Чуй всички приказки

Суфисткият майстор Джунайд работил с един юноша. Джунайд водел толкова обикновен живот, че трябвало човек да е много проницателен, за да разбере, че до него стои просветлен. Той бил абсолютно обикновен във всичко. Юношата, който работел с него, постоянно демонстрирал своята осведоменост и каквото и да правел Джунайд, казвал: "Неправилно. Това трябва да се прави така. Така ще е по-добре." Веднъж Джунайд се засмял и казал: "Млади човече, аз не съм достатъчно млад, за да знам толкова много."

Един човек живеел в къща без прозорци и постоянно се оплаквал, че слънцето никога не надниква в дома му. Веднъж той намерил Настрадин Ходжа и казал:
– Ходжа, ти си умен човек. Домът ми е лишен от слънце. Даже и най-малкият лъч не прониква в стаята. Какво да правя?
Настрадин помислил и казал:
-Добре, а в плевнята слънцето огрява ли?
-Да, грее.
– Тогава – отговорил Ходжа – пренеси дома си там.

Напълнил си Настрадин Ходжа джобовете с праскови и като срещал по пътя си приятели, казвал, сочейки джобовете си: "Който познае какво имам в джоба си, ще му дам най-голямата праскова." "Имаш праскови" – казвали му. Поразен, Ходжа възкликнал: "И кой е този негодник, който ви е казал?"

Веднъж се случило следното. Една жена се съдила с Настрадин Ходжа. Той яростно отричал всичко. Накрая съдията попитал:
– Кажи само едно нещо, Настрадин. Спал ли си с тази жена?
Настрадин отговорил:
– Не, ваша светлост, не съм мигнал.

В кръчмата влязъл монах и казал: "Моят учител ми нареди да известя хората, че човечеството няма да достигне съвършенство дотогава, докато хората, които не са изпитали върху себе си несправедливост, не започ¬нат да се отнасят към нея със същата нетърпимост, както хората, които действително са я изпитали."
Тези думи мигновено поразили всички събрали се. След това Настрадин казал: "А на мен моят учител ми е казвал, че никой не трябва да се отнася нетърпимо към каквото и да е дотогава, докато не се убеди, че предпола¬гаемата несправедливост действително е несправедливост, а не скрито благо!"

Веднъж при Буда дошъл знаменит учен с много въпроси. Буда го изслушал и казал:
– Ще отговоря, но трябва да почакаш една година. Това е моето условие и обещание: след година ще отговоря.
-Добре-съгласил се ученият.
В този момент седящият под едно дърво ученик на Буда се разсмял. На дошлия с въпроси му докривяло.
– Какво става? – попитал ученият. – Той защо се смее?
– Питай него – отговорил Буда.
– На какво се смееш?
– Буда е лъжец, той излъга мен, но аз се смея, защото той и теб ще излъже. Той каза същото и на мен: изчакай една година в мълчание, отхвърли мислите, нека мисли¬те да изчезнат, а след това питай. Но като изчезнат мислите, как смяташ да питаш? Няма да останат никакви въпроси! Ето затова се смея: той те лъже. Ако наистина искаш да питаш, питай сега, иначе никога вече няма да можеш да попиташ.
– Това е моето условие – повторил Буда. – Ако попиташ след година, ще отговоря. Ако не попиташ, няма да отговоря.
След година Буда попитал този човек:
– Е, какво ще кажеш? Останаха ли ти въпроси?
Ученият прихнал да се смее и накрая казал:
разбрах защо тогава се смееше твоят ученик. Въпросите изчезнаха!

Веднъж Хасан се натъкнал на Рабийя, когато тя седяла в кръга на съзерцателите и казал:
– Аз притежавам способността да ходя по водата.
Хайде да отидем на хей онзи водоем и седейки на повърхността на водоема, да обсъдим духовните теми.
Рабийя казала: 
– Ако искате да се отделите от тази най-достойна компания, то защо не излетите и не побеседвате, седейки във въздуха?
Хасан отговорил:
– Не мога да направя това, защото не притежавам силата, за която споменахте.
Рабийя казала:
– Вашата сила – да не потъвате във водата, притежава рибата. Моята способност – да летя във въздуха, има мухата. Тези способности не са чиста и реална истина и могат да станат основа за самомнение, а не за духовност.

Дайдзю дошъл при китайския майстор Басо. Басо го попитал:
– Какво търсиш?
– Просветление – отговорил Дайдзю.
-Ти имаш своя съкровищница. Защо търсиш отвън? – попитал Басо.
– Къде е моята съкровищница? – попитал Дайдзю.
-Това, за което молиш, именно това е твоята съкровищница – отговорил Басо.

Една небрежна стопанка сложила на перваза на прозореца току-що изпечен хляб да изстива. В това време наблизо притичвали лакома котка и гладно куче. Й двете животинки скочили върху горещия кравай и го съборили на земята. Те застанали над него, вирнали опашки
– котката сърдито съскала, а кучето заплашително ръмжало.
– Това е моят кравай – казала котката, – аз първа го видях.
– Не, мой е – отговорило кучето, – аз го съборих на земята.
На клонката на бряста, надвиснал над къщата, седял стар и хитър бухал. Като видял как се карат котката и кучето, долетял долу при тях и казал:
– Не се карайте, та вие сте приятели. Всички ние сме приятели. Аз ще ви помогна да разрешите спора. Да поговорим спокойно. За какво се скарахте?
– Тази алчна котка твърди, че целият кравай е неин – казало кучето.
– Цяла сутрин дебнах, докато стопанката изпече хляба, и накрая дочаках да го сложи на перваза и скочих да го взема. А това лакомо куче го затисна и казва, че той е за него! – извикала котката.
– Ако сте разумни същества, отдръпнете се от хляба и аз ще оправя нещата по чест и по съвест – казал бухалът. – Доверявате ли ми се?
– Добре – съгласили се те, – ще те послушаме.
Бухалът взел един кантар, внимателно разделил кравая на две неравни части и го сложил на везните. Едната от тях естествено се спуснала под другата.
-Ти какво, не можеш да направиш парчетата еднакви? – ядосала се котката и извила гръб в дъга.
– Ей сегичка ще се опитам – казал бухалът.
Той откъснал голямо парче от по-ниската чаша на везните. Сега по-тежък се оказал другият край. Тогава бухалът отново откъснал голямо парче от другата страна. Отново първата страна натежала повече. И така едно след друго хитрият стар бухал късал парче след парче от вкусния кравай, докато на везните останали две мънички късчета от двете страни.
– Струва ли си приятели да се карат за такава дреболия? – казал той, изял и двете парченца и със смях отлетял към бряста.

След първите наставления за значението на дхарма получени от учителя Нангаку, у Ма Дзи се породило чувството, все едно че е изпил най-изискания нектар. Като се склонил пред учителя, той попитал:
– Какво трябва да прави човек, за да влезе в хармония без форма?
Учителят отговорил:
– Когато култивираш пътя на вътрешния покой, това наподобява посяването на семена. Когато излагам пред теб същността на дхарма, това наподобява небесен порой. Ако си възприемчив към учението, съдено ти е да видиш дао.
Ма Дзи отново попитал:
– Но ако дао е извън пределите на цвета и формата, как може да бъде видян?
Учителят отговорил:
– Окото на дхарма на твоя вътрешен дух е способно да възприема дао. Същото е с безформената хармония.
– Това все още ли е правене и неправене? – попитал Ма Дзи.
Но учителят отговорил:
-Ако някой вижда дао от гледна точка на правенето и неправенето и събирането и разпръскването, то не вижда дао истински.