Чуй всички приказки

Живели някога в незнайно село две сирачета – Донка и по-големият й брат Петър. Момиченцето не било навър¬шило още годинка, когато майка им се поминала. Отишла си рано от тоя свят. Петър се грижил за малката си сестричка и бдял над нея – зло да не я сполети. Той знаел и книга да чете, и песни да пее – всичко му идело отръки да прави. Пораснали двамата. Донка била хубава мома за радост, а Петър силен, умен и работен! Гледали си къщата те като добри стопани, сговорчиви били и всички от селото им се радвали, все с добро ги посрещали. Един ден Петър
седнал на двора под крушата, зачел книга и заплакал. Видяла го сестра му, тъжно й станало и го попитала:
– Байно Петре, защо плачеш, като четеш в книгата, а не пееш, както друг път?
– Донке, сестро обична, как да пея, както пеех, когато съм орисан на хубав ден Великден да умра. Не ми е жално за мене, ала ми е голяма мъка за тебе. Как ще живееш саминка?
– Книгата ти е лъжовна, бате – опитала се да го успокои Донка. Грабнала я от ръцете му и я заключила дълбоко в раклата. Когато дошло Възкресение, Донка, нали е сестра грижовна, извадила от раклата новите им премени и рекла на брат си:
– Днес е Великден, братко, хайде на черква да идем, Възкресението да сварим.
– Ти иди, Донке, аз след теб ще дойда, ще те стигна по пътя – казал Петър.
Тръгнало момичето, но ни празникът в душата му бил празник, ни радостта му радост. Седяла Донка в черквата, слушала песнопенията, изпълвало й се сърцето с тържество, но все поглеждала към вратата тревожно, няма ли да се покаже брат й, да дойде и той да попее, както друг път в черквата пееше, да го послушат людете, да му се порадват в този тържествен ден – Възкресение Христово!
Свило се сърцето й от зла помисъл и бързо излязла от храма. Тичала тръпна сиротинката към дома им. Портата била заключена. Когато отворила с мъка вратата, намерила своя брат мъртъв. Горчиво заплакала Донка, плакала и Богу се молила – да се смили над нея, да не й отнема едничката радост в живота – милия й братец. Чул гласа й Господ. Събрал той ангелите и им заръчал да слязат долу на Земята и да видят защо плаче сирачето Донка.
– Ако й е братец загинал – поръчал им Господ – срещнете му душицата и му я върнете!
Литнали Ангелите и по пътя срещнали душата на Петър. Върнали му я, както им заръчал Господ. Събудил се момъкът, върнал се от оня свят и като видял сестра си да плаче, учудено я попитал:
– Защо ридаеш сестро? Та днес е Възкресение, голям празник е, Донке!
Прегърнали се братски двамата, Щастливи и радостни заедно тръгнали към трикатите хора на мегдана да поиграят и да попеят с хората, та да е празникът в душите им празник, а радостта – радост!

На връх Погледец, недалеч от Самоков, където при тих ветрец листата на старите буки потрепват и разказват легенди, лежи, според народното вярване, последният български цар на Второто българско царство – Иван Шишман! По християнски обичай гробът му е обърнат на изток.
И християни, и мюсюлмани приели това място за свято и се покланяли пред величието на цар Шишман със своите обичаи. Наблюдателното око на хората от този край забелязало, че всеки петък отивали там мюсюлмани на поклонение и всеки носел от река Искър по един камък. Поставяли го те на гроба, запаляли свещи, запушвали тамян… Това правели с вяра, че трябва да се натрупат много камъни, да не би някога царят да излезе от гроба, защото това значело, че ще си върне царството от турците. Българите християни пък отивали нощем в късна доба и хвърляли камъните обратно в реката. Така никога не могли да се натрупат! И все вярвали людете, че ще възкръсне царят и ще си върне царството.
Там, под върха, стърчи и старинна крепост, която всички почитали като наследство от цар Иван Шишман…
Близо до това място е Черното езеро. Турците го нарекли Кара гьол. Според преданието, когато погинал царят и живите войни загубили всяка надежда за оцеляване, събрали всичко скъпоценно, което принадлежало на царя – скиптъра, оръжието, короната и други скъпоценности и ги хвърлили в езерото.
Населението вярвало, че в Черното езеро живее воден бик, който погубвал всеки, щом се приближи до водата Други пък вярвали, че в това езеро живеят Вили самовили, юди, които също ревниво пазят водите му и не дават жива душа да припари до брега.
Така веднъж двама младоженци се отклонили от тежката сватба и се приближили до брега на езерото. Изведнъж нещо невидимо ги завлекло във водите. Те също станали невидими и никога повече не се появили на белия свят.
И до днес жителите на околните селища мъдруват как да си върнат драгоценните реликви на цар Иван Шишман, но никой не смее да се приближи до водите на Черното езеро. Хрумвала им и идеята да прокопаят бреговете и да изпуснат водата, но пък ги грозяла опасността водата да се излее и да удави и града, и околностите му. И все така преданието напомня на людете, че там на дъното на езерото лежи царската слава и достолепието на Втората българска държава и няма сила, която да разкрие това богатство, защото го пазят зли сили…
Гордата Рила стои като на стража над тъмните води на езерото и го прави като омагьосано. Птиците се стрелкат от гнездата си и сенките им шият репризи по огледалната му повърхност, а дърветата хвърлят сянка върху огледалните води и всичко става едно цяло!
Дали името Черното езеро е дошло от стаената черна мъка по погиналото царство или от тъмнозеленото кадифе на исполинските рилски гори, в които вятърът тънко свири и се заплита в дантелите на зъберите, които се оглеждат в стаените води – не се знае, но застане ли човек на брега на езерото, като че ли мислено разговаря със сенките на предците, обитавали този прелестен кът на Отечеството ни, и подсилва чувството за омагьосана светлина и сила, за вълшебство!
Погледът не се насища да гледа това величие на природата и човек възкликва неочаквано – колко точно име са отредили на върха – Погледец.
А селяните – добри и кротки – славели хубостта на своя край и все разказвали легенди за него и за цар Иван Шишман, та затова се помнят и до днес!

Имало едно време една стоножка на име Крачета. В една хубава, пролетна утрин тя тръгнала на разходка. Птичките пеели и слънцето греело. Крачета била много щастлива.
И както си вървяла безгрижно, видял я един кос и отворил широко човка да я глътне. Добре, че в последния миг Крачета го забелязала и се скрила в една малка дупка. Вътре се спотайвало черно бръмбарче.
— Здравей! — казала Крачета. — И ти ли се криеш от коса?
— Да — отвърнало бръмбарчето. — Надявам се, че скоро ще се махне. Знаеш ли — продължило то, — винаги съм се възхищавало от тебе.
— Така ли? — учудила се Крачета. — А защо?
— Ами — казало бръмбарчето, — след като имаш толкова много крака, значи си много умна, щом помниш с кой крак да направиш следващата стъпка.
— О, това е нищо! — отвърнала Крачета, макар че й станало много приятно, загдето я смятали такава умница.
Не след дълго косът се уморил да чака и отлетял.
Тогава Крачета се сбогувала с бръмбарчето и продължила разходката си. Денят бил прекрасен и тя си затананикала някаква песничка. Изведнъж се сетила и се зачудила: „Вярно, откъде зная с кой крак да правя следващата стъпка?"
Щом почнала да мисли за това, ето че се объркала, препънала се и паднала.
Колкото повече мислила, толкова повече обърквала крачетата си, щом понечвала да върви.
Не щеш ли, покрай нея минала една хилядоножка. Тя има- ла повече крачета от стоножката, ала си вървяла много хубаво.
— Как успяваш да вървиш така хубаво? — запитала я Крачета със завист.
— О, не ми напомняй! — рекла хилядоножката.— И аз съм го преживяла. Тайната е да не мислиш за това. Само си науми да вървиш за някъде и тръгвай!
— Благодаря ти! — казала Крачета. — И довиждане!
Тогава си помислила: „Ще ми се да се изкача на онзи розов храст. Хайде сега да видим — право напред!"
Крачета се запътила натам и ето, че отново провървяла.
Било чудесно! Тя вървяла точно така, както трябва да върви една стоножка и нито веднъж не объркала крачетата си. През цялото време, докато се изкачвала до върха на розовия храст, бръмбарчето, което имало само шест крака, я наблюдавало с възхищение. Когато стигнала върха, Крачета поспряла за малко да се погрее на слънце. Тя била една много щастлива стоножка.

Зевс имал деца и от други богини. Той се влюбил в Персефона, дъщеря на богинята Деметра. Зевс се явил при избраницата си, превърнат в змей. От тази връзка се родил Загрей-Дионис. Той бил най-младият и най-съвършеният от боговете.
Ревнивата Хера го намразила и била готова на всичко, за да го премахне. Зевс знаел това и поръчал на куретите, нимфите и бог Аполон да пазят детето.
Един ден Гръмовержецът тръгнал към далечни земи. Той предал на Дионис мълнията, изкована от циклопите. Хера се надявала малкият бог да изгори, но той я вдигнал в ръце, сякаш е перце. А после спокойно се изкачил на небесния трон. Хера не можела да понесе това. Тя се спуснала в Тартара и освободила титаните, а после с разкошни подаръци улисала куретите.
Титаните успели да влязат в двореца на Олимп. И седемте държали в ръка по една играчка, с която подмамили малкия Дионис. Той оставил мълнията и слязъл от трона. Тогава титаните го нападнали.
Загрей-Дионис побягнал и започнал да се превръща в различни същества, за да се спаси. Първо приел образа на младия Зевс, разтърсващ своя щит, после на немощния старец Хронос. Изведнъж Дионис променил облика си – станал разгневен лъв. Ужасният му рев разтърсил целия свят. Титаните спрели ужасени, а богът приел образа на буен жребец, който със звънко цвилене се втурнал във вихрен бяг. Преследвачите го последвали, но той се превърнал в рогат дракон, който извивал огромното си змийско тяло и съскал застрашително. Само след миг вече бил тигър с ярка като пламък кожа.
При всяко превъплъщение титаните спирали, удивени от силата на бога. Накрая Дионис се преобразил в бик и се втурнал, свел остри рога, към враговете си. Хера разбрала, че без нейна помощ титаните няма да победят младия бог, затова тя вдигнала глава и започнала да мучи като бик. Зверският рев бил толкова силен, че потреперали вратите на Олимп.
Бикът Дионис спрял и бил уловен от титаните. Те го убили и разсекли на седем части. После сложили седемте части в котел, за да ги сварят и тъй като били нетърпеливи, не чакали дълго. Извадили полусвареното месо и започнали да го ядат. Всеки опитал по хапка, но в този миг от далечния край на земята се завърнал Зевс.
Страшно загърмели мълниите му, с които той изгорил титаните. Димът, който се вдигал от черната им пепел се сгъстил и от него се появили първите хора. Затова човек има греховни черти, наследени от титаните, но и добри, тъй като титаните били вкусили от плътта на Дионис.
Бог Аполон събрал разсечените седем части и ги отнесъл при богинята Деметра. Тя ги слепила и възродила Дионис за нов живот.

Орфей – най-прочутият поет, певец и музикант на древността бил роден в Тракия, в планината Родопи. Песента му притежавала такава вълшебна сила, че омайвала не само хората, а и дивите зверове в планините, птиците в небето и рибите в морските дълбини. Даже дърветата в родопските гори започвали да танцуват, скалите се раздвижвали като живи и преспите по планинските върхове се стопявали в бистри струи. Златната лира, на която свирел музикантът, и вълшебните му умения били дар от бог Аполон.
Преди много години дядото на Орфей, на име Харопс, помогнал на Дионис в битката с тракийския владетел Ликург. За награда богът на виното дал на Харопс царска власт и го посветил в тайните обреди на мистериите.
Харопс бил наследен от сина си – цар Еагър. Името му означавало Самотен ловец. Веднъж той се отправил на лов в тракийските земи близо до връх Олимп. Там в гъстите гори, пълни с дивеч, близо до поток с прозрачна и бърза вода той срещнал деветте музи. Тези богини на всички човешки таланти били водени от сребролъкия бог Аполон.
Царят се влюбил в първородната от музите, наречена Калиопа -Хубавогласната. И тъй като бил красив и силен, а и от дете свирел на лира, тя отвърнала на любовта му. От тази любов се родил Орфей, надарен щедро от двама велики богове: със слънчевата сила на Аполон и подземната мощ на Дионис.
Майка му Калиопа и бог Аполон обучили Орфей на музикалното изкуство. Но те му разкрили не само красотата на мелодиите, а и тайната сила на музиката и поезията.
Скоро славата на младия певец се разнесла из цяла Тракия и Гърция – всички искали да чуят магическите думи на вълшебните му песни.

Имало едно много хитро дяволче, което се престорило на петнадесетгодишно момче и станало чирак в църквата. Слушало много и изпълнявало всичко така старателно, че владиката казвал:
– Не съм виждал досега друг толкова послушен чирак.
Дяволчето стояло спокойно пред олтара, но когато владиката започнел да кади с тамян и да чете Евангелието, то винаги излизало от църквата. Хората забелязали това и взели да говорят:
– Дядо владика, не виждаш ли, че твоят чирак не понася тамяна и Евангелието. Да не е някой дявол, престорен на човек.
Владиката много се чудел какво да направи и един ден решил да изпита чирака си. Преди службата заповядал да затворят плътно прозорците, а като влязат всички хора, да заключат вратите. Този ден и дядо Господ дошъл в църквата – изглеждал като другите белобради старци, та никой не го познал.
По едно време владиката отворил Евангелието и започнал да кади с тамян. Чиракът тръгнал бързо към вратата, но не могъл да я отвори. Дърпал дръжката, натискал с рамо, пък изведнъж се превърнал в прилеп и литнал към прозорците. Те обаче били здраво залостени. Тогава дяволът скочил на земята и приел истинския си образ. Започнал да се надува като мях и да почернява все повече и повече. Накрая се пръснал на стотици парчета, които се превърнали в мишки. Те се разбягали по пода на църквата да търсят дупки, където да се скрият. Така на този свят се появили мишките. Господ хвърлил след тях ръкавиците си и те станали на две котки, които започнали да ловят мишките. Затова котките са пухкави и меки, защото са от божиите ръкавици. Ама нали яли от дяволските мишки, станали лоши и пакостливи.
И досега е останало така. Кучето обича стопанина си и се радва да има много деца, с които да си играе. Котката пък иска да няма деца в къщата, че хората нея да държат в скута си. Когато се разболее стопанинът, кучето вие и плаче, а котката мърка и се радва. И ако се случи да попаднат с господаря си в ада, котката мъкне дърва за огъня, на който ври казанът с грешниците, а кучето носи вода в уста да го гаси. Затова кучето и котката не се понасят и все се гонят. Мразят се като куче и котка.

В началото Господ направил земята по-голяма, та небето не можело да я покрие. Той повикал Дявола за съвет. Рогатият оседлал един пръч, направил му юзда от праз и тръгнал на път – оттогава козите имат бради.
Ангелите видели Дяволът да язди на пръча, присмели му се а той се разсърдил и се върнал назад.
Господ веднага направил пчелата и й поръчал:
– Иди кацни на дяволовото рамо, чуй какво си мърмори и ела да ми кажеш!
Пчелата литнала и скоро стигнала Дявола. Той си приказвал:
– Ех, че глупав Господ! Не се сеща да вземе тоягата си, пък да удари земята на кръст. Ще станат долини и върхове, земята ще се сбие и небето ще може да я покрие цялата.
Пчелата като чула това, избръмчала и хвръкнала обратно. Дяволът се обърнал, видял я и веднага се досетил, че тя го е подслушала. Погнал я, за да я хване – пчелата летяла, той препускал на пръча. Дяволът разбрал, че не може да я стигне и започнал да стреля с лък по нея. Тя едвам стигнала до една върба и се скрила зад ствола й. Дяволът обикалял върбата и хвърлял стрели да я убие.
Той стрелял, а тя се въртяла около върбата, та стрелите я удряли оттук-оттам и почти я прекъснали през средата. Едва когато дяволът свършил стрелите, тя литнала и успяла да стигне при Бога.
Господ я попитал:
– Чу ли какво си говори Дяволът?
Пчелата му разказала какво е научила.
– Виж ме колко погрознях! – оплакала се тя. – Дяволът за малко да ме прекъсне през кръста със стрелите си.
Господ отвърнал:
– За награда ти давам да правиш най-сладката храна на човека.
Той ще ти строи къщи-кошери, където да живееш, а от теб ще получава мед и восък.
Пчелата литнала доволна от божията благословия.
После Господ взел тоягата си и като ударил земята накръст, направил планини и долини, та земята заприличала на тази, която виждаме днес.

По жътва един стар чорбаджия повикал своя съсед — сиромах човек, да му пожъне нивата.
— Докога ще жъна? — попитал сиромахът.
— Докато залезе онова, небесното светило — показал нагоре с пръст чорбаджията.
— Ама какво ще ми платиш?
— Една торбичка брашно ще ти дам, стига да работиш както трябва.
Сиромахът отишъл на чорбаджийската нива и я подхванал от единия край. Запращели ония ми ти ръкойки, почнал да търкаля снопите. Жънал, без да се изправи. Само на пладне поседнал за малко под кру¬шата, изял една порязаница хляб и една глава лук и пак грабнал сърпа. До вечерта пожънал половината нива. Когато слънцето залязло, умореният работник се изправил, обърсал горещата пот от челото си и рекъл:
— Стига толкова.
— Как тъй стига — обадил се чорбаджията, който току-що пристигнал да види докъде е стигнал жътварят му, — половината нива стои непожъната.
— Но слънцето залезе и почна да притъмнява.
— Слънцето залезе, но я погледни на небето! Там вече е изгряла неговата сестра — месечината. Ще жънеш, додето залезе и тя. Инак няма брашно.
И наистина месечината се изтърколила на небето като червена ябълка и станало видело.
Нямало що. Жътварят пак пречупил кръст и започнал. Цяла нощ се трепал, а чорбаджията легнал под крушата и се наспал хубаво. Додето огрее слънцето на другия ден, работникът пожънал цялата нива.
— Сега ще ти дам брашно — рекъл чорбаджията. — Иди в къщи да си вземеш торбичката и ела на моята воденица. Там е брашното ми.
Отишъл си сиромахът и подир малко пристигнал на воденицата с един голям козлен чувал.
— Сипвай брашното! — рекъл той. Чорбаджията облещил очи и се развикал:
— Защо си донесъл този козлен чувал? Какво е туй нещо?
— Туй нещо е по-големият брат на торбичката — отговорил работникът.
— Как тъй може торбичката да има голям брат?
— Щом като слънцето може да има сестра, защо да не може и торбичката да има брат? — хитро казал сиромахът.
Чорбаджията се намерил натясно и насипал брашното в козления чувал.

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.
Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите. Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом. Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.
Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една дървена къщурка, покрита с мъх.
Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой.
Леглото разхвърляно, огънят угаснал. На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва. Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.
По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата — една стара рунтава мецана, и почна да ръмжи сърдито:
— Що щеш в моя дом?
Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си.
Мечката въздъхна и поклати глава.
— Ами туй нещо — попита тя — какво е? И посочи с лапа къделята.
— Коноп — отвърна Марийка.
— Откъде го вземате?
— Сеем го.
— Как го сеете?
Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.
— Ей как го сеем! — рече тя.
— Сетне? — попита мечката.
— Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го…
— Как го решите? — прекъсна я мечката.
Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.
Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:
— Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора, има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората. За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!
Марийка посегна към най-малката, но мечката й даде най-голямата.
— Отвори я — рече тя, — когато си идеш у дома.
Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила. И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед, но наместо мед извади шепа жълтици. Премалня от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко, каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.
Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.
— И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва — рече господарката, прибра се в къщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората. Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала в дън гора. Като стигна до къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.
— Ох, че на лошо мирише! — рече господарската дъщеря и почна да тършува.
Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка. Тъкмо дигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:
— Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?
Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх. Сви се в къта и почна да мига.
Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби, сложи всяко нещо на, мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.
Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:
— Туй какво е?
— Вълна — отвърна Иванка.
— Откъде я имате?
— Стрижем я — троснато каза Иванка.
— Как я стрижете?
Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката и — щвък! — отряза половината.
— Ей как я стрижем! — извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата на Марийка.
— Олелеее! — писна Иванка.
— Вън! Вън! Вън! — заблъска я мечката. — Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!
Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.
— Делвата! — викна тя. — Дай ми делвата!
Мечката сне от полицата оная делва, която беше най-здраво захлупена, и я търкулна към Иванка. Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.
В къщи майка й захълца от радост:
— Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!
И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господар¬ката с разтреперани ръце отвори похлупака на делвата. Но отвътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени. Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха, че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.

Имало един човек — много мързелив. По цели дни лежал под сенките, а децата му гладували и ходели от къща на къща да просят милостиня. Селяните, като минавали край него, спирали се и започвали да го хокат.
— Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам? Дигай се и тръгвай на работа!
— Работа ли е — не ми я хвалете! — отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна.
Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при селския поп.
— Дядо попе — рекъл, — опей ме и викай селяните да ме заровят жив.
— Защо? — попитал учуден попът.
— Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не дават. Всеки ден ме ругаят, задето не съм работел. Ще ида на оня свят — да си полежа спокойно.
— Може — съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го дигнат с носилото. Понесли го към гробището. Попът върви напред и клати кадилницата, а носачите — подире му. По пътя ги срещнал един работлив човек.
— Къде сте го понесли? — попитал той.
— На гробището, ще го ровим.
— Стойте, тъй не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали?
Носачите му разправили как стои работата. Трудолюбивият се позамислил и рекъл на оня в носилото:
— Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито, та да имаш хляб, додето припечелиш нещо.
Мързеливият се понадигнал и попитал:
— Ами мляно ли ще го дадеш?
— Хубава работа! Ще ти го дам немляно.
— Тогава носете ме — обърнал се той към двамата носачи — в гробището. Не е за мене такова жито. Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам в къщи, че да го меся, че да го пека, че да го ям — дълга и широка работа. По-добре в гробището!
Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спуснали живия чо¬век вътре. Затрупали го с пръст, но му сложили една тръба от устата навън — да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата над купчината и си отишъл заедно с гробарите.
През нощта работният селянин си рекъл: „Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гробището". Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил живозакопания с една мотика.
— Ставай! — сритал го той.
— Кой си ти? — стреснал се от сън закопаният и скочил.
— Аз съм дяволът — отвърнал рогатият. — Днес, като делихме душите на починалите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам — ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един нажежен казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане.
Мързеливият се разтреперал.
— Каква работа има за мене? — попитал той.
— Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада камъни. Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай! Додето съмне, искам камъните да бъдат горе.
Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъни. Носил, пъшкал, препъвал се, падал, ставал, целият потънал в пот. Като ги пренесъл, при него пак дошъл преоблеченият с камшик в ръка.
— Ела сега да ти платя! — рекъл му той и го вързал за едно дърво, плюл си на ръцете и започнал да го бие с камшика. Като го напердашил хубаво, рекъл: 
— Дяволът тъй плаща на слугите си! Влизай сега пак в гроба! — и го повлякъл към трапа.
Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две-три лопати пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният, като дошъл на себе си, пошавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, скочил от гроба и — беж към село. Отишъл си в къщи запъхтян, грабнал една секира и се втурнал към гората. Почнал да сече дърва. Минал край него един селянин и го поздравил:
— Добър ден, брате! Какво ново-вехто носиш от оня свят?
— Остави се — отвърнал мързеливият, — не е за разказване: товарят те с камъни цяла нощ, а за награда почват да те бият, додето ти наместят кокалите!
— Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? — попитал селянинът.
— Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дявола ратай не ставам.
И продължил да сече.