Чуй всички приказки

Господ изпъдил Дявола с неговите ангели от Рая. Дяволът гле дал Рая отдалеч и му било много мъчно. Мъчно било и на неговит-ангели, и те много пъти му казвали:
– Ах, какво стори ти, Дяволе, защо съгреши пред Господа? На Дявола му било много мъчно, че така му говорели ангелите Мислил какво да направи, за да ги укроти и измислил. Той ги накарал и те да си направят един рай. Направили го точно такъв, какъвто бил създаденият от Господ. Те взели от всички дървета и цветя, каквито имало в истинския Рай и ги насадили в своя. Като го завърши¬ли, Дяволът го разгледал отвсякъде и много го харесал.
– Е, дружина – казал той, – видяхте ли, че и ние можем да направим рай като този на Господа. Хайде сега, влизайте вътре! Нищо не ви забранявам, както Господ забранява на Адам и Ева. На вас всичко ви е позволено. Така и ще казвате на хората, с които ще се напълни земята – да прави всеки каквото си иска.
Изминали няколко дни и ангелите на Дявола чули гласовете на ангелите, които били в Рая и пеели на Господа.
– Защо направи нашия рай толкова близо до Божия. Измъчваме се като слушаме тези песни – казали те.
Като чул Дяволът жалбата на своите ангели, му станало много мъчно. Помислил малко и ги събрал всичките пред себе си.
– Слушайте ме, верни слуги – им рекъл той. – Кълна с в короната си с двата рога, че сега ще направим кула, висока до небето. Аз ще се кача по нея и ще убия Господа, за да няма на кого да пеят песни. Ангелите на Дявола му се поклонили.
– И на вас да поникнат рога – извикал доволен Дяволът. – Те да са ви венец на главите.
Начаса им поникнали рога и така ангелите от пъкъла станали дяволи.
После се заловили за работа. За три дни иззидали кулата, по която Дяволът щял да се изкачи и да убие Господа. Като се съмнало на четвъртия ден, по Божия воля, кулата се усукала и станала като фуния. Дяволът се покачил на нея с всичките си дяволи, за да нападнат Рая. Той взел лък, опънал го и изстрелял стрела, за да убие Господа. Щом полетяла, тя се извила, върнала се, ударила го по главата и му Я откъснала. Дяволът хванал с ръце главата си и отново я залепил на врата си.
Дяволите ужасени започнали да слизат от кулата. Господ заповядал и кулата паднала заедно с тях вдън земя. Преобърнала се и се превърнала в Пъкъл. Приличала на огромен котел, пълен на дъното с врящ катран. Дърветата и цветята, които били посадили дяволите, се превърнали в трънаци и голи камъни.
В Пъкъла се събрали Дяволът и неговите помощници. Оттам те излизат, за да вършат пакости по земята и сред хората.

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък й станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума: Отмък!
И старците я дърпаха назад
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетаме тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха.
Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи, облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.
— Примък — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси
на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обед, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Постелката мълчеше.
— Мисли му, ако не сготвиш! — закани се невестата и се примъкна към огъня.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграби постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш постелката, а пък мене боли!
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история.
На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови за работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огни¬щето, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гле¬даше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:
— Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да разказва не¬вестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си. Майката кипна.
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено?

Лисицата срещнала котака и му рекла:
— Котаране, искаш ли да се оженим?
— Искам, лиске — отговорил котаракът, — само че като се оженим, как ще те храня?
— Как ли — заговорила хитрата лисица. — Всяка нощ аз ще идвам под дърветата, дето спят кокошките. Ти ще се катериш по дърветата, ще плашиш заспалите кокошки, те ще падат на земята, пък аз ще ги хващам. От всяка кокошка ще ти давам по едно крилце. Може ли?
— Може.
Оженили се. Тръгнала лисицата из гората да се похвали на меч¬ката, на дивата свиня и на вълка:
— Да видите какъв мъж си найдох. Котаран. Опашката му като кросно, ноктите му като игли, а очите му светят като два въглена.
— Покажи ни го! — почнали да й се молят зверовете.
— Ще ви го покажа, но трябва да го поканите на гости и да му приготвите хубаво ядене.
— Лесна работа — рекли зверовете, — ти само ни го доведи.
Лисицата отишла за котака, а зверовете приготвили ядене. Вълкът
донесъл едно агне, мечката — цяло гърне с мед, а дивата свиня – варени царевици. Минало, що минало — ето я лисицата, пристига.
— Иде! — викнала тя запъхтяна.
— Иде ли? — трепнали зверовете. — Весел ли иде или ядосан?
— Ядосан, скрийте се! По-скоро! Мечката и вълкът бърже се покатерили на едно дърво, а дивата свиня се заровила в шумата. Котаракът пристигнал. Не щеш ли, една шумка паднала върху ухото на дивата свиня и тя мръднала ухото си. Котаран помислил, че е мишка, и с един скок се хвърлил върху свинята. Свинята пък помислила, че Котаран иска да я изяде, изревала и се втурнала да бяга. Котакът, като чул рева, уплашен се метнал на дървото.
— Загинахме! — прошепнала мечката на вълка. — Той ще ни изяде. — И преди котакът да стигне до тях, мечката и вълкът се
хвърлили долу и се утрепали.
Тогава лисицата се заловила да ги яде, а на котака дала едно ухо и една опашка — ухото от мечката, а опашката от вълка.

Сговорили се овцете, отишли при своя стопанин овчар и почнали да блеят пред кошарата му. Излязъл овчарят и ги попитал:
— Какво има? Защо блеете тъй жално?
— Стопанино — приближил се най-старият овен, — дошли сме да ти се оплачем.
— Кажете да видим.
— Ти, стопанино, не си справедлив към стадото. Ние ти даваме мляко, от млякото правиш сирене, продаваш го и печелиш добри пари. С нашата вълна обличаш цялото си домочадие. Всяка овца през зимата ти ражда по едно агънце и умножава стадото. От година на година ти ставаш все по-богат, но за нас не мислиш. Сутрин ти ни изкарваш на поляната и казваш: 
— Хайде вървете да пасете трева! — а кучето си гледаш като писано яйце. Когато съмне, му даваш една порязаница, а вечерно време — и хляб, и сирене. С какво е заслужило кучето твоето благоволение? Вълна и мляко ли ти дава? Или пък ти ражда агънца?
Дошли сме да ти кажем, че отсега нататък не искаме да пасем трева, а ще ни даваш хляб да ядем. Ако не послушаш молбата ни, ще вдигнем бунт. Ще запалим кошарата и ще се разбягаме на всички страни. Про¬гони кучето, а хляба давай на нас!
— Добре! — съгласил се овчарят и като прогонил кучето си, умесил една пещ хлябове за овцете.
Цял ден овцете яли хляб и не отишли на паша. Но ето че през нощта, когато заспали, дошъл вълкът. Почнал да се върти покрай кошарата и щом угадил, че няма куче, прехвърлил с един скок оградата. Тогава старият овен се втурнал към кошарата и събудил овчаря:
— Стопанино — викнал той, — загинахме! Къде е кучето?
— Нали поискахте да го прогоня и аз ви послушах.
— Ах, стопанино, никога вече да не се водиш по нашия овчи ум — рекъл овенът.
В туй време вярното куче, което не било далеко от кошарата, усетило вълка и връхлетяло отгоре му. Завчас го свалило на земята и горският звяр с голяма мъка отървал кожата си.
От него ден нататък овците и кучето станали големи приятели.

Турският хитрец Настрадин ходжа дошъл от Анадола в българската земя да лъже народа. Тук лъгал, там лъгал, най-сетне стигнал в Хитър Петровото село. Срещнали се двамината хитреци на улицата до плета на поповата къща. Насредин ходжа попитал:
— Ти ли си Хитър Петър?
— Аз съм — отговорил Хитър Петър.
— За тебе съм чувал, че умееш майсторски да лъжеш.
— Тъй приказват хората — навел скромно глава Хитър Петър, — и за тебе съм чувал същото.
— Ами какво правиш тука? — попитал ходжата.
— Подпирам плета да не падне.
— Искаш ли да се надлъгваме? — предложил ходжата.
-— Защо не. Само че сега не мога, защото съм забравил лъжите си в къщи. Аз ги нося в една торба и когато не ми трябват, държа ги окачени на стената. Ако подложиш гърба си да подпираш плета, додето мръдна до къщи и си взема торбата с лъжите, ще се надлъгваме.
— Иди — казал ходжата — ама бързай!
Хитър Петър кривнал надолу, влязъл в едно кафене и си поръчал кафе, а ходжата, подложил гръб, подпирал поповия плет и чакал Хитър Петра. Чакал, чакал, додето мръкнало и притъмняло. Прибрал се ядосан.
На другия ден ходжата пак срещнал Хитър Петра и се развикал:
— А бе, Петре, ти защо не дойде вчера да се надлъгваме? Нали уж отиде да си вземеш торбата с лъжите, а не се вести никакъв. Ти май че се уплаши!
— Ходжа — отвърнал Хитър Петър, — каква по-голяма лъжа искаш от тая, да те накарам цял ден да подпираш дядовия попов плет и да чакаш торбата ми с лъжите?
Ходжата си прехапал устните. Кипнал, но нищо не казал.
— Да не си се разсърдил? — продължил Хитър Петър. — Хайде да се поразходим из гората, под сенчестите дървета, покрай мечите медарници, додето ти мине, че тогава ще се надлъгваме.
Ходжата се съгласил и тръгнали. Излезли от село. Влезли в гората. Вървели полека и си приказвали.
— У нас — започнал да говори ходжата — греят две слънца Имаме крилати магарета, а зайците снасят яйца в гнездата си по най-високите дървета.
— Хубаво лъжеш, ходжа — думал Хитър Петър, — но аз не ти вярвам.
— Нашата вода е суха — продължавал ходжата — не я пием, а я режем с ножове.
— Тъй, ходжа, само че не ти вярвам!
Навлезли още навътре в гората. Превалило пладне. Огладнели.
— Да бяхме хапнали нещо — рекъл Хитър Петър.
— Какво да хапнем? — погледнал го ходжата.
— Не зная, наоколо нищо не виждам за хапване — озърнал се Хитър Петър.
В туй време се задал един чорбаджия с младо агънце на рамо.
— Вярваш ли, че мога да отнема туй агне? — попитал Хитър Петър.
— Не ми се вярва — отвърнал ходжата, — чорбаджията е едър мъж, не можеш го надви.
— Почакай малко — гледай и мълчи!
Хитър Петър се мушнал в шубраките, преварил чорбаджията и оставил едната си обувка насред пътя. След туй се завтекъл бърже напред и на стотина метра оставил другата. Чорбаджията с агнето, като стигнал до първата обувка, ритнал я с крак и си рекъл:
— Добра обувка, здрава, но защо ми е само една!
Отминал по-нататък. Стигнал другата обувка.
— Я, още една обувка, ще се върна да взема първата — рекъл той, снел агнето от гърба си, оставил го на полянката и тръгнал нзад. В туй време Хитър Петър, който си бил прибрал първата обувка, изскочил от шубраците, грабнал агнето и другата си обувка и пак се върнал при ходжата. Ходжата се пукнал от яд, като гледал как майсторски лъже Хитър Петър. Както и, да е, заклали агнето, наръшкали огън, опекли го и седнали да ядат.
— Ходжа — проговорил Хитър Петър — искаш ли с лъжа да те прогоня оттука, преди да си хапнал една мръвка от агнето?
— Не можеш.
— Мога.
— Хайде да видим!
— Ей сега, почакай само да посолим печеното агне. Ей там в долчината има солена пръст —- ще ида да донеса една шепа, ще поръсим с нея агнето и сетне ще те излъжа.
— Иди, но бързай, защото съм много гладен — отвърнал ходжата и почнал да си точи зъбите за печено агне.
Хитър Петър слязъл в долчината, потулил се и подир малко се развикал:
— Олеле! Не ме бий! Не съм аз! Олеле! Ходжата ти открадна агнето! Ей го хе, горе! Иди с него да се разправяш…
Ходжата като чул тия викове, скокнал и си рекъл:
— Оня чорбаджия с дебелия врат ще ми строши кокалите, ами я да бягам, додето не е дошъл!
Плюл си на петите, побягнал.
Хитър Петър излязъл от долчината и изял сам печеното агне.

Далече, далече – там, дето половин година непрекъснато виси над земята тъмна нощ, дето Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо Мраз и проклетата баба Виелица.
Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз обикаля Ледовития океан, опитва с тоягата си здравината на леда, прави ледени мостове и се любува на северното сияние. Там го срещат с радостни ревове белите мечки и китовете.
Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места хиляди години весело и безгрижно.
Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан, не го радва полунощният блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка на душата си събуди баба Виелица.
Заплака старата, зарида бурно, размете пътищата, през гори и планини – и тръгнаха двамата да се скитат по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и веселата Пролет.
По нисьото небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо Мраз и баба Виелица.
Като видя старецът от високите планини новите земи и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна.
Разгледа той със студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори и мътните потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг като бяла пелена покри земята, духна на водите и ги окава в ледове. Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив на Зимата.
Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да изписва прозорците по къщите.
Върви той в тия нови места и среща по пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят.
Върви по горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята стара Виелица – такава песен, че който я чуе, тръпки го побиват.
* * *
Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от старост най-после се умори.
Дядо Мраз задряма в гората под къдравата ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му Пролетта, цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя се смее високо, весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и радостните песни на прелетните птици.
Дядо Мраз се усмихва в съня си на своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо му пошепна през вейките на елата:
– Е, мой мили дядо, нали ме видя – стига толкова. Сега си иди сбогом в твоето ледено царство.
Ти и аз, и Лятото, и Есента тук гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!
И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо по гори и долини, облече дърветата с младите листа. Невидими чучулижки, изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха на земята чудни песни.
И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как дядо Мраз тихо пътуваше към своето студено царство, изпращан от боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите мечки и големите китове.
Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е виждал. Само е слушал за него от Есента и малко нещо за него бе му споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните житни класове, за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта – за ясните светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани. Но от тия разкази дядо Мраз нищо не
разбираше.
– Това са детски приказки и младежки мечти – казваше той.

Един човек тръгнал на пазар и понесъл кошница яйца да ги продава. На кошницата бил наврял тоягата си и я носел на рамо.
Вървял си човекът и си думал:
– Сега нося триста яйца. Ако ги продам по пара, ще взема триста пари, ако ги продам по две – ще взема шестотин пари. С тези пари ще си купя една свиня, па ще си я храня, тя ще ми опраси дванайсет прасета, все женски. Тия дванайсет прасета ще пораснат и всяко ще ми опраси още по дванайсет и, кога погледнеш, ще се сдобия с голямо стадо свине. Това стадо ще водя на гоене в гората – да ядат, да се охранят хубаво. Па ще ги откарам на пазар, та всичките ще ги продам и ще взема за тях незнайно имане. Ще си купя тогава един бял ат. Ще се обръсна и изгладя, ще се пременя, па като се кача на коня, па като си накривя калпака, чак при царевите двори, като вятър ще изфуча. Па там, заран – вечер ще препускам около царевите порти, та цялото поле атът ще изкопае с нозе, като кога свине го рили. А царевата щерка ще ме съгледа от чардака и ще ме хареса. Е, па щом ме заиска царевата щерка – и аз ще я взема. Тя ще ми роди мъжко детенце и ще го кръстя Богданчо. Кога ида на пазар, ще му купя ябълки. А като дойда дома, ще изтърчи Богданчо да ме посрещне от вратата. А аз ще протегна ръце да го прегърна и ще му река:
– Ела ми, сине Богданчо, ела тате да ти даде ябълчица!
Като издумал това, човекът забравил, та протегнал ръце да покаже как ще прегърне Богданча; и тогава изпуснал тоягата от рамо, и кошницата с яйцата – пляс на земята! Яйцата се изпотрошили, а той простенал:
– Е, отиде ми всичкото богатство!
Като се навел да пробира по-здравите яйца, видял един друг човек, който вървял след него, хванало го срам и попитал:
– Побратиме, отдавна ли вървиш по мене?
– От кога запечели, доде всичко загуби, все по тебе съм – казал човекът.

Три момчета тръгнали да си търсят щастието. Единият бил царски син, другият – беден селянин, а третият – син на богат баща, с много чифлици. Тези три момчета се побратимили и почнали да скитат от град на град, като питали всеки срещнат човек къде могат да си намерят щастието. Някои ги подигравали, а други казвали, че щастието се намира на върха на една планина, но никой не можел да го достигне, понеже тя била постоянно заледена. Ходили те, що ходили, и дошли до тази планина. Тя блестяла като стъкло. Трудно било в страшния студ и поледицата да се изкачат на върха й. Но те падали, ставали, и най-после, с триста мъки успели да се изкачат на върха. Сред едно заледено равно място видели голяма къща, която приличала на дворец. Отправили се към този дворец и спрели пред вратите му. Излязъл оттам един човек и ги запитал какво търсят в студа из тези стръмнини.
– Търсим си щастието – казали те.
– Е, като е така, хайде, елате след мене – им отвърнал той. – Ще ви заведа при него. Щастието е писано от Бога.
Той тръгнал напред, а те – след него. Влезли в една стая. Насред нея седял старец с бяла брада, която се спускала почти до коленете му. Той ги запитал защо са дошли при него. Казали му.
– Нима моят човек още не ви е раздал щастието?
Старецът повикал човека да донесе тефтерите. Той надникнал в тях. Там им били писани имената и чии синове са.
– Хайде, вървете си. Отсега нататък ще имате по-голямо щастие – рекъл им старецът.
Те тръгнали пак по стръмнината. Сега било по-трудно за слизане, но нямало какво да правят. Падали, ставали, разранили си ръцете и лицата, но, най-после, слезли от планината. Дрехите им се окъсали. А и в джебовете им не останало петаче. Заскитали от село на село и просили по малко хляб, за да се нахранят. Най-после дошли до един град и влезли в голяма гостилница. Поискали да им дадат хляб и гостба, за да се нахранят. Гостилничарят, като ги видял оголели и одрипавели, съжалил се над тях и им дал каквото останало от трохите на другите. Вечерта ги поставил да спят в един кокошарник. На другия ден тримата станали още в зори и почнали да мислят.
– Какво ще правим ние тук? – се питали с тъга. – Видяхме каква гостба ни дадоха – истинска помия. Пък и къде ни поставиха да спим? Трябва да потърсим някоя работа и да припечелим по някоя пара.
И казали на побратима-селянин:
– Хайде, ти днес намери някоя работа, пък после ще се редуваме всеки ден.
Беднякът станал и тръгнал из града. Нищо не умеел той, а само просел да му дадат някоя пара. Но никой не му давал, като го гледали какъв здрав и силен мъж бил. Най-после, когато влязъл в един дюкян и помолил да му дадат някоя пара, господарят рекъл:
– Залови се на работа! Не те ли е срам да просиш – такъв млад и силен човек.
Тогава момъкът казал:
– Дай де, дай ми работа.
– Ето ти една брадва – иди, насечи онзи товар дърва и ще ти платя.
Момъкът грабнал брадвата и почнал да сече дървата. Изсякъл ги до вечерта и господарят му платил десет гроша. Отишъл той в гостилницата и се похвалил на побратимите си как спечелил десет гроша. Преминали тази вечер, както дал Господ. На утрото било ред на богатския син да ходи и спечели някоя пара. Той ходел из града и где когото срещнел, все му се кланял. Той не искал да проси, а като се покланя му се струвало, че ще го съжалят като беден чужденец и ще му дадат някоя пара. Така ходил по всички улици до пладне, но никой пет пари не му дал.
– Защо ми е такъв живот, когато не мога да спечеля поне толкова, колкото оня глупав селянин спечели вчера? – казал си той.
Всред града имало една река, доста голяма и дълбока. Той помислил да се хвърли от моста и да се удави. Тръгнал по моста и все се колебаел. Ту оттук да скочи, ту оттам, но все не се решавал. Дошъл най-после до края на града и видял една къща, същински дворец.
– Оттук ще скоча, това място е удобно.
От къщата го гледала млада жена, вдовица. Тя се сетила какво иска да прави този момък, който все се колебаел. Тя начаса изпратила слугата си да го повика да дойде при нея. Слугата отърчал на моста точно когато онзи щял да се хвърли, заловил го за раменете изотзад и му казал, че господарката му го вика. Слугата го отвел при нея и си излязъл. Тя го питала и разпитвала откъде е, какво прави и защо ходи по моста така замислен. Той не казал истината, а рекъл, че бил богатски син и че баща му го изпратил да учи наука. По пътя го срещнал един разбойник и го обрал. Взел му и дрехите, и коня, а му дал тези окъсани дрехи. И сега, като дошъл в този град, останал без пет пари. Като го видяла такъв млад и личен – решила да го вземе за мъж. Тя му дала много жълтици, за да си купи хубави дрехи. Той, вместо да си накупи дрехи, веднага отишъл при приятелите си и им разправил всичко. Те радостно поръчали на гостилничаря да им приготви кокошки и пилета за вечеря. Тази вечер спали в хубава стая.
За три дни парите се свършили.
Дошъл ред на царския син да намери пари за ядене. Той излязъл из града. Тъй както ходел, се намерил на едно място, където били събрани много хора пред един дворец. Попитал защо се събират толкова хора и все големци. Попитаният го изгледал и като разбрал, че е чужденец, казал му:
– Тези големци се събират, за да изберат цар. Царят ни беше добър, ама умря. Той не остави наследник и големците решиха да изберат за цар човек, който да знае три езика и да пише хубаво.
Царският син разбрал каква е работата, но – как да влезе вътре? Стражата, която стояла пред вратите, не го пущала да влезе. Тогава той прибягнал до една хитрост. Когато три-четири коли влизали в двора, той се заловил зад едната и се вмъкнал. Отишъл при един слуга и го помолил да му донесе книга и мастило. Слугата му донесъл и той започнал да пише. Като царски син, той бил много учен. Написал писмо на шест езика и казал, че е принц. Добавил при това, че знаел за избирането на нов цар, но се криел, да не би да го убият разбойници из пътя. Ако искат големците – нека го изберат за цар. Написал писмото и го изпратил по един слуга до сановниците. Те, като видели как хубаво е написано писмото и то на шест езика, като из една уста извикали:
– Да е жив новият ни цар!
Целият дворец се разтърсил от виковете. После неколцина отишли в стаята, дето чакал, и го завели при сановниците. Когато влязъл – всички му се поклонили до земята. Облекли го в царски дрехи. След това впрегнали една златна колесница с четири коня и тръгнали из града, за да го види народът. Що имало жива душа, всички излезли да видят новия цар. Когато златната колесница минавала край гостилницата, дето го чакали другарите му да им донесе пари, че да се нахранят, те излезли и като го видели, единият от тях рекъл:
– Ха, бре, този прилича на нашия побратим.
– Мълчи бе, ако не е той – ще ни чуят и на бесилката ще ни окачат.
– Абе, как да не е той? Нима не го познаваш? Ето го – цял-целеничък. Сега не иска да знае за нас, макар че не сме хапнали трохичка днес.
Царят чул това и се намръщил. Когато се прибрал в двореца, седнал на трона и заповядал на двама войници да идат в гостилницата и да доведат вързани двамата другари. Войниците за половин час ги довели.
– Кои сте вие – попитал ги царят със страшен глас. – Я ми кажете право – откъде сте, къде сте били и какво сте правили, и какво говорехте, когато минавах край вас, пред гостилницата? Ако не ми кажете право – ще ви обеся и двамата на едно дърво.
– Царю честити – започнали те с треперещи гласове. – Ние сме от там и там. Имахме още един другар. Той беше царски син. Бяхме тръгнали да си търсим щастието. Ама, както е тръгнала работата – сега го намерихме. Който търси рога, загубва си и ушите. Днес другарят ни отиде да намери пари, за да ядем. Но той не се върна и ние останахме гладни. А пък ние, като спечелвахме нещо – всички братски го деляхме. Но, ако го пипнем, ще му кажем как се държат гладни побратимите. Прости ни, царю честити. Ние сме се припознали. Рекохме си – да не е той?
Царят заповядал да ги отвържат и да им дадат да ядат, а после пак да ги доведат при него. Седнал и той да вечеря, защото и нему му светели очите, че не бил ял целия ден. Когато отново ги довели, той ги запитал, какво желаят – да си отидат ли по домовете, пари ли да им даде, или пък искат да ги назначи за големци.
– Честити царю, първо ние ти се молим да ни дадеш войници, за да заловим нашия другар, който ни излъга, та вързан да ти го доведем тук. Ти да го съдиш за лъжата. Така ли трябва той да остави верните си другари? С толкова мъки търсихме заедно щастието – пък сега – да се крие.
– Много лошо сте намислили за него – им отвърнал царят. – А пък аз знам, че той не е лош човек. Хайде, простете му и вие, ако е сгрешил.
– Не, царю честити! Не му прощаваме, не ще го оставим. Той трябва да постои пред тебе вързан, както ние стояхме.
– Бре, глупаци, хайде, вържете ме, за да ви се угоди. Нима не ме познахте, че съм аз? Хайде сега, станете заповедници над всички големци в царството ми. Няма вече да ми носите по няколко трохи. Нека сега братски да царуваме и всички дружно да добруваме.

Веднъж през едно село минал някакъв хитрец. Той вървял по улицата и викал колкото му глас държи:

– Хей, селяни! Тръгнал съм за онзи свят при умрелите! Който иска да праща нещо на близките си, нека ми го даде да им го нося, ей!…

Слушали селяните, слушали, подсмихвали се и клатели глави.

– Брей – казвали си, – изветрял умът на човека, бей!… Гледаш го здрав човек, пък полудял.

И го оставили да си вика.

Една глупава жена чула хитреца. Тя имала умрели, та поискала да им прати малко пари. Може пък да им трябват за това-онова на онзи свят! Отворила сандъка, взела стотина гроша, затичала се при хитреца и му ги дала.

– Да ги носиш на наш Стоенчо. Лани едрият вол го прободе, та умря момчето. Носи ги и "много здраве" от майка му кажи. Пък дай и някой грош на баба му… Сигурно те двамцата си живеят в рая…

– Бива, бива – отвърнал хитрецът и сам взел да се чуди отде се взе пък толкова глупава жена.

Сложил парите в пояса си и заминал бързо, да не би жената да се разкае и да поиска обратно парите си.

Скоро се върнал мъжът й. Жената се похвалила, че пратила сто гроша по един добър човек на умрелия им син. Мъжът се хванал за главата и закрещял:

– Ти луда ли си, мари! Хич ти, пращат ли се пари на умрели? Толкоз ли си глупава, та не разбра, че този човек те е изиграл, а?

И мъжът изскочил вън, качил се на коня и препуснал след хитреца да го стигне и да си вземе парите. Шибал той коня, ядосвал се и му идело със зъби да разкъса глупавата си жена. И все повтарял:

– Ама че серсем жена, ха!… Хич ти, оставила се да я изиграе някакъв смахнат! Бива ли толкоз глупост на едно място!

Препускал той и питал де кого срещнел дали не са видели такъв и такъв човек. Някои казвали, че го видели, други – не. По едно време, гледа непознат мъж не от тяхното село. Разбрал, че този е хитрецът. А той видял конника и се сетил, че идва да си вземе обратно парите. Веднага намислил нова хитрина. Легнал сред нивата близо до едно дърво и се загледал към небето. Приближил го мъжът. Той се зарадвал, че няма да му избяга.

Слязъл от коня и рекъл:

– Добър ден, побратиме!

– Дал Бог добро – отвърнал хитрецът и продължавал да гледа нагоре.

– Какво правиш тук?

– А че не виждаш ли? Гледам умрелите. Едни слизат от небето, а други се качват.

Брей, рекъл си мъжът. Ама че хитър човек! Иска и мене да изиграе, ама няма жена на среща си… Чакай да го подиграя.

И казал на висок глас:
– Слушай, бе, побратиме. И аз имам очи, виждам с тях, ама никакви умрели не се мяркат по небето.
-А! Те тъй не се виждат. Я легни на моето място и ще ги видиш.
Мъжът се почесал зад ухото и решил да изпита докъде се простира хитрината на хитреца. Оставил коня си и легнал на земята, като втренчил очи към небето.
– Нищо не се вижда, бе разбойнико! – извикал той и вече се приготвил да става, за да хване измамника за гушата и да си иска парите.
Но в това време хитрецът се метнал върху коня и препуснал по прашния път.
Скочил мъжът, но беглецът бил вече далеч.
– Брей, че дявол човек! – казал с яд човекът. – Не стига дето изигра жената и взе сто гроша, ами открадна и коня ми…
И тръгнал към селото да бие жена си, та да си изкара на нея яда!

Едно време свети Иван живял в село, където бил пазарен за говедарин. Веднъж завалял силен дъжд. той набързо събрал говедата, прекарал ги през реката и си отишъл в селото. Когато се мръкнало, дошъл вечерта един чорбаджия и рекъл:
– Иване, какво си направил? На всички селяни си докарал говедата, само моята крава си забравил! Тя беше телна, кой знае къде се е отелила. Искам да ми намериш кравата и да ми я доведеш.
Тогава свети Иван му рекъл:
– Не бой се, чорбаджи, кравата ще се намери. Но какво ще ми дадеш, когато я докарам?
– Телето, което е отелила, ще е твое. – Даваш ли ми го?
– Давам ти го! – рекъл чорбаджията.
Тогава свети Иван станал и отишъл да я търси. Като стигнал при река Рилска, която придошла много от дъжда, потърсил кравата, но не я намерил. Помислил си, че може да е на отвъдния бряг на реката, която била станала много дълбока и не можел да я прегази.
Свети Иван си съблякал абата’ и я хвърлил във водата. Хванал се за единия ръкав, прекръстил се, седнал на нея и преплувал реката като с лодка. Намерил кравата, която се била отелила, и взел теленцето на ръце. Като дошъл до реката, светецът пак си хвърлил абата, седнал отгоре с телето и преминал на другия бряг. Кравата, която вървяла подир тях, скочила от майчина любов в реката и я преплувала.
Иван Рилски закарал кравата на чорбаджията, а той казал, че му дава телето. Три години то расло до майка си, а после свети Иван започнал да се грижи за него – хранел го с хляб и добра трева. То било кротко, всички в селото го обичали и го милвали като свое.
На следната година умрял волът на един сиромах. Той се примолил на свети Иван да му даде вече порасналото си теле, та с него да изоре и засее нивата си. Светецът му го дал. Сиромахът орал, сял и когато дошло лятото, всеки клас жито бил натегнал от толкова едри зърна, че нивата му родила три пъти повече от обикновено. Съседите завиждали на това плодородие и казвали:
– Той ора и ся с телето на свети Иван, който ни е направил магия Събрал е най-едрите класове от нивите ни и ги е пренесъл в нивата на този сиромах, за да стане чорбаджия.
По тази причина не искали свети Иван да им пасе повече говедата, но като не намерили друг човек, пак го поканили и той останал. И през тази година умрял биволът на друг сиромах, който също се примолил на свети Иван да му даде телето си. Иван се смилил над него и му го дал. Сиромахът орал и засял, а през лятото нивите му дотолкова родили, че от земята до горния клас били пълни със зърна. Съседите му пак рекли:
– Вижте, и това е магия на свети Иван. Ние орахме и сяхме с по два чифта волове, а нашите ниви пак не можаха да станат. А нивата на този сиромах, който ора с телето му, се напълни с берекет. Не, този човек не бива да живее с нас, той е голям пакостник, хайде да идем да го изпъдим!
Събрали се селяните, отишли при свети Иван, а той, като ги видял отдалече, побягнал в планината, изкачил се на един висок камък и седнал да ги гледа какво ще правят. Те, като разбрали, че не могат да го достигнат, гледали, мислили и си отишли. Свети Иван оставил говедата и не ги пасъл повече, само си взел телето и заживели в планината.
Изминало време, селяните, като останали без говедар, рекли помежду си:
– Така не бива, я да идем да му се примолим пак да дойде да ни пасе говедата.
Отишли при свети Иван и му казали, че пак го наемат на работа, но ако даде телето си на някого да оре, ще го хванат и ще го убият. И през тази година се случило да умре волът на трети сиромах, който се примолил на свети Иван. Иван му го дал на драго сърце. През лятото и той ожънал добра жътва, препълнил дотолкова хам¬барите си, че и най-богатите орачи му завидели. Те събрали селяните и тръгнали да убият свети Иван. Когато го намерили с говедата и взели да го наближават, телето му рекло:
– Иване, ето твоите съселяни идват да те убият.
Иван,като ги видял, рекъл:
– Те мен няма да убият, а тебе ще заколят, но ти да не се помръднеш от мястото си, чу ли?
Той пак се изкачил на високия си камък и оттам гледал какво ще направят. Селяните видели, че е нависоко и не могат да му сторят нищо, хванали телето и го заклали. После го разделили мръвка по мръвка помежду си и тръгнали да си отиват. Вървели, вървели и стигнали до една тясна пътечка в планината. За да минат по нея, се наредили един подир друг.
Иван гледал от камъка всичко, което сторили селяните, и когато тръгнали да си отиват, рекъл:
– Да даде Господ телето ми да стане на змии и гущери!
И както селяните вървели през планината, най-последният извикал:
– Ей, месото ми мърда на гърба!
Когато се обърнал назад, видял че то се е превърнало на змии и гущери. Подир малко същото извикал вторият селянин, после третият… Месото върху гърба на всички се обърнало на змии и гущери, които погнали селяните и ги гонели и хапели чак до селото.
Свети Иван останал сам на скалата. Подир малко заспал, а пък дяволът, който от дълго време търсил начин да го накаже за добри¬ната му, го блъснал от скалата долу. Светецът паднал от високите стръмнини, но ангелите го подкрепили и той не се убил, а само леко се ударил. Като се изправил на краката си, свети Иван разбрал, че това е дяволска работа и завист, веднага се прекръстил и помолил на Бога:
– Господи, ако това зло ми е от Дявола, помогни ми да изляза пак на върха на камъка, отдето съм паднал.
Тогава – с Божия сила – пробил камъка изотдолу, минал през него, изкачил се пак на върха му и седнал отгоре.
Дяволът, като видял това, се пукнал от яд.
Мястото, което пробил свети Иван и се проврял, днес стои и всички, които ходят сега на манастира „Свети Иван Рилски" се провират през него: едни за здраве, други да видят грешни ли са или праведни. Които са праведни, лесно минават, а които са грешни, камъкът ги притиска и ги пуска да минат, само когато обещаят, че ще сторят някоя добрина.