Чуй всички приказки

Веднъж един баща изпратил сина си в гората по работа. А синът казал:
– Татко, как ще се справя сам там? Та аз нищо не знам.
– Нищо, иди – му казал баща му, – нуждата учи на всичко.
Тръгнал той. Но ето че шейната му се счупила в гората. Спомнил си той думите на баща си, че нуждата учи на всичко и започнал да вика:
-Нужда-а!
А тя му отговаряла:
-А-а!
Чакал той, чакал, викал, викал, но никой не му се притекъл на помощ. Тогава слязъл, криво-ляво сам поправил шейната, пристигнал при баща си и казал:
– Излъга ме ти, тате: нуждата не дойде да ми помогне.
-А как се справи тогава? -Ами така, криво-ляво.
– Именно това, че криво-ляво си се справил, показва, че нуждата ти е помогнала.

Веднъж Съвършеният се намирал в Магадха, в едно село. По това време петстотин плуга на брамина Казибхарадвага били впрегнати, тъй като било настъпило време за сеитба. Рано сутринта Съвършеният, като взел чашата си, тръгнал към мястото, където се трудел браминът Казибхарадвага. По това време той разделял храната. Съвършеният се приближил и застанал настрана. Браминът, като видял, че Съвършеният стои, сякаш проси подаяния, му казал:
– Аз, о, страннико, ора и сея. Като изора и посея, аз се храня. И ти, о страннико, би трябвало да ореш и се¬еш, и след като си изорал и посял, да се храниш.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора, и посея се храня.
– Само че не виждаме нито ярема, нито плуга на достопочтения Гаутама, не виждаме нито воловете му, нито сеялката.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора и посея се храня.
Тогава браминът се обърнал към Съвършения с думите:
-Ти се нарече орач, но никой не те е виждал да ореш. Кажи ни как и с какво ореш, разясни ни това.
И отговорил Съвършеният:
– Вярата е семето, покаянието – дъждът, разбирането – моят плуг и моят ярем, смирението – окът на моя плуг, разумът – юздите, дълбокото размишление – моята сеялка.
Аз пазя тялото си, внимавам за думите си, умерен съм в храната, аз знам истината и с нея плевя плевелите. Любовта е моето избавление, аскетизмът – моето Впрегатно животно. То ме носи към Нирвана, носи ме, без да се връща назад, без мъка по напуснатото място.
Когато е изорана моята нива, тя носи плодовете на безсмъртието. Като изореш тази нива, ще се избавиш от страданието.

Когато дзенучителката Есюн преминала шестдесетте и била близо до момента да напусне този свят, помолила няколко монаси да подредят дърва в двора.
Като седнала решително в центъра на погребалния огън, тя запалила края му.
– О, монахиньо – закрещял един монах, – горещо ли ти е там?
– Само такъв глупак като теб се интересува от това – отговорила Есюн.
Пламъците се издигнали нагоре – и тя умряла.

Живяла някога една жена, изоставила религията, в която била възпитана. Тя напуснала даже редиците на атеистите и се обърнала към друга религия. След това се обърнала към истината на още една.
Всеки път, сменяйки вярата си, тя си въобразявала че вече нещо е придобила, но то е недостатъчно. И всеки път, когато влизала в нов кръг, я приемали радушно встъпването й се разглеждало като нещо хубаво и като признак на нейната разумност и просветеност.
Независимо от това вътрешното й състояние било В пълен безпорядък. Тя чула за един известен учител и отишла при него. След като изслушал нейните твърдения и идеи, той й казал: "Вървете си вкъщи. Ще ви изпратя писмено решението си."
Скоро след това жената срещнала пред вратите на дома си ученик на този шейх. В ръцете си той държал пратка от него. Тя я отворила и видяла стъклена бутилка, наполовина запълнена с три плътни слоя пясък – черен, червен и бял, затапени отгоре с памук. На пакета пишело: "Извадете памука и разтърсете бутилката, за да видите на какво приличате."
Тя извадила памука и разтърсила пясъка в бутилката. Разноцветните песъчинки се разбъркали, в резултат на което се получила купчинка сивкав пясък.

Двама старци живеели заедно в една килия и никога за нищо не спорили. И ето че веднъж единият казал на другия:
-Хайде поне да поспорим като другите.
Събеседникът му отговорил:
– Не знам как да започна.
Първият казал:
– Ще сложа тази тухла между нас, а след това ще кажа: "Моя е." Тогава ти ще кажеш: "Не, тя принадлежи на мен." Ето така започват споровете и караниците.
И така, те сложили тухлата помежду си. Единият казал:
-Това е мое.
Другият:
– Не, сигурен съм, че това е мое.
Първият отговорил:
-Това не е твоята тухла, а моята. 
Тогава другият възкликнал:
– След като е твоя, вземи си я!

Веднъж в една страна императорът пожелал да узнае за живота, за смъртта и за живота след смъртта. Събрал той своите мъдреци и ги попитал. А те му отговорили: "Ако ние знаехме това, тук нямаше да е останал и помен от нас. Ние сме точно толкова невежи, както и ти, с тази разлика, че ти си богат властелин, а ние – мъдреци, които с това си вадят хляба. Ние не знаем. За да узнаеш това, трябва да напуснеш двореца и да търсиш Майстор. Майсторът никога няма да дойде тук при теб. Ти сам трябва да го намериш."
И императорът тръгнал да търси. Ходил при всички известни свети люде, но все не бил удовлетворен. Отново събрал мъдреците си и им казал: "Ето, обиколих всички, които могат да бъдат намерени в империята, а резултат няма!"
И отново чул в отговор: "Търсиш не където трябва. Така никога нищо няма да намериш. Ти ходиш при всички известни хора. А нима сред тях има Майстор? Истинският Майстор никога не става известен, това се случва твърде рядко. После истинският Майстор по всякакъв начин се стреми към скитания, затова могат да го намерят само истински търсещите, а не любопитните, които винаги питат между другото. Ти си търсил в неподходящите места. Ние знаем един такъв човек тук, в столицата, опитай се да отидеш при него."
Този човек бил просяк и заедно с други просяци живеел под един мост. Императорът не можел да повярва, че това е същият човек, когото търси, но нещо идвало откъм него, някакво особено излъчване – невидима светлина. И той усетил повей, който променил нещо у него. После, без да си дава сметка какво прави, императорът докоснал краката на просяка така, все едно че той е императорът. Самият бил поразен от това, което направил. А просякът му казал: "Приет си."

Буда станал просветен. Той ходел от село на село. Било горещо лято. Вървял по брега, следите му прониквали в пясъка, който ги пазел в мълчание.
Случило се така, че един велик астролог завършил обучението си в Каши – цитаделата на тайните знания на великото индуско изкуство, и се прибирал у дома. Той бил изкусен в предсказването. И ето че като се прибирал, видял следи в пясъка. Съгласно книгите и неговите познания те трябвало да принадлежат на Вселенския владика Чакравартин. „Но защо му е на Чакравартин да ходи в някакво си бедно селце, при това бос?!“ В пясъка обаче се били съхранили всички знаци, които все едно казвали: „Или твоята наука нищо не разбира, или ти си глупак: гледаш, но не виждаш!“
„Не, аз не мога просто така да си отида, аз непременно трябва да намеря този човек. Може би просто по волята на случая Господарят на случая е дошъл тук!“
Той тръгнал по следите. А Буда вече седял под едно дърво. Астрологът се приближил до Буда и бил озадачен, както никога преди! Видял цар, който изглеждал като просяк. С цялото си същество този човек бил цар! Но под дървото седял просяк в дрипави парцали.
Затова астрологът казал: „О, моля те най-преклонно, разсей съмненията ми. Ти пося смут в сърцето ми. Петнадесет години от живота си прекарах в Каши, петнадесет години изучавах тайните на предсказанията. Но сега, когато съм коронясай със званието „знаещ всички тайни“, ти разруши покоя ми, увереността ми в моята наука. Само ми отговори: ти просяк ли си, или си Чакравартин, царят на Вселената, владетел на всичко явно? В твоя отговор е моят живот. Ако си просяк, ще изхвърля Всичките си книги в реката, по брега на която си минал, а аз самият ще се наема като последен слуга на някого, тъй като съм пропилял живота си напразно. Но ако ти наистина си Чакравартин – не крий от мен, о Велики!“
Буда отворил очи и казал: „Твоето удивление и объркване е естествено, но просто ти си се натъкнал на един от десетки хиляди. Що се отнася до останалите девет хиляди деветстотин деветдесет и девет, твоите книги винаги ще бъдат верни и неоспорими. И само по отношение на последния, твоите книги са неприложими. Но ти не трябва да се разстройваш напразно: ти няма да срещнеш повече такъв, затова не хвърляй прибързано книгите си в реката.“
Астрологът попитал: „Но в какво се крие тайната ти? Как си станал непредсказуем?!“
Буда отговорил: „Просто бях внимателен. Никога не съм повтарял една грешка два пъти. Аз вече не съм машина – аз станах човек, затова не можеш да ме предскажеш. Следващия момент не е известен нито на теб, нито на мен – абсолютно неизвестен е. И никой не знае какво ще се случи.“

Трима амбициозни политици се разхождали по плажа и планирали стратегически ходове, за да свалят могъщ съперник. След това се приближили до Настрадин Ходжа, който ловял раци. Хванал поредния рак, Настрадин го слагал в плетена кошница.
Като надникнал в нея, един от политиците предупредил Настрадин:
– Ходжа, по-добре затвори кошницата. Ако не вземеш мерки, раците ще се измъкнат и ще избягат.
– О, на мен не ми трябва капак. Тези раци са родени политици и ако един рак се опита да се измъкне, другите го теглят обратно.

Ле Дзи можел с лекота да се движи из въздуха, яхнал вятъра.
За това научил ученикът Ин. Той дошъл при Ле Дзи и няколко месеца не си отивал у дома. Молел учителя да разказва в свободното си време за своето изкуство, десет пъти се обръщал с дълбока почит и десет пъти учителят нищо не казвал. Накрая ученикът Ин възроптал и поискал разрешение да си вземе сбогом. Ле Дзи и тогава нищо не казал.
Ин си отишъл, но мисълта за учението не го оставяла и след известно време пак се върнал.
– Защо толкова пъти идваш и си отиваш? – попитал го Ле Дзи. Преди се обръщах към теб с молба – отговорил Ин, – но ти нищо не ми каза и аз ти се обидих. Сега забравих обидата и затова съм дошъл отново.
– Преди те считах за проницателен – казал Ле Дзи. – Ти се оказа толкова невеж. Добре, остани. Аз ще ти разкажа това, което ми откри учителят. Откак започнах да служа на Учителя, минаха три години, аз изгоних от сърцето си мислите за истинското и лъжливото, а на Устата си забраних да говори за полезното и вредното. Едва тогава бях удостоен с усмивката на учителя.
Минаха пет години. В сърцето ми се родиха нови мисли за истинското и лъжливото, а устата поновому заговори за полезното и вредното. И едва тогава бях удос-тоен с усмивката на учителя. Минаха седем години и давайки воля на сърцето си, вече мислех за истинското и лъжливото. Давайки во-ля на Устата си, аз не говорех нито за полезното, нито за вредното. И едва тогава учителят ме извика и ме сложи да седна до него на рогозката.
Минаха девет години и както и да принуждавах сърцето си да мисли, както и да принуждавах устата си да говори, аз вече не знаех кое за мен е истинско и кое лъжливо, кое е полезно и кое – вредно. Аз вече не знаех, че учителят е моят наставник. Престанах да отличавам вътрешното от външното. И тогава всичките ми чувства сякаш се сляха в едно цяло: зрението стана подобно на слуха, слухът – на обонянието, а обонянието на вкуса. Мисълта ми се сгъсти, а тялото се освободи, костите и мускулите се сляха в едно. Престанах да усещам на какво се опира тялото, на какво стъпва кракът и следвайки вятъра, започнах да се придвижвам на изток и на запад. Подобен на листо на дърво или на суха люспа, аз в края на краищата престанах да осъзнавам вятърът ли е оседлал мен, или аз вятъра.
Ти сега се засели до моите врати и още не беше минал кръгъл срок, а роптаеше и се обиждаше два пъти и три пъти. Нито една част от тялото ти не може да възприеме вятъра, земята не може да подкрепи нито една твоя става. Как разчиташ да ходиш по въздуха, оседлал вятъра?

Живели в едно селище четирима стари приятели, синове на брамини. Тримата знаели наизуст всички шастри (философски трактат),
но били лишени от здрав разум. Четвъртият бил щедро надарен със здрав разум, но за сметка на това изобщо не познавал шастрите. Веднъж те се събрали всички заедно и повели следния разговор:
– Каква полза има от нашето знание, ако не отидем в друга страна, за да служим там на нейния владетел или да спечелим богатство? Защо да не тръгнем на Изток?
Така и решили.
По пътя най-възрастният казал:
– Един от нас е абсолютно невеж в шастрите. Той няма никакви други достойнства осВен здравия си разум. Но как без подобаващо знание да заслужиш милостта на един владетел? Нека той да си ходи у дома.
– Ей, здравомислещия, върви си вкъщи – подкрепил го вторият. -Ти нищо не разбираш от шастри.
– Не бива да го гоним – нали сме неразделни от детинство – застъпил се за него третият. – Нека да дойде с нас.
Всички се съгласили и продължили нататък. Пресичайки една гора, те видели костите на мъртъв лъв.
– Ето подходящ случай да изпробваме силата на знанията си – казал единият. – Хайде да възкресим лъва. Аз мога да подредя костите му.
Той подредил костите, вторият ги облякъл с телесна плът, напълнил вените му с кръв, а третият се опитал да вдъхне живот на мъртвия лъв.
Здравомислещият се опитал да го разубеди:
– Почакай, почтени, та това е лъВ. Ако го възкресиш, той ще ни разкъса на парчета.
– Плюя на глупавите ти разсъждения – отговорил онзи. – Сега ще Видиш силата на моите знания.
– Тогава почакай, докато се кача на това дърво – помолил здравомислещият.
Едва възкръснал, лъвът веднага се хвърлил върху тримата знаещи и ги разкъсал.