Чуй всички приказки

На третата пролет от въстанието Спартак потеглил със сто и двадесет хилядна армия на север. Рим бил обхванат от панически страх, но тракиецът на смятал да превзема града. Планът му бил друг. Той искал да изведе бившите роби на свобода – извън Италия. Спартак казвал на своите бойни другари, че в живота на човека има две неща, без които той не струва нищо – родината и свободата. Спартак искал да върне на бившите роби и двете.
Армията му достигнала до снежните стени на Алпите. Спартак постигнал целта си. Оттук освободените роби можели да поемат към своите родни места. Но в лагера на въстаниците избухнали раздори. Заради жените и децата, които водели със себе си, много от войните се уплашили да прекосят планините. Други не искали да напускат плодородна Италия, а да ударят сърцето на империята – искали да обсадят Рим.
Една вечер в лагера на въстаниците, Фия – съпругата на Спартак, го пресрещнала пред палатката им. Жената протегнала ръка на изток. Над хоризонта, обвита в мъгливо кървавочервено сияние, горяла една нова звезда.
– Изгрява Марс – казала Фия, – звездата на римския бог на войната. Тя не вещае добро за нас. Виждам, че Марс е вдигнал меч върху главата ти!
Спартак се вгледал тревожно в жена си. С вдигнати ръце нагоре към небето, загледана в аленочервената звезда, тя като че ли всеки миг щяла да изпадне в екстаз, когато чрез устата й самият бог Дионис предсказвал бъдещето. Спартак добре помнел деня, когато тя изрекла най-страшното си предсказание. Миналото оживяло пред очите му.
Когато римските легиони, предвождани от Сула, навлезли в Гърция, за да потушат поредното въстание, Спартак напуснал школата в Тесалоники. Отново било дошло време за война, а не за учение. Спартак се завърнал в родните планини и събрал отряд млади войни, готови да помогнат на Атина в бедата, която я сполетяла. Преди похода свързал живота си с Фия – красивата мургава девойка, дъщеря на известния лечител Медок. В своя род лечителят имал жреци на Дионис, които подготвяли девойката също за жрица, Фия обаче обикнала снажния и красив момък Спартак и отказала да се посвети в служба на боговете.
Повече от две години Спартак воювал срещу Рим. Въпреки храбростта на атиняните и дошлите на помощ траки, крайната победа извоювал Сула. Слаба била помощта, оказана от тракийските племена, защото те били увлечени в постоянни вражди. Царете им вою¬вали помежду си за надмощие и не виждали надвисналата върху главите им опасност. Атина била превзета и подпалена. Спартак побързал да се оттегли с отряда си към планините на Тракия, но войниците на Сула го обградили и пленили след жестока битка.
Пътят на пленниците минавал близо до родното място на Спартак. Един горещ ден римската кохорта, която охранявала траките, спряла за почивка край брега на Стримон. Легионерите поставили охрана и налягали по моравата. Вързаният до Спартак тракиец на име Дарза го побутнал леко и му посочил с глава центуритона. Той разговарял с една млада жена, която се появила ненадейно от гората. Сърцето на Спартак заблъскало тревожно в гърдите му. Той познал жена си Фия.
– Има ли тук някой на име Спартак? – извикал центурионът. Отвели Спартак при него.
– Жена ти е дошла да те откупи – обелил зъби той в груба усмивка. – Но това, което тя носи, е малко. Ти струваш много повече, няма защо да губя. Вие, варварите, говорите лоши неща за нас римляните, но за да ти докажа, че не сте прави, пускам тази жена да си върви. Хайде, тръгвай! Много си хубава, за да си тук сред войниците.
– Слушай, центурионе, ето ти това, което събрах, за да откупя мъжа си. Вземи го – отвърнала спокойно фия, – а мене вържи до него. Щом Спартак е твой роб, и аз ще съм твоя робиня, но ако някой от войниците ти ме докосне, знай, че ще се убия и ти нищо няма да спечелиш.
Римлянинът не се усъмнил в думите й. Това, което видял, му се случвало за пръв път. Из пътя ги пазел, а после ги продал на пазара в Рим и взел добри пари от Лентул Батиат от Капуа. Той харесал Двойката роби от пръв поглед, защото мъжът бил силен и с умен поглед, а жената изглеждала здрава и красива.
Оттогава изминали тринадесет години. Но фия помнела какво й Разказал Спартак същия ден, когато ги изкарали на пазара за роби. 
През нощта той сънувал странен сън: бил заспал на зелената морава край прозрачните води на Стримон. Отнякъде допълзяла до него огромна змия и започнала да се увива около тялото му. Главата и се издигнала до лицето му, а изцъклените й очи го гледали жестоко и страшно.
Спартак се борел със змията, напъвал сетните си сили, но усещал как тя все повече и повече го стяга, как го задушава в железните си обръчи. Мъжът извикал и се събудил. Стреснала се в съня си и Фия. Вече се зазорявало. Настъпвал новият ден. Спартак разказал съня си, а Фия изпаднала в дионисиевски екстаз. Тя предсказала, че този сън предвещава, че Спартак ще придобие огромна власт и сила опасна и за самия него.
Робските години в школата на Лентул Батиат били сурови, страшни и кървави. Отначало фия мислела, че змията, която ще ги задуши, е самият ненаситен ланист, който пращал своите гладиатори на смъртен бой, но арените в Капуа и Рим. Но силният и ловък Спартак преодолявал всички противници. Схватките закалили мускулите и изострили ума му. Спартак се отличавал от останалите гладиатори, пори и враговете му го уважавали и се възхищавали от него.
Гордият тракиец успял да оцелее в школата цели десет години. Не Лентул Батиат била змията от съня на Спартак, защото накрая гладиаторът вдигнал другите роби на бунт, разбили решетките и избягали от школата.
После Фия си помислила, че змията от съня са консулите, които ги обградили с две големи армии, но тя отново се излъгала, защото не консулите сразили Спартак, а той тях. Най-сетне тракийската жрица проумяла съня и се изплашила. Змията, свила се до гърдите на Спартак, били раздорите. Те щели да отслабят силата на въстаналите роби, да разрушат тяхното единство. Те се изпречвали на пътя им към свободата, те ги заплашвали с гибел. Тези раздори се опитвали да задушат Спартак, да го смажат.
– Какво ще правиш? – запитала с отмалял глас Фия.
– Заклех се да изведа робите на свобода. И го сторих.
– А ако те тръгнат към Рим… и без теб? – попитала тя. 
Спартак не отговорил, само притиснал ръката й до гърдите си.
– Когато те последвах в робството – заговорила фия, – когато оставих малкия ни син на грижите на старите ни родители, знаех, че не
отивам да живея в Рим, а да умра до теб. Така повелява нашият тракийски закон: жената, която обича своя мъж, не бива да го оставя сам нито в живота, нито в смъртта. Длъжна е да бъде винаги до него.
Спартак склонил глава и целунал ръката й, която дъхала на билки и отвари, с които тя лекувала ранените и болни войници.
– Аз се бях примирила със смъртта – продължила тя, – но ти ми вдъхна вяра за живот. Нощем, на коравото легло в килията на проклетата Батиатова школа… помниш ли… ти ми говореше за Тракия, за Стримон, за нашия дом… за сина ни. Закле се да ме отведеш при него. Вярвах ти и заживях с надежда. Ти си силен. Ти ще устоиш на Думата си.
– Ние с теб ще се върнем в Тракия – отвърнал тихо Спартак и я загърнал в плаща си.

Скоро аргонавтите стигнали през морската бездна до двете подвижни скали Кианеи.Те пазели входа на Черно море. Никой кораб не можел да премине през тях, защото те се втурвали една срещу друга и грохотът от удара им разтърсвал простора. Морето настръхвало от разпенените буйни вълни, които се разбивали със страшен тътен в скалите.
Орфей пръв зърнал скалите и сърцето му сякаш се вледенило.
Кормчията Тифис извикал:
– Вдигнете греблата, герои! Само богове могат да минат оттук.
Корабът забавил ход и спрял пред зловещия проход. Но богиня Атина изпратила една чапла да кацне върху високата мачта. После птицата разперила крила и полетяла бърза като стрела между скалите. Канарите връхлетели отсам и оттам, и от страшния им сблъсък се вдигнала вълна, която едва не потопила „Арго". Когато морето утихнало, героите видели чаплата да се рее в небето. Само върхът на опашката й бил откъснат от острите скали.
Птицата на богиня Атина преминала протока. Напразно се били сблъскали скалите. Щом видели как чаплата се измъкнала от страшната гибел, Тифис дал знак на героите. Те започнали да гребат с всички сили – веслата им цепели вълните.
Орфей застанал на носа на кораба и започнал да свири на златната си лира. С вълшебната си песен той успял да подмами двете стръмни скали, които отскочили назад, разделени от ревнала вълна между тях. Корабът „Арго" влязъл в протока между двете островчета, покорени от чудния глас на певеца.
Щом корабът преминал протока, стръмните кианийски скали заседнали здраво в морското дъно, където стоят и до днес. Така Орфей извел кораба „Арго" в Черно море, отвъд което се простирало приказното царство Колхида

Едно време Господ ходил по земята като човек и по всичко приличал на другите хора.
Веднъж той тръгнал по земята да види кое как е, има ли народът нужда от нещо, има ли плодородие и сговор. Ама като ходел, сам не можел да види всичко, което искал, та затова повел със себе си и светиите да гледат, да разговарят с хората и после да му кажат всичко, че ако има някъде грешка, да я поправи.
Като ходел така Господ по земята, по-богатите го канели да им иде на гости – да ги види как са се настанили, да му се похвалят с челяд и имане. А имало и един беден човек, ама много беден, който нямал нищо вкъщи – само малко брашънце и една кокошка. Един ден той рекъл на жена си:
-Жено, намислил съм да поканим дядо Господ на гости.
– Какво да ти кажа, мъжо – рекла жената. – Не виждаш ли, че ние няма какво да ядем? Как ще каниш гости?
-Аз ще поканя само Бога – отвърнал човекът. – Ще замесиш от брашното баничка, ще направиш и малко скроб (рядка брашнена каша).
Нали е Господ -той знае как ни е благословил. Нека види и ние какво ядем и как преживяваме.
– Къде се е чуло и видяло гости да се канят на скроб? – зачудила се жената. – И сиромасите, когато поканят някой да им дойде на гости, ще заколят кокошчица, ще омесят баница, ще изпържат яйчица. Все ще се отсрамят. А ние с тебе? Нямаме и стол да предложим на госта да седне.
Попрепирали се така, поскарали се, но накрая мъжът надвил и рекъл:
-Ти ще омесиш баница, ще набереш и малко киселец, ще сготвиш чорбица. Аз ще заколя кокошката и ще нагостим Бога. Нали е само един – пък и е стар човек, колко може да изяде.
Жената послушала мъжа си, навила ръкави, пресяла брашното, омесила баница, набрала киселец, сложила да се вари чорба и тъкмо мъжът й тръгнал да улови кокошката, Господ влязал в двора. Той обаче не бил сам, а заедно с дванадесет светии. Бре, какво ще правим сега с толкова народ – ударила се жената
по челото. – Как ще нахраним тринайсет човека и то все мъже?
Господ погледнал къщицата – бедна, бедна, с трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Видял колко са притеснени мъжът и жената – та взел и благословил яденето. То станало колкото да се нахранят петнайсетте човека и не само се нахранили до насита, ами и похвалили домакинята, че много хубаво е омесила баницата.
Като си яли така и си приказвали за това и онова, Господ разпитал как живеят, имат ли си дечица, защо нямат, искат ли да имат, искат ли стока и имот. Мъжът рекъл:
-Дядо Господи, ние сме много бедни с жената. Нашият живот на този свят мина така, почти без нищо. Изкарваме колкото да не умрем от глад. То нашият живот се видя тук на този свят, та ако искаш да ни направиш нещо добро с жената, осигури ни поне една рогозка в рая. Да знаем, че като отидем на небето, ще имаме поне едно местен¬це в рая, та да се наживеем и за този свят. Господ рекъл:
– Обещавам ти една рогозка в рая и то на най-хубавото място.
А като седели така, свети Петър прошепнал на сиромаха:
– Кажи на дядо Господ да ти посади една вълшебна ябълка на двора.
Сиромахът бил глуповат човек (той, ако не беше глупав, щеше да поиска нещо за този свят, не за оня), послушал свети Петър и си поискал такава ябълка. Господ му подарил едно ябълково дърво и едни карти за игра и ги благословил: „ Всеки, който дойде да откъсне ябълка от това дърво, да залепне за него. И докато ти не речеш „Пусни го!", да не го пуска. Който вземе да играе с тези карти, да надиграва и най-големите играчи и никой да не може да го надиграе."
Станали гостите и си отишли, а сиромахът и жена му си легнали. На другата сутрин мъжът се събудил, грабнал картите и тръгнал да търси комарджии да играе с тях. Сега, като имал благословените от Бога карти, решил да спечели голямо имане. Намерил комарджиите и седнал да играе с тях. Те го мислели за малко глупав и започнали да играят с него като на шега. Но сиромахът надиграл всичките и им прибрал парите. Той започнал да обикаля селата и да търси комарджии. Побеждавал всички и така постепенно забогатял.
Изминало доста време – двайсет ли, трийсет ли години – и еди ден в двора влязъл архангел Михаил и рекъл на човека да се готви да умира.
– Бре, ангеле божи – рекъл картоиграчът. – Аз тъкмо забогатях и сега вместо да си поживея, ти ме караш да умирам. Почакай малко, поне десет години!
– С мен пазарлък не става – отвърнал ангелът. – Стягай се за път! Ще ти вадя душата.
– Щом не мога да се измоля от теб – рекъл човекът, – чакай поне да се простя с жената и стоката, която съм накупил и развъдил с толкова труд. От работа веднъж не съм се наял до насита и наспал до късно. Сега, като се простя с тях и отида в рая, поне ще се наспя.
Архангел Михаил нали бил идвал на гости у този човек заедно с Господ и другите светии, му разрешил да иде да се прости. И като седнал да го чака, загледал се в ябълката, тя била родила, та щяла да се прекърши от плод. Той станал да си откъсне една ябълка и ръката му залепнала – дърпал, дърпал – не могъл да си отлепи ръката. Започнал да вика:
– Не мога да си отлепя ръката, ела да ми помогнеш!
– Защо да ти помагам – рекъл човекът, – ти си дошъл да ми вадиш душата. Ако ме оставиш да поживея още десетина години, ще те пусна. Ако иска Господ, да дойде и да те отлепи, защото той ми посади тази ябълка.
Като чул това, ангелът се замислил и рекъл:
– Ще ти подаря не десет, а още тридесет години живот, само ме пусни да си ида, че имам много работа.
Щом Архангел Михаил му обещал тридесет години живот, човекът отишъл, отлепил го и му поръчал да носи много здраве на Бога.
Изминали още тридесет години и една сутрин, рано-рано, пак дошъл ангелът-душевадец и рекъл на човека:
– Хайде сега, приятел, не можеш да ме излъжеш пак.
Човекът видял, че няма да може да се измъкне, затова си сложил картите за игра в пояса и тръгнал с ангела. Не се простил нито с жената, нито със стоката, а както си ходил, паднал и душата му тръгнала към небето.
Обаче, за да се стигне до небето, най-напред се минавало покрай Пъкъла, където са вечните мъки. Там било пълно с грешници и дя¬воли, които чакали като мине някой да го завлекат в Пъкъла. Когато Душата наближила това място, наизлезли дяволите и започнали да я дърпат. Бре, те дърпали, ангелът дърпал – дяволите надвили и отнесли човека в Пъкъла. Тогава той рекъл:
– Съгласен съм да живея във вашата земя, ама дали имате тук някой играч комарджия, първо да поиграем и да си премерим силите. Ако го надиграя, ще си ида в рая, ако ме надиграе, водете ме където искате.
Дошъл тарторът на дяволите и седнал да играе. Той бил най-опитният комарджия. Играл, играл и накрая загубил. Дяволите много се ядосали, че човекът победил най-добрия комарджия, който най-хубаво владеел този занаят.
– Хайде пак да играем – казал дяволът.
– Добре – отвърнал човекът, – ама ако спечеля, ще ми дадеш и една душа от пъкъла да я водя с мен в рая.
Играли и дяволът пак загубил, и пак играли, и пак, докато човекът освободил дванайсет души на грешници, събрал ги и ги повел със себе си към рая. Достигнали до райската порта. Човекът почукал на вратата и рекъл:
– Свети Петре, отвори ми, аз вече си дойдох.
– Аз не съм погледнал още в тефтерите – рекъл свети Петър. – Ти може и да не си за рая.
– Как да не съм за рая! – зачудил се човекът. – Нали Господ, когато ми дойде на гости, ми обеща една рогозка в рая на най-хубавото място.
– Ти ли си бре, грешниче! – рекъл свети Петър и отворил вратата. – А защо не си сам? Рогозката е колкото за тебе.
– Рогозката е колкото за мене – отговорил човекът, – но аз ти водя още дванайсет грешници, които измъкнах от Пъкъла.
– Не мога да те пусна с тези дванадесет души – заинатил се свети Петър. – Ти ще влезеш и ще си лежиш на рогозката, а тези да се
върнат оттам, откъдето си ги довел.
– А бре, свети Петре, а бре, ключарю – рекъл човекът. – Ти забрави ли, че бях поканил само Господ на гости, а дойдохте дванайсет
светии с него. Аз бях сиромах човек, пък се отсрамих, а вие сега хем рай имате, хем до Бога живеете и не можете да посрещнете дванайсет души.
Свети Петър замълчал и ги пуснал всичките в рая. Кой каквото направи, това му се връща, пък дори на онзи свят.

Една млада жена, скоро след сватбата си, отишла на реката да изпере шарената черга, която сама била изтъкала. Тъкмо бил валял силен дъжд, водата лъщяла в локвите по пътя и блещукала във водните капки по листата.
Облаците се разбягали и изгряло лятното слънце. Над полето се извила голяма пъстра дъга – единият й край бил потопен в реката, за да пие вода от нея.
Жената се загледала в цветните бразди на дъгата. По ширината им хората тогава гадаели от какво ще има най-голям берекет. Зелената бразда означавала трева, жълтата – жито, червената – вино, синята – сливи.
На изгрялата след дъжда дъга най-широка била жълтата бразда. Жената се зарадвала, че ще се роди много пшеница. Докато си мислела това, на брега дошло едно момченце да си играе край водата. То било силно и пъргаво, с бели зъбки и черни очи.
– Как искам да си родя такова момченце! – си казала младата жена.
Както си играело, детето минало под дъгата и веднага се превърнало в момиченце.
Жената знаела, че който мине под дъгата, променя пола си, но за първи път виждала такова чудо. Момиченцето било същото на лице, само че имало две плитки и по-дълги мигли.
– Как искам да си родя и такова момиченце! – пак си пожелала жената.
Момиченцето си поиграло покрай брега, после пак минало под дъгата, станало на момче и се затичало към селото.
Жената изпрала чергата, метнала я на един върбов клон да се изцеди и се прибрала вкъщи. Тя не знаела, че Господ бил над нея и чул молбите й. След девет месеца жената родила момченце и момиченце – лицата им си приличали като две капки вода.
Оттогава на земята се раждат близначета.

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
— Кой хлопа? — попитал човекът.
— Ние сме: конят, волът и кучето.
— Какво искате?
— Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня — едно кринче овес, за вола — трици, за кучето — една голяма порязаница хляб.
— Похапнете си! — подканил ги човекът, седнал и той до огни¬щето и хванал с две ръце главата си. Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
— Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра — отвърнал стопанинът, — нали за всички са отредени еднакъв брой години — колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
Конят, волът и кучето се погледали и почнали нещо да си шепнат.
— Чувай — обърнал се след малко конят, — ако си съгласен, да ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
— Как да не съм съгласен! — зарадвал се човекът. — Дайте тука да подпишем договор.
Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.

Една нощ в планината забучал градоносен облак. Гръмотевици продънили небето, рукнал проливен дъжд, втурнали се бесни порои надолу към реката. Тия порои рушели всичко напреде си, изтръгвали дърветата с корените, дълбаели долищата, търкаляли едри камъни. От страхотно надвисналата над тесния планински път бяла гранитна скала се откъснал огромен камък и рухнал надолу в тъмнината. Тоя камък паднал насред пътя, забил се дълбоко в набъбналата земя и там останал.
На сутринта пекнало ясно лятно слънце. Заблещукали росни капки по обрулените листа от бурята, почнали да се изправят полегналите гъвкави треви. По пътя откъм пробуденото село се задала кола. Два бивола с криви черни рога теглили колата, а на лесата седял един селянин и весело си свирукал. Той бил бакалин и отивал да купи сол и катран от града. Щом биволите стигнали на завоя до големия камък — спрели: камъкът бил задръстил целия път. Наляво в дълбоката пропаст шумяла мътна река, надясно се възвишавали стръмни скали и колата нямало откъде да мине. Селянинът, като видял падналия камък, почесал се по тила, слязъл от колата, отишъл напред, ритнал камъка с крак, налегнал го с гръб, ала не можал да го помръдне.
— Брей, че голяма канара е паднала тая нощ! Не мога да я помръдна. Ще почакам — дано дойде някой друг, по-силен от мене, че
да я търкулне надолу.
И той седнал край пътя, извадил си ножчето, взел една клечка и почнал да си я дялка. Подир малко пристигналa втора кола, натоварена с рязани дървета. Водел я снажен турчин с червгн пояс. Отдалече той се провикнал:
— Хей, побратиме, защо си спрял колата насред пътя? Я отбий малко, че да мина, защото бързам.
— Бързаш ти — отговорил му бакалинът, — ала по-напред трябва да отместиш канарата, че тогава ще караш напред.
— Каква канара? — попитал турчинът.
— Ела сам пред биволите ми, да я видиш!
Турчинът минал напред, разгледал големия камък, съблякъл си антерията, налегнал камъка отсам, натиснал го оттатък, но и той не можал да го мръдне.
— Няма какво — поклатил глава и той. — Ще почакаме да дойде по-силен човек от нас, че да ни разчисти пътя.
Седнал до бакалина и запалил цигара. Не се минало много време — ето че се задал един файтонджйя. Той бил стар човек, прегърбен, с тънка шия и жилава ръка. Шибал пъргаво конете. Файтонджията, като разбрал защо са спрели двете коли напреде му, развикал се, слязъл бърже от капрата, почнал да подскача капо петел край камъка, но и той не можал да го поклати, затуй се укротил и седнал при другите да чака. Подир малко пристигнали две талиги, покрити с чергила и натоварени с грънци. Стопаните им бързали за близкия панаир и се разтревожили много, като видели, че няма откъде да минат. Единият бил много лют човек и за да накаже падналия камък, почнал да го бие с камшика си. Коларите му се смеели. Времето летяло. Наближило пладне. Цял керван се бил навървил от камъка надолу. Гъмжило от пътници шумяло край канарата, един след друг си измервали силите и все не можели да поклатят гранитната канара. По едно време се задало едно старче. То носело кошница с череши върху една тояга на рамото си. Когато стигна¬ло до навалицата, старчето поздравило коларите и понечило да отмине.
— Добре си ти, нямаш кола, лесно мина отвъд и ще си продадеш черешките на пазара — викнал със завист подире му един от грънчарите.
— Минете и вие – обърнал се старецът.
— Как да минем?
— С ум.
— Тук ум не трябва, ами трябва сила — отвърнал грънчарят. — Опитахме се един по един, само че никой не можа да катурне камъка.
— Тогава защо не се опитахте всички заедно? Събрали сте се цяла дружина. Я се напънете малко! Ако чакате Крали Марка да излезе от гроба, че да отмести камъка, много ще има да чакате.
— Вярно е — викнал файтонджията — хора, братя, дръжте да отместим всички задружно камъка!
Натрупали се коларите край тежката канара, плюли си на ръцете, подхванали я от дясната страна, засилили се и я търкулнали надолу. С трясък се повалила канарата в пропастта.
Пътят бил разчистен и коларите свободно потеглили напред.

Един селянин отишъл в гората за дърва. Тръгнал между дърветата и намерил една яма, два човешки боя дълбока. В ямата — мечка. Върти се назад-напред и ръмжи. Чака да дойде ловецът, който е изко¬пал ямата, за да я прибере.
— Какво правиш тука, мецано? — попитал дърварят.
— Строполих се като кьорава надолу с главата и не мога да изляза. Моля ти се, дърварко, помогни ми да се измъкна. Ако ми помогнеш — ще ти дам, каквото искаш.
— Как да ти помогна? — замислил се дърварят.
— Спусни ми една стълба в ямата — подсетила го мечката, — по нея да изляза.
— А бе, аз стълба нямам, но ще ти подам ритлата на колата — отвърнал дърварят и спуснал ритлата на колата в дълбоката яма.
Мечката внимателно почнала да се катери нагоре по ритлата и излязла навън. Отървала кожата.
— Казвай — рекла тя на дърваря, — какво искаш да ти дам, задето ми спаси живота?
— Нищо не искам — отвърнал дърварят, — не е голяма работа, една ритла съм ти подал.
— Без нищо не може — рекла мечката. — Ще вземеш нещо. В хралупата, където живея, имам три делви мед. Ела да ти дам едната.
„Защо да, не го взема?" — рекъл си дърварят, закрачил по¬дир мечката и прибрал делвата. Като си тръгнал, мечката му поръчала:
— Този мед е само за тебе. Ти ще си го ядеш. Няма да даваш никому от него. Ако дадеш на жена си или на децата си, свършено е с тебе, ще те изям. Тъй да знаеш.
Нямало що. Насякъл селянинът дърва, натоварил колата, наместил най-отгоре делвата и се прибрал у дома си. Децата му го посрещнали на вратника и щом зърнали делвата, почнали да подскачат.
— Тате, какво ни носиш в.делвата?
— Нищо няма — отвърнал дърварят, — делвата е празна.
И като разпрегнал воловете, внесъл делвата в зимника, потулил я на едно тайно място и почнал да си яде скришом от меда. Не щеш ли — децата го усетили и захванали да му се молят:
— Тате, дай и на нас от онуй нещо, дето си го скрил в зимника!
Селянинът си помислил тъй: не е хубаво аз да ям мед, а децата ми да се облизват. Ще им дам и те да хапнат, че каквото ще да става.
Слязъл в зимника, изнесъл делвата и казал на децата си:
— Ще ви дам да си хапнете мед, но по-напред излезте навън и погледнете дали някой не се върти край къщата.
Децата излезли навън и скоро се върнали:
— Няма Никой, тате, само маминият сукман се чернее под стряхата. (А то било мечката, която всичко видяла и всичко чула.)
Изяли децата меда. Облизали делвата. Бащата дигнал празната делва и я понесъл пак към зимника, но мечката го преварила и почнала да ръмжи:
— Е, дърварю, каква ни беше думата? По-скоро върви на реката да се изкъпеш!
— Защо? — попитал селянинът.
— Защото ще те изям!
— Бре, ами сега! — Селянинът изтръпнал от страх, но нямало що да стори: тръгнал към реката, а мечката — подире му. Върви селянинът и сълзи текат от очите му. Изневиделица насреща изскочила лисицата.
— Защо плачеш? — попитала тя селянина.
Селянинът й разправил всичко от начало до край. Лисицата го изслушала внимателно и поклатила глава:
— От цялата история само едно нещо не мога да повярвам.
— Кое? — попитал дърварят.
— Не ми се вярва, че мечката може да ходи по стълба.
— Мога — изръмжала баба меца, — и по дърветата мога да се катеря, и по стълба мога да ходя.
— Аз, додето не видя с очите си, няма да повярвам.
— Тогава да вървим! — провикнала се мечката. — Аз ще ти покажа мога ли или не мога.
— Къде да вървим?
— В гората.
Отишли тримата в гората и щом стигнали до вълчата яма, мечката извикала:
— Едно, две, три!
И се съборила в ямата.
— Тичай по-скоро за ритлата! — извикала мечката на дърваря.
— Ти остави ритлата, ами донеси секирата, за да се разправиш по дърварски с тая неблагодарна мечка! — обадила се хитрата лисица. — И чувай какъв съвет ще ти дам: отсега нататък видиш ли мечка стръвница, паднала в яма, да не й подаваш стълба!

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.
— Каква полза от тях – казал той – нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречакат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло на боляринът да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
— Как ли? – отговорила занхарката – Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, ста¬рецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?" — ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра."
На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опраз¬нили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре, като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омър¬лушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна.
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мра¬вуняците — намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.

Имало двама братя – Голям Сечко Януари и Малък Сечко Февруари. Тяхната сестра била Баба Марта.
Тримата имали едно лозе и цяла година се грижели за него.
Като дошло времето – направили три бъчви вино.

Чашка по чашка, изпили двамата братя цялото вино, без да кажат на сестра си.

Решила веднъж и баба Марта да си вземе чашка вино. Отишла при бъчвите – и що да види – виното изпито.
Ядосала се баба Марта, разфучала се, развилняла се, пък накрая се разсмяла. Казала си „Какво пък,
нали братята ми са го изпили, не са чужди хора“.

Един ловец хванал с клопка в гората лъв, вързал го с въже и пратил другарите си в града да купят синджир, за да вържат още по-здраво силното животно. Лъвът бил вързан за един дъб. Той ревал страшно, дърветата се превивали от гласа му, копал с краката и изровил всичко наоколо.
А близо до корена на дъба имало дупка. А в дупката една мишка се сгушила, изплашена от рева. По едно време, когато лъвът се уморил да реве и да копае с краката си, мишката излязла да види какви са тия ревове. Поразгледала насам-натам и като не видяла нищо, попитала лъва, а той замахнал с опашката си и рекъл сърдито:
— Махни се, гадино, и ти ли сега се намери да дойдеш?
Мишката се уплашила и се прибрала в дупката си, ала не могла дълго да устои и пак излязла, но лъвът и тоя път я прогонил. Трети път излязла мишката из дупката си и тихо рекла на лъва:
— Кажи ми, приятелю, от какво имаш нужда? Може би ще ти помогна!
Лъвът изръмжал:
— Не видиш ли какво ми е? Хванаха ме едни ловци, вързаха ме с това въже и пратиха едного в града да донесе синджир, за да ме вържат по-здраво и да ме водят из градовете, за да ми се смеят и подиграват всички. Който ме види, все ще рече: „Значи, и царят на животните може да стане за посмешище?“ Какво можеш да ми помогнеш ти, като си толкова малка и слабичка?
— Та това ли ти било мъката? Защо не ми каза по-рано? — попитала мишката. — Ей сега ще видиш как ще те спася.
Мишката се хвърлила на врата на лъва и „кръц, кръц, кръц“, прегризала въжето.
— Бягай сега, лъвчо! — извикала мишката щастлива.
А лъвът, щом се видял свободен, хукнал да бяга и се чудел: „Как можа да се случи така! Аз, такъв голям и силен лъв, цар на всички животни, страшилище за малки и големи, какво стана с мен! Какво дойде до главата ми! Какво време доживях, та сега да се имам длъжник на една нищо и никаква мишка! Как се случва така, че и най-силният и могъщ не знае откъде може да му дойде помощ! Затова трябва винаги и с всички — и с малки, и с големи — да бъдеш всякога приятел.“