Чуй всички приказки

Изгубил съм с и всичките боички –
остана ми едничка жълта само.
Как да рисувам зайчета и птички?
Тях жълти ли да ги направя, мамо?
А мама ме погали по главата
и каза: „По-добро рисувай лято –
с огромно жълто слънце на небето,
с безкрайно жълто жито на полето…
Щом чух това, ми стана тъй горещо,
че сетих се за друго жълто нещо:
от сладоледа толкова различен
най-много точно жълтия обичам.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2639″]

Имало едно време един цар и една царица. Те си нямали деца и толкова тъгували, че с думи не може да се опише. Годините минавали и те все повече губели надежда. Но една сутрин всичките камбани в царството зазвънели радостно, за да известят раждането на едно момиченце. Подобавало да направят хубаво кръщене. За кръстници на малката принцеса поканили всичките феи, които могли да открият в страната /седем се намирали там/, та всяка от тях да я дари и по този начин принцесата да придобие всички дарби, каквито човек може да си представи. Най-сетне настъпил славният ден и след кръщенето всички се върнали в царския палат на голямо угощение в чест на феите. Пред всяка от тях сложили великолепен прибор в ковчеже от тежко злато — лъжица, вилица и нож от чисто злато, украсени с диаманти и рубини.
Когато всички насядали около масата и обща радост обхванала сътрапезниците, изведнъж вратата се отворила от само себе си с трясък.
За миг настъпило тревожно мълчание. Всички очи се обърнали към широко отворената врата. Оттам се появила, черна като сянката, от която изникнала, една стара гърбава фея, парцалива и сбръчкана.
Царят заповядал да й донесат прибор, но не моглида й дадат ковчеже от тежко злато, както на другите, защото били поръчали такива само за седемте феи. Старицата помислила, че не я зачитат, и процедила през зъби някаква заплаха. Обаче тя седяла на масата до една млада фея, може би не много прочута, но колкото красива, толкова и добра, и най-вече много предвидлива. Тя забелязала яростното изражение на новодошлата, чула я да изрича между жълтите си разклатени зъби думи, пълни със злоба, и се досетила, че онази може да отреди лош дар на малката принцеса.
Затова, щом станали от масата, тя побързала да се скрие зад една завеса, близо до кръщелничката, за да може да нарича последна и да поправи доколкото е възможно злото, което старицата би сторила.
След малко феите се събрали около люлката и почнали една след друга да произнасят чародейни думи, които да направят от невинното дете най-съвършената от всички принцеси в света. Най-младата й отредила да бъде най-хубавата на земята; следващата — да има благородна душа; третата — да прави всичко с удивителна прелест; четвъртата — да танцува чудно хубаво; петата — да пее като славей; шестата — да свири съвършено на всички инструменти. Дошъл редът на старицата. Тя се навела над люлката, заклатила глава повече от яд, отколкото от старост, отворила попуканите си устни и със съскащ глас предрекла, че един ден принцесата ще си убоде ръката с вретено и ще умре.
Като чули ужасното проклятие, всички изтръпнали. Шепот на негодувание се издигнал от напрегнатите редици на присъствуващите. Тогава младата фея се показала иззад завесата и заговорила високо:
— Успокойте се, царю и царице. Вашата дъщеря няма да умре. Вярно е, че аз нямам силата да отменя напълно онова, което старата вълшебница предрече. Принцесата наистина ще си убоде ръката с вретено — не мога да попреча на това, но наместо да умре, тя ще заспи дълбок сън. И този сън ще трае сто години. Изтекат ли стоте години, един царски син ще дойде и ще я събуди.
Като чула тези думи, старата фея побягнала с ужасен крясък, защото съвсем не й се искало да стане така, обаче нямала сила вече нищо да промени. Празникът продължил, но радостта секнала след появата на старицата.
За да избегне нещастието, предсказано от старата вълшебница, царят веднага издал указ. Той гласял, че смъртно наказание очаква всички жени, които се осмелят отсега нататък да предат с вретено или да държат вретено в къщи.
Минали петнадесет-шестнадесет години без нищо да се случи. Но един ден младата принцеса като обикаляла замъка, изкачвайки се по стълбите и любопитно надничайки от стая в стая, стигнала до най-високата кула, където в тясно килерче една бабичка предяла с хурка. Тя била много стара и живеела съвсем сама, та не била чула за забраната на царя да се преде с вретено.
— Какво правиш, бабо? — попитала принцесата и се приближила.
— Преда, хубавице моя — й отговорила бабичката.
— Ах, колко забавно! — извикала принцесата. — Дай да опитам!
И каквато била припряна и непредпазлива, пък и вълшебниците били предрекли така, щом хванала вретеното, си убола ръката и паднала в несвяст.
Бабичката съвсем се объркала и почнала да вика за помощ. Притекли се хора от всички страни. Напръскали лицето на принцесата с вода, разхлабили дрехите й, разтрили й ръцете те, разтъркали слепите й очи с благоуханна течност, но не могли да я свестят. Царят,като чул шума, дотичал. Спомнил си за предсказанието на феите. И тъй като знаел, че предреченото не може да се избегне, наредил да положат принцесата върху легло, извезано със злато и сребро, в най-хубавата стая на палата.
Макар и припаднала, тя била прекрасна: лицето й не било изгубило свежия си цвят, бузите й били алени, устните — корал. Само очите й били затворени, но се усещало лекото й дихание и по това личало, че не е умряла.
Когато нещастието сполетяло принцесата, добрата вълшебница, която й отредила да спи стогодишен сън, се намирала в царството Матакен, на дванадесет хиляди левги от замъка. Но тя била известена в същия миг от едно джудже; то имало седемлевгови ботуши /това били ботуши, с които на един разкрач се вземали седем левги/. Феята веднага тръгнала и след час я видели да пристига в огнена колесница, теглена от змейове.
Царят й подал ръка да слезе от колесницата Тя одобрила всичко, което били направили. И тъй като била много предвидлива, сетила се, че когато принцесата се събуди, ще й бъде много тежко съвсем самичка в този стар замък, затова направила следното:
Докоснала със своята вълшебна пръчица всички, които били в замъка /освен царя и царицата/: бавачки, придворни дами, прислужници, благородници, конници, домоуправители, готвачи, ратаи, пазачи, вратари, войска, лакеи. Докоснала също всичките коне в конюшнята, конярите, големите дворни кучета и малкото Пуфи, кученцето на принцесата, което било до нея в леглото. Щом ги докоснала, всички заспали, както си седели, без нищичко да усетят.
Тогава царят и царицата изтрили сълзите си, целунали своето дете, което не се пробудило, и излезли навън, като издали указ никой да не се приближава до замъка. Но тази забрана не била нужна, тъй като около парка за четвърт час изникнали толкова големи и малки дървета, къпини и трънаци, преплетени едни в други, че нито звяр, нито човек можела мине през тях. Цялата тази растителност образувала тайнствена преграда, която пазела входа на замъка и го скривала от хорските очи. Само много отдалеч можели да се забележат върховете на кулите.
Годините минавали. Царят и царицата умрели. Царството, останало без наследници паднало в други ръце. Новите владетели измрели на свой ред, също и техните синове. А принцесата все спяла.
Когато изтекли стоте години, синът на тогавашния цар излязъл един ден на лов. Попаднал във вековна гора, която не бил виждал дотогава. През върховете на дърветата забелязал кули и попитал какво е това. Никой нищо не знаел. Най-сетне един стар селянин му казал:
— Принце, преди повече от петдесет години чувах баща ми да разправя, че в замъка спяла най-хубавата принцеса на света. Тя щяла да спи сто години. Тогава царският син, за когото била предопределена, щял да я събуди.
При тези думи младият принц си помислил, че нему се пада да сложи край на това необикновено премеждие. Подтикван от желание да се прослави и привлечен от загадката, той решил веднага да види какво има там.
Едва пристъпил към гората и дърветата, къпините и трънаците сами се отдръпнали да му сторят път. Тръгнал по широка алея към замъка и доста се зачудил, като видял, че дърветата веднага се събирали зад него, та никой от хората му не могъл да го последва. За миг изпитал страх и поискал да се върне по стъпките си. Но си спомнил, че всеки млад принц трябва да бъде храбър. И навлязъл смело в страхотната дълбочина на тази жива гора. Стигнал най-сетне до замъка, влязъл в преддверието и това, което видял, можело да смрази кръвта в жилите и на най-големия храбрец. Тела, проснати по земята, безжизнени хора и животни. Все пак познал по зачервените лица на вратарите, че само са заспали. Чашите им, в които имало още по няколко капки вино, показвали ясно, че са заспали, както са пили. Принцът, без да се обезкуражи от видяното, прекосил големия двор с мраморна настилка, изкачил стълбите, влязъл в широката зала и видял стражите, застанали в редица, да хъркат с все сила. Минал през много стаи, пълни с благородници, всичките заспали — едни прави, други седнали. Най-сетне влязъл в една стая, цялата позлатена. И там пред очите му се открила чудна гледка: върху легло с повдигнати завеси лежала петнадесет-шестнадесетгодишна принцеса, красива като зората.
Той се приближил, изпълнен с трепет и възхищение.
Тогава, тъй като краят на чародейството бил настъпил, принцесата се събудила. Клепките й се повдигнали бавно и тя видяла принца, коленичил до леглото й.
Тя никак не се изненадала. А светлината на деня, която виждала след толкова години, й се сторила хиляди пъти по-хубава. Прикрила радостта си с лека прозявка.
— Ти ли си, мой принце? — промълвила тя. — Много дълго време ме остави да чакам. После се усмихнала и принцът дотолкова се развълнувал, че не знаел какво да каже.
Очарован от нейните думи и още повече от начина, по който били изречени, той не знаел как да изрази радостта си и любовта си. Но тя съумяла да посрещне както подобава онзи, когото й била изпратила най-предвидливата от кръстниците. После се разприказвали, цели четири часа непрекъснато говорили и не могли да си кажат и половината от нещата, които имали да си доверят.
Заедно с принцесата се разбудил целият палат и всеки се заловил за своята работа.Тъй като не всички били влюбени, почнали да усещат ужасен глад. Една нетърпелива придворна дама съобщила, че масата е сложена.
Принцът помогнал на принцесата да стане. Тя носела разкошна рокля. Но принцът не посмял да й каже, че е облечена като баба му. Дори високата яка не намалявала нейната прелест. Минали в салон, украсен с огледала, и там обядвали; поднасяли им прислужниците на принцесата.
Цигулките и обоите свирели чудесни мелодии отпреди сто години. След обяда извършили бракосъчетанието и младоженците се прибрали в покоите си.
Разправят, че спели малко и това е възможно, защото принцесата добре си била отспала. Колкото за принца, голямото щастие го държало буден, а към него се прибавял и страхът от неприятностите, които го очаквали заради тази прибързана сватба. Но защо да говорим за неприятни неща, когато никой не знае дали са се случили.
Едни ще ви кажат, че царят, неговият баща, изпаднал в ярост, защото не искал снаха, по-възрастна от прабаба му.
Други разправят, че принцът не открил пред родителите си причината, поради която толкова често ходел в гората на лов, и изчакал смъртта на майка си и баща си, които си отишли един след друг. Тогава извел жена си от нейния замък и й устроил тържествено посрещане в столицата. Младата царица пристъпвала щастлива между двете си деца – принцеса Зора и принц Ден.

Във времето на халиф Харун ар-Рашит в град Багдат имало човек, когото наричали Синдбад-хамалина. Той живеел сиромашки. Случило се така, че един ден той носел тежък товар, а тоя ден бил много горещ — и се уморил Синдбад от своя товар, и се изпотил, а жегата се усилила. И минавал той покрай портата на един търговец, пред която било поливано и пометено, и въздухът там бил прохладен, а до портата имало широка пейка. И сложил хамалинът товара си на тази пейка, за да си почине и да подиша чист въздух, а от портата повял към него нежен ветрец и благоуханен мирис и хамалинът, като седнал на края на пейката, се наслаждавал и слушал откъм жилището струнни звуци на лютня и гласове, които го изпълвали с вълнение и разни стихове и чувал пение на птици, които се обаждали и славели аллах с разни гласове, на всевъзможни езици, и това били гургулици, персийски славеи, горски гълъби и пойни яребици.
И хамалинът изпаднал в голям възторг, и като се приближил до портата, видял вътре в къщата голяма градина и зърнал там слуги и разни неща, които могат да се намерят само у царете и султаните; и го облъхнал благоуханен мирис на всевъзможни прекрасни ястия и прекрасни напитки. И вдигнал той поглед към небето, и възкликнал: „Слава на тебе, творецо, ти надаряваш безмерно когото искаш. Ти отсъждаш на тварите онова, което пожелаеш: едни са щастливи, а други като мене тънат в безкрайна умора и унижение“. И казал едно стихотворение.
А като свършил стиховете, Синдбад-хамалинът рекъл да вдигне своя товар и да си тръгне, но изведнъж при него от портата излязъл млад слуга с красиво лице и прекрасна снага, в разкошни дрехи. И хванал той хамалина за ръката, и му рекъл: „Влез да поприказваш с моя господар, той те вика“. И хамалинът искал да откаже — да не влиза със слугата, — но не можал да направи това. Той оставил товара си у вратаря при входа на къщата и влязъл със слугата, и видял прекрасен дом, върху който лежал отпечатък на гостоприемство и достойнство, а като погледнал в голямата приемна зала, видял там благородни господа и знатни търговци; и имало в залата всевъзможни цветя и разни благовонни растения, и закуски, и плодове, и множество разнообразни ястия, и вина от отбрани грозда. И имало инструменти за музика, и веселба, и прекрасни робини, и всички те стоели на местата си, а сред залата седял човек знатен и почтен, с побеляла от годините брада; той бил красив на лице и прекрасен по външност и имал вид величествен, достоен и почтен.
И слисал се Синдбад-хамалинът, и възкликнал на себе си: „Кълна се в аллаха, тоя кът е райска градина, дворец на султан или цар!“ И после учтиво пожелал на присъствуващите мир и благоденствие и призовал над тях благословение; и като целунал земята пред тях, се спрял и навел глава.
И стопанинът на къщата му позволил да седне, и той седнал, а стопанинът се приближил до него и му рекъл: „Добре дошъл!“
После заповядал да му поднесат разкошни ястия и Синдбад-хамалинът се приближил, и след като произнесъл името на аллах, почнал да яде и ял, докато се наял до насита, а после рекъл: „Слава на аллах!“ — и си измил ръцете, и поблагодарил на присъствуващите. „Добре дошъл — рекъл му стопанинът на къщата, — денят на твоето дохождане е благословен. Как се казваш ти и с какво се занимаваш? — „Господарю — отговорил Синдбад, — аз се наричам Синдбад-хамалинът и нося на главата си чужди неща срещу заплащане“.
И стопанинът на къщата се усмихнал и му рекъл: „Знай, хамалино, че ти се наричаш така, както и аз — Синдбад-мореплавателят. Но аз искам да ми повториш стиховете, които каза, когато стоеше на портата“. И хамалинът се смутил и възкликнал: „В името на аллах, не ми се сърди! Умората и трудът, и лошият поминък научават човека на неучтивост и безразсъдство“ — „Не се смущавай — отговорил му стопанинът на къщата, — ти стана мой брат. Кажи ми тези стихове, те ми харесаха много, когато чух как ги изговаряш, застанал до портата.“
И хамалинът казал на стопанина на къщата тези стихове и те му допаднали, и той се възхищавал от тях, като ги слушал.
„О, хамалино — рекъл той, — знай, че моята история е чудна. Аз ще ти разкажа за всичко, което стана и се случи с мене, преди да достигна това щастие и да седна на това място, дето ме виждаш. Аз достигнах това щастие и това място само след голям труд, силна умора и много ужаси. Колко умора и труд изпитах едно време! Аз извърших седем пътешествия и за всяко пътешествие има по един чуден разказ, който смущава умовете.

Първо приключение:

Знайте, благородни хора, че баща ми беше богат търговец и умря, когато бях малко момче, като ми остави пари и земи.
А като пораснах, аз сложих ръка върху всичко това и взех да ям прекрасни ястия и да пия прекрасни напитки. Водех дружба с младежи и се обличах в прекрасни дрехи, и се разхождах с приятели и другари, и мислех, че всичко това ще трае вечно. И прекарах така известно време, а после се опомних от безгрижието си и се върнах към разума, и видях, че парите ми са се свършили и положението ми се е изменило. Изплаших се и се смутих.
И станах, и събрах всички неща и дрехи, които имах, и ги продадох, а после продадох земите и всичко, което владееха ръцете ми, и събрах три хиляди дирхеми. И дойде ми наум мисълта да замина в чужди страни.
И тогава реших и си накупих стоки и неща, и разни принадлежности, и онова, което беше нужно за пътешествието. И се качих на един кораб, и слязох в град Басра заедно с тълпа търговци, и ние пътувахме по морето дни и нощи, и плавахме покрай острови, като преминавахме от море в море и от суша към суша; и навсякъде, откъдето минавахме, продавахме и купувахме, и разменяхме стоки. И се впуснахме в морето, и достигнахме един остров, подобен на райска градина, и стопанинът на кораба спусна котва до този остров, и всички, които бяха на кораба, слязоха на този остров. И те си направиха мангали, и разпалиха на тях огън, и се заеха с разни работи: някои готвеха, други перяха, а трети се разхождаха; и аз бях между онези, които се разхождаха из острова.
И пътниците се събраха и почнаха да ядат, да пият, да се веселят и да свирят; и така прекарвахме ние времето си, когато изведнъж стопанинът на кораба се изправи на края на палубата и извика, колкото му глас държи: „Побързайте, мирни пътници, да се качите на кораба! Оставете нещата си и бягайте, ако искате да спасите душата си. Бягайте, докато сте здрави и живи и не сте загинали. Островът, на който се намирате, не е остров, а голяма риба, която се е потопила в морето, и пясъкът се е насъбрал върху нея, и станала е тя като остров, и дървета растат по нея от древни времена. А когато вие запалихте огън върху нея, тя усети топлината и се размърда, и ей сега ще се спусне с вас в морето, и вие всички ще се издавите. Търсете спасението на душата си, преди да ви е настигнала гибелта, и оставете нещата си!“
И пътниците чуха думите на капитана, и побързаха да се изкачат на кораба, и оставиха всичките си неща и партушини, и казани, и мангали. И някои от тях достигнаха кораба, а някои не го достигнаха; и островът се размърда и се спусна на дъното на морето с всичко, което имаше на него, и се сключи над него ревящото море, където се биеха вълните. А аз бях между онези, които остаха на острова, и потънах в морето заедно с тези, които потънаха, но великият аллах ме спаси и запази от удавяне, и ми изпрати голямо дървено корито, от ония, в които хората перяха. И аз се хванах за коритото и го яхнах, като се оттласквах с крака като с весла, и вълните играеха с мене и ме подхвърляха насам-натам. А капитанът вдигна платна и отплава с онези, които се бяха качили на кораба, без да обръща внимание на давещите се; и аз гледах този кораб, докато той се скри от очите ми, и тогава се убедих, че ще загина. И настана нощ, и аз прекарах в коритото така един ден и една нощ, и вятърът и вълните ми помогнаха, й коритото стигна до един висок остров, на който имаше дървета, надвесени над морето. И аз се хванах за един клон на най-високото дърво.
И видях, че краката ми са отекли и рибите са изхапали пищялите ми, но не усещах това — толкова големи бяха моята скръб и умора. И изгубил съзнание, лежах на острова като мъртъв и прекарах в това състояние до другия ден.
И изгря над мене слънцето, и аз се събудих на острова, и тръгнах въпреки всичко станало с мене, ту като лазех, ту като се влачех по колене; а на острова имаше много плодове и ручеи със сладка вода и аз ядох от тези плодове.
И прекарах няколко дни и нощи, и душата ми се съживи, и движенията ми закрепнаха. И се залових да мисля и да се разхождам по брега на острова, като си направих от клоните на дърветата гега, на която се опирах, и живях дълго така.
И веднъж вървях по брега на острова, и ми се привидя отдалеч някакво същество. Помислих, че е див звяр или морско животно, и тръгнах към него, като не преставах да го гледам; и изведнъж излезе, че това е кон, огромен на вид, привързан до брега на морето. И аз се приближих до него, и конят изцвили високо, и аз се уплаших и рекох да се върна назад; но изведнъж изпод земята излезе човек и взе да ми вика, и тръгна след мене, и попита: „Кой си, откъде си дошъл и защо си попаднал на това място?“ — „Господине — отговорих му, — знай, че аз съм чужденец и пътувах в един кораб, и взех да потъвам заедно с някои от онези, които бяха на него, но аллах ми прати дървено корито и аз седнах в него, и то плаваше с мене, докато вълните ме изхвърлиха на този остров.“
И като чу думите ми, човекът ме хвана за ръка и рече: „Ела с мен“; и аз тръгнах с него, и ние влязохме в едно подземие, и той ме въведе в голяма стая, а после ме покани да седна и ми донесе ястия, А аз бях гладен и почнах да ям, и ядох, докато се наситих, и душата ми се съвзе.
И после този човек почна да ме разпитва за случилото се с мене; и аз му разказах всичко от начало до край, и той се зачуди на моята повест.
А като свърших разказа си, извиках: „Господине, не ми се сърди! Разказах ти за истинското си положение и за случилото се с мене, а сега ти ми разкажи кой си и защо седиш в тази стая, която се намира под земята. По каква причина си завързал оня кон за края на острова?“ — „Знай — отговори ми човекът, — че сме мнозина и сме се пръснали по този остров. Ние сме коняри на цар ал-Михрджан и под наша власт се намират всичките му коне. Всеки месец при новолуние довеждаме и привързваме на този остров чистокръвни кобили, а сами се крием в тази стая под земята, за да не ни види никой. И дохождат жребците на морските коне и искат да отведат кобилите със себе си, но те не могат да отидат с жребците, тъй като са привързани. И жребците цвилят лудо, и ги удрят с глава и нозе, и ние чуваме тяхното цвилене, и тогава излизаме и викаме, и те се уплашват от нас и си отиват в морето, а кобилите раждат по-късно жребец или кобилка, които стру¬ват цяла торба пари, и няма подобни на тях по цялата земя. Сега е време да излязат жребците и ако великият аллах поиска, аз ще те взема със себе си при цар ал-Михрджан и ще ти покажа нашата страна. Знай, че ако не беше се срещнал с нас, ти нямаше да видиш на този остров никого другиго и щеше да умреш от мъка, и никой нямаше да узнае за тебе. Ти дължиш на мене живота си и аз ще ти помогна да се върнеш в родината си.“
И пожелах аз щастие на коняра, и му поблагодарих за неговото благодеяние; и докато ние така разговаряхме, изведнъж един жребец излезе от морето и зацвили високо, и поиска да вземе кобилата със себе си, но кобилата почна да рита и цвили. И конярят взе в ръце меч и кожен щит, и излезе от вратата на стаята, като повика другарите си и им каза: „Излезте при жребеца!“ — и удряше с меч по щита. И дойде тълпа от хора с копия, викайки, и жребецът се уплаши от тях и се спусна в морето като бивол, и се скри под водата. И тогава конярят поседя малко, и надойдоха другарите му, всеки от които водеше по една кобила; и те ме видяха до коняря, и почнаха да ме разпитват, и аз им разказах същото, което бях разказал на коняря, и тези хора насядаха по-близо до мене, и сложиха трапеза, и взеха да ядат, и ме поканиха, и аз хапнах с тях, а после те станаха, възседнаха конете и ме взеха със себе си, като ме качиха на един кон.
И ние потеглихме, и пътувахме дотогава, докато стигнахме в града на цар ал-Михрджан, и конярите влязоха при него, и му обадиха за моята история; и царят ме повика при себе си. И ме въведоха при царя, и аз му пожелах мир и благоденствие; и той ми върна моето пожелание, и ми рече: „Добре дошъл!“ — и ме приветствува с уважение. Попита ме какво е станало с мене и аз му разказах за всичко, което ми се беше случило и което бях видял, от начало до край; и царят се зачуди на случилото се с мене й рече: „Чадо мое, кълна се в аллах, че ти си се спасил от смърт!“
И после ми оказа милост и уважение, и ме приближи до себе си, и взе да ме насърчава с думи и ласкаво обръщение. Направи ме началник на морското пристанище и ми заповяда да описвам всички кораби, които се приближават до брега; и аз живях при царя, и изпълнявах работите му, и той ме облагодетелствува щедро. Облече ме в прекрасни дрехи и аз станах негов приближен в ходатайствата и изпълняването на хорските работи.
И прекарах дълго време при него. Но всеки път, когато отивах на брега на морето, питах странствуващите търговци и моряци в коя по¬сока се намира град Багдад, като се надявах, че някой ще ми каже за него и аз ще замина за Багдад, и ще се върна в родината си. Но никой не знаеше къде е Багдад, нито кой заминава за там и аз изпаднах в смущение, и взех да се измъчвам от дългия си престой в чужбина.
И прекарах така известно време; и веднъж влязох при цар ал-Михрджан, и заварих при него тълпа индийци. Пожелах им мир и благоденствие и те ми върнаха моето пожелание, и рекоха: „Добре дошъл!“ — и почнаха да ме разпитват за родината ми, и казаха, че между тях има шакирити и те никого не обиждат и никого не принуждават, и има между тях хора, които се наричат брахмами, и те никога не пият вино, но се наслаждават и живеят мирно, като се развличат с музика, и имат камили, коне, добитък, и ми разказаха, че народът на индийците се дели на седемдесет и две класи, и аз се учудих на това много.
И видях аз в царството на цар ал-Михрджан един остров между другите острови, наречен Касил, и там цялата нощ се чуваха звуци на дайрета и барабани; познавачите на островите и пътешествениците ми разказаха, че жителите на този остров са разсъдливи хора. И видях аз в това море риба, дълга двеста лакти, и видях също тъй риба, муцуната на която беше като муцуна на кукумявка, и видях в това пътешествие много чудеса, но ако почна да ви разказвам за тях, разказът ми ще се проточи.
И аз огледах тези острови и онова, което имаше на тях, и веднъж се спрях край морето както винаги с гега в ръката, и изведнъж се доближи голям кораб, в който имаше много търговци. И когато корабът пристигна в пристанището на града и доплава до кея, капитанът сви платната и долепи кораба до брега, и спусна стълби, и моряците почнаха да Пренасят на сушата всичко, което имаше на кораба, и се затуткаха, като изнасяха стоките, а аз стоях и ги записвах.
„Останало ли е още нещо на твоя кораб?“ — попитах аз капитана на кораба и той ми отговори: „Да, господине, аз имам стоки в трюма на кораба, но техният стопанин се удави в морето до един от островите, когато пътувахме по морето, и стоките му останаха на съхранение у нас. Ние искаме да получим сведения за цената им и да ги продадем, за да занесем парите на близките му в град Багдад, средище на света“. — „Как наричат собственика на стоките?“ — попитах аз капитана; и той рече: „Наричат го Синдбад-мореплавателя“. И като чух думите на капитана, аз се вгледах, както трябва в него и го познах, и извиках силно, и рекох : „Знай, капитане, че аз съм собственикът на стоките, за които спомена. Аз съм Синдбад-мореплавателят. И тези стоки са мои стоки и мой имот“. Капитанът извика: „Не остана у никого вече ни чест, ни съвест!“ — „Капитане, защо говориш така?“ — „Ами затова — отговори капитанът, — защото ти чу, че има у мене стоки, стопанинът на които се е удавил, и искаш да ги вземеш, без да имаш право. Ние го видяхме, когато потъна и с него много пътници, нито един от които не се спаси. Как тогава казваш, че ти си стопанинът на тези стоки?“—„Изслушай, капитане, историята ми и разбери думите ми — моята правота ще ти стане ясна, защото наистина лъжата е черта на лицемерите“ — рекох аз и разправих на капитана всичко, което се беше случило с мене, откакто заминах с него от град Багдад, додето стигнахме оня остров, до който потънахме, и му разказах някои обстоятелства, които бяха се случили помежду ни; и тогава капитанът и търговците се уве¬риха в моята правота и ме познаха, и ме поздравиха за спасението, и всички рекоха: „Кълнем се в аллах, не вярвахме, че си се спасил от удавяне, но аллах ти е подарил нов живот!“ И после ми върнаха стоките, и аз видях, че името ми е написано върху тях и нищо не липсва. И разгънах стоките, и извадих някои и други прекрасни и скъпи неща, и моряците на кораба ги свалиха след мене и ги занесоха на царя като подарък. Аз осведомих царя, че това е оня кораб, на който съм бил, и му разказах, че стоките ми са пристигнали непокътнати и че този подарък съм взел от тях; и царят се зачуди много, и му стана ясна вер¬ността на всичко, което му бях казал. И царят ме обикна, и ми подари много неща в замяна на моя подарък. И после аз продадох денковете и стоките, и получих голяма печалба. Аз купих в този град стоки, предмети и храни и когато търговците от кораба поискаха да тръгнат на път, натоварих всичко, което имах, на кораба и като влязох при царя, му поблагодарих за неговото благодеяние и поисках от него позволение да заминазародината, при близките си. И царят се сбогува е мене, и когато заминавах, ми подари много стоки от този град и аз се простих с него, и се качих на кораба, и ние заминахме с благоволението на великия аллах.
И съпътствуваше ни щастието, и ни помагаше съдбата, и ние пътувахме нощем и денем, докато не пристигнахме благополучно в град Басра. И слязохме в този град, и прекарахме там малко време, и аз се радвах на спасението и връщането си в родината. След това заминах за град Багдад, средище на света (а с мене имах много денкове, предмети и стоки на голяма стойност), и пристигнах в своя квартал, и си отидох в къщи, и се явиха, и дойдоха всичките ми роднини и другари, и приятели. И после наех слуги, и накупих къщи, земи и чифлици повече, отколкото имах по-рано, и почнах да се събирам с приятели и да дружа с другари по-усърдно, отколкото едно време, и забравих всич¬ко, което бях изтърпял: и умората, и живота в чужбина, и трудностите, и ужасите из пътя. И се развличах с прекрасно ядене и със скъпи напитки, и продължавах да живея така. Ето какво стана с мене при първото ми пътешествие. А утре, ако рече великият аллах, ще ви разкажа повестта за второто от седемте си пътешествия.“
После Синдбад-мореплавателят оставил сухопътния Синдбад на вечеря у себе си и заповядал да му дадат сто мискала злато, и му рекъл: „Ти ни развесели днес“; и хамалинът му поблагодарил, и взел онова, което му подарили, и си тръгнал като размислял върху онова, което се случва с хората, и се чудел много.
Той спал тази нощ у дома си, а когато настъпило утро, отишъл в къщата на Синдбад-мореплавателя и влязъл при него, а Синдбад-мореплавателят му рекъл: „Добре дошъл!“ — и му оказал уважение, и го поканил да седне до него. А когато дошли останалите му приятели, той им предложил ястия и напитки и времето за тях било безоблачно, и ги обзел възторг.
И Синдбад-мореплавателят почнал да говори и рекъл:

Второ приключение:

„Знайте, братя, че живеех един весел живот и изпитвах безоблачна радост, докато не ми дойде веднъж наум да замина в чужди страни и не ме обзе желание да потъргувам и да погледам земи и острови, и да спечеля пари.
И се реших на тази работа, и извадих много пари, и купих с тях стоки и предмети, подходящи за пътешествие, и ги вързах, и видях един прекрасен нов кораб с платна от красива тъкан, дето имаше много хора и отлично снаряжение. И заедно с множеството търговци сложих в него своите денкове, и ние заминахме същия ден, и нашето пътешествие протичаше добре, и преминавахме от море в море и от остров към остров. И на всяко място, където слизахме, ние се срещахме с търговците и велможите на царството, с продавачите и купувачите и прода¬вахме и купувахме, и разменяхме стоки.
И постъпвахме така, докато съдбата не ни захвърли на един прекрасен остров, дето имаше много дървета, зрели плодове, благоуханни цветя, пойни птици и чисти потоци, но нямаше ни жилища, ни хора. И капитанът стигна до този остров, и почнаха да гледат там дърветата и птиците, като прославяха великия аллах и се чудеха на могъществото му. И аз излязох на острова с всички останали, и седнах между дърветата до един ручей с чиста вода.
А със себе си имах някое и друго ядене и седнах на това място, и почнах да ям; и ветрецът беше приятен, и времето ми се стори безоблачно. И ме обори дрямка, и си отдъхнах на това място, и се унесох в сън, като се наслаждавах на приятния вятър и благоуханията, а после станах, но не видях на острова ни човек, ни дух: корабът беше заминал с пътниците и никой не беше си спомнил за мене — нито търговец, нито матрос.
И взех да се оглеждам наляво и надясно, но не видях на острова никого освен себе си и ме налегна силна скръб, по-силна от която няма, и едва не ми се пръсна жлъчният мехур от голяма грижа, мъка и тегло.
А аз нямах със себе си нищо от благата на този свят — ни ястия, ни напитки — и бях останал сам, и душата ми беше уморена. И се отчаях от живота, и рекох на себе си: „Не всеки път остава здрава стомната и ако аз оцелях първия път и срещнах хора, които ме прибраха със себе си от острова, този път няма да намеря никой, който да ме отведе в населени места“.
И почнах да се разкайвам, че съм излязъл от град Багдад и съм тръгнал да пътешествувам по море, след като претърпях толкова теглила в първото си пътешествие и едва не загинах. И станах, и тръгнах да ходя по острова, защото не можех вече да седя на едно място, и после се покатерих на едно високо дърво, и взех да гледам от него на¬ляво и надясно — но не виждах нищо освен небе, вода, дървета, птици, острови и пясъци.
И погледнах внимателно, и изведнъж пред мене блесна на острова нещо бяло и голямо; и тогава слязох от дървото, и тръгнах към този предмет, и вървях към него дотогава, докато не достигнах до него, и изведнъж се оказа, че това е голям, бял купол, който се губеше във ви¬синето и беше кръгъл и огромен. И се приближих до този купол, и го заобиколих, но не намерих в него врати и не намерих у себе си сила и пъргавина да се изкача на него, тъй като беше много мек и гладък.
И отбелязах онова място, дето стоях, и обиколих купола, за да измеря неговата окръжност, и той се оказа петдесет пълни крачки. И почнах да измислям някаква хитрост, която би ми помогнала да проникна там (а наближаваше краят на деня), и изведнъж слънцето се скри, и въздухът потъмня. И аз помислих, че облак е затулил слънцето (беше лятно време), и се зачудих, и вдигнах глава, и като погледнах, видях една голяма птица с огромно тяло и широки криле, която летеше по въздуха — и тя беше закрила окото на слънцето, и беше го затулила над острова.
И се зачудих още повече, а после си спомних една история, която едно време ми разправяха пътници и странници: че на някои острови живее огромна птица, наречена рух, която храни рожбите си със слонове.
И се убедих, че куполът, който бях видял, е яйце на рух , и взех да се чудя на сътвореното от аллах.
И докато се чудех, птицата изведнъж се спусна над този купол и го обгърна с крилата си, и изпружи зад него нозе, и заспа на него (сла¬ва на оня, който не спи); и тогава аз станах, и като развързах чалмата си, свалих я от главата и я сгъвах и свивах, докато тя заприлича на въже, а после, като го вързах около кръста си, привързах се към краката на тази птица и здраво затегнах възела, като си казах: може би тази птица ще ме занесе в страни, дето има градове и население. Така ще бъде по-добре, отколкото да седя тук, на този остров.
И прекарах тази нощ без сън, защото се страхувах, че ще заспя и птицата неочаквано ще отлети от мене, а когато се развиделя и изгря денят, птицата се вдигна от яйцето и нададе голям крясък, и се изви с мене във въздуха, летя нагоре и се издига дотогава, докато не помислих, че е достигнала небесните облаци, а после почна да се спуска и се спусна на някаква земя, и кацна на едно високо, издигнато място; и достигнал земята, аз бързо се отвързах от нозете й, защото се страхувах от птицата, но тя не знаеше за мене и не ме усети.
И развързах чалмата си, и се отвързах от птицата, треперейки, и тръгнах по тази местност, а птицата грабна с ноктите нещо от земята и полетя към небесните облаци. И аз погледнах онова, което беше взела, и видях, че е огромна змия с голямо тяло, и се зачудих на това.
И взех да ходя по тази местност, видях, че се намирам на възвишение, под което лежи голяма, широка и дълбока долина, а на края й се издига огромна планина, която се губи във висинето, и никой не може да види върха й, никой няма сила да се издигне на билото й — толкова е висока.
И почнах да се коря за онова, което направих, и се провикнах: „Да бях останал на острова! Той е по-добър, отколкото тази пуста местност, тъй като на острова можеше да се намерят за мене разни плодове за ядене и аз бих пил от реките, а на това място няма ни дървета, ни плодове, ни реки. Всеки път, когато се освобождавам от една беда, попадам в друга, по-голяма и тежка!“
И станах, като си давах кураж, и тръгнах из тази долина, и видях, че земята там е от елмазен камък, с който пробиват металите и скъпоценните камъни и просвърдляват порцелана и оникса. Той е як и сух камък, не го реже ни желязо, ни кремък и никой не може да отсече от него парче или да го разчупи с нещо друго освен с оловен камък. И цялата тази долина беше пълна със змии и усойници, всяка от които беше като палма, и те всички бяха така големи, че и слон да дойдеше при тях сигурно биха го глътнали. И тези змии се появяват през нощта и се скриват през деня, тъй като се боят, че птицата рух или някой орел ще ги грабне и после ще ги разкъса, и аз не знаех причината за това.
И останах в гази долина, като се разкайвах за онова, което бях направил, и си думах: „Кълна се в аллах, аз ускорих гибелта си!“ И денят взе да клони на залез, и взех да ходя из долината и да си търся място, където да пренощувам, и се боях от змиите, и забравих за ядене и пиене, погълнат от мисли за себе си. И зърнах недалеч една пещера, и когато се приближих до нея, видях, че входът на пещерата е тесен, и влязох там, и намерих на входа голям камък. Бутнах го и заградих с него отвътре входа в пещерата, и си рекох: „Аз съм в безопасност, тъй като влязох тук, а когато изгрее денят, ще изляза и ще видя какво ще стори всемогъществото на аллах“.
И се огледах в пещерата, и видях огромна змия, която беше легнала сред нея върху яйца, и тогава косите ми щръкнаха, и аз вдигнах глава, и предадох живота си в ръцете на съдбата.
Прекарах цялата нощ, без да мигна, докато не изгря зората, и тогава отместих камъка, с който бях преградил входа на пещерата, и излязох от нея; и бях като пиян, и ми се виеше свят от дългото безсъние, глада и страха. И в това състояние ходих из долината, и изведнъж пред мене падна един голям къс месо. Но аз не видях никого и се зачудих много на това, и си спомних една история, която бях чувал едно време от търговците, пътешествениците и странниците. Те разправяха, че в планините от елмазен камък има големи ужаси и никой не може да стигне до този камък; но търговците на елмази употребявали една хитрост, за да се доберат до него: те взимат овцата, заколват я и я одират и месото й нарязват на парчета и ги хвърлят от планината в долината — и месото пада там още влажно, и по него полепват тези камъни. И търговците остават месото да падне, и се спущат върху него птици — орли и ястреби, — и го хващат с ноктите си, и се издигат на върха на планината; и тогава дохождат търговците, и с викове отпъждат птиците от месото, и откъсват полепналите по него камъни; те оставят месото на птиците и зверовете, а камъните отнасят в родината си. И никой не може да стигне до елмазените планини другояче освен с тази хитрост.
И като погледнах този къс месо, спомних си тази история и се приближих до месото, и избрах много камъни, и ги напъхах в пазвата, в пояса, в чалмата и из дрехите си.
И изведнъж видях още един голям къс месо, и тогава се вързах с чалмата за него, и легнах по гръб, като сложих месото на гърдите си. И изведнъж един орел се спусна към този къс месо и го сграбчи с ноктите си, и се издигна с него във въздуха, и аз се вкопчих за това месо; и орелът летя дотогава, докато не се издигна и не кацна на върха на планината. И искаше да откъсне от месото парче, и изведнъж зад него се зачу страшен, силен вик, и в планината заудряха с нещо по дърво. И орелът трепна и се изплаши, и излетя във въздуха, а аз се отвързах от месото (дрехата ми беше изцапана с кръв) и застанах до него; и изведнъж оня търговец, който викаше на орела, се приближи до месото и видя, че аз стоя, но се изплаши и не заприказва с мене.
И когато се приближи до месото, заобръща го, но не намери по него нищо и тогава се развика силно. И тъгуваше, и кършеше ръце, като казваше: „О, нещастие, какво означава това!“ И аз се приближих до него, и той попита: „Кой си и защо си дошъл на това място?“ — „Не се страхувай — отговорих, — аз съм добър човек, бях търговец и с мене се случи ужасна история, и чудна е повестта за причината на моето идване на тази планина. Не се страхувай, ти ще получиш от мене нещо, което ще те зарадва. Аз имам много елмази и ще ти дам толкова, колкото искаш, и всяко мое парче е по-добро от всичко, което можеше да ти се падне.“
И тогава този човек ми поблагодари, и призова над мене благо¬словение, и почна да разговаря с мене; и изведнъж останалите търговци чуха, че аз разговарям с техния другар. И като дойдоха при нас, те ме поздравиха със спасението ми и ме взеха със себе си, и аз им разправих цялата си история — какво съм претърпял през време на пътешествието и защо съм попаднал в тази долина. И после дадох на собственика на онова месо, за което бях се завързал, много от онова, което имах със себе си, той се зарадва и ми благодари за това. „Кълнем се в аллах — рекоха търговците, — той ти е подарил нов живот! Никой от достигналите на това място преди тебе не се е спасил.“ И те прекараха нощта в едно прекрасно и безопасно място, и аз заедно с тях, като се радвах, че съм останал здрав и читав и съм се спасил от долината на змиите. А когато изгря денят, ние станахме и тръгнахме по голямата планина, и видяхме в долината множество змии. И вървяхме дотогава, докато не стигнахме в градината на един голям и прекрасен остров, и в тази градина растяха камфорни дървета, под всяко от които можеха да намерят сянка сто души. А когато някой иска да добие камфор, той пробива на върха на дървото дупка с нещо дълго и събира камфорната вода, която тече от нея и се сгъстява като клей — това е сокът на камфоровото дърво. И след това дървото изсъхва и се използва за огрев. На този остров има една порода животни, които наричат ал-каркадан; те пасат там, както пасат кравите и биволите в нашата страна, но тези зверове имат по-едро тяло от тялото на камилата и се хранят с трева. Това са големи зверове и имат дебел рог в средата на главата, дълъг десет лакти, и на него има изображение на човек. И има на този остров също тъй животни от породата на кравите. А моряците, пътешествениците и странниците, които скитат по планини и земи, ни разказаха, че звярът, наречен ал-каркадан, може да носи на своя рог голям слон и да пасе с него из острова, и лойта на слона тече от слънчевия пек върху главата на ал-каркадана, и попада в очите му, и ал-каркаданът ослепява. И той лежи на брега, и долита при него птицата рух, и го отнася в ноктите си при своите рожби, и ги храни с този звяр и онова, което той има на рога си. Аз видях на този остров много животни от породата на биволите, каквито у нас няма.
И търговците ми дадоха в замяна на елмазите стоки и предмети, и ги носиха за мене със себе си, и ми дадоха дирхеми и динари, а аз вървях с тях, гледах чуждите страни и преминавах от долина в долина и от град в град, и ние продавахме и купувахме, докато достигнахме град Басра. И престояхме там малко дни, а после аз отидох в град Багдад, средище на света, прибрах се в своя квартал и влязох в къщата си, като носех със себе си много елмазени камъни, а заедно с тях пари, и предмети, и стоки. Срещнах се с роднините и близките и взех да раздавам милостиня, и направих подаръци на всичките си роднини
и приятели, и почнах да ям и да пия добре, и да се обличам в хубави дрехи, и да дружа с хора. И всеки, който чуеше за моето завръщане, дохождаше при мене и ме разпитваше за подробностите по моето пътешествие и за състоянието на чуждите страни.
Ето и краят на онова, което се случи с мене през второто пътешествие. А утре, ако рече великият аллах, аз ще ви разкажа за третото си пътешествие.“
И когато Синдбад-мореплавателят завършил своя разказ, всички се зачудили и вечеряли у него, и той заповядал да дадат на сухопътния Синдбад сто мискала злато. И Синдбад ги взел и си тръгнал, като се чудел на онова, което е трябвало да изтърпи Синдбад-мореплавателят.
И той го възхвалил, и се помолил за него у дома си, а когато настъпило утрото, станал и след като направил утринната си молитва, се упътил към къщата на Синдбад-мореплавателя, както му бил заръчал той.
Влязъл при него и му пожелал добро утро; и Синдбад-мореплава¬телят му рекъл : „Добре дошъл!“ — и седял с него, докато не дошли останалите му приятели и тълпа другари. И когато те хапнали, пийна¬ли, насладили се, поиграли и се повеселили, Синдбад-мореплавателят почнал да говори и рекъл:

Трето пътешествие:

Знайте, о братя, и изслушайте разказа за моето трето пътешествие. Той е по-чуден от разказите, чути в предшествуващите дни. Отдавна бях се върнал от второто пътешествие и живеех в охолство и веселие, като се радвах на благополучието. Натрупах много пари и аллах ми възвърна всичко, което ми се беше изгубило; и прекарах в Багдад известно време, като живеех в голямо щастие, радост, охолство и веселие, и поиска моята душа да пътешествува и да се поразходи, и затъгува тя за търговия, добив и печалба — нали душата иска злато.
И аз реших и купих много стоки, подходящи за пътуване по море, и гн вързах, и заминах с тях от град Багдад За град Басра. Пристигнах на брега на реката и видях голям кораб, дето имаше много търговци-пътници — все добри хора, милостиви и праведни; и се качих с тях на този кораб, и ние тръгнахме с благословението на великия аллах. И пътувахме ние от море в море и от остров към остров и от град в град, и на всяко място, отдето минавахме, се веселяхме и продавахме и купувахме. И един ден пътувахме сред ревящото море, където се биеха вълните, и изведнъж капитанът, който стоеше на края на палубата и гледаше морето, почна да се бие по лицето, сви платната на кораба, хвърли котва, изскуба си брадата и си раздра дрехите, и се завайка. „Какво има, капитане?“ — попитахме го ние, и той рече: „Знайте, мирни пътници, че вятърът ни надви и ни отби отсред море, и съдбата ни захвърля за наш лош късмет при планината на косматите. А те са хора, прилични на маймуни, и никой от достигналите това място не се е спасил. И предчувствува сърцето ми, че ние всички сме загинали.“
И незавършил още капитанът думите си, дойдоха при нас маймуните и обкръжиха кораба от всички страни, и бяха те многобройни като скакалци, и се разпространиха на кораба и на сушата. И ние се страхувахме, че ако убием или ударим, или прогоним една от тях, те ще ни избият поради своята многочисленост; и се страхувахме, че ще разграбят имуществото и стоките ни. А те са най-гадните зверове: и косите им приличат на черно кече, и видът им е страшен, и никой не разбира техния език и не знае нищо за тях. Те странят от хората и имат жълти очи и черни лица; малки са на ръст и всеки от тях е висок четири педи.
И маймуните се покатериха по въжетата, и ги разкъсаха със зъби, и също тъй скъсаха всички въжета на кораба от всички страни, и корабът се наклони и спря до тяхната планина; и когато корабът дойде ю брега, маймуните изкараха на острова всички търговци и пътници и взеха кораба с всичко, което имаше на него, и си тръгнаха по своя път, като ни оставиха на острова; и корабът се скри от нас, и ние не знаехме къде са го откарали.
И ние останахме на този остров, и се хранехме с плодовете му и пиехме от реките, които протичаха през него, и изведнъж пред нас се показа една сграда, която се издигаше насред острова. И ние се запътихме към нея — и изведнъж видяхме, че това е дворец с яки стълбове и високи стени; двукрилата му порта, направена от черно дърво, беше разтворена. И ние влязохме през портата на този дворец, и пред нас се откри широко пространство, подобно на широк голям двор и около този двор имаше много високи врати, а в средата му се намираше висока, голяма пейка, до която се намираха съдини за готвене, окачени над мангали, а около тях се търкаляха много кости. Но ние не видяхме тук никого и се зачудихме много на това. И поседяхме малко в двора на този дворец, а после заспахме и спахме от зори до залез слънце; и изведнъж земята под нас затрепера, и ние чухме във въздуха бучене, и излезе от двореца едно огромно същество с вид на човек — то имаше черен цвят и висок ръст и приличаше на грамадна палма. Очите му бяха подобни на две горящи главни и имаше той зъби като на глиган и огромна уста като кладенец, а бърните му бяха като бърните на ка¬мила и висяха на гърдите му, и двете му уши като грамадни камъни се спущаха на раменете му, а ноктите на ръцете му бяха сякаш нокти на лъв. И щом видяхме това същество, усили се нашият страх и се увеличи нашата уплаха, и едва не умряхме от силен страх, мъка и ужас. И когато този човек стъпи на земята, той поседя малко на пейката, а после стана и се приближи до нас. Избрал мене между моите другари-търговци, хвана ме и ме вдигна с една ръка от земята, и взе да ме опипва и обръща, и аз бях в ръката му като мъничко късче. И човекът ме опипа, както касапинът опипва овцата за клане, и видя, че съм отслабнал от голяма скръб и измършавял от умора и път и съвсем нямам месо, и ме пусна от ръцете си, и взе друг от другарите ми, и почна да го обръща като мене и да го опипва, както опипваше мене, и също го пусна; и не преставаше да ни пипа и обръща един след друг, докато не стигна до капитана, с чийто кораб пътувахме. А той беше човек тлъст, дебел, широкоплещест, силен и се хареса на людоеда, и людоедът го хвана, както касапинът хваща жертвата си, и го тръшна на земята. После донесе дълъг шиш и намуши капитана, запали силен огън, и окачи над него шиша, и го въртя на въглените дотогава, докато месото му не се изпече. И го свали от огъня, и го сложи пред себе си, и го разкъса, както човек разкъсва пиле, и почна да ръфа месото му с нокти и да яде, и продължи това дотогава, докато не изяде месото и не огложди костите. И този човек хвърли останките от костите върху въглените, и после, като поседя малко, се строполи и заспа на пейката — и взе да хърка, както хърка овен или заклано добиче, и спа до сутринта, а после стана и си отиде.
И когато ние се убедихме, че той е далече, почнахме да разговаряме помежду си и да се окайваме, и рекохме: „Да бяхме се издавили в морето или да бяха ни изяли маймуните! Това би било по-добре, отколкото да се печем на въглени! Ние ще умрем от тъга и никой няма да узнае за нас, и няма за нас вече спасение от това място!“ И после станахме, и отидохме на острова, за да издирим място, където бихме могли да се скрием или да избягаме, и ни се стори лесно да умрем, стига месото ни да не пекат на огън.
Но не намерихме място, където можехме да се скрием, настигна ни вечерта и ние се върнахме в двореца с голям страх.
И поседяхме малко, и изведнъж земята под нас затрепера, и дойде черният човек, и като се приближи до нас, взе да ни обръща един след друг както първия път. И ни опипва, докато един от нас не му хареса, и тогава го сграбчи и направи с него същото, което беше направил с капитана първия път: и заспа на пейката, и спа цяла нощ, хъркайки като заклано добиче. А когато изгря денят, той стана и си тръгна по своя път, като ни остави; и ние се събрахме всички заедно и почнахме да разговаряме, и си рекохме един другиму: „Ако се хвърлим в морето и умрем от удавяне, това ще бъде по-добре, отколкото да умрем от изгаряне, защото такава смърт е отвратителна!“ — „Изслушайте думите ми — рече един от нас. — Ние трябва да се изхитрим и да убием човека.“ — „Послушайте, братя — рекох аз, — ако трябва непременно да го убием, ние трябва да пренесем тези греди на брега и да замък-нем част от тези дървета и да си направим нещо като кораб, а след това ще се изхитрим и ще го убием, ще се качим на кораба и ще заминем по морето, където аллах поиска, или ще седим на това място, докато не мине покрай нас някой кораб. Ако не успеем да убием този човек, ние ще тръгнем по морето — па дори и да потънем, ние ще се избавим от изпичането на огъня. Ако се спасим, ще се спасим, а ако потънем, ще умрем като мъченици.“ — „Кълнем се в аллах, ти мислиш правилно“ — рекоха всички; и ние се сговорихме и пристъпихме към тази работа.
Изнесохме гредите от двореца и построихме кораб и го привързахме до брега на морето, а после сложихме в него някоя и друга храна и се върнахме в двореца; и когато настана вечер, земята изведнъж затрепера, излезе същият черен людоед. И почна той да ни обръща и опипва един след друг, и като хвана един от нас, направи с него същото, което направи с предшествуващия и заспа на пейката, и хъркането му приличаше на гръмотевица. И ние станахме, и взехме два железни шиша от шишовете, които бяха пред нас, и ги заровихме в силната жарава, така че те почервеняха и заприличаха на въглени, и ние силно ги стиснахме в ръце и се приближихме до този човек, който спеше и хъркаше, и като допряхме шишовете до очите му, натиснахме ги всички заедно със сила и решителност и ги забихме в очите му, когато той спеше. И очите му хлътнаха навътре и той завика силно, така че нашите сърца се уплашиха, а после стана решително от пейката и почна да ни търси, а ние избягахме от него наляво и надясно; но той не видя това, тъй като очите му бяха ослепели. И нас ни обхвана голям страх, и изгубихме надежда за спасение; и този човек тръгна опипом към вратата, и излезе, викайки, и нас ни обхвана страх, и земята тре¬переше под нас от гръмотевичния му вик.
И този човек излезе от двореца (а ние вървяхме подире му), и тръгна, като ни търсеше, а после се върна и с него беше една жена, по-огромна от него и още по-дива наглед.
И щом ни видяха, те побързаха към нас, а ние станахме, отвързахме кораба, който бяхме направили, и като се качихме в него, го изтласкахме в морето. А всеки от онези двамата държеше в ръцете си къс скала и те хвърляха по нас камъни, и повечето от нас умряха от ударите; и останахме само трима души: аз и още двама.
И корабът стигна с нас до брега, и ние вървяхме до края на деня, и настана нощ. И като поспахме малко, събудихме се от сън и изведнъж един дракон с огромни размери ни прегради пътя, и като се насочи към един от нас, глътна го до раменете, глътна и останалото и ние чухме как ребрата му се трошат в корема на дракона, и драконът си отиде по своя път. Зачудихме се на това много и почнахме да тъгуваме за нашия другар, като изпитвахме голям страх за себе си, и рекохме: „Чудно нещо: всяка смърт е по-отвратителна от предишната. Радвахме се, че сме се спасили от чернокожия, но радостта ни излезе преждевременна. Спасихме се от чернокожия людоед и от удавянето, но как да се спасим от тази зловеща напаст?“ И после станахме, и тръгнахме из острова, като се хранехме с плодове, пиехме вода от вадите, и прекарахме там до вечерта. И видяхме едно голямо и високо дърво, и като се покачихме на него, заспахме на върха му, и аз се изкачих на най-горния клон. А когато настъпи нощта и се стъмни, дойде драконът и като се огледа наляво и надясно, насочи се към онова дърво, на което ние седяхме, и той пълзя дотогава, докато не стигна до моя другар; глътна го до раменете и се обви около дървото, и аз чувах как костите на изядения се трошеха в корема на дракона, а после драконът го глътна докрай и аз видях това с очите си.
След това драконът слезе от дървото и си отиде, а аз прекарах на дървото остатъка от нощта: а когато изгря денят, слязох от дървото, заприличал на мъртвец от силен страх и уплаха, и исках да се хвърля в морето и да се избавя от земния живот, но животът ми беше скъп. И аз вързах напреки на краката си едно широко парче дърво, и вързах още едно такова — на лявата си страна, и друго – на дясната си страна, и също такова вързах на корема си и друго, дълго и широко, вързах на главата си — напреки, както онова, което беше на краката ми, и легнах на земята с всичките тези аарчета дърво, и лежах между тях като в стая. И когато настана нощ, дойде драконът както обикновено и ме погледна, и се запъти към мене, но не можа да ме преглътне, тъй като аз бях ограден от всички страни с парчета дърво. И драконът ме обиколи отвсякъде, но не можеше да се добере до мене, а аз виждах това и бях като умрял от страх и уплаха, и драконът ту се отдалечаваше от мене, ту се връщаше, и не преставаше да прави това, но всеки път, когато искаше да се добере до мене и да ме глътне, пречеха му парчетата дърво, с които бях вързан от всички страни. И прави той това от залез слънце дотогава, докато не изгря зората, и си тръгна разгневен, а аз извадих ръката си и отвързах от себе си тези парчета дърво. И станах, и тръгнах из острова, и като стигнах края му, хвърлих поглед към морето и видях в далечината кораб посред вълните, и взех един голям клон, и махах с него към пътуващите, викайки; и те ме видяха и си рекоха: „Ние непременно трябва да видим какво е това, може би е човек.“ И се приближиха до мене, и като чуха, че им викам, дойдоха и ме взеха на кораба си. Те почнаха да ме раз¬питват какво се е случило с мене, и аз им разказах за всичко от начало до край; и търговците се зачудиха на това, а после ме облякоха в свои дрехи и закриха срамотата ми, и ми дадоха да ям, и ядох, докато се наситих. И ме напоиха със студена сладка вода, и сърцето ми се съживи, и ме обхвана голямо спокойствие. И аз прославих великия аллах за обилните му милости, и му поблагодарих, и моята решителност укрепна, след като се бях убедил, че ще загина, и ми се стори дори, че всичко, което става с мен, е сън. И ние продължавахме да пътуваме, и вятърът беше попътен, докато не се приближихме до острова, наречен ас-Салахита, и капитанът спря кораба до този остров, и всички търговци и пътници слязоха и изнесоха стоките си да продават и купуват.
И стопанинът на кораба се обърна към мене и ми каза: „Ти си чужденец и бедняк и ни разказа, че си изпитал много ужаси. Искам да ти бъда полезен и да ти помогна да достигнеш до родината си, и ти ще се молиш за мене“. — „Добре — отговорих му, — моите молитви ти принадлежат“. — „Знай — рече капитанът, — че с нас имаше един пътешественик, когото ние изгубихме, и не знам жив ли е той, или умрял, и не сме чули за него известия. Аз искам да ти дам неговите денкове, да ги продаваш на тоя остров и да ги пазиш, а ние ще ти дадем нещо за труда и службата. А онова, което остане, ние ще го вземем и когато се върнем в град Багдат, ще попитаме къде са роднините на този човек и ще им върнем остатъка от стоките и парите от онова, което е продадено. Не желаеш ли ги да ги вземеш и да излезеш с тях на този остров да ги продаваш, както продават търговците?“ — „Слушам, господине, на тебе ти са присъщи милостта и благодеянието“ — отговорих аз и пожелах на капитана шастие, и му поблагодарих; и тогава юй заповяда на носачите и моряците да изнесат стоките на острова, и ми ги предаде. И писарят на кораба го попита: „Капитане, какви денкове изнасят моряците и носачите и на името на кого от търговците да ги запиша?“ — „Запиши ги на името на Синдбад-мореплавателя, който беше с нас и потъна при острова — рече капитанът. — Ние искаме този чужденец да ги продаде и да ни донесе парите от тях; част от тях ние ще му дадем за неговия труд при продажбата, а останалите ще за¬несем в град Багдад; ако там намерим стопанина, ще му ги дадем, а ако не го намерим, ще ги дадем на роднините му в град Багдад“. — „Думите ти са прекрасни и мнението ти е превъзходно“ — отговори писарят.
И когато чух думите на капитана, който каза, че тези денкове са на мое име, аз извиках на себе си: „Кълна се в аллах, аз съм Синдбад-мореплавателят!“ После се въоръжих с твърдост и търпение и когато търговците слязоха от кораба и се събраха, за да разговарят по покупките и продажбите, аз се приближих до стопанина на кораба и му рекох: „О, господине мой, знаеш ли ти кой е бил стопанинът на денковете, които ти ми даде да продавам вместо него?“ — „Аз не знам какво е неговото състояние, но той беше човек от град Багдад и го наричаха Синдбад-мореплавателя — отговори капитанът. — Ние достигнахме до един остров и край него изчезна той и ние нямаме известия за него и досега.“
И тогава извиках и рекох: „О, мирни капитане, знай, че аз съм Синдбад-мореплавателят! Когато ти спря до острова и търговците и пътниците излязоха на сушата, аз излязох с останалите хора и със себе си носех едно-друго, което изядох на брега на острова. И после си почивах на това място, и ме обори дрямка и заспах, и се унесох в сън, а когато станах, не видях кораба и не намерих до себе си никого. Това имущество и тези стоки са мои стоки и всички търговци, които търгуват с елмазен камък, са ме видели, когато бях на елмазената планина и ще засвидетелствуват, че аз съм Синдбад-мореплавателят, тъй като аз им разказах своята история и им казах за онова, което се беше случило с мене и вас на кораба, и им казах, че сте ме забравили на острова, като съм спал“.
Чули думите ми, търговците и пътниците се събраха около мене и някои от тях ми вярваха, а други ме смятаха за лъжец; и изведнъж един от търговците, щом чу какво казвам за долината на елмазите, стана, приближи се до мене и рече на търговците: „Изслушайте, хора, думите ми! Аз ви разказах за най-удивителното нещо, което съм видял в пътешествията си, и казах, че когато хвърлихме късове месо в до¬лината на елмазите, аз хвърлих моя къс според обичая; и с моя къс долетя човекът, който се беше вкопчил за него. И вие не ми повярвахте, а напротив, ме обявихте за лъжец.“ — „Да — отговориха му, — ти ни разказваше за това и ние не ти повярвахме.“ — „Ето човекът, който се беше вкопчил в моето парче месо — рече търговецът. — Той ми подари елмазните камъни, които струват скъпо и подобни на които не може да се намерят, и ми даде повече камъни, отколкото по-рано се полепваха по моето парче месо. Аз го взех със себе си и ние достигнахме град Басра, и след това той замина за родината си, и се сбогува с нас, а ние се върнахме в нашите страни. Това е същият човек и той ни съобщи, че името му е Синдбад-мореплавателят, и ни разказа как корабът си бил отишъл, когато той седял на острова. Знайте, че този човек е дошъл тук при нас само за да потвърди думите, които аз ви казах. Всички тези стоки са негово достояние : той ни разказваше за тях, когато се срещна с нас, и правдивостта на думите му е ясна.“
И като чу думите на този търговец, капитанът стана и като се приближи до мене, се вглежда в мене известно време, но после попита: „Какви са признаците на твоите стоки?“ — „Знай — отговорих, — че признаците на моите стоки са такива и такива.“ И разказах на капитана за една работа, която аз имах с него, когато се качих на кораба му в Басра, и той се убеди, че аз съм Синдбад-мореплавателят, и ме прегърна, и ми пожела мир и благоденствие, и ме поздрави със спасението ми. „Кълна се в аллаха, господине мой — възкликна той, — твоята история е чудна и дивна твоята работа, но слава на аллах, който ни събра с тебе и ти върна твоите стоки и имущество.“ И тогава се разпоредих умело със стоките си; моят товар ми донесе в това пътешествие голяма печалба и аз се зарадвах много, и се поздравих със спасението си и с връщането на богатствата ми. И ние търгувахме на островите, докато не достигнахме страните на Синд. И там продавахме и купувахме и видях аз в тамошното море много чудеса, които не могат да се изброят. И между онова, което видях в това море, имаше една риба с вид на крава и друга с вид на магаре и видях птици, които излизат от морските раковини и снасят яйца, и измътват пиленца на повърхността на водата, без никога да излязат от морето на сушата.
А след това продължихме Да пътуваме. И вятърът, и пътуването бяха добри, докато не стигнахме в Басра. И там прекарах малко дни, а след това отидох в град Багдад и се прибрах в своя квартал и когато дойдох у дома си, поздравих роднините, приятелите и другарите; и се радвах на своето спасение и възвръщане, и раздавах милостиня, и да¬рявах и обличах вдовици и сираци, и събирах приятелите си, и прекар-вах така времето си в ядене и пиене, развлечения и забави. Ето най-удивителното, което видях през това странствуване. А утре, ако рече великият аллах, ти ще дойдеш при мене и аз ще ти разкажа за четвъртото си пътешествие; то е по-чудно от онези пътувания.“
После Синдбад-мореплавателят заповядал по своя обичай да дадат на сухопътния Синдбад сто мискала злато и поръчал да сложат трапезата; и я сложили, и всички събрани вечеряли, като се чудели на разказа на Синдбад и на онова, което се било случило с него. А след вечерята всички се разотишли и Синдбад-хамалинът взел златото, кое¬то бил заповядал да му дадат Синдбад-мореплавателят, и си тръгнал, като се чудел на онова, което чул от Синдбад-мореплавателя. Той прекарал нощта у дома си, а когато настъпило утрото, станал и след като извършил утринната молитва, отишъл при Синдбад-мореплавателя. И Синдбад-мореплавателят го поздравил, и го посрещнал радостно и весело, и го поканил да седне до него; а когато дошли останалите другари на Синдбад, поднесли им ядене и всички яли и пили, и се разве¬селили, и тогава Синдбад почнал своя разказ.

Четвърто приключение:

„Знайте, братя, че когато се върнах в град Багдад, аз се срещнах с приятели и роднини и живях в най-голяма наслада, веселие и почивка. Забравих всичко, което се беше случило с мене. И моята зла душа ми подсказа да замина в чужди страни, и ми се прищя да завързвам дружба с разни хора и да продавам, и да трупам пари. И аз се реших на това, и купих прекрасни стоки, подходящи за морето, и като вързах много денкове, повече от друг път, заминах от Багдад за град Басра.
Аз сложих денковете си на един кораб и се присъединих към няколко знатни хора от Басра, и ние потеглихме на път. И корабът пътуваше с благословението на великия аллах по ревящото море, където се биеха вълните, и ние пътувахме така дни и нощи, като преминавахме от остров в остров и от море в море. Но един ден ни нападнаха ветрове, които духаха от разни страни, и капитанът хвърли котва и спря кораба посред морето, защото се страхуваше, че ще потъне в морската бездна.
И когато бяхме в това положение и молехме великия аллах, изведнъж връхлетя върху нас стремителен и силен вятър, който откъсна платната и ги раздра на парчета, и потънаха хората с всички денкове; и аз също взех да се давя заедно с давещите се, и плувах по морето половин ден, и вече се отказах от себе си, но великият аллах ми изпрати една дъска от разбития кораб и аз се качих на нея заедно с няколко други търговци. И ние се притискахме един към друг, и плувахме на тази дъска, като се оттласквахме с крака в морето, и вълните и вятърът ни помагаха.
И така прекарахме един ден и една нощ, а когато настъпи следващият ден, призори изви вятър срещу нас и морето забушува, и вълнението и вятърът се засилиха, и водата ни изхвърли на някакъв остров ; и ние бяхме умрели от голямото безсъние, умората, студа, глада, страха и жаждата.
И тръгнахме из този остров, и видяхме на него множество растения, и си похапнахме от тях, за да задържим духа в тялото. И прекарахме нощта на края на острова, а когато настана утро и засия слънцето, станахме и тръгнахме из острова, и в далечината се показа някаква постройка.
И тръгнахме към постройката, и вървяхме дотогава, докато не се спряхме пред портата; и когато стояхме там, изведнъж от портата излязоха тълпа голи хора и те не взеха да разговарят с нас, а ни хванаха и отведоха при своя цар. И той ни заповяда да седнем, и ние седнахме, и ни донесоха ястие, каквото не бяхме виждали в живота си. И душата ми не пожела това ядене, и аз ядох малко за разлика от другарите си — и заради това, че ядох малко от това ядене, аз по милост на великия аллах доживях досега.
И когато моите другари почнаха да ядат от това ядене, техният разум се помрачи, а външният им вид се промени; а след това им донесоха кокосово масло и ги напоиха и намазаха с него, и когато другарите ми изпиха това масло, очите им се избърнаха и те започнаха да ядат не така, както ядяха обикновено. И аз не знаех какво да мисля за това, и почнах да тъгувам за тях, и ме обхвана голяма грижа, гъй като много се страхувах от тези голи хора да не ми сторят зло.
И се вгледах в тях, и излезе, че те са магьосници, а царят на техния град людоед и всички, които дохождат при тях в града, които те виждат и срещат в долината или на пътя, отвеждат при своя цар, хранят ги с това ядене и ги мажат с това масло, и коремът на тези хора се разширява, за да могат да ядат много. И те изгубват ума си и заприличват на слабоумни, а магьосниците ги карат да ядат още повече от това ядене и масло, за да напълнеят, и после ги заколват и хранят с тях царя; а що се отнася до приближените на царя, те ядат човешко месо, без да го пекат, нито варят.
И щом видях това, почувствувах голяма скръб за себе си и за другарите си, а техният разум беше така замаян, че те не разбираха какво правят с тях.
И ги предадоха на един човек, и той ги взимаше всеки ден и ги извеждаше да пасат на острова като добитък; а аз от силен страх и глад станах слаб и болнав и месото ми изсъхна на костите; и магьосниците, като видяха моето положение, ме оставиха и забравиха.
И изведнъж аз се изхитрих и излязох от това място, и тръгнах по острова, като се отдалечих оттам, дето бях по-рано. И видях един пастир, който седеше на нещо високо сред морето, и се вгледах в него — и изведнъж виждам: това е човекът, на който бяха предали другарите ми, за да ги пасе.
И щом ме видя, този човек разбра, че владея ума си и не ме е постигнало нищо от онова, което е постигнало другарите ми, и ми направи отдалеч знак и рече: „Върни се назад и върви по пътя, който се пада от дясната ти страна. Ще излезеш на султанския път“. И аз се върнах назад, както ми беше казал човекът, и като видях отдясно път, тръгнах по него и вървях, без да си почивам — ту тичах от страх, ту вървях полека. И си отдъхнах, и вървях така, докато не се скрих от очите на оня човек, който ми посочи пътя, и слънцето се скри, и настъпи мрак.
И седнах да си почина, и исках да заспя, но сън не ме хващаше тази нощ от силен страх, глад и умора, а когато настъпи полунощ, станах и тръгнах из острова, и вървях дотогава, докато не изгря денят.
И настъпи утрото, и засия слънцето над хълмове и долини; а аз бях уморен и усещах глад и жажда. И взех да ям трева и растения, а после станах и тръгнах, и вървях така целия ден и цялата нощ; и всеки път, когато усетех глад, ядях растения.
И се скитах дни и нощи, а в зори на осмия ден погледнах и видях нещо далеч пред мене. И тръгнах към онова, което бях видял, и вървях дотогава, докато не стигнах до него след залез слънце; и тогава се вгледах в онова, което бях видял отдалеч, и се оказа изведнъж, че това е тълпа хора, които събират зрънца пипер; и се приближих, и като ме видяха, те побързаха да дойдат при мене и ме наобиколиха от всички страни, и попитаха: „Кой си и откъде си дошъл?“ — „Знайте, хора, че аз съм беден човек“ — отговорих аз. И им разказах за всички ужаси и бедствия, които се бяха случили с мене. И те рекоха: „Кълнем се в аллах, странна е тази работа! Как си се спасил от черните и как си минал покрай тях на този остров? Те са много и ядат хора, и никой не се спасява, и ни един човек не може да мине покрай тях“. И аз им разказах за онова, което ми се беше случило с черните, и как те взеха другарите ми и ги нахраниха с онова ядене, а аз не ядох от него, и хората ме поздравиха със спасението ми, и се зачудиха на онова, което се беше случило с мене.
И тези хора ме поканиха да остана с тях, а като свършиха работата си, донесоха ми хубаво ядене и аз ядох (а бях гладен) и си починах при тях известно време; а после ме взеха и ме качиха на една лодка, и ме прекараха на техните острови, в техните жилища.
И ме представиха на техния цар, и аз му пожелах мир и благоденствие, и той ми рече: „Добре дошъл!“ — и прояви към мене ува¬жение, и ме попита какво е станало с мене. И аз му разказах всичко, което беше се случило с мене от оня ден, когато излязох от град Багдад, до времето, когато дойдох при царя. И царят на тези хора, както и онези, които присъствуваха в неговата зала, се зачудиха много на моя разказ; а после царят ми заповяда да седна до него и аз седнах, и той заповяда да ми поднесат ядене, и го донесоха, и аз ядох толкова, колкото беше необходимо, и си измих ръцете, и поблагодарих на великия аллах за неговата милост, и му въздадох хвала. А после излязох от царя и се заскитах из града, и видях, че той е благоустроен, и има много жители и богатства, и там немалко са яденетата, пазарите и стоките, и продавачите, и купувачите; и се зарадвах, че съм достигнал до този град. И аз свикнах с тези хора и се ползвах от тях и царя им с уважение и по-голяма почит, отколкото жителите на неговото царство и велможите на неговия град.
И видях аз, че всички хора — и малки, и големи — яздят на чистокръвни коне без седла, и аз се зачудих на това, и попитах царя: „Защо, господарю мой, ти не яздиш на седло? Седлото дава отдих на конника и укрепва силата му“. — „А какво нещо е седлото? — попита царят. — Ние не сме виждали в живота си такова нещо и никога не сме яздили на него“. — „Ще ми разрешиш ли да ти направя седло? Ти ще яздиш на него и ще видиш колко е приятно това“ — рекох. И царят ми отговори: „Направи!“ Тогава рекох: „Заповядай да ми донесат малко дърва“. И царят заповяда да ми донесат всичко, което поискам, и аз повиках един човек дърводелец, и почнах да го уча как се изработват седла и как ги правят.
И взех вълна и я разчесах, и направих от нея кече, а после донесох кожа, облякох с нея седлото, придадох й блясък, а след това нагласих към седлото ремъчета и привързах към него подпръги.
А после повиках ковач и му описах как изглежда стремето, и ковачът изкова големи стремена, и аз ги полирах, и ги споих с олово, и вързах на тях копринени ресни и пискюли. И след това станах, доведох един кон от най-добрите царски коне и като превързах към него това седло, окачих стремената, турих юзда на коня и го отведох при царя. И седлото се хареса на царя и му допадна на сърцето, и той ми благодари, и възседна седлото, и го обзе от това голяма радост, и ми даде много пари за моята работа. И когато везирът на царя видя, че направих това седло, той поиска от мене още едно такова; и аз му направих същото седло, и всички велможи от управлението и притежатели на длъжности взеха да искат от мене седла, и аз им ги правех.
Аз научих дърводелеца да прави седла и стремена и ги продавах на велможите и господарите, и натрупах по такъв начин много пари, и моето място при тези хора стана голямо; и те ме обикнаха силно; и заех аз високо положение при царя и неговите приближени, и велможите на града, и знатните хора на царството.
И един ден седях при царя радостен; и както седях, царят изведнъж ми рече: „Знай, че ти стана един от нашите хора, ние не можем да се разделим с тебе и не сме в състояние да понесем твоето заминаване от нашия град. Аз искам от тебе нещо, в което ти ще ме послушаш“. — „А какво искаш от мене, царю? — попитах аз. — Аз ще те послушам, тъй като ти ми оказа милост и аз, слава на аллах, станах един от твоите слуги.“ — „Аз искам — рече царят — да ти дам една прекрасна жена, обладателка на богатство и красота. Ти ще се заселиш у нас завинаги и аз ще ти дам да живееш в моя дворец. Не ми възразявай и не отхвърляй думата ми.“
Като чух думите на царя, засрамих се и премълчах, и не му отговорих от велико смущение; и царят ме попита: „Защо не ми отговаряш, чедо мое?“ — „О, господарю — отговорих, — твое право е да заповядваш.“
И царят още същата минута прати да доведат съдията и свидетелите и ме ожени за една жена, благородна по сан и от висок род, с много пари и богатства, рядка хубавица и притежателка на чифлици, имущества и имения.
А после ми даде прекрасен отделен дом и ми подари прислуга, и ми определи заплата и дажба; и заживях аз в голямо спокойствие, веселие и радост, и забравих за всички тегла, затруднения и беди, кои¬то ме бяха сполетели. „Когато ида в родината си, ще взема жена си със себе си“ — помислих аз.
И обикнах жена си, и тя също ме обикна, и между нас настъпи съгласие. И живяхме така известно време, и аллах лиши от жена моя съсед, който ми беше приятел, и аз отидох при него, за да го утеша за загубата му, и видях, че той е угрижен и угнетен. И почнах да му изказвам съболезнованията си, и да го утешавам, и му рекох: „Не скърби за жена си! Великият аллах ще ти даде блага и жена, по-добра от нея, и твоят живот ще бъде дълъг“. И моят съсед заплака силно и ми рече: „О, приятелю мой, как ще се женя за друга жена и как ще ми даде аллах по-добра, когато ми остана да живея само един ден?“ — „Брате — отговорих му, — върни се към разум и не си предричай смъртта: нали си здрав и читав.“ „Приятелю мой — извика съседът ми, — кълна се в твоя живот, днес ти ще ме изгубиш и няма да ме видиш вече!“ — „Че как така!“ — попитах аз. И съседът ми отговори: „Днес ще погребват жена ми и мене заедно с нея в гроба. В нашата страна има такъв обичай: ако умре жената, погребват с нея мъжа й жив, а ако умре мъжът, с него погребват жива жена му, за да не се наслаждава от живота нито един от тях след съпруга си“. — „Кълна се в аллах — извиках аз, — това е много мръсен обичай и никой не може да го изтърпи !“
И докато водехме този разговор, изведнъж дойдоха много жители от града и почнаха да утешават моя приятел за загубата на жена му и неговия собствен живот. И взеха да обличат мъртвата според своя обичай. Те донесоха ковчег и понесоха в него жената (а мъжът й беше с тях) и излязоха от града, и стигнаха в някаква местност до планината, край морето; и тогава ние се приближихме и вдигнахме един голям камък, а под камъка се показа каменен капак, и те хвърлиха жената в отвора — и се оказа, че това е голям кладенец под планината.
А после доведоха мъжа й и като му вързаха гърдите с въже от пал¬мово лико, спуснаха го в този кладенец и заедно с него голяма стомна с прясна вода и седем питки. И когато го пуснаха, той отвърза въжето и измъкнаха въжето и покриха отвора на кладенеца със същия голям камьк както и по-рано и всички си отидоха, като оставиха моя приятел при жена му в кладенеца.
И рекох аз на себе си: „Кълна се в аллах, тази смърт е по-тежка от първата смърт!“ А после отидох при техния цар и рекох: „Господари), как така погребвате жив човек заедно с мъртъв във вашата страна?“ И царят отговори: „Такъв е обичаят в нашите страни: когато умира мъжът, ние погребваме заедно с него жена му, а когато умира жената, ние погребваме с нея жив мъжът й, за да бъдат нераз¬делни в живота и в смъртта ; и този обичай иде от нашите деди“. — О, царю, ами ако жената на един чужденец като мене умре — попи¬тах аз, — вие също ли тъй постъпвате с него, както постъпихте с оня човек?“ — „Да — отговори царят, — ние ги погребваме заедно с нея и постъпваме с него така, както видя.“
Когато чух от него тези думи, от огорчение ми се пръсна жлъчният мехур и моят ум се смути, и взех да се страхувам, че жена ми ще умре преди мене и ще ме погребат с нея приживе. Но после почнах да се утешавам : „Може пък аз да умра преди нея“.
И почнах да се разсейвам с някакви работи. Но мина малко време и жена ми заболя, и като поживя няколко дни, умря, и много жители дойдоха да ме утешат и да утешат роднините на жена ми за загубата й, и царят дойде да ме утеши според обичая. А после дойдоха да умият жена ми и я облякоха в най-хубавите й дрехи, накичиха я с украшения, огърлици, скъпоценни камъни и метали, а след като я облякоха, сложиха я в ковчега и я понесоха и тръгнаха с нея към онази планина, и повдигнаха камъка от отвора на кладенеца, и хвърлиха в него умрялата. А после до мене се приближиха всичките ми приятели и роднини на жена ми и взеха да се прощават с мене, а аз виках, застанал между тях: „Аз съм чужденец и нямам сили да по¬неса вашите обичаи!“ Но те не слушаха думите ми и не обръщаха внимание на приказките ми.
И ме хванаха, и насила ме вързаха, и завързаха с мене седем питки и стомна прясна вода, както се полагаше по обичая, и ме спуснаха в кладенеца, и изведнъж се оказа, че това е огромна пещера под планината. „Отвържи въжето!“ — рекоха ми те; но аз не се съгласих да се отвържа и те ми хвърлиха въжето, а после затвориха отвора на кладенеца с оня голям камък, който лежеше върху него, и си отидоха.
Аз видях в тази пещера много умрели, които издаваха зловонен и противен мирис, и взех да се осъждам за това, което бях направил, и извиках: „Кълна се в аллах, заслужавам всичко това, което се случи с мене!“ И престанах да отличавам нощта от деня, и ядях само тогава, когато гладът едва не ме разкъсваше, и не пиех, преди жаждата да стане много силна, защото се страхувах, че храната и водата ще се свършат.
И така живях, докато гладът не изсуши сърцето ми и не ме изго¬ри жаждата, и тогава седнах и като намерих опипом хляба, хапнах малко и пих няколко глътки вода. А след това се изправих на крака и тръгнах из тази пещера, и видях, че тя е широка, с празни пространства, и на земята й лежат много мъртъвци и кости, които гният отдавна. И си подредих едно местенце на края на пещерата, далеч от новите мъртъвци и взех да спя там, и храната ми се намали и ми остана много малко.
И ето веднъж спях, и се събудих от сън, и чух, че някой мърда в ъгъла на пещерата. „Какво ли може да бъде?“ — попитах се и станах, и тръгнах по посока на шума, като взех бедрената кост на умрял мъж; и когато оня, който шумеше, усети моето присъствие, той избяга и се оказа, че е див звяр. И аз вървях след него до средата на пещерата, и пред мене се появи светлина, която светеше от малка пролука като звезда и ту се появяваше, ту се скриваше.
И щом видях светлината, насочих се към онова място и като се приближих до него, видях през него светлината, която все повече се разширяваше. И се убедих тогава, че това е пролом в пещерата, който излиза навън, и си казах: „Или това е друг отвор, също такъв, какъвто е онзи, през който ме спуснаха, или на това място има пролом“. И като поразмислих, тръгнах по посока на светлината; и изведнъж се оказа, че това е дупка в билото на планината, която са пробили ди¬вите зверове. И те влизаха през нея на това място и ядяха умрелите, а после излизаха през тази дупка.
И когато видях това, духът ми се успокои и аз се уверих, че ще живея след смъртта, и се почувствувах като насън. И се трудих до¬тогава, докато не излязох през пролома; и се озовах на брега на солено море, на върха на голяма планина, която отделяше морето от острова и града, та никой не можеше да се добере до нея.
И възславих великия аллах, и му благодарих, и сърцето ми се развесели, а после се върнах през дупката в пещерата и изнесох цялата храна и вода, която бях натрупал. Взех дрехите на умрелите и навлякох някои от тях върху онези, които бяха на мене, и взех от умрелите много и различни огърлици, драгоценни камъни, бисерни верижки и накити от сребро и злато, украсени с разни метали и камъни. Завързах в дрехата си дрехите на мъртъвците и ги пренесох па планината, и стоях до морето, очаквайки аллах да прати кораб, който да мине покрай мене.
И ето, когато седях на брега на морето и размишлявах за съдбата си, изведнъж виждам — плава кораб посред ревящото море, където се бият вълните. И взех в ръка една бяла дреха от умрелите, и като я завързах за една тояга, изтичах на брега на морето и почнах да правя с тази дреха знаци на пътниците, докато те не хвърлиха по¬глед и не ме видяха, застанал на върха на планината. И те се приближиха до мене, и чуха моя глас, и ми пратиха лодка, в която имаше много хора, и когато дойдоха до мене, попитаха : „Кой си и защо седиш на това място? Как си достигнал тази планина, когато ние в жи¬вота си не сме видели да се приближи до нея никой?“ — „Аз съм търговец — отговорих им. — Корабът, на който пътувах, потъна, но аз се спасих на една дъска и с мене бяха нещата ми, и аллах облекчи излизането ми на това място с нещата благодарение на старанието и ловкостта ми.“ И те ме взеха със себе си в лодката, и натовариха всичко, което бях взел от пещерата и бях завързал в дрехите и саваните, и ме заведоха на кораба при капитана заедно с всичките ми неща. „Как си се промъкнал на това място — попита ме капитанът, — когато това е голяма планина, зад която стои голям град, а аз цял живот плавам по това море и минавам покрай тази планина, но не виждам на нея никого освен зверове и птици?“ — „Аз съм търговец — отговорих — и бях на един голям кораб, който се разби, и всичките ми неща — тези платове и дрехи — взеха да потъват, но аз ги сложих на една голяма дъска, останала от кораба, и моята съдба и щастие ми помогнаха да се изкача на тази планина.“
Аз не разказах на тези хора какво се беше случило с мене в гра¬да и пещерата, защото се страхувах, че на кораба може да се намери някой от този град. После предложих на стопанина на кораба много неща от моето имущество и му рекох: „Ти си виновник за моето спасение от тази планина, затова вземи от мене това за милостта, която ми оказа“. Но капитанът ми рече: „Ние от никого не взимаме нищо. Когато видим някой претърпял корабокрушение на брега на морето или на острова, ние го взимаме със себе си и го храним и поим, и ако той е гол, го обличаме, а когато стигнем в безопасно пристанище, даваме му нещо от себе си и му оказваме милост и благодеяние заради ве¬ликия аллах“.
И тогава аз му пожелах дълъг живот, и ние тръгнахме от остров към остров и от море в море, и аз се надявах да се спася, и се радвах на моето благополучие, но всеки път, когато помислех за времето, прекарано в пещерата заедно с жена ми, разумът ме напускаше. И ние благополучно достигнахме град Басра, и аз излязох в града, и останах там малко дни, а после отидох в град Багдад и се прибрах в своя квартал, и влязох в къщата си, и срещнах роднини и приятели, и ги попитах какво е станало с тях; и те се зарадваха на моето спасение, и ме поздравиха.
Ето най-чудното, което стана с мене при четвъртото пътешествие, но вечеряй с мене, брате мой, и вземи, което ти се пада по обичай, а утре ще дойдеш при мене и аз ще ти разкажа какво е станало с мене през време на петото пътешествие — то е по-чудно и удивително от предшествуващите.“
И после Синдбад заповядал да дадат на хамалина сто мискала злато, и заповядал да сложат трапезата; и всички вечеряли и се разотишли, като се чудели: всеки разказ бил по-страшен от предишния.
А Синдбад-хамалинът отишъл в жилището си и прекарал нощта Бесело и радостно, а когато изгряло утрото и засияло слънцето, станал и след като извършил утринната си молитва, тръгнал и стигнал в къ¬щата на Синдбад-мореплавателя. Той му пожелал добро утро и Синдбад-мореплавателят отговорил: „Добре дошъл!“ — и го поканил да седне до него. И когато дошли останалите негови другари, те похапнали и попийнали, и се повеселили, и се завързал помежду им разговор. И Синдбад-мореплавателят подхванал разказа си за онова, когто беше му се случило през време на неговото пето пътешествие.

Пето приключение:

„Знайте, братя, че когато се върнах от четвъртото пътешествие, аз потънах във веселие, радост и развлечения и забравих всичко, което бях изпитал: така силно се радвах на печалбата и дохода си. И моята душа ме придума да попътешествувам и да погледам чужди страни и острови, и станах аз, и като купих разкошни стоки, подходящи за морето, и свързах денкове, излязох от град Багдад и заминах в град Басра. И тръгнах по брега, и видях голям, висок и прекрасен кораб, и той ми се хареса, и аз го купих, и наех капитани и матроси, и Оставих робите и слугите си да ги надзирават. И сложих в кораба денковете си, и при мене дойдоха няколко търговци, и те сложиха денковете си в моя кораб, като ми заплатиха, и ние тръгнахме безкрайно весели и доволни, радвайки се на надеждата за благополучие и печалба. И ние пътувахме от един остров до друг и от едно море до друго, като гледахме островите и страните, и излизахме на сушата, и продавахме и купувахме, и продължавахме да пътуваме така, докато не достигнахме един голям остров, и този остров беше разоран и пуст. И на острова имаше бял купол с огромен обем, и ние излязохме да го видим, и изведнъж виждаме: това е голямо яйце на рух! И когато търговците се приближиха до него и го погледнаха (а те не знаеха, че е яйце на рух), почнаха да го удрят с камъни и яйцето се счупи, и оттам изтече много вода. И от яйцето се показа пилето на рух, и те го измъкнаха от яйцето, и го извлякоха оттам, и го заклаха, и получиха от него много месо : а аз бях през това време на кораба. И един от пътниците ми рече: „Стани, господине, и виж това яйце, което ти взе за купол.“ И аз станах, за да погледна, и видях, че търговците чупят яйцето. „Не правете това — викнах им, — ще дойде птицата рух, ще разбие нашия кораб и ще ни погуби!“ Но те не ме послушаха. И когато това стана, слънцето изведнъж се скри и денят потъмня, и над нас се появи облак, който засенчи въздуха. И ние вдигнахме глави, за да видим какво се е изпречило между нас и слънцето — и видяхме, че крилата на рух са затулили от нас слънчевата светлина и въздухът е потъмнял. А когато долетя рух, той видя, че яйцето му е счупено, и закрещя срещу нас, и долетя другарката му, и двете птици се завъртяха над кораба и завикаха срещу нас с глас, по-силен от гръмотевица. И аз извиках на капитана и на матросите и им рекох: „Отвържете кораба и търсете спасение, докато не сме загинали!“ И капитанът побърза, и когато търговците се качиха на кораба, отвърза го и ние тръгнахме покрай острова. И като видя, че ние сме отплавали по морето, рух се скри за някое време; и ние поехме по-нататък, и ускорявахме хода на кораба в желанието си да се спасим от птиците и да излезем от тяхната земя; но изведнъж птиците ни сподириха и се приближиха до нас, и в лапите на всяка имаше по един голям камък от планината. И рух хвърли върху нас камъка, който държеше, но капитанът отмести кораба настрана и камъкът падна наблизо в морето. И корабът се заиздига и заспуща (с такава сила падна камъкът в морето), и ние видяхме морското дъно от силата на удара му.
А после другарката на рух хвърли по нас камъка, който държеше (а той беше по-малък от първия), и камъкът падна върху кърмата на кораба и я разби, и кормилото се разхвърча на двайсет парчета. И всичко, което имаше на кораба, потъна в морето, а аз потърсих спасение от обич към живота и великият аллах ми прати дъска от разбития кораб, и аз се вкопчих в нея и седнах, и се залових да греба с крака, и вятърът, и вълните ми помагаха да се движа. А корабът потъна близо до един остров посред морето и съдбата ме изпрати на този остров; и аз се измъкнах на него с последен дъх на уста, почти мъртъв — такава силна умора усетих.
И лежах на морския бряг известно време, докато сърцето ми се успокои, и после тръгнах из острова и видях, че той прилича на райска градина: дърветата зеленееха в него, вадите се разливаха и птиците чуруликаха и прославяха оня, комуто принадлежат величието и вечността. И имаше на този остров много дървета и плодове, и разни цветя; и ядох от тези плодове, докато се наситих, и пих от тези вади, докато се напих, и тогава въздадох хвала на великия аллах.
И поседях така на острова, додето настъпи вечерта и дойде нощта, и тогава станах, почти убит от обхваналата ме умора и страх, и не чух на този остров гласове, и не видях никого. И лежах на острова до сутринта, а после се изправих на крака и взех да се разхождам между дърветата.
И видях един оросителен кладенец до ручей с течаща вода, а до него седеше красив старец; и беше този старец покрит с плащ от дървесни листа. И аз си рекох: „Може би този старец е от число¬то на потъналите, с които се разби корабът?“ — и се приближих до стареца, и го поздравих; а той ми отговори на поздрава със знаци и нищо не рече. „Старче — попитах го аз, — защо седиш на това място?“ И старецът поклати тъжно глава и ми направи знак с ръка, сякаш искаше да каже: „Вдигни ме на врата и ме пренеси на другата страна на кладенеца“. И аз си рекох: „Ще направя услуга на този човек и ще го пренеса там, където иска; а може би ще получа за това награда“. И се приближих до стареца, и го вдигнах на раменете си, и стигнах до това място, което ми беше посочил, а после му рекох: „Слез полека“; но той не слезе от раменете ми и обви шията ми с крака. Погледнах краката му и видях, че те са черни и корави като кожа на бивол.
И се изплаших, и исках да сваля стареца от раменете си, но той се беше вкопчил с крака в шията ми и взе да ме души така, че ми причерня пред очите, и аз изгубих съзнание и паднах на земята. И старецът повдигна крака, и почна да ме удря по гърба и по раменете, и аз усетих силна болка и се изправих на краката си, а старецът все Седеше на раменете ми и аз се уморих от него.
И той ми направи знак с ръка: „Иди при дърветата с най-хубави плодове!“ И ако аз не го слушах, той ми нанасяше с крака удари, по-силни от удари с бич, и през цялото време ми правеше знаци с ръка, като сочеше мястото, където искаше да отиде, а аз ходех с него. И ако се забавех, биеше ме и аз бях сякаш негов пленник.
И ние влязохме в горичката насред острова, и старецът не слизаше от раменете ми ни денем, ни нощем, а когато искаше да спи, обвиваше шията ми с крака и поспиваше малко, а после ставаше и ме биеше. И аз бързо ставах, и не можех да не му се покорявам, тъй като много изтърпях от него, и само себе си осъждах за онова, което бях претърпял.
И живях така, капнал от умора, и си думах: „Направих му добро, а то се обърна към мене в зло. Кълна се в аллах, цял живот вече
няма да правя никому добро!“ — И молех аллаха да ми прати смърт всеки час и всяка минута, така голяма беше умората ми. И прекарах така известно време; но ето че веднъж стигнах със стареца на едно място от острова и видях там много тикви, между които имаше и доста изсъхнали. И взех една голяма суха тиква, отворих я отгоре и я почистих, а после отидох с нея до една лоза и я напълних с грозде и запуших отвора, и оставих тиквата на слънцето няколко дни, докато гроздето не се превърна в чисто вино. И почнах всеки ден да пия от него, за да си помогна с него против умората от този пакостен шейтан, и всеки път, когато се опивах от виното, ставах по-решителен. И старецът ме видя веднъж, когато пиех, и ми направи знак с ръка, като ме питаше: „Какво е това?“ И аз му отговорих: „Това е прекрасно нещо, укрепва сърцето и развлича ума“. И взех да тичам и да танцувам със стареца между дърветата, и ме обхвана веселост от опиянението, и почнах да пляскам ръце и да пея и да се веселя. И като ме видя в това състояние, старецът ми направи знак да му подам тиквата, за да пие и той от нея, и аз се уплаших от него, и му дадох тиквата, и той изпи всичко, което беше останало, и я хвърли на земята.
И го обхвана веселие, и почна той да се върти на раменете ми, а после се опи и всичките му крайници и стави отслабнаха, така че той почна да се клатушка на раменете ми. И когато разбрах, че се е опил, посегнах към краката му и ги откопчих от шията си, а после се наведох и седнах, и го тръшнах на земята. И не ми се вярваше, че съм се избавил от онова положение, в което се намирах.
И се уплаших, че старецът ще се свести от опиянението и ще почне да ме оскърбява, и взех един голям камък, който лежеше между дърветата, и като се приближих до стареца, го хряснах по главата, когато спеше, и той издъхна. А после аз тръгнах из острова и стигнах до онова място на брега на морето, където бях по-рано. И поживях на този остров някое време, като се хранех с плодовете му и утолявах жаждата си от ручеите, и дебнех да видя кораб, който би минал наблизо. И ето веднъж седях и мислех за онова, което беше се случило с мене, и си рекох: „Да видим ще ме запази ли аллах здрав и читав и ще се върна ли в родината, и ще се срещна ли с роднини и приятели“. И изведнъж се показа кораб сред ревящото море, където се биеха вълните, и плаваше той, докато стигна до острова.
И слязоха пътници от кораба на острова, и аз се приближих към тях; и като ме видяха, те бързо-бързо дойдоха при мене и ме наобиколиха, и почнаха да ме разпитват какво е станало с мене и защо съм дошъл на този остров; и аз им разказах за моите теглила, и те се зачудиха много и рекоха: „Оня човек, който е седял на раменете ти, се нарича шейх на морето и никой от онези, които са попадали под краката му, не се е спасил освен тебе. Слава на аллах за твоето спасение!“
И после ми донесоха ядене, и аз ядох, докато не се наситих, и ми дадоха дрехи, които облякох; а после ме взеха със себе си на кораба, и ние пътувахме дни и нощи. И съдбата ни запрати към един град с високи постройки, дето всички къщи гледаха към морето — а този град се наричаше град на маймуните и когато настанеше нощ. жителите на този град излизаха от портите, които водеха към море¬то, качваха се в лодки и на кораби и нощуваха в морето, защото се страхуваха маймуните да не се спуснат през нощта от планините при тях. И аз излязох да погледам този град, и корабът си отиде, отплава, а аз не знаех това; и почнах да се разкайвам, че съм излязъл, и си спомних за другарите си и за всичко онова, което беше се случило с мене заради маймуните първия и втория път.
И седях печален, и плачех; и се приближи до мене човек от жителите на тази страна и ми рече: „Господине, ти като че си чужд в тези земи?“ — „Да — отговорих му, — аз съм чужденец и сиромах. Бях на кораба, който беше спрял на този бряг, и слязох от него, за да погледам града, а когато се върнах, не видях кораба.“ — „Стани — рече човекът, — ела с мене и се качи в лодката. Ако останеш в града през нощта, маймуните ще те погубят.“ — „Слушам“ — рекох и тозчас станах и се качих в лодката с хора, и те се отдалечиха на една миля от сушаха. И така прекараха нощта, и аз заедно с тях, а когато на¬стъпи утрото, върнахме се с лодката в града и излязохме, и всеки от нас тръгна по своята работа — такъв беше неизменният обичай. При всеки, който останеше през нощта в града, дохождаха маймуните и го погубваха, а през деня маймуните си отиваха от града. Те се хранеха с плодове в градините и спяха по планините до вечерта, а после се връщаха в града и този град се намираше в най-далечните страни на чернокожите.
Ето едно от най-удивителните неща, което се случи с мене в този град. Един човек, от онези, с които бях прекарал нощта в лодката, ми рече: „Господине, ти си чужд в тези земи, знаеш ли занаят, с кой¬то би могъл да поминуваш?“ — „Не, кълна се в аллах, брате, аз нямам занаят и не знам да правя нищо — отговорих. — Аз съм само търговец, притежател на пари и богатства, и имах царствен кораб, на¬товарен с много пари и стоки, и той се разби в морето, и потъна всичко, което имаше там, и аз се спасих от удавяне само по волята на аллах. Аллах ми прати една дъска, на която се качих, и благодарение на нея се спасих от удавяне.“ И този човек стана и ми донесе един чувал и рече: „Вземи този чувал и го напълни с камъчета и излез с тълпата градски жители, а аз ще те запозная с тях и ще им възложа да се грижат за тебе. Прави това, което правят те, и може би ще спечелиш нещо, което ще ти помогне да заминеш и да се върнеш в родината си“.
И после този човек ме взе и ме изведе от града, и аз набрах малки камъчета и напълних с тях чувала; и изведнъж виждам : тълпа хора излиза от града. И този човек ме запозна с тях и ме повери на тях, и рече: „Той е чужденец, вземете го със себе си и го научете да събира; може би той ще припечели нещо, за да се изхранва, а за вас това ще бъде награда“; и те рекоха: „Слушаме и сме съгласни!“ — и ме приветствуваха, и ме взеха със себе си, и всеки имаше от тях чувал като моя, пълен с камъчета. И ние вървяхме, докато не стигнахме една широка долина, където имаше много високи дървета, на които никой не можеше да се качи, и в тази долина имаше много маймуни, и като ни видяха, те побягнаха и се покатериха по дърветата. И хората почнаха да хвърлят по маймуните камъните, които имаха в чувалите си, а маймуните късаха от дърветата плодове и замерваха с тях хората.
И аз погледнах плодовете, които хвърляха маймуните, и изведнъж виждам — индийски орехи. И като видях какво правят тези хо¬ра, избрах едно голямо дърво, на което имаше много маймуни, и се приближих до него, и почнах да хвърлям камъни по тях, а маймуните почнаха да късат орехи и да хвърлят от тях по мене, и аз ги събирах, както правеха другите хора; и преди още да извадя всички камъни от моя чувал, аз бях вече набрал много орехи. А като свършиха работата си, хората събраха всичко, което имаха, и всеки от тях понесе, колкото можа, а после се върнахме в града и аз отидох при оня човек, моя приятел, който ме беше запознал с хората, и му дадох всичко, което бях събрал, и му поблагодарих за неговата доброта. „Вземи това — рече ми той — и го продай, и се ползвай от парите“. И ми даде ключ от едно помещение в къщата си, и рече: „Сложи на това място онези орехи, които са ти останали, и излизай всеки ден с хората, как¬то излезе днес, и от орехите, които ще донасяш, отбирай лошите и ги продавай, а останалите пази на това място: може би ти ще набереш толкова, че ще можеш да заминеш“. — „Да те възнагради великият аллах !“ — рекох му аз.
И почнах да правя така, както ми беше казал, и всеки ден пълнех чувала с камъни, и излизах с хората, и правех това, което правеха те, и хората почнаха да се грижат за мене, и ми посочваха дърветата, на които имаше най-много плодове.
И прекарах така известно време, и натрупах много хубави индийски орехи, и продадох голямо количество от тях и спечелих много пари, и почнах да купувам всичко, което виждах и което ми харесваше; и времето ми беше безоблачно, и навсякъде в града имах сполука, и продължавах да живея така.
И веднъж стоях на брега на морето, и към града се приближи кораб, и спря до брега, и на кораба имаше търговци със стоки, и те почнаха да продават и купуват индийски орехи и друго, и аз отидох при моя приятел и го осведомих за пристигането на кораба, и му ре¬кох, че искам да замина в родината си. „Ти самият ще си решиш“ — рече той. И аз се сбогувах с него, и му благодарих за неговата доброта към мене, а после отидох при кораба и като се срещнах с капи¬тана, наех от него кораба, сложих в него всички мои орехи и други неща и корабът отплава, и ние пътувахме от остров към остров и от море до море, и на всеки остров, дето спирахме, аз продавах орехи и ги разменях, и аллах ми даде в замяна на това повече от онова, което бях изгубил.
И ние минахме край един остров, дето имаше канела и пипер, и хората ни разправяха, че са виждали на всеки кичур пипер един голям лист, който му пазел сянка и го защищавал от дъжда, а когато дъждът преставал, отвивал кичура и увисвал отстрани. И аз взех със себе си от този остров много пипер и канела срещу индийските орехи. И ние минавахме покрай острова ал-Асират (а на този остров расте камарско алое), а след него покрай друг остров, по който трябваше да вървим пет дни (и там расте китайско алое, което е по-добро от камарското).
Жителите на този остров по начина на живота си и по вярата си стоят по-долу от жителите на острова с камарското алое: те обичат да развратничат и пият вино и не знаят що е азан и молитва.
А после наближихме местата, дето ловят бисери, и аз дадох на водолазите няколко индийски ореха и им рекох: „Гмурнете се за мой късмет!“ И те се гмурнаха в залива, и извадиха много големи и скъпи бисери, и ми рекоха: „Господарю наш, кълнем се в аллах, имаш голям късмет.“
И аз взех всичко, което те извадиха, на кораба, и ние отплавахме, и плавахме дотогава, докато не стигнахме Басра. И излязох в града, и останах там някое време, а после заминах оттам за град Багдад и се прибрах в своя квартал, и влязох в къщата си, и приветствувах роднините и приятелите си, и те ми честитиха спасението ми. И сложих в складовете всички стоки и неща, които бях занесъл, и обличах сираци и вдовици, и раздавах милостиня. И аллах ми даде четири пъти повече, отколкото бях изгубил. И забравих за всичко, случило се с мене, и изтърпяната умора заради голямата печалба, и се върнах към онова, което бях правил по-рано, като дружех и общувах с хората. Ето най-удивителното, което се случи с мене през време на петото пътешествие. А сега вечеряйте“.
Когато завършил вечерята, Синдбад-мореплавателят заповядал да дадат на Синдбад-хамалина сто мискала злато и Синдбад-хамалинът ги взел и си отишъл, като се чудел на тези работи. И прекарал нощта у дома си, а когато настъпило утрото, станал и извършил утринната молитва, и тръгнал, и дошъл в къщата на Синдбад-мореплавателя. Когато влг.зъл при него, пожелал му добро утро и Синдбад-мореплавателят го поканил да седне, и те през цялото време разговаряли, докато не дошли останалите му приятели. И поприказвали, и сложили трапезата, и взели да ядат, да пият и да се веселят и Синдбад-мореплавателят почнал да разказва за шестото пътешествие.

Шесто приключение:

Знайте, братя, любими и приятели, че когато се върнах от петото пътешествие, забравих всичко, което бях изпитал, като се радвах и се наслаждавах, и живеех в голямо щастие и радост.
И ето един ден седях много доволен, радостен и весел и изведнъж покрай мене мина тълпа търговци, по които личаха следи от пътешествие. И аз си спомних тогава деня на връщането ми и моята радост от срещата ми с роднините и от стъпването ми на родна земя, и поиска душата ма да попътешествува и да потъргува.
И купих ся прекрасни и разкошни стоки, пригодни за морето, и като натоварих денковете си, заминах от Багдад за град Басра. И видях голям кораб, на който имаше търговци и велможи с прекрасни стоки, и сложих денковете си заедно с техните в този кораб, и ние благополучно заминахме от град Басра. И пътешествувахме от място до място и от град на град и продавахме и купувахме, и разглеждахме чуждите страни, и щастието ни благоприятствуваше.
И ето, когато пътувахме, изведнъж капитанът на кораба почна да се вайка и да вика и свали от главата си чалмата, и почна да се удря по лицето и да си скубе брадата, и падна в трюма на кораба от силна скръб и огорчение. И около него се събраха всички търговци и пътници и го питаха: „Какво има, капитане?“ — и той им отговори: „Знайте, хора, че нашият кораб е сбъркал пътя и ние сме излезли от морето, в което бяхме, и сме влезли в море, където не знаем пътищата, и ако аллах не ни прати нещо, което да ни освободи от това море, ние всички ще изгинем“.
После капитанът се изправи на крака и се качи на мачтата, и искаше да спусне платната, и вятърът се засили и обърна кораба с кърмата напред, и кормилото се счупи близо до една висока планина. И слезе капитанът от мачтата, и извика: „Кълна се в аллаха, ние попаднахме в голяма беда и за нас няма вече спасение!“
И всички пътници взеха да се окайват и да се прощават един с друг, тъй като животът им беше свършил и надеждите им бяха изчезнали. И корабът свърна към тази планина и се разби в нея, и дъските му се пръснаха, и всичко, което беше на кораба, потъна, а търговците паднаха в морето и някои от тях се издавиха, а други се хванаха за планината и излязоха на нея. И аз бях между онези, които излязоха на планината, и видях, че тя се намира на голям остров, близо до който има много разбити кораби, и на острова по морския бряг се търкаляха разни богатства от разбитите кораби, и имаше там изхвърлени от морето на брега на острова много неща и имущества, които взимаха ума и разсъдъка на човека.
И излязох аз на този остров, и тръгнах по него, и видях на средата му ручей със сладка вода, която изтичаше от близкия склон на планината и изчезваше на другия й край; и всички пътници излязоха на тази планина и този остров, и се пръснаха по него, и изгубиха разума си, обсебени от нещата, които бяха видели на морския бряг. И аз видях по средата на този ручей множество разни скъпоценни камъни, метали, яхонти и големи царствени бисери, и те лежаха като камъчета в коритото на ручея, който течеше посред горичката, и цялото дъно на ручея блестеше от метали и други скъпоценности. И видяхме ние на този остров много китайско и камарско алое, и имаше на острова пълноводен извор от особен вид амбра, която от силния слънчев пек течеше като восък по бреговете на ручея и се разливаше по брега на морето.
И излизаха от морето зверове, и я поглъщаха, и се гмурваха с нея в морето; и амбрата се стопляше в корема им, а после те я из¬хвърляха от устата си в морето, и амбрата застиваше на повърхността на водата, и нейният цвят и вид се променяше.
И вълните я извърляха на морския бряг, и пътешествениците и търговците, които знаеха какво е амбра, я събираха и продаваха. Що се отнася до чистата непогълната амбра, тя течеше по бреговете на този ручей и застиваше на дъното му, а когато изгрееше слънце, почваше да тече и оставяше след себе си из цялата долина мирис като от мускус. А когато слънцето залязваше, амбрата застиваше на онова място, в което се намира суровата амбра, никой не може да се приближи и да проникне, тъй като планините обкръжават този остров, а ни¬кой не е в състояние да се изкачи на тях. Ние насъбрахме на брега на острова малко храна и почнахме да я пестим и да ядем всеки ден веднъж или дваж от страх, че храната ни ще се свърши и ние ще измрем от глад и страх. А онези от нас, които умираха, ние умивахме и завивахме в дрехите или тъканите, които морето беше изхвърлило на брега на острова, и от нас умряха много хора, и останаха живи само шепа хора. И най-сетне аз се оказах сам на този остров, и остана с мене малко храна; и почнах да се оплаквам и извиках: „Да бях умрял преди моите другари и те да ме умиеха и погребяха!“ И прекарах така още малко време, а после станах и си изкопах дълбока яма на брега на острова, и си помислих: „Когато отслабна и усетя, че е дошла смъртта, ще легна в този гроб и ще умра в него, и вятърът ще навее пясък върху мене и ще ме закрие, и така аз ще бъда погребан в гроба“. И взех да се осъждам, задето съм излязъл от родината си и съм тръгнал по чужди страни след всичко, което пренесох първия, втория, третия, четвъртия и петия път, и нямаше пътешествие, в което да не бях изпитал по-тягостни ужаси от предишните. И не вярвах, че ще се спася, и се каех, задето съм пътешествувал по морето, и отново правех това; а не се нуждаех от пари и от онова, което имах, не можех да похарча дори половината през остатъка от живота си.
И помислих, и рекох: „Кълна се в аллах, тази река трябва да има начало и край и на нея непременно трябва да има място, през което може да се излезе в населена страна. Ще взема правилно реше¬ние, ако си направя малка лодка в такъв размер, че да мога да седна в нея и я пусна по реката, и ако намеря освобождение, това ще бъде по волята на великия аллах, а ако не намеря, по-добре да умра в тази река, отколкото тук“.
После станах и тръгнах да събирам по острова греди и клони от китайско и камарско алое, и ги връзвах на морския бряг с въжета от разбитите кораби. И донесох еднакви дъски от корабите, и ги сложих върху тези греди, и си направих лодка, широка колкото реката или по-малка от нейната ширина, и здраво ги завързах.
И взех със себе си благородни метали, скъпоценни камъни, богатства, големи бисери и по нещо от всичко друго, което имаше на острова, а също тъй сурова амбра и сложих всичко това в лодката заедно с всичко, което бях събрал, и с останалата ми храна, а после пуснах тази лодка в реката и сложих от двете й страни две тояги вместо весла. И тръгнах с тази лодка по реката, без да се спирам, към онова място под планината, в което се вливаше реката. И вкарах лодката в този проход, и се оказах под планината в дълбок мрак, и лодката ме отнасяше по течението в теснината под планината, където страните на лодката почнаха да се търкат о бреговете на реката, и аз се блъсках с глава в сводовете на клисурите, и не можех да се върна назад. И почнах да се коря за онова, което съм направил със себе си, и помислих: „Ако това място стане твърде тясно за лодката, тя едва ли ще излезе от него, а не може да се върнем назад и аз без¬друго ще загина тук“.
И легнах в лодката с лице надолу — така ми беше тясно в реката, — и продължавах да се движа, като не отличавах нощта от деня поради мрака, който ме заобикаляше под планината. И продължавах да пътувам по тази река, която ту се разширяваше, ту се стесняваше, и тъмнината силно ме измори, и ме обори дрямка от силно огорчение. И аз заспах в лодката, и продължаваше тя да ме вози, докато спях; а после се събудих и изведнъж видях около себе си светлина. И тогава отворих очи и видях просторна местност, и моята лодка беше привързана към брега на острова, и наоколо ми стоеха тълпа индийци и абисинци. И щом видяха, че станах, те се приближиха и заприказваха с мене на своя език, но аз не разбирах какво говорят и мислех, че това е сън — така големи бяха моята мъка и моето огорчение. И когато те заговориха с мене, аз не разбрах тяхната реч и не им отговорих нищо; тогава към мене приближи един човек и ми рече на арабски език: „Мир на тебе, брате наш ! Кой си ти, откъде си дошъл и по каква причина си пристигнал на това място? Къде си влязъл в тези води и каква страна има зад тази планина ? Ние знаем, че никой не може да дойде оттам при нас“. „А кои сте вие и каква е тази земя?“ — попитах аз. И човекът ми каза: „Брате мой, ние сме собственици на посеви и горички и дойдохме да поливаме нашите гори и посеви, и видяхме, че спиш в лодката, и я уловихме, и я завързахме, като очаквахме да се събудиш спокойно. Разкажи ни по коя причина си дошъл на това място“. „Заклинам те в аллах, господине — рекох му, — донеси ми нещо за ядене, аз съм гладен, а после ме питай за каквото искаш.“ И той бързо ми донесе храна, и аз ядох, докато се наситих, и си починах, и страхът ми се успокои, и смелостта ми се върна. И рекох : „Слава на аллах!“ — и се зарадвах, че съм излязъл от реката и съм стигнал до тези хора, и им разказах за всичко, което беше се случило с мене, и за изпитаното в тази тясна река, а после тези хора заприказваха помежду си и рекоха: „Ще го вземем без друго със себе си и Ще го покажем на нашия цар — нека той му разкаже за всичко, случило се с него“.
И те ме взеха със себе си, и поведоха заедно с мене лодката ми с всички пари, богатства, скъпоценни камъни, благородни метали и накити, които имаше в нея, и ме заведоха при своя цар. И царят ме поздрави, и рече: „Добре дошъл!“ — и ме попита за положението ми, и аз му разказах за всички работи, които бяха станали с мен, от край до край, и царят се зачуди много на този разказ, и ми честити спасението. И после аз излязох, и донесох от лодката много метали, скъпоценни камъни, алое и сурова амбра, и подарих това на царя, и той прие от мене този подарък, и ми оказа голямо уважение. Той ме настани у себе си, и аз завързах приятелство с най-добрите хора, и те ме издигнаха, и аз не напущах царския дворец. И хората, които пристигаха на този остров, ме питаха за моята родина и аз им разказвах за нея, и също ги питах за техните страни, и те ми разказваха. И веднъж царят ме попита за положението на родината ми и за управлението на халифа, и аз му разказах за неговата справедливост и закони, и царят се зачуди на делата му, и рече: „Кълна се в аллах, деянията на халифа са разумни и поведението му е угодно на аллах! Ти ме накара да го обикна и аз искам да приготвя за него подарък и да го пратя с тебе“. — „Слушам, господарко наш ! Аз ще му занеса подаръка и ще му разкажа, че ти искрено го обичаш“ — отговорих аз.
И ето веднъж седях в царския дворец, и чух, че някои хора от града приготовляват кораб и се канят да отпътуват с него в град Басра. „Това пътуване с тези хора е добре дошло за мене!“ — рекох си аз и бързо, още същия час, целунах ръка на царя и му обадих за желанието си да замина с тези хора на кораба, който те бяха приготвили, тъй като бях затъгувал по близките и роднините си.
„Ти сам ще решиш — рече царят. — Ако искаш да останеш при нас, остани ; твоето стоене у нас ни доставя радост.“ — „Кълна се в аллах, господарко — отговорих, — ти ме обсипа с твоите милости и благодеяния, но мене ми домъчня за близките, родината и семейството.“ И като чу думите ми, царят повика търговците, които бяха при¬готвили кораб, и им поръча да се грижат за мене. Той ми даде много подаръци и плати вместо мене за кораба, и прати с мене голям подарък за халиф Харун ар-Рашид в град Багдад; и после аз се сбогувах с царя и с всичките ми приятели, и седнах на кораба с търговците, и ние потеглихме.
И вятърът през време на пътуването беше добър, и ние пътувахме от море в море и от остров към остров, докато не стигнахме благополучно в град Басра. И аз слязох от кораба, и останах в Басра няколко дни и нощи, докато се приготвих, а после натоварих денковете си и заминах за град Багдад, средище на света.
И влязох при халиф Харун ар-Рашид, и му поднесох този подарък, и му разказах за всичко, случило се с мене, а после сложих всичките си богатства и неща в складовете и отидох в своя квартал; и дойдоха при мене роднините и приятелите ми, и аз раздадох на всички роднини подаръци, и почнах да давам милостиня. А след известно време халифът прати да ме повикат и взе да ме разпитва каква е причината на този подарък и откъде е той. И аз му рекох: „О, повелителю на правоверните, кълна се в аллах, не знам нито името на онзи град, отдето е този подарък, нито пътя за него, но когато потъна корабът, на който бях, аз излязох на острова и си направих лодка, и се спуснах с нея по реката, която течеше през средата на острова“. И разказах на халифа за случилото се с мене през време на това пътешествие ; и халифът се учуди много, и заповяда на летописците да запишат моя разказ и да го сложат в хазната, за да извлече от него поука всеки, който го види.
А после той ми оказа голямо уважение и аз живях, като се веселях и развличах, и ето какво се случи с мене през време на шеетото ми пътешествие, братя. Ако рече великият аллах, утре ще ви разкажа за седмото си пътешествие; то е още по-странно и чудно от всички предшествуващи“. И после Синдбад казал да сложат трапезата, и всички вечеряли, и той заповядал да дадат на Синдбад-хамалина сто миска-ла злато ; и Синдбад-хамалинът ги взел, и си тръгнал, и всички гости също си отишли, като се чудили много. А Синдбад-хамалинът прека¬рал нощта в жилището си и после извършил утринната молитва, и отишъл в къщата на Синдбад-мореплавателя, и дошли останалите госги; а когато всички се събрали, Синдбад-мореплавателят започнал да разказва за седмото пътешествие.

Седмо приключение:

„Знайте, хора, че когато се върнах от шестото пътешествие, аз почнах да живея отново така, както живях преди това, като се весе¬лях и се наслаждавах, и така прекарах някое време.
И поиска моята душа да погледа чужди страни, и да попътува по морето, и да завърже дружба с търговци, и да послуша разкази ; и се реших аз, и вързах денкове от разкошни стоки, и ги откарах от град Багдад в град Басра. И видях кораб, готов да отпътува, на който имаше тълпа богати търговци, и се качих на кораба, и се сприятелих с тях, и ние заминахме здрави и читави. И вятърът беше за нас добър, докато не пристигнахме в град, наречен град Китай, и изпитах¬ме там голяма радост и веселие, и разговаряхме един с друг за пътуването и търговията.
И изведнъж духна откъм носа на кораба стремителен вятър, и заваля дъжд, така че ние покрихме денковете с кече и платно, защото се страхувахме, че стоките ще се похабят от дъжда, и се замолихме на великия аллах да пръсне постигналата ни беда. И капитанът на кораба стана, и като си стегна пояса, подбра пешовете на дрехата си и се качи на мачтата, и погледна наляво и надясно, а после търговците на кораба, и взе да се удря по лицето, и си изскуба брадата. „Какво има, капитане?“ — попитахме го ние; и той отговори: „Молете великия аллах да ни спаси от онова, което ни е постигнало! Простете се един друг и знайте, че вятърът ни надмогна и ни захвърли в последното море на света.“
И после капитанът слезе от мачтата и като отвори своя сандък, извади оттам една торба и я развърза, и изсипа оттам прах, подобен на пепел, и намокри праха с вода и като почака малко, помириса го, а после извади от сандъка малка книжка и чете в нея, и ни рече: „Знайте, пътници, че в тази книга има чудни неща, които показват, че всеки достигнал тази земя, ще загине. Тази земя се нарича Климат на царете и в нея се намира гробът на нашия господар Сулейман, син на Дауд (мир и на двамата!). И там се въдят змии с огромно тяло, ужасни на вид, и щом някой кораб достигне тази земя, излиза от морето риба и го поглъща с всичко, което има на него“.
Чули от капитана тези думи, ние се зачудихме много на разказа му; и преди да свърши още капитанът думите си, корабът почна да се издига върху водата и да се спуща, и ние чухме страшен вик, приличащ на боботеща гръмотевица. И се изплашихме, и се убедихме, че ей сега ще загинем. И изведнъж се приближи до кораба риба, подобна на висока планина, и ние се уплашихме от нея, и почнахме да се окайваме, и се приготвихме да мрем, и гледахме рибата, като се чудехме на ужасяващия й вид. И изведнъж се приближи към нас още една риба, а ние не бяхме видели по-огромна риба от нея и взехме да се прощаваме помежду си, плачейки за себе си.
И изведнъж се приближи трета риба, още по-голяма от първите две, и тогава престанахме да разбираме, и умът ни беше зашеметен от силен страх. И тези три риби взеха да се въртят около кораба, и третата риба зина уста, за да глътне кораба с всичко, което имаше на него, но изведъж духна голям вятър и вдигна кораба, и го запрати върху една голяма планина, и корабът се разби, и всичките му дъски се разхвърчаха, и всички Денкове и търговци, и пътници потънаха в морето. И аз свалих всичките си дрехи, така че на мене остана само една риза, и поплувах малко, и настигнах една дъска от разбития ко-раб и се вкопчих за нея, а после се покачих на тая дъска и седнах на нея, и вълните и ветровете си играеха с мен на повърхността на водата, ту ме издигаха, ту ме сваляха, а аз се държех здраво за дъската и изпитвах силна мъка, уплаха, глад и жажда.
И взех да се осъждам за онова, което направих, и си казвах: „О, Синдбаде, о, мореплаватели), ти още не си се разкаял и всеки път изпитваш бедствия и умора, но не се отказваш от пътуването по море, а ако се откажеш, твоят отказ е лъжлив. Затуй търпи онова, което изпитваш, ти си заслужил всичко, което ти се случва. Всички твои теглила произтичат от твоята алчност — нали имаш достатъчно много пари“.
И аз се върнах към разума и си рекох: „В това пътешествие аз се кая пред великия аллах искрено и няма да пътешествувам, и през целия си живот няма да споменавам дума за пътешествие“.
И аз не преставах да моля аллах и да плача, като си спомнях в какво спокойствие и радост живеех. И прекарах така първия ден, и втория, и най-сетне излязох на един голям остров, дето имаше много дървета и вади, и почнах да ям плодове от тези дървета и да пия вода от вадите, докато се съживих.
И после тръгнах из острова, и видях на противоположния му край голям поток със сладка вода, но течението на този поток беше силно. И си спомних за лодката, с която бях пътувал по-рано, и си рекох: „Без друго ще си направя такава лодка, може да се спася пак. Ако се спася, желаното е достигнато и аз се разкайвам пред великия аллах, и няма да пътешествувам, а ако загина — сърцето ми ще си отдъхне от умора и труд“. И после станах, и взех да събирам клони от дърветата — скъпо сандалово дърво, подобно на което не може да се намери (а аз не знаех, че е такова); и като набрах такива клони, намерих клончета и трева и като ги усуках във вид на въже, вързах с тях лодката си и си рекох: „Ако се спася, ще го дължа на аллах!“
И се качих в лодката, и тръгнах с нея по потока, и стигнах до другия край на острова, а после се отдалечих от него и като напуснах острова, плавах един и друг, и трети ден. И все лежах, и нищо не ядях през това време, а когато ми се припнеше, пиех от потока. И лодката доплава с мене до една висока планина, под която се вливаше реката; и там видях това, уплаших се, че ще се случи същото, което се случи миналия път в предишната река, и исках да спра лодката и да изляза от нея на планината, но водата надделя и повлече лодката, и лодката се понесе под планината, и като видях това, убедих се, че ще загина. А лодката измина малко разстояние и излезе на просторно място; и изведнъж виждам: пред мене голяма река и водата бучи с шум, подобен на гръм, и лети като вятър. И се хванах с ръце за лодката от страх, че ще изскоча от нея, и вълните играеха с мене, като ме подхвърляха насам-натам посред реката: и лодката се спущаше с течението на водата по реката, и аз не можех да я задържа, и не бях в състояние да я насочвам към сушата. И най-сетне лодката се спря с мене до един голям град с прекрасни постройки, в който имаше много народ. И когато хората видяха, че се спущам с лодката по течението сред реката, те хвърлиха мрежа и въжета в лодката и изтеглиха лодката на суша, и аз паднах сред тях като мъртъв от силен глад, безсъние и страх.
И от събраните насреща ми излезе човек, стар на години, велик шейх, и ми рече: „Добре дошъл!“ — и метна върху мене прекрасни дрехи, с които аз закрих срамотата си; а после той ме взе и тръгна с мене , и ме отведе на баня; донесе ми съживителен напитък и прекрасни благовония. А когато излязохме от банята, отведе ме в къщи и обитателите на къщата му ме зарадваха, и той ме тури да седна на почетно място, и ми приготви разкошни ястия, и аз ядох, докато се наситих, и прославях великия аллах за спасението си.
А след това слугите ми донесоха гореща вода и аз си измих ръцете, и робините донесоха копринени кърпи, и аз си обърсах ръцете, и си изтрих устата; и после шейхът тозчас стана, и ми отреди отделно, уединено помещение в къщата си, и заповяда на слугите и слугините да ми прислужват и да изпълняват всичките ми желания, и слугите почнаха да се грижат за мене.
И живях така у този човек три дни, и ядох хубаво, и хубаво пих. и вдъхвах прекрасни ухания, и душата ми се върна, и страхът ми утихна, и сърцето ми се успокои. А когато настъпи четвъртият ден, шейхът дойде при мене и ми рече: „Ти ни възвесели, чедо мое! Слава на аллах за спасението ти! Искаш ли да дойдеш с мене на брега на реката и да слезеш на пазара? Ти ще продадеш стоката си и ще получиш пари, и може би ще купиш с тях нещо, с което ще почнеш да търгуваш“.
И аз помълчах малко, и си помислих: „А откъде стока у мене и защо говори той така!“ А шейхът продължи: „Не скърби и не се замисляй чедо! Да идем на пазара; и ако видим, че някой дава за стоката ти цена, на която си съгласен, аз ще взема парите за тебе, а ако стоките не донесат нищо, което да те задоволява, аз ще ги сложа в складовете си и ще ги държа там, докато настъпят дните за покупка и продажба“. И аз помислих и рекох на разума си: „Послушай го, за да видим за каква стока говори той“; и после рекох: „Слушам и съм съгласен. Онова, което ти правиш, е благословено и не може чо¬век да ти възрази в нищо“.
И после тръгнах с него на пазара, и видях, че той е разглобил лодката, с която бях дошъл (а лодката беше от сандалово дърво), и видях посредника, който се стараеше да продаде дървото.
И дойдоха търговци, и взеха да наддават за лодката, докато цената й не достигна хиляда динара, а после търговците престанаха да наддават и шейхът се обърна към мене, и рече: „Слушай, чедо мое, такава е цената на твоята стока в такива дни като този. Ще я продадеш ли на тази цена, или ще чакаш и ще я сложа аз в складовете си, докато дойде време да се увеличи цената й?“ — „Ти знаеш по-добре от мене, прави каквото искаш“ — отговорих аз; и старецът рече: „Ще ми продадеш ли ти, чедо, това дърво, ако прибавя сто динара злато към онова, което дадоха за него търговците?“ — „Да — отговорих, — ще ти продам тази стока.“ И тогава старецът заповяда на слугите си да занесат дървото в неговите складове, и аз се върнах с него в къ¬щата му. И ние седнахме, и старецът ми брои всички пари за дървото, и заповяда да донесат кесии, и сложи в тях парите, и ги заключи с железен катинар, ключа от който ми даде.
А след няколко дни и нощи старецът ми рече: „Чедо мое, ще ти предложа нещо и искам ти да ме послушаш“. — „А какво е то?“ — попитах го аз. И шейхът отговори: „Знай, че аз съм стар и нямам дете от мъжки пол, но имам млада дъщеря, обладателка на големи пари и красота, и искам да я омъжа за тебе, за да останеш с нея в нашата страна; а по-късно ще ти дам във владение всичко, което имам, и всичко, което владеят ръцете ми. Нали съм стар, ти ще заемеш моето място“. И аз премълчах и не казах нищо, а старецът рече: „Послушай ме, чедо мое, с онова, което ти говоря, аз ти желая доброто. Ако ти ме послушаш, ще те оженя за дъщеря си и ти ще ми станеш наместо син, и всичко, което е в ръцете ми и ми принадлежи, ще бъде твое, а ако искаш да търгуваш и да заминеш в родината си, никой няма да ти попречи, ти имаш парите си на ръка. Прави така, както поискаш и избереш“. — „Кълна се в аллах, чичо мой шейх, ти ми стана наместо баща и аз изпитах много ужаси, и не ми остана ни мнение, ни знание! — отговорих аз. — Ти ще кажеш какво да направя.“ И тогава шейхът заповяда на слугите си да доведат съдия и свидетели, и те ги доведоха, и той ме ожени за дъщеря си, и вдигна за йас великолепен пир и голямо тържество. И ме въведе при дъщеря си, и аз видях, че тя е безкрайно красива, и има строен стан и множество накити, дрехи, скъпи метали, огърлици и скъпоценни камъни, които струват хиляди-хиляди жълтици. И когато влязох при тази девойка, тя ми хареса и възникна между нас любов, и преживях известно време в голяма радост и веселие.
И бащата на девойката се представи пред лицето на великия аллах, и ние го облякохме и погребахме, и аз сложих ръка на всичко, което той имаше, и всичките му слуги станаха мои слуги. И търговците ме назначиха на неговото място, а той беше техен старейшина и ни един от тях не добиваше нищо без знанието и разрешението му, тъй като той беше техен шейх — и аз заех мястото му. И когато почнах да общувам с жителите на този град, видях, че видът им се мени всеки месец и на раменете им се появяват криле, с които те отлитат към небесните облаци, и остават да живеят в този град само децата и жените; и си рекох: „Когато дойде началото на месеца, ще помоля някого от тях и може би те ще ме отнесат там, където сами отиват“.
И когато дойде началото на месеца цветът на жителите на този град се промени и видът им стана друг, и отидох аз при един от тях и рекох: „Заклинам те в аллах, отнеси ме със себе си и аз ще погледам и ще се върна заедно с вас“. — „Това е невъзможно“ — отговори той. Но аз не преставах да го придумвам, докато той не ми направи тази милост, и аз се срещнах с този човек, и се залових за него, и той полетя с мене във въздуха, а аз не бях обадил за това на никого от домашните или приятелите си.
И този човек летя с мене, а аз седях на раменете му, докато той не се издигна с мене високо във въздуха, и аз чух славословие на ангелите в купола на небосвода, и се зачудих на това, и извиках: „Хвала на аллах, да бъде славата му!“
И преди още да завърша славословието си, от небето падна огън и едва не изгори тези хора. И всички те се спуснаха и ме хвърлиха на една висока планина, разгневени силно срещу мене, и отлетяха, и ме оставиха, и аз останах сам на тази планина, и почнах да се осъждам за онова, което направих, и извиках: „Всеки път, щом се освободя от беда, попадам в още по-жестока“.
И останах на тази планина, не знаейки накъде да се запътя; и изведнъж покрай мене минаха двама младежи, подобни на луни, и в ръката си всеки държеше златна патерица, с която се подпираше. И се приближих аз до тях, и ги поздравих, и те ми отговориха на поздрава, й тогава им рекох: „Заклинам ви в аллаха, кои сте и каква е вашата работа?“ И те ми отговориха: „Ние сме роби на великия аллах“ — и ми дадоха патерица от чисто злато, и си отидоха. И аз останах на върха на планината, като се подпирах с патерицата и мислех за тези младежи.
И изведнъж изпод планината изпълзя змия, която държеше в устата си човек, погълнат до пъпа, и той викаше: „Който ме освободи, него аллах ще освободи от всяка беда!“
И се приближих аз до тази змия, и я ударих със златната патерица по главата, и тя изхвърли от устата си този човек.
И човекът се приближи до мене, и рече: „Щом твоите ръце ме спасиха от тази змия, аз няма да се разделя вече с тебе и ти ще ми бъдеш другар на тази планина“. — „Добре дошъл!“ — отговорих му аз; и ние тръгнахме по планината.
И изведнъж се приближиха до нас някакви хора, и аз ги поглед¬нах, и видях оня човек, който беше ме отнесъл на раменете си и летеше с мене.
И се приближих до него, и почнах да се оправдавам пред него и да го предумвам, и рекох: „Приятелю мой, не постъпват така приятелите с приятелите си!“ — и този човек ми отговори: „Ти ни погуби, като прославяше аллах на гърба ми!“ — „Не ми се сърди — рекох, — не знаех това, но сега никога няма да говоря.“
И този човек се съгласи да ме вземе със себе си, и ми постави условие, че няма да споменавам аллах и няма да го прославям, когато съм на гърба му. И той ме понесе, и полетя с мене както първия път, и ме отведе в жилището ми; и жена ми излезе насреща ми, и ме поздрави със спасението ми, и рече: „Пази се занапред да излизаш с тези хора и не води с тях дружба: те са братя на шейтаните и не знаят как да споменават великия аллах“. „А защо живееше с тях баща ти?“ — попитах аз; и тя ми рече: „Баща ми не принадлежеше към тях и не постъпваше така, както те; а според мене, щом баща ми е умрял, продай всичко, което имаме, и вземи за получените пари стоки, и замини за родината си при своите роднини, и аз ще дойда с тебе; не е нужно да седя в този град след смъртта на майка ми и баща ми“.
И взех аз да продавам нещата на този шейх едно след друго, като чаках някой да замине от този град, за да тръгна с него; и неколцина в града искаха да заминат, но не намираха кораб.
И те купиха греди, и си направиха голям кораб, и аз го наех заедно с тях, и им заплатих своя дял напълно, а после сложих на кораба жена ми и всичко, което имахме, и ние оставихме нашите владения и чифлици, и заминахме.
И пътувахме по море, от остров към остров, като преминавахме от море в море, и вятърът беше добър през цялото време на пътуването, докато благополучно пристигнахме в град Басра. Но аз не останах там, а наех друг кораб и прехвърлих на него всичко, което носех със себе си, и заминах за град Багдад, и се прибрах в своя квартал, и влязох в къщата си, и срещнах роднините и приятелите си. И сложих в складовете всичките си стоки; и роднините ми пресметнаха колко време съм бил на седмото пътешествие, и излезе, че са минали двайсет и седем години, така че те бяха престанали да се надяват на за¬връщането ми. А когато се върнах, разказах им за приключенията си и всички много се зачудиха на това, и ме поздравиха със спасението ми, и аз се заклех пред великия аллах да не пътешествувам по суша и по море след това седмо пътешествие, което сложи край на пътуванията ми и пресече моята страст към пътешествия. И възблагодарих на аллах, и го прославих, задето ме е върнал при роднините в родината ми. Виж, о, сухопътни Синдбаде, какво се случи с мене и какви бяха приключенията ми!“
И рекъл сухопътният Синдбад на Синдбад-мореплавателя: „Заклевам те в аллаха, не ми се сърди за онова, което направих спрямо тебе!“ И те живели в дружба и обич, и велико веселие до края на живота си.

Всяка вечер младият рибар влизаше навътре в морето и хвърляше мрежите си във водата.
Когато вятърът духаше от брега, той не улавяше нищо или съвсем малко, защото това беше лош, чернокрил вятър, и яростни вълни се надигаха насреща му. Но когато вятърът духаше към брега, рибата излизаше от дълбините и се заплиташе в дупките на мрежата му. Той я занасяше на пазара и там я продаваше.
Всяка вечер рибарят влизаше навътре в морето, а веднъж мрежата му беше така пълна, че едва можа да я изтегли в лодката. Той се засмя и си каза:
„Навярно съм уловил всичката риба, която плува, или съм впримчил някое чудовище за чудо и приказ, или някоя страхотия, която Великата кралица би пожелала да види.“ — И като напъна силите си, той затегли грубите въжета, докато дългите вени на ръцете му се издуха като линии от син емайл върху бронзова ваза. Той теглеше тънките въжета и все по-близо по-близо идваше кръгът от плоски коркове, докато най-сетне мрежата се издигна над водата.
Но в нея нямаше никаква риба, нито пък някое чудовище или ужасяващо същество, а само една малка, заспала русалка. Нейната коса беше като мокро златно руно и всеки отделен косъм като нишка от чисто злато в стъклена чаша. Нейното тяло беше бяло като слонова кост, от сребро и седеф беше опашката й, обвита със зелени морски водорасли. Ушите й бяха като морски раковини, а устните й — същински морски корали. Студените вълни заливаха студените й гърди и солта блестеше върху клепките й.
Тя беше толкова красива, че когато младият рибар я видя, ахна от изумление, протегна ръка и придърпа мрежата до себе си и като се наведе над борда, взе русалката в прегръдките си. Но щом я докосна, тя извика като изплашена чайка и се събуди, погледна го ужасена със своите, бледоморави аметистови очи и се опита да се отскубне. Но той я държеше така здраво притисната, та не се страхуваше, че ще си отиде.
И когато русалката разбра, че няма да може да избяга от него, разплака се и каза:
— Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствена дъщеря на царя, а моят баща е стар и самотен.
Но младият рибар отвърна:
— Няма да те пусна, ако преди това не обещаеш, че когато те повикам, ще идваш и ще ми пееш, защото рибата обича да слуша песните на морските хора и моите мрежи ще бъдат винаги пълни.
— Заклеваш ли се, че ще ме пуснеш, ако ти обещая това? — извика русалката.
— Заклевам се, че ще те пусна!- отвърна младият рибар.
И тя му обеща това, което той искаше, и се закле с клетвата на морските хора.
Тогава той отпусна ръцете си, които я притискаха, и тя потъна във водата, разтреперена от непонятен страх.
Всяка вечер младият рибар навлизаше навътре в морето и извикваше русалката, а тя се показваше от водата и му пееше. И докато тя пееше, всички риби-тон излизаха от дълбините, за да я слушат, а младият рибар хвърляше мрежите си и едни ловеше, а други пронизваше с копието си. И когато лодката се напълваше, русалката му се усмихваше и се гмурваше във водата. Но нито веднъж тя не се доближи до него, за да я докосне. Често той я викаше и я молеше, но тя не се съгласяваше и когато той се опитваше да я хване, тя се потапяше дълбоко във водата, както само тюлените могат да се потопяват, и повече не я виждаше този ден.
И с всеки изминат ден гласът й ставаше все по-сладък за неговите уши. Така сладък беше нейният глас, че рибарят забрави своите мрежи и своите хитрини и вече не се грижеше за работата си. С яркочервени перки и с изпъкнали златни очи рибите-тон преминаваха на цели пасажи, но той не ги забелязваше. Неговото копие лежеше неизползвано настрани, а кошниците от плетена тръстика бяха празни. С отворена уста и очи, замъглени от удивление, той седеше без работа в лодката и слушаше, слушаше, докато морските мъгли пропълзяваха край него и скитницата луна посребряваше мургавите му крака.
И една вечер той извика русалката и й каза:
— Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за свой жених, защото те обичам.
Но русалката поклати глава,
— Ти имаш човешка душа — отвърна тя. — Само ако пропъдиш душата си, тогава бих могла да те обичам.
И младият рибар си каза: „Каква полза имам от душата си? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Наистина, трябва да я пропъдя и ще стана най-щастливият човек!“ И от устата му се изтръгна радостен вик и като се изправи в изрисуваната лодка, той протегна ръце към русалката.
— Ще пропъдя душата си — извика той — и ти ще бъдеш моя невеста, а аз ще бъда твой жених. И в дълбините на морето ще живеем и всичко това, за което ми пееше, тогава ще ми покажеш, и всичко, което желаеш, ще правя и ние няма никога да се разделим.
А малката русалка се засмя от удоволствие и закри лицето си с ръце.
— Но как да пропъдя душата си? — извика младият рибар. — Кажи ми какво да направя и то веднага ще бъде сторено.
— Уви! Не зная! — отвърна малката русалка. — Морските хора нямат души. — И тя го погледна тъжно и изчезна в дълбините.
И младият рибар отиде на пазарището в града и вървеше бавно с наведена глава като човек, изпълнен с голяма скръб.
И когато търговците го видяха, че идва, те си зашушукаха, а един го пресрещна, извика го по име и му рече:
— Какво имаш за продан?
— Ще ти продам душата си — отвърна рибарят. — Моля ти се, купи я, защото ми е омръзнала. За какво ми е душата? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
Но търговците му се присмяха и казаха:
— За какво ни е човешка душа? Тя не струва пукната пара, Продай ни тялото си в робство и ние ще те облечем в морскосиньо, ще ти сложим пръстен върху пръста и ще те направим любимец на Великата кралица. Но не говори за душата, защото за нас тя е нищо и няма никаква стойност.
— И младият рибар отново се върна край морето и се замисли какво да прави.
Към пладне рибарят си спомни за един свой другар, който събираше морски водорасли. Той му бе разказвал за една млада магьосница, която живеела в една пещера на носа на залива и била много изкусна в магиите си. И той стана и се затича, и толкова голямо беше желанието му да се отърве от душата си, че облак прах се дигаше подире му, когато тичаше по пясъка на брега.
— По сърбежа на дланта си младата магьосница узна за неговото идване, засмя се и разпусна червените си коси. С червената коса, която я обгръщаше, тя застана пред входа на пещерата и в ръката си държеше клонче от цъфнал див бучениш,
— Какво ти липсва? Какво ти липсва? — извика тя, когато той дойде задъхан по стръмнината и се поклони, — Риба за мрежата ти при насрещен вятър? Аз имам една малка тръстикова свирка и когато свирна с нея, кефалите идват към залива. Но тя има цена, прекрасни момко, тя има цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Буря да потопи корабите и да изхвърли сандъците с несметни съкровища на брега? Аз имам власт над повече бури от вятъра и със сито и ведро вода мога да изпратя големите галери на дъното на морето. Но аз имам цена, прекрасни момко, аз имам цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Аз знам едно цвете, което расте в долината и никой освен мене не знае за него. То има пурпурни листа и звезда в сърцевината си, а неговият сок е бял като мляко. Ако само докоснеш с това цвете твърдите устни на кралицата, тя ще дойде с тебе и накрай света. И това има своята цена, прекрасни момко, това има своята цена. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Аз мога да счукам жаба в хаван и да направя питие, разбъркано с мъртва ръка. Напръскай с течността твоя враг, докато спи, и той ще се превърне в черна усойница и неговата рождена майка ще го убие. С колело мога да смъкна луната от небето и в един кристал мога да ти покажа смъртта. Какво ти липсва? Какво ти липсва? Кажи ми твоето желание и аз ще го изпълня. Но ти ще трябва да ми го заплатиш, прекрасни момко, ти ще трябва да ми го заплатиш!
— Моето Желание е много скромно — каза младият рибар. — Толкова е скромно, че търговците ми се присмяха и отказаха да го купят. Затова съм дошъл при тебе, макар хората да казват, че си зла, и каквато да е цената, аз ще я заплатя.
— Какво искаш? — попита магьосницата, като се приближи до него.
— Искам да пропъдя душата си — отвърна младият рибар.
Магьосницата пребледня, потрепера и скри лицето си в синьото наметало.
— Прекрасни момко, прекрасни момко — промълви тя, — това, което искаш, е ужасно!
Той тръсна кестенявите си къдрици и се изсмя: — Моята душа не значи нищо за мене — отвърна той. — Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.
— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа? — попита магьосницата и го погледна с хубавите си очи.
— Пет златни монети — отвърна той — и моите мрежи, и колибата от плет, където живея, и изрисуваната лодка, с която плавам. Само ми кажи как да се отърва от душата си и аз ще ти дам всичко, което притежавам.
Магьосницата се засмя подигравателно и го удари с клончето бучениш.
— Аз мога да превръщам есенните листа в злато — отвърна тя
и ако пожелая, мога да изтъка бледите лунни лъчи в сребро.
— Какво да ти дам тогава — възкликна рибарят, — щом твоята цена не е нито злато, нито сребро?
Магьосницата поглади косата му със своята тънка, бяла ръка.
— Ти трябва да танцуваш с мене, прекрасни момко — прошепна гя и му се усмихна при тези думи.
— Как, само това ли? — учуди се младият рибар и се изправи.
— Само това — отвърна тя и отново му се усмихна.
— Тогава при залез ще отидем да танцуваме на някое потайно място — съгласи се рибарят — и след като танцуваме, ще ми кажеш това, което искам да знам.
Магьосницата поклати глава.
— При пълнолуние, при пълнолуние — промърмори тя. После се огледа и ослуша. Не се чуваше никакъв друг шум освен шумът на
вълната, която долу гризеше гладките камъчета. Тогава магьосницата протегна ръка, привлече рибаря към себе си и доближи сухите си устни до ухото му.
— Тази нощ ги трябва да дойдеш навръх планината — прошепна тя. — Застани под клоните на габъра и ме чакай. Ако едно черно
куче изтича насреща ти, удари го с върбова пръчка и то ще се махне.
Ако ти се обади един бухал, не му отвръщай. Когато настъпи пълнолуние, аз ще бъда с тебе и ние ще танцуваме на тревата.
— Но ще се закълнеш ли, че ще ми кажеш как да пропъдя душата си? — запита я рибарят.
Магьосницата пристъпи напред а слънчевата светлина и вятърът зашумоля в червената й коса.
— Заклевам се в копитата на козела! — отвърна тя.
— Ти си най-добрата магьосница! — извика младият рибар. — И аз наистина ще танцувам с тебе тази нощ навръх планината. Стига да поискаше, бих ти дал злато или сребро. Но щом като такава е твоята цена, ти ще я получиш, защото тя е съвсем малка. — И той свали шапката си, поклони се дълбоко и изтича към града, изпълнен с голяма радост.
А магьосницата го следеше и когато той се загуби от погледа й, гя влезе в пещерата, взе едно огледало от кутия от кедрово дърво с резба и го сложи на поставка. После изгори върху запалените дървени въглища пред него върбинка и се вгледа във вълмата от пушек. Ала след малко стисна юмруци от яд.
— Той трябва да бъде мой! — промърмори тя. — И аз съм красива като нея!
Вечерта, когато луната изгря, младият рибар се изкачи навръх планината и застана под клоните на габъра. Като щит от излъскан метал кръглото море лежеше в краката му и сенките на рибарските лодки се движеха в малкия залив. Един голям бухал с жълтосернисти очи го извика по име, но той не му отвърна. Едно черно куче се спусна насреща му и заръмжа. Той го удари с върбовата пръчка и то заскимтя и избяга.
В полунощ пристигнаха магьосниците, като летяха във въздуха подобно прилепи.
— Вай! — изкрещяха те, щом кацнаха на земята. — Тук има някой, когото не познаваме! — И те задушиха наоколо, говореха помежду си и си правеха знаци.
Последна дойде младата магьосница с развята от вятъра червена коса. Тя носеше златотъкана дреха, бродирана с паунови очи, а на главата си имаше шапчица от зелено кадифе.
— Къде е той? Къде е той? — развикаха се магьосниците, когато я видяха, яля тя само се усмихна, изтича по габъра, хвана рибаря за ръка, изведе го на лунната светлина и двамата започнаха да танцуват.
Те се въртяха и въртяха, а младата магьосница подскачаше така високо, че той можеше да види яркочервените токчета на обувките й.
— По-бързо! — извика магьосницата и обви ръцете си около врага му, а нейният дъх парна лицето му.
— По-бързо, по-бързо! — викаше тя и земята сякаш се завъртя под краката му, и умът му се помъти. Той чу как магьосницата се смее, хвана я през кръста и я завъртя лудо около себе си.
Изведнъж в гората излая куче и танцуващите спряха. После магьосниците изпищяха като ястреби и отлетяха. Младата магьосница с червената коса също се опита да избяга, ала рибарят я хвана за китките.
— Няма да те пусна, докато не ми откриеш тайната.
— Каква тайна? — попита магьосницата, боричкаше се като дива котка и хапеше своите покрити с пяна устни.
— Ти знаеш — отвърна той.
Нейните тревистозелени очи се замъглиха от сълзи и тя каза на рибаря:
— Искай от мене всичко друго, само не и това!
Той се засмя и я стисна още по-силно.
И когато разбра, че няма да се откопчи, тя му пошепна:
— И аз съм толкова хубава, колкото дъщерята на морето, и приятна като тези, които живеят в синята вода! — И тя се заумилква в него и приближи лицето си до неговото. Но той я отблъсна начумерено и каза:
— Ако не удържиш на думата си, която ми даде, аз ще те убия като вероломна магьосница.
Тя пребледня като цвета на дивия рошков и потрепера.
— Нека бъде волята ти — промърмори тя. — В края на краищата това е твоята душа, а не моята. Прави с нея, каквото искаш! —И тя извади от пояса си малък нож с дръжка от зелена змийска кожа и му го даде.
— За какво ше ми послужи това? — попита я той учудено.
Тя помълча няколко мига и върху лицето и се изписа ужас. После отметна косата си от челото и като се усмихна странно, каза:
— Това, което хората наричат сянка на тялото, не е сянка на тялото, а е тялото на душата. Застани на морския бряг с гръб към луната и отрежи около краката сянката, която е тяло на твоята душа.
Тогава заповядай на душата си да те напусне и тя ще го стори. Младият рибар потрепера.
— Истина ли е това, което казваш? — прошепна той.
— Истина е и бих искала да не ти го казвам — извика магьосницата и се притисна разридана в коленете му.
Той я отстрани от себе си, остави я в буйната трева и като стигна ръба на склона, затъкна ножа в колана си и започна да слиза.
А душата му, която беше в него, го призоваваше:
— Чуй! Аз живях с тебе през всичките тези години и бях твой слуга. Не ме пропъждай сега, защото какво лошо съм ти сторила?
А младият рибар се изсмя :
— Ти не си ми сторила нищо лошо, ала аз нямам нужда от тебе — отвърна той. — Светът е широк, а има също и рай и ад, и неясният здрачен дом между тях. Върви, където искаш, но не ме безпокой, защото моята любов ме зове.
И неговата душа го умоляваше жалостиво, ала той не й обръщаше внимание и ловко скачаше от скала на скала бързоног като дива коза и най-сетне стигна равнината и жълтия бряг на морето.
С бронзови крака и ръце и строен като статуя, изваяна от елин, той застана на пясъка с гръб към луната и от пяната се протегнаха бели ръце, които го викаха, и от вълните се надигнаха неясни очертания, които му се поклониха. Пред него лежеше сянката му, която беше тялото на неговата душа, а зад него в медноцветния въздух висеше луната.
И душата му каза:
— Ако наистина ти трябва да ме пропъдиш, не ме отпращай без сърце. Светът е жесток, дай ми и сърцето си.
Рибарят поклати глава и се усмихна:
— С какво ще обичам моята любима, ако ти дам сърцето си?
— Моля те, бъди милостив! — каза неговата душа. — Дай ми сърцето си, защото светът е много жесток и аз се страхувам.
— Моето сърце принадлежи на любимата ми — отвърна рибарят, — затова не се бави, а тръгвай!
— А аз не трябва ли също да обичам? — попита душата.
— Отивай си, защото нямам нужда от тебе! — извика младият рибар и като взе малкия нож със зелена змийска кожа, отряза сянката около краката си, а тя се изправи, застана пред него и го изгледа. Приличаше съвсем на него.
Той се отдръпна назад, затъкна ножа в колана си и го обзе едно чувство на страхопочитание.
— Отивай си — прошепна той — и да не виждам повече лицето ги!
— Не, ние трябва пак да се срещнем — каза душата. Гласът й беше тих като на флейта, а докато говореше, устните й едвам се раздвижваха.
— Как ще ме срещнеш? — извика младият рибар. — Нали няма да ме последваш в дълбините на морето?
— Веднъж в годината аз ще идвам на това място и ще те повиквам — каза душата. — Може би ти ще имаш нужда от мене?
— Каква ли пък нужда ще имам от тебе? — извика младият рибар, — но нека бъде, както казваш. — И той се гмурна във водата и
тритоните надуха роговете си, а малката русалка излезе да го посрещне, обви ръце около врата му и го целуна по устата.
А душата стоеше на самотния бряг и ги наблюдаваше. И когато те изчезнаха в дълбините на морето, тя тръгна разплакана над блатата.
И след една година душата дойде на брега на морето и повика младия рибар, а той изплува от дълбините и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да ти разкажа, защото видях чудни неща.
И той се приближи, легна в плитчината, подпря глава на ръката си и се заслуша.
А душата му заразказва :
— Когато те напуснах, аз обърнах лице към изток и тръгнах натам.
От изток иде всичко, което е мъдро. Шест дни пътувах и на седмия, когато луната изгря, забелязах в равнината лагерен огън и се отправих към него. Група търговци седяха върху килими около огъня. Камилите им бяха вързани зад тях, а негри слуги опъваха палатки от щавена кожа върху пясъка и правеха висока ограда от бодлива круша.
Когато се приближих, водачът на търговците стана, извади сабята си и ме попита какво търся. Отвърнах, че съм принц в моята страна и че съм избягал от татарите, които са искали да ме направят свой роб.
Един негър ми донесе кобилешко мляко в дървен съд и парче печено агнешко месо.
На разсъмване ние потеглихме. Аз яздех отстрани на водача. В кервана имаше четиридесет камили, а мулетата бяха два пъти по четиридесет на брой.
На четвъртия месец пристигнахме в град Илел и почукахме на градската порта. Тя беше изкована от червен бронз и инкрустирана с морски дракони и дракони, които имат криле. Стражите погледна¬ха от своите бойници и ни попитаха какво искаме. Преводачът на кервана съобщи, че идваме от остров Сирна с много стока.
Те отвориха портите и щом влязохме, хората наизлизаха от домовете си да ни гледат, а един глашатаи тръгна из града, като викаше през раковина. Ние стояхме сред пазарния площад и негрите развързваха вързопите от пъстроцветни платове и отваряха инкрустираните сандъци от явор. И когато изпълниха своите задължения, търговците изложиха чудните си стоки: навосъчени ленени платове от Египет и рисувани ленени платна от страната на етиопите, пурпурни сюнгери от Тир и сини завеси от Сидон, чаши от студен кехлибар, изящни съдове от стъкло и чудновати съдове от печена глина.
И на първия ден дойдоха жреците и размениха с нас. на втория ден дойдоха благородниците, а на третия — занаятчиите и робите, защото такъв е обичаят им с всички търговци, които стоят в града.
А ние чакахме новолуние и докато луната намаляваше, аз скучаех и скитах из улиците на града и така стигнах до градината на неговия бог. Между зелените дървета жреците се движеха тихо в своите жълти одежди и върху настилка от черен мрамор се издигаше червен като роза дом, в който живееше богът. Вратите на този лом бяха напръскани с лак и бикове, и пауни бяха изработени върху него от масивно полирано злато. Полегатият покрив беше от морско-зелен порцелан и издадените навън стрехи бяха опасани със звънчета. Когато белите гълъби прелитаха край тях, закачаха с крилцата си звънчетата и те звъняха.
Пред храма имаше басейн с бистра вода и дъно от пъстрожилест оникс. Легнах край него и с бледите си пръсти докоснах широките листа. Един от жреците дойде насреща ми и застана зад мене. На краката си носеше сандали — едната беше от мека змийска кожа, а другата от птичи пера. На главата си имаше митра от черна плъст, украсена със сребърни полумесеци. Седем жълти цвята бяха втъкани в одеждата му и накъдрената му коса беше боядисана синкавобяло.
След малко той проговори и ме попита какво желая. Казах му, че моето желание е да видя бога.
Той наведе глава от учудване и като ме взе за ръка, повдигна ме и ме въведе в храма.
И ето, там нямаше идол, нито някакво изображение, а само едно огледало от кръгъл метал, поставено върху каменен олтар.
И аз попитах жреца:
— Къде е богът?
А той ми отвърна:
— Няма друг бог, а само това огледало, което виждаш, защото
това е огледалото на Мъдростта. То отразява всичко, което е на небето и на земята освен лицето на този, който гледа в него. Лицето му не се отразява, така че този, който гледа, да бъде мъдър. Много други огледала има, но те са огледала на Мнението. Това е единственото огледало на Мъдростта. И тези, които притежават това огледало, знаят всичко и нищо не е скрито за тях. А тези, които не го притежават, нямат мъдрост. Затова то е богът и ние му се кланяме.
И аз погледнах в огледалото и беше точно така, както ми каза жрецът.
И аз сторих нещо необикновено, но какво сторих, няма значение, защото в една долина на един ден път оттук аз скрих огледалото на Мъдростта. Позволи ми да вляза отново в теб и да стана твой слуга и ти ще бъдеш по-мъдър от всички мъдреци и Мъдростта ще бъде твоя. Позволи ми да вляза в тебе и никой няма да бъде така мъдър като тебе.
Но младият рибар се изсмя:
— Любовта е по-хубава от Мъдростта — извика той, — а малката русалка ме обича.
— Не, няма нищо по-хубаво от Мъдростта — каза душата.
— Любовта е по-хубава! — отвърна младият рибар и се гмурна в дълбините, а душата тръгна разплакана над блатата.
И като мина втората година, душата дойде на морския бряг и повика младия рибар, а той изплува от дълбините и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да ти разправя какви чудни неща съм видяла.
И той се приближи, легна в плитчината, подиря глава върху ръката си и се заслуша.
И душата му зар аз казва :
— Когато те напуснах, аз обърнах лице към юг и тръгнах натам
От юг идва всичко, което е безценно. Шест дни пътувах но широките пътища, които водят към град Аштър, по прашните червени пътища, по които поклонниците обикновено вървят, вървях и аз и на сутринта на седмия ден повдигнах очи и ето — градът лежеше в краката ми, защото той е разположен в една долина.
Девет порти има този град и пред всяка порта стои бронзов кон, който цвили, когато бедуините слизат от планините. Стените са обли-цовани с мед и наблюдателните кули са покрити с пиринч. Във всяка кула стои по един стрелец с лък в ръка. При изгрев слънце той удря със стрела в един гонг, а на залез надува рог.
Когато поисках да вляза, стражите ме спряха и ме попитаха кой съм. Отвърнах им, че съм дервиш, тръгнал за Мека. Те се учудиха и ме поканиха да вляза.
Вътре е като в базар. Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. По тесните улички като големи весели пеперуди трептят книжни фенери. Когато вятърът духа над покривите, те се издигат и спускат като цветни водни мехурчета. На копринени килимчета пред дюкяните седят търговците. Те имат прави черни бради и техните тюрбани са покрити със златни пайети. Дълги броеници от кехлибар и костилки от праскови, покрити с резба, се плъзгат между спокойните им пръсти. Някои от тях продават ароматен сок и валерианова трева, редки парфюми от островите на Индийското море и гъсто масло от червени рози, смирна и заострени като нокти карамфилчета. Когато някой се спре да говори с тях, те хвърлят щипка тамян върху мангал с дървени въглища и въздухът се изпълва със сладка миризма.
Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. С големи черни мехове на рамо продавачите на вино си проправят път през навалицата. Много от тях продават вино от Шираз, което е сладко като мед. Те то поднасят в метални чашки и го наръсват с розови листенца. На пазара стоят продавачите на плодове и предлагат всички видове плодове; узрели смокини с омекнала пурпурна сърцевина, пъпеши, които миришат на мускус, жълти като топаз, особен вид лимони и райски ябълки, и чепки бяло грозде, кръгли червенозлатисти портокали, зелено-златисти овални лимони. Не можеш да си представиш колко странни са тия хора. Когато са радостни, отиват при продавачите на птици, купуват си птица в клетка и я пускат на свобода, за да стане радостта им по-голяма, а когато са тъжни, шибат се с тръни, та да не намалее скръбта им.
Наистина ти трябваше да бъдеш с мене. На празника по случай новолунието младият император излезе от двореца си и отиде в джамията да се моли. Неговата коса и брада бяха боядисани с розови листа, а бузите му бяха напудрени със ситен златен прашец. Стъпалата на краката му и дланите на ръцете му бяха боядисани ярко жълти.
При изгрев слънце той излезе от двореца в одежда от сребро, а на залез се върна в дреха от злато. Хората се хвърляха на земята и криеха лицата си, но аз не сторих така. Стоях край сергията на един продавач на фурми и чаках. Когато императорът ме видя, той повдигна своите боядисани вежди и спря. Стоях съвсем спокоен и не му се поклоних. Хората се учудваха на моята дързост и ме съветваха да избягам от града. Ала аз не им обърнах внимание.
През нощта лежах на възглавницата в чайната, която се намира на улицата на наровете, когато стражите на императора влязоха и ме поведоха към двореца. Вътре те затваряха всяка врата зад мене и слагаха верига на нея.
Когато прекосявах двора, две забулени жени погледнаха от един балкон и ме проклеха. Стражите забързаха и задният край на копията им кънтеше по излъскания под. Те отвориха вратата от обработена слонова кост и аз се намерих в градина на седем тераси. Тя беше засадена с лалета, огромни маргарити и сребристо поръсени алоета.
В дъното на градината се издигаше малък павилион.
Началникът на стражите ми даде знак да вляза в павилиона. Аз пристъпих, без да треперя и като дръпнах тежката завеса, влязох вътре.
Младият император лежеше изтегнат върху диван от боядисани лъвски кожи и един исландски сокол беше кацнал на китката му. Зад него, гол до кръста, стоеше нубиец с пиринчен шлем и тежки обеци на продупчените си уши. На масата до дивана имаше голям ятаган от стомана.
Когато императорът ме видя, намръщи се и ме попита:
— Как е твоето име? Не знаеш ли, че аз съм императорът на този град?
Ала аз не отговорих.
Той посочи с пръст ятагана и нубиецът го взе, втурна се напред и ме удари със страшна сила. Острието изсвири през мене, но не ме нарани. Нубиецът падна и се просна на пода, а когато стана, зъбите му тракаха от ужас и той се скри зад дивана.
Императорът скочи на крака и като взе копие от една стойка за оръжия, хвърли го срещу мене. Аз го хванах във въздуха и счупих дръжката на две. Той изстреля към мен стрела, но аз вдигнах ръце и тя спря по средата на пътя си. Тогава той извади кинжала си от белия кожен колан и преряза гърлото на нубиеца, за да не издаде робът неговия позор.
Когато нубиецът издъхна, императорът се обърна към мене и като обърса блясналата пот от челото си с везана кърпичка от пурпурна коприна, той ме попита:
— Ти пророк ли си, та аз не мога да те нараня? Моля те, напусни тази нощ моя град, защото докато си тук, аз не съм негов господар!
А аз му отвърнах:
— Ще си отида, ако ми дадеш половината от богатствата си. Дай ми половината от богатствата си и аз ще си отида.
В двореца има една зала с осем стени от червен порфир и таван от пиринчеки плочки, от които висят лампи. Императорът докосна една от стените, тя се отвори и ние минахме по коридор, осветен от много факли. От всяка страна в нишите стояха големи делви за вино, пълни със сребърни монети. Когато стигнахме до средата на коридора, императорът изрече думата, която не бива да се изрича, и гранитната врата се отвори широко посредством тайна пружина и той закри с ръце очите си, за да не се заслепят.
Няма да повярваш какво чудно място беше това. Там имаше огромни костенурчени черупки, пълни с бисери, и огромни издълбани лунни камъни, пълни с червени рубини. Златото беше насипано в ковчежета от слонска кожа, а златният прах — в кожени торби. Имаше опали и сапфири — едните в чаши от кристал, а другите в чаши от нефрит. Кръгли зелени изумруди бяха наредени по големина върху тънки блюда от слонова кост, а в единия ъгъл имаше копринени торби, напълнени някои с тюркоази, а други с берили. Роговете от слонова кост бяха отрупани с пурпурни аметисти, а пиринчените рогове с други скъпоценни камъни. Колоните на залата бяха от кедър, накичени с нанизи от жълти сапфири. В плоските кръгли щитове имаше александрийски камъни, оцветени едновременно като вино и като трева. И все пак аз ти споменавам само една десета част от това, което имаше там.
И когато императорът дръпна ръцете си от лицето, той ми каза:
— Това е моята хазна и половината е твое, както ти обещах. И ще ти дам камили и водачи за камилите и те ще изпълнят твоите заповеди, и ще занесат твоя дял от съкровищата, в която част на света пожелаеш. И това ще бъде извършено тази нощ, защото не искам слънцето, което е мой баща, да види, че в града ми има човек, когото не мога да убия.
Ала аз му отговорих:
— Златото, което е тук, е твое, и среброто също е твое, и твои са скъпоценните камъни и всички скъпи неща. Ала аз нямам нужда от тях. Нито пък ще взема от тебе каквото и да е освен този малък пръстен, крито носиш на пръста на ръката си.
А императорът се намръщи.
— Това е прост оловен камък — възкликна той — и няма никаква стойност. Затова вземи половината от съкровищата и напусни града ми.
— Не — отвърнах аз, — няма да взема нищо друго освен оловния пръстен, защото аз зная какво е написано от вътрешната му стра¬на и за какво служи.
И императорът се разтрепера и се замоли:
— Вземи всичките съкровища и напусни моя град! Моята поло-вина ще бъде твоя също.
И аз сторих нещо странно, но това, което сторих, няма значение, защото в една пещера, която е на един ден път от онова място, аз скрих пръстена на Богатството. Само един ден път е до онова място и той те чака да идеш. Този, който притежава този пръстен, е по-богат от всички царе на света. Затова ела и го вземи и богатствата на света ще бъдат твои.
Ала младият рибар се изсмя:
— Любовта е по-хубава от Богатството — извика той, — а малката русалка ме обича.
— Не, няма нищо по-хубаво от Богатството — каза душата.
— Любовта е по-хубава — отвърна младият рибар и се гмурна в дълбините, а душата си тръгна разплакана над блатата.
И като измина третата година, душата дойде на брега на морето и повика младия рибар, и той излезе от дълбините, и попита:
— Защо ме викаш?
А душата отвърна:
— Ела по-близо, за да мога да говоря с теб, защото аз видях чудни неща!
Рибарят се приближи и легна в плитчината, подпря глава на ръката си и се заслуша.
И душата заразказва:
— В хана край реката на един град седях с моряци, които пиеха от два вида на цвят вина и ядяха хляб, направен от ечемик, и малки солени рибки, поднесени с оцет и дафинови листа, и както седяхме и се веселяхме, при нас влезе един старец. В ръцете си носеше кожен килим и лютна с два кехлибарени рога.
И щом постла килима на пода, удари с паче перце по струните на своята лютна и едно момиче със забулено лице дотича и започна да танцува пред нас. Нейното лице беше забулено с прозрачен воал, ала краката й бяха боси. Боси бяха краката й и те се движеха по килима като малки, бели гълъби. Никога не съм виждал нещо по-прекрасно, а градът, в който тя танцува, е само на един ден път оттук.
Младият рибар чу думите на своята душа и се досети, че малката русалка няма крака и не може да танцува. И един силен копнеж го изпълни, и той си каза: „Само един ден път е до там и аз мога да се върна при моята любима!“ И той се засмя, стана от плитчината и тръгна към брега.
И когато стигна до сухия бряг, той се засмя отново и протегна ръце към душата си. А душата му нададе силен радостен вик, изтича да го пресрещне и влезе в него. Тогава младият рибар видя пред себе си върху пясъка сянката на тялото, която е тялото на душата. А душата му каза:
— Нека не се бавим, а да се махаме оттука, защото морските богове са завистливи и имат чудовища, които изпълняват заповедите им.
И те забързаха и през цялата нощ пътуваха под луната и през целия следващ ден пътуваха под слънцето, а вечерта пристигнаха в един град. И младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, където танцува тази, за която ми говори? А душата му отвърна:
— Не е този град, друг е. Въпреки това нека влезем.
И те влязоха, и тръгнаха по улиците, и когато минаваха по улицата на златарите, младият рибар видя прекрасна сребърна чаша, изложена на една сергия. И неговата душа му каза:
— Вземи тази сребърна чаша и я скрий!
И той взе чашата и я скри в гънките на наметалото си, а после побързаха да напуснат града и след като извървяха около една левга, младият рибар се намръщи, захвърли чашата и рече на душата си:
— Защо ме накара да взема тази чаша и да я скрия? Нали това е лоша постъпка?
Ала неговата душа му отвърна.
— Успокой се! Успокой се!
И вечерта на втория ден те пристигнаха в друг град и младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, в който танцува тази, за която ми говори?
— Не е този град, друг е. Въпреки това нека влезем.
Така те влязоха и минаха по улиците, и когато минаваха по ули-цата на продавачите на сандали, младият рибар видя едно дете да стои край съд с вода. А душата му каза:
— Удари това дете!
Тогава той заудря детето, докато то се разплака, и след кйтв стори това, побързаха да излязат от града. И след като бяха изминали една левга, младият рибар се разгневи и рече на душата си:
— Защо ме накара да ударя детето? Нали това е лоша постъпка?
Ала неговата душа му отвърна:
— Успокой се! Успокой се!
И вечерта на третия ден те стигнаха до един град и младият рибар попита душата си:
— Това ли е градът, в който танцува тази, за която ми говори?
А душата му отвърна:
— Може да е в този град, затова нека влезем.
И те влязоха и тръгнаха из улиците, но никъде младият рибар не видя реката или хана, който се намира край нея. А хората от града го гледаха любопитно и той се уплаши, и каза на душата си:
— Да си вървим оттук, защото тази, която танцува с бели крака, я няма.
Ала неговата душа отвърна :
— Не, нека останем, защото нощта е тъмна и можем да срещнем но пътя разбойници.
И тя го накара да седне на пазарището и да си почине, и след малко край тях мина търговец с татарско наметало, понесъл фенер от надупчен рог, завързан на коленчата тръстика. И той попита:
— Защо седиш на пазарището, като виждаш, че дюкяните са затворени и вързопите стегнати?
А младият рибар му отвърна:
— Не мога да намеря хан в този град, нито пък имам сродник, който да ми даде подслон.
— Не сме ли всички сродници? — рече търговецът. — И не сме ли създадени от един бог? Затова ела с мене, защото аз имам стая за гости.
И младият рибар стана и последва търговеца в дома му. И след като прекоси една градина с нарове и влезе в къщата, търговецът му донесе розова вода в меден съд, за да си измие ръцете, и зрели дини, за да утоли жаждата си, и сложи пред него купа с ориз и парче печено ярешко месо.
И след като той се изми и наяде, търговецът го заведе в стаята за гости и му пожела да спи и да си почине. И младият рибар му благодари и целуна пръстена, който носеше на ръката, и се хвърли на килимите от боядисана козя вълна. И когато се покри със завивките от черна агнешка вълна, той заспа.
Три часа преди изгрев, още докато беше нощ, неговата душа го събуди и му каза:
— Стани и иди в стаята на търговеца, в стаята, в която спи, убий
го и вземи златото му, защото то ни е нужно!
И младият рибар стана и се промъкна в стаята на търговеца. Върху краката му лежеше крива сабя, а на таблата до него имаше девет кесии със злато. И той простря ръката си и докосна сабята и когато я докосна, търговецът се сепна, събуди се, скочи, грабна сабята си и извика на младия рибар:
— Със зло ли отвръщаш на доброто и с пролята кръв ли се отплащаш за услугата, която ти направих?
А душата каза на младия рибар :
— Удари го!
И той го удари така, че търговецът падна в несвяст. Тогава грабна деветте кесии със злато и изтича бързо през градината с нарове и обърна лицето си към звездата, която е звездата на утрото.
И когато бяха изминали една левга от града, младият рибар се заудря в гърдите и каза на душата си:
— Защо ме накара да убия търговеца и да взема златото му?
Сега зная, че си лоша.
Ала неговата душа му отговори
— Успокой се! Успокой се!
— Не — извика младият рибар. – Не мога да се успокоя, защото всичко, което ме накара да правя, ми е омразно. Мразя те и тебе и искам да ми кажеш защо постъпи така с мене?
А неговата душа му отвърна :
— Когато ме пропъди по света, ти не ми даде сърце, затова аз се научих да правя всички тези неща и на мене те ми харесват.
— Какво говориш? — прошепна младият рибар.
— Ти знаеш — отвърна неговата душа, — ти знаеш това добре. Забрави ли, че не ми даде сърце? Вярвам, че не си. И затова сега не се тревожи, нито пък тревожи мене, а се успокой, защото няма да има мъка, от която да се откажеш, нито някое удоволствие, което да не получиш.
И когато младият рибар чу тези думи, потрепера и каза на душата си:
— Не, ти си лоша! Ти ме накара да забравя моята любима, съблазни ме с изкушения и ме вкара в пътя на греха.
А неговата душа му отвърна:
— Ти не си забравил, че когато ме пропъди по света, не ми даде сърце. Ела, нека да отидем в друг град и да се повеселим, защото имаме девет кесии със злато.
Ала младият рибар взе деветте кесии със злато, захвърли ги на земята и ги стъпка.
— Не! — извика той. — Аз нямам нищо общо с тебе, нито пък ще ходя някъде с тебе и така както съм те пропъдил, така ще те
пропъдя и сега, защото ти не си ми сторила нищо добро.
И той се обърна гърбом към луната и с малкия нож, който имаше дръжка от зелена змийска кожа, се опита да отреже от краката си тази сянка на тялото, която е тяло на душата. Но душата не се помръдна от него, нито дори обърна внимание на заповедта му, а каза:
— Магията, която ти откри магьосницата, вече е безсилна, защото аз не мога да те оставя, нито пък ти можеш да ме пропъдиш. Само веднъж в живота си човек може да пропъди душата си, но този, който си я възвърне, остава завинаги с нея и това е неговото наказание и отплата.
И младият рибар пребледня, стисна ръцете си и извика:
— Тя е вероломна магьосница, щом не ми каза това!
И когато младият рибар узна, че никога няма да може да се отърве от душата си и че това беше една лоша душа, която ще остане завинаги в него, той падна на земята и горчиво заплака. И когато настъпи денят, стана и каза на душата си:
— Ще си завържа ръцете, за да не изпълнявам твоите заповеди, и ще стисна устните си, за да не ти говоря, и ще се върна в мястото, което тази, която обичам, обитава. При морето ще се върна и край малкия залив, където тя обича да пее, и ще я повикам и ще й разправя за злото, което съм сторил, и злото, което ти си ми сторила.
А неговата душа продължаваше да го изкушава.
Ала младият рибар не отвърна на душата си, а запечата устните си с печата на мълчанието и завърза със здрава връв ръцете си. После се запъти към мястото, откъдето беше дошъл, на същия този малък залив, където неговата любима обичаше да пее. И колкото и да се мъчеше неговата душа да го изкуши по пътя, той не й отвръщаше, нито пък правеше някои от злините, които тя го караше да върши. Толкова голяма беше силата на любовта, която беше в него. И когато стигна до брега на морето, той свали връвта от ръцете си и махна печата на мълчанието от устните си и повика малката русалка. Но тя не дойде на неговия повик, макар че той я вика и я умолява цял ден. А неговата душа му се подиграваше:
— Както изглежда, малко радост получаваш от твоята любов. Ти си като тоя, който по време на суша налива вода в счупен съд. Ти раздаваш това, което имаш, а нищо не получаваш в замяна. По-добре да дойдеш с мене, защото аз знам къде е Долината на удоволствията.
Ала младият рибар не отвърна на душата си, а в една цепнатина на скалата си направи колиба от плетени пръчки и живя там цяла година. И всяка сутрин той зовеше русалката, и по пладне я зовеше отново, а нощем произнасяше нейното име. Но тя никога не се показа от морето, за да го срещне, нито пък някъде в морето можа да я намери той, макар че я търси в пещерите и зелената вода, в локвите на прилива и кладенците, които са на дъното на дълбините, А през цялото време неговата душа го изкушаваше и му нашепваше ужасни неща. Ала тя не успя да го подчини, така голяма беше силата на неговата любов.
И след като измина годината, душата се замисли: „Аз изкушавах господаря си със злини, а неговата любов е по-силна от мене. Се¬га ще го изкушавам с добро и може би така той ще дойде с мене“, И тя каза на младия рибар:
— Аз ти разправях за радостите на света, но ти не ме слушаше.
Позволи ми сега да ти разправя за болките в света и може би тогава ти ще слушаш. Защото истинската болка е господарката на този свят, нито има някой, който може да избяга от нейната мрежа. Някои нямат дрехи, а други нямат хляб. Има вдовици, които седят в пурпур, и вдовици, които седят в дрипи. Напред и назад по мочурищата вървят прокажени и те са жестоки един към друг. Просяците се скитат нагоре-надолу по пътищата и техните торби са празни. По улиците на градовете шествува гладът и чумата седи на техните врати. Ела, нека отидем и поправим тези неща, за да не съществуват повече. Защо трябва да си губиш времето тук и да зовеш своята любима, като виждаш, че тя не отговаря на зова ти? И каква е тази любов, на която толкова много държиш?
Ала младият рибар не отговори, толкова голяма беше силата на неговата любов. Всяка сутрин той продължаваше да зове русалката, и на пладне я зовеше наново, и нощем произнасяше нейното име. Ала нито веднъж тя не излезе от морето да го срещне, нито в някое кътче на морето той можа да я намери, макар че я търсеше в морските реки и в долините, които са под вълните и в морето, което нощ¬та прави пурпурно, а утринта — сиво.
И след като измина втората година, една вечер душата каза на младия рибар, седнал сам в плетената колиба:
— Ето, аз те изкушавах със злини, изкушавах те с добрини, а твоята любов е по-силна от мене. Затова няма повече да те изкушавам, но те моля, позволи ми да вляза в твоето сърце, за да стана както преди едно цяло с тебе.
—Разбира се, че можеш да влезеш! — отвърна младият рибар. — Навярно, когато вървя без сърце, ти си изстрадала много.
— Уви! — извика душата. — Не мога да намеря място, откъдето да вляза, така преизпълнено с любов е твоето сърце.
— Все пак бих искал да ти помогна — каза младият рибар.
И щом изрече това, от морето се чу силен жалостен вик като вика, който хората чуват, когато някой от морските жители е мъртъв. И младият рибар скочи — излезе от своята плетена колиба и изтича долу на брега. Черните вълни дойдоха забързани до брега и носеха със себе си товар, който беше по-бял от сребро. Бял като морския прибой и като цвете, той се мяташе върху вълните. И прибоят го взе от вълните, а пяната го пое от прибоя и брегът го получи, и младият рибар видя в краката си тялото на малката русалка. Мъртво то лежеше в неговите крака.
Като някой покосен от болка той се хвърли върху тялото, зацелува студената червенина на устата и омота около ръката си мокрия кехлибар на косата. Той се хвърли край него на пясъка и плачеше като някой треперещ от радост, а с мургавите си ръце го притискаше до гърдите си. Студени бяха устните, ала той ги целуваше. Солен беше медът на косата, но той го вкусваше с горчива радост. Той целуваше затворените клепачи и пръските от буйните вълни, които оставаха в техните чашки, бяха по-малко солени от неговите сълзи. И той се изповяда пред мъртвата. В раковините на нейните уши той изля тръпчивото вино на своя разказ. Той обви малките ръце около врата си и със своите пръсти докосна тънкото като тръстика гърло. Горчива, горчива беше неговата радост и изпълнена със странно доволство беше неговата мъка.
Черното море се приближаваше все по-наблизо и бялата пяна застена като прокажена. С бели нокти от пяна морето се впиваше в брега.
От двореца на морския цар се издигна отново жалостивият вик и далече в морето огромните тритони надуха дрезгаво своите рогове,
— Бягай! — каза душата. — Защото морето ще идва по-близо и ако се забавиш, то ще те убие. Бягай, защото аз се страхувам, като виждам, че твоето сърце е затворено за мене поради голямата ти любов! Бягай на безопасно място! Ти нали не искаш да ме изпратиш без сърце на оня свят?
Ала младият рибар не слушаше своята душа, а продължаваше да зове малката русалка и да й приказва:
— Любовта е по-добра от мъдростта, по-скъпа от богатствата и по-хубава от краката на човешките дъщери. Огньовете не могат да я погълнат, нито пък водите да я угасят. Аз те зовях от зори и ти дойде на зова ми. Луната чу твоето име, а ти още не ми обръщаше внимание. За зло те напуснах, за своя собствена болка си отидох от тебе. Все пак твоята любов беше постоянно с мене и винаги тя беше силната, и нищо не взе надмощие над нея, макар че, аз гледах и злини, гледах и добрини. И сега, когато си мъртва, ще умра с тебе и аз.
А душата му го умоляваше да тръгне, ала той не искаше, толкова голяма беше неговата любов. И морето се приближи и търсеше да го покрие със своите вълни и когато той разбра, че идва краят, целуна с безумни устни студените устни на русалката и сърцето, което беше вътре в него, се пръсна. И понеже преливаше от любов, сърцето се пръсна, душата му намери отвор, влезе и стана едно цяло с него, както преди. А морето покри младия рибар с вълните си.

Живял някога на света беден рибар. Той си нямал нищичко освен една стара закърпена мрежа, с която се изкарвал прехраната. Щом пукнела зората, той рипвал от постелята и хуквал към морския бряг. Там хвърлял, хвърлял без умора мрежата, докато не напълнел с риба шарената торбичка, овесена на врата му. Тогава изчиствал мрежата от налепените водорасли, поотръсквал я от водата, премятал я на рамо и си тръгвал радостен към дома. Крачел по песъчливата ивица и си свирукал с уста, а на хълбока си усещал как влажнее торбичката и потръпват вътре рибите…
Ала такива щастливи дни били истинска рядкост. Обикновено той мятал напусто мрежата и често си поемал пътя вечерта с подбити от умора крака и натежала от празнота торбичка. Едва тътрузел нозе н щом стигнел в колибата си, отпускал се без сили, гладен в постелята, за да поспи поне, та с утрото отново да е край морето… В един такъв лош ден по брега минал със свитата си царят. Тон видял рибаря и се спрял да погледа как лови риба. Погледал, пък попитал:
— Е, как е, рибарю, слуката? Върви ли?
— Лошо, царю честити! От заранта досега даже и рибна перка не съм хванал!
— Види се, лош ти е късметът, рибарю, затова хвърли сега за мене! Каквото хванеш, ще бъде мое, пък аз ще ти дам за него толкова злато, колкото тежи то самото.
— О, царю честити! Какво по-голямо щастие мога да очаквам от това? — зарадвал се рибарят, захапал единия край на мрежата, сетне я надиплил хубаво в дясната си ръка, прихванал я с лявата, пък я запратил далече в морето.
Почнал да тегли. Теглел, теглел, а сърцето му тупало припряно от нетърпение. За малко да се пръсне. Що ли е уловил? Дали е нещо по-големичко! Или мрежата пак е празна?
Издърпал я от вълните и заровил треперещи пръсти в нея. Ровил, ровил, нищичко не открил. Само някаква костица — бяла, особена, непозната. Огледал я с ненавист рибарят и тъкмо да я запрати от яд отново в морето, царят се обадил:
— Няма що, такъв ми бил късметът! Но думата си е дума и аз ще ти дам за нея злато, колкото тежи тя самата. Ела в двореца…
Тръгнал рибарят след царската свита с мократа мрежа на рамо и костицата в дланта, пък си мислел:
„Е, не е без нищо! Макар и да е лекичка, все ще получа някоя жълтичка за нея!" …
Пристигнали в двореца и право в царската съкровищница влезли. Пазителят на хазната сложил костицата в едно блюдо на паланзата, а в другото пуснал една жълтичка, но езичетата не помръднали. Прибавил още една, втора, трета — цяла шепа, — блюдата на паланзата стоели като заковани.
Учудили се всички каква ще е тая костица, дето цяло блюдо със жълтици не успява да я помръдне, и я преместили на по-голям кантар, на още по-голям, на най-големия царски кантар, струпали даже златото и скъпоценните камъни на цялата хазна, а костицата пак не се помествала. — Брей, каква е тая костица! — подплашил се не на шега царят, че не само ще иде цялото му съкровище, ами няма и да стигне да плати костицата, защото бил дал вече дума, а царската дума била закон. — Тя е лека като перушинка, щом я вземеш в длан, пък не я помръдват и хиляда кила злато! Защо? Кой ще ми каже?
Ала никой от свитата му не можел да отговори. Всички мълчали като риби и повдигали недоумяващо рамене.
Тогава царят заповядал да свикат съветниците му на коронен съвет. Но и те не могли да обяснят необяснимото събитие. Наложило се да съберат незабавно всички мъдреци от страната. Събрали се те, умували ден, два, три, гладили си дългите до пояса бради, но отговор на въпроса не намерили. Разпратили глашатаи по четирите краища на страната, които да съобщят на хората, че царят ще награди богато и пребогато оня, който открие загадката на малката костица.
Много народ се извървял, но никой не разгадал тайната. Накрая, като почуквала бавно с дървеното си бастунче, се дотътрила прегърбена бабичка. Тя се взряла за миг в костицата, сетне се обърнала към царя:
— Заповядай, царю честити, да донесат шепа пръст от двора! А докато донесат пръстта, аз ще ти разправя за Черния пират, дето грабеше по нашето крайбрежие…
— Какво ще ми разправяш за Черния пират! — викнал нетърпеливо царят. — Аз го знам по-хубаво и от тебе! Нали моят баща го надхитри, обгради и потопи корабите му, като унищожи с тях и самия него?
— Да — съгласила се спокойно бабичката, — всичко е така, ала аз искам да ти кажа друго — как Черният пират забогатяваше от грабежите ден из ден все повече и вместо да се засища, на него все не му стигаше, все му се видеше малко и гледаше да заграби още…
— То се знае — засмял се царят, — апетитът идва с яденето!
— Тъй е, идва — потвърдила бабичката, — ала ето докъде довежда тая човешка алчност… — И тя се присегнала, поела в шепата си от понесената пръст и ръснала с нея костицата.
В този миг кантарът подскочил като луд под страшната тяжест на златото и костицата отхвръкнала като перушинка настрани. Вдигнали я, но вече и с аптекарски везни не успели да премерят точната й тежест — толкова лека била.
Царят не можел да се съвземе от почуда.
— Кажи, бабо — помолил той, — каква магия стори, та укроти костицата?
— Никаква магия не съм сторвала, царю честити, ама веднага познах, че туй е костица от окото на Черния пират. Колкото и злато и скъпоценни камъни да прибавяше, все щеше да й се види малко и нямаше да помръдне. Затуй на алчното око му хвърли малко пръст, та да се засити. Алчното око, докато не го покрие пръстта, все му се чини малко, даже и целия свят да му дадеш… Разбра ли сега защо почнах първо за Черния пират да приказвам?
— Разбрах, бабо, хубаво разбрах и много ти благодаря! — провикнал се царят и заповядал да наградят богато бабичката за мъдростта й, а бедния рибар — за костицата.

Веднаж един цар трябвало да умре. Той бил могъщ владетел, но бил смъртно болен и отчаяно си мислел:
«Как е възможно един толкова могъщ цар да трябва да умре? Какво правят моите вълшебници? Защо не ме спасят?»
Но вълшебниците били избягали от страх да не загубят главите си. Бил останал само един възрастен вълшебник, на когото никой не обръщал внимание, защото бил малко особняк, а може би и малко побъркан. От много години царят не бил искал съвет от него, но сега пратил да го повикат.
— Можеш да се спасиш — казал вълшебникът, — но при едно условие: да отстъпиш за един ден трона си на човека, който ти прилича, най-много измежду всички. Той ще умре вместо тебе.
Веднага било обявено из цялата страна: ония, които приличат на царя, да се представят в срок от двадесет и четири часа в двореца под страх от смъртно наказание.
Мнозина се представили: едни имали брада като царя но носът им бил малко по-дълъг или по-къс и вълшебникът ги отхвърлял, други приличали на царя, както един портокал прилича на друг в сандъка на продавача, но вълшебникът не одобрявал и тях, защото на тоя липсвал зъб, а оня имал бенка на гърба.
— Но ти всички отхвърляш — негодувал царят пред своя вълшебник. — Остави ме да опитам с един поне от тях, така колкото за начало.
Нищо няма да ти помогне това — отговарял вълшебникът. Една вечер царят и неговият вълшебник се разхождали по крепостните стени на града. Изведнаж вълшебникът извикал:
— Ето! Ето човека, който ти прилича повече от всички други!
И посочил на царя просяк, който бил крив, гърбав, полусляп, мръсен и покрит със струпеи.
— Как е възможно — възмутил се царят. — Между нас двамата има цяла пропаст.
— Цар, който трябва да умре — настоявал вълшеб­никът, — прилича само на най-бедния, на най-нещастния човек в града. Бързо, смени си дрехите с него за един ден, постави го на трона и ще се спасиш.
Но царят по никакъв начин не искал да се съгласи, че прилича на просяка. Върнал се в двореца много раздразнен и още същата вечер умрял с корона на глава и скиптър в ръка.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2617″]

Имало някога едно чудновато селце. Състояло се всичко на всичко от деветдесет и девет къщички. Всяка къщичка си имала градинка с ограда, зад оградата лаело куче.
Да дадем един пример. Фидо бил кучето на къщичка номер едно и ревниво пазел живеещите в нея. Той вършел работата си както трябва: усърдно лаел всеки път, когато виждал да минава някой от жителите на другите деветде­сет и осем къщички — мъж, жена или дете. Същото правели и другите деветдесет и осем кучета и се скъсвали да лаят ден и нощ, защото по улиците винаги се намирал някой.
Ето друг пример. Господинът, който живеел в къщич­ка номер деветдесет и девет, връщайки се от работа, тряб­вало да мине край деветдесет и осем къщички и значи девет­десет и осем кучета му показвали зъбите си, лаели след него и му давали да разбере, че с удоволствие биха раздрали дъното на панталоните му. Същото се случвало и на жите­лите на другите къщички и тъй винаги имало уплашен ми­нувач.
Представете си какво ставало, когато идвал някой другоселец. Тогава всичките деветдесет и девет кучета лаели едновременно, деветдесет и девет стопанки излизали да видят какво става, после изтичвали обратно в къщи, залоствали вратата, спускали ролетката и застанали смъл­чани зад прозорците, наблюдавали, докато външният човек си заминел.
От непрекъснатото слушане на кучешки лай жителите на това село малко по малко оглушали и отвикнали да раз­говарят помежду си. Освен това нямало кой знае какво да си казват.
И тъй като мълчали непрекъснато и се мусели, те се отучили да говорят. Накрая самите собственици на къщите започнали да лаят като кучетата си. Те може би вярвали, че говорят, но щом отворели уста, се чувало само нещо като «бау-бау», от което кожата на оня, който слушал, ставала като на гъска. И така, лаели кучетата, лаели мъжете и жените, лаели децата, докато си играели. Деветдесет и деветте къщички заприличали на деветдесет и девет куч­карника. Ама пък хубави били тия къщички, имали си чи­стички перденца зад стъклата и дори балконите били укра­сени с мушкато и кактуси!
Веднъж в селото попаднал Джованино Денгуба по време на едно от своите знаменити пътешествия. Девет­десет и деветте кучета го посрещнали с концерт, от който би започнал да нервничи и воденичен камък. Джованино попитал нещо една жена и тя му отговорила с лай. Обър­нал се към някакво детенце — то му отвърнало с вой.
– Разбрах — заключил Джованино. — Това е епи­демия.
Пожелал да отиде при кмета. Казал, му:
– Бих могъл да ви предложа едно сигурно лечебно средство. Първо, накарайте да съборят всички огради: цветята могат да си растат прекрасно и без решетки. Второ, пратете кучетата на лов, ще им бъде по-весело и ще станат по-възпитани. Трето, обявете хубав празник с танци и след първия валс отново ще се научите да приказвате.
Кметът отговорил:
– Бау! Бау!
– Разбрах — казал Джованино, — най-зле е болен оня, който си мисли, че е здрав.
И отишъл да си гледа работата.
Нощем, ако чуете да лаят много кучета в далечината, знайте, че може би това са кучета като кучета, но може и да са жителите на онова необикновено селце.

Един рибар от племето на цимшианите, който три слънца поред хвърлял напразно мрежата си да улови риба, много се натъжил. Докато изтеглял от водата каменната си котва, за да потърси ново място, той отправил молитва към океанските същества. Помолил се поне веднъж да има късмет.
Загребал с веслата си до мястото, където подножието на висока планина се губело под водата на края на океана. Пуснал тежката си котва до кануто. Не знаел, че котвата му паднала с трясък върху покрива на къщата на един кит-убиец, най-могъщия от всички океански същества. Когато китът чул шума на покрива си, излязъл да види какво се е случило. Хванал въжето на котвата и притеглил кануто с рибаря в дома си.
Рибарят се изплашил. Помислил, че ще го убият или ще го направят роб. Но не станало тъй. Китът-убиец искал индианците да го използват като тотемен кръст, за да украсят къщите си, и затова посрещнал рибаря като уважаван гост. Много луни наред китът-убиец учил рибаря да рисува и оцветява фигурите на кита. Показал му как се танцува китовият танц и как се правят маските и накитите за глава на китовете. Когато човекът усвоил всичко това, китът го поставил в кануто и го отвел до повърхността на водата.
Рибарят останал с впечатление, че не се е забавил повече от една луна, когато изведнъж забелязал къщата си. Била почти разрушена от океана. Бил останал само скелетът й, покрит с водорасли. Построил си рибарят нова къща и отпред нарисувал кит. После нарисувал кит и върху една постилка за танци; дори измайсторил маска за танци във формата на кит-убиец. Забил тогава барабана и поканил хората от селото. За тяхно учудване изиграл пред тях китовия танц.
От тази вечер нататък той и неговите потомци приели знака на кита-убиец, който поставяли на фасадите на къщите си и по тотемните стълбове.

П
ринц Раздавач на храна бил велик вожд и воин на квакиутлите. Бил могъщ и всички му се подчинявали с изключение на неговата дъщеря. Принцесата често вършела неща, които съзнавала, че са направилни, въпреки заръките да не ги върши. Баща й много пъти я предупреждавал да не ходи сама в гората, защото е опасно.
— Не от зверовете трябва да се страхуваш — казвал той, — а от злите духове и лошите хора, които се крият в тъмните сенки на огромните кедрови дървета.
— Пази се от Д’сонокуа, Дивата жена на тундрата — казвали й мъдреците от племето. — Някой ден, както си вървиш по тъмните горски пътеки, тя ще те хване.
И тя наистина я хванала!
В течение на четири слънца принцесата била в плен на Д’сонокуа, докато на края й дошли на помощ група храбри воини. Те нахлули в къщата на Д’сонокуа, като извадили една греда от покрива, докато тя била навън да събира диви плодове. Дивата жена се върнала точно когато принцесата и воините се отдалечавали от полянката, където се намирала къщата й. Подгонила ги с дивашки викове. Докато тичали, те пуснали по Дивата жена много стрели, но не я спрели. Магията на Д’сонокуа обаче не успяла да задържи групата и те стигнали до селото.
Докато Дивата жена от тундрата наближила очертанията на селото и видяла вожда Раздавач на храна и неговите хора, въоръжени и готови за бой, направила една магия. Изведнъж станала голяма и силна като млада хвойна. Стрелите и тоягите не я наранили. Щяла да убие много хора, ако не бил един мъдър стар шаман, който измислил как да я спре. Наредил на няколко бойци да си порежат устните и езиците и да изплюят кръвта по Д’сонокуа.
Те направили това и Д’сонокуа започнала да се свива, докато станала колкото човек. Виела от болка, докато я пръскала кръвта. Когато воините я заплюли четири пъти, Дивата жена се примолила за помощ. А когато хората завикали: „Убийте вещицата!", тя помолила да стане робиня на принца и да пази младата принцеса от зло.
— Нека опита да прави това, което иска — наредил принцът. — Ако работата й не ни хареса, ще ви я предам и правете с нея каквото решите.
Наложило се хората да се съгласят с това обещание.
Д’сонокуа много се трудила, за да угоди на принца и принцесата. Обикнала много принцесата и й дала за подарък малка птичка-присмехулник, която пазела вързана за косъм от паяжина в дългите си черни коси. Сетне показала на принца и принцесата един чуден танц, който те не били виждали никога преди и който много им харесал. Д’сонокуа ги научила да го танцуват и им показала, че могат да го запазят за себе си и че тя вече няма да го танцува.
Един воин, който завидял за доброто отношение на принцесата към робинята, поискал съвет от един шаман, който притежавал голяма вълшебна сила. Направили план как да убият Дивата жена от тундрата, която станала такъв послушен роб. Искали да разрушат магията и влиянието й над принцесата. Дълго време не могли да осъществят решението си, защото Д’сонокуа имала голяма сила, от която те се страхували.
Младата принцеса винаги се обличала като принцеса и полагала големи грижи за външността си. Веднъж Д’сонокуа гледала как принцесата си скубе веждите, докато заприличали на новата луна.
— Моля те! Нека и аз да направя такива веждите си! — помолила Д’сонокуа.
Развеселила се принцесата и разрешила на робинята си да направи каквото иска. Но Д’сонокуа нямала опит и гъстите й вежди съвсем се развалили, след като изскубала много косъмчета с мидената черупка. Помолила принцесата да нареди на някоя жена от племето да й оформи веждите също като на господарката. Принцесата склонила, но не успяла да намери жена в племето, която да се престраши да изпълни желанието на Дивата жена. Всички се страхували да не би да я разгневят с неумелата си работа. На края младият воин чул за това затруднение и след като се посъветвал с шамана, заявил, че може да оформи веждите Д’сонокуа точно както иска. Когато отишъл в къщата на принцесата да стори както обещал, казал, че ще използва остър нож от камък вместо мида за скубане. Обяснил на принцесата и робинята, че ножът има магическа сила и че след като ги изреже, веждите вече няма да пораснат.
И казал истината! Преди да започне, казал на Д’сонокуа да затвори здраво очите си, за да не ги нарани с острието. Щом сторила тъй, воинът забил нож в мозъка й и Дивата жена от тундрата паднала мъртва в краката му.