Чуй всички приказки

Случело ли се екипажът на някое рибарско кану от Северозападния бряг много да се измори от гребане, тези калени рибари на огромни риби сядали, докато слънцето си отиде, за да направи път на нощта, и се заслушвали в приказката на някой от своите разказвачи. Легендите, които чували, били за най-различни неща, а между тях обикновено имало и легенди за един герой от техния назъбен бряг. Една от тези легенди била за малко мързеливо момче и ето как я разказва индианският разказвач.
В едно голямо село на Северозападния бряг живеело дете, което било толкова мързеливо, че селяните му се смеели. Подигравали го и го наричали „поспаливко" и с други още по-лоши имена. Не знаели те, че мъдреците го покровителствуват и че то се готви да стане силен и велик. Знаели само, че живее в големия дом на своя чичо, който бил вожд, и че повечето време спи.
Когато пораснало и мъжете и по-големите момчета от селото влизали навътре в бурното море да ловят риба и китове, Мързеливецът отивал в океана да се къпе. Търкал се с непознати, чудодейни билки, който го правели все по-силен и по-силен. Никой не знаел това, защото момчето правело тези неща скришом; не знаели също, че си има гмурец-вестител, макар че от време на време виждали голямата птица.
За да заблуди хората, това необикновено момче винаги се преструвало на мързеливо и глупаво, когато не спяло. И затова всеки път било последното, което викало в мигове на големи трудности. Когато веднъж настъпили наистина такива тежки времена, селяните все пак забелязали, че този бъдещ юноша има невероятна сила и че е доста умен. Някои дори подхвърлили, че може би е дух или дори вълшебник; но мнозина решили, че това е невъзможно.
Настанал ден, когато природата сякаш спуснала заплаха над живота на хората в селото. Горите и планините бавно започнали да се приближават към земите на селото и да се смачкват къщите и хората в тях. Шамани и вождове опитали чрез магическа сила да спрат дървесата и планините. Магията им не била тъй силна и на края те заявили, че единственият начин да се спасят от гибел е да вземат големите си лодки и да отплуват, за да търсят нови места за своите села. Тъкмо се готвели да тръгват и натоварили последното кану, когато една добра женица се сетила за Мързеливеца и го събудила от дълбок сън. Той се изправил, видял хората, насядали в лодките, и запитал какво става. Отишъл при канутата, а един вожд захванал безмилостно да го гълчи.
— Можеше да помогнеш на хората си — казал той, — а ти спиш толкова дълго време и тъй дълбоко, че никой не може да те събуди. Докато спеше, гората помете в океана цели села.
Щом чул тези думи, младежът хукнал нагоре по брега, из¬тичал бързо зад големите кедрови къщи и започнал да вади огромни дървета заедно с корените им. От тях построил висока барикада, с която заблъскал връхлитащата гора, малко по малко, далече извън селото. После изкоренил толкова много дървета, докато на края се уверил, че в продължение на много зими гората няма да може да дойде отново в селото. Извършил тази работа тъй чевръсто, че когато се върнал на брега, хората още били в лодките.
— Ако се плашите от такива дребни неща — казал високо той на вожда, — не ще ви бъде лесно.
После се свил като изморено куче край пепелта на огъня и отново заспал, сякаш никога не се бил събуждал.
Не след дълго духовете, които се грижели за формата на земята, започнали да сплескват планините така, че те се превърнали на хълмове и се съединили помежду си. Това било страшно за хората от селото, защото видели, че водите на могъщите реки зад хълмовете скоро ще прелеят стената на огромното езеро, образувано от хълмовете, и ще пометат селото и всичко в него надолу към океана. Отново се наканили селяните да бягат, но този път разказали на Мързеливеца какво се е случило. Той не проявил нито интерес, нито страх и отново заспал с усмивка на уста. Селяните пак го разтърсили, докато се събуди, и тогава шаманът му казал за голямата опасност, която ги заплашва.
Този път младежът отишъл да види какво е станало и разбрал, че мъдреците имат право и че незабавно трябва да се направи нещо голямо. Най-напред се окъпал, после сдъвкал малко вълшебни билки, докато усетил в себе си необикновена сила. Повикал своя гмурец и му заръчал бързо да отлети при дядото на младежа и да му каже какво се е случило.
— Кажи му, че трябва да се сдобия с голяма сила, за да мога да върна обратно хълмовете и да пробия проходи между тях. Водата, затворена там, трябва да потече към океана покрай селата и да ги остави непокътнати.
С прегракнал вик гмурецът бързо полетял. Когато нощта си отишла и отново дошъл денят, младежът чул виковете на гмуреца. Те му казвали, че неговият дядо го е чул и че му изпраща магическата сила, поискана от него. Усетил момъкът как голямата магия възражда тялото му и тутакси захванал да разкъсва хълмовете един от друг, пускайки водата да потече, без да причинява наводнения в селото. После младежът се завърнал в дома на чичо си и отново заспал.
Хората се зарадвали и го възхвалили като най-великия ша¬ман в цялата земя. Искрено съжалявали, че преди му се подигравали и натрупали големи подаръци за него пред вратата на чичовия му дом. Една нощ, далече в океана, прозвучали ударите на голям барабан. Селяните се втурнали към брега и впили по¬гледи в морето. Скоро едно голямо кану с много мъже на борда, от които никой не гребял, доплувало до брега. Снажен мъж, облечен богато като велик вожд, слязъл от кануто и казал на слугите си:
— Ето къде спи нашият господар. Дойдохме за него.
Последван от слугите си. той незабавно се запътил към къщата на вожда, чичото на младия мъж. Там Мързеливецът спял дълбоко. Щом пратениците влезли в къщата, той станал и запитал вожда за какво е дошъл.
— Господарят, твоят дядо, великият вожд, е стар и болен и ни изпрати за теб — отговорил вождът-пратеник. — Той ти изпраща послание, че всичко си извършил добре и че си изпълнил онова, което е трябвало да изпълниш. Каза да ти съобщим, че твоята задача тук е завършена и че вълшебното кану е пристигнало да те вземе у дома.
— Готов съм — простичко отвърнал младежът. 
И като се обърнал към вожда на селото, неговия чичо, казал:
 — Сега трябва да те напусна и да се върна при стария си дядо, който вече е много слаб. Той е известен като „Оня, който държи земята" и аз отивам да заема мястото му на стълба, който поддържа земята. Можеш да си сигурен, че вече няма да има големи трудности. Преди да си отида, имам едно послание към твоите хора. Те никога не трябва да се подиграват или присмиват на онези, които не познават. Това носи много злини. Кажи им да слушат добре, когато им предаваш моето послание. Сега трябва да те напусна.
С тези думи той повел групата към вратата. Стигнали до брега и се качили на голямото кану. Когато всички били на борда, то се понесло напред и потънало в тъмнината.

Новости, новости, навсякъде новости. Феята Бефана пристигна тази година на борда на ра­кета със седемнадесет степени и на всяка степен имаше по един гардероб, пълен с подаръци, и пред всеки гардероб имаше по един електронен робот с всички адреси на децата. Не само на добрите, но на всички, защото лоши деца няма, най-после феята Бефана успя да научи това.
Новост и в Карнавала: старият Пулчинела облече кос­мически костюм, Джандуя хвърляше конфети от един сре­бърен «спутник», дамичките Рококо и Синята Фея след­ваха процесията на маскираните с хеликоптер.
Новост и за Великдена. Чупим шоколаденото яйце и какво изскача? Изненада: едно марсианско пиленце с ан­тена на фуражката. Яйцето било летящо яйце.
Новини навсякъде. Защо тогава учителят Гароне, внук на оня симпатичен Гароне от книгата «Сърце», е толкова тъжен?
— Драги господин Джани — казва той, — и на мене новостите ми доставят удоволствие. Какви хубави машини има във фабриките, какви хубави звездолети — в небето. И хладилникът, колко хубаво изобретение е наистина. Но видяхте ли моето училище? То си е същото, както по времето на моя дядо Гароне и на неговите другари Мураторино, Де Росси и пакостника Франти. И помен няма там от хубави машини. Същите чинове, издраскани и неудобни, от едно време. Бих искал училището ми да е хубаво като хубав телевизор, като хубав автомобил. Но кой ми помага? 

1 Феята Бефана лети над покривите около Нова година и подобно на Дядо Мраз оставя подаръци на децата.

гПулчинела, Джандуя и други са постоянни герои на стария италиански куклен театър.

3 Книга от Едмондо де Атиичис.

Веднъж Марийка се разболя. Болеше я главата. Цял ден лежи в къщи — не поглежда дори през прозореца. Дълго лежа тя. Стана й мъчно за дърветата, за жълтите лалета и шарените пеперуди и заплака. А от горе, отвисоко, я забеляза слънцето — слънцето, което вижда всичко. Застана то до прозореца и потропа.
— Кой хлопа?
— Аз — отговори слънцето.
— Какво желаеш?
— Пусни ме при тебе.
— Защо?
— Да си поприказваме. Отвори прозореца!
— Мама ще ми се скара.
— Няма. Аз я питах.
Бутна слънцето прозореца и влезе в стаята, разпиля се, заблестя. Седна на възглавницата до главата на Марийка и започна да се смее от радост.
— Какво ще ми кажеш? — запита го тя.
— Дай да ти погаля косичката.
— Ще ме опариш.
Не се плаши. И слънцето погали косичката й.
— Сега бузичките
И погали бузичките. А Марийка го попита:
— Какво ще ми разправиш? Слънцето стана сериозно и каза:
— Цветята ми са сърдити.
— Истина ли?
— Да. И пеперудите ми са сърдити.
— Защо?
— Казват, че не съм искал да те излекувам.
— Нима ти можеш да ме излекуваш?
— Разбира се.
— Как?
— Това е тъй просто. Пускай ме всеки ден да влизам при тебе през прозореца. И аз ще ти разкажа приказки, които научих през време на моите далечни пътешествия.
— Но ако не ме излекуваш?
— Тогава никога вече няма да изгрявам.
И слънцето започна да й разказва чудни приказки, а Марийка притвори дългите си клепки и заслуша. Разказваше слънцето за сините планини и бурните морета, за хората и животните, с които е разговаряло по своя път…
Марийка заспа. Дълго спа. А когато се събуди, беше вече здрава. Вън цветята и пеперудите шумяха. Шумяха и казваха: – Слава на слънцето! Слава на слънцето! То излекува нашата Марийка! Слава!

Мечката, глиганът и вълкът чули някога в планински кът, че от тях бил по-смелчак и як тихият домашен котарак.
— Бре, дали е истина това?
При котака пратили вълка да го доведе — да проверят, но заръка дали му пред път:
— Ако е със сила по-юнашка, доближите ли ни — свий опашка, ако по е слаб от нас — вирни я, и ще ви посрещнем с радост ние.
Кумчо Вълчо с вид на много смел, с котарака сив към тях поел. Сметнал го за слаб — вървял отдире и опашката си волно вирел. Но по пътя под едни дървета слезли плод да покълват врабчета. Че като задебнал котаракът:
— Сладичките, мене само чакат! Хвърлил се и сграбчил той за миг Врабчо, който пискал чик-чирик!
— Бре! — си казал Вълчо шепнешком. — Много як е котаракът, щом и хвъркати може да лови!
И си свил опашката — уви! Мечката, това като видяла, заревала като страшна хала, качила се на вековен бук:
— Няма котка да ме сдави тук!
А глиганът се заровил в шума и не смеел дума да продума. Мушнал се и скрил се уж умело, но отвън едно ухо стърчело. Мръднало ухото от муха. Котаракът затрептял: А-ха! Сметнал го за мишка и веднага му се метнал, както се полага.
За ухото от котака хванат, в планината пропищя глиганът; И до смърт уплашен от котака, вихрено се мушнал в гъсталака.
Котаракът смаян, ококорен, юрнал се към Баба Меца горе:
— Олеле и мене ще ме пипне!
На вълка да вземе тя да рипне и в дълбока пропаст с него скочили. Не били до днес оттам изскочили!

Живял в старо време един цар, край двореца на който имало обширна гора, дето се срещал всякакъв дивеч. Пратил веднъж царят един ловец да му убие сърна, но ловецът не се върнал вече.
– Сигурно му се е случило някакво нещастие – рекъл царят.
Пратил на следния ден двамина други ловци да го дирят, но и те не се върнали. Свикал тогава той на третия ден всички свои ловци и заповядал:
– Пребродете цялата гора и не се връщайте, докато не намерите и тримата!
Ала и от тези ловци нито един не се върнал в двореца, нито се мярнало някое от кучетата, които ловците повели със себе си. От този ден нататък никой вече не се осмелявал да отиде в гората и тя потънала в дълбоко мълчание и самота; само някой орел или ястреб прелитал от време на време над нея.
Цели четири години продължило това и най-сетне пред царя се явил един непознат ловец, който търсел препитание и изявил готовност да отиде в опасната гора. Ала царят не се съгласил и рекъл:
– Нечестива е тази гора и се опасявам, че участта ти няма да бъде по-добра от онази на другите. Няма да излезеш жив от гората.
Ловецът отговорил:
– Господарю, дръзвам да сторя това на своя отговорност, защото не зная какво е страх.
Навлязъл ловецът с кучето си в гората. Не минало много време, ето че кучето надушило следи на дивеч и тръгнало по тях. Но след като направило няколко крачки, изправило се пред едно дълбоко блато и не могло да продължи напред. В същия миг от водата се протегнала една гола ръка, сграбчила го и го завлякла на дъното.
Видял това ловецът, върнал се, довел трима мъже с ведра и им поръчал да изгребат водата.
Като стигнали близко до дъното, намерили легнал там един див човек, кожата на когото била кафява като ръждиво желязо, а косите му се спускали над лицето и стигали до колената. Вързали го с въжета и го завели в двореца.
Всички изпаднали в голяма почуда, като видели дивия човек, а царят заповядал да го затворят в желязна клетка, да я поставят насред двора, и забранил под страх от смъртно наказание да се отваря вратата на клетката. Дал на царицата да пази ключа. От този ден нататък всеки можел да ходи пак спокойно в гората.
Царят имал осемгодишен син, който веднъж играел на двора. Както играел, изтървал топката си и тя паднала в клетката. Приближил се той и рекъл на дивия човек:
– Дай ми топката!
– Няма да ти я дам, докато не ми отвориш вратата – отвърнал дивия човек.
– Няма да отворя, царят забрани – рекло момчето.
Отишло си, но на другия ден пак дошло да си иска топката. Ала дивият човек пак рекъл:
– Отвори ми вратата!
Момчето не го послушало.
На третия ден царят отишъл на лов, момчето дошло пак и рекло:
– Дори да искам, не мога да отворя вратата: нямам ключ.
Тогава дивият човек рекъл:
– Ключът е под възглавницата на майка ти, оттам ще го вземеш.
Момчето, на което много се искало да си прибере топката, не му мислило и донесло ключа. Вратата се отваряла трудно и момчето притиснало пръста си. Когато се отворила цяла, дивият човек излязъл, дал топката на детето и хукнал да бяга. Изплашило се момчето, запищяло и викнало подире му:
– Хей, диви човеко, не бягай, защото ще ме бият!
Върнал се дивият човек, дигнал момчето, сложил го на рамената си и бързо побягнал към гората.
Прибрал се царят в двореца, видял празната клетка и попитал царицата как се е случило това. Царицата не знаела нищо, подирила ключа, но не го намерила, повикала момчето, но никой не се обадил. Царят пратил хора да го търсят из полето, но никъде не го открили.
Тогава той се досетил какво е станало и голяма печал се вселила в царския дворец.
А дивият човек стигнал в мрачната гора, свалил момчето от раменете си и му рекъл:
– Баща си и майка си няма да видиш вече, ще останеш при мене и аз ще те гледам, защото ти ме освободи, пък и ми е жал за тебе. Ако изпълняваш всичко, каквото ти поръчвам, тук ще ти бъде добре. Имам достатъчно съкровища и злато, повече от всекиго другиго на света.
Нагласил на момчето постеля от мъх и то заспало, а на другата заран го завел до един кладенец и рекъл:
– Видиш ли, този златен кладенец е ясен и бистър като кристал. Ще седнеш край него и ще пазиш да не падне нищо вътре, защото ще го размъти. Аз ще дохождам всяка вечер да проверявам дали изпълняваш заповедта ми.
Седнало момчето на края на кладенеца, гледало как във водата от време на време се мяркала някоя златна рибка или златна змия и внимавало нищо да не падне вътре.
Веднъж, както седяло, притиснатият по-рано пръст внезапно го заболял тъй силно, че то неволно го натопило във водата. Дръпнало го веднага назад, но видяло, че целият се е покрил със злато и колкото да се мъчило да изтрие това злато от пръста си, то останало непокътнато.
Вечерта дивият човек, който се наричал Железният Ханс, дошъл, погледнал момчето и попитал:
– Какво е станало с кладенеца?
– Нищо, нищо – отвърнало момчето и държало ръката си зад гърба, да не види той позлатения пръст.
Но дивият човек рекъл:
– Топнало си един пръст във водата. Тоз път ще ти се размине така, но внимавай да не изпуснеш пак нещо в кладенеца.
Още в зори на другия ден седнало момчето до кладенеца и пазило. Пръстът пак го заболял и го го потъркало в главата си, но за беда един косъм паднал във водата. Извадило го то веднага, но и косъмът бил цял позлатен.
Дошъл Железният Ханс и вече знаел какво се било случило.
– Изпуснало си косъм в кладенеца – рекъл той. – Ще ти простя и този път, но ако се случи за трети път, то кладенецът ще се размъти и ти не ще можеш да останеш повече при мене.
Седнало на третия ден момчето до кладенеца и не мърдало пръста си, макар че усещало силна болка. Ала почнало да се отегчава и се загледало в отражението на лицето си във водата. И тъй като се навеждало все повече и повече, защото искало да види отблизко очите си, дългите му коси паднали от рамената във водата. Изправило се то веднага, но всичките му коси вече били позлатени и сияели като слънце. Можете да си представите колко се изплашило горкото момче! Извадило кърпичката си и я вързало около главата си, за да не види нищо дивият човек.
Ала когато дошъл, Железният Ханс знаел вече всичко и рекъл:
– Махни кърпата!
Разсипали се златните коси. Момчето как ли не се извинявало, но нищо не му помогнало.
– Ти не издържа изпитанието и не можеш да останеш повече тук. Тръгни по света да научиш какво е сиромашия. Но тъй като нямаш лошо сърце и аз ти мисля доброто, ще ти позволя едно: ако изпаднеш в беда, иди в гората и викни: "Железни Ханс!" Аз ще дойда и ще ти помогна. Силата ми е голяма, по-голяма, отколкото можеш да си представиш, а злато и сребро имам в изобилие.
Напуснал царският син гората и тръгнал по утъпканите и неутъпкани пътища и вървял, вървял, докато накрая стигнал в един голям град. Потърсил работа, но не намерил, пък и не бил учил нищо, с което да може някак да се изхрани.
Отишъл най-сетне в двореца и попитал дали нямат някаква работа за него. Дворцовите прислужници не знаели какво може да върши, но им се понравил и му рекли да остане. После готвачът го взел на служба при себе си и рекъл, че може да носи дърва и вода и да мете пепелта.
Веднъж готвачът нямал никого другиго под ръка и му поръчал да занесе ястията на царската трапеза; но тъй като царският син не искал да видят златните му коси, не свалил шапката от главата си.
На царя никога не било се случвало подобно нещо, та рекъл:
– Когато носиш ястията на царската трапеза, трябва да си сваляш шапката.
– Не мога да я сваля, господарю, защото имам лош кел по главата отвърнал момъкът.
Тогава царят пратил да повикат готвача, нахокал го и го попитал как е можал да вземе на служба в готварницата такова момче. И заповядал веднага да го изгони.
Ала готвачът се съжалил и го разменил с градинарчето.
Сега царският син трябвало да сади цветя в градината и да ги полива, да върти мотиката и лопатата, да работи на студен вятър и в лошо време.
Веднъж през лятото работел сам в градината. Денят бил толкова горещ, че царският син си свалил шапката, за да се поразхлади. Но щом слънцето огряло косите му, те засияли така, че отразените лъчи заиграли в спалнята на царкинята и тя станала да види какво е това. Съгледала момчето и му подвикнала:
– Хей, момче, донеси ми китка цветя!
Сложил той бързо шапката на главата си, набрал полски цветя и ги вързал на китка. Като се качвал по стълбата, срещнал го градинарят и рекъл:
– Как можеш да носиш на царкинята китка от такива прости цветя? Набери веднага други, но подири най-хубавите и най-редките!
– О, не – отвърнало момчето, – дивите ухаят по-силно и ще й харесат повече.
Като влязъл в стаята, царкинята рекла:
– Свали си шапката, неприлично е да стоиш с шапка на главата пред мене!
Той пак отговорил:
– Не бива, защото главата ми е покрита с кел.
Протегнала тя тогава ръка, свалила шапката от главата му и златните коси се разсипали по рамената му – за радост на окото. Той понечил да побегне, но тя го хванала за ръката и му дала шепа жълтици.
Отишъл си той, но нехаел за жълтиците. Дал ги на градинаря и рекъл:
– Подарявам тия жълтици на децата ти да си играят с тях.
На другия ден царкинята пак му наредила да й донесе китка полски цветя и когато той дошъл, веднага посегнала да свали шапката му, но той я хванал здраво с две ръце. Дала му царкинята пак шепа жълтици, но той не искал да ги задържа за себе си, а ги дал на градинаря да си играят децата му.
На третия ден се случило същото: царкинята не успяла да му дръпне шапката, но и той не склонил да вземе жълтиците.
Не след дълго над страната надвиснала опасност от война. Събрал царят войската си, но не знаел дали ще устои срещу неприятеля, който го превъзхождал и имал много по-голяма войска.
Тогава младият градинар рекъл:
– Аз съм вече голям и искам да отида на война, дайте ми кон!
Другите се изсмели и рекли:
– Като заминем, избери си кон. Ние ще оставим някой от конете в конюшнята.
След като заминали, той отишъл в конюшнята и извел коня на светло: бил хром с единия крак и куцал. Въпреки това момъкът го яхнал и се запътил към тъмната гора. Като стигнал до гората, викнал три пъти:
– Железни Ханс!
Викал тъй силно, че гората закънтяла. Явил се веднага дивият човек и попитал:
– Какво искаш?
– Искам един як кон, за да отида на война.
– Ще ти дам и кон, и нещо повече.
Върнал се дивият човек в гората и след малко един коняр довел на момъка жребец, който пръхтял силно и скачал необуздано. Подире му вървяла голяма войска; войниците носели железни доспехи и мечовете им святкали на слънцето.
Предал момъкът куция кон на коняря, метнал се на другия и повел войската. Като наближили бойното поле, видял, че голяма част от царските войници са избити, а останалите живи се готвят да отстъпят. В този миг момъкът се понесъл напред с желязната си войска, налетял като буря на враговете и поразил всеки, който се изпречвал пред него. Враговете ударили на бяг, но момъкът бил неотстъпно по петите им и не престанал да се бие, докато не паднал последният неприятелски войник. Но вместо после да се върне при царя, той по обиколни пътища завел войската си пак в гората и извикал Железния Ханс.
– Какво искаш? – попитал дивият човек.
– Вземи си жребеца и войската и ми върни куция кон.
Както поискал, така и станало: яхнал той куция си кон и поел назад.
Когато царят се завърнал в двореца, насреща му дошла царкинята и му честитила победата.
Не аз изтръгнах победата – – рекъл й царят, – – а един непознат рицар, който ми се притече на помощ с войската си.
Царкинята попитала кой бил този рицар, но сам царят не знаел и отвърнал:
– Той се увлече да преследва неприятеля и аз не го видях вече.
Отишла тогава царкинята при градинаря и го попитала какво прави помощникът му. Изсмял се градинарят и рекъл:
– Току-що се върна на куция кон. Другите почнаха да му се подиграват и да викат: "Дойде си нашият куцльо". Питаха го също: "Зад коя драка лежа и спа, докато трая битката?" Но той отвърна: "Бих се с всички сили и без мене щяхте лошо да си изпатите!" Тогава те се разсмяха още по-силно.
По-късно царят рекъл на дъщеря си:
– Ще устроя голямо празненство, което ще трае три дни, и ти ще хвърлиш една златна ябълка. Може би ще дойде и непознатия рицар.
Като известили за празненството, момъкът отишъл в гората и повикал Железния Ханс.
– Какво искаш? – попитал дивият човек.
– Да уловя златната ябълка, която ще хвърли царкинята.
– Добре, смятай, че си я уловил вече. – отвърнал Железният Ханс. – Освен това ще ти дам червена ризница и ще яхнеш горд алест жребец.
Като настъпил уреченият ден, момъкът долетял на коня, смесил се с рицарите и никой не го познал. Царкинята излязла напред и хвърлила златната ябълка сред рицарите. Уловил я той, смушил веднага коня си и изчезнал.
На втория ден Железният Ханс му дал бяла ризница и бял кон. Уловил момъкът пак ябълката, но не останал нито миг по-дълго там, а препуснал с коня и се загубил от очите на всички.
Разсърдил се царят и рекъл:
– Това не е редно! Той е длъжен да се яви пред мене и да назове името си.
Дал заповед, ако рицарят, който улови ябълката, пак побегне, да го преследват и ако не се върне доброволно, да го пронижат с копията си.
На третия ден Железният Ханс дал на момъка черна ризница и вран жребец. Момъкът пак уловил ябълката. Но когато смушил коня и препуснал, царските хора се понесли подире му и един от тях дошъл толкова близко до него, че с върха на меча си го ранил в единия крак. Момъкът все пак успял да се отскубне от преследвачите си. Но конят му подскочил тъй високо, че шлемът паднал от главата на конника и тогава преследвачите видели, че косите му са златни. Върнали се и доложили на царя всичко.
На другия ден царкинята попитала градинаря къде е помощникът му.
– Работи в градината. Този чудак също присъствувал на празненството и се върна чак снощи. Показа на децата ми три златни ябълки, които бил спечелил там.
Царят заповядал да го повикат и той се явил, но пак с шапка на главата. Тогава царкинята отишла при него, свалила шапката и златните му коси се разсипали по раменете. И сега той бил толкова хубав, че всички се възхитили.
– Ти ли си рицарят, който идваше всеки ден на празненството, като всеки път носеше доспехи в друг цвят, и който улови трите златни ябълки? – попитал царят.
– Да, аз – отвърнал момъкът, ето и ябълките! – Извадил ябълките от джоба си и ги подал на царя. – – Ако искаш повече доказателства, можеш да видиш раната, която ми нанесоха твоите хора, когато ме преследваха. Но аз съм също рицарят, който ти помогна да победиш неприятеля.
– Виждам, че ти дължа благодарност – рекъл царят. – – Мога ли да ти се отплатя с нещо?
– Да можеш – отговорил момъкът. – Дай ми дъщеря си за жена!
Засмяла се девойката и вметнала: Този човек не се спира пред нищо.
Отишла при него и го целунала.
На сватбата дошли баща му и майка му и много се зарадвали, защото отдавна били загубили всяка надежда, че някога ще видят пак сина си.
Но като седнали около сватбената трапеза, музиката внезапно замлъкнала, вратите се разтворили и в залата влязъл някакъв горд цар с голяма свита. Запътил се право към жениха, прегърнал го и рекъл:
– Аз съм Железният Ханс. Една вещица ме беше превърнала в див човек, но ти разтури магията. Всички съкровища, които притежавам, ще станат твои.

Тази легенда се разказва от племената по Северозападния бряг.
Хората недоумявали и се възмущавали. Младият им вожд Якдси ставал все по-мързелив. Станал егоист и не изпълнявал задълженията си като племенен вожд. Щели да го разберат, ако той бил някои старец, но Якдси бил млад, силен и енергичен, когато се отнасяло до него, но за нуждите на своите хора често забравял.
Събрали се съветниците и мъдреците и решили, че щом вождът им не може да промени лошите си навици, ще трябва да му отнемат властта. Младият вожд не бил нито порочен, нито жесток, затова не го убили. Други планове имали те. Една нощ, когато Якдси се върнал от гората, където цял ден се излежавал, видял, че племето му го няма и селото е изгорено до основи.
Младият вожд изпитал съжаление към себе си. Знаел, че съседните племена са враждебни. Не смеел да потърси подслон на тяхна територията. Лодките ги нямало, нямало и никакви хранителни запаси за зимата. Някои признаци му показвали, че не вражеско нашествие е причинило разрухата на селото и бягството на хората му го били изоставили по собствено желание.
Натъжен. Якдси спрял над пепелта на красивата си къща. "Моите хора са били жестоки така да ме изоставят!" — изплакал високо той. После обърнал поглед към сърцето си и разбрал причината. "Аз съм си виновен! Всичко е било по моя вина!" —  казал си той. Докато говорел така, внезапно до него застанало същество с мирис на океан. Била огромна, обвита с водорасли фигура, призрачна и непозната. Изплашил се младият вожд. Усетил, че над него стои свръхестествен морски дух от мистичния свят на духовете от океана. Якдси опитал да скрие очи с ръцете си, но те сякаш били вцепенени от страх.
— Зная, сега ти съжаляваш, че изостави хората си — казал морският дух. — Сега разбираш, че един вожд трябва да мисли най-напред за своите хора, а сетне за себе си. Ще получиш още една възможност, защото сърцето ти подсказва, че си сгрешил.
Още докато говорел морският дух, младият вожд се озовал клекнал пред красива къща. Хубава млада жена стояла край малката сводеста врата в красивия фронтон на жилището.
— Това е твоята жена-дух — казал морският дух на младия вожд. — Бъди винаги добър с нея, иначе тя ще те напусни заедно с нея ще изчезне и твоят късмет.
Преди да успее Якдси да благодари на духа, той се плъзнал по брега и потънал с мекия звук на вълни, които се плискатпо пясъчен бряг. Тогава младият вожд забелязал, че между къщата и океана се извисява прекрасен тотемен стълб. Жена му дошла при него и двамата загледали красиво издялания и боядисан стълб. Огромен орел с прибрани крила стоял на върха на стълба, а в подножието, загледан към океана, лежал октопод с осем пи-пала, разгънати пред него.
Якдси бързо отскочил назад.
— Виж, морското същество се движи — извикал той на жена си.
— Може — отговорила спокойно тя. — Това е магически тотемен стълб.
С жена, която да му помага и да го насърчава, младият вожд станал истински мъж. Ходел на лов и за риба и работел както никога преди, което радвало жена му, Морска песен.
Рано една сутрин вождът дочул силен писък на орел пред къщата. Подал глава през вратата и погледнал навън. Онова, което видял, тъй го учудило, че извикал.
Писъкът идвал от същия орел, който стоял на тотемния стълб. Той пляскал с мощните си крила и от отворения му клюн излизал пронизителен, остър звук: кри-и-и-и. Октоподът пък протегнал дългите си пипала към океана и хванал един тюлен, изхвърлен от вълните на брега. Докато Якдси гледал онемял от почуда, октоподът довлякъл тюлена и го захвърлил пред къщата.
Вождът изтичал до тотемния стълб и вперил поглед в орела и октопода. И двете животни стояли неподвижно, а големият орел отново бил с прибрани криле. Обърнал се вождът към Морска песен, която идвала след него откъм къщата.
— Казах ти, съпруже, този тотемен стълб е магически — отвърнала тя и в морскозелените й очи се прокраднала искрица
смях.
От този ден орелът винаги съобщавал с писък за изхвърлената на брега храна, а пипалата на октопода с един замах отпращали родената от океана храна към къщата, преди морските същества да могат да избягат обратно в дълбините.
В една обляна от слънцето утрин младият вожд видял лодки, които порели спокойната вода на океана пред къщата му. Хоргата от племето, като чули за добрия късмет на бившия си вожд, се завръщали с надеждата и те да опитат от този късмет. Лоши неща се случили с хората, откакто изгорили къщите си и изоставили селото. Сполетяла ги голяма нищета. Якдси се държал надменно с мъдреците, които слезли на брега да молят за завръщането на хората.
— Много луни минаха, откакто ме изоставихте — казал им гневно той — а сега искате да ви съжаля и помогна.
— Прости на хората си — помолила го Морска песен. — Само великите вождове могат да прощават. Младият вожд последвал съвета на жена си и простил на своето племе. Лодките се доближили до брега и скоро, с лице към океана, израстнало ново, още по-хубаво село.
Хората помолили Якдси отново да им стане вожд и след като поговорил с Морска песен, той склонил.
Този път той управлявал като добър вожд и неговите хора били доволни и преуспяващи. Скоро Якдси започнал да се занимава все повече с празненства и потлачи и да се интересува от материални неща. Морска песен стояла настрана и с всяко ново слънце ставала все по-призрачна.
Късно усетил това младият вожд. Една нощ, както разговарял с нея пред огнището в голямата им къща, неочаквано гласът й започнал да слабее, а тя все повече и повече заприличвала насянката на дух, отколкото на жена. После изведнъж изчезнала и Якдси усетил резкия полъх на зимни ветрове край себе си. Огледал се. Къщата я нямало. На студената бяла лунна светлина видял, че и магическият тотемен стълб е изчезнал. А днес може да се види само тотемен стълб, издигнат в памет на младия вожд. Магия няма. Орелът вече не пищи и октоподът не протяга своите пипала.

Имало едно време един селянин. Умряла жена му и той останал с трите си дъщери. Поискал старецът да вземе слугиня, за да помага в домакинството.
Но най-малката дъщеря Марюшка му рекла:
– Не вземай слугиня, тате, аз сама ще се оправя с домакинството.
Добре. Започнала Марюшка да върши домакинската работа. С всичко се справяла, всичко й се удавало. Бащата обичал Марюшка, радвал се, че му расте такава умна и работлива дъщеря. Пък и голяма хубавица била Марюшка. А сестрите й били завистливи и стиснати, пък и грозни, но обичали много да се гиздят – по цял ден седели пред огледалото да се червят и да се белосват, да се докарват с нови дрехи, и с нищо не можело да им се угоди: ту роклите не им харесвали, ту ботушките, ту шалчетата.
Тръгнал веднъж бащата на пазар и попитал дъщерите си:
– Какво да ви купя, чеда мои, с какво да ви зарадвам?
Най-голямата и средната дъщеря рекли:
– Купи ни по един шал, но цветята му да са по-едри и да са извезани със злато.
А Марюшка стояла и мълчала. Попитал я баща й:
– А на тебе, дъще, какво да ти купя?
– Купи ми, тате, перце от Финист-ясния сокол.
Върнал се бащата, шалове донесъл на по-големите дъщери, но перце не намерил.
Тръгнал пак веднъж бащата на пазар.
– Е, чеда мои – рекъл, – поръчвайте ми подаръци. Зарадвали се голямата и средната дъщеря:
– Купи ни по едни ботушки със сребърни подковки.
А Марюшка пак заръчала:
– Купи ми, тате, перце от Финист- ясния сокол.
Ходил бащата целия ден, ботушки купил, но перце не намерил. Върнал се пак без перо.
Добре. Тръгнал старецът за трети път на пазар, а голямата и средната дъщеря му рекли:
– Купи ни по една рокля. А Марюшка пак заръчала:
– Тате, купи ми перце от Финист-ясния сокол.
Бащата целия ден ходил, но перце не намерил. Излязъл той от града, а насреща му върви един грохнал дядо.
– Здравей, дядо!
– Живо-здраво! Накъде си тръгнал?
– Отивам си на село, дядо. Но ми е мъка: най-малката ми дъщеря все ми поръчва да й купя перце от Финист-ясния сокол, а аз не мога да намеря.
– Аз имам такова перце и много си го пазех, но за добър човек щом е – ще го дам.
Извадил дядото перцето и го подал, а то се оказало най-обикновено. Вървял селянинът и си мислел какво хубаво е намерила в него Марюшка.
Донесъл старецът подаръци на дъщерите си, голямата и средната започнали да се гиздят и да се надсмиват над Марюшка:
– Каквато глупачка беше, такава и си остана: закачи си това перце в косата и се перчи!
Премълчала си Марюшка, дръпнала се настрана, а когато всички легнали да спят, хвърлила перцето на пода и проговорила:
– Скъпи Финисте-ясен соколе, яви се пред мене, мой годенико.
Пред нея се явил чудно хубав момък. На сутринта момъкът се ударил по пода и се превърнал на сокол. Отворила му Марюшка прозореца и соколът отлетял в синьото небе.
Три дни Марюшка приютявала момъка: денем той летял като сокол под синьото небе, а нощем долитал при Марюшка и се превръщал в добър юнак.
На четвъртия ден злите сестри забелязали това и наклеветили сестра си на баща си.
– Дъщери мои – им рекъл бащата, – гледайте по-добре себе си.
„Добре – си помис¬лили сестрите, – ще видим какво ще стане по-нататък."
Напъхали те в рамката на прозореца остри ножове, притаили се и зачакали.
Долетял ясният сокол. Долетял до прозореца, но не можал да влезе в стаята на Марюшка. Удрял се, удрял се, изранил си гърдите, а Марюшка спи и не чува. Рекъл тогава соколът:
– На когото потрябвам, ще ме намери. Но това няма да е лесно. Ще ме намериш тогава, когато износиш три чифта железни обувки, когато счупиш три железни тояги, когато скъсаш три железни калпака.
Чула това Марюшка, скочила от леглото, погледнала към прозореца и видяла, че соколът го няма и само кървави следи са останали от него на прозореца. Заронила Марюшка гор¬чиви сълзи – измила със сълзите си кървавата следа и станала още по-хубава.
Отишла тя при баща си и му казала:
– Не ми се карай, тате, пусни ме на далечен път, ако съм жива – ще се видим, ако умра – значи така ми е било писано.
Жал му било на бащата да пуска любимата си дъщеря, но я пуснал.
Поръчала си Марюшка три чифта железни обуща, три железни тояги, три железни калпака и се отправила на далечен път да търси желания Финист-ясен сокол. Вървяла тя по безкрайни полета, вървяла през тъмни гори, през високи планини. Птичките с веселите си песни й радвали сърцето, ручейчетата й миели бялото лице, тъмните гори я подслонявали. И никой не можел да докосне Марюшка: сивите вълци, мечките, лисиците – всички зверове се стичали към нея. Изтъркала тя един чифт железни обувки, счупила една желязна тояга, скъсала един железен калпак
Излязла Марюшка на една поляна и видяла, че там стои къщичка на кокоши крака и се върти. Рекла й Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората, към мен
с лицето, трябва в теб да се покатеря, малко хлебец да намеря.
Обърнала се къщичката с гръб към гората, с лице към Марюшка. Влязла Марюшка вътре и видяла, че там стои баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи.
Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми мирише! Девойко хубава, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– О, красавице, дълго ще го търсиш! Твоят ясен сокол е през девет царства в десето. Напоила го е с омайно биле една царица-вълшебница и го оженила за себе си. Но аз ще ти помогна. Ето ти тази сребърна паничка и това златно яйчице. Като стигнеш в онова царство, пазари се за ратайкиня при царицата. Като си свършиш работата, вземи паничката, сложи върху нея златного яйчице и то само ще започне да се търкаля. Ако искат да го купят, не го продавай. Поискай да ти дадат да видиш Финист-ясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала. В гората притъмняло, на Марюшка й станало страшно, бояла се и крачка да направи, а срещу нея се задал един котарак. Скочил той към Марюшка и замъркал:
– Не се бой, Марюшка, върви напред. Ще стане още по- страшно, а ти върви и не се оглеждай.
Отъркал котаракът гръбчето си и изчезнал, а Марюшка тръгнала по-нататък. А гората потъмняла повече. Вървяла, вървяла Марюшка, още един чифт железни обувки износила, тоягата счупила, калпака скъсала и стигнала до една къщичка
на кокоши крака. Къщичката била оградена със стобор, на коловете черепи стърчали и от всеки череп светело. Рекла Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората и с лице към мене, трябва в теб да се покатеря, малко хлебец да намеря.
Обърнала се къщичката с гръб към гората и с лице към Марюшка. Влязла Марюшка в къщичката и видяла, че там седи баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи.
Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми мирише! Хубава девойко, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– А беше ли при сестра ми?
– Бях, бабо.
– Добре, хубавице, ще ти помогна. Вземи този сребърен гергеф и златната игличка. Игличката сама ще бродира със злато и сребро върху малиново кадифе. Ако искат да ги купят, не ги давай, поискай да ти дадат да се видиш с Финист-ясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала по-нататък. А в гората – тропане, гърмене, свиркане, черепи светят. Страшно й станало на Марюшка. Видяла, че насреща й бяга едно куче:
– Бау, бау, Марюшка, не се бой, мила, върви, ще бъде още по-страшно, но ти не се оглеждай.
Като казало това, кучето изчезнало. Тръгнала Марюшка, а гората потъмняла още повече. Краката й препъва, за ръкавите я дърпа… Върви Марюшка, върви и не се обръща назад.
Колко вървяла, никой не знае, но изтъркала железните обувки, счупила желязната тояга, скъсала железния калпак.
Излязла тя на една полянка, а на полянката стояла къщичка на кокоши крака, около къщичката – стобор от колове, а на коловете набучени конски черепи, които горели като огън. Рекла Марюшка:
– Къщичке, къщичке, застани с гръб към гората, а с лице към мене!
Обърнала се къщичката с гръб към гората и с лице към Марюшка. Влязла Марюшка в къщичката и видяла вътре баба Яга с крак като тояга, краката й от кюше до кюше, устната й на полицата виси, а носът й до тавана стърчи. Цялата черна, а в устата й само един зъб стърчи. Видяла баба Яга Марюшка и се развикала:
– Фу, фу, на човек ми ми¬рише! Хубавице, работа ли търсиш, или от работа бягаш?
– Търся, бабо, Финист-ясния сокол.
– Трудно ще ти бъде, краса¬вице, да го намериш, но аз ще ти помогна. Ето ти една сребърна хурчица и едно златно вретенце. Като го вземеш в ръце, то само ще започне да преде, ще се проточи нишка, но не проста, а златна.
Благодаря ти, бабо.
– Хайде, после ще благодариш, а сега слушай какво ще ти заръчам: ако искат да купят златното вретенце – не го продавай, а искай да видиш Финистясния сокол.
Поблагодарила Марюшка на баба Яга и тръгнала, а гората зашумяла, зафучала, завъртели се бухали, мишките изскочили от дупките си и се нахвърлили върху Марюшка. Видяла Марюшка, че насреща й тича един сив вълк.
– Не тъжи – й рекъл той, – а се качи на мене и не се оглеждай.
Качила се Марюшка на сивия вълк и полетяла. Пред нея се разстилали широки степи, кадифени ливади, медени реки, планините до облаците стигали. А Марюшка все летяла и летяла. Ето че се показал кристален палат. Целите стълби били в резба, прозорците били украсени с орнаменти, а на един от тях стояла царицата.
– Е – рекъл сивият вълк, – слизай, Марюшка, и отивай да се главиш за слугиня.
Слязла Марюшка, взела си вързопчето, поблагодарила на вълка и тръгнала към кристалния дворец. Поклонила се Марюшка на царицата и й рекла:
– Не знам как се казвате и как ви наричат, но не ви ли трябва слугиня?
Царицата й отговорила:
– Отдавна търся слугиня, но такава, която да може да преде, да тъче и да шие.
– Аз мога да правя всичко това.
– Тогава влизай и сядай да работиш.
Станала Марюшка слугиня. През деня работела, а когато настъпвала нощта, вземала сребърната паничка и златното яйчице и нареждала:
– Търкули се, златно яйчице, по сребърната паничка и ми покажи моя мил.
Търкулвало се яйчицето по сребърната паничка и пред Марюшка се показвал Финист-ясният сокол. Гледала го тя и със сълзи се заливала:
– Финисте мой, Финисте-ясни соколе, защо ме остави сама
по тебе горчиво да плача…
Подслушала царицата думите й и рекла:
– Продай ми, Марюшка, сребърната паничка и златното яйчице.
– Не – рекла Марюшка – те не се продават. Мога да ти ги дам, ако ми позволиш да видя Финист-ясния сокол.
Помислила царицата, помислила и рекла:
– Добре, тъй да бъде.
През нощта като заспи, ще ти го покажа.
Настъпила нощта и Марюшка тръгнала към спал¬нята на Финист-ясния сокол. Видяла тя, че милият й човек спи непробудно. Гледала го Марюшка и не можела да му се нагледа, целувала го по сладката уста, притискала го към бялата си гръд, но милият й човек спял и не се събуждал. Така и настъпило утрото, без да може Марюшка да събуди милия си…
Цял ден работила Марюшка, а вечерта взела сребърния гергеф и златната игличка. Седи, бродира и си говори:
– Бродирай се, бродирай се, шевице, за Финист-ясния сокол, за да има с какво сутрин да бърше лицето си.
Подслушала царицата и рекла:
– Продай ми, Марюшка, сребърния гергеф и златната игличка.
– Няма да ти ги продам – рекла Марюшка, – а така ще ти ги дам, само ми дай да видя Финист-ясния сокол.
Онази помислила, помислила:
– Добре – й рекла, – тъй да бъде, ела през нощта.
Настъпила нощта. Влязла Марюшка в спалнята на Финист- ясния сокол, а той спял непробудно.
– Финисте, мой ясни соколе, стани, събуди се!
Но Финист спял непробудно. Будила го Марюшка, но не го събудила.
Настъпил денят, седнала Марюшка да работи, взела в ръце сребърната хурчица и златното вретенце. Видяла ги царицата:
– Продай ми ги, та продай ми ги!
– Не са ми те за продан, мога така да ти ги дам, ако ми разрешиш поне един час да бъда с Финист-ясния сокол.
– Добре – рекла онази.
А сама си помислила: „Все едно няма да го събуди." Настъпила нощта. Влязла Марюшка в спалнята на Финист-ясния сокол, а той спял непробудно.
– Финисте, мой ясни соколе, стани, събуди се!
Но Финист не се събуждал.
Будила го, будила го, но никак не можела да го събуди, а вече се зазорявало.
Заплакала Марюшка.
– Мили мой, Финисте-ясни соколе, стани, събуди се, виж своята Марюшка и до сърцето си я притисни.
Една Марюшкина сълза капнала на голото рамо на Финист-ясния сокол и го опарила. Събудил се Финист-ясният сокол, огледал се и видял Марюшка. Прегърнал я и я целунал.
– Нима това си ти, Марюшка? Изтъркала си три чифта железни обувки, счупила си три железни тояги, скъсала си три железни калпака и си ме намерила? Да се връщаме тогава в родината си.
Започнали те да се стягат за в къщи, а царицата ги видяла и заповядала да затръбят и да сърбщят за изневярата на мъжа й.
Събрали се князете и търговците, започнали да се съветват как да накажат Финист-ясния сокол.
Тогава Финист-ясният сокол им рекъл:
– Коя по вашему е истинската жена – тази ли, която силно те обича, или тази, която те продава и лъже?
Всички се съгласили, че жена на Финист-ясния сокол е Марюшка.
И започнали те да живеят доволни и щастливи. Заминали в своето царство, вдигнали веселба, тръби тръбили, с топове гърмели и така пирували, че и досега си спомнят.

Имало едно време една бедна вдовица. Тя си имала едно-едничко момченце. Разболяла се вдовицата. Тръгнало момчето да работи, та да прехранва болната си майка.
Една вечер момчето се връщало от работа. По пътя застигнало две деца. Децата биели кученце.
— Защо биете кучето? — попитало момчето.
— Защото ни се бие! — отвърнали децата.
— Дайте ми го!
— Ти какво ще ни дадеш?
— Каквото искате!
— Дай ни парички, да си купим халвица!
Момчето дало парите, що било спечелило през деня, взело кученцето и се прибрало при майка си.
— Мамо — рекло то, — каквото спечелих през деня, дадох го да отърва от бой това кученце. Нищичко не купих за ядене.
— Добре си направил, синко — отговорила майката. — Тази вечер мо¬жем и гладни да си легнем. Погледни как се радва кученцето!
След няколко дена момчето пак се връщало от работа. Гледа — две момчета мъчат едно котенце.
— Дайте ми това котенце! — рекло момчето. — Стига сте го мъчили.
— На ти го — казали лошите момчета. — Ама дай ни парички, да си купим богзица!
Момчето им дало каквото спечелило през деня. Взело котенцето. Занесло го вкъщи.
— Отде взе това котенце? — попитала майка му.
Момчето отговорило:
— Мъчеха го лоши момчета. Дадох им парите, що спечелих днес, и го отървах.
— Добре си направил, синко — казала майката.
На другата вечер момчето срещнало един малък пакостник. Той влачел вързана жаба по улицата.
— Защо влачиш тая жаба? — попитало момчето.
— Да плаша децата.
— На ти пари, дай ми жабата!
Момчето дало каквото спечелило през деня, взело жабата и я занесло вкъщи.
— Отде носиш тая жаба? — попитала майка му.
— Лошо момче я влачеше по улицата. Дадох му всичките си пари и взех жабата.
— Добре си направил, синко.
Пак легнали гладни.
На сутринта майката казала:
— Жабата не може да живее на сухо. Като отиваш на работа, пусни я в реката.
Момчето взело жабата. Тръгнало към реката. Когато да я хвърли във жабата рекла:
— Ти ми спаси живота. Искам да ти се отплатя. Почакай на брега. Ще дойде баща ми — жабешкият цар, и ще ти донесе чудна кутийка. Ти я вземи от устата му. Като близнеш тая кутийка, от нея излиза черен човек. Каквото му поискаш, дава ти го начаса.
Момчето пуснало жабата. След малко из водата се показал голям жабок с корона на главата. Той държал в устата скъпоценна кутийка. Взело я момчето и право при майка си. Близнало кутийката. Черен човек изскочил из нея, поклонил се и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
Смаяла се майката, а момчето казало:
— Искам да оздравее майка ми и да ни донесеш нещо за ядене.
Тозчас майката оздравяла и в стаята се явила богата трапеза с хубави ястия. Наяли се майката и момчето. Нагостили кученцето и котенцето. На другия ден пак ги нахранила скъпоценната кутийка. Заживели си майка и син от хубаво по-хубаво.
По това време глашатаи разгласили по цялото царство: „Царската дъщеря търси момък да се жени. Който й направи златен дворец за три дена, него ще вземе."
Никой момък не се наел да построи златен дворец за три дена. Отишло момчето с чудната кутийка при царя и казало:
— Царю честити, аз се наемам да построя двореца.
Разсмял се царят. Рекъл му:
— Ех, момко, такива прочути майстори не се наеха да издигнат двореца, че ти ли ще го построиш! Но щом искаш, опитай се!
Минало ден. Минали два. Момъкът не бързал. На третия ден близнал кутийката. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да ми направиш златен дворец, но да бъде от царския по-хубав.
Още същия ден дворецът бил готов и момчето се оженило за царската дъщеря. То завело в двореца майка си, кученцето и котенцето.
Наскоро царският зет отишъл на война. Той оставил кутийката в двореца. Царската дъщеря я гледала, ала не знаела каква е. Веднъж край двореца минал продавач на скъпи неща. Царската дъщеря го повикала да си купи премени. Като видял кутийката на поличката. продачът рекъл:
— Дай ми тая кутийка, царкиньо, и вземи всичко, що нося за продан.
Царската дъщеря се излъгала. Дала кутийката. Продавачът я близнал. Черният човек изскочил и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам този дворец и царската дъщеря да се преместят на самодивската поляна зад морето!
Още не издумал продавачът, и дворецът и царската дъщеря се преместили зад морето.
Върнал се царският зет. Гледа — няма ни двореца, ни жена му, ни кутийката. Разплакал се.
Дошли при него кучето и котката. Попитали го:
— Защо плачеш, батьо?
— Кутийката ми откраднали.
— Недей плака! Ще я намерим.
И кучето и котката тръгнали да я търсят.
Вървели, вървели — стигнали до морето. Котката се покачила върху гърба на кучето и то я пренесло. Щом излезли на брега, видели златен дворец. Познали го. Батьовият им дворец!
Кучето останало вън. Котката влязла в двора. Промъкнала се на тавана. Подгонила мишките. Из една дупка се подал голям плъх и попитал:
— Защо ни гониш, котарано?
— Защото вашият господар взел батьовата кутийка.
— Тъй ли? Тогава почакай малко! Аз ще ти я донеса. Сега всички спят.
Плъхът се промъкнал в спалнята на своя господар, взел кутийката и я дал на котката.
Котката изскочила при кучето и викнала:
— Хайде сега, побратиме! Стъпвай, да стъпваме! Ето кутийката!
— Дай аз да я нося! — рекло кучето.
— Не може. Аз я намерих, аз ще я нося.
— Ти я намери, ама кой те пренесе през морето?
— Туй е лесна работа.
— Ще видим колко е лесна!
Стигнали до морето. Кучето се дръпнало настрана и рекло:
— Плувай сега, котарано!
— Не се моля — отговорила котката. — И сама мога!
И заплувала сама котката. Но изтървала кутийката. Спуснала се една голяма риба. Глътнала я.
Излязла на брега котката. Не смее да погледна кучето.
— Аз нали ти казах, самохвалке! — рекло кучето. — Видя ли сега какво стана? Отиде ни кутийката. Ще плаче батьо, доде е жив!
Разплакала се котката. Заплакало и кучето.
Три дни обикаляли край морето. Обикаляли и плачели. На четвъртия ден съгледали край брега рибешки черва. Рекли да си похапнат за разтуха. Но що да видят? Из едно разкъсано черво се подавала скъпоценната кутийка.
Котката гозчас се досетила как стои работата.
— Пак сме имали щастие, побратиме — рекла тя. — Някой рибар е хванал рибата, дето глътна кутийката, разпрал я и оставил тука червата.
Вземи кутийката, та хайде при батя!
Батьо им взел кутийката. Близнал я. Изскочил черният човек и рекъл:
— Какво искаш, господарю?
— Искам да дойдат тука жена ми, дворецът и крадецът на кутийката.
Начаса всичко си дошло на място.
Измамникът бил наказан. Момчето, майка му и царската дъщеря заживели пак весело и честито. А кучето и котката се разхождали като царедворци из златния дворец.

Един цар имал хубава градина. Сред градината расло златно дърво. То раждало златни ябълки. По пладне цъфтяло, вечер завързвало и нощем ябълките узрявали. Ала нещо идвало през нощта и ги изяждало.
Царят имал трима синове. Веднъж най-големият син се явил пред бащата и казал:
— Татко, искам да вардя нощес ябълките.
— Добре, синко — рекъл царят.
Като се мръкнало, синът отишъл при дървото. През нощта му се додрямало. Полегнал уж на шега. Но чак на заранта се събудил.
Става, гледа — няма ни една ябълка.
Другата вечер вторият царски син рекъл на баща си:
— Татко, тая нощ аз ще отида да вардя ябълката.
— Иди, синко — отговорил царят. — Дано я увардиш! Синът отишъл вечерта. Но и той заспал. Нищо не видял. Третата вечер най-малкият син се явил при царя и казал:
— Татко, тая нощ аз ще вардя ябълката. Бащата отговорил:
— Ех, иди, като искаш! Но и ти не ще я увардиш.
Най-малкият син отишъл в градината. За да не заспи, той порязал малкия си пръст и го вързал със сол, та да го боли. Посред нощ едно златно птиче, светло като слънце, долетяло право на дървото и захванало да яде ябълките. Царският син померил с лъка върху птичето. Пуснал стрелата. Птичето хвръкнало. От крилото му паднало само едно перце.
Синът занесъл перото на баща си и цялата стая светнала. Царят повикал другите си синове и рекъл:
— Щом перото е толкова хубаво, птичето трябва да е сто пъти по-хубаво! Искам да ми донесете самото птиче. Който го намери и ми го донесе, ще му дам половината царство.
Синовете тръгнали да дирят птичето… Вървели, що вървели, двамата по-големи братя взели да се карат на по-малкия брат:
— Не те искаме да вървиш с нас! Иди където щеш сам!
Малкият брат се отделил и тръгнал сам. По едно време из пътя се задал белобрад старец. Той срещнал най-напред двамата братя. Казал им:
— Добра среща, момчета! Къде отивате?
— Много ти трябва да питаш! — отвърнали сопнато двамата. Старецът си заминал. По-нататък срещнал малкия брат и му рекъл:
— Добра среща, момче! Къде отиваш?
— Добра стига, дядо! — рекло момчето.— Ела, поседни да си починем и да ти разкажа къде отивам.
Седнали. Момчето извадило из торбата ядене. Поканило дядото и му разказало къде отива.
Тогава старецът рекъл:
— Да не вървиш подир братята си! Те са лоши хора. По-нататък пътят се разделя. Ако братята ти идат из горния път, ти тръгни из долния. Ако тръгнат из долния, ти тръгни из горния. Аз ще се отбия тук на едно място. След малко ще те настигна и ще те заведа при златното птиче.
Момчето тръгнало. То гледало кой път ще хванат братята му. Те тръг¬нали из горния. То взело из долния.
Като повървяло малко, старецът го застигнал и му казал да легнат да поспят, че бил много уморен. Отбили се под едно дърво на сянка и легнали. Момчето наскоро заспало. Тогава старецът го взел на ръце и го занесъл много, много напред, оставил го и му извикал:
— Хайде, синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момчето станало. Но не познало, че не става оттам, дето били.
Тръгнали пак. Вървели, вървели и щом замръкнали, легнали да спят.
Момчето заспало. Старецът пак го взел и го занесъл много напред. Щом се зазорило, събудил го и пак тръгнали. Тъй вървели няколко дена. Най-после стигнали до града, дето било златното птиче. Изкачили се на висок хълм, отдето се виждал целият град, и старецът рекъл на момчето:
— Видиш ли ония високи къщи? Това са царските дворци. Там е златно¬то птиче. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена. При портата има двама вардачи. Влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през седемдесет и седем по-малки порти. При всяка порта има по един вардач. И те няма да те забележат. Като минеш и тия порти, ще влезеш при златното птиче. То седи в златна клетка, два пъти по-хубава от него. Вземи птичето, а клетката остави! Ако вземеш и клетката, ще те хванат. Хайде сега върви и помни какво ти поръчах!
Момчето отишло в града. Стигнало пред голямата порта на двореца. Влязло, без да го видят вардачите. Преминало и седемдесет и седем по-малки порти. Пак никой не го забелязал. Стигнало до златното птиче. То седяло в чудно хубава клетка. Момчето взело птичето и тръгнало да си върви. Ала се поспряло малко и си рекло: „Клетката е два пъти по-хубава от птичето. Защо да я оставя? Ще взема и нея, па каквото ще да става!"
Върнало се и я взело. Ала тъкмо да прекрачи прага на първата порта, вардачът го хванал и го завел при царя.
Царят, щом го видял, много се ядосал и му извикал сърдито:
— Ти какъв си, та искаш да ми откраднеш златното птиче?
Момчето казало, че; е царски син и разправило защо е дошло за птичето.
Царят, като чул това, рекъл му:
— Аз ще ти простя, ще ти дам птичето, ще ти дам и дъщеря си за жена, ако ми доведеш хвъркатия кон на най-прославения цар, който живее през девет царства в десето. Ако не ми го доведеш, ще те погубя!
Момчето излязло от палата и отишло право при стареца. Разказало му как взело клетката и как го хванали. Оплакало му се, че царят ще го погуби, ако не му доведе хвъркатия кон.
Старецът му рекъл:
— Лошо си направил, дето си взел клетката. Но и тоя път ще ти помогна.
Вървели, вървели — стигнали до царството на царя с хвъркатия кон. Старецът все носел момчето, когато заспивало. Като дошли край града, старецът завел момчето на един висок хълм и му рекъл:
— Видиш ли хе ония високи къщи? Това са царски дворци. Там е хвъркатият кон. Като идеш, ще видиш голяма порта отворена и при портата шестима вардачи. Ти влез! Те няма да те видят. Оттам ще минеш през деветдесет и девет по-малки порти, При тях има по двама вардачи, И те няма да те забележат. Като минеш край тия вардачи, ще влезеш при хвъркатия кон. Той е в златен обор. На главата му има оглавник, а края на оглавника държи човек, който лежи в яслата. Конят е оседлан със златно седло, украсено с безценни камъни, а на стената на обора е закачена още по-хубава юзда. Като влезеш, свали седлото и изхлузи оглавника от главата на коня, та да не усети човекът, дето е в яслата. После се качи на коня и карай право тук! Аз ще те чакам. Само да не се излъжеш да вземеш седлото или юздата. Щом ги вземеш, тозчас ще те хванат.
Момчето отишло в града и стигнало в двореца. Минало голямата порта. Преминало деветдесет и девет малки порти. Влязло в обора. Почнало да сваля седлото, ала то светело като слънце, та не му се сваляло. Но щом си спомнило, че ще го хванат, ако вземе седлото, свалило го. То не посмяло да побутне юздата. Изхлузило оглавника от главата на коня, яхнало го и хайде при стареца. Качил се и старецът на коня и полетели към царя със златното птиче.
Царят много се зарадвал, като видял хвъркатия кон. Той дал птичето на момчето и го сгодил за дъщеря си. Царят им дал много злато и дрехи. Подарил им и един пръстен, който светел като слънце. Момчето взело със себе си пръстена. Другите неща натоварило на няколко коли. Качили се младите и старецът в царската колесница и се упътили към царството на момко¬вия баща. Пътували, що пътували, старецът слязъл от колесницата, простил се с момчето и с царската дъщеря, па си отишъл.
Момчето подкарало колесницата. Стигнало до една гостоприемница. Като слезли, то видяло, че стопаните били неговите братя. Те разбрали, че не ще могат да намерят златното птиче, затова отворили гостоприемница, да търгуват, докато умре баща им.
Щом видели малкия си брат, познали го. Заприказвали се. Той им разказал как намерил златното птиче. После ги помолил да се върнат при баща си. По-големите братя се качили заедно в една кола, а малкият брат с цар¬ската дъщеря — в колесницата и тръгнали.
Из пътя двамата братя се надумали да свалят малкия си брат от колес-ницата, да му вземат златното птиче и да го вържат сред гората.
Речено-сторено. Свалили брат си от колесницата, взели му птичето и го вързали за едно дърво. А на царската дъщеря казали, че ще я убият, ако обади какво е видяла.
Качили се след това двамата по-големи братя при царската дъщеря в колесницата и отишли при баща си. Царят: много се зарадвал, като видял, че носят златното птиче. Той попитал за малкия им брат. Те казали, че се бил отделил от тях и не знаели къде е.
Не се минало дълго време, почнали да приготвят двореца за сватба — щели да женят най-големия брат за царската дъщеря. Ала тя била угрижена. Не искала да се омъжи.
Веднъж, както си седяла в стаята, нещо светнало като слънце. Тя отишла при прозореца и забелязала, че тази хубава светлина иде откъм готварницата. Дошло й тогава наум, че тъй хубаво светел пръстенът, който баща й дал . на нейния годеник. Тя се усетила, че той е жив и че е в двореца. И наистина най-малкият брат бил жив. Той стоял два дни и две нощи вързан за дървото. На третия ден го отвързало едно козарче. Тъй предрешен отишъл в двореца. Примолил се да го приберат за слуга в готварницата. И оттам той насочил пръстена към прозореца на царската дъщеря.
На другия ден братята пак рекли на царската дъщеря да се приготви за венчавка. Тя отговорила:
— Ако накарате всички хора, що са в града, да минат покрай мене и да ми кажат по една дума, ще се венчая.
Обадили на царя и той заповядал да викат из всички улици: „Утре всички хора от града да дойдат при двореца, та да минат край царската снаха. Всеки да й каже някоя дума. Който не излезе, ще бъде наказан!"
На заранта всички хора минали край царската снаха. Като се извървели, тя попитала:
— Има ли още някой да минава?
— Има още един слуга, но много е окъсан, та го не доведохме — отго¬ворили царските хора.
— Доведете и него — рекла царската дъщеря.
Щом се задал престореният слуга, тя го познала, припнала към него, хвърлила се на шията му и заплакала. Царят и всички, които били там, се зачудили. Но царската дъщеря завела момъка при царя и рекла:
— Царю честити, този е най-малкият ти син. Той намери златното птиче. Баща ми нему ме даде. Когато си идехме, намерихме по-големите ти синове, които бяха отворили гостоприемница. Поканихме ги да дойдат заедно с нас. Те тръгнаха. Но по пътя влязоха в нашата колесница, извлякоха най-малкия ти син и го вързаха о едно дърво в гората. А мене заплашиха, че ще ме убият, ако обадя що съм видяла.
Царят изслушал всичко. Много се ядосал и пропъдил далече двамата си синове. Той благословил малкия си син, оженил го за царската дъщеря и му дал половината царство. А като умрял, оставил му и другата половина.
Младият цар и хубавата царица царували дълги години. И народът в царството бил доволен и честит.