Чуй всички приказки

През един горещ летен ден кума лиса подгонила дългоухия заек и го преследвала до градинския кладенец. Щом стигнал кладенеца, заекът се засилил и прехвърчал като птица над него. Кума лиса решила мигом да направи и тя заешки скок, но наместо отвъд — тупнала в кладенеца. Кладенецът бил дълбок и лисицата не смогнала да се измъкне. Затънала до шия в студената вода и затреперала. По едно време откъм гората се задал брадатият козел, умната глава. Върви към кладенеца, брадата си поклаща, рогата си мотае.
— Какво правиш там? — надникнал козелът в кладенеца.
— Къпя се в прохладната вода. Градинарят ми е приятел, а пък слънцето пече много — отвърнала лисицата.
— А водата става ли за къпане? — попитал козелът. — Не е ли мокра?
— Чудо! — извикала лисицата и си потопила главата.
— И аз ще скоча при тебе — рекъл козелът.
— Скочи, но внимателно, да не размътиш кладенеца!
Брадатият козел се строполил надолу с главата и цамбурнал в кладенеца. Кума лиса заврещяла:
— Ай, ай, ай! Цяла ме изцапа! Напръска ми кожухчето с кал! Тъй ли се скача?
— Ами как? — попитал козелът.
— Ще ти покажа, ако ми помогнеш да изляза от кладенеца.
Изправи се на задните си крака!
Козелът се изправил, а кума лиса започнала да се катери по гърба по рогата му, докато се измъкнала вън от кладенеца.
— Сбогом, глупчо! — размахала лапичката си лисицата.
— Как тъй, аз съм умна глава! — оскърбил се козелът.
— Ако беше умна глава, нямаше да бъдеш сега в кладенеца! — извикала лисана и побягнала.
Козелът останал в кладенеца и стоял три дни. На четвъртия пристигнал градинарят, вързал го за рогата с едно въже и го измъкнал навън.

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана.
Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:
– Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам.
Какво мислиш – добре ли съм решил?
– Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.
Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.
–Добро утро, тате! – викнало момчето.
– Кое си ти? – попитал старецът.
– Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!
Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл.
Бабичката, като го видяла, много се зарадвала:
– Ох, на мама – викнала тя, – то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.
Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:
– Дий!
Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда.
права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.
– Тате – викнал той на стареца, – ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.
Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!
– Хей – викнал той, – какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:
– Какво има?
– Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! – отвърнал търговецът.
– Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.
– Де го? – още повече се смаял търговецът.
– Ей го там в ухото на вола.
Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:
– Продай ми го!
– Колко даваш? – попитал старецът.
– Сто жълтици.
– Дай парите.
Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал.
По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
– Тая нощ – рекъл първият – ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?
– Съгласни сме! – отговорили другите двама.
– Вземете и мене, братя! – обадил се Педя човек в тъмнината.
– Кой си ти? – трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:
– Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.
Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:
– Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?
– Мълчи, дребосъче мустакато – зашепнали разбойниците, – изведи черния!
Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал.
Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихоприближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:
– Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!
Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:
– Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!
Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:
– Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?
– Аз съм Педя човек.
– Какво искаш от мене?
– Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.
– Къде живеят те?
– Хе там, в долното село.
Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:
– Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!
Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.
– Как сте? – попитал Педя човек и си засукал мустака.
– Добре сме – отвърнали старците. – Тебе чакахме.
– Вие сте добре – рекъл Педя човек, – но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.
– Лесна работа! – рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила
хубаво меко кожухче.

Един казанджия, като гледал бакърите, че са червени, не му ставало особено приятно и си казвал: „Ех, да можех да калайдисвам, че да направя тиганите бели, да блестят! Не е зле да стана калайджия“.
И така, казанджията нагрял един казан добре и поставил калай, за да го калайдиса. Тъй въртял разтопения калай в казана, инак въртял, а той, като живо сребро, все бягал по бакъра и нито капка не се залепвала. Мъчел се казанджията, ядосвал се – нищо не помагало. Дошли приятели да гледат какво ще стане. И почнали да го учат – един едно, друг друго да смеси с калая, та дано хване. Всичко добре, но при тях се бил промъкнал и дяволът, та кой каквото кажел, все му се надсмивал.
– А бре, нищо не липсва, но майсторлъкът е да намериш колко драма калай трябва да се постави, там е тайната. Пък то изведнаж такава работа не става – трябва човек да се мъчи, докато сполучи.
Така разправял дяволът. Всички се съгласили с него, съгласил се и казанджията. Той се мъчил три дена и три нощи да улучи мярката. Пот обливала челото на казанджията, много въглища изгорил, много калай изхабил, но всичко било напразно. Голяма мъка налегнала казанджията, не само затова, че не можел да намери мярката, но още защото дяволът всеки ден идвал в дюкяна му и нищо не харесвал: че калфата държал казана така, а не иначе; че огънят бил силен, че други път бил слаб; че калаят бил малко, а после пък много. Той все измислял такива дяволщини, които страшно сърдели казанджията и винаги грешал. Най-после толкова много дотегнало на казанджията, че сърдито му казал:
– А бе, ти съдия ли ми си, че си застанал над главата ми, да ме съдиш? Това не било, онова не трябвало! Като че съм те викал да ме учиш как да калайдисвам казани. Я си върви по работата и не ми влизай вече в дюкяна, че иначе ще те изхвърля.
При все че дяволът нямал срама, престорил се пред хората, че уж се докачил. Той застанал до чешмата да чака там калфата и да му се присмива. Не минало много време и ето, калфата дошъл на чешмата да налее вода. Дяволът се разкискал:
– Е, казанджията можа ли да калайдиса без мене казана?
– Не, не го калайдиса. Да го вземе дявола и казана, и майстора! – рекъл калфата.
– Ха-ха-ха! Нека се помъчи още някой ден и я го калайдиса, я не – едно от двете!
По два-три пъти на ден все така се надсмивал дявола на калфата, когато дохаждал на чешмата за вода и го надумвал да се скара с майстора и да побегне от него.
Една привечер калфата отишел пак за вода, а дяволът го запитал:
– Е, калфа, калайдисахте ли казана?
Калфата, който и без това бил ядосан, казал сърдито:
– Е, пукна дявола, калайдисахме го.
Дяволът помислил, че казанджията е сполучил, затова му идело да се пукне от мъка и без да се усети, се издал:
– Ами кой ви каза да турите нишадър, за да се хване калаят?
– Който ни го каза – каза ни го; твоя работа ли е да знаеш?
Хитър излязъл калфата, той веднага се досетил, че нишадър трябва да се прибави. Отърчал в дюкана и обадил на майстора, какво чул от дявола. Купили нишадър. Щом посолили казана с него, калаят веднага се хванал, като че ли с туткал са го лепили.
Калайдисали казана и го поставили на показ пред дюкяна да го гледа цял свят.
Всички, които гледали калайдисания казан, се чудели и възхищавали. Приятелите на казанджията, който вече минавал за калайджия, рекли:
– Е, майсторе, пукна вече дявола, щом успя да калайдисаш казана!
Дяволът, като чувал тия думи и от приятелите, и от майстора, а най-вече от калфата, пред когото се изпуснал да каже: „Кой ви каза да турите нишадър в калая“, от голяма мъка се пукнал и осмърдял цялата махала. Така той си отмъстил. Затова и до ден-днешен, когато се калайдисва, засмърдява наоколо. Който не вярва, нека помирише – когато калайдисват – и ще се увери.

Едно момче тръгнало по печалба. Вървяло, вървяло из една гора и дошло до една долинка. В долинката чуло нещо да шумоли. Надзърнало да види що шумоли и видяло една мърша, а над мършата се карали една мравка, един сокол и една змия. То ги запитало:
– Защо се карате?
– Караме се, защото не можем да си разделим месото – отвърнали те.
Момчето им разделило месото.
– Много ти благодаря, момче – казала змията. – За награда, те благословям, когато поискаш, да ставаш на змия и пак да се превръщаш на човек.
Мравката също го благословила да се преобразява на мравка и пак – на човек.
Соколът – също.
Момчето тръгнало да си върви. Като си вървяло по пътя, хрумнало му да стане змия. „Искам да стана змия!“ – казало си то и начаса се превърнало на змия. После се превърнало на мравка, на сокол, и пак на човек.
Като вървяло по пътя си, видяло една колесница, а в нея – царевата дъщеря. Момчето се престорило на сокол и застанало насред пътя. Щом видяла соколчето, царската дъщеря заповядала да спрат колесницата. Тя слязла и поискала да улови птичето. Тя допряла ръката си до опашката му и то подскочило. Току посегнала да го хване – то пак подскочило. Най-после го хванала. Взела соколчето и го отвела в палата. Направила му клетка и го турила в нея. Като се мръкнало, донесли на царската дъщеря да вечеря. Тя се нахранила и си легнала. През нощта соколът се престорил на мравка и изял остатъка от вечерята. На заранта, когато царската дъщеря се събудила, видяла, че й няма яденето.
На втората вечер соколът направил същото. Тогава царската дъщеря почнала да се сърди на своите прислужници.
На третата вечер, след като се навечеряла, легнала си, ала останала будна, за да пази и види кой ще вземе остатъка от яденето. Пазила, пазила, докато задрямала. Като се пробудила, що да види – един хубав момък – да му се ненагледаш – седнал до масата и сладко, сладко вечеря. Тя тихичко станала, отишла до него, хванала го за дрехата и му рекла:
– Какво търсиш тук, юначе, и откъде влезе? Момъкът се смутил и най-после признал:
– Аз съм соколът, който ти хвана, но се преобразявам. Аз съм, наистина, човек.
Тя много го харесала и на другия ден казала на баща си:
– Искам да се омъжа. Поръчай гайди и тъпани – царска сватба да направим!
– Как ще се омъжиш, като не сме ти намерили още другар?
– Ти поръчай свирки и тъпани, повикай и сватове, аз ще си намеря момче – рекла дъщерята.
И царят я послушал.
Направили голяма царска сватба.
На следната година царят тръгнал на война. Сам той водил войската на бой. Но неприятелят излязъл по-силен и царят едва спасил половината си войска.
Тогава зетят му казал:
– Пусни ме, дядо, аз да се бия.
И владетелят го пуснал.
Струпал зетят войската на закрито. Когато се стъмнило, казал си: „Искам да стана сокол, че да литна“. Начаса се превърнал на сокол и литнал в неприятелския стан. Когато вражеските войници спели дълбок сън – той се превърнал на човек и взел да сече наред със сабята си враговете. Наскачали изплашени войниците в тъмнината и почнали едни други да се избиват. Така той ги победил. Превърнал се пак на сокол и литнал към войската си. Пратил тогава вестители до царя да му съобщят за победата, и да го зарадват, че нито един негов войник не е загинал.
На сутринта повел войската си към морето, за да се изкъпе. Когато се къпел, една голяма риба се спуснала и го глътнала. Всички войници се изплашили – как да се явят пред царя без победителя? Мислили, кроили и най-после решили да изпратят едного при царя – уж че е неговият зет.
– Не е този моят зет! – казал царят.
– Не е този моят мъж! – казала дъщеря му.
А проводеният настоявал:
– Аз съм, но вие не можете да ме познаете – от битката съм се изменил.
– Добре – казала царската дъщеря, – превърни се тогава на змия.
– Как може човек да стане змия?
– Е, щом е така, превърни се на сокол.
– Та от човек сокол става ли?
– Ти не си моят мъж. Ако не кажеш какво е станало с мъжа ми, ще те погубим.
Онзи най-после признал:
– При вас лъжа не бива. Твоя мъж го глътна една риба в морето.
Царската дъщеря имала три златни ябълки. Взела тя ябълките и накарала войника да я заведе на мястото, където рибата погълнала мъжа й. Тя застанала на брега на морето и почнала да подхвърля ябълките. Рибата, като я видяла, се примолила:
– Дай ми тези ябълки, царкиньо – ти други ще си набереш.
– Ще ти дам – отговорила тя, ако ми върнеш човека, когото вчера си глътнала.
– Добре – съгласила се рибата. Царкинята хвърлила на рибата една златна ябълка и тя освободила царския зет.
Юнакът, щом излязъл, превърнал се на сокол и литнал нагоре. Той се върнал в палата, където всички го посрещнали с толяма радост и почести. И царската дъщеря отново заживяла радостно и щастливо със своя мил съпруг.

Откакто се бил прочул премъдрият цар Соломон с ума си, мнозина отивали при него, за да чуят словото му. Царе, царици и учени хора се трупали около него, за да се наслаждават на мъдростта му. Всички, които го посещавали, все си вземали нещо от думите му и се връщали много благодарни. Само един млад философ не бил доволен, макар че слушал около час царя.
Като отишъл този философ при Соломона, намерил го много застарял, а самият той бил много млад. Щом се явил пред царя, пожелал да научи някоя мъдрост, понеже мнозина учени люде хвалели Соломона за неговите дълбоки думи. Премъдрият Соломон станал, взел три камъчета и започнал да си играе с тях, както дете си играе, па рекъл:
– Двама другари имах, които ми бяха много верни. Те тичаха много надалеко, а сега са близо при мене. Имах и една воденица, която ми мелеше с тридесет и два камъка, а сега мели само с шест-седем камъка – пък и те са вече оттук-оттам изпотрошени. Имах и пъргави коне, които бързо ме носеха, но и те съвсем застаряха и затуй сега ме носят на носилка. Ето тази мъдрост ти казвам, приятелю – рекъл Соломон, – пък сега, ела да се повеселим, както с гостенин човек се весели.
– Ех – рекъл на себе си младият философ, – това ли е твоята прочута мъдрост, за която съм дошъл от толкова далечна страна? Наистина не трябваше да забравям пословицата: "Не ходи с голяма кошница на прехвалени ягоди". Но, както и да е, дошъл съм. Какво да правя? Ще изтърпя, докато си тръгна.
Седял, колкото седял философът, па се върнал. Тогава дошъл при него един цар, да го поздрави с добре дошъл. Той го попитал, каква мъдрост е чул от Соломона.
– Остави, не питай приятелю – отговорил младежът. – Напусто си изгубих времето да ходя при Соломона: прехвалени ягоди – празни кошници, така излезе и моята работа. Това, което ми каза, нито той го мисли за нещо, нито пък аз го разбрах. Остави това, но дори съжалих Соломона, когато видях, че взима три камъчета и си играе с тях, както си играят децата. А през това време почна да ми говори:
"Двама другари имах, които ми бяха много верни. Тe бягаха много надалеко, а сега сa близо при мене. Имах и една воденица, която ми мелеше с тридесет и два камъка, а сега мели само с шест-седем камъка, пък и тe сa вече тук-там поизтрошени. Имах и пъргави коне, които ме носеха, но и тe съвсем застаряха, та затова сега ме носят на носилка". Ето, това е философията на премъдрия Соломон! A всички го мислят за най-учен и най-мъдър. Можеш ли и ти сега да го смяташ за премъдър?
– Да. Аз вярвам, че е такъв. Той ти е казал чудни неща, но ти, приятелю мой, не си го разбрал – отвърнал онзи цар.
– Добре. Я ми кажи тогава, какво значат неговите думи?
– Да ти кажа: трите камъка, които е взел за игра, са трите най-големи загадки. Приятелите, които му били надалеко, това са очите, които не гледат вече, както са гледали на младини. А воденицата с тридесет и два камъка, това са зъбите. Останалите пък още шест-седем камъка, са полуразрушените зъби. Конете, които сa го носели безспирно, сa краката, които не държат на старини. Ето, какво ти е казал премъдрият Соломон. Разбра ли сега каква дълбока мъдрост си чул, без да я проумееш?
Младият философ едва сега разбрал колко поучителни са словата на премъдрия цар Соломон.

Едно бедно момче пасяло стадо чужди овце по поляните над селото си. Веднъж, по обед, то ги закарало до едно изворче с голямо корито да се напият с вода. После овцете се събрали да пладнуват в една дъбрава.
Овчарчето също пило вода направо от чучура, постлало си ямурлука и заспало. Присънил му се чуден сън. Явил му се един белобрад старец и му казал:
– Момче, под дървото до извора е закопано голямо имане.
Събудило се момчето. Огледало се, дървета много – прибрало
вечерта овцете в селото и не казало на никого за съня си. На другия ден се повторило същото. Явил се в съня му белобрадият старец и казал:
– Под дървото до извора е закопано голямо имане – казан с жълтици. Деветима братя трябва да се съберете и да го извадите.
Вечерта момчето казало на баба си за странния сън.
– Жалко, че съм сам и нямам братя. Заедно бихме могли да потърсим съкровището.
– Ти имаш осем братя – отвърнала бабата. – Те, братовчедите, са като братя. С тях ставате точно деветима.
На другия ден момчето пак закарало овцете при извора. Но от вълнение не можело да заспи. По едно време се унесло за миг. Тогава пак му се явил старецът и рекъл:
– Съкровището се пази от таласъм. Насипете пепел около дърветата. Каквито стъпки видите по пепелта, такова животно трябва да принесете в жертва. Иначе таласъмът на съкровището ще ви разкъса.
Прибрало се момчето в селото. Събрало братовчедите си и им разказало всичко. Те много се зарадвали, че ще станат богати. Изнесли девет крини пепел, та поръсили навред около извора. На сутринта като отишли, видели стъпки, които водели до едно дърво. Само че не били на животно, ами човешки.
– Имането иска да принесем в жертва човек – рекло овчарчето.
– Ти луд ли си? – извикал най-големият братовчед.- Ние да не сме кръвопийци?
– И аз не искам такъв грях на душата си – отвърнало момчето. – Ние сме деветима момци с дрянови криваци. Какво ще ни стори един таласъм?
Всички се съгласили с него. Отишли до дървото през нощта и мълчаливо започнали да копаят. Копали, копали, по едно време изг-рял Месецът – тънък като сърп. Изкряскала кукумявка, полъхнал студен вятър и изведнъж от земята изскочила една голяма мечка. Козината й – черна като катран, очите й – червени като въглени. Лапите й били толкова големи, че можела да убие вол с един удар. Това бил таласъмът на съкровището.
Братовчедите хвърлили криваците и се пръснали кой накъдето види. Овчарчето останало само, но не се уплашило, а се спуснало върху звяра. Започнали да се борят. Момчето било много силно, но мечката още повече. Зинала насреща му да го изяде. Овчарчето я хзанало за ушите, за да държи раззинатата паст по-далеч от лицето си.
В това време изкукуригал петел в селото и момчето се озовало изведнъж на дъното на ямата. Вместо мечи уши, стискало здраво в ръцете си дръжките на голям казан, пълен с жълтици.
Така овчарчето преборило таласъма и с намереното съкровище станало най-богатия човек в цялата планина.

Някога Кенгуруто не беше такова, каквото сега го виждаме, а съвсем Друго животно, с четири къси крака. Беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува някакъв свой танц върху една могила насред Австралия и веднага отиде при Малкия бог Нка.
Отиде при Нка в шест часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни! И скочи Нка от креслото си сред австралийските пясъци и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една скала насред Австралия и веднага отиде при Средния бог Нкинг. Отиде при Нкинг в осем часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и навред прочуто!
И скочи Нкинг от леглото си сред бодливата австралийска трева и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една пясъчна дюна насред Австралия и веднага отиде при Големия бог Нконг.
Отиде при Нконг в десет часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и така прочуто, че просто да ме гонят по петите!
И скочи Нконг от австралийското солено езеро, в което си правеше сутринната баня, и викна:
— Да бъде!
И повика Нконг жълтото куче Динго, вечно гладното, прашното под слънцето диво куче Динго, посочи му Кенгуруто и рече:
— Динго! Събуди се, Динго! Виждаш ли това приятелче, дето танцува там? То иска да бъде гонено по петите. Направи му удоволствието, Динго!
И скочи Динго, жълтото куче Динго, и рече:
— Кое? Този котко-заек ли?
И отвори Динго, жълтото, вечно гладно куче Динго, уста като кофа за въглища, и погна Кенгуруто.
И хукна горделивото Кенгуру бързо, на четирите си крака, като заек.
И тук свършва, о, мое Безценно съкровище, първата част на сказанието.
А пред втората част на сказанието Кенгуруто само бягаше. През планини, през долини, през солени плата, през зелени блата, през бодливи като стрели австралийски треви, бягаше — ето така — в ужасна уплаха, докато предните крака съвсем го заболяха.
Ще бяга — какво ще прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, вечно гладното куче Динго, с уста. зинала като капан за мишки — без да наближава и без да изостава, — тичаше, тичаше след Кенгуруто, което искаше да бъде прочуто.
Тичаше и още как!
А Кенгуруто бягаше. Бягаше през акациите, бягаше през плантациите, бягаше през саваните и бягаше сред лианите, бягаше в изнемога през Рака и Козирога, докато и задните крака го заболяха.
Ще бяга — какво ше прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, все по-гладно куче Динго, с уста, раз¬творена като конски хамут — без да наближава и без да изостава.
Тичаше и още как!
И тъй стигнаха до реката Уолгонг.
А пък на тази река нямаше нито мост, нито брод, нито прост ферибот и Кенгуруто не знаеше как да мине на другия бряг. И от немай-къде то се изправи на задните си крака и скочи ей така!
Ще скача — какво ще прави!
И като скочи веднъж, вече не можа да се спре и продължи да скача през пустините на цяла Австралия; скачаше през пепел, скачаше през лава, скачаше дотогава, докато почна да скача като Кенгуру.
Първо метър едва. После по два. И по пет след това. И краката му се заякчаваха и удължаваха. И много му се искаше да си почине и да се поразходи.
Но зад него тичаше Динго, жълтото куче Динго, съвсем огладняло; то тичаше и се питаше какво на този свят (или извън него) караше Кенгуруто да скача.
Защото скачаше като скакалец, като нова гумена топка върху мозайка, като грахче в празна тенджера.
Ще скача — какво ще прави!
То беше свило предните си крачка и скачаше на големите задни, като държеше изпъната опашката си за равновесие. И така, със скачане, пресече цялото Куинслендско високо плато.
И ти знаеш защо.
Защото зад него още тичаше Динго — умореното куче Динго, по-гладно отвсякога, което тичаше и се питаше кога, по дявола (или не по него), това проклето Кенгуру ще престане да скача!
И тогава излезе Нконг от солното езеро и рече:
– Пет часът е. Достатъчно!
И седна Динго, горкото куче Динго, както винаги гладно и прашно под слънцето; и проточи езика си и зави.
И седна Кенгуруто, умореното Кенгуру, върху своята опашка, като на столче за доене, и изпъшка:
– Слава богу, това бягане свърши!
Тогава рече Нконг, който винаги държеше на учтивостта:
– Защо не благодариш на жълтото куче Динго? Защо не му изкажеш своята признателност за всичко, което то направи за теб?
И рече Кенгуруто, капналото от умора Кенгуру:
– За какво да му благодаря? То ми взе здравето; обърка ми часовете за ядене; измени ми външния вид и си направи дяволска шега с краката ми!
Тогава рече Нконг:
– Може би се мамя, но не ме ли помоли ти само да те направя различно от всички други животни, така че да те гонят по петите?
– Помолих те — рече Кенгуруто. — И кой ме караше! Но аз мислех, че ще го направиш с вълшебство, а не с такъв мръсен номер.
– „Мръсен номер" ли, каза? — рече Нконг. — Повтори го само и ще свирна на Динго, да те гони. докато ти се изтрият задните крака!
– А, не! — рече Кенгуруто. — Извинявам се! Краката са си крака и мен ако питаш, аз не държа те да бъдат променяни. Исках само да обясня на Ваша светлост, че не съм сложило нищо в устата си от сутринта и стомахът ми е ужасно празен.
– Да — рече Динго, жълтото куче Динго. — И аз съм в същото положение.
Направих го различно от всички други животни, но часът е пет — ще получа ли нещичко за закуска?
И рече тогава Нконг от своето солно езеро:
– По този въпрос ще говорим утре, защото сега се къпя.
И останаха Кенгуруто и жълтото куче Динго насред Австралия. И бяха тъжни и рекоха едновременно, като се сочеха едно друго с пръст:
– Заради теб! 
***
Това е описание
на голямото състезание
за златния орден
със сребърна лента:
„Бегач рекорден
на континента".
Дава знак с гонг вълшебникът Нконг.
Пробег: два пъти цялия диагонал на Австралия.
Първи беше пуснат Кенго.
Динго втурна се след ненго.
Те достигнаха реката, равностойни във краката,
ала там от страх пред Динго Кенго с дълъг скок
един го изпревари и така, все на задните крака,
продължи да скача, скача и наравно свърши мача.
А при най-голяма скорост между пролива на Торес и нос Луин
(вж. Атласа) десет часа бяг това са — пет насам и пет натам.
Ако ти поискаш, сам да направиш един опит
и пробягаш подир обед поне четвърт от маршрута,
който в таз борба прочута бе пробяган от тез двама,
ползата ще е голяма: с мускули ще станеш ти като кенгуру почти,
а покрай това и аз ще спечеля някой час
във сравнителен покой,
о, досадни сине мой!

Някога в Токио живели двама дзенучители. Учителят Унсе постъпвал винаги в съгласие с това, на което учил Бил строг към себе си, нямал никакви страсти и слабости.
Танзан бил негова пълна противоположност. Той ядял, когато бил гладен, ако бил сънен, спял даже през деня и не се отказвал от саке, ако имал желание да пие. Веднъж Унсе отишъл при Танзан, който тъкмо надигал една бутилка.
– Как си, братко? – весело извикал Танзан. – Ще пийнеш ли с мен?
– Аз никога не пия – отговорил Унсе.
– Човек, който не пие, не е човек – изказал мисъл Танзан.
-Ти смееш да ме наречеш нечовечен само защото не се предавам на пороците?! – разсърдил се Унсе. – Ако съм нечовечен, тогава кой съм аз?
– Буда – отговорил Танзан, търкаляйки се от смях.

Един богаташ имал всичко, което може да си пожелае човек. И милиони пари, и прекрасен дворец, и жена красавица, и стотици слуги, и разкошни обеди, и всякакви мезета, и вина, и пълна конюшня с млади коне. И всичко това така му писнало, че по цял ден седял в своите богати палати, въздишал и се оплаквал от скука.
Само едно нещо го радвало – храната. Щом се събудел, очаквал закуската, от закуската чакал обеда, после – вечерята. Но скоро се лишил и от тази утеха. Той ядял толкова много и сладко, че си повредил стомаха и загубил апетит. Извикал лекари. Те му дали лекарства и му наредили всеки ден да се разхожда по два часа сред природата.
И ето че Веднъж, докато се разхождал и си мислил за своята мъка – че не му се яде, до него се приближил просяк.
– Подай – казал – в името на Христос на бедния човек.
Богаташът, мислейки за мъката си, че не му се яде, не чул бедняка.
– Пожали, господине, цял ден не съм ял.
Чул богаташът, че става дума за храна и се спрял:
– А на теб яде ли ти се?
– Как да не ми се яде, господине, страстно искам да ям!
"Ето, това е щастлив човек" – помислил си богаташът и завидял на бедняка.

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.