Чуй всички приказки

В ореховата гора светна ранната зора. Катеричката примигна сладко, сладко и се вдигна. Поизми се със водичка в ореховата паничка, а подир това юнашки дръпна свойта дъщеричка за извитата опашка и за острите ушички.
— Хайде, ставай, мързеливке, ставай,
мамина сънливке!
Малката очи отвори и сънливо отговори:
— Брр… студено ми е, мамо! Винаги ме будиш рано!
— Който, щерко, рано става, в работата той успява. Ставай, работа ни чака, ей гората се разплака, на, листата пожълтяха и навред се разхвърчаха.
— Нека дъжд и вятър духа, къщичката ни е суха. Хралупите имат стрехи.
— Ала нямаме орехи! Вятърът нощес, не чу ли, колко много ни обрули? Трябва да ги съберем, та да има да ядем. И когато сняг натрупа, и във нашата хралупа да е пълно с зимнина, с вкусна, хубава храна.
Щом туй майката изрече, по клонака се завтече, а след нея дъщерята се промуши през листата. Тук изскокнат, там се свират, пресни орехи събират. А след тях в игра красива нависоко се извиват две опашчици дебели, пухкави като къдели. Те на вятъра си пеят и на слънцето златеят.
Малката е много жива, много пъргава, игрива. Все се спуска надалече, гледаш — и я няма вече.
— Дъщеричке, ти скоклива, надалеч недей отива! Лошо ще те сполети, ако не внимаваш ти! Тук е страшно без другар, ще те грабне някой звяр!
— Мамо, много си плашлива! Аз съм пъргава и жива. И каквото ще да стане, никой няма да ме хване!
Туй на майка си щом рече, опашанка непослушна пак във клоните се мушна и избяга надалече. Орехи уж тя събира, а пък де се не навира! Рови, търси из листата, па се спусне на земята. Скача, бяга, ляга, става, все немирна, вироглава!
Но не скача дълго тя и внезапно изпищя. В миг една ръка човешка, много силна, много тежка, за опашчицата лека, за къделката й мека неочаквано я стисна.
— Помощ! — бедничката писна. — Мамо, мамо, отърви ме! Мамо, де си ти, спаси ме!
Щом чу свойта дъщеря, майката от жал примря. И се впусна да спасява свойта щерка вироглава. Но какво сама да стори, можеше ли да се бори със ловците, яки хора?
А в гората в "този миг чу се весел детски вик. Във тревата под ореха катеричката държеха три усмихнати деца с развълнувани лица.
— Браво, Васко, браво Саша, катеричката е наша! Много дълго тук се крихме, но накрай я уловихме!
— Вижте колко е красива!
— По гърба е тъмносива!
— А опашката кафява!
— И с мустаци! — викна Слава. Радваха се те безкрайно. Поговориха си тайно и я пъхнаха в торба. Вътре цяла се побра. Щръкнаха навън ушички.
— Как е мила! — викат всички.
И засмени, с вик и песен, във торбата с лов чудесен, втурнаха се пак децата всички в купом през гората.
— Днес щастливци ние бяхме! Хем си орехи събрахме, хем си заловихме жива катеричка тъй игрива!
След дечицата засмени бедна майка нажалена сълзи рони, стене, тича — колко щерка си обича! Няма да я види вече, ще я отнесат далече…
Много дълго не вървяха лошите деца и спряха. Малка къща, двор със сливи и лехи с цветя красиви. Тук през малката вратичка втурнаха се вътре всички. Да ги следва бе опасно, ала майката нещастна чак във двора се провря и във сливата се спря. Разтреперана и бледна, през прозореца погледна. И горчиво пак заплака: щерко, щерко, що те чака? …
Вътре в стаята лежеше малко хубаво момиче. Че е болно то, личеше, бледно бе като кокиче. Ето викнаха децата:
— Гледай, носим ти в торбата катеричка опашата! С нея като се посмееш, скоро ти ще оздравееш!
Болната очи отвори и със радост проговори:
— Бедна катеричка, мила, как страхливо се е свила! Де я хванахте?
— В гората! — вкупом викнаха децата.
Болната я пак погали.
— Милата, каква беда! Колко много тя ще жали тук, за свойта свобода! Много ще се радвам аз да остане тя при нас. Но, другари, и без нея вярвам аз да оздравея, а пък колко ли обича тя на свобода да тича! Нека пак в гората иде, свойта майчица да види!
И прозореца отвори, и я пусна в ширни двори! 
Майка й навън я чака. Щом през клоните я зърна, тя горещо я прегърна и от радост се разплака… 
И попита тя петлето:
— Как се казва туй момиче, що възвърна ми детето? Цял живот ще го обичам!
Петльо наш крила разтвори, па й гордо отговори:
— Туй момиче е Чавдарка, на животните другарка. Скоро пионерка стана и затуй е тъй щастлива. А пък колко е красива тя, когато
е засмяна! Всякога е тъй добричка, както с твойта дъщеричка. Дето срещнете деца, и в най-малките селца, и в най-скромните къщурки, с връзки алени божурки като малката Чавдарка, смятайте ги за другарки. Никому те зло не правят и затуй се вредом славят!

Всеки следобед, на връщане от училище, децата се отбиваха да поиграят в градината на великана.
Това бе голяма, хубава градина с мека зелена трева. Тук-там от тревата се издигаха цветя, прекрасни като звезди, и имаше дванадесет праскови, които напролет се покриваха с нежен розовобисерен цвят, а наесен даваха богат плод. Птичките кацаха по дърветата и пееха тъй сладко, че децата прекъсваха игрите си, за да ги послушат.
– Колко щастливи сме тука! – викаха си те едно на друго.
Един ден великанът се завърна. Беше отишъл на гости при своя приятел, огромния корнуолски людоед, и беше останал при него седем години. След като седемте години бяха изминали и бе казал всичко, което имаше да казва (защото говорът му беше ограничен), той реши да се върне в собствения си замък. Като си дойде, видя децата да играят в градината.
– Какво правите там? – извика той с много груб глас и децата се разбягаха. – Моята градина си е моя градина – продължи великанът. – Всеки може да разбере това и аз не ще позволя никому да играе в нея освен самият аз.
После я загради от всички страни с висока стена и сложи табела:
НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПРЕСЛЕДВАНИ
Той беше много себелюбив великан.
Бедните деца нямаха сега къде да играят. Опитаха се да играят на пътя, но той бе прашен, осеян с остри камъни и не им се хареса. Те обикаляха около високата стена, когато излизаха от училище, и си приказваха за прекрасната градина от другата й страна.
– Колко щастливи бяхме там! – казваха си те.
После дойде пролетта и по цялата страна имаше цветенца и птиченца. Само в градината на себелюбивия великан бе още зима. Птичките не искаха да пеят в нея, понеже нямаше деца, а дърветата забравиха да цъфнат. Веднъж едно хубаво цвете подаде глава от тревата, но като видя табелата, стана му толкова мъчно за децата, че отново се скри под земята и потъна в сън. Единствените, които бяха доволни, бяха снегът и мразът.
– Пролетта е забравила тази градина – викаха те – и ние ще си живеем тук цяла година!
Снегът покри земята с голямата си бяла наметка, а мразът посребри всички дървета. Те поканиха северния вятър да им дойде на гости и той дойде. Загърнат с кожи, той ревеше по цял ден из градината и събори шапките на комините.
– Това е чудесно кътче – рече той. – Трябва да поканим градушката да ни споходи.
Така дойде и градушката. Всеки ден по три часа трополеше тя върху покрива на замъка, докато изпочупи повечето плочи, а след това се втурваше с всички сили да обикаля градината. Тя беше облечена в сиво и дъхът й бе като лед.
– Не мога да разбера защо пролетта е толкова закъсняла – казваше себелюбивият великан, седнал пред прозореца и загледан навън към своята студена бяла градина. – Надявам се, че ще настъпи промяна във времето.
Но пролетта не дойде изобщо, нито пък лятото. Есента даде златен плод във всяка градина, ала в градината на великана не даде нито един. "Той е твърде себелюбив" – рече тя. И там все си оставаше зима и северният вятър, и градушката, и мразът, и снегът кръжаха между дърветата.
Една сутрин великанът лежеше буден в леглото, когато чу някаква хубава музика. Тя прозвуча много сладко и той реши, че сигурно наблизо минават царските музиканти. Всъщност това беше само една малка сипка, която пееше пред неговия прозорец, но той толкова отдавна не беше чувал птичка да пее в градината, че му се стори да е най-хубавата музика на света. Тогава градушката престана да танцува над неговата глава, а северният вятър спря да реве и чудно ухание го лъхна през широко отворения прозорец.
– Пролетта, изглежда, е дошла най-после – рече великанът, скочи от леглото и погледна навън.
Какво видя той?
Той видя най-изумителна гледка. През малка дупка в стената децата се бяха промъкнали в градината и насядали по клоните на дърветата. На всяко дърво, което можеше да види, имаше по едно малко дете. А дърветата се бяха така зарадвали, задето децата са пак при тях, че се бяха покрили с цвят и нежно размахваха клони над главите на малките. Птичките прехвърчаха насам-натам и чуруликаха от възторг, а цветята надзъртаха през зелената трева и се смееха. Картината беше възхитителна; само в единия ъгъл бе още зима. Това беше най-далечният ъгъл на градината и там стоеше едно момченце. То беше тъй малко, че не можеше да стигне клоните на дървото и обикаляше около него с горчив плач. Бедното дърво бе още цялото покрито със скреж и сняг и северният вятър духаше и ревеше над него.
– Покатери се, момченце – казваше дървото и навеждаше клоните си, колкото можеше по-надолу, но момченцето бе твърде мъничко.
И докато гледаше навън, сърцето на великана се стопи.
– Колко съм бил себелюбив! – каза той. – Сега зная защо пролетта не е искала да дойде тука. Аз ще сложа това бедно момченце навръх дървото, а след това ще съборя стената и мойта градина ще бъде детско игрище за вечни времена. – Той наистина съжаляваше за предишната си постъпка.
Тогава великанът слезе полекичка долу, отвори съвсем тихо входната врата и влезе в градината. Но когато го видяха, децата така се уплашиха, че избягаха и в градината отново настъпи зима. Само мъничкото момченце не избяга, понеже очите му бяха така пълни със сълзи, че не можа да види приближаващия се великан. А великанът тихичко пристъпи зад него, взе го нежно в ръка и го сложи на дървото. И дървото веднага се покри с цвят, птичките долетяха и запяха на него, а момченцето протегна двете си ръце, обви ги около врата на великана и го целуна. А другите деца, когато видяха, че великанът не е вече лош, се върнаха тичешком и заедно с тях се върна пролетта.
– Сега това е ваша градина, дечица – каза великанът, взе огромна брадва и събори стената.
И по пладне, на път за пазара, хората видяха великана да играе с децата в най-хубавата градина, която бяха някога виждали.
Те играха целия ден, а вечерта дойдоха да пожелаят на великана лека нощ.
– Но къде е вашето другарче? – попита той – Момченцето, което сложих на дървото. – Великанът го беше обикнал най-много, понеже то го беше целунало.
– Не знаем – отговориха децата. – Отишло си е!
– Трябва да му кажете утре непременно да дойде – каза великанът. – Ала децата отвърнаха, че не го знаели къде живее и никога не го били виждали преди, и великанът много се натъжи.
Всеки следобед, когато училището ги пуснеше, децата идваха и играеха с великана. Ала момченцето, което беше обикнал, не се мярна никога вече. Великанът бе много добър с всички деца, но въпреки това копнееше да види първото си приятелче и често говореше за него.
– Как бих искал да го видя! – казваше той. Минаха години и великанът много остаря и изнемощя. Не можеше вече да тича и да играе, затова седеше в огромно кресло, гледаше децата и техните игри и се възхищаваше на градината си.
– Аз имам много хубави цветя – казваше той, – но децата са най-хубави между всички цветя.
Една зимна утрин великанът се обличаше и погледна през прозореца. Той не мразеше зимата сега, понеже знаеше, че тя не е нищо друго освен спяща пролет и че цветята си почиват.
Изведнъж той затърка очи в изненада и продължи да се взира и да се взира. Това наистина бе удивителна гледка. В най-далечния ъгъл на градината стоеше дърво, цяло покрито с хубав бял цвят. Клоните му бяха златни и сребърни плодове висяха от тях, а под него стоеше момченцето, което беше обикнал.
Зарадван, великанът изтича долу и изскочи вън в градината. Но когато дойде съвсем наблизо, лицето му се зачерви от гняв и той каза:
– Кой е посмял да те нарани? – Защото върху дланите на момченцето имаше следи от два гвоздея и следи от други два гвоздея имаше на крачетата.
– Кой е посмял да те нарани? – извика великанът. – Кажи ми, та да взема меча си и да го убия!
– Недей! – отговори детето. – Това са раните на любовта.
– Кой си ти? – попита великанът. Странно благоговение го обзе и той коленичи пред малкото дете.
А детето се засмя на великана и му каза:
– Ти ми позволи веднъж да играя в твоята градина; днес ще дойдеш с мен в моята градина, която е раят.
И когато дотичаха същия следобед, децата намериха великана да лежи мъртъв под дървото, целият покрит с бял цвят.

Една вечер един млад барабанчик, като вървял сам през полето, стигнал до едно езеро. На брега на езерото имало три парчета бяло платно.
– Брей, че тънко платно! – – рекъл той и пъхнал едното парче в джоба си.
Отишъл си след това в къщи, забравил за намереното и си легнал. Ала тъкмо почнал да се унася в сън, счуло му се, че някой вика името му. Вслушал се и доловил един тих глас, който го зовял:
– Барабанчико, барабанчико, събуди се!
Той не можел нищо да види, тъй като било тъмна нощ, но му се сторило, че някой снове назад-напред край леглото.
– Хей, какво искаш? – попитал той.
– Върни ми – – отговорил гласът – – ризката, която ми взе снощи при езерото.
– Ще ти я върна – – рекъл барабанчикът, – – ако ми кажеш кой си.
– Ах – отвърнал гласът, – аз съм дъщеря на един силен цар, ала попаднах под властта на една магьосница, та съм принудена да живея в стъклената планина. Всеки ден трябва да се къпя с двете си сестри в езерото, но без ризката си не мога да отлетя. Моите сестри си отидоха, а аз бях принудена да остана. Моля ти се, върни ми ризката.
– Успокой се, клето дете – рекъл барабанчикът. – На драго сърце ще ти я върна.
Извадил той ризката от джоба си и я подал в тъмнината. Тя бързо я сграбчила и понечила да си тръгне.
– Почакай един миг – – рекъл той, – – може би ще мога да ти помогна.
– Можеш да ми помогнеш само ако се изкачиш на стъклената планина и ме освободиш от властта на магьосницата. Но ти не можеш да стигнеш до стъклената планина, пък дори и да дойдеш до нея, не можеш се изкачи при мене.
– Каквото искам, мога да го направя – – рекъл барабанчикът. – – Жал ми е за тебе и от нищо не ще се уплаша. Само че не зная пътя, който води към стъклената планина.
– Пътят минава през голямата гора, в която живеят човекоядците – отговорила тя, – повече не бива да ти казвам.
След това той чул как тя прошумяла и отлетяла. Щом се пукнала зората, барабанчикът станал, препасал барабана си, тръгнал без страх и влязъл право в гората. Като повървял малко и не видял никакъв великан, той си рекъл: "Трябва да ги събудя тия сънливци", па дръпнал барабана отпреде си и му теглил такова биене, че птиците изхвръкнали с писък из дърветата. След малко се надигнал и един великан, който спял в тревата – голям колкото ела.
– Ей ти там, дребосъче – извикал му той, – какво си се раздумкал тука, та ми развали най-сладкия сън?
– Барабаня – – отговорил барабанчикът, – – защото след мен идват много хиляди бойци. Да знаят накъде е пътят.
– Та какво ще правят те в моята гора? – попитал великанът.
– Искат да ти светят маслото и да очистят гората от едно такова чудовище, каквото си ти.
– Охо – – рекъл великанът, – – като мравки ще ви стъпча!
– Мислиш ли, че можеш им направи нещо? – – рекъл барабанчикът. – Като се наведеш да уловиш някого, той ще припне и ще се скрие. Ала щом легнеш и заспиш, те ще излязат из храстите и ще започнат да се катерят по тебе. Всеки има запъхнат на пояса си по един чук от стомана: с тия чукове ще ти разбият черепа.
Великанът се поначумерил и си рекъл: "Ако се заловя с тоя лукав народ, работата може да свърши зле за мене. С вълци и мечки лесно се оправям, ала от тия червеи не мога да се браня."
– Слушай, дребосъче – – рекъл той, – – иди си, обещавам ти, че занапред ще оставя на мира и тебе, и другарите ти, а пък ако имаш още някакво желание, кажи ми го – искам да ти направя някое добро.
– Ти имаш дълги крака – – рекъл барабанчикът – и можеш да тичаш по-бързо от мене. Занеси ме на стъклената планина и аз ще дам на войските си знак да се върнат и да те оставят засега на мира.
– Ела, червейче – рекъл великанът. – Седни на рамото ми, ще те занеса, дето искаш.
Дигнал го великанът, а барабанчикът започнал отвисоко да бие барабана – за свое удоволствие.
"Това навярно е знакът, че другият народ трябва да се върне назад" – мислел си великанът."
Като повървели малко, на пътя им се появил втори великан, който взел барабанчика от първия и го запъхнал в петлицата на дрехата си. Барабанчикът докопал копчето, което било голямо колкото паница, хванал се здраво за него и весело загледал наоколо си. Стигнали след това трети великан, който го взел от петлицата и го турил на полата на шапката си. Там барабанчикът се разхождал назад-напред и гледал над върховете на дърветата, а като съгледал една планина в синята далечина, рекъл си: "Това ще е стъклената планина".
И наистина тя била. Великанът направил още няколко крачки и стигнал при полите на планината, където сложил барабанчика. Барабанчикът помолил великана да го занесе на върха на стъклената планина, ала той поклатил глава, избърборил нещо в брадата си и се върнал в гората.
Застанал бедният барабанчик пред планината, която била висока колкото три планини една върху друга, а била и гладка като огледало. Гледал той и не можел да измисли как да се изкачи. Започнал да се катери по склона, но все се плъзгал и се връщал долу.
"Де да бях сега птица!" – помислил си той, ала какво можело да му помогне желанието? Крила все пак не му израсли. Докато стоял тъй и не знаел как да си помогне, съгледал недалеко двама мъже, които се препирали здравата за нещо. Отишъл при тях и разбрал, че не можели да се спогодят за едно седло, което стояло на земята и което всеки искал да вземе за себе си.
– Ех, че сте глупци – – рекъл той, – – карате се за седлото, а пък нямате кон за него.
– Седлото струва да се препира човек за него – отговорил единият от мъжете. – Който седне на него и пожелае да бъде занесен някъде, било то и накрай света, ще се намери там в същия миг, в който е изказал желанието си. Седлото е на двама ни, мой ред е сега да го яздя, ала другият не ми дава.
– Аз ще реша препирнята ви – – рекъл барабанчикът, отдалечил се малко и побил една бяла пръчка в земята. Върнал се след това и рекъл:
– – Тичайте сега към целта: който пръв стигне там, той ще язди по-напред.
Хукнали двамата, но щом се отдалечили на няколко крачки, барабанчикът се метнал на седлото, пожелал да бъде на стъклената планина и додето мигне – – намерил се там. На билото на планината имало равнина, сред която се издигала стара каменна къща; пред къщата имало голямо рибно езеро, а зад нея – – гъста гора. Не се виждали ни хора, ни животни. Всичко било тихо, само вятърът шумял в дърветата и облаците плували съвсем близко над главата на барабанчика. Той отишъл до вратата и почукал. Щом чукнал трети път, една баба с мургаво лице и червени очи отворила вратата. Тя имала очила на дългия си нос. Изгледала го остро и го попитала какво иска.
– Подслон, храна и легло – – отговорил барабанчикът.
– Ще ги имаш – – рекла бабата, – – ако извършиш в замяна три работи.
– Защо не – – отговорил той, – – аз не се плаша от никоя работа, ако ще да е и най-тежката.
Бабата го пуснала вътре, дала му ядене и хубаво легло за през нощта. На сутринта, след като се бил наспал, бабата извадила от костеливия си пръст един напръстник, подала го на барабанчика и рекла:
– Хайде сега на работа. Иди изпразни езерото с тоя напръстник. Ала преди да настъпи нощта, ти трябва да си го изпразнил и да си събрал и наредил една до друга според вида и големината им всичките риби от езерото.
– Тази работа е малко чудновата – – рекъл барабанчикът, ала отишъл при езерото и започнал да черпи водата. Черпил той цялата заран, но какво може да направи човек с един напръстник, па ако ще и хиляда години да черпи? Като станало пладне, той си рекъл: "Всичко е напразно и все едно е дали работя или не". Спрял и седнал. Тогава от къщичката дошло едно момиче, сложило му една кошница с ядене и рекло:
– Много тъжен изглеждаш. Какво ти е?
Той го погледнал и видял, че е чудно хубаво.
– Ах – – рекъл той, – – аз не мога да изпълня още първата работа, а какво ще стане с другите? Тръгнах да търся една царска дъщеря, която живеела тука, ала не я намерих. Ще продължа пътя си.
– Остани тук – – рекло момичето. – – Аз ще ти помогна. Ти си уморен, сложи глава в скута ми и си поспи. Когато се събудиш, работата ще бъде свършена.
Барабанчикът не чакал да го канят втори път. А щом затворил очи, тя завъртяла един чудотворен пръстен и рекла: "Горе вода, навън риби". Веднага водата се издигнала нагоре като бяла мъгла и отминала заедно с другите облаци, а рибите запляскали, изскочили на брега и налягали една до друга според големината и вида си. Като се събудил, барабанчикът учуден видял, че всичко е изпълнено. А момичето рекло:
– Една от рибите не лежи при другите като нея, ами настрани. Когато бабата дойде довечера и види, че всичко, което е искала, е извършено, ще те попита: "Защо е сама тая риба?" Тогава ти хвърли рибата в лицето й и речи: "Тя е за тебе, стара вещице!"
Дошла вечерта и бабата като го попитала за рибата, той я хвърлил в лицето й. Тя се престорила, че не забелязва нищо и премълчала, ала го изгледала със злобни очи. На другата сутрин рекла:
– Вчера се отърва с много лека работа, трябва да ти дам по-тежка. Днес ще трябва да изсечеш цялата гора, да нацепиш дървата и да ги струпаш на кладници. И всичко трябва да бъде готово до довечера.
Тя му дала един топор, един чук и два клина. Но топорът бил от олово, а чукът и клиновете от тенекия. Едва почнал да сече и топорът му се извил, а чукът и клиновете се смачкали. Той не знаел как да си помогне в тая беда, ала на обед дошло пак момичето с яденето и го утешило:
– Сложи глава в скута ми и си поспи – – рекла тя. – – Когато се събудиш, работата ще бъде свършена.
Тя завъртяла своя чудотворен пръстен и в същия миг цялата гора се повалила с трясък, дърветата се нацепили от само себе си и се наредили на кладници, сякаш невидими великани извършили работата. Когато той се събудил, момичето рекло:
– Виж, дървата са нацепени и натрупани. Останал е само един клон. Като дойде довечера бабата и попита защо е настрани тоя клон, удари я с него и кажи: "Той е за тебе, вещице!"
Старата дошла.
– Видиш ли – – рекла тя – – колко лека беше работата. Ала за кого лежи тоя клон там?
– За тебе, вещице! – – отговорил той и я ударил с него.
Но тя се направила, че нищо не е усетила, подсмихнала се и рекла:
– Утре на ранина трябва да струпаш всички дърва на един куп и да ги запалиш и изгориш.
Станал той, още щом се пукнала зората, и почнал да пренася дървата, ала може ли човек сам-самичък да събере накуп цяла гора? Работата никак не споряла. Ала момичето не го изоставило в бедата: донесло му то на обед яденето и той, след като се нахранил, сложил глава в скута й и заспал. Когато се събудил, всичките дърва горели с грамаден пламък, който издигал езиците си чак до небето.
– Чуй ме – – рекло момичето, – – когато дойде вещицата, ще те накара да изпълниш разни нейни поръчки. Правиш ли без страх, каквото тя иска, нищо не може да ти стори, ала изплашиш ли се, огънят ще те грабне и ще те погълне. Накрая, след като си извършил всичко, грабни я с две ръце и я хвърли в средата на огъня.
Отишло си момичето, а не след дълго дошла тихичко бабата.
– Уха, студено ми е – – рекла тя, – – ала тоя огън гори здравата, ще сгрее старите ми кокали, ще ми стане хубаво. Но хе там има един пън, който не ще да гори, я го извади. Направиш ли и това, свободен си и можеш да отидеш, където щеш. Само побързай.
Барабанчикът не му мислил много, а скочил сред пламъците; ала те нищо не му сторили. Дори косите му не опърлили. Той извадил пъна и го турил настрана. Но щом се допряло до земята, дървото се преобразило и пред барабанчика застанало хубавото момиче, което му помагало в бедите. По копринените, лъскави като злато дрехи, с които то било облечено, той разбрал, че това е царската дъщеря. Но бабата се усмихнала злобно и рекла:
– Ти мислиш, че си я вече избавил, ала тя не е още твоя.
Тя понечила да се хвърли върху момичето и да го отведе, но той я сграбил с две ръце, дигнал я високо и я хвърлил в голямата уста на пламъците, които се сключили над нея, сякаш се радвали, че поглъщат една вещица. Тогава царкинята погледнала барабанчика и като видяла, че е хубав момък и си спомнила как изложил на опасност живота си, за да я спаси, подала му ръката си и рекла:
– Ти се реши на всичко заради мене, ала и аз ще сторя всичко за тебе. Обещаеш ли да ми бъдеш верен, ще станеш мой съпруг. Ще имаме всичко – – доста е онова, което вещицата е събрала тук.
Тя го завела в къщата. Там имало ковчези и ракли, пълни със скъпоценности. Те оставили златото и среброто и взели само безценните камъни. Не искали да стоят вече на стъклената планина и той й рекъл:
– Седни при мене на седлото и ние ще полетим надолу като птици.
– Не ми се харесва това старо седло, – – рекла тя. – – Стига само да завъртя моя чудотворен пръстен и ще се намерим у дома.
– Бива – – отговорил барабанчикът, – – хайде пожелай да се намерим пред градските порти.
В един миг те били там и барабанчикът рекъл:
– Искам да ида най-напред да се обадя на моите родители. Чакай ме тука в полето, скоро ще се върна.
– Ах – рекла царкинята, – моля ти се, пази се да не целунеш родителите си по дясната буза, защото ще забравиш всичко и аз ще остана изоставена и сама тук на полето.
– Как мога да те забравя? – – рекъл той и стиснал ръката й, като обещал скоро да се върне.
Когато влязъл в бащината си къща, не могли да го познаят кой е – толкова много се бил променил, защото трите дни, които прекарал в стъклената планина, били три дълги години. Тогава той се обадил кой е, родителите му се зарадвали и се хвърлили да го прегръщат. Сърцето му било така развълнувано, че той забравил думите на момичето и ги целунал по двете бузи. Ала щом ги целунал по десните бузи, всяка мисъл за царкинята изчезнала от главата му. Той изпразнил джобовете си и насипал цели шепи едри безценни камъни на масата. Родителите му просто не знаели какво да сторят с такова голямо богатство. Баща му направил един палат, заобиколен с градини, гори и ливади, сякаш някой княз щял да живее в него. А когато палатът бил готов, майката рекла:
– Намерих ти едно момиче. Сватбата ще стане след три дена.
Синът се съгласил с всичко, което родителите му пожелали.
Дълго време стояла клетата царкиня край града и чакала да се върне момъкът. Като се мръкнало, тя си рекла: "Навярно е целунал родителите си по дясната буза и ме е забравил".
Сърцето й се изпълнило с мъка и тя не пожелала да се върне в бащиния си дом, ами решила да остане в една самотна горска къщичка. Всяка вечер отивала в града и минавала край неговата къща. Той я виждал понякога, ала не я познавал вече. Най-сетне тя чула веднъж хората да казват: "Утре ще му бъде сватбата". Тогава тя си рекла: "Ще се опитам да спечеля отново сърцето му". Като се минал първия сватбен ден, тя завъртяла своя чудотворен пръстен и рекла:
– Една премяна, светла като слънцето!
В миг дрехите се появили пред нея и били толкова светли, сякаш били изтъкани от самите слънчеви лъчи. Като се събрали всички гости, тя влязла в гостната. Всички почнали да се чудят на хубавата премяна, а най-вече невестата; и тъй като много обичала хубавите дрехи, тя отишла при чужденката и я попитала съгласна ли е да й я продаде.
– За пари не – – отговорила тя. – Но ако ми позволите да прекарам първата нощ пред вратата на покоите, в които спи женихът, ще я дам.
Невестата не могла да надвие желанието си да има премяната и се съгласила, ала смесила в нощното вино на жениха един приспивателен лек, от който той заспал дълбок сън. Когато всичко утихнало, царкинята коленичила пред вратата на покоите, открехнала я и повикала:
– Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
Ала всичко било напразно: барабанчикът не се събудил и като настъпило утрото, царкинята трябвало да си отиде, без да постигне целта си. На втората вечер тя завъртяла чудотворния си пръстен и рекла:
– Една премяна, сребърна като месеца!
Като се явила на празненството с новите дрехи, които били нежни като светлината на месеца, у невестата се събудило желание и тях да има. Но царкинята й ги обещала при условие, че й позволи да прекара и втората нощ пред вратата на покоите. В нощната тишина тя пак повикала:
– Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
Ала нищо не могло да събуди барабанчика, който бил упоен от приспивното питие. Скръбна си отишла тя на утринта в горската къщичка. Но прислужниците били чули жалбата на чужденката и разказали за това на жениха; те му казали също, че той не могъл да чуе нищо, защото му били сипали приспивен лек във виното.
На третата вечер царкинята завъртяла чудотворния пръстен и рекла:
– Една премяна, бляскава като звездите!
Като се показала на празненството с нея, невестата се омаяла от блясъка на дрехите, които били много по-хубави от по-раншните. Тя изгаряла от желание да ги има.
– Искам ги и трябва да ги имам – рекла тя. Момичето й ги дало, както и другите, но пак с условие да прекара нощта пред вратата на жениха. Ала женихът не изпил тоя път виното, което му поднесли преди лягане, ами го плиснал под леглото. И когато всичко в къщи утихнало, той чул нежен глас, който го зовял:
– Момко, момко с барабана, де ти думата остана? Как забрави планината, вещицата и гората? Как забрави, как забрави таз, която ти избави? Момко, момко с барабана!
Изведнъж спомените му възкръснали.
– Ах – извикал той, – как можах да постъпя така вероломно! Ала виновна е целувката, която в сърдечната си радост сложих на десните бузи на родителите си: тя ме зашемети.
Той скочил на крака, хванал царкинята за ръката и я завел при леглото на родителите си.
– Тази е истинската ми невеста – рекъл той, – ако се оженя за друга, ще сторя голяма неправда.
Като чули как станало всичко, родителите му се съгласили. Тогава запалили отново свещниците в гостната, донесли барабаните и тръбите, поканили приятелите и роднините да дойдат наново и отпразнували с голяма радост истинската сватба. Първата невеста получила за отплата хубавите дрехи и останала доволна.

Отдавна, толкова отдавна, че времето не може да се изброи със слънца и луни, един вожд на племето хайда със сина си, който бил принц, тръгнали по островите на своите хора с голямо кану върху главната земя. Целта им била да намерят повече храна и олио за големия празник. Когато свършили с пазара, поели по обратния път към дома. Като минавали край един от многобройните острови, недалеч от селото, където живеели, на принца му се явило видение. Погледнал той отстрани на лодката и видял на дъното на океана село с красиви къщи. Огромнистълбове, каквито никога дотогава не бил виждал, се издигам пред някои от къщите. Един великолепен стълб, по-висок от останалите, се издигал пред голяма къща, навярно дома на вожда. Принцът ясно видял фигурите и резбата по стълба, но за него те като че били непознати.
Когато видението избледняло и принцът успял да проговори, разказал на баща си за селото под океана, близо до Роузспит на североизток от островите на хайда, и за празничния стълб пред жилището на морския вожд.
Вождът разбрал, че синът му е имал видение. Решил да повика няколко резбари от племето хайда, най-изкусните майстори, за да направят копие на стълба, който принцът видял и тъй добре запомнил. Резбарите се заловили за работа, а денят, в който стълбът щял да бъде готов и забит в земята, бил обявен за голям празник. Били изпратени покани на вождовете и знатните семейства по островите и на главната земя. Много от тях обещали да дойдат на празника.
На уречения ден стълбът бил завършен и многобройни големи канута се запътили по океана към село Скидигът, на път за мястото на празника. Силен прилив, невиждан досега в океана, подхванал лодките и ги отнесъл високо по брега на острова където живеел домакинът на празника.
Хората от селото и гостите останали силно изненадани, започнали да се гласят да вдигат огромния стълб. Разпънали въжета и когато долната част на стълба била вече близо до дълбоката яма, изкопана да го поеме, друг силен прилив залял брега. Покрил целия остров. Някаква мощна магическа сила превърнала гостите в големи бели тупици (птица) с червени човки. Те полетели и се изгубили над океана. Огромният стълб ожнвял и заплувал навътре в океана, където изчезнал.
Хората от острова много се ядосали и обвинили принца и неговия баща за бедата, която ги сполетяла. Вярвали, че всичко това станало само защото стълбът, който принцът видял на дъното на океана, бил табу. Навярно бил свещен и не бивало да се прави друг като него, мислели те, и затова нещастието ги спо-летяло.

Има на този свят и добри хора, има и лоши, но има и такива, дето и от брата си срам нямат. Точно при такива хора попаднала Малечка-Палечка. Останала тя сираче, взели я тези хора, отхранили я и я замъчили от работа: тя и тъче, тя и преде, тя и шета, за всичко – все тя.
А господарката й имала три дъщери. Най-голямата се казвала Едноочка, средната – Двуочка, а най-малката – Триочка. Дъщерите по цял ден седели край портата и гледали улицата, а Малечка-Палечка работела вместо тях: премени им шиела, за тях предяла и тъчала, а добра дума от тях ни веднъж не чула.
Излизала отвреме навреме Малечка-Палечка в полето, прегръщала своята пъстра кравичка, лягала на шията й и й разказвала колко труден й е животът.
– Кравичке, майчице! Бият ме, ругаят ме, хляб не ми дават, да плача ми забраняват. До утре са ми заповядали пет чувала вълна да изпреда, да я изтъка, да я избеля и на рула да я свия. А кравичката й отговаряла:
Хубаво девойче, влез в едното ми ухо, а от другото излез и всичко ще бъде изпълнено.
Така и ставало. Влизала Малечка-Палечка в едното ухо на кравата, излизала от другото и всичко било готово: и изтъкано, и избелено, и на рула завито.
Занасяла тя платното на господарката си. Тя гледала, пъш¬кала, криела го в сандъка, а на Малечка-Палечка още повече работа давала.
Момичето пак отивало при кравичката, прегръщало я, милвало я, в едното ухо влизало, от другото излизало, вземало всичко наготово и го носело на господарката си.
Извикала веднъж господарката щерката си Едноочка и й казала:
– Дъще моя добричка, дъще моя хубавичка, отиди и виж кой помага на сирачето: и тъче, и преде, и платното в рула свива.
Отишла Едноочка в гората заедно с Малечка-Палечка, тръгнала с нея из полето, но забравила майчината поръка, припекла се на слънчице, излегнала се на тревицата. А Малечка-Палечка заговорила:
– Поспи, оченце, поспи, оченце!
Окото на Едноочка се затворило. Докато Едноочка спала, кравичката всичко изтъкала, избелила и в рула го свила.
Така и не могла господарката да разбере нищо и изпратила втората си дъщеря – Двуочка:
Дъще моя добричка, дъще моя хубавичка, отиди и виж кой помага на сирачето.
Двуочка тръгнала с Малечка, забравила майчината поръка, припекла се на слънчице, излегнала се на тревицата. А Малечка я приспива:
– Поспи, оченце, поспи и ти, второ оченце!
Двуочка си затворила очите. Кравата изтъкала платно, избелила го, на рула го навила, а Двуочка все още спяла.
Господарката се ядосала и на третия ден изпратила третата си дъщеря Триочка, а на сирачето дала още повече работа.
Триочка потичала, поскачала, слънцето я обезсилило и тя легнала на тревата.
Малечка-Палечка й запяла:
– Поспи, оченце, поспи и ти, второ оченце!
А за третото око забравила.
Двете очи на Триочка заспали, а третото гледало и всичко видяло: как Малечка-Палечка влязла в едното ухо на кравата и излязла от другото и взела готовите платна.
Триочка се върнала в къщи и всичко разказала на майка си.
Бабата се зарадвала и още на другия ден отишла при мъжа си:
– Заколи пъстрата крава! Дядото започнал и тъй, и иначе:
– Да не си полудяла, бабо? Кравата е още млада и добра!
– Коли я и край!
Нямало какво да се прави. Започнал дядото да точи ножа. Малечка научила за това, хукнала в полето, прегърнала пъстрата кравичка и й рекла:
– Кравичке, майчице, искат да те заколят! А кравата й отвърнала:
А ти, моето момиче, не ми яж месото, а кокалчетата ми ги събери, завържи ги в кърпа, закопай ги в градината и никога не ме забравяй: всяка сутрин поливай кокалчетата ми с вода.
Заколил дядото кравата. Малечка-Палечка изпълнила всичко, което й казала кравата: от глад умирала, но парче месо от нея не хапнала, кокалчетата й закопала и всеки ден ги поливала в градината.
Каква ябълка израснала на това място! Ябълчиците, които висели по нея, били сочни, листенцата й били златни, а клончетата й – сребърни. Който и да минавал оттам, се спирал, който идвал наблизо – се заглеждал.
Минало известно време и веднъж Едноочка, Двуочка и Триочка се разхождали из градината. През това време покрай двора им минавал един хубавец – богат, напет и млад. Видял той сочните ябълки в градината и започнал да закача момите:
– Моми-хубавелки, която от вас ми даде една ябълка, тя ще се омъжи за мене.
Трите сестри се втурнали една през друга към ябълката.
А ябълчиците уж висели ниско, до ръцете им били, а изведнъж се вдигнали високо, далеч над главите им.
Сестрите искали да ги обрулят, но листата им засипали очите, искали да ги откъснат, но клоните раздърпали плитките им. Каквото и да правели, както и да се мъчели, ръцете си изподрали, а така и не ги стигнали.
Приближила се Малечка-Палечка – клонките се навели към нея и ябълките се спуснали надолу. Почерпила тя хубавеца с ябълка и той се оженил за нея. И си заживяла тя добре и спокойно.

Имало едно време хубаво мо¬миче. Когато се засмивало, чуден трендафил цъфтял на устата му. Когато заплачело, едър маргарит капел от очите му.
Момичето толкова се прочуло, че и царят се научил за хубостта му. Той поискал да се ожени за него. Пратил хора да го доведат в двореца.
Царските пратеници отишли, ззели момичето, качили го на царска кола и потеглили.
Между пратените хора имало лоша девойка, която искала с измама да се ожени за царя. Вървели, що вървели, на хубавицата се припило вода. Завистницата й рекла: „Ако ми дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода". Хубавицата нямало що да прави — съгласила се. Завистницата извадила еднато й око, скрила го в една кутийка, дали й вода и пак тръгнали.
Вървели що вървели, хубавицата пак поискала вода. Завистницата й рекла: „Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода".Момичето било много жадно, нямало какво да прави — съгласило се. Завистницата му извадила и другото око, скътала го в друга кутийка и пак му дала вода. Жените, които били в друга царска кола, съгледали, че момичето няма очи, и рекли: „Защо ли е на царя сляпа царица? Как ще живее с нея пред света? Хайде да я оставим в тая гъста гора, през която вървим сега."
Оставили момичето и заминали.
Те пременили завистницата и я завели при царя, като казали, че това е прочутото момиче. Царят се оженил за нея. Минало се доста време. Царят все чакал царицата да се засмее, за да падне трендафил от устата й, или пък да заплаче, за да пророни маргарит от очите си. Ала тя нито се засмивала, нито заплаквала. Все замислена и намръщена ходела.
Белобрад старец намерил момичето в гората. Той го прибрал в къщата си. Момичето живеело добре при дядото и му пазело къщата. Веднъж дядото кихнал, момичето се засмяло и тозчас от устата му паднал трендафил. То го дало на дядото и рекло:
— Дядо,на ти тоя трендафил, па иди го продай в града! Мини по улицата и викай: „Хайде, трендафил за око, трендафил за око!" Който ти даде око. нему да го дадеш.
Дядото взел трендафила, отишъл в града и почнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!" Всички му се чудели и никой не купил трендафила. Като минал покрай царския дворец, от прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо? Той отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
Царицата извадила една кутийка, отворила я, дала му око и взела трен¬дафила. Дядото взел окото и го отнесъл на момичето. То го турнало на мястото му и прогледнало.
Минало се, какво се минало, момичето пак се засмяло и в устата му пак цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде да го продаде за друго око. Дядото взел трендафила, отишъл в града и пак тръгнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!" Всички се чудели, но никой не купил цветето. Като минал край царския дворец, на прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо? Старецът отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
— Дай го на мене, дядо, аз ще ти дам око!
Тя извадила из пазвата си малка кутийка, отворила я, взела от там око и дядото го занесъл на момичето. То турило окото на мястото му, прогледнало и с него.
Веднъж на момичето му станало нещо мъчно. Заплакало и от очите му закапали зрънца маргарит. То ги дало на дядото и му рекло да иде в града да ги продаде, та да купи едно-друго за вкъщи. Дядото взел маргарита, занесъл го в града и го продал пак на царицата.
С тия трендафили и с маргарита царицата рекла да измами царя. Веднъж тя се засмяла и показала скрития от по-рано в устата си трендафил. Друг път налепила маргарит по очите си и като заплакала, надвесила се над царския скут и поронила скъпоценните зрънца.
Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнали трендафили и маргарит. Това стигнало до ушите на царя. Царедворците му казали, че царицата купува тия трендафили и тоя маргарит. Царят тогава разбрал хитрината на царицата и решил да издири тая работа. Веднъж той поканил най-хубавите момичета, богати и сиромашки, на тлака. Хубавиците от цялото царство отишли на тлаката. Отишло и дядовото момиче.
Момичетата насядали около огньовете, запрели, завлачили и запели по¬ред кое каквато песен знаело. Царят седял и слушал. Дошло ред на дядовото момиче, което седяло настрана със забулено лице и предяло. То казало: „Аз няма да пея, а ще разкажа приказка".
И като завъртяло чекръчето, почнало: „Речи, чекръче! Едно време имало едно момиче! Когато се засмивало, трендафил цъфтял на устата му. Когато плачело, маргарит капел от очите му…"
Така, без да прекъсва, момичето разказало своите патила. Царят изслушал приказката докрай. После подигнал булото на момичето и то блеснало като слънце. Толкова хубаво било! Тогава царят се оженил за дядовото мо¬миче.
А лъжливата хубавица пропъдил през девет царства в десето.

Имало едно време една майка и един син. Майката се казвала Асмар, а синът Бахдо. Веднъж майката извикала сина си и му рекла:
— Синко, ти нямаш баща, който да печели и да ни храни. До днес аз просех милостиня от добрите хора и така те отгледах, но сега остарях, нямам вече сили, затова иди при някой майстор и се научи на занаят, иначе ще умрем от глад.
Думите на майката не се харесали на сина. Той заплакал и излязъл, само да се отърве от досадните й молби. Но като се намерил вън от къщи, размислил и си рекъл: «Къде да се дяна? Я по-добре наистина да постъпя при някой грънчар.» И без да му мисли повече, отишъл при един майстор грънчар и го помолил да го вземе за чирак. Грънчарят видял, че момчето е будно, съгласил се да го вземе и го попитал как се казва.
— Чупи-троши — отговорил Бахдо.
— Как?
— Казвам се Чупи-троши — повторил Бахдо.
Грънчарят помислил малко и решил: «Може пък и наистина да се казва Чупи-троши», и се спазарил с него.
Майката на Бахдо се зарадвала много, когато чула, че синът й се е хванал ка работа при грънчаря.
Изминали няколко дни и майсторът казал на чирака си:
— Слушай какво, аз трябва да отида по работа в съседното село, а ти наглеждай добре дюкяна, Чупи-троши, бъди момче на място! Разбра ли?
— Добре, добре, върви където трябва, аз си знам работата!
Когато майсторът излязъл, Бахдо си рекъл: «Щом той ми вика Чупи-троши, я да взема аз да си направя с него шега!» И като грабнал един голям камък, почнал да чупи и троши гърнетата — едно здраво не оставил.
На следния ден, когато се връщал от съседното село, майсторът се отбил в грънчарницата и останал смаян, като видял счупените гърнета.
— Ей ти, Чупи-троши, Чупи-троши! — изкрещял той разярен.
Аха, тук не останаха вече гърнета за чупене и трошене!. . . Майсторът се спуснал да хване момчето и да го набие добре, но то избягало. Върнал се Бахдо при майка си и й разказал, че майсторът го изгонил, загдето счупил, без да иска, няколко гърнета.
— Тогава иди и стани чирак при някой цървулджия — рекла майката. Бахдо отишъл при един цървулджия и го помолил да му стане чирак. — Добре, съгласен съм. А как ти е името? — попитал цървулджията.
— Режи-кожи — отговорил Бахдо.
Поработил той при цървулджията няколко дни. Веднъж майсторът казал на чирака си:
— Не излизай от дюкяна, Режи-кожи, аз ще прескоча до в къщи н скоро ще се върна.
— Добре, ще стоя тук — казало момчето.
Щом майсторът излязъл от дюкяна, Бахдо грабнал ножа и нарязал на малки парчета всички кожи на цървулджията. Като се върнал и видял нарязаните кожи, майсторът ахнал и се спуснал да бие Бахдо.
— Защо ме биеш, нали сам ми каза: «Режи-кожи»? И аз взех, че ги нарязах.
От цървулджията Бахдо отишъл чирак при стъкларя и като се нарекъл Чупи-стъкла, изпочупил всички стъкла. . .
Нещастната майка не знаела вече какво да прави със сина си. И ето че веднъж тя му казала:
— Синко, аз ще отида на светото дърво до крепостната стена да се помоля и да поискам от него съвет за тебе — каквото ми каже дървото, това ще направя.
Купила майката тамян за пет гроша и свещи за пет гроша и отишла да моли светото дърво да вкара сина й в правия път. Скришом от майка си Бахдо избързал по друг път, стигнал до дървото и се скрил в хралупата му, А когато майката прикадила с тамян, запалила свещите и почнала да се моли на колене за съвет, Бахдо се обадил седем пъти от хралупата: «Дай своя син да учи занаят при вуйчо си!. . .»
А вуйчото на Бахдо бил голям крадец. Когато майката отишла при него и го замолила да вземе сина й, та да го научи на своя занаят, вуйчото се съгласил, но при условие, че момчето излезе сръчно.
— Ей сега ще го изпитам и ако издържи проверката, ще го взема — рекъл вуйчото и накарал Бахдо да се покачи на дървото и да вземе яйцата изпод една гълъбица, но така, че гълъбицата да не усети.
Бахдо се покачил на дървото, взел яйцата, слязъл и ги дал на вуйчо си.
— Сега, вуйчо, покажи ми ти как ще ги сложиш обратно в гнездото!
Когато вуйчото взел яйцата и се покатерил на дървото, Бахдо неусетно му събул гащите. Вуйчото слязъл от дървото, видял гащите си в ръцете на момчето и се смаял.
— Прибери си гащите, вуйчо — рекъл Бахдо, — и знай, че в кражбата няма да остана по-назад от тебе.
Вуйчото целунал Бахдо по челото и обещал да го взема със себе си, когато отива да краде. Почнали да ходят нощем да грабят царската хазна. Колкото и да се мъчел царят, все не можел да хване крадците. Тогава той заповядал да изкопаят голяма яма пред вратите на хазната, да я напълнят със смола и да я покрият отгоре със слама, като си правел сметка, че в тъмното крадецът ще падне в ямата и ще се залепи в смолата. През нощта Бахдо и вуйчо му се запътили към хазната. Вуйчо му тръгнал напред, по пред вратата на хазната паднал в ямата и затънал в смолата. Колкото и да се мъчел Бахдо да измъкне вуйчо си, не успял. Така си потънал в смолата и умрял.
На сутринта царската стража намерила в ямата трупа, но не могли да то разпознаят.
След някой ден царят заповядал да пръснат по пътя към извора златни монети, да следят кой ще се навежда да ги събира и да хванат него.
Бахдо.разбрал това, намазал отдолу цървулите си със смола, взел две стомни и почнал да носи вода от извора. По пътя жълтиците залепвали за цървулите му и той незабелязано от стражата прибрал всички монети. Колкото и да се ядосвал след това царят, пак не можал да измисли начин за залавянето на крадена.
А в това време багдадският цар се научил за хитрините на крадена и изпратил до онзи цар писмо, в което му пишел: «Срам и позор за тебе, че в собствената си страна не можеш да намериш един крадец!»
Царят се стъписал и разпратил глашатаи из цялата страна. Заповядал им да обявят следното: «Нека ловкият крадец се яви сам пред царя; царят не само няма да го накаже, но ще му даде и подаръци!»
Отишъл тогава Бахдо при царя и му се представил:
— Царю, аз съм крадецът — прави с мене каквото искаш!
Като видял момъка, царят се учудил. После му показал писмото на багдадския цар и рекъл:
— Ако успееш да ми доведеш самия багдадски цар, ще ти дам дъщеря си за жена. Искам да му дадем добър урок и да го накажем за неговата дързост.
— Бъди спокоен, царю, това няма да е трудна работа.
Бахдо взел една шуба с накачени по нея звънчета, заминал за Багдад и през нощта скришом се вмъкнал в покоите на царя. Там той предпазливо измъкнал от чувала шубата, облякъл я, застанал пред възглавето на спя¬щия цар и почнал да се друса. Царят се събудил от силния звън и разтреперан от страх, попитал:
— Кой си ти? Бахдо отговорил:
— Аз съм архангел Гавраил, дойдох за душата ти.
— Моля ти се, не ми вземай душата, ще ти дам всичко, каквото поискаш! — рекъл царят.
На мене нищо не ми трябва, влизай в този чувал! — отговорил Бахдо.
Разтреперан, царят изпълнил заповедта му.
Бахдо нарамил чувала, излязъл безшумно от царските покои, метнал се на коня и полетял към своята страна.
Когато застанал пред царя си, Бахдо сложил в краката му чувала и му дал знак да го развърже. Радостта на царя била безгранична, когато видял пред себе си изплашения и разтреперан багдадски владетел.
— Е, какво ще кажеш сега? Помниш ли как се подиграваше с мене! Хората иенапразно казват: «Не се надсмивай над чуждото нещастие!»
Царят изпълнил своето обещание — дал дъщеря си за жена на Бахдо и му подарил разкошен дворец. Бахдо се отказал от кражбата. Прибрал в двореца старата си майка и си заживели мирно и честито.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, другата за този, който слуша, а третата за този, който запомни приказката.

Някога, в незапомнени времена, живял един стар селянин със своята баба. Много грижи създавала бабата на стареца. Тя, да си кажем правичката, била несръчна и при това много глупава. Веднъж селянинът купил на пазара прежда, занесъл я в къщи и помолил бабата да му изтъче от нея гащи. Мъчила се, мъчила се бабата — нищо не можала да направи. Видял това старецът и решил да занесе преждата в града на някой тъкач, който да му изтъче гащи. Бабата се научила за намерението на мъжа си и тръгнала сама да занесе преждата на тъкач.
Като минавала край едно блато, бабата видяла там жаби и през ума й минало: «Дали пък жабите не умеят да тъкат?» Без да му мисли много-много, тя се приближила до блатото и попитала на висок глас:
— Мили мои кумички-кикерички, можете ли да изтъчете гащи от тази прежда?
Но жабите продължавали да си квакат, тъй като денят бил слънчев. Бабата помислила, че те са съгласни да изтъкат гащите, хвърлила преждата във водата и рекла:
— Ето ви преждата, вземете я и пригответе гащите; давам ви за тази работа пет дена срок.
И като казала това, бабата си отишла. След пет дни тя дошла отново и почнала да моли жабите да й дадат гащите. Но денят бил мрачен, всички жаби се били изпокрили на дъното на блатото и не квакали.
Бабата помислила: «Сигурно жабите още не са си свършили работата и ги е срам да се покажат!» Почакала тя още малко и продумала:
— Мили мои кумички-кикерич ки! Може и да не сте довършили още работа, затова аз ще ви почакам още два дена. Само че гледайте на всяка цена да изтъчете гащите, защото мъжът ми седи в къщи и не може да мръдне никъде.
Бабата си отишла. Минали се два дни и тя отново дошла при блатото и почнала да иска гащите от жабите. Но жабите и сега мълчали, без да се показват, защото и този ден бил мрачен. Ядосала се бабата и нагазила в блатото да си вземе обратно преждата, но вместо прежда намерила във водата един златен стол.
Занесла бабата този стол в къщи. Като го видял, старецът много се зарадвал. Без да му мисли много-много, той заровил златния стол в земята и заръчал на жена си да не казва на никого за това. Но един ден, когато стареца го нямало, бабата видяла близо до тяхната къща някакъв човек, който карал натоварен кон.
— Какво караш? — попитала тя пътника.
— Карам разни грънци — отговорил той. — А не ги ли продаваш? — попитала отново бабата.
— Продавам ги.
— Тогава дай ми всичките грънци — рекла бабата, — а аз ще ти дам в замяна на това златен стол.
Пътникът се зарадвал, взел стола, дал на бабата грънците и побързал да се отдалечи.
Щом се върнал старецът, бабата веднага му разказала как се сдобила с грънците. Ядосал се старецът, набил я както трябва и тръгнал да търси грънчаря.
Бабата също не се стърпяла и на свой ред тръгнала да търси пътника. По пладне тя се изморила и поседнала под едно дърво край пътя да си почине.
Не след много бабата видяла, че по пътя се приближава керван камили. Камилите били на тамошния цар и носели товари злато. И ето че керванът се изравнил с бабата. Една от камилите изостанала от кервана и се спряла до бабата. Камиларите не забелязали това. Без да му мисли много-много, бабата хванала камилата за юздата и я повела към къщи. Вечерта старецът се върнал с празни ръце, но като видял натоварената със злато камила, много се зарадвал.
Още същата нощ той заклал камилата и я спуснал в една дълбока яма: Купил след това двадесетина овни, заклал и тях, хвърлил ги също в ямата и ги засипал с пръст. Златото скрил на друго място, а на жена си заръчал строго да си затваря устата.
В това време царят се научил за изчезването на камилата и изпратил слугите си да я търсят. Един от слугите му попаднал в селото, където живеели дядото и бабата. Щом видяла царския слуга, бабата попитала:
— Какво търсиш тук?
Слугата я попитал не е ли виждала камилата и казал, че който намери тази камила: ще получи от царя голямо възнаграждение. Бабата се зарадвала и веднага извикала:
— Камилата е у нас. Аз я доведох, а мъжът ми я закла и я зарови в земята.
Слугата бързо отишъл при ямата и почнал да я разкопава, но вместо камила намирал все овни. В това време старецът се приближил и като разбрал каква е работата, обяснил на царския слуга, че жена му не е с всичкия си ум и взема овена за камила.
Слугата го повел при царя. Преди да тръгне, старецът казал на жена си:
— А ти, дърта вещице, си стой в къщи и пази вратата.
Бабата не дочакала да се върне мъжът и, дигнала на гръб вратата и я понесла към двореца. Старецът видял това и рекъл:
— Ето, царю честити, аз казах на жена си да стои в къщи и да пази вратата, а тя я мъкне тук. Може ли да й се вярва, та тя е смахната!
Царят повярвал на стареца, взел бабата наистина за побъркана и пуснал и двамата да си вървят.
След това не се чуло нищо нито за стареца, нито за бабата.

Живял едно време едип цар, който имал четиридесет сина. Един след друг всички заминали за далечни страни да си покажат силата и храбростта. Дошъл ред най-после и на най-малкия син. Той се казвал Бадикан. Бащата дал на Бадикан своя меч, лък и стрели, снабдил го с пари и се сбогувал с него. Царският син възседнал коня си и се отправил на път.
Дълго странствувал той по чуждите земи, докато стигнал най-после до един чудесен дворец. Този дворец бил построен в незапомнени времена от камък и желязо.
Бадикан обиколил двореца от всички страни, но никъде не срещнал жива душа. «Къде ли съм попаднал?» — помислил си той.
Вечерта към двореца се запътил огромен железен великан с медна шапка и медни обувки; лъкът и стрелите на великана били направени от най-здраво желязо; като стъпвал — земята потрепервала.
Приближил се великанът до двореца, подушил въздуха и рекъл:
— Мирише ми на човешко месо! Аз се лутам из планините да търся дивеч, а дивечът сам дошъл при мене. Ей, кой е там?
Бадикан застанал пред великана.
— Как си посмял да се приближиш до моя дворец? — изръмжал великанът. — Не си ли чувал нищо за Хан-Боху?
— Чувал съм, как да не съм чувал. Точно затова и дойдох — да те видя. Аз съм Бадикан; обиколил съм целия свят, бил съм се със змейове и всичките съм ги победил. Сега искам и с тебе да си премеря силите.
Хан-Боху кихнал и Бадикан отхвръкнал на десет крачки. После великанът казал:
— Не бой се, Бадикан, няма да те пипна. Виждам, че си юнак. Ако искаш, остани при мене, ще ми прислужваш. А меча и стрелите си можеш да носиш както досега. Аз не се страхувам от тях, но на тебе ще ти потрябват за лов.
Бадикан се съгласил и постъпил на служба при великана. Веднъж Хан-Боху казал на царския син:
— Гризе ме, братко, една мъка: Източният цар има дъщеря, по-хубава и от слънцето. Седем пъти се опитвах да я открадна и все не успявах. Ако ми я доведеш, ще ти дам всичко, каквото поискаш. Вземи пари от хазната ми, коня си и оръжието и тръгвай на път.
Бадикан се съгласил и заминал да търси дъщерята на Източния цар.
Като стигнал до града, където живеел царят, Бадикан се преоблякъл в сиромашки дрехи, постъпил на работа при градинаря и почнал да му помага в царската градина. Дъщерята на царя забелязала през прозореца как Бадикан се разхожда из градината в гиздаво облекло, когато не работи. Момъкът й се харесал. Почнала дори да го сънува нощем. Бадикан също взел да я сънува.
Без да му мисли много, царската дъщеря изпратила прислужницата си да му каже за нейните чувства. И Бадикан й признал своята любов.
А градът се охранявал строго, защото царят очаквал да бъде нападнат. В този град жените се сражавали срещу неприятеля наравно с мъжете. Царската дъщеря съобщила на Бадикан, че ще го чака край морето. Ако е юнак, нека я открадне.
Щом царската дъщеря, придружена от четиридесет прислужнички, се появила на брега, Бадикан я метнал на седлото, шибнал коня си и полетял. Прислужничките й се смаяли.
Царят изпратил войска да освободи дъщеря му. Но Бадикан скрил девойката, излязъл срещу царските воини и ги избил до крак. После отново метнал девойката на седлото си, преплувал морето и препуснал към двореца на Хан-Боху.
— Бадикан — промълвила девойката, — кажи ми, моля ти се, истината: за себе си ли ме отвлече или за някой друг?
— Ще ти кажа цялата истина — отговорил царският син, — отвлякох те не за себе си, а за Хан-Боху.
Царкинята заплакала.
— Няма да отида при Хан-Боху. По-добре да се хвърля от скалите в морето! Нека ме изядат рибите!. . .
Бадикан съжалил девойката. Заклел й се, че ще я избави от ръцете на Хан-Боху и ще се ожени за нея.
Но в това време се появил отнякъде Хан-Боху и отвел девойката със себе си.
Веднъж, когато Хан-Боху разговарял с царкинята, тя го попитала:
— Кажи ми, как така успяваш да останеш жив? Та ти имаш толкова много врагове! Къде ти е скрита душата? Ако не ми кажеш — значи не ме обичаш!
И Хан-Боху й признал:
— На седем деня път оттук се издига една бяла планина. Там живее непобедим бял бик. Той не пуска да се доближи до него ни човек, ни животно.
Веднъж в неделята бикът се изкачва на връх планината, да утоли жаждата си от един извор. Бикът изпива седем глътки и се връща обратно. В корема на този бик живее една бяла лисица, в корема на бялата лисица е скрито едно бяло ковчеже, а в бялото ковчеже живеят седем бели птички. Точно те са моята душа, тайната на моите седем сили. И никой не може нито да победи бика, нито да улови лисицата, нито да хване птичките. Ако убият бика — лисицата ще избяга; ако уловят лисицата — ковчежето няма да отворят; ако отворят ковчежето — птичките ще отлетят.
Девойката разказала това на Бадикан.
Минало се време и Бадикан помолил Хан-Боху да го пусне да отиде на лов. Хан-Боху го пуснал. Бадикан отишъл при дервишите и ги попитал:
— Как може да се победи неуязвим великан?
— С вино — отвърнали дервишите.
Бадикан взел седем меха със седемгодишно вино, занесъл ги на бялата планина и ги излял в бялото корито на извора. Изровил наблизо яма, скрил се в нея и зачакал. На седмия ден белият бик се приближил до извора. Подушил той миризмата на виното, подскочил колкото седем тополи високо и с рев се отдалечил. Добре, ама жаждата го измъчила, той още на другия ден дошъл отново на извора, изпил виното, опил се и се тръшнал на земята. Тогава Бадикан изскочил от ямата, дотичал до бика и с един замах му отсякъл главата. В това време Хан-Боху бил на лов. Щом главата на бика отлетяла, главата на Хан-Боху клюмнала на гърдите му и той се разтреперал.
— Ах, проклет да съм! Защо издадох на девойката тайната си? — извикал той. — Сега ще я убия!
И великанът се затекъл да убие царкинята. Но Бадикан успял да убие преди това и лисицата, и птичките в ковчежето.
И Хан-Боху паднал мъртъв пред самия вход на двореца.
А Бадикан яхнал врания си кон и препуснал към царкинята. Оженили се те и заживели честито в разкошния дворец на Хан-Боху.

Подопа планина – „Родината" на Орфей и китените халища е пленявала всеки, който стъпи в дебрите й. Чуваме напеви от лирата на вълшебния певец Орфей! Поплискват ни водите на река Арда…
Водите на река Арда се провират под скалист мост, който се знае като „Дяволски мост". Едно предание гласи, че божественият Орфей често сядал на камъка и се наслаждавал на тихия ромон на реката, която му редяла вълшебна музика. Един ден той видял, че под нозете му реката е побесняла. Тя скачала стремглаво надолу и грохотът й потъвал някъде вдън земята, сякаш хиляди невидими пищялки въртели водата в дяволски хоровод под скалата. Слънцето се стрелнало през облака от водни пръски и сътворило най-чудния мост от цветна дъга!
– Дяволска работа – рекъл певецът. И оттогава никой вече не го видял на скалата!