Чуй всички приказки

Светлината попитала Тъмнината: "Ти съществуващ ли, или не съществуваш?" – но не получила отговор.
Вгледала се внимателно в нейния облик: тъмно, празно. Цял ден да я гледаш – няма да видиш, слушайки я няма да чуеш, пипай я – няма да я докоснеш.
"Съвършенство! – възкликнала Светлината. – Кой още би могъл да достигне такова съвършенство? Аз съм способна да бъда или да не бъда, но не съм способна абсолютно да не бъда. А Тъмнината – как го е постигнала?"

Във времето на Махавира живял един цар завоевател. Той познавал само Войната и успял да завоюва Всичко, което било достойно за завоюване, и станал най-богатият човек в страната. И ето че някой му казал – всички владения на света не струват нищо, ако не е завоювано вътрешното царство. "Ако не достигнете дхяна, самадхи, ако не достигнете вътрешен екстаз, всичко ще е безполезно."
Царят попитал: "Къде мога да получа това царство? Само ми покажете мястото. Аз ще го завоювам."
Казали му: "Тъкмо сега близо до гората е спрял Махавира. Идете при него. Той вече го е постигнал." И царят заедно с армията си се отправил към гората.
Той я обградил, после се приближил към Махавира и казал: "Дошъл съм да завоювам царството, което ти вече си постигнал, царството на вътрешния екстаз."
Махавира се разсмял. Той казал: "Желанието ви е добро. Но е видно, че вие изобщо не осъзнавате това, за което питате. То не може да бъде завоювано от вас. Аз го имам тук, но не мога да ви го дам. И вие не можете да го завоювате."
Царят казал: "Не се безпокой за това. Само ми покажи къде е. Още не съм се сблъсквал с нещо, което не може да бъде завоювано."
Махавира почувствал в сърцето си дълбоко състрадание към този човек и казал: "Направете следното. Не е необходимо да идвате при мен. В собствената ви столица има един беден човек, може би той ще поиска да се спазари с вас. Той също го е постигнал. Идете при него."
Царят никога не бил чувал името на този беден чо¬век, но отишъл при него. Той действително бил просяк, но със същата светлина в очите, както Махавира, и със същия аромат наоколо, със същата невинност. Беднякът седял под едно дърво. Царят казал: "Ти си част от моето царство. Дай ми всичко, което си постигнал! Готов съм да ти дам в замяна каквото поискаш. Даже царството си. Но ми донеси, дай ми своето самадхи."
Човекът се разсмял: "Мога да ви дам живота си. Той е във вашите ръце, но не мога да ви дам самадхи. Не че не искам да ви го дам, но самата природа на самадхи е такава, че то не може да се даде. Трябва да го заработите."
Царят казал: "Но аз никога нищо не съм заработвал. Аз съм завоевател. Аз завоювам всичко, от което се нуждая. Аз съм воин."
"Но нито вашият меч, нито армията ви ще ви помогнат – казал просякът. – Тук всеки върви сам. Та нали това е път навътре, вие трябва да вървите към собствения си център. Самадхи не може да бъде дадено, тъй като вие вече го имате. То трябва само да бъде осъзнато, открито.”

Случило се така, че Джунайд дошъл при своя Майстор. А той седял в храма. Когато Джунайд влязъл, Майсторът го посрещнал с думите: „Джунайд, ела сам! Не води със себе си тълпа!“
Джунайд се огледал, защото си помислил, че с него е влязъл още някой. Но нямало никого.
Майсторът се разсмял и казал: „Не гледай назад, а гледай навътре!“ Джунайд затворил очи и разбрал, че учителят му е прав. Той оставил жена си, но умът му се стремял към нея. Оставил децата си, но образите им били с него. И приятелите, дошли да се простят за последно, били с него, в ума му.
Майсторът казал: „Излез и ела сам, защото как бих могъл да говоря с тази тълпа?“
И на Джунайд се наложило да чака една година извън храма, за да се освободи от тълпата. След година Майсторът го извикал: „Сега, Джунайд, си готов да влезеш. Сега си сам и диалогът е възможен.“

Живял някога един сидха, който много се гордеел със своите магически сили. Веднъж към него се прибли¬жил Господ във вид на свят човек и казал:
-Уважаеми господине, чух, че притежаваш удивителни способности.
Сидха го приел ласкаво и му предложил да седне. В този момент наблизо минал слон. Светият човек попитал:
– Господине, ако пожелаеш, би ли могъл да убиеш този слон?
Сидха отговорил:
-Да, възможно е.
И като взел шепа прах, той произнесъл мантра и хвърлил праха по слона. Животното изревало, паднало на земята и в агония издъхнало. Виждайки това, светият човек възкликнал:
– Каква удивителна сила притежаваш! Ти уби такова огромно животно за миг. Трябва да си в състояние и да го върнеш към живот. Сидха отговорил:
– Да, това също е възможно.
Той отново взел шепа прах, произнесъл мантра и я хвърлил по слона, и той се съживил. При вида на ставащото светият човек бил поразен и отново възкликнал:
– Твоите сили са удивителни! Но ми позволи да ти задам един въпрос. Ти уби слона и му върна живота. Какво спечели от това? Усети ли Бога?
Като казал това, светецът изчезнал.

Веднъж в двора на Настрадин Ходжа влязъл бик и стъпкал всички цветя.
Настрадин грабнал една сопа и подгонил бика, но не успял да го догони.
След няколко дни той видял, че стопанинът на му го е впрегнал и върви по пътя. Ходжа започнал с всичка сила да налага бика със сопа.
– Ходжа – развикал се стопанинът, – какво правиш? Защо ми налагаш добичето?
– Млък! – отговорил Настрадин. – Твоят бик знае за какво го бия. Виждаш ли как е навел глава!

Живял един принц, принуден да напусне бащиния дворец. Минали месеци, години. Мъка по дома и безпокойство завладели принца. Изгнанието наложило своя отпечатък, принцът губел надежда и се затварял в себе си. Веднъж пратеник му донесъл бащино писмо. Като го видял, бедният принц съвсем се отчаял: вестта му напомняла родния дом и всичко, от което се е лишил. Какво само не бил готов да пожертва той, за да види отново баща си, да го прегърне или поне да докосне крайчеца на мантията му. Беззвучни ридания разтърсили принца, но той с усилие на волята се взел в ръце. Хрумнала му мисъл, че не бива да изпада в отчаяние и униние – та нали пред него е скъпоценното писмо. Та нали думата, написана от царя, възпроизвежда волята му и следователно писмото е царят.
Със смях той започнал да покрива писмото с целувки. То било връзката между него и миналото, доказателство за това, че баща му е жив. Посланието било написано
и изпратено – значи царят продължава да е цар, а принцът, независимо от изгнанието – принц.

Настрадин Ходжа не обръщал внимание на чистотата на своите дрехи. Веднъж един минувач, като видял, че ризата му се е втвърдила от мръсотия, казал:
– Слушай, свети отче, да вземеш да си изпереш ризата!
– Но тя нали пак ще се изцапа, не е ли така? – отбелязал, смеейки се, Настрадин.
-А ти отново я изпери!
– Пак ще се изцапа!
– Още веднъж ще я изпереш.
Помилуй, Господи! Нима сме дошли на този свят ризи да перем?..

Веднъж двама души едновременно посадили захарна тръстика и се наговорил: който отгледа по-добра тръстика, ще получи награда, а този, чиято тръстика е лоша, ще понесе наказание.
Тогава единият си помислил: „Самата захарна тръстика е сладка. Ако изстискам сока й и полея с него посевите, то моята тръстика несъмнено ще бъде по-добра и аз ще победя.“
Така той изстискал сока от захарната тръстика и полял с него посевите. Семената загинали, а цялата захарна тръстика, която имал, била напълно изгубена.

Царството небесно е подобно на цар, поискал да се разплати с робите си.
Когато започнал да се разплаща, при него довели един, който му дължал десет хиляди таланта.
Но тъй като нямал с какво да плати, господарят за¬повядал да го продадат – и него, и жена му, и децата му, и всичко, което има, и да плати.
Тогава този роб паднал и кланяйки се казал:
– Господарю! Потърпи ме още и аз ще ти платя всичко.
Владетелят се смилил над роба, пуснал го и му опростил дълга.
Като излязъл, робът намерил един от приятелите си, който му дължал сто динария и като го хванал, взел да го души с думите: "Дай ми, каквото ми дължиш."
Тогава приятелят му паднал в краката му и го умоля¬вал с думите: "Изчакай ме и аз ще ти дам всичко."
Но онзи не поискал, отишъл и го вкарал в тъмница, докато не си плати дълга.
Приятелите му, виждайки какво се случва, много се огорчили. Отишли и разказали на царя всичко.
Тогава той повикал длъжника и му казал:
– Зъл роб! Аз ти опростих целия дълг, за който ме помоли. Не трябваше ли и ти да помилваш своя приятел, както аз те помилвах?
И като се разгневил, го предал на мъчителите, докато не си върне целия дълг.

ПЪРВА ГЛАВА

Здраво стиска два мъника,
крачи и си тананика
злонамерен господин.
Пуши той като комин.
Във лулата му – жарава,
лед сърцето му сковава.
Вика си с душа жестока:
„Що ми е такава стока?
Ни дои се, ни се стриже,
малко полза, много грижи.
В тия работи съм твърд:
или доход, или смърт!“
Стига блатото и спира,
взира се и вир избира.
Ритат милите кутрета,
поподушили с нослета,
че крои се тука нещо
много страшно и зловещо.
Хоп, едното крьг описва.
Цоп! – вълна над него плисва.
Хоп – и второто след него!
Цап! – цамбурва то и де го?
„Край!“ – злодеят си отива
в облак от мъгла лютива.
Тъй си мисли той, но ядец,
господине душевадец!
Да се къпят Паул с Петер
се събличаха на метър
от убиеца с лулата
и видяха му делата.
Хвърлиха се като жаби,
мокро куче всеки сграби
за ухо или за гуша
и измъкна го на суша.
Хайде Цоп да кръстим тоя!
Цап ще викаме на моя!
На сърцата мед им капе,
грабват Цопи, грабват Цапи
и се втурват тичешком
да зарадват бащин дом.

ВТОРА ГЛАВА

Мама с татко, благи хора,
кротко си седят на двора.
Мир, любов, душа честита,
за вечеря – топла пита;
ален залез, вечер мека –
колко трябва на човека?
Само двамата хлапака
да се върнат преди мрака!
Идат рожбите им мили,
хвалят се кого спасили.
Гневен, таткото се мръщи:
„Кучета не искам вкъщи!“
Майката, нали е мека,
вика: „Нека влязат, нека!“
На вечеря без покана
лочат Цоп и Цап сметана
и доволен всеки джафка
от богатата гощавка.
Оня със лулата спира
и им гледа панаира:
„Ей, добре, че таз досада
не на мен, на друг се пада!“

ТРЕТА ГЛАВА

Дело сторили достойно,
Петер с Паул спят спокойно
и похъркват най-юнашки
като мехове ковашки
ту навътре, ту навън
в праведнишкия си сън.
Зле са Цоп и Цап, горките
много хапят ги бълхите.
Поначесват си телата,
После пъхят се в леглата.
Цопи има си привичка
преди сън да си потичка.
А пък Цапи – да се гали.
Хубаво де, но сега ли?
Нощем кучета в кревата
да ти дойдат до главата!
„Марш!“ – отеква вик и в миг
следва след вика ритник.
Под леглата пък е студ,
ще ги стопли само труд!
Панталони и обуща
Цоп захапва, Цап не пуща.
Вън дорде зора се сипе,
в стаята се сипят дрипи.
Влиза таткото да буди
рожбите си и се чуди
да се беси или трови:
где пари за дрехи нови?
„Ще пребия тез нахали!“
Те се правят на заспали.
Моли майката: Недей,
ти не си такъв злодей!“
Нежност майчина смекчава
гневна бащина гълчава.
Петер временно щъпука
с бащините два папука.
Паул – с гащи на парцали,
нищо – кучета ги яли!
А в колибка Цопи с Цапи
най-покорно свиват лапи.
„Ха-ха-ха!“- дими лулата. –
Друг им тегли теглилата!“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хвана се в капан мишлето
най-крадливо, най-проклето,
дето майка им нервира,
че в килера се навира
и се пъха под леглото.
Свърши вече, край на злото!
Радост е това за мама,
за децата – по-голяма.
„Марш!“ – отвориха капака.
Мишката това и чака,
в гащите на Петер дращи!
Кучетата: „Хайде, наште!’
Дебне Цоп откъм краката,
а пък Цап откъм яката.
Леле, тая мишка хапе:
зъб заби в носа на Цапи!
Цоп – опашка миша „Ръф!“
Мишка – „Ръф!“ ухо до кръв.
Ще мъстят за тоз позор –
погват я в съседен двор.
Ями ровят. Олеле,
не остана там лале!
Госпожата работлива
тъкмо в лампа газ налива.
Писва, сякаш не лалето
й разкъсват, а сърцето.
По градинската алейка
хуква с газената лейка.
Под опашката на двете
сипва газ, но не да свети,
а на псетата да пари
с миризливите си пари.
Но газта й двойно пали
буйствата на всяко пале.
При такава тъжна гледка
разорената съседка
вече никак не изтрайва,
щото свят й се замайва.
„Ох!“ – извика, хвърли лейка
и припадна. Где линейка?
Паул с Петер гарги зяпат
ту на изток, ту на запад –
чуждата беда не може
никак да ги разтревожи.

„Хе-хе-хе, каква досада,
но не аз, аз друг припада.“

ПЕТА ГЛАВА

Скитник с дрехи в жалък вид,
с нос извит, с бастун извит,
с физиономия лукава,
явно и с душа такава
и с обувки разкривени
(ох, не сме таквиз, блазе ни!),
кой ли вятър за беля
в тоя край го запиля?
Псетата такъв не траят
и се втурват да го лаят.
Той върти се, дърпа, рипа,
не опазва свойта дрипа.
Всичко скрито под балтона
вече е открита зона.
Втора кучешка атака
той не иска да дочака:
лапа капа, с туй веднага
смайва псетата и бяга
заднишката като рак,
само че четирикрак.
Майката се появява,
за да види що за врява.
Точно в същата минута
скитникът й сяда в скута.
Тича също и бащата.
„Ще ви дам на съдията –
нагло дрипльото го плаши,
тия кучета са ваши!“
Смъдва го от яд стомаха,
но му плаща да се маха.
Гледа той децата строго,
ала много строго, МНОГО,
та дано изпитат срам
от това и то голям!
А пък те изпитват скука
от родителска поука.

Оня пуши:“Да, досада,
но така им се и пада!“

ШЕСТА ГЛАВА

Цоп и Цап са подли, ясно,
но пък са сплотени тясно.
Дружба, даже и такава,
все пак почит заслужава.
Да, но колко траен бива
колективът на такива?
Дружба заради злодейства
много кратко време действа.
Кученцето на съседа
се прилича и ги гледа:
нежно, сресано такова
двата песа очарова.
Всеки иска да позяпа,
другия избутва с лапа.
Ако Цоп отпред е пръв,
Цап обижда се до кръв.
Цап отпред, а Цоп отзад
ще се изяде от яд.
Поглед зъл, вражда открита,
дращят с нокти, пръст полита.
Люта битка се разгаря.
Цоп надвива си другаря.
Тъкмо мама за децата
бе приготвила салата
и запретнала ръкави
палачинки да им прави.
Скок – потърси Цоп закрила:
Цап го гони с пълна сила.
Пада маса, купа пада,
става кучешка грамада.
„Цоп, махни се!“ – Петер вика,
шибва кучето с камшика.
Ясно става му веднага,
че и брата си засяга.
„Бий си твоя, а не моя!“
Петер си отнася боя,
но и той не е сакат:
връща с удар брат на брат.
Расне боят, милост няма!
Ей салатата на мама –
с нея братът маже брата
и го прави на салата.
Чу бащата дандания,
втурна се: „Ще ги пребия!“
Пръчката ще заиграе.
Майката, нали добра е:
„Пощади ги, мили!“ – моли.
Нещо спира я. Какво ли?
Мушната като на шпага,
шапката й на тояга!
Смее се с лулата злият:
„Тия нека се избият!“
Злият чуждо зло го радва,
но от туй и той пострадва:
шапка – топла палачинка
ще го пази от настинка.
„Тюх, досадно, при това
и за моята глава!“

СЕДМА ГЛАВА

Цоп и Цап ръмжат и лаят-
нови подвизи желаят
и безкрайно се нервират,
че възпира ги сенджирът.
Вика таткото: „Ще хвана
късо двамата хайвана!
Грижи трябват за доброто,
злото никне си самото.“
На училище ги праща
като мярка подходяща.
Там учител от катедра
дума им с усмивка ведра:
„Щастлив съм, че дойдохте тука,
юнаци, жадни за наука,
което явно си личи
по втренчените ви очи.
Велика сила са четмото
и математиката, щото
прилагането им ни дава
не само благо, но и слава!
Това е първо, има второ:
човек не ще напредне скоро
с наука само, а ще спре,
ако не се държи добре,
бъдете мили и любезни!
В главите ви това да влезне!
Предишното го зарежете,
подайте си ръце, кажете:
„Умът ни вече стана бистър,
така е господин магистър!“
Паул смига, Петер смига:
„Тоя май изкукурига!“
Чака полза господинът,
те от смях ще се поминат.
Изсумтява педагогът:
явно с тоз подход не могат.
„Понеже, както проличава,
у вас изгражда се представа,
че аз съм старец изкопаем,
представата ще оправдаем:
тоягата от памтивека
душата твърда прави мека!“
Както бърже сменя тона,
бърже бърка под балтона,
вади като ятаган
пръчка жилава от дрян
и започва да пердаши
непослушниците наши
чак додето те се сгушат
най-покорно да го слушат.
Запитва ги с усмивка мила
„Науката не е ли сила?
,,Главите ни са вече бистри
така е, господин магистре!“
На учителя похватът
старомоден май го смятат,
но безспорно подобрява
на немирниците нрава.
И по същата система
двойката им се заема
чрез дресура да оправи
кучешките криви нрави.
След урока, але-хоп,
мил е Цап и мил е Цоп.
Пряка полза се почувства
от науки и изкуства.

ОСМА ГЛАВА

Малко дълъг, Малко странен,
ходи-броди англичанин,
във ръка с далекоглед.
Мисли, излетник заклет:
„Туй край мен видях го вече,
ще погледам надалече!“
В гледка много интересна
толкоз много се заплесна,
та се стресна чак когато
цопна в блато нам познато.
„Петер, Паул, нещо стана,
чужденецът де се дяна?“ –
смаян спира се бащата
на разходка със децата.
Англичанинът изскоква,
стича се под него локва.
Жив е, всичко е наред,
но е без далекоглед.
„Цопи, Цапи, але-хоп!“
Скачат Цапи с Цопи: цоп!”
След безбройни тренировки
те послушни са и ловки,
вадят вещите без труд.
Оня вика: „Вери гут!
Много ми харесват тия!“
Бърка в пълната кесия:
„Ще ги купя за хиляда!“
Таткото почти припада, но
Веднага се свестява, зер
Парата сила дава.
Хайде, Цопи, хайде, Цапи,
дайте ни за сбогом лапи
точно тука, дето лани
бяхме заедно събрани
за съдружие сърдечно.
Жалко, че не трая вечно.
С англичанина и двете
все бифтеци да ядете!

Всичко туй видя злобаря.
Чужда радост го изгаря:
„Олеле, каква награда не на
мен, на друг се пада!…
Нещо вътре го прободе,
още малко той походи,
още малко подимя
и потъна вдън земя.
Чу се звук, но много слаб,
първо „Цоп“ и после „Цап“.

На живота му фитила
тлееше с последна сила
в искриците на лулата
и обгаряше тревата.
Литна облаче кравай:
фют, на разказа ни край.