.
Слязъл конникът, взел златото, помогнал на Ханс да яхне коня, после сложил поводите в ръцете му и рекъл:
– Ако искаш конят да препусне бързо, цъкни му с език и му подвикни: хоп, хоп!
Зарадвал се от душа Ханс, като седнал на коня, понесъл се волно напред, но след малко решил, че трябва да препусне още по-бързо. Почнал да цъка с език и да вика "хоп, хоп!". Препуснал конят в силен тръс и докато Ханс се опомни, изхвръкнал от седлото и се намерил в рова, който отделял нивите от пътя.
Конят щял и да побегне, ако не го спрял един селянин, който вървял по пътя и карал крава напреде си. Ханс поразкършил снага и отново се изправил на крака, но бил много сърдит и рекъл на селянина:
– Никакво удоволствие не е това, ездата де, особено когато налетиш на такава кранта, която само те тръска и те хвърля от седлото, та можеш да си строшиш главата. Никога вече в живота си няма да яхна кон. Виж, твоята крава е нещо хубаво! Вървиш си спокойно зад нея, а отгоре на това тя всеки ден редовно ти дава мляко, масло и сирене. Какво ли не бих дал да се сдобия с такава крава!
– Добре – отвърнал селянинът, – – ако кравата толкова много ти харесва, аз ще ти я дам, а ти в замяна ще ми дадеш коня.
Съгласил се Ханс и радостта му нямала край. Селянинът пък се метнал на коня и препуснал бързо по пътя.
Подкарал Ханс мирно кравата напреде си и почнал сам да се убеждава, че е направил добра размяна:
"Имам ли само къшей хляб, а той никога няма да ми липсва, та колчем ми се доще, мога да го ям с масло и сирене. Ожаднея ли, ще издоя кравата и ще пия мляко. Какво повече искаш, душо моя?"
Стигнал скоро Ханс една странноприемница, отбил се и в голямата си радост изял до троха всичко, каквото носел за обед и за вечеря, а за последните петачета си поръчал чаша бира. После пак подкарал кравата по пътя за майчиното си село.
Наближавало пладне, жегата ставала все по-непоносима, а Ханс се намирал сред пусто поле, през което трябвало да върви сигурно още цял час. Сгорещил се така, че от жажда езикът му залепнал за небцето.
"Лесна е работата – помислил си Ханс, – ще издоя кравата и ще се разхладя с млякото."
Вързал добичето за едно сухо дърво и понеже нямал ведро, подложил кожения си каскет. Но колкото и да стискал вимето, не се показала нито капка мляко. И тъй като бил много непохватен в доенето, нетърпеливото добиче най-сетне дигнало единия заден крак и го ритнало тъй силно по главата, че той се строполил на земята и дълго време не можал да дойде на себе си и да разбере къде се намира.
За щастие по пътя се задал един касапин, който карал в ръчна количка едно прасе.
– Какво те е сполетяло? – викнал той и помогнал на добрия Ханс да се изправи на нозе.
Разказал му Ханс какво си изпатил. Касапинът му подал едно стъкло и рекъл:
– Пийни първом една глътка, та да се посъвземеш. Кравата не пуска мляко, защото е старо добиче, бива го само за впрягане или за клане.
– Отде да знам! – – викнал Ханс и поопипал леко мястото на главата, дето го ритнала кравата. Наистина, хубаво е човек да си има в къщи такова добиче и да го заколи; колко месо ще падне! Но аз не обичам много кравешко месо, не е сочно. Виж, друго би било да имах такова прасенце! Свинското месо има по-друг вкус, да не говорим пък за надениците!
– Слушай, Ханс – – рекъл тогава касапинът, – – искам да ти помогна и съм готов да ти дам прасето срещу кравата.
Това се нарича приятелство! – викнал Ханс.
Дал му кравата, накарал касапина да свали прасето от количката и хванал края на въжето, с което било вързано прасето.
Продължил пътя си и почнал да разсъждава как всичко се нареждало според желанието му: щом му се случела някаква неприятност, веднага след нея идело нещо добро.
Скоро редом с него тръгнал един момък, който носел хубава бяла гъска под мишница. Рекли да си скъсят времето и Ханс почнал да разправя за щастието си:как винаги правел изгодна размяна.
Момъкът пък му обадил, че носи гъската за угощение на детска кръщавка.
– Повдигни я само – – рекъл той и я хванал за крилата – да видиш колко е тежка! Цели два месеца съм я угоявал здравата. Който хапне от нея, когато я опечем, дълго ще си облизва пръстите.
– Да – рекъл Ханс и претеглил гъската с една ръка, – тежка е, но и моето прасе си го бива.
През това време момъкът почнал да се оглежда тревожно на всички страни и после заклатил глава.
– Слушай – рекъл той, – работата с твоето прасе не е твърде чиста. В селото, през което минах, откраднали днес едно прасе от кочината на кмета. Опасявам се, че е същото, което държиш за въжето. Разпратили са на всички страни хора да го търсят и лошо ще изпатиш, ако те пипнат с прасето. Най-малкото ще те тикнат в дранголника.
Изплашил се простодушният Ханс и рекъл:
– Тю, да се не види макар! Помогни ми в бедата! Ти си от този край и ще се оправиш по-лесно. Вземи прасето и ми дай гъската!
– Излагам се на голяма опасност – отвърнал момъкът, – – но не искам да те сполети нещастие по моя вина.
Хванал края на въжето и бързо подкарал прасето по един обиколен път.
Отървал се простодушният Ханс от грижите си и с гъската под мишница продължил пътя за своето село.
Като поразмисля добре – рекъл той сам на себе си, – – аз печеля повече от размяната. Първо, хубавото печено; второ, многото мас, която ще пусне гъската и с която ще си мажем хляба цели три месеца; накрая хубавата бяла перушина, с която ще ми напълнят възглавницата, та ще заспивам, без да ме люлеят. Пък и мама има да се радва!
Като минавал през последното село, видял един точилар с количка. Колелото бръмчало и той му пригласял:
– Въртя колелото и ножици точа, и хората срещам радушно и с почит.
Спрял се Ханс да го погледа как работи, а накрая го заговорил и рекъл:
– Върви ти работата, щом точиш и ти е толкова весело на душата!
– Така е – – отвърнал точиларят, – – златен ми е занаятът. Добрият точилар е човек, който, колчем бръкне в джоба си, набарва пари в него. Ами ти къде купи тая хубава гъска?
– Не съм я купил, а я размених за прасе.
– Ами прасето?
– Взех го срещу крава.
– Ами кравата?
– Взех я срещу кон.
– Ами конят?
– За него дадох една буца злато, голяма колкото главата ми.
– Ами златото?
– То ми беше заплатата за седем години служба.
– Намирал си му всеки път леснината – рекъл точиларят. – – Но истинското щастие за човека е това: в джобовете му всеки път да дрънкат пари.
– Как да се сдобия с пари? – попитал Ханс.
– Стани точилар като мене. Не ти е необходимо кой знае какво, само един брус! Другото ще дойде от само себе си. Имам един тука, малко е повреден наистина, но затова пък няма да ти искам нищо друго освен гъската. Съгласен ли си?
– Иска ли питане? – – отвърнал Ханс. – Та аз ще бъда най-щастливият човек на земята! Какво повече ще му мисля, щом колчем бръкна в джоба, ще вадя пари?!
Подал му гъската и взел бруса.
– Ето ти в добавка още един здрав камък – рекъл точиларят и дигнал един обикновен полски камък, който лежал на земята до него. На този камък можеш да чукаш здравата, да речем, ако имаш да изправяш стари пирони. Вземи го и го пази добре!
Натоварил се Ханс с камъка и с весело сърце продължил пътя си. Очите му греели от радост.
Но тъй като бил на крака от зори, скоро усетил умора. Почнал да го мъчи глад, защото от радост за спечелената крава бил изял всичката си храна. Накрая едва-едва се влачел по пътя и трябвало всеки миг да спира и да си отдъхва. Пък и камъните били ужасно тежки.
И ето че почнала да го терзае мисълта колко хубаво би било, ако точно сега не трябва да ги носи. Домъкнал се бавно като охлюв до един полски кладенец, та да си отдъхне край него и да се освежи с глътка прясна вода. Но за да не повреди камъните като сяда, сложил ги внимателно до себе си в края на кладенеца. После седнал и се навел да пие вода, но по невнимание бутнал малко камъните и те цамбурнали долу. Като видял със собствените си очи как потъват в дълбоката вода, Ханс подскочил от радост и викнал:
– На света няма по-щастлив човек от мене!
С олекнало сърце и без всякакъв товар затичал той сега по пътя и скоро стигнал у дома си при своята майка.

Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да дири подслон.
Стигна до един стар дъб. Почука на кората веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Отвори се една вратичка. Показа се главичка.
Катерицата помисли и каза:
— Направи си в дъба къща. Ще ми станеш съсед. Ще живеем в дружба занапред!
Заекът я послуша. Задраска с нокти, загриза със зъби — дупка ще дълбае, в дъба ще живее.
Не щещ ли, наблизо кацна Сойка. Видя Зая, закрещя. Сто свраки събра. Нападнаха заека. Прогониха го от дъба.
Тръгна Зайо омърлушен из гората. Разбра — в дърво не се живее. Ще трябва другаде да се подслони. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя, вървя, пред къщичка се озова. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Излезе Ежът. Покани Зая жилището да разгледа, отвред да го огледа.
Вътре топло и приятно. Ни вали, ни духа. Сладко може да се спи. Всякакви удобства — постели меки, килимчета и дюшеци.
Ежът нагости Зая. Съвет му даде:
— Остани при мен. Ще живеем братски в мир!
Остана Зайо при таралежа. Живя с него ден, два, три. На четвъртия дойде Лисана. Разби вратата. Събори стената…
Ежко се сви на кълбо, покри се с бодли. А Зайо изскокна вън като стрела…
Заподскача из гората. Размишлява:
„И такава къща не е за мен. Трябва да диря здрав дом. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове."
Насреща му пещера тъмнее. Почука на скалата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом! Отвътре се обади глас:
— Влизай без покана. Бъди ми гост! Горската сова замижа с едното си око.
Изслуша мъдро Зая и отвърна:
— Живей с мен. Аз прекарвам тук по цял ден!
Остана заекът в пещерата. Живя ден, два, три. На четвъртия пристигна Мецана. Зарева, размаха страшни лапи. Глава замята. Прогони ги, па легна да спи сама…
Разбра Зайо — и в пещера не се живее. Ще трябва свой дом да си строи. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя заекът, вървя. Цяла нощ го дъжд валя. Осъмна в дола. Гледа — здраво жилище в брега.
Почука на стената веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз диря дом!
Дебелият стопанин се показа. Изслуша Зая.
Почеса се по тила, па отсече:
— Не влизай! Не нанасяй смет! Вземи от мен съвет. Направи си дом ей там в брега. Копай, сложи основи! Забий подпори и гради зид по зид!
Послуша заекът язовичия съвет. Залови се на работа. Стаичка изгради. Прозорец й постави. Издигна комин. Тавана обкова. Сред стаята сложи стара гъба вместо маса. Столове нареди, дома си подреди. Паякът му изплете завеска. Горската мишка коренишка килим му изтъка. Кълвачът изляла закачалка, проби ключалка.
Заживя Зайо щастлив. Живя седмица, две, три А на четвъртата се случи беда. В къщи се вмъкна Порът, стар разбойник. Нападна Зая па кревата. Сънят му прекъсна. Половин ухо му откъсна…
Отърва се заекът, но остана без дом.
Избяга пак в гората. Мисли, разсъждава:
„Добре, че влезе Порът, а не Лисана… Скрито място трябва да се дири, де няма торове, де няма врагове."
Не щещ ли — напреде му селце.
Примъкна се Зайо край един плет на сушинка. Гледа — зад плета колиба. И хубава, и здрава. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук?
Домакинът изръмжа, излая. Погна грозно Зая.
Гони го по баири и рътлини. Най-сетне му омръзна да лае. Остави го, в селцето се върна.
Зимата дойде, сняг заваля. Вредом побеля. Остана заекът без подслон. Легна под един трън в полето. Зъзне, размишлява:
„Сега накъде? Навсякъде зверове, навсякъде врагове… Разбра се — ще се мре!"
Поплака си заекът, поплака, па заспа от умора под тръна.
През нощта снегът валя, валя. Затрупа гори, затрупа поля. Навред насипа, и тръна засипа. Събуди се заекът. Що да види? В бяла къщица лежи. С бели стени, с бял таван, от никого не кован. Няма маса, стол, ни печка. Няма дори вратичка. Но вътре топло, светло. В къщичката нито вее, нито духа.
Зарадва се Зайо. Зашъта.
Направи си под снега врата. Душник в покрива издълба. Ледени стъкла постави. Нищо не забрави. Па се разположи в своя дом. Нощем скита за храна, сутрин се прибира. Следите си крие, никой къщата да не открие. Така доживя до пролетта, на скрито място, де няма зверове, де няма врагове…

В ранно утро, в ранен час хвърли дядо Сребровлас от стопанския обор две каруци конски тор. Торът дигна топла пара от земята до небето. Дядото си сви цигара и подкара в тръс конете.
Глупавият бял паток към рекичката пристъп малко да се поизкъпе. Парата като съзря, на брега глупакът спря и извика с глас висок:
— Па-па-па! Гори земята! Бягайте далече, братя!
И от страх се разтрепери и крилата си разпери.
Прелетя за миг реката. Спря до Петльо край върбата.
— Чакай, жълтоклюно пате! Де тъй бягаш през реката?
— Бягай с мене, бягай, брате! Бягай, че гори земята!
Петльо цял се разтрепери, в миг крила и той разпери. Само с два-три бързи скока хукна смело след патока. Бяга белият паток,
бяга петльо кривоок — бягат двамата другари. Спря ги старото магаре:
— Чакайте! Къде тъй, братя?
— Бягай, че гори земята!
Марко цял се разтрепери и от страх уши напери.
Бяга белият паток, бяга петльо кривоок, бяга старото магаре — бягат тримата другари.
Някъде навън от село път препречи им козелът:
— Чакайте! Къде тъй, братя?
— Бягай, че гори земята!
Хукна и козелът с тях, скриха се във облак прах. Тичат, бягат през полета. Спря ги заекът в гората:
— Хей, поспрете! Где тъй, братя?
— Бягай, брат! Гори земята!
Заекът, изгубил ум, полетя като куршум.
Бяга белият паток, бяга петльо кривоок, бяга зайо скок-подскок, бяга козльо виторог, бяга старото магаре. Кой петимата другари би могъл да изпревари? Ех, иди, че ги гони през гори и планини!
Покрай блатото дълбоко спря за мъничко патокът. Гледа своите другари как летят във надпревара. Гледа, че след тях дими — прах се дига на вълни.
— Па-па-па! Дано не спрат! Всичките ще изгорят!
И във блатото дълбоко смело хвърли се патокът. Скочи петльо кривоок, скочи зайо скок-подскок, скочи козльо виторог, скочи старото магаре. И додето се запрат, и додето разберат, нейде близо към средата ги погълна в миг водата.
Само белият паток изненадан се учуди:
— Виж ги ти! Та те са луди! Хич не знаели да плават! Пада им се! Да се давят!…
Рече щъркът дългокрак:
— Като вярват на глупак, като вярват на патока, пада им се! Трак-трак-трак! Да се давят надълбоко!

Един цар имал дъщеря, която била пряко мяра хубава, но и толкова горда и високомерна, че не харесвала нито един жених. Отпращала ги един след друг и дори се подбивала с тях.
Веднъж царят наредил да се даде голяма гощавка и поканил отблизо и отдалеко всички мъже, които имат желание да се задомят. Застанали те в една редица по сан и титла: на първо място царете, после херцозите, князете, графовете и бароните, накрая обикновените благородници. Повели след това царкинята покрай редицата, но тя у всекиго намерила някакъв недостатък. Един й се сторил много дебел и тя рекла:
– Винена бъчва. Друг й се сторил много висок:
– Дълъг и тънък – същинско въже, а от такива не стават мъже.
Трети й се сторил нисък:
– Този къс е и дебел – патка е, но не орел.
Четвърти бил много бледен:
– Бледоликата смърт. Пети много румен:
– Герест петльо.
Шести не стоял добре изправен:
– Истинско дърво зелено и зад печка изсушено.
И така, намерила у всекиго някакъв недостатък, но особено смешен й се видял един цар в началото на редицата, понеже брадичката му била малко извита. И царкинята викнала:
– Ой, брадичката на тоз човка е комай на дрозд!
Оттогава му останал прякорът Дроздобрад.
Но старият цар, като видял, че дъщеря му само се подиграва с хората и отблъсква всички събрани женихи, ужасно се разгневил и се заклел, че ще я накара да вземе за мъж първия просяк, който се мерне пред портите на двореца.
След няколко дни под прозорците спрял един странствуващ певец и запял с надежда да получи макар и нищожна милостиня. Чул песента му царят и рекъл:
– Доведете го при мене!
Влязъл след малко певецът, облечен в изпоцапани, дрипави дрехи, попял на царя и на дъщеря му и после протегнал ръка за милостиня. А царят рекъл:
– Твоята песен много ми хареса и затова ще ти дам дъщеря си за жена.
Царкинята изтръпнала от страх, но царят рекъл:
– Заклех се да те дам на първия просяк, който се мерне край двореца, и няма да престъпя клетвата си.
Не помогнали никакви жалби и никакви увещания, довели свещеника и царкинята била принудена да се венчае веднага с певеца. После царят рекъл:
– Сега ти си просякиня и не подобава да останеш и занапред в двореца ми. Последвай мъжа си!
Уловил я просякът за ръка, извел я и тя тръгнала пешком с него. Стигнали до една голяма гора и тя попитала:
– Чия е тази хубава гора?
– Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твоя би била.
– Ах, моя земен дял е тъй нерад, не взех тогава царя Дроздобрад!
После минали през тучно зелено поле и тя пак попитала:
– Чие е тук зеленото поле?
– Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, твое би било.
– Ах, моя земен дял е тъй нерад: не взех тогава царя Дроздобрад.
После минали през един голям град и тя пак попитала:
– А чий е този хубав шумен град?
– Владение на царя Дроздобрад. Да бе го взела, щеше твой да е.
– Ах, моя земен дял е тъй нерад не взех тогава царя Дроздобрад. Но певецът й рекъл:
– Никак не ми е по волята, че непрекъснато желаеш другиго за мъж. Толкова лош ли съм аз?
Накрая стигнали до една много мъничка къщурка и тя попитала:
– Чия ли е пък тази къща малка, тъй вехта, и прихлупена, и жалка?
Певецът отвърнал:
– Тази къща е моя и твоя, в нея ще живеем двама. Вратата била ниска и царкинята понавела глава, за Да влезе.
– Къде е прислугата? – попитала царкинята.
– Каква прислуга? – отвърнал просякът. Ти самата ще вършиш всичко, което искаш да бъде свършено. Наклади веднага огън и сложи вода да сготвиш нещо, че съм ужасно уморен.
Но царкинята не умеела нито огън да накладе, нито ядене да сготви, та просякът трябвало да й помогне да приготви криво-ляво нещо. А след като изяли оскъдната гозба, легнали да спят.
На другата заран той я избутал рано-рано от леглото и я накарал да се залови за домакинството.
Живели така няколко дни и изяли всичко, каквото имали за ядене. Тогава мъжът рекъл:
– Жено, така не може да продължава – само да ядем, а да не печелим нищо. Почни да плетеш кошници.
Отишъл той край реката, нарязал върбови клонки и ги донесъл у дома. Захванала тя да плете, но жилавите върбови клонки изранили нежните й ръце.
– Виждам, че не върви рекъл мъжът. Я по-добре седни да предеш, може то да ти иде по-отръки.
Седнала тя и се опитала да преде, но тънката нишка скоро порязала меките й пръсти и те почнали да кървят.
– Виждаш ли – рекъл мъжът, – не те бива за никаква работа, добре се наредих с тебе! Сега ще се помъча да завъртя търговия с грънци и други глинени съдове, ти ще ходиш на пазара и щ е продаваш стоката.
"Ох, помислила си тя, ако на пазара дойдат хора от татковото царство и ме видят как съм седнала да продавам грънци, има да ми се подиграват!"
Но нямало що, трябвало да се покори, иначе щяла да умре от глад.
Първия ден потръгнало, защото тя била хубава, хората на драго сърце купували от нея и плащали, колкото им искала, мнозина дори давали парите и не вземали грънците. Със спечелените пари преживели известно време.
После мъжът закупил нови глинени съдове, седнала тя пак на ъгъла на пазара, наредила ги край себе си и почнала да ги продава. Не щеш ли, долетял на кон един пиян хусар, бухнал се право в грънците и ги направил на сол. Разплакала се тя и от уплаха не знаела какво да прави.
– Ох, какво ли ме чака! Какво ще каже мъжът ми! – завайкала се тя.
Отишла си тичешком в къщи и му казала за бедата.
– Така става, щом се сяда с грънци на ъгъла на пазара – рекъл мъжът. – Стига си плакала сега, виждам, че не те бива за никаква свястна работа. Но аз се отбих в царския дворец и питах нямат ли нужда от кухненска прислужница. Обещаха ми да те вземат и в замяна ще ти дават даром ядене.
Сега царкинята станала кухненска прислужница, помагала на готвача и вършела най-черната работа. Закрепила под дрехата си две торбички с по едно гърненце, в които слагала, каквото й отделяли от неизядената храна, занасяла я в къщи и с нея се хранели.
Случило се, че празнували сватбата на първородния царски син. Бедната жена се качила горе и застанала отвън до вратата на голямата зала да погледа. Като запалили свещите и почнали да влизат гостите, кой от кой по-хубав, и всичко засияло от разкош, сърцето й се свило и тя се замислила за участта си и проклела гордостта и високомерието, които я довели до такова унижение и такава голяма сиромашия. Сегиз-тогиз прислужниците й отсипвали малко от чудесните гозби, които внасяли и изнасяли и миризмата на които стигала до нея. Тя слагала всичко в гърненцата си, за да ги занесе после у дома.
По едно време влязъл царският син, цял в кадифе и коприна и със златна верижка на шията си. Като видял младата хубава жена, застанала до вратата, той я уловил за ръка и я повел да танцува с нея, но тя се съпротивлявала и изтръпнала от страх, като забелязала, че това е цар Дроздобрад, който по-рано искал ръката й и когото тя присмехулно отблъснала. Но напусто се дърпала – той я завел в залата. Не щеш ли, скъсала се връвта, на която били вързани торбичките, гърненцата паднали, супата се разпиляла и късчетата месо се пръснали по пода. Като видели това, гостите почнали да се кискат и подиграват и тя тъй се засрамила, че й се искало да потъне вдън земя. Спуснала се към вратата да побегне, но на стълбата я застигнал един мъж и я върнал. Като го погледнала, видяла, че пак е цар Дроздобрад. Той й заговорил ласкаво:
– Не се плаши, аз и певецът, който живееше с тебе в жалката къщурка, сме един и същи човек. Заради тебе се престорих на друг. Аз бях също хусарят, който ти изпотроши грънците. Всичко това стана, за да сломя гордостта ти и да те накажа за високомерието, с което ти ми се подигра.
Заплакала тя с горчиви сълзи и рекла:
– Отнесох се много несправедливо към тебе и не заслужавам да бъда твоя жена.
Но той рекъл:
– Успокой се! Тежките дни се свършиха, сега ще отпразнуваме сватбата си.
Дошли дворцовите прислужнички и я облекли в разкошна рокля. Дошъл и баща й с цялата си придворна свита и всички й пожелали щастие по случай сватбата й с цар Дроздобрад и чак тогава почнали истинска веселба. Хубаво щеше да бъде, ако ти и аз също бяхме там.

Нивиаскиак, прочут ловец и най-големият художник сред ески-мосите, дълго размишлявал, за да прозре загадките на живота. Месеци наред прекарал сам на малък остров в мисли за живота, природата и животните. Мъдреците от неговото племе и индианските племена, които станували наоколо, го предупреждавали, че прекалено надълбоко изследва тези неща, като му обяснявали, че има загадки, за които човек не бива да се интересува. Но той не ги слушал.
Няколко години го владеела мисълта за голямата бяла мечка, която считал за звяр-загадка. Месеци наред дялкал и рисувал само образа на полярната мечка. Другарите му ловци, които по здрач се отбивали край покритата с кожа работилница, отминавали с бързи стъпки и заявявали, че полярните мечки на Ни¬виаскиак с цвят на слонова кост се полюляват леко, досущ като падащите нощни сенки.
Една зимна утрин Нивиаскиак, който бил майстор-водач, повел малка ловна група с лодка до един примитивен лагер, на около четиридесет мили северно от Кейп Дорсет. Същия следобед, когато групата се върнала на мястото, където слезли от кожената лодка, ловците установили, че тя е разкъсана. Нивиаскиак и един от ловците забелязали едри, пресни следи от мечи стъпки, които започвали от лодката,и тръгнали по тях. Изведнъж двамата ловци съзрели застрашително надвесена над тях огромна полярна мечка, застанала на задните си крака. Нивиаскиак, който бил отпред, вдигнал пушка, но не стрелял. Само извикал: „Тъмно е! Падам!" и се отпуснал в снега в краката на мечката. Другарят му побягнал. На следното утро ловната дружина се върнала на мястото, където Нивиаскиак срещнал голямата бяла мечка. Тялото на ловеца лежало непокътнато там, където бил паднал. Следите от мечката свършвали на същото място, където предния ден звяр и ловец застанали лице в лице.
Един бял лекар решил да открие причините за смъртта на Нивиаскиак, но старите мъдреци на ескимосите и ловецът, който избягал, знаели — Нивиаскиак бил стигнал твърде близко до житейските тайни на голямата бяла мечка. Ловецът бил поразен от духовете: едва тогава земният им инструмент изчезнал.
Забележка: По официални данни от 1966 г. Нивиаскиак, художник и ловец, е умрял по време на лов по неизвестна или неизвестни причини. (Бел. ав.)

Имал едно време един цар трима сина. Когато синовете израснали, царят ги събрал и им рекъл: 
— Мили мои синове, иска ми се да ви оженя, докато още не съм остарял, да погледам дечицата ви, да се порадвам на внучета. Синовете отвърнали на баща си:
— Щом си рекъл, тате, тъй да бъде. За кого искаш да ни ожениш?
— Вземете, чеда мои, по една стрела, излезте в широкото поле и стреляйте: където паднат стрелите ви, там ще ви е съдбата.
Поклонили се синовете на баща си, взели по една стрела, излезли в широкото поле, опънали лъковете и пуснали стрелите.
Стрелата на най-големия син паднала в болярски двор, вдигнала стрелата болярската дъщеря. Стрелата на средния син паднала в широкия двор на един търговец, вдигнала я търговската дъщеря.
А стрелата на най-малкия царски син Иван се вдигнала нависоко и отлетяла нанякъде. Той вървял, вървял, стигнал до едно блато и видял, че там стои една жаба и държи в устата си неговата стрела. Иван-царският син й рекъл:
— Жабке, жабке, дай ми стрелата. А жабата му отговорила:
— Ожени се за мене!
— Шегуваш ли се, как ще се оженя за жаба?
— Ожени се, значи съдбата ти е такава.
Натъжил се Иван-царският син. Но нямало какво да се прави, взел жабата и я занесъл в къщи. Отпразнувал царят три сватби: оженил най-големия син за болярската дъщеря, средния – за търговската, а бедния Иван – за жабата.
Извикал царят синовете си:
— Искам да видя коя от вашите жени е най-сръчна. Нека ми ушият за утре по една риза.
Синовете се поклонили на баща си и си тръгнали. Прибрал се Иван-царският син в къщи и седнал с наведена глава. Жабата си скачала по пода и го попитала:
— Какво си навел глава, Иване? Да не се е случило нещо лошо?
— Тате поръча да му ушиеш риза за утре.
Жабата му отговорила:
— Не тъжи, царски сине, лягай си по-добре да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал си Иван-царският син, а жабата изскочила в пруста, свалила си жабешката кожа и се превърнала на Василиса Премъдра – такава красавица, че с думи не може да се опише.
Василиса Премъдра плеснала с ръце и викнала:
— Събирайте се, майчици-бавачки! Ушийте ми до заранта такава риза, каквато съм виждала при родния ми татко!
Събудил се сутринта Иван-царският син, жабата все така си подскачала по пода, а ризата вече лежала на масата, загърната в кърпа. Зарадвал се Иван-царският син, взел ризата и я занесъл на баща си. През това време царят приемал подаръците от по-големите си синове. Най-големият разгърнал ризата, царят я приел и рекъл:
— Такава риза само в селска къща се носи.
Средният син разгърнал ризата, а царят рекъл:
— С такава само на баня се ходи.
Иван-царският син разгърнал ризата, извезана със злато, сребро и изкусни шевици. Царят само като я погледнал, рекъл:
— Е, това се казва риза — нея по празници ще обличам.
Тръгнали си двамата по-големи братя за в къщи и си заговорили помежду си:
— Ние, изглежда, напразно се присмивахме на жената на Иван: тя не ще да е жаба, а някаква магьосница…
Извикал пак царят своите синове:
— Нека вашите жени ми изпекат за утре по един хляб.
Искам да разбера коя от тях по-добре готви.
Навел глава Иван-царският син и се върнал в къщи. Жабата го попитала:
— Какво си се натъжил? Той отговорил:
—  До утре заран трябва да се изпече хляб за царя.
— Не тъжи, Иване, по-добре си лягай, утрото е по-мъдро от вечерта.
А ония снахи отначало се присмивали на жабата, а този път изпратили една бабичка да види как жабата ще пече хляб.
Но жабата била хитра и разбрала това. Замесила нощвите, счупила фурната отгоре и направо в тази дупка обърнала тестото. Бабичката хукнала при царските снахи, разказала им всичко и те започнали да правят така.
А жабата скокнала под навеса, превърнала се на Василиса Премъдра и плеснала с ръце:
— Събирайте се, майчици-бавачки! Изпечете ми до заранта
мек бял хляб, какъвто съм яла при родния ми татко. Събудил се сутринта Иван-царският син, а на масата вече лежал хляб, украсен с изкусни неща: отстрани с разни орнаменти, а отгоре — цели градове с крепостните стени.
Зарадвал се Иван, загърнал хляба в месал и го понесъл на баща си. През това време царят приемал хлябовете от големите си синове. Техните жени изпонасипвали тестото във фур¬ните, както им разказала бабичката, и се получила печена кал. Царят взел хляба от най-големия си син, погледнал го и го изпратил на слугите. Взел хляба от средния си син и го изпратил пак там. А като подал своя хляб Иван-царският син, царят рекъл:
— Ето това се казва хляб – само по празници да го ядеш.
И заповядал царят на тримата си сина да дойдат на другия ден заедно с жените си на пир при него.
Пак се върнал Иван-царският син в къщи с клюмнала глава. Жабата подскачала по пода:
— Ква-ква, Иване, царски сине, защо си така тъжен? Да не си чул от баща си лоша дума?
— Жабке, жабке, как да не тъжа. Баща ми поръча да отида с тебе на пир, а как да те покажа на хората?
Жабата му отговорила:
— Не тъжи, Иване, върви на пира сам, а аз ще дойда скоро след тебе. Като чуеш трополене и гръм, не се плаши. Ако те попитат, кажи: „Моята жабка пристига в сандъчето си".
Отишъл Иван-царският син сам на пира. Пристигнали по-големите братя с жените си, пременени, нагиздени, начервени, изписани. Стоят и се присмиват на Иван:
— Що си дошъл без жена си? В кърпичка поне да беше я донесъл. Къде намери такава красавица? Май че всички блата си обиколил.
Седнал царят да пирува със синовете си, със снахите и гостите на дъбови маси, застелени с покривки, отрупани с ястия. Изведнъж се вдигнал шум, нещо затрополяло и загърмяло, целият дворец се разлюлял. Изплашили се гостите, изпонаскачали от местата си, а Иван-царският син им рекъл:
— Не се бойте, гости честити: това е моята жабка, пристига в сандъчето си.
Приближила се до царския палат позлатена карета с шест бели коня и от нея излязла Василиса Премъдра: върху лазурната й рокля блестели гъсто обсипани звезди, на главата й ясен месец свети; такава красавица само в приказка се среща.
Хванала тя Иван-царския син за ръка и го повела към дъбовите маси, отрупани с ястия.
Започнали гостите да ядат, да пият и да се веселят. Василиса Премъдра отпила от чашата си, а остатъците изляла в левия си ръкав. Хапнала си от печения лебед, а кокалчетата пъхнала в десния си ръкав.
Видели всичко това жените на по-големите царски синове и направили същото.
Хапнали, пийнали, дошло време да се танцува. Хванала Василиса Премъдра Иван-царския син и се понесла. Танцувала тя, танцувала, въртяла се, въртяла се – всички й се чудели. Като махнала с левия ръкав,  се образувало езеро, като махнала с десния ръкав – заплавали по езерото бели лебеди. Царят и гостите не можели да се начудят.
А като започнали да танцуват по-големите снахи: махнали с единия ръкав – само дето гостите опръскали, като махнали с другия – кокали се разхвърчали, та един даже чукнал царя по окото. Царят се разсърдил и изгонил и двете снахи.
През това време Иван-царският син полекичка се измъкнал, дотичал в къщи, намерил там жабешката кожа и я хвърлил в печката, изгорил я в огъня.
Върнала се Василиса Премъдра в къщи и какво да види – няма я жабешката й кожа. Седнала тя на одъра, опечалена и натъжена и рекла на Иван-царския син:
— Иване, Иване, какво направи! Ако беше почакал още три дни, щях да бъда вечно твоя. А сега прощавай. Търси ме през девет земи в десета, при Кошчей Безсмъртни. . .
Превърнала се Василиса Премъдра на сива кукувица и излетяла през прозореца. Поплакал Иван-царският син, поклонил се на четирите страни и тръгнал, накъдето му виждат очите – да търси жена си, Василиса Премъдра. Вървял той, вървял – много ли, малко ли, близо ли, далече ли – изтъркал един чифт ботуши, скъсал един кафтан, а от дъждовете шапката му се пробила. Срещнал той един старец.
— Здравей, юначе! Какво търсиш и накъде си се запътил?
Разказал му Иван-царският син за нещастието си. Старият дядо му рекъл:
— Ех, Иване, Иване, защо си изгорил жабешката кожа? Не си я надянал ти, не ти е било работа ти да я снемаш. Василиса Премъдра се родила по-хитра и по-мъдра от своя баща. Той се ядосал на дъщеря си и заповядал три години като жаба да ходи. Но какво да те прави човек, на ти едно кълбо: накъдето се търкулне, смело тръгвай натам.
Поблагодарил Иван-царският син на дядото и тръгнал след кълбенцето. Кълбото се търкаля, а той върви след него. Срещнал по едно време в полето една мечка. Прицелил се Иван, поискал да убие звяра. А мечката му рекла с човешки глас:
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам някога.
Пожалил Иван-царският син мечката и не я застрелял,
тръгнал по-нататък. Видял, че над него се вие дива патица. Прицелил се той, но дивата патица му рекла с човешки глас:
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам някога. Пожалил той патицата и тръгнал по-нататък. Видял, че бяга един заек. Пак грабнал пушката Иван-царският син, поискал да го застреля, но заекът му проговорил с човешки глас.
— Не ме убивай, Иване, ще ти потрябвам.
Смилил се той над заека и тръгнал по-нататък. Приближил се до синьото море и видял, че на брега му, върху пясъка, лежи една щука, която едва дишала и му рекла:
— Ох, Иване, пожали ме, хвърли ме в синьото море!
Той хвърлил щуката в морето и тръгнал по-нататък по брега. Най-накрая кълбенцето стигнало до гората. Там имало една къщичка на кокоши крака, която се въртяла около себе си.
— Къщичке, къщичке, застани като преди, както те е майка поставила: с гръб към гората, с лице към мене.
Обърнала се къщичката с лице към него и с гръб към гората. Изкачил се в нея Иван-царският син и какво да види: на деветата тухла на печката лежи баба Яга с крак като тояга, зъбите й на полицата стърчат, а в тавана й е заврян носът.
— Защо, добри юначе, си дошъл при мене? — го попитала баба Яга. — Работа ли търсиш, или от работа бягаш?
Иван-царският син й отвърнал:
— Ах ти, бабо дърта, да беше ме напоила, да беше ме нахранила, да беше ме в банята изкъпала, пък след това да ме питаше.
Баба Яга го изкъпала, нахранила и напоила, в постелята го турила да легне и Иван-царският син й разказал, че търси жена си – Василиса Премъдра.
— Знам, знам – рекла му баба Яга, — твоята жена сега е при Кошчей Безсмъртни. Трудно ще я намериш, не е лесно да се справиш с Кошчей: неговата смърт се намира на върха на една игла, тази игла се намира в едно яйце, яйцето е в една патица, патицата е в един заек, този заек седи в един каменен сандък, а сандъкът се нами¬ра на върха на един висок дъб, а този дъб Кошчей Безсмъртни пази като окото си.
Пренощувал Иван-царският син при баба Яга, а на сутринта тя му казала къде расте високият дъб. Стигнал до него Иван и видял, че стои и шуми високият дъб, на него е качен каменният сандък, но е трудно да се свали.
Изневиделица изскочила една мечка и изтръгнала дъба с корените. Сандъкът паднал и се разбил. От сан¬дъка изскочил един заек и хукнал да бяга с всичка сила. А след него се спуснал друг заек, догонил го и го разкъсал на парчета. А от заека изскочила патица, която хвръкнала нависоко, под самото небе. Изведнъж върху нея се нахвърлила друга дива патица и я ударила с все сила. Първата изтървала едно яйце, което потънало в синьото море…
Заплакал Иван-царският син, заронил горчиви сълзи – къде ще намериш яйце в морето! Изведнъж изплувала на брега една щука с яйце в зъбите си. Иван-царският син разбил яйцето, извадил иглата и започнал да й чупи върха. Той чупи, а Кошчей Безсмъртни започнал да се извива и да се гърчи. Колкото и да се гърчил и извивал Кошчей, Иван-царският син счупил върха на иглата и Кошчей трябвало да умре.
Влязъл Иван-царският син в белокаменния палат на Кошчей, а насреща му изтичала Василиса Премъдра и го целунала по устата. Върнали се Иван-царският син и Василиса Премъдра в къщи и живели дълго и щастливо до дълбока старост.

Изгубили се братче и сестри-че в гъста гора. Вървели, вървели, братчето видяло изворче и рекло:
— Ще пия вода.
— Не бива! — спряло го сестричето. — От нея мечка е пила. Ако сръбнеш, ще, станеш мечка.
Като повървели още малко, братчето пак рекло:
— Много съм жаден. Ще сръб¬на от това изворче.
— Недей! — казало сестричето. — Вълк е пил от него. Ако сръбнеш, на вълк ще се превърнеш. Как¬во ще правя без тебе?
Вървели пак, какво вървели, съ¬гледали друго изворче. Момчето казало:
— Умирам за вода! Ще сръбна от това изворче.
— Недей — рекло сестричето, — рогач е пил от него! Ако пиеш, рогач ще станеш.
Момчето не се стърпяло, сръбнало и станало рогач.
Заплакало сестричето. Какво ще прави сам-самичко с рогача в гъстата гора.
Мръкнало се. Момичето се покачило на високо дърво край един извор, а рогачът легнал под дървото. На сутринта момичето останало на дървото, а рогачът отишъл да пасе из гората. Върнал се на обед и донесъл на сестричето си круши и къпини. То слязло, помилвало рогача, хапнало от плодовете и сръбнало от бистрия извор, що течал под дървото.
Един ден царският син отишъл на лов из гората. Той съгледал извора под дървото, дето седяло момичето, и рекъл да напои коня си. Но конят пръхнал и не искал да пие. Царският син погледнал във водата и видял образа на момичето. То било толкова хубаво, че тозчас го обикнал и рекъл:
– Слез, моме, и ела с мен в царския дворец!
Момичето не слязло. Не искало да остави братчето си в гората.
Царският син заповядал да отсекат дървото. Повикали дървари. Те сек¬ли, секли — не могли да го отсекат. Легнали да спят. През нощта рогачът дошъл под дървото, близнал една по една треските и ги залепил о стъблото. На сутринта дървото си било пак цяло-целеничко. Смаяли се дърварите и почнали пак да секат. Секли, секли — не могли да го отсекат до вечерта. През нощта рогачът пак залепил треските. На другата нощ направил същото. Дърварите не могли да отсекат дървото. Тогава царският син повикал хитра бабичка. Тя се наела да накара момичето да слезе. Престорила се на сляпа и отишла под дървото, а царският син и хората му се скрили навътре в гората. Бабичката почнала уж да сее брашно, за да меси хляб. Тя хванала ситото наопаки и взела да сее брашно над водата. Видяло я момичето и попитало:
— Защо държиш ситото наопаки, бабо, и защо сееш брашно над водата? А бабата отговорила:
Не виждам, не виждам, дъще. Де си ти? Ела ми помогни! Момичето слязло. Бабата го хванала. Дошъл царският син, качил моми чето на коня и препуснал към двореца. Рогачът тръгнал подир сестра си. Царските хора го подгонили. Тогава момичето казало на царския син:
— Кажи на твоите хора да не убиват рогача! Той ми е брат, но пи в гората омагьосана вода и стана рогач.
Царският син заповядал на своите хора да оставят на мира рогача, който тръгнал заедно със сестра си. Като стигнали в двореца, царският син се оженил за хубавото момиче, а рогачът ходел свободно из царските палати. Когато виждал царския син и сестра си, той лижел нежно ту ръката на зетя си, ту ръката на сестра си и думал: „Мила батьова ръчица, мила какина ръчица!"
Царската снаха ходела всяка вечер за вода на един кладенец. Рогачът вървял подире й. Веднъж тя заварила на кладенеца една хубава циганка, която много приличала на нея. Циганката съблякла царската снаха, облякла й своите дрехи и я хвърлила в кладенеца. После се пременила с царските дрехи, взела стомните и отишла в двореца. Никой не можал да я познае. Но когато царският син излязъл с нея в градината, рогачът се приближил, близнал ръката на батя си и казал: „Мила батьова ръчица! Кака плаче в кладенеца!
Циганката се уплашила, че рогачът ще я издаде. Затова се престорила на болна и рекла на царския син:
— Заколете рогача и ми дайте от месото му! Щом хапна, ще оздравея. Като чул това, царският син рекьл:
— Как ще го заколим! Нали ти е брат!
— Не ми е брат. Аз ви лъжех по-рано, за да не го заколите. Царският син повярвал и пратил хора да заколят рогача. Но той избягал при кладенеца и викнал:
— Како, циганката иска да ме заколят!
Сестра му се обадила:
— Не бой се, братко!
Царските ратаи, що гонели рогача, надзърнали в кладенеца и видели царската снаха. Те я извадили. Завели я при царския син. Тя му разказала всичко от край до край. Царският син заповядал да пропъдят циганката през девет царства в десето. А той и младата хубавица отишли при рогача. Сестра му го прегърнала и заплакала. Щом капнали сълзи на челото му, той се превърнал в хубав момък. И братът, и сестрата заживели весело и честито в царския дворец.