Човекът, който искал да открадне Колизея

Някога един човек решил да открадне римския Коли-зей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, на­пълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл в къщи. На следния ден направил същото и всички утрини без неделята правел поне по два рейса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя под­реждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.
Когато зимникът се напълнил, човекът започнал да ги складира на тавана, а когато и той се напълнил, взел да крие камъните под канапетата, зад гардеробите и в панера за непрано бельо. Всеки път, като се връщал в Колизея, го оглеждал добре от всички страни и заключавал на ум: «Изглежда същият, но все се забелязва някаква разлика. В онзи край вече е понамалял.» И като си избърсвал потта от челото, откъртвал парче тухла от някоя стълба, измъквал камъче от някой свод и пълнел торбата. Отново и отново минавали край него възхитени туристи, зяпнали от учудване, а той се подсмивал, макар и тайничко:
— Ах, как ще се пулите в деня, когато няма да виж­дате вече Колизея.
Когато отивал на будката за цигари, цветните картич­ки с изгледи из големия амфитеатър го развеселявали, трябвало да се
преструва, че се секне в носната си кърпичка, за да не го видят, че се смее:
— Хи, хи! Илюстровани картички. Скоро, ако искате да гледате Колизея, ще трябва да се задоволите само с илюстровани картички.
Минавали месеците и годините. Крадените камъни вече били заели цялото място под леглото, изпълвали кухнята, като оставяли само тесен проход между газовата печка и мивката, били препълнили ваната в банята, били превър­нали коридора в окоп. А Колизея си бил все на мястото, не му липсвала нито една арка: сякаш комар се бил трудил да го разруши с краченцата си. Бедният крадец, остаря­вайки, бил обзет от отчаяние. Мислел си: «Дали не съм сбър­кал в изчисленията си? Може би щеше да е по-хубаво да открадна купола на Свети Петър? Смелост, смелост! Ко­гато човек вземе решение, трябва да го изпълнява докрай.»
Всяко излизане вече му струвало все по-голяма умора и болки. Торбата му прекършвала ръцете и разкървавявала дланите му. Когато усетил, че ще мре, за последен път се домъкнал до Колизея и уморено се изкачил от стъпало на стъпало чак до най-високата тераса. Слънчевият залез оц­ветявал в златно, пурпурно и виолетово древните разва­лини, но бедният старик не можел нищо да види, защото сълзите и умората замъглявали очите му. Надявал се да остане сам, но туристите се трупали на терасата, изразя­вали на разни езици учудването си. И ето, че сред многото гласове старият крадец различил сребърното гласче на едно дете, което викало:
— Мое! Мое!
Как дразнела, колко била лоша тази дума там горе сред толкова красота. Старецът сега вече го разбирал и желаел да го каже на детето желаел да го научи да казва «наше» вместо «мое», но не му достигнали силите.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2619″]