Listen to this article

Чуй всички приказки

[jwplayer config=“Widget“ playlistid=“168″]

Кристалният Джакомо

aЕдно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му из­лизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мис­лите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, ко­гато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали «Кри­сталният Джакомо» и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, неспра­ведливости и нещастия за народа. Който посмеел да се въз­мущава, изчезвал, без да остави следа. Който.се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от послед­ствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмуще­ние – Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрач­ни, след тях — стените на затвора, и най-после — външ­ните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2646″]

Подвижният тротоар

aНа планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар и се движи бавно, за да могат хората да по­гледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.

Конакадет

aЕдин младеж от благородно потекло, който притежавал много добродетели, се оженил за дъщерята на велик вожд от племето хайда. Жената на вожда не искала дъщеря й да се омъжи за него, защото бил известен комарджия. Станала заядлива тъща и не преставала да затруднява зетя си винаги, когато това било възможно. Наредила на робите си да гасят огъня веднага след като се е нахранила, за да не може младият мъж да си наготви ядене, когато се връща късно привечер. Като жена на виден вожд тъщата се ядосвала, че не може да се налага над младежа така, какго правела с много други, включително със своята дъщеря. Когато зетят влизал в общинската къща късно през нощта след часовете на комар, жената на вожда подигравателно се обаждала: „Моят благороден зет досега е събирал дърва" или „Бил е за риба, за да имам есетра на масата си".
Отегчен от постоянните саркастични забележки и натяквания, младежът си построил малка колиба от червен кедър на брега на голямо езеро край океана. Знаел, че в езерото живее водното чудовище Конакадет, както казвали хората. Един ден младежът го видял да плува в далечината и продължил да го гледа, докато то се гмурнало под брега близо до голямо дърво, паднало във водата.
Младият мъж бил храбър и се приготвил да улови огромното чудовище, за което имало поверие, че притежава магическа сила. Разцепил на две дънера на дървото дълбоко под водата и раздалечил двете части със здрави клинове. После ги задържал разтворени с помощта на здрав дървен прът така, че щом бъде избит, двете половини на капана да щракнат и се затварят сякаш под действието на гигантска пружина. После примамил чудовището да дойде в капана, като използвал за стръв есетра. Xитро довел чудовището тъй близко до пръта, че щом то се устремило към стръвта, само избило пръта между челюстите на капана. Мощният звяр яростно се заблъскал, за да избяга, но голямото дърво здраво държало пленника си, докато той се удавил.
Тогава младежът одрал Конакадет, внимателно остъргал и приготвил кожата и влязъл в нея. Магията на чудовището сякаш останала в кожата, защото новият й собственик се почувствал съвсем удобно в нея. И което било още по-чудно, наследил вълшебната мощ и сила на чудовището-ловец и придобил способността да плува, да се гмурка и ловува в най-дълбоките и бурни води. Гмурнал се той към дъното на езерото, където открилл едно красиво жилище от изсечени кедрови трупи, притежание на морското чудовище.
Младежът намерил голямо кухо дърво близо до брега на езерото, където умело скрил кожата на чудовището. Разказал единствено на жена си как уловил дивия звяр в капана и как придобил нова вълшебна сила. Заклел я да пази в пълна тайна това, което й казал. Тя обещала и добре запазила тайната.
Когато дошла пролетта, хората от малкото селце вече били изяли цялата си изсушена храна. Времената били тежки, защото риболовът бил слаб, а ловците почти нямали късмет по горите.
Една вечер младият мъж казал на жена си:
— Тази нощ ще отида за риба с моята вълшебна кожа. На сутринта трябва да се върна, преди да изграчи големият гарван, но ако ти го чуеш, преди да съм се върнал, не ме търси, защото аз ще бъда мъртъв.
През нощта той уловил голяма есетра. Много рано на след¬ващото утро той я поставил високо на брега пред къщата на своята тъща. Там я намерила тя, но помислила, че приливът я е довлякъл при нея. Като жена на вожд, обичаят налагал да раздели рибата с високопоставените хора от селото. На другата сутрин две големи есетри лежали близко до нейната врата. „Някой дух трябва да ми помага!" — възкликнала тя и разделила рибата с гладните селяни.
Зетят, уморен от подводните си приключения, сега спял почти целия ден. Неговата тъща му се подигравала и го гълчала.
— Един мъж не бива да спи по цял ден, когато времената са гладни. Ако нямах късмет да намирам всеки ден риба на брега, щяхме да загинем от глад — оплаквала се тя.
На следната сутрин, преди да изгрее слънцето, една голяма камбала плеснала на брега пред вратата. Вярвайки, че духовете й помагат, тъщата предсказала в присъствието на група селяни, които се възхищавали от едрата риба:
— Утре ще получа две камбали вместо една.
Зетят чул хвалбите й и както тя предсказала, на другата сутрин на брега лежали две камбали. Това накарало тъщата да стане още по-дръзка и надменна от преди. Поискала от мъжа си, вожда, да не пуска сутрин никого на брега преди нея. Необичайна била молбата й, обяснявала тя, но била продиктувана от нейно видение. Вождът, без да знае, че лукавата му жена иска да е сигурна,че всичко, което приливите донасят на плажа, ще бъде нейно, наредил никой да не ходи сутрин на брега преди неговата жена.
Тъй като изгледите били в нейна полза, следващия път тъщата предсказала, че ще й бъде изпратен тюлен. На сутринта голям тюлен лежал на брега. Докато гладните селяни се гощавали, жената обявила себе си за могъщ шаман. При тези обстоятелства никой не се усъмнил в хвалбите й и нито един вожд или шаман не оспорил правото й.
Поръчала да й направят красив накит за главата, каквито носели само шаманите, както и престилка, украсена с човки на тупици и красиво изработена дървена маска. На голяма церемония назовала маската „Духът, намиращ храна". Сега всички селяни напълно повярвали в силата на нейните духове и тя усилила вярата им чрез своите песни и танци за „духове". Хвалебствията от страна на публиката я направили още по-надменна и ненаситна от преди и сега тя винаги говорела за зетя си като „човека, който спи".
Дъщерята, която се срамувала от нахалното поведение на своята майка, знаела, че то е несправедливо спрямо нейния съпруг. Запитала го защо разрешава на майка й да прави такива лъжливи изявления и да се възползва от ловните му успехи.
— Един ден лъжите й ще я настигнат — отвърнал той — И мнимият шаман ще бъде охулен пред цялото село. Това ще е достатъчно наказание. Междувременно аз придобивам майсторство, сила и издръжливост, докато ловувам, и усещам как силата ми става все по-голяма.
Жена му се успокоявала от неговите думи и нищо не казвала, освен да го предупреди, че един ден гарванът може да изграчи преди той да е свършил задачата си.
Дните минавали, жената-„шаман" ставала все по-дръзка в изискванията си. Започнала да иска моржове и китове. По един всеки път, нейният „дух" й ги донасял начаса. Захванала да продава храната, която идвала на брега, и станала много богата. Една сутрин младежът си спомнил предупрежденията на своята жена, когато извел на брега голям кит само миг преди да чуе над главата си прегракналия грак на гарвана.
— Не взимай никаква храна от майка си, освен ако тя не ти предложи — казал той на жена си, преди да излезе през нощта. — Ако някое утро ме намерят мъртъв в кожата на чудовището, сложи и мен, и кожата в кухото дърво, където я крия.
Дошло време, когато тъщата, нетърпелива да покаже своята сила пред хората от селото, предсказала, че на следната сутрин на плажа ще бъдат намерени два кита. През цялата нощ, преди пръстите на зората да нашарят със сива боя небето, младежът се борил с всичката си душевна и физическа сила да изведе на брега двата кита, които бил уловил. Тъкмо ги извличал от океана и захванал да ги тегли по брега, когато чул плясък на крила над себе си и пресипналото „как-как-как" на гарвана.
Тъщата намерила двата кита заедно с едно странно чудовище, което лежало мъртво между тях. Селяните се струпали на брега, за да видят непознатото чудовище. То имало голяма глава с вълчи уши, огромно, покрито с люспи тяло, с две големи перки на гърба, дълга, извита опашка и големи завити нокти, които приличали на медни. Селяните помислили, че това сигурно е помощникът на жената-шаман, но в този миг на брега дотичала дъщерята на вожда и се хвърлила над чудовището, наричайки го "съпруг" и оплаквайки неговата смърт.
Девойката яростно се обърнала към майка си и запитала:
— Къде са сега твоите духове-помагачи? Ти лъжеше, лъжеше, когато заяви, че ти помагат духове. Духовете не умират. Ако това е един от твоите духове, съживи го отново! Селяните, които се тълпели наоколо, зачакали отговора на мнимата шаманка, но тя не отговорила.
Младата вдовица помолила вожда, който стоял наблизо, да й помогне да отворят устата на чудовището. Когато това било сторено, вътре видели мъртвия съпруг.
— Сигурно Конакадет го е изял — извикали селяните. Помогнали на скърбящата жена да отнесе покойния си мъж и кожата на чудовището до брега на езерото и да го сложи в кухото дърво. Тогава те видели капана, в който бил хванат Конакадет. Разбрали истината и оплакали смъртта на младежа, който спасил всички от гладна смърт. Селяните се върнали в къщата на тъщата и й се подиграли и я засрамили, като й разказали онова, което вече всички знаели, Тя избягала от тях, като се тресяла и треперела, и умряла в гърчове на брега край мъртвите китове. Всяка вечер нещастната жена отивала до кухото дърво, за да олаче съпруга си. Една вечер тя съгледала малки вълнички по повьрхността на езерото. Носели се към нея и за нейно учудване и радост Конакадет излязъл на повърхността.
— Покачи се на гърба ми и здраво се дръж — казал й някакъв глас. Тя послушала гласа, защото бил на мъжа й, и се понесла към приказното жилище на дъното на езерото.
Тя и нейният съпруг живели там щастливо и многобройните им дъщери станали известни като „Дъщерите на потока". Тези русалки живеят при изворите и хората, които видят някоя от тях или техните родители-духове, винати имат голям късмет.

По-силен от Северния вятър

aСамо най-храбрите и най-силни ловци от племето тлинкити дръзвали да убиват тюлени. Стрелите и копията били съвсем недостатъчно оръжие за тези огромни, яки животни. Един ден, в разгара на свирепа битка между ловците-тлинкити и морските лъвове при Сий Лайън Рок, с един замах на опашката най-едрото животно убило вожд от племето.
— Ние си отиваме — извикали ловците, докато носели мъртвия си другар към лодките, — но племенниците на вожда, когото убихте, ще ви отмъстят. Те ще ви разкъсат с голи ръце.
Когато двамата племенници чули тази закана на ловците, сърцата им се свили. Искали да отмъстят за смъртта на своя чичо, но мисълта да убият с копие огромно и силно животно като това, особено свирепо, когато се разгневи, стягала в страх душите им. Още по-страшно било да убият главатаря на морските лъвове с голи ръце, но вече било невъзможно да се откажат от заканата на ловците и да го убият по друг начин.
Известно време племенниците на вожда мислили и нищо не предприемали. За да им вдъхнат кураж, всички силни мъже от селото започнали да се готвят за битката. Племенниците, които също били силни, захванали да се готвят като другите. За да се закалят, всички мъже заедно се къпели в ледените потоци и студения океан, а зимните ветрове брулели голите им тела. Извивали яки клони по дърветата и хвърляли в океана големи камъни, за да станат още по-корави ръцете и мишците им.
Когато усетили в себе си достатъчно сили за борба с морските лъвове, те решили да се подложат на изпитания, за да проверят дали наистина са готови за битката или само им се струва така. Току до селото имало голяма, жилава хвойна, висока почти два човешки боя. Едно от изпитанията било да се превие дървото и да се наведе до корените му. Имало и едно огромно сухо дърво с дебел клон, който човек, стъпил на земята, едва докосвал с ръка. Второто изпитание било да се откъсне този голям израстък от ствола. В края на третата луна все още никой не бил успял да изпълни нито една от тези задачи.
В селото живеел един скромен човечец, твърде малко познат на останалите. И той бил племенник на вожда, убит от тюлена, и той искал да отмъсти за смъртта на своя чичо. Той споделил своите намерения единствено с леля си, защото всички го считали за табак и мързеливец. Хората от селото мислели, че той не се къпе и упражнява достатъчно. Били забравили, че е племенник на вожда. Наричали го Мърльото.
Само жената на покойния му чичо знаела колко упорито се готови той за борбата с водача на морските лъвове. Другите мъже нямали представа какво прави, защото той тичал, хвърлял камъни и извивал млади фиданки през нощта, когато всички спели. Къпел се и плувал тъй продължително в океана, че с радост заспивал в топлата пепел на огнището, след като изпълзявал от смразяващата вода. А така изглеждал още по-мръсен и мъжете му се подигравали.
Една нощ, докато плувал в океана, изневиделица на брега се появил малък човек и му махнал с ръка да се доближи. Младежът излязъл на брега, а човечецът казал:
— Аз съм малък на вид, но ми казват Силата на северния вятър. Хайде да се преборим.
Племенникът доближил непознатия и двамата започнали да се борят, но за кратко, защото Силата на северния вятър за един миг хвърлил младежа над главата си.
— Още не си готов — рекъл му непознатият — и още не е настъпило времето да изтръгнеш клона от дървото и да извиеш жилавата хвойна. Когато станеш по-силен, отново ще се видим. — обещало човечето. Сетне си отишло.
Новата луна била вече на небето, когато човечето отново се появило на брега. Племенникът, който хвърлял огромни камъни в океана, усетил, че непознатият го гледа, и забързал към него. Започнали да се борят, но този път победил племенникът.
— Сега вече си готов — му казал Силата на северния вятър.
— Иди да изтръгнеш клона и да извиеш хвойната.
Без да чака, младежът се завтекъл към дървото и с лекота отчупил израстъка от дебелия ствол.
— Постави обратно клона — наредил Силата на северния вятър.
Племенникът не могъл да го стори изведнъж, тъй като клонът все падал. Тогава плюл в дупката, откъдето бил отчупил клонът, и така го закрепил.
— А сега, дървото — казал Силата на северния вятър.
Младежът се затичал към хвойната, хванал я здраво и я извил чак до корените й.
— Вече си готов да се бориш с тюлена — заявил Силата на северния вятър. — Силен си колкото мен, а мен никой не може да ме надвие.
Когато слънцето отново се появило, другите двама племенници и силните мъже от селото отишли при дървото за изпитания. По-големият брат го извил до корените и всички решили, че е готов за борбата. Когато пристигнали до клона за изпитания. по-малкият брат пръв се опитал. Лесно отчупил клона.
— Сега и двамата сте готови да се борите с морските лъвове.
— казали по-възрастните мъже на двамата племенници. Избрали най-силния от групата да ги придружава и поели към брега, за да се отправят незабавно към Сий Лайън Рок.
Третият племенник само наблюдавал. Изтичал при леля си.
— Дай ми чичовата шапка от невестулка — помолил я той.
С шапка на главата той хукнал към брега и за голямо учудване на бойците в лодката поискал да го вземат. Те се изсмели в понечили да го изблъскат с греблата си, ала той не помръднал. Хванал кърмата на кануто така, че не успели да потеглят. Всички били тъй нетърпеливи да тръгнат за Сий Лайън Рок, че не забелязали колко силен е той, та успява да задържи лодката въпреки усилията на шестима яки гребци.
Но понеже и той бил племенник на мъртвия вожд, на края го взели да изгребва водата от лодката, когато големите вълни започнат да я пълнят.
Трудно стигнали до скалата и едвам задържали кануто върху огромните вълни, докато по-големият брат успял да скочи на скалата. Тюлените се втурнали да спасяват живота и дома си. Братът се нахвърлил върху им и захванал да разбива главите им по назъбената скала, като през цялото време се опитвал да стигне до големия мъжкар, убил чичо му. На края си пробил път до него, сграбчил го за опашката и понечил да я разкъса на две. Но тюленът бил много по-силен и с един замах на мощната си опашка повалил и сплескал човека върху скалната площадка. В това време на скалата вече се покачил вторият племенник. И той скочил върху тюлена, но с един страхотен замах на опашката си тюленът убил и него.
Ужасени, останалите мъже тъкмо се канели да отплуват незабавно от скалата, когато третият племенник извикал:
— Стойте! Аз бях този, който пръв изтръгна клона от дървото и изви хвойната. Затова беше лесно за другите. Аз също се готвех усилено за тази битка, защото съм племенник на вожда и идвам да отмъстя за него. Вижте, аз нося неговата шапка и съм готов!
Мъжете загребали към скалата. Племенникът се спуснал към носа на лодката, задържал се там само за миг, после леко скочил на скалата. Разпъдил настрана по-дребните тюлени. Когато те се опитали да го нападнат, той ги хванал за опашките и ги запратил през главата си върху камъка, разбивайки черепите им. Два малки мъжкаря го връхлетели, но той ги подхванал и ги метнал в океана. Тогава към него се обърнал водачът на тюлените. Племенникът се отдръпнал зад него, сграбчил опашката му и я разкъсал на две. Така отмъстил за смъртта на своя чичо с кръвта на огромния тюлен, който убил. Силният, както изненаданите мъже в лодката започнали да го наричат, се върнал тържествено в селото и скоро станал главен вожд.

Заспиване-събуждане

aИмало едно време едно момиченце, което всяка вечер, тъкмо когато идвало време да си ляга, ставало съвсем мъ­ничко.
— Мамо — казвало то, — аз съм мравка.
И майка му разбирала, че е време да го сложи да спи.
Като изгрявало слънцето, момиченцето се събуждало, но още било мъничко, цялото се събирало навъзглавницата и дори оставало свободно място.
— Ставай — казвала майка му.
— Не мога — отговаряло момиченцето, — не мога, още съм много малка. Сега съм като пеперуда. Почакай да порасна.
И след малко възкликвало:
— Ето сега пак пораснах!
С вик изскачало от леглото и започвал новият ден.
 

Сърната на художника и трите луни

aНа бюфета, в дъното на стаята, срещу широките прозорци, стоеше сърничката. Сивозеленикав мъх се свличаше по шията и по коремчето й. Зад нея висеше на стената голяма картина с хризантеми, а пред нея бе поставена позлатена глинена ваза.
Във вазата имаше цветя… Картината бе нарисувана от художника.
На другия край на бюфета в кристален съд се червенееха ябълки. На стената бе закачена лампа от ковано желязо, с розов абажур като шапката на персийския шах.
Когато лампата светваше с електрическа светлина, ябълките ставаха по-червени и блестяха, а сивозеленикавият мъх на сърничката ставаше златен. Тогава сърничката оперваше уши, извиваше грациозно шията си и гледаше към потъмнелите прозорци. Тънките й крачета потреперваха от нетърпение — всеки миг тя бе готова да подскочи от бюфета и да изчезне навън. Кожата й с позлатен мъх на шията и на коремчето също потреперваше, а белите огледалца отстрани, до опашката и, ставаха по-големи.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. —И защо луната не е една, а има три луни?
Сърничката беше виждала само една луна и много звезди, едри като лешничета, само че не зелени, а златни, и други по-дребни като диви ягодки — и те бяха златни, и още по-дребни като просени зрънца, разпилени по Млечния път.
А над голямата гора, която стигаше чак до Черни връх и вечер ставаше тъмна и страшна, изгряваше луната. Тогава върховете на дърветата се посребряваха. Светлината проникваше и по-навътре, посребряваха се жълъдите, малините, ягодите и гората на беше вече страшна, а украсена със звезди.
Тук, в стаята на художника, имаше всичко, но нямаше гора.
— Къде е гората? — питаше пак сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?
Най-после момиченцето, което седеше до радиото и слушаше приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче със златните обички и сините безценни камъчета, не се стърпя и се обади:
Това не са три лупи. Това с полилеят с трите абажура. Ух, каква си ми глупава и все за трита пигаш! Толкова ли ти се ще да отидеш в гората? Я виж, сега навън какъв сняг вали, в гората има вълци, големи и страшни, с настръхнала козина на гърба. Вълците ще те изядат. Четох в една книжка, че те обичат месо от сърни. А в гората все трябва да се оглеждаш на всички страни — лошо е! Тя цялата е затрупана със сняг и от клоните й висят шушулки. Сега там е студено. Стой си на бюфета. Като свърши приказката за индианския вожд и за Бялото момиче, ще ти донесе храна. Тук в стаята е топло и няма вълци.
— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни? …
Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко — и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облаците камъни на морените, растеше здравец и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто на шийките, черни, с червени човчици и бели коремчета, шарени, с качулчици и разперени опашки. В края на гората чукаше кълвач, а дълбоко — гугукаха гривяци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки.
А горе, над най-стръмните скали, живееше дивият козел — до облаците, под самите звезди.
Гората беше родината на сърничката. Тя я обичаше и тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше сърничката. — И защо луната не е една, а има три луни?
Но момиченцето вече не я слушаше. Приказката за вожда на индианците Синята брада и за Тялото момиче, което имаше златни обички и сини безценни камъчета, наближаваше към края си.
А както винаги, краят на приказката беше най интересен.
Тогава на сърничката й се пощя да изблее и да подскочи от бюфета навън. Но не можеше да мръдне на никъде. Тя не беше истинска сърничка, а направена от бронз. Мъхът по шията и коремчето се бе наслагал от времето, а краката й бяха запоени на желязна плочка.
Художникът, който бе нарисувал голямата картина с хризантемата, бе поставил Сърничката на бюфета — да му напомня за гората… И той се бе родил в планината, до голямата стара гора, която стигаше до Черни връх,и често тъгуваше за нея.
— Къде е гората? — питаше и той като сърничката,като гледаше вечер към потъмнелите прозорци. — И защо тук луните са три, а не една? …
Той по би искал луната да бъде една, но истинска. И да изгрява над върхарите на старата гора, в планината, под Черни връх, където беше се родил.
Но това бе толкова отдавна, че той беше забравил пътя към нея.
Момиченцето, което слушаше приказката по радиото за вожда на индианците и за Бялото момиче, се казваше Здравка. То бе голямата внучка на художника. Щом свърши приказката, то се облече в антрето, обу се, сложи ръкавичките си и изтича на улицата. Там бяха излезли другарките му — цяла бригада, гласовете им се чуваха навън. Те почистваха снега по плочите, замеряха се с топки и се гласяха да правят снежен човек.
А сърничката на бюфета, в дъното на стаята
срещу широките прозорци, остана самичка. Не можеше да отива на никъде, защото крачетата й бяха запоени на желязната плочка. Пък и нали тя беше от бронз!
Може би й стана мъчно.Погледна с насълзени очи към прозорците и вече не запита за нищо.

Защо кукуригат петлите

aНякога петлите били мълчаливи птици. Лягали си вечер рано и се събуждали, като изгреело слънцето. Живеели си тихо и спокойно и ако не били буйните им опашки и червените гребени, трудно било да ги различиш от кокошките.
Веднъж в околностите на птичата държава се появил опасен крадец. Той бил най-големият враг на кокошето племе и носел чудноватото име Кукуригу.
Едно младо петле, което обичало да скита до най-отдалечените краища на държавата, първо научило за крадеца. През една нощ то чуло в съня си тихи стъпки, сепнало се и надало вик, колкото му глас държал:
— Кукуригуу!
От вика му се събудили неговите съседи.
— Какво има бе? — попитали го те. — Какво те е прихванало посред нощ, та се дереш?
— Кукуригу обикаля наоколо. Чух стъпките му.
— Вижте му ума! — казали недоволно старите петли. — Сънувал нещо и ни буди, за да ни разказва сънищата си… Хлапе такова! И му се скарали:
— Я да спиш, че утре ще ти проскубем опашката!
Тази нощ Кукуригу не посмял да влезе в кокошарника. Още разучавал през кои места да извърши нападението. На другата нощ отново бил на същото място. Петлето чуло в съня си стъпките му и пак разбудило с вик целия кокошарник:
— Кукуригууу!… Да внимаваме, братя! Кукуригу дебне наоколо!
— А бе ко-ко-кой му позволи на този малчуган да ни разваля съня? — възмутили се петлите. — Заслужава утре да го викнем в Съвета на старейшините и здравата да му опънем гребена!
— Повярвайте ми! — казало нажалено петлето. —  Може да ни се случи нещо лошо…
— Лошо! Ти ще ни учиш кое е лошо! Вчера излязло от черупката си!
Крадецът чул, че птиците са будни, и този път се отказал от намеренията си.
На третата нощ петлето, което имало много тънък слух, пак усетило, че Кукуригу е пристигнал. То събрало всички сили и извикало три пъти името му. Петлите и кокошките го чули, но се направили на заспали. „Нека си вика — мислели си те в полусън. — Широко му е около врата, па се чуди какви щуротии да измисли…"
И те не помръднали. А в това време Кукуригу се вмъкнал при тях с голям чувал, започнал да им извива вратовете и да ги хвърля в чувала. Сънените птици дори нямали време да крекнат.
Зачудило се петлето как да разбуди своите братя и сестри. По едно време разперило криле и започнало да пляска с тях. Плесне веднъж и извика: „Кукуригу!" Плесна пак и пак извика.
Най-подир петлите се разсънили, почнали и те да пляскат с крилете си и да викат името на крадеца. Вдигнал се страшен шум. Кукуригу грабнал чувала и — дим да го няма!
На сутринта птиците видели, че половината от тях били задигнати. Попаднал в дълбокия чувал на Кукуригу и целият Съвет на старейшините.
Тогава се събрали и решили да си изберат нов Съвет. Предложили петлето за председател, но то отказало — повече обичало да скита на свобода из широката държава, отколкото да заседава.
Все пак в негова чест било взето решение всяка нощ петлите да се будят по три пъти, да си разказват какво са сънували и да извикват с ясните си гласове:
„Кукуригу!"
И така до ден днешен.

Забележителната ракета

aЦарският син щеше да се жени и затова имаше всенародни празненства. Цяла година беше чакал годеницата си и най-после тя пристигна. Тя беше руска княгиня и беше дошла чак от Финландия с шейна, теглена от шест северни елена. Шейната имаше формата на голям златен лебед, а между крилата на лебеда лежеше самата малка княгиня. Дългата хермелинова наметка й стигаше до петите, на главата си носеше малка шапчица от сребърна тъкан, а лицето й бе бледо като Снежния дворец, в който беше живяла цял живот. Тя беше тъй бледа, че когато минаваше през улиците, всички хора се чудеха. "Тя прилича на бяла роза!" – викаха те и хвърляха цветя от балконите.
Принцът беше излязъл пред портите на замъка, за да я посрещне. Той имаше замечтани теменужени очи, а косата му бе като чисто злато. Когато я видя, той се отпусна на едно коляно и й целуна ръка.
– Портретът ви бе прекрасен – пошепна той, – но вие сте по-прекрасна от своя портрет.
И малката княгиня се изчерви.
– Тя приличаше преди на бяла роза – каза един млад паж на съседа си, – а сега прилича на червена роза.
И целият двор бе възхитен.
Три дни след това, където и да отидеха, всички повтаряха: "Бяла роза – червена роза, червена роза – бяла роза", а царят издаде заповед да се удвои заплатата на пажа. Понеже изобщо не получаваше заплата, той нямаше никаква полза от цялата тази работа, но то бе сметнато за голяма чест и бе съответно обнародвано в дворцовия вестник.
След три дни отпразнуваха сватбата. Това бе великолепна церемония, женихът и невестата вървяха ръка за ръка под балдахин от пурпурно кадифе, бродирано със ситен бисер. После имаше държавно пиршество, което трая пет часа,. Принцът и принцесата седяха в дъното на голямата зала и пиеха с чаша от прозрачен кристал. Само верните в любовта можеха да пият от тази чаша, защото докосваха ли я лъжливи устни, кристалът ставаше сив, мътен и замъглен.
– Ясно е, че те се обичат – каза малкият паж, – ясно като кристал!
И царят удвои заплатата му още веднъж.
– Каква чест! – възкликнаха всички царедворци.
След пиршеството щеше да има бал. Женихът и невестата щяха да танцуват заедно танца на розата, а царят беше обещал да свири на флейта. Той свиреше много лошо, но никой никога небе посмял да му го каже, защото беше цар. Всъщност той знаеше само две мелодии и никога не беше съвсем сигурен коя от тях свири, но това нямаше никакво значение, защото, каквото и да направеше, всички викаха: "Очарователно! Очарователно!"
Последният номер от програмата бяха великолепните фойерверки, които трябваше да започнат точно в полунощ. Малката княгиня никога в живота си не беше виждала фойерверки и затова царят беше издал заповед през сватбения ден придворният пиротехник да бъде на поста си.
– На какво приличат фойерверките? – беше попитала тя принца една сутрин, когато се бе разхождала на терасата.
– Приличат на Северното сияние – каза царят, който винаги отговаряше на въпросите, отправени към други хора, – само че са много по-естествени. Лично аз ги предпочитам пред звездите, защото човек винаги знае кога ще се появят, а са омайни като моята свирня на флейта. Трябва непременно да ги видите.
Затова в дъното на царската градина издигнаха голяма платформа и щом придворният пиротехник подреди всяко нещо на мястото му, фойерверките започнаха да си приказват.
– Светът е наистина много красив! – възкликна малка жабешка бомбичка. – Погледнете само тия жълти лалета! Знаете, дори да бяха истински фишеци, пак нямаше да бъдат по-хубави. Много се радвам, че попътувах. Пътуването чудесно развива ума и помага да се отървеш от предразсъдъците си.
– Царската градина не е светът, глупава бомбичко! – каза голяма римска свещ – Светът е огромен, за да го разгледаш, ще ти трябват цели три дни.
– Всяко място, което обичаш, представлява за теб света – възкликна меланхолично огнено колело, което било влюбено на младини в един сандък от борови дъски и се гордееше с разбитото си сърце, – но любовта вече не е на мода, убиха я поетите. Те писаха за нея толкова много, че никой вече не им вярва и това не ме учудва. Истинската любов страда и мълчи. Самото аз си спомням веднъж… Но сега това няма значение. Романтиката си е изживяла времето.
– Глупости! – възрази римската свещ. – Романтиката не умира. Тя е като луната и живее вечно. Женихът и невестата например се обичат много нежно. Чух всичко за тях тая сутрин от една кафява картонена гилза, с която случайно бяхме в същото чекмедже и която знаеше последните дворцови новини.
Но огненото колело поклати глава.
– Романтиката е умряла! Романтиката е умряла! – зашепна то. То беше от тия личности, които смятат, че ако повтаряш нещо безброй пъти, накрая то става истина.
Изведнъж се чу остра суха кашлица и всички се обърнаха.
Кашляше висока ракета с надменен вид, която беше вързана за края на дълъг прът. Преди да направи някоя забележка, тя винаги се закашляше, за да привлече внимание.
– Кхъ! Кхъ! – обади се тя и всички се ослушаха освен нещастното огнено колело, което все още клатеше глава и си мърмореше: "Романтиката е умряла!"
– Призовавам ви към ред! Призовавам ви към ред! – провикна се един фишек. Той се занимаваше с политика и винаги беше играл видна роля в местните избори, тъй че умееше да употребява правилни парламентарни изрази.
– Съвсем умряла! – пошепна огненото колело и заспа.
Щом настъпи пълна тишина, ракетата се изкашля за трети път и заговори. Тя говореше много бавно и отчетливо, сякаш диктуваше мемоари и винаги гледаше през рамото на този, комуто говореше. Тя наистина имаше най-изискани обноски.
– Какво щастие е за царския син – забеляза тя, – че ще се ожени тъкмо в деня, когато аз ще бъда изстреляна! Наистина да бяха го нагласили предварително, пак не би могло да се нареди по-сполучливо за него; но принцовете винаги имат късмет.
– Гледай ти! – възкликна малката жабешка бомбичка. – Аз смятах, че положението е точно обратно и че нас ще ни изстрелят в чест на принца.
– При тебе може да е така – отвърна ракетата, – всъщност не се и съмнявам, че е така, но при мене е другояче. Аз съм много забележителна и съм дете на забележителни родители. На времето си майка ми беше най-знаменитото огнено колело и се прочу с грандиозното си танцуване. Когато даде своето голямо представление, тя се завъртя деветнадесет пъти, преди да изгасне, и при всяко завъртане изхвърли във въздуха по седем розови звезди. Беше три и половина стъпки в диаметър, направена от най-добър барут. Баща ми беше ракета като мене, но от френско потекло. Той изхвърча толкова високо, че хората се уплашиха да не би да не се върне вече долу. Но той се върна, защото имаше добро сърце, и се изсипа като пороен златен дъжд. Вестниците се отзоваха много ласкаво за неговия номер. Дори "Дворцов вестник" го нарече "триумф на пилотехническото изкуство".
– Искаш да кажеш пиротехническото – обади се бенгалският огън. – Зная, че се казва пиротехническо, понеже го видях написано върху собствената ми кутия.
– Аз казах пилотехническото – отговори ракетата с безмилостен глас и бенгалският огън се почувствува толкова съкрушен, че започна веднага да нагрубява малките фишеци, за да покаже, че все пак не е съвсем незначителна личност.
– Та аз казвах – продължи ракетата, – аз казвах… Какво казвах?
– Ти говореше за себе си – отвърна римската свещ.
– Разбира се, знаех, че съм разглеждала нещо интересно, когато толкова грубо ме прекъснаха. Аз мразя грубостта и всякакви лоши обноски, понеже съм извънредно чувствителна личност. Никой в целия свят не е чувствителен като мене, аз съм съвсем сигурна в това.
– Какво е "чувствителна личност"? – обърна се жабешката бомбичка към римската свещ.
– Това е личност, която вечно настъпва другите по краката, понеже самата тя има мазоли – отговори с нисък шепот римската свещ и жабешката бомбичка за малко щеше да избухне от смях.
– На какво се смееш, моля? – поиска да знае ракетата. – Аз не се смея.
– Смея се, защото съм щастлива – отвърна жабешката бомбичка.
– Това е много егоистична причина – каза ядно ракетата. – Какво право имаш да си щастлива? Би трябвало да мислиш за другите, всъщност би трябвало да мислиш за мен. Аз винаги мисля за себе си и очаквам всички други да правят същото. Това се казва съчувствие. То е прекрасна добродетел и аз я притежавам в най-висша степен. Да предположим например, че нещо се случи с мен тая вечер, какво нещастие ще бъде това за всички! Принцът и принцесата никога вече не ще бъдат щастливи, целият им семеен живот ще се провали, а колкото за царя, сигурна съм, че той не би преживял такова нещо. Наистина, като се замисля колко важно е моето положение, трогвам се почти до сълзи.
– Ако искаш да доставиш удоволствие на другите – провикна се римската свещ, – по-добре се пази да не овлажнееш!
– Разбира се! – възкликна бенгалският огън, чието настроение сега се подобри. – Това ще го разбере и най-простият.
– Най-простият, как ли не! – възмути се ракетата. – Ти забравяш, че аз съвсем не съм проста, а съм много забележителна. Всеки, който няма въображение, е прост. Но аз имам въображение, понеже никога не си представям нещата такива, каквито са в действителност; винаги си ги представям съвсем други. А колкото за овлажняването, ясно е, че никой от вас тук не е способен да оцени една сантиментална душа. За мое щастие това ми е безразлично. Единственото нещо, което може да те крепи в живота, е съзнанието, че всички други стоят безгранично по-долу от тебе, и това чувство аз винаги съм се старала да развия у себе си. Но вие всички сте безсърдечни. Ето, вие се смеете и веселите, сякаш принцът и принцесата не са се току-що венчали.
– Гледай ти! – възкликна едно светещо балонче. – Защо да не се веселим? Това е много радостно събитие и когато литна нагоре във въздуха, искам да разправя на звездите за сватбата … Ще видите как ще затрепкат, когато им заговоря за хубавата невеста.
– Ах, какъв банален възглед! – рече ракетата. – Не съм и очаквала по-друго. В тебе няма нищо: ти си кухо и празно. Ами ако принцът и принцесата се заселят в местност, където има дълбока река, и ако имат един-единствен син, някое русокосо момченце с теменужени очи, също като на принца, и ако някой ден то излезе на разходка с бавачката си, и ако бавачката заспи под някой голям бъз, а момченцето падне в реката и се удави! Каква страшна беда! Нещастните хора, да загубят единствения си син! Това е наистина ужасно! Никога няма да го преживея!
– Но те не са загубили единствения си син – каза римската свещ, – не ги е сполетяло никакво нещастие.
– Не съм и казала, че са загубили – отвърна ракетата. – Казах че биха могли. Да бяха загубили единствения си син, нямаше да има полза от този разговор. Аз мразя тия, които се вайкат, след като стане бедата. Но като си помисля, че може да загубят единствения си син, струва ми се, че ще умра от мъка.
– Има си хас! – извика бенгалският огън. – Ти си най-престорената личност, която съм виждал.
– А ти си най-грубата личност, която съм виждала – каза ракетата, – и не можеш да разбереш приятелските ми чувства към принца.
– Че ти дори не го познаваш – изръмжа римската свещ.
– Не съм казала, че го познавам – отговори ракетата. – Ако го познавах, не е изключено да нямах към него приятелски чувства. Да познаваш приятелите си е много опасно.
– По-добре се пази да не овлажнееш – обади се светещото балонче. – То е по-важно.
– Много важно за тебе, не се съмнявам – отговори ракетата, – но аз ще плача, колкото искам. – И действително тя избухна в истински сълзи. Те потекоха надолу по пръчката й като капки дъжд и без малко щяха да удавят две бръмбарчета, които току-що бяха решили да си свият семейно гнездо и търсеха за жилище някое сухо, хубаво местенце.
– Трябва да е наистина романтична по природа – каза огненото колело, – понеже плаче, когато няма за какво да се плаче. – И то тежко въздъхна и си спомни за сандъка от борови дъски.
Но римската свещ и бенгалският огън бяха дълбоко възмутени и завикаха, колкото им глас държи: "Глупости! Глупости!" Те бяха извънредно практични и щом нещо не беше по вкуса им, наричаха го глупост.
В това време луната се надигна като чуден сребърен щит, звездите заблестяха, а откъм двореца се разнесоха звуци на музика.
Принцът и принцесата водеха танца. Те танцуваха тъй красиво, че високите бели лилии занадзъртаха през прозорците, а големите червени макове закимаха в такт с музиката.
После удари десет часът, после единадесет, после дванадесет и при последния полунощен удар всички излязоха на терасата, а царят изпрати да повикат придворния пиротехник.
– Да започнат фойерверките – рече царят; придворният пиротехник направи нисък поклон и тържествено се запъти към дъното на градината. Той водеше със себе си шестима помощници, всеки от които носеше запалена факла върху дълъг прът. Това без съмнение бе великолепна гледка.
– Бъз-з-з! Бъз-з-з! – забръмча и се завъртя огненото колело.
– Бум! Бум! – изгърмя римската свещ. Жабешките бомбички затанцуваха из цялата градина, а бенгалските огньове обагриха всичко в червен цвят.
– Сбогом! – извика светещото балонче, когато се заиздига нагоре и от него полетяха мънички сини искри.
– Прас! Прас! – обадиха се в отговор фишеците, които се забавляваха от все сърце.
Всички постигнаха голям успех освен забележителната ракета. Тя беше така овлажняла от плач, че не можа изобщо да се запали. Най-хубавото в нея беше барутът, а той беше толкова мокър от сълзи, че не ставаше за нищо. Всичките й бедни сродници, за които тя говореше само с презрителен смях, се вдигнаха в небето като чудни златни цветя с огнени листенца.
– Ура! Ура! – крещяха придворните, а малката принцеса се смееше от удоволствие.
– Предполагам, че ме пазят за някой особено тържествен случай – каза ракетата, – сигурно такава ще е работата. – И доби още по-високомерен вид.
На другия ден работниците дойдоха да приберат всичко.
Това е явно някаква делегация – каза ракетата, – ще ги посрещна с подобаващо достойнство.
Тя вирна нос във въздуха и взе да се мръщи с такова ожесточение, сякаш мислеше за нещо важно. Но те не й обърнаха никакво внимание, докато не тръгнаха да си вървят. Тогава един от тях случайно я забеляза.
– Я! – извика той. – Каква отвратителна ракета! – И я хвърли през оградата в рова.
– Отвратителна ракета? Отвратителна ракета? – повтаряше си тя, докато се преобръщаше във въздуха. – Невъзможно! Удивителна ракета, ето какво каза тоя човек. Отвратителна и удивителна много си приличат по звук, всъщност много често те са едно и също! – И падна в калта.
– Не е удобно тука – забеляза ракетата, но сигурно това е някой моден бански курорт и са ме изпратили тука да си възстановя здравето. Нервите ми са много разклатени и имам нужда от почивка.
Тогава при нея доплува една жаба с блестящи като елмази очи и шарена зелена дрешка.
– Нова гостенка, както виждам! – каза жабата. – Е, в края на краищата няма нищо по-хубаво от калта. Дайте ми дъждовно време и някой ров, и аз съм напълно щастлива. Мислите ли, че ще вали след обяд? Аз се надявам, че ще вали, но небето е съвсем синьо и безоблачно. Колко жалко!
– Хм! Хм! – обади се ракетата и се закашля.
– Какъв прекрасен глас! – възкликна жабата – Съвсем прилича на квакане, а то се знае, квакането е най-музикалният звук в света. Довечера ще чуете нашия любителски хор. Ние седим в стария патешки гьол, който е до къщата на чифликчията, и щом месецът изгрее, започваме. То е така упоително, че всички лежат будни да ни слушат. Всъщност вчера чух жената на чифликчията да казва на майка си, че заради нас не могла да мигне цялата нощ. Много приятно е да узнаеш, че си тъй популярен.
– Хм! Хм! – сърдито се обади ракетата. Беше твърде ядосана, че не може и тя да вземе думата.
– Прекрасен глас наистина – продължи жабата. – Надявам се да дойдете в жабешкия гьол. Аз отивам да потърся дъщерите си. Имам шест красиви дъщери и ме е страх да не ги срещне щуката. Тя е такова чудовище, че не би се поколебала да ги изяде за закуска. Е, довиждане. Уверявам ви, че нашият разговор ми достави голямо удоволствие.
– Какъв ти разговор! – каза ракетата. – През цялото време говорихте само вие. Това не е разговор.
– Някой трябва да слуша – отвърна жабата, – а толкова обичам през цялото време да говоря само аз! Това пести време и предотвратява споровете.
– Но аз обичам да споря – възрази ракетата.
– Моля ви се, недейте – каза добродушно жабата. – Споровете са много просташко нещо, защото в доброто общество всички са на едно и също мнение. Още веднъж довиждане, виждам отдалече дъщерите си. – И заплува нанякъде.
– Вие сте много досадно същество – каза ракетата – и много невъзпитано. Мразя личности, които говорят за себе си като вас, когато на човек му се ще да поговори за себе си, както на мен. Това наричам егоизъм, а егоизмът е най-отвратителното нещо, особено за хора с моя темперамент, понеже аз съм известна със своята съчувствена душа. Всъщност би трябвало да вземете пример от мен: надали бихте могли да намерите по-добър образец. Сега като ви се предлага този случай, възползувайте се от него, защото аз почти веднага се връщам в двореца. Там съм на голяма почит; всъщност принцът и принцесата се ожениха вчера в моя чест. Разбира се, вие нищо не знаете за тия неща, понеже сте провинциалистка.
– Няма смисъл да й говорите – обади се едно водно конче, кацнало върху голяма кафява тръстика; – няма никакъв смисъл, защото тя си отиде.
– В такъв случай губи тя, а не аз – отвърна ракетата. – Няма да спра да й говоря само защото не ми обръща внимание. Обичам да слушам сама себе си, когато говоря. Това е едно от най-големите ми удоволствия. Често съм водила разговори съвсем сама и съм толкова умна, че понякога не разбирам нито дума от това, което казвам.
– Тогава би трябвало да четете лекции по философия – каза водното конче, разтвори две прекрасни прозрачни крилца и се зарея в небето.
– Колко глупаво от негова страна да не остане тука – каза ракетата. – Сигурна съм, че не му се пада често такъв случай да усъвършенствува умствените си способности. Но аз никак не се засягам. Гений като мен положително ще получи признание някой ден. – И тя затъна малко по-дълбоко в калта.
След време до нея доплува голяма бяла патица. Тя имаше жълти крака и ципа между пръстите си и я смятаха за голяма хубавица, понеже ходеше с клатушкане.
– Кряк, кряк, кряк – обади се тя. – Интересна фигура имате! Мога ли да попитам, дали така сте родена, или това е следствие на злополука?
– Ясно е, че винаги сте живели на село – отговори ракетата, – иначе бихте знаели коя съм. Но ще ви простя невежеството. Би било несправедливо да очакваш, че другите ще бъдат така забележителни, както си самата ти. Вие сигурно ще се изненадате, ако чуете, че мога да литна в небето и да се изсипя надолу в порой от златни капки.
– Че какво толкова има тук? – каза патицата. – Не виждам никаква полза за никого. Виж, ако можехте да орете нивите, както волът, или да теглите кола, както конят, или да пазите овцете, както кучето, това щеше да е повече.
– Драга моя! – извика ракетата с много високомерен тон. – Виждам, че сте от простолюдието. Една личност с моето положение никога не е полезна. Ние се отличаваме с външен блясък и това е повече от достатъчно. Самата аз не изпитвам никакво пристрастие към никаква работа, а най-малко към такава, каквато искате да ми препоръчате. Винаги съм мислила, че тежкият труд е само разтуха за тия, които нямат какво да правят.
– Добре, добре – каза патицата, която беше миролюбива по природа и никога с никого ,не се караше, – всеки си има свой вкус. Надявам се поне, че ще останете тук за постоянно.
– О, в никакъв случай! – възкликна ракетата. – Аз съм само гостенка. Работата е там, че това място ми се вижда доста отегчително. Тука няма нито общество, нито спокойствие. Всъщност това е направо провинция. По всяка вероятност ще се върна в двореца, понеже съм предопределена да направя сензация на този свят.
– Едно време и аз мислех да участвувам в обществения живот – забеляза патицата. – Има толкова много неща, които трябва да се оправят. – Да, преди известно време председателствувах събрание, на което приехме резолюции и с тях осъдихме всичко, което не ни харесва. Но те сякаш не оказаха особено въздействие. Сега съм се посветила на своя дом и се грижа за семейството си.
– Аз пък съм създадена за политическия живот – каза ракетата, – а също и всички мои роднини, дори най-скромните. При всяко появяване ние привличаме голямо внимание. Самата аз всъщност още не съм се появила, но когато се появя, ще бъде великолепна гледка. Колкото за семейния живот, той твърде скоро състарява и отвлича ума от по-възвишени неща.
– О да, колко са чудесни възвишените неща в живота! – възкликна патицата. – Това ми напомня, че съм гладна. – И тя заплува надолу по течението, като си повтаряше: – Кряк, кряк, кряк.
– Върнете се! Върнете се! – закрещя ракетата. – Имам да ви разправям много неща. – Но патицата не й обърна никакво внимание. – Радвам се, че си отиде – рече си ракетата, – защото има еснафски разбирания. – Тя потъна още малко в калта и тъкмо се замисли за самотната съдба на гениите, когато изведнъж по брега се зададоха тичешком две момченца с бели престилки, с котле и съчки.
– Това трябва да е делегацията – каза ракетата и се помъчи да си придаде важен вид.
– Хей! – извика едно от момчетата. – Виж тая блатна пръчка! Интересно как ли е попаднала тука. – И извади ракетата от рова.
– Блатна пръчка ли? – рече ракетата. – Невъзможно! То каза златна пръчка; "златна пръчка" звучи много ласкаво! Сигурно ме мисли за придворна дама!
– Хайде да я сложим в огъня! – каза другото момче. – Ще ни помогне да възварим котлето.
Те струпаха съчките накуп, сложиха ракетата най-отгоре и запалиха огъня
– Това е великолепно! – провикна се ракетата. – Те ще ме пуснат сред бял ден, та да ме видят всички.
– Сега ще легнем да си поспим – казаха момчетата – и когато се събудим, котлето ще е завряло. – Те легнаха на тревата и затвориха очи.
Ракетата беше много влажна и дълго не можа да се запали. Но най-сетне се разгоря.
– Сега ще литна! – извика тя и цялата се скова и изправи. – Зная, че ще литна много високо, много по-високо от звездите, много по-високо от месеца, много по-високо от слънцето. Всъщност ще литна толкова високо, че…
Фъс! Фъс! Фъс! И тя излетя право нагоре във въздуха.
– Чудесно! – извика тя. – Ще летя така вечно. Какъв успех!
Но никой не я видя.
Тогава започна да усеща някакво странно треперене по цялото си тяло.
– Сега ще избухна! – извика тя. – Сега ще подпаля целия свят и така ще изгърмя, че цяла година никой няма да говори за нищо друго. – И тя наистина избухна: – Прас! Прас! Прас! – изгърмя барутът. В това нямаше никакво съмнение.
Но никой не я чу, дори и двете момченца, защото бяха дълбоко заспали. След това от нея не остана нищо друго освен пръчката и тя падна върху гърба на една гъска, която се разхождаше край рова.
– Божичко! – извика гъската. – Започва дъжд от пръчки! – И се втурна във водата.
– Аз си знаех, че ще предизвикам голяма сензация – прошепна ракетата и изгасна.

Дяволът с трите златни косъма

aИмало едно време една бедна жена, която добила син и понеже той се родил с риза, предсказали му, че на четиринадесетата си година ще вземе царската дъщеря за невеста. Случило се, че наскоро след това царят дошъл в селото и никой не знаел, че той е царят, та когато попитал хората какво ново има, те му отговорили:
– Тия дни се роди едно дете с риза. Каквото и да залови такъв човек, все за негово щастие излиза. Предсказаха му, че като стане на четиринадесет години, царската дъщеря ще му стане невеста.
Царят, който имал лошо сърце, се ядосал от предсказанието. Той отишъл при родителите, престорил се на доброжелател и дружелюбно им рекъл:
– Бедни хора, дайте на мене детето, аз ще го отгледам.
Отначало те отказвали, но когато чужденецът им предложил за него много злато, те си помислили: "Родено е с късмет и това ще бъде за негово добро", па се съгласили накрай и му дали детето.
Царят го сложил в една раклица, потеглил с коня си и яхал, докато стигнал дълбока вода. Хвърлил раклицата в нея и си рекъл: "Спасих дъщеря си от нечакания жених". Ала раклицата не потънала, ами плувнала като малко корабче и ни капка вода не влязла в нея. Тъй плувала тя, додето стигнала наблизо до столицата на царя, където имало една воденица – – на нейния яз се спряла раклицата. Един воденичарски ратай, който за добра чест бил там, видял раклицата, изтеглил я с една кука и помислил, че е намерил голямо съкровище, ала когато я отворил, вътре лежало едно хубаво момченце, което било живо и весело. Той го занесъл при стопаните на воденицата и понеже те нямали деца, зарадвали се и рекли: – Бог ни го е подарил.
Те гледали добре намереното дете и то расло здраво и честито.
Случило се, че царят влязъл веднъж през време на буря във воденицата и попитал воденичарите техен син ли е снажното момче.
– Не – – отвърнали те, – – то е намерено дете, което доплава преди четиринадесет години в едно сандъче до яза и воденичарският ратай го извади от водата.
Тогава царят разбрал, че това не е никой друг, а честитото дете, което той хвърлил във водата, и рекъл:
– Добри хора, може ли да занесе момчето едно писмо до царицата? Ще му дам две жълтици за награда.
– Както заповядате, царю – отговорили стопаните и поръчали на момчето да се приготви.
Царят написал до царицата едно писмо, в което се казвало: "Щом стигне момчето с това писмо, убийте го и го погребете, и всичко това да стане преди още да се върна".
Момчето потеглило на път с това писмо, но сбъркало пътя и вечерта го заварила в една голяма гора. Видяло в тъмнината малка светлина, тръгнало към нея и стигнало до една къщичка. Когато влязло вътре, край огнището стояла съвсем сама една стара жена. Тя се уплашила, като видяла момчето, и рекла:
– Отде идеш и къде отиваш?
– Ида от воденицата – – отговорило то – – и отивам при царицата, на която трябва да занеса едно писмо. Ала се заблудих в гората и много бих искал да пренощувам тука.
– Бедно момче – рекла жената. – ти си попаднало в един разбойнишки дом и когато разбойниците си дойдат, ще те погубят.
– Да дойде, който ще – – рекло момчето, – – не се плаша, но съм тъй уморен, че не мога повече да вървя. – Па се изтегнало на една пейка и заспало. След малко разбойниците си дошли и сърдито попитали кое е това чуждо момче, що лежи там.
– Ах – – рекла старицата, – – то е едно невинно дете, заблудило се в гората и аз го приех от милост. Носи писмо за царицата.
Разбойниците отворили писмото и прочели какво пише в него. Тогава на коравосърдечните разбойници дожаляло и главатарят скъсал писмото, па написал друго, в което се казвало, щом пристигне момчето, да го оженят за царската дъщеря. Оставили го да лежи спокойно на пейката до утринта и когато се пробудило, дали му писмото. Царицата постъпила, както пишело в него, заповядала да направят бляскава сватба и царската дъщеря се венчала за честитото дете. И понеже момъкът бил хубав и приветлив, тя заживяла весело и спокойно с него.
След някое време царят се върнал в двореца си и видял, че предсказанието се е изпълнило и честитото дете е оженено за дъщеря му.
– Как стана това? – – попитал той. – – Аз бях дал съвсем друга заповед в писмото си.
Тогава царицата му дала писмото и му рекла да види сам какво пише вътре. Царят прочел писмото и разбрал, че е било заменено с друго. Той попитал момъка какво е станало с довереното му писмо и защо е донесъл друго вместо него.
– Нищо не зная – отвърнал той. – – Трябва да е сменено през нощта, когато спах в гората.
Ядосал се страшно царят и рекъл:
– Няма да ти мине така леко! Който иска да има моята дъщеря, трябва да ми донесе от пъкъла три златни косъма, отскубнати от главата на дявола; донесеш ли ми това, което искам, ще можеш да задържиш дъщеря ми.
Царят се надявал да се отърве по тоя начин завинаги от него. Ала честитото дете отговорило:
– Ще донеса златните косми, аз не се плаша от дявола.
Взело си подир това сбогом и се отправило на път.
Пътят го завел до един голям град, където пазачът на градските врати го разпитал от какъв занаят отбира и какво знае.
– Зная всичко – отвърнало честитото дете.
– Ще ни направиш тогава една добрина – – рекъл пазачът, – – ако ни кажеш защо градският ни кладенец, от който по-рано бликаше вино, пресъхна, та не дава вече дори и вода.
– Ще узнаете – – отговорило то, – – почакайте само, докато се върна.
Продължило тогава пътя си и стигнало до друг един град, където пазачът също го попитал какъв занаят отбира и какво знае.
– Зная всичко – отговорило то.
– Ще ни направиш тогава една добрина, като ни кажеш защо едно дърво в града ни, което по-рано раждаше златни ябълки, сега листа дори не пуща.
– Ще узнаете – – отговорило то, – – почакайте само, докато се върна.
Продължило тогава пътя си и стигнало до една дълбока вода, през която трябвало да мине. Лодкарят го попитал какъв занаят отбира и какво знае. – Зная всичко – отговорило то.
– Ще ми направиш тогава една добрина – рекъл лодкарят, – – като ми кажеш защо съм принуден постоянно да плавам назад-напред с лодката и никой не ме сменява.
– Ще узнаеш – – отговорило то, – – почакай само, докато се върна.
Като преминало водата, момчето намерило вратата на пъкъла. Вътре било опушено и тъмно и дяволът не бил в къщи, ала старата му майка била там и седяла на един голям стол.
– Какво искаш? – рекла му тя, но не изглеждала твърде сърдита.
– Много искам да имам три златни косъма от главата на дявола – отговорило то, – иначе не мога да задържа жена си.
– Много искаш – – рекла тя. – – Ако си дойде дяволът и те намери, лошо ще си патиш. Ала свиди ми се за тебе, ще видя дали не мога да ти помогна.
Тя го превърнала в мравка и рекла:
– Пъхни се в гънките на сукмана ми, там си запазен.
– Добре – отвърнало то, – туй се нареди, ала много искам да зная още три неща: защо е пресъхнал един кладенец, от който по-рано бликало вино, а сега не дава дори и вода; защо едно дърво, което по-рано раждало златни ябълки, листа дори вече не пуща и защо един лодкар е принуден постоянно да плава назад-напред и никой не го сменява.
– Това са трудни неща – отговорила тя, – ала стой само тихо и мирно и слушай какво ще каже дяволът, когато му отскубвам трите златни косъма.
Когато настанало вечер, дяволът си дошъл в къщи. Щом влязъл и познал, че въздухът не е чист.
– Мирише ми, мирише ми на човешко месо – – рекъл той, – тук нещо не е в ред.
Тогава прегледал и дирил навсякъде, ала не можал нищо да намери. Майка му го смъмрила:
– Тъкмо пометох – рекла тя – – и наредих и ти ми разбъркваш сега всичко: все човешко месо ти е на носа! Седни и вечеряй!
Като се наял и напил, той усетил умора, сложил главата си в полата на майка си, па й рекъл да го попощи. Не минало много, той задрямал и захъркал. Тогава старицата хванала един златен косъм, отскубнала го и го сложила до себе си.
– Ох! – – извикал дяволът. – – Какво правиш?
– Сънувах един лош сън – отговорила майката, – та те хванах за косата.
– Че какво ти се присъни? – попитал дяволът.
– Присъни ми се, че един градски кладенец, от който по-рано бликало вино, е пресъхнал, та и вода дори не иска да извира от него. Коя ли ще е причината?
– Хе, да знаеха! – – отговорил дяволът. – – Под един камък в кладенеца има жаба. Ако я убият, пак ще потече виното.
Майка му взела пак да го пощи, докато заспал и така захъркал, че прозорците затреперали. Тогава тя му отскубнала втория косъм.
– Ух! Какво правиш? – извикал дяволът сърдито.
– Не се сърди – отговорила тя, – направих го насън.
– Какво ти се присъни пак? – попитал той.
– Присъни ми се, че в едно царство има едно дърво, което раждало по-рано златни ябълки, а сега не ще вече дори и листа да пусне. Коя ли ще е била причината?
– Хе, да знаеха! – – отговорил дяволът. – – Гризе му корена една мишка. Ако я убият, то пак ще ражда златни ябълки, ала продължи ли още да гризе, дървото съвсем ще изсъхне. Но остави ме на спокойствие с твоите сънища. Ако още веднъж ми смутиш съня, ще ти ударя една плесница.
Майката го успокоила с добро и пак взела да го пощи, докато той заспал и захъркал. Тогава тя хванала третия златен косъм и го отскубнала. Дяволът подскочил, развикал се и посегнал разлютен към нея, ала тя го пак умирила и рекла:
– Кой може да знае що прави при лоши сънища?
– Та какво ти се присъни? – – попитал той все пак с любопитство.
– Присъни ми се един лодкар, който се оплакваше, че е принуден постоянно да плава назад-напред с лодката си и никой не го сменява. Коя ли ще е причината?
– Хе, глупак! – – отговорил дяволът. – – Когато дойде някой и поиска да мине отвъд, трябва да му даде върлината в ръка, тогава другият ще трябва да кара лодката, а той е свободен.
Понеже била вече отскубнала трите златни косъма и получила отговор на трите въпроса, майката оставила дявола на мира и той спал, докато настъпил денят.
Когато дяволът излязъл, старицата извадила мравката от гънката на сукмана си и възвърнала човешкия образ на честитото момче.
– Ето ти трите златни косъма – рекла тя, – а какво отвърна дяволът на трите ти въпроса трябва и сам да си чул.
– Да – отговорило то, – чух го и го запомних.
– И тъй – помогнах ти – рекла тя, – сега можеш да си поемеш пътя.
То поблагодарило на старицата за добрината, напуснало пъкъла и било много весело, че всичко е свършило така благополучно. Стигнало при лодкаря и трябвало да му даде обещания отговор.
– Прехвърли ме най-напред отвъд – рекло честитото момче, – тогава ще ти кажа как да се освободиш.
И когато стигнали на другия бряг, дало му съвета на дявола:
– Когато дойде пак някой, който иска да го прехвърлиш отвъд, дай му върлината в ръка!
То продължило пътя си и дошло до града, където било безплодното дърво и където пазачът също поискал отговор. Момчето му казало, каквото чуло от дявола:
– Убийте мишката, която гризе корена му, и то пак ще ражда златни ябълки!
Тогава пазачът му поблагодарил и му дал за награда две магарета, натоварени със злато. Най-сетне дошло при града, чийто кладенец бил пресъхнал. То казало на вратаря, както казал дяволът:
– В кладенеца под един камък има жаба, трябва да я намерите и убиете, тогава той пак ще дава вино.
Пазачът му поблагодарил и също му дал две магарета, натоварени със злато. Най-после честитото момче пристигнало в двореца при жена си, която се зарадвала от сърце, като го видяла и чула, че е сполучило във всичко. На царя то дало трите златни косъма, които искал; а като видял и магаретата със златото, царят много се развеселил и рекъл:
– Сега всички условия са изпълнени и ти можеш да задържиш дъщеря ми. Но кажи ми, драги зетко, отде взе толкова злато? Та това е грамадно богатство!
– Минах през една река – отговорило то – и си го взех оттам. Вместо пясък по брега е пълно със злато.
– Дали мога си взе и аз от него? – – попитал царят, пламнал от алчност.
– Колкото щеш – – отговорило то. – – На реката има един лодкар, накарай го да те прехвърли отвъд и ще можеш да си напълниш торбите.
Користолюбивият цар се спуснал презглава на път и като дошъл до реката, кимнал на лодкаря да го прехвърли. Лодкарят дошъл и му казал да се качи и като стигнали на другия бряг, той му дал върлината в ръцете и скочил от лодката. Оттогава царят трябвало да кара лодката като наказание за греховете си.
– Дали я кара още?
То се знае. Едва ли някой му е взел върлината.

Влюбените от племето Блекфути

aЕдин ден трима воини в пълно бойно облекло се отправили в галоп към палатката типи на стар вожд в лагера на блекфутите. Съобщили на вожда, че идват от много далечно село да искат трите му красиви дъщери за жени.
Старият вожд се зарадвал, като видял тримата юнаци, които искат да му станат зетьове. Били високи, снажни и майсторски яздели красивите си коне.
Младежите обяснили на вожда, че са чули за голямата хубост и сръчност на трите девойки и че са готови да предложат всичко, което старият вожд пожелае, преди да му станат зетьове.
Старият вожд бил не само умен, но и много храбър; затова им поискал нещо, което не само щяло да докаже щедростта на тримата годеници, но и тяхната храброст.
— Като се завърнете заедно в моя лагер — казал той — всеки от вас трябва да води пред себе си по двайсет хубави понита, пленени от селата на вашите неприятели.
Младежите разбрали, че този дар няма да е особено голям за такива красиви и надарени млади жени.
Старият вожд разрешил на трите си дъщери да отпразнуват вечерта с тримата годеници в голямата му палатка типи; и тримата имали желание, стига някой да ги помолел да доведат още по пет понита допълнително като дар на бащата за такива прекрасни девойки.
Преди да тръгнат, когато луната още препускала високо в небето, младите годеници казали на вожда и дъщерите му, че може би ще минат много луни, преди да се завърнат и да обявят момичетата за свои невести, тъй като хубавите понита винаги ги пазели добре; трудно щяло да бъде да се залови повече от едно пони наведнъж, най-много две, но от различни индиански групи, пръснати на обширна територия. Неприятелят можел и да рани някого, а можело да се наложи и да почиват доста дълго, преди отново да могат да яздят и нападат, за да пленят още понита. Вождът знаел колко верни са думите им; а момичетата обещали да имат търпение и да изчакат завръщането на младите воини.
Много луни минали, после още толкова. Жените в лагера на блекфутите се завайкали. Вождът татуирал лицето си в знак на траур и седял в своята палатка сам, с натежало сърце. Трите девойки чакали търпеливо много луни; а когато минали и заминали още луни, момичетата решили да не чакат повече. Разбрали, че бъдещите им женихи са убити; и храбрите момичета тръгнали да ги посрещнат в света на духовете. И тъй те дружно скочили от една висока канара в скалистото дефиле зад лагера. Не след дълго тримата воини, щастливи и развълнувани, повели пред себе си шейсет красиви понита и бързо се понесли към лагера на блекфутите. Тъй като били минали многолуни, те с нетърпение очаквали срещата с бъдещите си невести.
И щастие, и нещастие споходило момците по време на нападенията. Имало битки, рани, загуба на пленени понита — в някои случаи отново възвърнати от собствениците им, — но всичко било свършило добре и те препускали в галоп, пришпорвайки пред себе си пленения трофей.
Лагерът се простирал вече съвсем близо пред тях и момците се приготвили да видят конниците, които щели да ги посрещнат, Но, когато наближили лагера на блекфутите, дочули високите ридания на жените от племето; препуснали към жилището на вожда и там научили тъжната вест.
С разбити сърца юнаците решили незабавно да придружат своите избраници в земята на духовете. Спуснали се в галоп към ръба на огромната канара, която се извисявала над дълбокия скалист пролом; и като слезли от конете, заедно скочили върху камъните под себе си.