Цоп и Цап

ПЪРВА ГЛАВА

Здраво стиска два мъника,
крачи и си тананика
злонамерен господин.
Пуши той като комин.
Във лулата му – жарава,
лед сърцето му сковава.
Вика си с душа жестока:
„Що ми е такава стока?
Ни дои се, ни се стриже,
малко полза, много грижи.
В тия работи съм твърд:
или доход, или смърт!“
Стига блатото и спира,
взира се и вир избира.
Ритат милите кутрета,
поподушили с нослета,
че крои се тука нещо
много страшно и зловещо.
Хоп, едното крьг описва.
Цоп! – вълна над него плисва.
Хоп – и второто след него!
Цап! – цамбурва то и де го?
„Край!“ – злодеят си отива
в облак от мъгла лютива.
Тъй си мисли той, но ядец,
господине душевадец!
Да се къпят Паул с Петер
се събличаха на метър
от убиеца с лулата
и видяха му делата.
Хвърлиха се като жаби,
мокро куче всеки сграби
за ухо или за гуша
и измъкна го на суша.
Хайде Цоп да кръстим тоя!
Цап ще викаме на моя!
На сърцата мед им капе,
грабват Цопи, грабват Цапи
и се втурват тичешком
да зарадват бащин дом.

ВТОРА ГЛАВА

Мама с татко, благи хора,
кротко си седят на двора.
Мир, любов, душа честита,
за вечеря – топла пита;
ален залез, вечер мека –
колко трябва на човека?
Само двамата хлапака
да се върнат преди мрака!
Идат рожбите им мили,
хвалят се кого спасили.
Гневен, таткото се мръщи:
„Кучета не искам вкъщи!“
Майката, нали е мека,
вика: „Нека влязат, нека!“
На вечеря без покана
лочат Цоп и Цап сметана
и доволен всеки джафка
от богатата гощавка.
Оня със лулата спира
и им гледа панаира:
„Ей, добре, че таз досада
не на мен, на друг се пада!“

ТРЕТА ГЛАВА

Дело сторили достойно,
Петер с Паул спят спокойно
и похъркват най-юнашки
като мехове ковашки
ту навътре, ту навън
в праведнишкия си сън.
Зле са Цоп и Цап, горките
много хапят ги бълхите.
Поначесват си телата,
После пъхят се в леглата.
Цопи има си привичка
преди сън да си потичка.
А пък Цапи – да се гали.
Хубаво де, но сега ли?
Нощем кучета в кревата
да ти дойдат до главата!
„Марш!“ – отеква вик и в миг
следва след вика ритник.
Под леглата пък е студ,
ще ги стопли само труд!
Панталони и обуща
Цоп захапва, Цап не пуща.
Вън дорде зора се сипе,
в стаята се сипят дрипи.
Влиза таткото да буди
рожбите си и се чуди
да се беси или трови:
где пари за дрехи нови?
„Ще пребия тез нахали!“
Те се правят на заспали.
Моли майката: Недей,
ти не си такъв злодей!“
Нежност майчина смекчава
гневна бащина гълчава.
Петер временно щъпука
с бащините два папука.
Паул – с гащи на парцали,
нищо – кучета ги яли!
А в колибка Цопи с Цапи
най-покорно свиват лапи.
„Ха-ха-ха!“- дими лулата. –
Друг им тегли теглилата!“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Хвана се в капан мишлето
най-крадливо, най-проклето,
дето майка им нервира,
че в килера се навира
и се пъха под леглото.
Свърши вече, край на злото!
Радост е това за мама,
за децата – по-голяма.
„Марш!“ – отвориха капака.
Мишката това и чака,
в гащите на Петер дращи!
Кучетата: „Хайде, наште!’
Дебне Цоп откъм краката,
а пък Цап откъм яката.
Леле, тая мишка хапе:
зъб заби в носа на Цапи!
Цоп – опашка миша „Ръф!“
Мишка – „Ръф!“ ухо до кръв.
Ще мъстят за тоз позор –
погват я в съседен двор.
Ями ровят. Олеле,
не остана там лале!
Госпожата работлива
тъкмо в лампа газ налива.
Писва, сякаш не лалето
й разкъсват, а сърцето.
По градинската алейка
хуква с газената лейка.
Под опашката на двете
сипва газ, но не да свети,
а на псетата да пари
с миризливите си пари.
Но газта й двойно пали
буйствата на всяко пале.
При такава тъжна гледка
разорената съседка
вече никак не изтрайва,
щото свят й се замайва.
„Ох!“ – извика, хвърли лейка
и припадна. Где линейка?
Паул с Петер гарги зяпат
ту на изток, ту на запад –
чуждата беда не може
никак да ги разтревожи.

„Хе-хе-хе, каква досада,
но не аз, аз друг припада.“

ПЕТА ГЛАВА

Скитник с дрехи в жалък вид,
с нос извит, с бастун извит,
с физиономия лукава,
явно и с душа такава
и с обувки разкривени
(ох, не сме таквиз, блазе ни!),
кой ли вятър за беля
в тоя край го запиля?
Псетата такъв не траят
и се втурват да го лаят.
Той върти се, дърпа, рипа,
не опазва свойта дрипа.
Всичко скрито под балтона
вече е открита зона.
Втора кучешка атака
той не иска да дочака:
лапа капа, с туй веднага
смайва псетата и бяга
заднишката като рак,
само че четирикрак.
Майката се появява,
за да види що за врява.
Точно в същата минута
скитникът й сяда в скута.
Тича също и бащата.
„Ще ви дам на съдията –
нагло дрипльото го плаши,
тия кучета са ваши!“
Смъдва го от яд стомаха,
но му плаща да се маха.
Гледа той децата строго,
ала много строго, МНОГО,
та дано изпитат срам
от това и то голям!
А пък те изпитват скука
от родителска поука.

Оня пуши:“Да, досада,
но така им се и пада!“

ШЕСТА ГЛАВА

Цоп и Цап са подли, ясно,
но пък са сплотени тясно.
Дружба, даже и такава,
все пак почит заслужава.
Да, но колко траен бива
колективът на такива?
Дружба заради злодейства
много кратко време действа.
Кученцето на съседа
се прилича и ги гледа:
нежно, сресано такова
двата песа очарова.
Всеки иска да позяпа,
другия избутва с лапа.
Ако Цоп отпред е пръв,
Цап обижда се до кръв.
Цап отпред, а Цоп отзад
ще се изяде от яд.
Поглед зъл, вражда открита,
дращят с нокти, пръст полита.
Люта битка се разгаря.
Цоп надвива си другаря.
Тъкмо мама за децата
бе приготвила салата
и запретнала ръкави
палачинки да им прави.
Скок – потърси Цоп закрила:
Цап го гони с пълна сила.
Пада маса, купа пада,
става кучешка грамада.
„Цоп, махни се!“ – Петер вика,
шибва кучето с камшика.
Ясно става му веднага,
че и брата си засяга.
„Бий си твоя, а не моя!“
Петер си отнася боя,
но и той не е сакат:
връща с удар брат на брат.
Расне боят, милост няма!
Ей салатата на мама –
с нея братът маже брата
и го прави на салата.
Чу бащата дандания,
втурна се: „Ще ги пребия!“
Пръчката ще заиграе.
Майката, нали добра е:
„Пощади ги, мили!“ – моли.
Нещо спира я. Какво ли?
Мушната като на шпага,
шапката й на тояга!
Смее се с лулата злият:
„Тия нека се избият!“
Злият чуждо зло го радва,
но от туй и той пострадва:
шапка – топла палачинка
ще го пази от настинка.
„Тюх, досадно, при това
и за моята глава!“

СЕДМА ГЛАВА

Цоп и Цап ръмжат и лаят-
нови подвизи желаят
и безкрайно се нервират,
че възпира ги сенджирът.
Вика таткото: „Ще хвана
късо двамата хайвана!
Грижи трябват за доброто,
злото никне си самото.“
На училище ги праща
като мярка подходяща.
Там учител от катедра
дума им с усмивка ведра:
„Щастлив съм, че дойдохте тука,
юнаци, жадни за наука,
което явно си личи
по втренчените ви очи.
Велика сила са четмото
и математиката, щото
прилагането им ни дава
не само благо, но и слава!
Това е първо, има второ:
човек не ще напредне скоро
с наука само, а ще спре,
ако не се държи добре,
бъдете мили и любезни!
В главите ви това да влезне!
Предишното го зарежете,
подайте си ръце, кажете:
„Умът ни вече стана бистър,
така е господин магистър!“
Паул смига, Петер смига:
„Тоя май изкукурига!“
Чака полза господинът,
те от смях ще се поминат.
Изсумтява педагогът:
явно с тоз подход не могат.
„Понеже, както проличава,
у вас изгражда се представа,
че аз съм старец изкопаем,
представата ще оправдаем:
тоягата от памтивека
душата твърда прави мека!“
Както бърже сменя тона,
бърже бърка под балтона,
вади като ятаган
пръчка жилава от дрян
и започва да пердаши
непослушниците наши
чак додето те се сгушат
най-покорно да го слушат.
Запитва ги с усмивка мила
„Науката не е ли сила?
,,Главите ни са вече бистри
така е, господин магистре!“
На учителя похватът
старомоден май го смятат,
но безспорно подобрява
на немирниците нрава.
И по същата система
двойката им се заема
чрез дресура да оправи
кучешките криви нрави.
След урока, але-хоп,
мил е Цап и мил е Цоп.
Пряка полза се почувства
от науки и изкуства.

ОСМА ГЛАВА

Малко дълъг, Малко странен,
ходи-броди англичанин,
във ръка с далекоглед.
Мисли, излетник заклет:
„Туй край мен видях го вече,
ще погледам надалече!“
В гледка много интересна
толкоз много се заплесна,
та се стресна чак когато
цопна в блато нам познато.
„Петер, Паул, нещо стана,
чужденецът де се дяна?“ –
смаян спира се бащата
на разходка със децата.
Англичанинът изскоква,
стича се под него локва.
Жив е, всичко е наред,
но е без далекоглед.
„Цопи, Цапи, але-хоп!“
Скачат Цапи с Цопи: цоп!”
След безбройни тренировки
те послушни са и ловки,
вадят вещите без труд.
Оня вика: „Вери гут!
Много ми харесват тия!“
Бърка в пълната кесия:
„Ще ги купя за хиляда!“
Таткото почти припада, но
Веднага се свестява, зер
Парата сила дава.
Хайде, Цопи, хайде, Цапи,
дайте ни за сбогом лапи
точно тука, дето лани
бяхме заедно събрани
за съдружие сърдечно.
Жалко, че не трая вечно.
С англичанина и двете
все бифтеци да ядете!

Всичко туй видя злобаря.
Чужда радост го изгаря:
„Олеле, каква награда не на
мен, на друг се пада!…
Нещо вътре го прободе,
още малко той походи,
още малко подимя
и потъна вдън земя.
Чу се звук, но много слаб,
първо „Цоп“ и после „Цап“.

На живота му фитила
тлееше с последна сила
в искриците на лулата
и обгаряше тревата.
Литна облаче кравай:
фют, на разказа ни край.