Чуй всички приказки

Някога, в далечните минало-свършени времена, о, мое Безценно съкровище, Слонът нямаше хобот. Той имаше само една къса, топчеста издутина, подобна на обувка, и можеше да гърчи този свой нос насам-натам, но нищо не можеше да улови с него. Сред слонското племе обаче живееше едно слонско детенце, да, едно Малко слонче, което беше пълно с Огромно любопитство и задаваше ужасно много въпроси. То живееше в Африка и на цяла Африка досаждаше със своето любопитство. То попита високата си леля Щрауска защо белите й пера растат точно на онова място и леля му Щрауска го цапна по същото място със своя твърд, много твърд крак. То попита дълговратия си чичо Жираф от какво кожата му е на петна и чичо му Жираф го цапна със своето твърдо, много твърдо копито. Но то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То попита дебелата си вуйна Хипопотамка защо очите й са червени и вуйна му Хипопотамка го цапна по тамка със своето дебело, много дебело ходило. То попита своя космат вуйчо Павиан защо пъпешите имат такъв вкус и вуйчо му Павиан го цапна със своята космата, много космата ръка. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То питаше за всичко, което виждаше, чуваше, чувствуваше и подушваше, и всички негови лели, чичовци, вуйни и вуйчовци го тупаха по ред. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство.
Една чудесна сутрин, тъкмо около настъпването на пролетното и есенно равноденствие, Любопитното слонче зададе един нов невероятен въпрос, който никога дотогава не беше задавало. То попита:
— Какво яде на обяд Крокодилът?
И изведнъж всички наоколо му извикаха: „Шшшт!" ужасно уплашено, подир ко¬ето го тупаха подробно и системно в продължение на много време.
Но след това, когато тупането приключи, Слончето срещна случайно птичето Колоколо; то беше кацнало на един храст, от тези, бодливите, дето им викат „Хей, спри за малко!"; и Слончето каза на птичето:
— Татко ми ме натупа, майка ми ме натупа; всичките ми лели и чичовци, вуйни и вуйчовци ме натупаха заради моето Огромно любопитство. И все пак аз искам да знам какво яде на обяд Крокодилът!
Тогава птичето Колоколо му каза с тъжен глас:
— Иди край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и там самичко разузнай!
На следната сутрин, когато настъпването на пролетното и есенното равноденствие беше приключило и двете равноденствия се бяха изпонастъпили едно друго, любопитното Слонче взе сто кила банани (от късия вид, дето е на петънца), сто кила захарна тръстика (от дългия вид, дето е червен), седемнайсет дини (от кръглия вид, дето пращи) и каза на всичките си мили роднини:
— Сбогом! Отивам към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да узная какво яде на обяд Крокодилът.
Те всички го натупаха по още веднъж, за да му върви оттук нататък, макар че Слончето най-учтиво ги молеше да не се увличат. И то пое, малко по-сгряно, но съвсем
не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя си, защото нямаше с какво да ги събира.
То пропътува от Греймстаун до Кимберли и от Кимберли до Хамовата земя; а от Хамовата земя пое на североизток, като продължаваше да си хрупа дини, докато стигна най-сетне до брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, точно както птичето Колоколо му беше казало.
Трябва обаче да знаеш ч запомниш, о, мое Безценно съкровище, че до тази седмица, ден, час и минута това Любопитно малко слонче изобщо не беше виждало Крокодил и не знаеше на какво прилича той: а питате само поради Огромното си лобюпитство.
Първото животно, което видя край реката, беше един Двуцветен скален питон, който се беше увил около една скала.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче, — дали сте виждали случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
– Дали съм виждал Крокодил? — каза Двуцветният скален питон с презрителен гласссс. — Нещо друго да имаш да питаш?
– Многоизвинявайте — каза Малкото слонче, — можете ли да ми кажете, какво яде на обяд той?
Тогава Двуцветният скален питон се размота светкавично от скалата и силно цапна Малкото слонче със своята блескаво-плескава оп ашка.
„Чудно нещо! — каза си Малкото слонче, — Татко м:и и майка ми, чичо ми и леля ми – да не говорим за вуйна Хипопотамка и за вуйчо Павиан, — всички ме тупаха за моето Огромно любопитство. Изглежда, че и това беше; за същото."
И то се сбогува учтиво с Двуцветния скален питон, помогна му да се намотае пак около скалата си и продължи край брега, малко посгряно, но съвсем не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя, защото нямаше с какво да ги събира; докато съгледа нещо, което то помисли, че е дървесен дънер, спрял се край брега на Великата мътно-зелена, тинесто-глинеста река Лимпопо.
Но това нещо беше Крокодилът, о, мое Безценно съкровище, и той смигна с едното си око, ето така.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче. — Дали сте виждали
случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
Тогава Крокодилът смигна с другото си око и измъкна до половина опашката си от тинята. Като видя това, Слончето учтиво се отдръпна, защото не му се искаше да го тупат още.
– Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи и ми кажи: защо питаш?
– Многоизвинявайте — каза учтиво Слончето, — но всички ме тупаха: и татко ми, и майка ми, без да споменавам за леля Щрауска и чичо Жираф или за вуйна Хипопотамка и вуйчо Павиан; и накрай, като най-пресен пример, Двуцветният скален питон, там на брега, също ме цапна със своята блескаво-плескава опашка, дори по-силно от всички тях. Така че, ако нямате нещо против, на мен ми омръзна вече да ме тупат.
– Пристъпи насам, Малкото ми! – каза Крокодилът. — Аз съм именно Крокодилът.
И той пусна няколко крокодилски сълзи, за да докаже,, че говори истината. Като чу тези думи, Слончето просто се задъха от вълнение. То коленичи на брега и каза:
— О, значи вие сте този, когото диря от толкоз време! Как се радвам! Бихте ли желали да ми кажете, какво ядете на обяд?
— Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи малко, да ти го прошепна!
И Малкото слонче си приближи главата до страшните зъбести и ръбести челюсти на Крокодила и Крокодилът го захапа за носа, който до тази седмица, ден, час и минута беше къс и тъп като обувка.
— Мисля — каза Крокодилът, и то през зъби, ето тъй: — Мисля, че днес ще започна с Малко слонче.
Всичко това беше неприятно за Слончето и то каза, като говореше през носа си:
— Буснеде, бе! Поли бного!
Тогава Двуцветният скален питон пропълзя надолу към реката и каза:
— Мое младо приятелче, ако ти веднага, тутакси, тозчас и незабавно не почнеш да се дърпаш, колкото сила имаш, аз съм с чувството, че този твой неотдавнашен познат в пардесю от кожа за дамски чанти (под това той разбираше Крокодила) ще те замъкне в своето бистро ручейче, преди да си казало „копче".
(Понеже е свикнал да се навива, Двуцветният скален питон винаги говори така за¬въртяно.)
Тогава Малкото слонче опря задничето си о пясъка и почна да дърпа, да дърпа, да дърпа към себе си; и от това носът му почна да се разтяга, разтяга, разтяга. А Крокодилът също шибаше водата с опашката си, сякаш искаше да я направи на бита сметана, и теглеше, теглеше, теглеше.
И носът на Слончето продължаваше да се разтяга. То запъна и четирите си крачета и дърпаше, дърпаше, дърпаше; и носът му все повече се разтягаше. А Крокоди¬лът размахваше опашката си като гребло и теглеше, теглеше, теглеше. И от това дърпане и теглене носът на Малкото слонче ставаше все по-дълъг и по-дълг; и да знаеш само как го болееееееше!
И тогава Слончето усети, че започва да се хлъзга към водата, и каза през носа си, който беше станал вече почти метър и половина дълъг:
— Не пога бовече!
Тогава Двуцветният скален питон се спусна съвсем до водата, завърза се бързо с двоен моряшки възел за задните крачета на Слончето и каза:
— Неопитни и лекомислени млади пътешественико, сега се налага да се отдадем изцяло на еднопосочно теглене, тъй като не сторим ли го, имам впечатление, че тази флотска бойна единица с брониранапалуба и мощен заден ход (под това, мое Безценно съкровище, той разбираше Крокодила) ще нанесе непоправима вреда на твоята бъдеща кариера.
(Така завъртяно говорят всички Двуцветни скални питони — обясних ти защо.)
И двамата — Слончето и Питонът — задърпаха към сухото, а Крокодилът затегли към мокрото. Но Слончето и Питонът дърпаха по-силно и накрая Крокодилът пусна носа на Слончето с едно такова „Пляс", че то се разнесе по цялата Велика Лимпопо, от
извора й до устието.
Малкото Слонче седна на пясъка малко бързо и неочаквано, но въпреки това първата му грижа беше да каже „Благодаря!" на Двуцветния скален питон; после трябваше да се погрижи за своя разтеглен нос — то го уви в свежи бананови листа и го потопи във Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо. да се охлади.
— Защо правиш всичко това? — попита го Питонът.
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — но носът ми си измени вида от дърпането и сега го чакам да се свие.
— Ще има да го чакаш доста — каза Двуцветният скален питон. — За лишен път се убеждавам, че на този свят има някои, които не си знаят собствената изгода.
Слончето стоя три дни с нос във водата, но той си остана какъвто беше, а пък то от много взиране в него стана кривогледо. Защото ти, о, мое Безценно съкровище, вече подозираш и разбираш, че Крокодилът беше превърнал носа на Слончето в истински хобот — такъв, какъвто имат всички днешни слонове.
Към края на третия ден долетя отнейде една муха и ухапа Слончето по плешката: и преди да разбере какво прави, то замахне с хобота си и — пляс! — смачка мухата с него.
— Предимство № 1! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко мъчно
щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. Между прочем, не ти ли се яде?
И преди да разбере какво прави, Слончето протегна хобота си и отскубна едно снопче трева, тръсна го о предните си крака, за да го очисти от пръстта, и го мушна в устата си.
— Предимство № 2! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко трудно щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А не ти ли е горещо?
— Много! — каза Слончето; и преди да разбере какво прави, то си гребна една гребка кал от брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и си шльопна на главата една прохладна шльопка-шляпка, от която му протекоха зад ушите приятни струйки.
— Предимство № 3 — каза Двуцветният скален питон. — Това малко утре щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А иска ли ти се някой пак да те натупа?
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — никак не ми се иска.
— А ти да натупаш някого? — каза Двуцветният скален питон.
— Това да! — каза Слончето.
— В такъв случай — каза Двуцветният скален питон — ще се убедиш, че новият ти нос може да ти бъде доста полезен.
— Благодаря ви — каза Малкото слонче. — Ще запомня вашите думи. Отивам си в къщи при милите ми роднини и там ще го опитам.
И то пое през Африка обратно закъм дома си, като люшкаше и клатушкаше новия си хобот. Когато искаше да си гризне някой плод, то си го откъсваше с хобота от клона, вместо да го чака сам да падне, както беше свикнало. Когато искаше да си хапне трева, отскубваше си сноп от нея, без да коленичи, както по-рано. Когато го хапеха мухите, то си откършваше с хобота една вейка и ги пъдеше с нея. И си правеше нова шльопка-шляпка от кал, когато слънцето напичаше прекалено. А когато се усещаше самотно в дългия път през Африка, то си тананикаше през хобота и звукът, който се получаваше, беше по-силен от този на няколко духови музики. Веднъж то се отклони нарочно от пътя си, отиде при една дебела Хипопотамка (тя не беше роднина на вуйна му) и я натупа здравата, за да провери дали Двуцветният скален питон беше казал истината за новия му хобот. А през останалото време то събираше динените кори, ко¬ито беше разхвърляло по пътя си на идване. Защото то беше много добре възпитано Дебел окожо.
Една тъмна вечер то стигна у дома си при своите мили роднини. Намота хобота си, за да не се вижда, и каза:
— Здравейте! Как сте?
Роднините много му се зарадваха и веднага казаха:
— Ела, ела насам, да те натупаме за Огромното ти любопитство.
— Пфу! — каза Малкото слон че. — Не знам какво разбирате вие от тупане, но виж, аз мога да ви дам един урок!
И тогава то размота хобота си и така плесна с него двамата си братя — пам — единия! пам — другия! — че те се претърколиха по два пъти на земята.
— Кълнем се в бананите — каз аха те, — нещо се е изменило в теб! Кой те научи на този номер и защо ти е такъв носът?
— Получих нов нос от Крокодила край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо — каза Слончето. — Попитах го какво яде на обяд и той ми подари този нос за спомен.
— Много е грозен! — каза косматият му вуйчо Павиан.
— Грозен, но полезен — каза Малкото слонче и като хвана с него косматия си вуйчо за единия крак, завъртя го и го метна в едно стършелово гнездо.
След туй това лошо Слонче натупа всичките си мили роднини, тъй че те се сгряха добре и останаха много учудени. То изскуба всичките пера от опашката на леля си Щрауска, а после хвана чичо си Жираф за задния крак и го протътри през един бодлив храсталак; а на дебелата си вуйна Хипопотамка пусна с хобота си мехури в ушите, когато тя си спеше след ядене във водата. Но никому не позволи да стори зло на птичето Колоколо.
Накрай работата стигна дотам, че неговите мили роднини бързо-бързо се запътиха всички към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да получат нови носове от Крокодила. И когато се завърнаха, никой никого не тупаше вече. И от този ден, о, мое Безценно съкровище, всички слонове, които ще видиш — както и всички, които няма да видиш, — имат хоботи като този на Малкото слонче с Голямото любопитство.

В един град дошъл чародей и хвърлил в градския кладенец някакво лекарство. Той казал, че всеки, който пие от този кладенец, ще полудее.
В града имало само два кладенеца: един – за обикновените хора и друг – за краля.
До вечерта целият град полудял. Хората били принудени да пият от кладенеца, знаейки, че ще полудеят, защото той бил единственият достъпен. А бил горещ летен ден, те се опитали да не пият, но колко може да се търпи? Постепенно се предали и до вечерта целият град полудял.
Кралят бил много щастлив. Стоял той на терасата на своя дворец, гледал наоколо и казал на своя министър: "Ние сме благодарни на Бога за това, че имаме различни кладенци, иначе и ние също щяхме да полудеем. Целият град полудя."
Хората танцували, пеели, крещели, ревели. Целият град бил в невероятно състояние. Какво се било случило? Това бил среднощен кошмар. Хората правели нещо, което не били правили никога.
Но след няколко часа щастието на краля изветряло, защото хората се приближили до двореца и започнали да викат, че кралят е полудял. Кралската армия също била в града и също полудяла заедно с телохранителите му, със слугите и готвачите. Останали само трима: кралят, кралицата и министърът.
Кралят много се изплашил и попитал: "Какво да правим сега?" Министърът отговорил: "Трябва да направим само едно. Ще се постарая да ги задържа няколко минути. Вие тичайте и пийнете от кладенеца. Няма друг начин. Вървете по-скоро."
Кралят отишъл, отпил от кладенеца и се върнал танцувайки. Тълпата се развикала от радост: "Слава Богу! Ние сме благодарни на Бога! Умът на нашия крал се върна."

Ученик попитал Майстора: "До колко са верни думите, че щастието не е в парите?" Той отговорил, че те са напълно верни. И го доказал просто. Защото с пари може да се купи легло, но не сън; храна, но не апетит, лекарства, но не здраве; слуги, но не приятели; жени, но не любов; жилище, но не домашно огнище; развлечения, но не радост; учители, но не ум. И казаното не изчерпва списъка.

Живял някога един човек, който не вярвал в съществуването на зли духове и бесове, които изкарват хората от равновесие, макар че били известни много такива случаи. И ето че една нощ някой почукал на вратата и го повикал. Излязъл той и видял непознат, който държал поводите на великолепен кон. Този нощен гост бил демон и казал на стопанина:
– Искаш ли да купиш кон?
Човекът погледнал жребеца красавец и попитал:
– Колко искаш за него?
– Четири жълтици – отговорил демонът. Помислил си човекът, че истинската цена на коня е не по-малко от осем жълтици, платил на продавача колкото поискал и останал доволен от сделката.
На следващия ден той повел коня на пазара да го продава. Около него се събрали купувачи и веднага започнали да му предлагат много пари, но той си помислил: "Сигурно този кон струва два пъти повече, след като ми предлагат толкова много за него." И се отказал.
Решил да отиде на друго място, за да продаде там коня по-изгодно. На това място също били готови да платят толкова, колкото поискал, но той отново премислил, като си казал: "Този жребец струва два пъти по-скъпо."
Така той ходел със своя кон дотогава, докато не вдигнал цената на жребеца до няколко хиляди, но все не се решавал да го продаде, опасявайки се да не е евтино.
Накрая започнал да иска за жребеца толкова, че никой нямал такава сума освен самият цар.
Отвел коня при царя и той му предложил огромна сума пари. Целият царски двор се възхищавал на чудесния жребец.
Но и царското предложение не удовлетворило човека и той казал:
– Всъщност конят струва много повече!
Царят така и не можал да купи този жребец.
Излязъл човекът от царския дворец и тръгнал към фонтана, за да напои коня. Когато се приближили до него, жребецът скочил в тръбата, от която плискала во¬дата, и изчезнал. Развикал се човекът с нечовешки глас. Около него се събрали хора и започнали да го разпитват:
– Какво се е случило? Защо крещиш?
Той им отговорил, че красивият кон е скочил в тръбата и е изчезнал. Не му повярвали и го пребили до смърт, като го взели за луд: възможно ли е такова нещо, кон да влезе в тясна тръба?
Като видял, че не му вярват и го приемат за полудял, човекът се приготвил да си тръгне, но изведнъж забелязал главата на жребеца да се подава от тръбата.
– А-а-а!… – отново завикал той.
Тълпата отново се стекла на шума, и пак го набили:
– Какво си се развикал, луд човек!
Щял да си тръгва оттам, но за негова беда му се сторило, че вижда коня си. За трети път завикал той и отново, както преди, добре го натупали…

Китано Галеко, настоятелят на храма на Ейхей, бил на деветдесет и две години, когато умрял. През целия си живот той се старал да живее без привързаности. Като странстващ просяк на двадесет години срещнал пътник, който пушел тютюн. Двамата заедно вървели по планинска пътека, а след това спрели да починат под едно дърво. Пътникът предложил на Китано да запали и той се съгласил, тъй като бил гладен.
– Колко е приятно да се пуши – отбелязал той. Пътникът му дал излишна лула и тютюн и те запушили заедно. Китано почувствал: "Такова удоволствие може да разруши медитацията. Трябва да спра, преди да се е стигнало твърде далеч." И изхвърлил лулата и тютюна. Когато бил на двадесет и три, той изучава "И дзин" – най-мъдрата доктрина за вселената. През зимата му трябвали топли дрехи. Той написал за това на своя учител, който живеел на сто мили от него, и дал писмото на един пътник да му го предаде. Изминала почти цялата зима, но не получил нито отговор, нито дрехи.
Когато Китано прибягнал към предсказанията на дзин", учещ също така и изкуството на гадаенето, за да определи дали писмото е било доставено, той установил, че писмото се е изгубило. В получено скоро след това писмо от учителя нямало нито дума за дрехи. "Ако започна да се занимавам с предсказания "И дзин", може да пострада медитацията ми" – почувствал Китано.
Той се отказал от това удивително учение и никога повече не прибягвал до неговата мощ.
Когато бил на двадесет и осем, започнал да изучава китайска калиграфия и поезия. Той бързо се усъвършенствал и станал толкова изкусен в тези области, че учителят му се гордеел с него. Китано се замислил: "Ако не се спра, ще стана поет, а не дзенучител."
И оттогава той не написал нито едно стихотворение.

Попитали Настрадин Ходжа: "Какво ще кажеш за съвършенството на Божията воля?" "Откакто се помня – казал Ходжа, – постоянно става така, че говори Господ Бог. А ако силата не беше в ръцете на Господ, някога би станало това, което съм казвал аз."

Ле Дзи попитал Стража на границите:
– Обикновеният човек ходи под водата и не се дави, стъпва в огъня и не се изгаря, върви в тъмнината на нещата и не трепери. Позволете да попитам как се постига това?
– Това се постига не със знания и ловкост, не със смелост и решителност, а със съхранение на чистотата на ефира – отговорил Стража на границите. – Аз ще ти разкажа за това. Всичко, което притежава форма и външен вид, звучене и цвят – това са вещи. Разликата е само в свойствата. Как може едни вещи да се отдалечат от други? Нима това е достатъчно за превъзходството на едни над други? Истината достига онзи, който е успял да разбере и да обхване до края процеса на създаване на вещите от безформеното, да разбере, че процесът завършва при прекратяване на измененията.
Държейки мерките за безстрастие, криейки се в нямащото начало време, този, който е открил истината, ще странства там, където започва и свършва тъмнината на вещите. Той търси единство на своята природа, чистота на своя ефир, пълнота на свойствата, за да проникне в процеса на създаване на вещите. Природата е у този, който постъпва така, че да запази своята цялостност и да няма недостиг на жизнена енергия. Нима в сърцето му може да проникне печал?
Нали пияният при падане от каруцата, даже при много рязко, няма да се пребие до смърт. Костите и ставите му са същите, както при другите хора, но нараняванията са други, защото душата му е цялостна. Седнал е в каруцата неосъзнато и е паднал неосъзнато. Мислите за живота и смъртта, удивлението и страхът не са намерили място в гърдите му, затова, като се сблъска с предмет, той не се свива от страх. Ако човек притежава подобна цялостност от виното, то каква цялостност трябва да получи от природата. Мъдрият човек се слива с природата, затова нищо не може да му навреди!

Някакъв учен казал на един суфи:
– Вие, суфите, често казвате, че нашите нелогични въпроси са непонятни за вас. Не можеш ли да ми дадеш пример за това, на какво ви приличат те?
Суфият казал:
– Има такъв пример. Веднъж пътешествах с влак и ние преминахме през седем тунела. Срещу мен седеше селянин, който очевидно никога преди това не беше се возил на влак. След седмия тунел селянинът ме потупа коляното и каза: "Този влак е много сложно устроен. На своето магаре аз мога да се добера до селото си само за един ден, докато с влак, който изглежда, че се движи по-бързо от магарето, ние още не сме се добрали до дома ми, макар че слънцето вече залезе и изгря седем пъти."

Случило се така, че един от приятелите на Настрадин Ходжа, Абдула, тръгнал на хаджилък, на поклонение в Мека. Той бил стар човек и неотдавна се оженил за младо момиче. Жена му била много красива. Като тръгвал, силно се тревожел. Било много вероятно тя да не съхрани верността си към него. Какво да прави? Поръчал пояс на верността и го сложил на жена си. Но къде да дене ключа? Да го вземе със себе си, не било много добро решение. Това тежало на съзнанието му – все едно не вярва на жена си и ключът постоянно би му напомнял за нея и за възможната й изневяра. Той отишъл при Настрадин, при своя приятел. Настрадин бил вече старец на деветдесет и девет години и всички знаели, че е приключил с жените. А когато хората са се преситили с това, те започват да говорят за въздържание. Той обвинявал младите, като им казвал: „Не пилейте живота си. Това е безполезно разсипничество на енергия – и нищо повече. Това не води наникъде.“
Приятелят му Абдула дошъл при него и казал: „Настрадин, в беда съм. Жена ми е млада и е трудно да й се има доверие. Така че й сложих пояс на верността – заключих я в него. Къде да дяна ключа сега? Ти винаги си почитал въздържаността. Ти си ми най-верният приятел, така че пази ключа. След три месеца ще се Върна.“
Настрадин казал: „Благодарен съм ти за това, че си си спомнил за мен в тази трудна минута. Уверявам те, че ключът няма как да попадне в по-добри ръце. Жена ти ще е в безопасност.“
Абдула заминал, като свалил товара от сърцето си вече нямало опасност: Настрадин бил на деветдесет и девет години. Той почитал въздържанието и двадесет години проповядвал безбрачие. Щастлив, че всичко се е наредила така успешно, заминал. След час обаче чул зад себе си тропот на галопиращо магаре, което се приближавало към него. Скоро той видял Настрадин. Уморен от трудния преход и силно задъхан, той завикал: „Абду. ла, Абдула, дал си ми друг ключ!“

Веднъж братята от един малък манастир тръгнали при аве Антоний. Като се качили на кораба, за да отплуват към него, те срещнали един старец, който бия в същата посока. Братята не го познаВали. На кораба те си говорели за проповедите на светите отци и за Писанията, разказвали за своите занимания. Старецът си мълчал. Като слезли на пристана, те разбрали, че и старецът отива при ава Антоний. Когато стигнали при него, той им казал: "Добър спътник сте намерили в лицето на този старец!" 
И на стареца казал:
 -Добри братя си намерил ти, аве." "Те са добри – отговорил старецът, – но техният двор няма врата. Който иска, се приближава до коневръза и отвързва магарето."